Когато щурците плачат

1.

Беше дребничка за възрастта си. Вероятно на шест или дори на седем години, но изглеждаше на четири или пет. Сърце на мъжко момиче в тяло на порцеланова кукла. Облечена с къса жълта рокличка, жълти чорапи и бели обувки с каишка през глезена, а над всичко това – сламена шапка с жълта панделка, която се спускаше до кръста ѝ. Беше бледна и тънка, и подскачаше наоколо като Тигъра от „Мечо Пух“. Стоеше в центъра на градчето, в северозападното кьоше на Главната улица и „Савана“, и крещеше с цяло гърло:

– Лимонадаааа! Лимонадаа, петдесет цента!

Огледа тротоара и минувачите, но понеже никой не прояви интерес, малката проточи врат, надигна се на пръсти и сви шепи около устата си.

– Лимонадаааа! Лимонадааа, петдесет цента!

Лимонадената ѝ „будка“ беше здрава и доста износена, но и скована набързо. Четири греди десет на десет и половин парче плоскост отгоре играеха ролята на маса. Две двуметрови греди пет на десет бяха изправени отзад, свързани с другата половина от плоскостта и с опънат помежду им рекламен транспарант. Някой беше боядисал цялото нещо в жълто, а на транспаранта с големи черни букви пишеше: „Лимонада, 50 цента. Допълваме безплатно“. Но фокусната точка на всичко това не беше щандът, нито транспарантът, нито жълтата хладилна чанта с лимонада, нито дори момичето, а тубата от прозрачна пластмаса отдолу. Голяма туба от вода отпред – личният кладенец на желанията на жълтото момиче, където целият град пускаше дребните си банкноти и тайните си копнежи.

Спрях, загледан в една възрастна жена, която прекоси Главната под дантелената сянка на чадър и пусна две монети в стиропорената чашка, оставена за тази цел на щанда.

– Благодаря ти, Ани – каза тихо тя и взе препълнената чаша от протегнатите ръце на момиченцето.

– Пак заповядайте, госпожице Блейкли. Имате хубав чадър.

Лек вятър подухна по тротоара, развя жълтата панделка на гърба на детето, после довя до мен чистия му невинен гласец.

Госпожица Блейкли всмука въздух през зъби и попита:

– Ти по-добре ли си, дете?

Момиченцето вдигна поглед изпод периферията на сламената шапка.

– Да, мадам, много по-добре.

Госпожица Блейкли надигна чашата си, а момиченцето насочи поглед към тротоара.

– Лимонадааа! Лимонадааа, петдесет цента! – Провлеченият му южняшки акцент беше сладък като меласа, мек и леко хриплив. Звънтеше, събрал момичешката същност, и привличаше внимание като фойерверки на Четвърти юли.

Не бях докрай сигурен, но ми се стори, че след като остави чашата си и кимна на детето, госпожица Блейкли пусна двайсетдоларова банкнота в прозрачната туба от вода отпред.

Явно лимонадата беше от най-добрите.

А момиченцето беше машинка за правене на пари. Купчинката банкноти в тубата растеше, ала никой не се тревожеше, че може да ѝ пораснат крака, момиченцето – най-малко от всички. Ако не броим транспаранта за лимонадата, нямаше листовки, брошури или друго някакво обяснение. Явно такова не беше необходимо. Всички просто знаеха. Тоест всички, с изключение на мен.

*

По-рано същия предобед двамата с Чарли – моя съсед през езерото, но не достатъчно отдалечен, за да не го чувам, както и мой бивш зет – шкурехме махагоновите части на една лодка „Грийвет“ от 1947 година, когато ни свърши фината шкурка, както и яхтеният лак. Хвърлихме ези-тура и аз загубих, затова се качих на колата и потеглих към града, докато Чарли седеше на дока с въдица в ръка и подсвиркваше на момичетата по бански, които минаваха с радостни писъци покрай него, яхнали разноцветните си джетове. Чарли не шофира, но има състезателен дух, затова настоя да хвърляме монета. И аз загубих.

Днешното пътуване до града беше различно заради часа. Рядко идвах тук преди обед, когато тротоарите са пълни с хора, които отиват или се връщат от работа. Честно казано, по принцип не идвам често в града. Обикновено го заобикалям и отивам в съседните градчета, а през месец-два сменям хранителните магазини и железариите, от които пазарувам. Никъде не съм редовен клиент.

Когато все пак идвам тук, обикновено е следобед, петнайсетина минути преди края на работния ден, и облечен като местен с избелели дънки и бейзболна шапка с рекламното лого на компания за производство на инструменти или фермерско оборудване. Паркирам отзад, смъквам шапката над очите си, вдигам яка и гледам в пода. Влизам, купувам каквото ми е нужно, и излизам, след като съм се слял със стените и съм изчезнал под дъските на пода. Чарли нарича това тайно пазаруване. Аз го наричам начин на живот.

Майк Хамърмил, пенсиониран индустриалец от Мейкън, нае Чарли и мен да стегнем Грийветата му от 1947 година за десетото ежегодно изложение на стари и класически лодки, което щеше да се проведе след месец на езерото Бъртън. Това щеше да е третото ни участие за въпросните десет години и ако искахме да бием момчетата от фирмата за ремонт на лодки „Блу Ридж“, шкурката ни трябваше. Работехме върху Грийветата вече близо десет месеца и бяхме на приключване, но още оставаше да пипнем трансмисията и да положим осем ръце яхтен лак, преди красавицата да стъпи на вода.

С пресъхнала уста и обзет от любопитство, аз пресякох улицата и пуснах петдесет цента в чашата. Момиченцето натисна с малкия си пръст дюзата на големия термос, при което кокалчетата му побеляха, а ръката му затрепери, и ми наля чаша прясно изцедена лимонада, в която плуваха парченца плод и неразтворена захар.

– Благодаря – казах аз.

– Казвам се Ани – уведоми ме тя и се сгъна в реверанс като някакъв малък слънчоглед, после надникна изпод шапката си да ме погледне в очите. – Ани Стивънс.

Прехвърлих чашата в другата си ръка, чукнах токове и казах:

– Благодаря. Ужасен мраз, ей богу, и нещо все ми стягаше сърцето.1

Тя се разсмя.

– Това сам ли си го измислихте?

– Не. – Поклатих глава. – Измислил го е един човек на име Шекспир в една история на име „Хамлет“. – Докато повечето ми приятели гледаха сапунки или „Хавай 5-0“, аз през по-голямата част от детството си четях книги. Все още нямам телевизор. Цял куп мъртви писатели захранват ума ми с несекващия си шепот.

Повдигнах леко шапката си и протегнах ръка.

– Рийс. Казвам се Рийс.

Слънцето грееше в гърба ми, сянката ми се протягаше напред по тротоара и предпазваше очите на момиченцето от светилото, което пълзеше към зенита си и напичаше немилостиво.

Ани се замисли за миг.

– Рийс е хубаво име.

Мъж с две пазарски торби бързаше по тротоара, затова тя се обърна и кресна толкова силно, че сигурно я чуха през три пресечки:

– Лимонадаааа!

Мъжът кимна и каза:

– Здрасти, Ани. Сега се връщам.

Тя се обърна отново към мен.

– Това е господин Потър. Работи в центъра. Предпочита лимонадата си с повечко захар, но не е като някои други мои клиенти. Някои искат повече захар, защото самите те не са твърде сладки. – И се засмя на собствената си шега.

– Всеки ден ли си тук? – попитах аз между две малки глътки. Едно нещо, което научих в университета, най-вече през дългите безсънни нощи, беше следното – ако задаваш достатъчно правилни въпроси, от онези, които засягат проблема по допирателната, хората в повечето случаи сами ти казват онова, което търсиш. Да знаеш какво да попиташ, кога да попиташ и най-важното – как, са ключовите елементи на всеки добър разговор с пациент.

– Освен в неделя, когато Сиси продава жива стръв в магазина за стръв на Буч. През останалите дни тя работи ей там.

Посочи към железарията, където изрусена блондинка стоеше с гръб към нас на касата и въвеждаше нечия покупка по клавишите. Нямаше нужда да се обърне, за да ни види, защото току поглеждаше към еднометровото квадратно огледало над касата, което ѝ показваше какво точно се случва при щанда на Ани.

– Сиси?

Тя се усмихна и посочи отново.

– Сиси ми е леля. С майка ми са били сестри, но моята майка никога не би бръкнала с ръка в кутия с червеи и нощни гадинки. – Ани видя, че чашата ми е празна, доля ми и продължи: – Така че съм тук през повечето дни до обяд. После се качвам горе, гледам телевизия и си подремвам. Ами ти? Ти какво правиш?

Отговорих ѝ по обичайния си начин, който се доближаваше до истината, но не съвсем. Докато устата ми изричаше, че работя по лодки, умът ми се разсея и каза сам на себе си: „Ако започна да разгласявам с туй, което върша, онуй, което мисля, току-виж понесъл съм сърцето си на длан, да го кълват и чавките! Не, драги, не съм аз тоз, когото знаят всички“2.

Ани присви очи и се загледа над главата ми. Дишането ѝ беше някак затруднено, хрипливо от насъбрал се секрет, накъсано от упорита кашлица, която тя се опитваше да крие. Момичето направи крачка назад, опипа със стъпало бордюра на тротоара, после седна на сгъваемия стол, паркиран зад щанда. Скръсти ръце и задиша предпазливо, докато вятърът развяваше панделките на шапката.

Гледах как гърдите ѝ се повдигат и спадат. Върхът на белег със следи от медицински телбод на не повече от една година надничаше над острото деколте на роклята ѝ и стигаше почти до малкия контейнер за хапчета, който висеше около врата ѝ като медальон. Нямаше нужда да ми казва какво има вътре.

Побутнах с левия си крак тубата за вода.

– Бутилката за какво е?

Тя се потупа леко по гърдите и аз зърнах още сантиметър-два от белега. Хора минаваха по тротоара, но Ани се беше уморила и вече не бъбреше постоянно. Прошарен господин с костюм излезе от офиса за недвижими имоти пет врати по-надолу, тръгна към нас, взе си чаша, наля си лимонада от термоса, поздрави Ани, после пусна долар в чашата и още един в пластмасовата туба току в краката ми.

– Здравейте, господин Оскар – каза тя много тихо, почти шепнешком. – Благодаря ви. До утре.

Той я потупа по коляното.

– До утре, миличка.

Тя погледна към мен, после отново обърна поглед към господин Оскар, който влачеше крака нагоре по улицата.

– Той на всички вика така. Миличък или миличка.

Оставих петдесетте цента в чашата, докато момичето гледаше към мен, и още двайсет долара в тубата, докато не ме гледаше.

През последните осемнайсет години – може и да бяха повече – винаги носех няколко неща у себе си, било в джобовете, било на колана. Нося поцинкована запалка „Зипо“, макар никога да не съм пушил, две джобни ножчета с миниатюрни остриета, кесийка с игли в различни размери и няколко вида конци, също и едно фенерче. Преди няколко години добавих още нещо.

Тя кимна към фенерчето ми.

– Джордж, нашият шериф, също носи такова фенерче. А веднъж видях такова и в една линейка. Сигурен ли сте, че не сте полицай или парамедик?

Кимнах.

– Сигурен съм.

Няколко врати по-надолу доктор Сал Коен излезе от кабинета си и тръгна бавно по тротоара. Сал е голяма работа в Клейтън, всички го познават и обичат. Превалил е средата на седемдесетте и работи като педиатър, откакто е взел специалност преди петдесетина години. В малкия си двустаен кабинет Сал е видял как повечето жители на Клейтън порастват от новородени до големи хора. Сако от туид, жилетка в същия цвят, вратовръзка, купена преди трийсет години, рошав мустак, още по-рошави вежди, твърде много косми в носа и ушите, дълги бакенбарди, големи уши, лула. И винаги има бонбони в джобовете си.

Сал стигна до Ани, наклони назад шапката си от туид и премести лулата си в лявата ръка, щом момиченцето му подаде чаша. Намигна на него, кимна на мен и отпи бавно. Щом си изпи лимонадата, се извърна настрани, а Ани бръкна в джоба на сакото му, извади оттам ментово бонбонче и се усмихна. Стисна бонбона с две ръце и се разсмя, сякаш е намерила нещо, което никой друг не е намирал никъде.

Той наклони шапка, провеси лулата на долната си устна и тръгна към стария си кадилак, паркиран до тротоара. Преди да отвори вратата, погледна към мен.

– Ще те видя в петък?

Кимнах с усмивка.

– Вече мога да го усетя на вкус – каза той, облиза устни и поклати глава.

– И аз. – Наистина го усещах.

Сал ме посочи с лулата си и каза:

– Запази ми място, ако стигнеш пръв.

Аз кимнах, а той се качи в колата и подкара като старец – в средата на улицата и без да бърза.

– Познавате доктор Коен? – попита Ани.

– Да. – Замислих се как точно да се изразя. – Ние... споделяме общ вкус към чийзбургерите.

– О – каза тя и кимна. – Имате предвид „Кладенецът“.

Кимнах на свой ред.

– Всеки път, когато отида на преглед при него – продължи Ани, – той или говори за миналия петък, или очаква с нетърпение следващия. Доктор Коен обожава чийзбургери.

– Не е единственият – казах аз.

– А моят лекар не ми дава да ги ям.

Не бях съгласен, но не ѝ го казах. Поне не директно.

– Струва ми се престъпно да държиш хлапе далече от чийзбургерите.

Тя се усмихна.

– И аз все това му повтарям.

Докато си допивах лимонадата, тя ме гледаше спокойно, без нетърпение или тревога. Сигурен бях, че дори да не оставя и пени в стиропорената чаша, тя щеше да ми налива лимонада, докато не пожълтея или не ритна камбаната. Проблемът беше, че аз имах повече време от Ани. Надеждата на Ани може и да покриваше дъното на пластмасовата туба, а и нещо ми подсказваше, че вярата ѝ в Бог може да премести Еверест и да спре слънцето, но без трансплантация на сърце малката нямаше да доживее пубертета.

Тя ме претегли с поглед от долу нагоре, после от горе надолу. След това попита:

– Колко си голям?

– На ръст или на килограми? – попитах аз.

Тя вдигна ръка пред очите си.

– На ръст.

– Метър и осемдесет и три.

– А на колко си години?

– В човешки или в кучешки?

– В кучешки – засмя се тя.

Замислих се за миг.

– Двеста петдесет и девет.

Тя отново ме огледа преценяващо.

– Колко тежиш?

– В английски мерки или по метричната система?

Тя завъртя очи и каза:

– В английски.

– Преди закуска или след вечеря?

Това явно я затрудни, защото се почеса по главата, погледна нагоре и надолу по тротоара, накрая взе решение.

– Преди закуска.

– Сто седемдесет и четири паунда.

Ани спря отново поглед отгоре ми.

– Кой номер обувки носиш?

– Европейски или американски номера?

Тя стисна устни и отново се опита да скрие усмивката си, после сложи ръце на кръстчето си.

– Американски.

– Единайсети.

Погледна ме в краката, явно се чудеше дали ѝ казвам истината. После приглади роклята си и изправи гръб.

– Е, аз съм на седем. Тежа четиресет и пет паунда. Нося шести номер обувки, висока съм метър и седемнайсет сантиметра.

Мозъкът ми прошепна отново: „О, тигрово сърце във женска плът!“3.

– Е, и? – попитах аз.

– Ти си по-голям от мен.

Засмях се.

– Само мъничко.

– Но... – Вдигна пръст във въздуха сякаш проверяваше откъде духа вятърът. – Ако получа ново сърце, лекарят каза, че може да порасна още.

Кимнах бавно.

– Точно така ще стане.

– Да ти кажа ли какво ще направя тогава?

– С кое? Със сърцето или с допълнителните сантиметри?

Тя се замисли за миг.

– И с двете.

– Какво?

– Ще стана мисионер като мама и тате.

Мисълта как девойка с трансплантирано сърце броди из горещите африкански джунгли на стотици мили от медикаментите, които трябва да пие доживот, от превантивна медицинска грижа, както и от хора, които знаят как да ѝ осигурят и двете, беше възможност – или по-скоро невъзможност – в която поради липса на наивност не можех да повярвам и за миг.

– Те сигурно много ще се гордеят с теб.

Тя вдигна глава да ме погледне и каза с присвити очи:

– Те са на небето.

Замълчах за миг, сетне пробвах със следното:

– Сигурен съм, че им липсваш много.

Тя натисна с палец дюзата на големия термос и започна да налива лимонада в чашата ми.

– О, те също ми липсват, но пак ще се видим. – Подаде ми чашата, после вдигна две ръце като аптекарска везна. – След осемдесет или деветдесет години.

Отпих и изчислих невъзможността.

Тя ме погледна отново, присвила любопитно очички.

– Ти какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

Допих лимонадата и сведох поглед да я погледна.

– А ти с всичките си клиенти ли правиш така?

Ани хвана ръце зад гърба си и несъзнателно тропна с токчета, досущ Дороти в Оз.

– Какво дали правя?

– Да задаваш толкова много въпроси.

– Ами... май да.

Наведох се, докато очите ни почти не се изравниха.

– Скъпа моя, ние сме създателите на музиката и мечтателите на мечтите.

– Отново господин Шекспир?

– Ами не. Уили Уонка. От онази детска книжка за Чарли и шоколадовата фабрика.

Тя се засмя щастливо.

– Е – казах аз, – благодаря ти, Ани Стивънс.

Тя направи още един реверанс и каза:

– Довиждане, господин Рийс. Заповядайте пак.

– Непременно.

Прекосих улицата и извадих ключовете за събърбъна си. Седнах зад волана и се загледах през предното стъкло с ключа в ръка, спомнил си всички други като Ани и магнетичната надежда, която се излъчваше от всеки, надежда, която никоя сила в ада или на земята не можеше да угаси.

И тогава си спомних, че имаше време, когато наистина умеех нещо, време, когато познавах любовта. Мисълта отекна в мен: „Разлях се като вода и разглобиха се всичките ми кости; сърцето ми стана като восък, разтопява се сред вътрешностите ми“4.

Силен повей на вятъра нахлу откъм хълмовете и задуха на изток по улица „Савана“. Обрули старите тухлени сгради, помете тротоара, завъртя скърцащите ветропоказатели, звънна във вятърните камбанки, обля щанда на Ани, събори чашата от стиропор и разнесе по улицата почти десет долара в дребни монети и банкноти. Тя скочи от сгъваемия си стол и подгони банкнотите към кръстовището.

Аз го видях със закъснение, а тя изобщо не го видя.

Пикап за разнасяне на хляб мина покрай мен по Главната, хвана последните секунди на зеления светофар и ускори да не ги изпусне, блъвна облак от бял дим. Чух музиката по радиото, видях как шофьорът лапна наведнъж половин шоколадов десерт, после вдигна ръка да заслони очите си от слънцето и навлезе в кръстовището. А после явно видя жълтата рокля на Ани. Скочи на спирачките, задните гуми блокираха, пикапът започна да се върти около оста си, предните му гуми подскачаха. Колкото повече се завърташе, толкова повече подскачаха гумите по асфалта.

Ани се обърна, чула шума, и замръзна. Изпусна банкнотите, които държеше, и те се разлетяха по улицата като големи пеперуди. После момиченцето загуби контрол над мехура си. Дори звук не издаде, защото нищо не можеше да излезе през стегнатото му гърло.

Шофьорът изкрещя:

– За бога, Ани! – Завъртя докрай волана с всичка сила и задницата на пикапа се удари в дясната предница на една паркирана хонда. Пикапът отскочи от хондата и удари със страницата си Ани право в гърдите. Звукът от сблъсъка с крехкото телце на детето прозвуча като оръдеен гръм.

Тя успя да вдигне едната си ръка и да поеме с нея част от удара, после се търкулна назад като жълта топка за боулинг, шапката ѝ излетя в едната посока, тялото и краката ѝ – в другата. Спря се чак при отсрещната страна на улицата под един форд пикап, лявата ѝ ръка счупена като клечка за зъби под лакътя. Повей на източния вятър улови подгъва на роклята и я издуха над лицето ѝ. Ани лежеше неподвижно, по жълтата ѝ рокличка имаше червени петна.

Стигнах до нея пръв, после дотича и касиерката от железарията с обезумели очи и пресипнали писъци. Само след две секунди вече се беше събрала тълпа.

Очите на Ани бяха затворени, телцето ѝ – отпуснато, кожата – прозрачна и бяла. Беше си глътнала езика и той спираше притока на въздух към дробовете, лицето ѝ посиняваше, а тялото ѝ беше бяло като платно. Не знаех колко е пострадал гръбнакът ѝ, затова пъхнах ръка под врата ѝ, а с чиста носна кърпичка извадих езика ѝ, за да си поеме въздух. Дори най-слабото движение на врата можеше да влоши гръбначната травма, ако имаше такава, но по-спешно беше да извадя езика ѝ. Без въздух нямаше живот. Затова избрах езика.

Гърдите ѝ се надигаха и спускаха и аз проверих пулса ѝ при каротидната артерия, после откачих фенерчето от колана си и проверих зениците ѝ. Стиснах фенерчето със зъби, отлепих малкия сърдечен монитор от своите гърди и го нагласих на нейната гръдна кост. Показанията за пулса, които часовникът ми отчиташе, скочиха от шейсет и две на сто петдесет и шест. Потърсих точката на максимален импулс и палпирах с две ръце очертанията на сърцето ѝ. Прегледът потвърди онова, което вече знаех – сърцето ѝ беше с почти петдесет процента по-голямо от нормалното.

Касиерката ме видя да слагам ръце върху още неразвитите гърди на Ани и ме шамароса силно.

– Махни си ръцете от нея, перверзник гаден!

Нямах време да обяснявам, затова придържах монитора на мястото му и наблюдавах очите на Ани. Касиерката видя зениците на детето и подутия му език и коленичи до нас. Откъсна верижката от врата на Ани, контейнерчето за лекарства се отвори и хапчетата се пръснаха по стомаха на детето и оттам под форда в калта около шахтата. И нещо друго изхвърча заедно с хапчетата, нещо лъскаво, златно може би. Жената грабна две хапчета и понечи да ги пъхне под езика на Ани. Без да вадя ръка изпод врата на момичето и без да откъсвам поглед от очите му, аз стиснах ръката на касиерката силно и казах със спокоен глас:

– Ако сложите тези в устата ѝ, ще я убиете.

Очите на жената се разшириха отново, паниката я обзе, вените на врата ѝ се издуха. Беше силна и почти успя да измъкне ръката си, но аз я държах здраво и продължавах да наблюдавам Ани.

– Пусни ме бе. Ти ще я убиеш. – Погледна трескаво към тълпата, събрала се около нас. – Той я убива! Той ще убие Ани!

Двама здравеняци в избелели работни комбинезони и бейзболни шапки, които допреди малко хапваха в кафенето, пристъпиха към мен.

– Господинчо, по-добре си махни лапите от детето. Ние Ани я знаем, но теб не те познаваме.

Мъжът беше два пъти по-едър от мен, а сега нямахме време за празни приказки, но това само аз го знаех. Все така стиснал здраво ръката на касиерката, аз се извърнах от кръста и изритах по-едрия от двамата в слабините, той се изправи на пръсти от болка, после се срина на колене.

Вторият стовари гигантската си лапа на рамото ми и каза:

– Друже, тва е брат ми и не требеше да го риташ.

Фраснах го със свободната си ръка в шкембето, което представляваше доста голяма мишена, при което той падна на свой ред и си повърна закуската на тротоара.

Обърнах се към жената, която още крещеше и умоляваше навалицата:

– Той ще я убие! Ани умира! За бога!

Ставаше все по-зле. Отворих шепата ѝ с другата си ръка, но не направих опит да взема таблетките. Погледнах я в очите и казах спокойно:

– Дай ѝ половината, от едното.

Тя изглеждаше тотално объркана и неспособна да проумее какво ѝ казвам.

По-големият брат се беше изправил на колене и посягаше да стовари ръка на рамото ми, когато аз го изритах в стомаха, силно, но не толкова, че да му счупя ребро.

Жената местеше поглед между Ани и двамата здравеняци в краката ми. Изражението ѝ ми говореше, че каквото и да ѝ кажа, то няма да съвпадне с нищо, което е прочела или чула в миналото.

– Но... – започна тя.

Кимнах ѝ насърчително.

– Да започнем с половинка, после ще проследим показателите. Ако сложиш толкова много нитроглицерин под езика на това дете, кръвното му ще падне толкова ниско, че никога няма да го възстановим. – Пуснах ръката ѝ. – Дай ѝ половинка.

Жената прехапа таблетката на две, изплю едната половинка като костилка от череша, а другата пъхна под езика на Ани. Ани беше в съзнание, но очите ѝ още не можеха да се фокусират, а ръката ѝ висеше като на марионетка. Много неща се случваха около мен – хора, клаксони, сирени – но аз бях съсредоточен върху три неща: пулс, зеници, дишане.

Нитрото се разтвори и страните на Ани порозовяха – резултат от разширените кръвоносни съдове, повишения кръвоток и кислорода, захранващ крайниците и главата.

Жената говореше тихо:

– Ани? Ани? – Потупа я по ръчичката. – Дръж се, мъничката ми. Идва помощ. Дръж се. Идват. Вече ги чувам.

Ани кимна и направи опит да се усмихне. Пулсът ѝ беше малко по-силен сега, но си оставаше неравномерен.

Докато звукът на сирената наближаваше, аз пресметнах колко време ще им е необходимо да пристигнат, да диагностицират пациентката и да я транспортират до болница. Ани беше на приблизително дванайсет минути до спешното отделение.

Детето мигаше и местеше поглед по хората наоколо, а аз казах на касиерката:

– А сега другата половинка.

Ани отвори уста и жената сложи втората половинка от таблетката под езика ѝ. Щом и тя се разтвори, извадих от джоба си своето шишенце, изсипах съдържанието му и ѝ дадох хапче аспирин от най-малките.

– А сега ѝ дай това.

Жената се подчини. Разкопчах часовника, свързан безжично със сърдечния ми монитор, и го закопчах около китката на Ани. Дори на последната дупка пак ѝ беше хлабав.

Докато сирените наближаваха, погледнах към жената срещу себе си и посочих часовника и трансмитера върху гърдите на Ани.

– Тези са свързани. Часовникът записва какво се случва със сърцето ѝ. Лекарите в спешното, ако си разбират от работата, ще знаят какво да правят с него.

Тя кимна и приглади потната и окаляна коса на Ани зад ушите ѝ.

След десетина секунди линейката пристигна и парамедиците скочиха до мен. Видяха, че контролирам нещата, и ме погледнаха въпросително.

Не губих време.

– Тъпа травма. Основно в лявата гръдна стена. Извадих езика, спонтанното дишане е 37. Крепитацията говори за подкожен емфизем и възможен частичен пневмоторакс отляво.

Младият парамедик ме гледаше тъпо.

Обясних:

– Мисля, че единият ѝ бял дроб е колабирал.

Той кимна и аз продължих:

– Пулс 155, но неравномерен. Краткотрайна загуба на съзнание, сега скалата по Глазгоу е 12.

– Лошо са я ударили – прекъсна ме парамедикът.

Аз продължих:

– На два пъти дадохме нитро 0.2 под езика през пет минути. – Посочих белега на гърдите ѝ. – Операция на сърцето. Преди година, предполагам. Също – погледнах си часовника – сърдечен монитор на гърдите, който записва вече седем минути.

Той кимна, коленичи до Ани и започна да ѝ слага кислородна маска.

Зад мен здравеняците седяха с ококорени очи и отворени уста. Вече не се опиваха да ме набият. Което беше добре, защото имах чувството, че поставят ли си го за задача, лесно ще ме ступат. Преди изненадата беше на моя страна, но вече – не.

Парамедикът погледна зениците на Ани, после стегна маншона на апарата за кръвно налягане на дясната ѝ ръка, докато колегата му сваляше от линейката яка за врата и носилка. След две минути, като внимаваха да не наранят допълнително счупената ръка, парамедиците ѝ включиха система с физиологичен разтвор, който да повиши малко кръвното ѝ налягане. После я натовариха на линейката – леля Сиси също се качи – и потеглиха към окръжната болница. Последното, което видях, преди да затворят вратите, беше как лелята гали Ани по косата и ѝ говори нещо на ухо.

Докато улицата се разчистваше, а полицаите разпитваха шофьора на камиона за доставки, местните пристъпваха от крак на крак на тротоара с ръце в джобовете и сочеха към кръстовището и по вятъра.

Обърнах се към двамата здравеняци, които още седяха на бордюра, и протегнах ръка на единия.

– Без лоши чувства?

По-едрият хвана ръката ми и се изправи с моя помощ, после кимна след линейката.

– Решихме, че ще нараниш Ани.

Погледнах на свой ред след линейката, която вече завиваше надолу по улицата, и казах по-скоро на себе си:

– Не, сър. Ни най-малко.

Помогнах и на другия да се изправи. Двамата си тръгнаха, като клатеха глави, оправяха си шапките и нагласяха презрамките на гащеризоните си.

Един възрастен мъж зад мен с широкопола шапка, работно облекло и ботуши, които миришеха на дизелово гориво, измърмори под нос:

– Много му се събра на това детенце. – После изплю със завидна точност стабилно насочена струя от черен сок, която изчезна в шахтата. – От всички хора в този град, защо тя? Животът не е справедлив. Изобщо не е справедлив, това ще кажа. – Изплю се отново, този път на асфалта, и тръгна по тротоара.

Щом навалицата оредя, аз тръгнах бавно покрай бордюра, намерих онова, което търсех, и го прибрах в джоба си. Беше поизтъркано, а на задната му страна беше гравиран надпис. Сирената на линейката вече почти не се чуваше, а въздухът ухаеше на канела, портокалов сок, барбекю и изгорели автомобилни газове. И може би на щипка жасмин. Докато отивах към колата си, пред прозрачната туба на Ани се насъбра опашка – хората пускаха мълчаливо банкноти, после отиваха на работа.