Самоличност

1.

Мечтите и целите ѝ бяха простички и малко на брой. Като дъщеря на военен, Морган Олбрайт прекара детството си в различни държави и на различни континенти. Корените ѝ, подвластни на професията на баща ѝ, останаха къси и плитко разположени, за да позволяват бързо пресаждане. Първите ѝ четиринайсет години преминаха от база на база, от къща в къща, от щат на щат, от държава на държава, след което родителите ѝ се разведоха.

Никога не бе имала избор.

През първите три години след развода майка ѝ я влачеше от място на място. Малко градче тук, голям град там, в търсене на... какво, Морган не знаеше.

На седемнайсет, почти осемнайсет, тя сама изкопа корените си, за да се премести в колежа. И там започна да мечтае и да си поставя цели.

Учеше прилежно, твърдо решена да завърши две специалности – бизнес и туризъм, които щяха да ѝ помогнат да осъществи мечтата си.

Да пусне корени. Да създаде свой собствен дом. Да започне собствен бизнес.

Със собствени сили.

Проучваше карти, квартали, климат, докато избираше точното място, когато се дипломира. Искаше да живее в квартал, за предпочитане стар, с богата история, близо до магазини, ресторанти, барове – и хора.

А един ден щеше да има не само собствен дом, но и собствен бар.

Поставила си беше простички цели.

Веднага щом взе дипломите си, се настани в покрайнините на Балтимор, щата Мериленд. Кварталът беше малко позападнал, със стари къщи с дворове, но на много достъпни цени.

Работила беше през цялото си следване като сервитьорка, а когато навърши двайсет и една, и като барманка. Спестила беше пари.

Баща ѝ – Полковника – не дойде на церемонията по дипломирането ѝ. И макар да завърши с отличие, той по никакъв начин не отчете постижението ѝ.

Морган не се изненада, защото знаеше, че в неговите очи тя просто е престанала да съществува, още преди подписът му върху документите за развода да изсъхне.

На дипломирането дойдоха майка ѝ, баба ѝ и дядо ѝ. Морган не знаеше, че тогава за последен път ще види дядо си. Як мъж на седемдесет години, деен, в отлично здраве, той почина през зимата след като тя завърши. Подхлъзнал се и паднал от стълба. Едно нелепо подхлъзване... И си беше отишъл.

Дори в скръбта си, Морган си извади поука.

Дядо ѝ завеща двайсет хиляди долара и безценни спомени от излетите им в планините на Върмонт по време на летните ваканции.

С парите Морган се изнесе от мъничкия апартамент и се нанесе в малка къща. Нейната къща. Къща, която се нуждаеше от ремонт, но имаше двор, който пък се нуждаеше от освежаване.

Трите малки спални и двете тесни бани предполагаха, че може да си вземе съквартирантка, за да си помогне с вноските по ипотеката и разходите по ремонта.

Хвана се на работа на две места. Вечер, пет или шест дни в седмицата, беше барманка в квартално заведение, приятно и весело местенце, което се казваше „Още по едно“. Тъй като вече беше собственик на къща, започна втора работа като офис мениджър в семейна строителна фирма.

Запозна се със съквартирантката си в местния градински център, докато разглеждаше озадачено ниски храсти за бордюр около къщата. Нина Рамос работеше в оранжерията и си разбираше от работата. Точно такъв човек ѝ трябваше за двора, нуждаещ се от култивиране. Нина превърна загадъчното изкуство на градинарството в истинска радост и се нанесе в къщата с настъпването на пролетта.

Разбираха се добре и се съобразяваха с нуждите си от лично пространство и уединение.

На двайсет и пет, Морган беше осъществила първата си мечта и смяташе да постигне втората си цел преди трийсетия си рожден ден.

Единственият ѝ разточителен разход стоеше на тясната алея пред къщата. Нужни щяха да ѝ бъдат няколко години, за да изплати тойотата „Приус“, но с нея щеше да отива и да се връща от работа по надежден и икономичен начин.

Когато времето беше хубаво, ходеше с колело до офиса на строителната фирма, но ако ѝ потрябваше кола – разполагаше с нея. Нина провъзгласи колата за реализирана точка от плана на Морган.

Къщичката на Нюбъри Стрийт се сдоби с красиво подреден двор, освежена фасада и нова входна врата, която Морган боядиса във ведър светлосин цвят.

Шефът ѝ в строителната фирма „Гринуолдс“ ѝ помогна да полира стария паркет, продаде ѝ боя с отстъпка и ѝ даваше ценни напътствия за ремонтните дейности и поддръжката.

Морган не само пусна корени, но почувства, че разцъфтява.

Усмихваше се, когато забелязваше как нарцисите надуват ярките си тромпети покрай току-що настланата с плочи пътека. В края на март времето беше променливо, но донесе и много от красивите признаци на настъпващата пролет. През есента Морган и Нина бяха посадили дрян в предния двор и сега пъпките по клоните му нямаха търпение да се разпукнат.

„Скоро и това ще стане“, мислеше си Морган, докато заключваше колелото на стойката му.

Кварталът беше добър, но смяташе за ненужно да изкушава преминаващите покрай къщата хора.

Отключи входната врата и тъй като раздрънканата кола на Нина беше паркирана навън до тротоара, се провикна:

– Аз съм, закъснявам. – Прекоси всекидневната и, както винаги, си помисли колко по-просторна ще стане, когато бутне стената, отделяща кухнята.

Заделила беше пари за този ремонт, тъй че може би щеше да го подхване през есента. Може би преди Коледа. Може би.

– Аз не закъснявам – провикна се в отговор Нина. – Освен това имам среща!

Нина вечно имаше среща с някой мъж. Но пък, мислеше си Морган, съквартирантката ѝ беше изключително красива, общителна и работеше само на едно място.

Тя спря пред отворената врата на стаята.

Няколко тоалета – очевидно отхвърлени – бяха пръснати по леглото, докато Нина, облечена с вече одобрена премяна, се оглеждаше в голямото огледало. Черната ѝ коса се спускаше по гърба ѝ, а червената рокля обгръщаше плътно всяка извивка на дребното ѝ тяло. Черните ѝ очи искряха, когато срещна погледа на Морган в отражението.

– Какво мислиш?

– Често си мисля, че те ненавиждам. Добре, къде отиваш и с кого?

– Сам ще ме води на вечеря във „Фреско“.

– Много шик! Червеното страшно ти отива.

За което малко ѝ завидя. Единственото истинско разочарование на съквартирантките от съжителството им се дължеше на факта, че Морган беше висока и слаба, а Нина – дребна и закръглена, поради което не можеха да си разменят дрехите.

– Стои ти прекрасно. Не станаха ли почти цели три седмици, откакто излизаш само с мъжагата Сам?

– Почти четири. – Нина се завъртя. – Затова...

– Обещавам да бъда много тиха, когато се прибера довечера.

– Много го харесвам, Морган.

– Аз също.

– Не, имам предвид, че истински го харесвам.

– О! – Морган наклони глава и се вгледа в приятелката си. – Вече знам, че той здраво е хлътнал по теб. Изписано е на лицето му. Ако споделяш чувствата му, имаш моето пълно одобрение.

Нина отметна гъстата си лъскава коса и въздъхна замечтано.

– Да, споделям ги.

– Значи имаш пълното ми одобрение. Трябва да се преоблека за работа.

– От работа на работа. А аз трябва да прибера всички дрехи и да си изчистя стаята. Не искам Сам да ме помисли за мърла.

– Не си мърла. – По-скоро разхвърляна, помисли си Морган, но Нина разхвърляше само в своята стая.

За разлика от ведрия хаос около Нина – виолетови стени, тоалетка, осеяна с гримове, лакове за коса и бог знае още какво, стаята на Морган беше идеално подредена.

Използваше третата спалня – с размерите на килер – за кабинет. Там беше нейното убежище. Стени, боядисани в приглушено синьо, няколко картини, които беше купила от улични художници в Балтимор, бели завивки и възглавници на леглото, малък, но удобен фотьойл за четене.

Съблече униформата си на офис мениджър – сив панталон, бяла риза, тъмносиньо сако – и облече униформата на барманката – черен панталон и черна риза. В банята отвори чекмеджето, в което държеше подредени гримовете си, за да може да си избира по-лесно. Смени дневния грим с вечерен.

Подстриганата ѝ на късо каре руса коса беше подходяща и за двете работи, но барманката очерта очите си с черен молив и сложи по-тъмни сенки, използва по-ярко червило.

Благодарение на годините практика, завърши трансформацията за двайсет минути.

Тъй като нямаше да ходи на изискана вечеря във „Фреско“, изтича в кухнята и извади кисело мляко от хладилника. Изяде го права, докато си представяше разрушената стена, нови вратички на шкафовете, нови уреди, няколко етажерки и...

– Amiga mia, трябва да ядеш истинска храна!

– Киселото мляко е истинска храна.

Нина, по халат, сложи ръце на кръста.

– Имам предвид храна, която изисква използването на вилица и нож и се дъвче. Висока и стройна си по природа – гаднярка, – но ако не се храниш, ще станеш мършава и изпита. Сериозно ти казвам, една от нас трябва да се научи да готви. – Вдигна лакиран в коралово червено нокът и я посочи. – Аз предлагам това да бъдеш ти.

– Да, ще се запиша на готварски курс в свободното време, което нямам. Освен това твоята майка готви божествено.

– В неделя идваш на вечеря у нашите. Не казвай, че имаш работа – да попълваш таблици или каквото там вършиш. Знаеш, че мама и татко те обичат. А и брат ми Рик ще дойде.

С кофичката кисело мляко в едната ръка и лъжичка в другата, Морган направи жест, все едно изтрива дъска.

– Няма да стана гадже на брат ти, колкото и да е сладък. Нямам намерение да те загубя като съквартирантка само защото с брат ти ще излезем няколко пъти, ще правим секс и после ще скъсаме.

Нина вдигна златна обеца във формата на халка до едното си ухо и обеца с три преплетени кръга до другото.

– Кои?

Морган посочи трите преплетени кръга.

– По-бляскави са.

– Добре. А може пък с Рик да излезете няколко пъти, да правите секс и да се влюбите.

– Нямам време. След две-три години може и да се освободя.

– Обичам графиците, но не и когато става въпрос за любов. Ето, разсея ме. Трябва да се нахраниш.

– Ще си взема нещо в бара.

– В неделя си на вечеря у нашите – напомни ѝ Нина, когато Морган изхвърли кофичката от млякото в кофата и изплакна лъжицата. – Ще кажа на мама, че ще дойдеш, а кажа ли ѝ – няма как да откажеш.

– С удоволствие бих дошла, честно. Само да изкарам тази седмица. В „Гринуолдс“ сме ужасно заети. Дойде ли пролетта, всички започват да мислят за ремонти, пребоядисване и пристрояване на тераси към къщите.

Морган грабна чантата си.

– Приятно изкарване.

– Със сигурност ще си изкарам приятно. Ще се обадя на мама, преди да се разкрася.

– Ти винаги си красива.

Морган стигна до колата с подтичване. Измина осемте и половина километра до центъра на града доволна, че е успяла да подрани малко.

Магазините на улицата, която се казваше Маркет Стрийт, но местните наричаха Маркет Майл (въпреки че всъщност беше по-дълга от една миля), щяха да затворят след един час. Пълните ресторанти и кафенета обаче работеха до късно през нощта.

Повечето сгради – розови или боядисани в бяло тухлени постройки – имаха магазини и заведения, разположени на приземния етаж, и апартаменти над тях. „Още по едно“ не беше изключение и даваше под наем жилищата на клиенти и служители, които нямаха нищо против да живеят над бар.

Зави в една от преките на Маркет Стрийт, заобиколи до задния вход на бара и спря на паркинга. След като заключи колата, премина по хрущящия чакъл до вратата на кухнята и влезе.

В „Още по едно“ се предлагаха хамбургери, пържени миди, начос, пържени картофи за гарнитура, лучени кръгчета, пържени кисели краставички и три вида пилешки крилца.

Когато отвори собствен бар, Морган възнамеряваше да разнообрази менюто с по-интересни предложения.

Но най-напред май беше добре да се научи да готви, защото не се знаеше кога ще ѝ се наложи да помага в кухнята.

– Здрасти, Франки – провикна се към жената на грила, докато закачваше якето си. – Как е?

– Горе-долу. – С пухкава черна коса, прибрана под бяла шапка, Франки обърна три големи, мазни кюфтета. – Роди и братята му ще вечерят преди турнира по дартс. Радвай се, че не беше тук в най-натовареното време. Голяма лудница беше.

– Обичам да е лудница.

Поздрави двамата помощник-готвачи, тийнейджъра, който миеше чиниите, и сервитьорката, която пристигна да вземе поръчка от начос със сирене.

Въпреки че имаше още десет минути преди началото на смяната, Морган влезе в салона.

Тук цареше друг вид шум. Нямаше цвърчене на месо на грила, свистене на ножове и тракане на чинии. В голямото помещение с дълъг черен барплот, маси и сепарета звучеше музика от джубокса, но не толкова силно, че да пречи на разговорите.

Видя Роди и братята му – редовни клиенти – на обичайното сепаре до мишената за дартс, да пият бира и да похапват от ядките, предлагани с питиетата. „Корс“ за Роди и брат му Майк – помисли си Морган – и „Хайнекен“ за брат му Тед.“ Ако баща им дойде по-късно, щеше да си поръча наливна бира и чашка твърд алкохол.

Мина зад бара.

Трябваше да смени Уейн, който в момента слагаше парченце лайм на гърлото на бутилка „Корона“.

– В момента е спокойно – каза ѝ той с широка усмивка. – Онзи тип в края на бара каза, че ще си плати сметката накрая. Вече е на втора водка с тоник, затова го дръж под око.

Уейн сервира бирата на клиент, седнал на бара, размени няколко думи с него и се върна при Морган.

– Чака жена, с която се запознал чрез Match.com. Първа среща им е. Тя закъснява и той е притеснен.

„Сладък е – помисли си Морган. – Изглежда малко задръстен.“ Готова беше да се обзаложи, че има скъпо оборудване за видеоигри във всекидневната си.

– Ясно.

– Е, аз изчезвам. Лека!

Както винаги, Морган провери дали разполага с всичко необходимо – лед, лимони, маслини, черешки. Изпълни две поръчки за масите и тъкмо се канеше да отиде при мъжа, който пиеше „Корона“, когато забеляза, че в бара влезе жена на около трийсет години, огледа се притеснено и отиде при мъжа на бара.

– Дейв? Аз съм Танди. Извинявай за закъснението.

Лицето на мъжа грейна.

– О, няма нищо. Приятно ми е да се запознаем. Искаш ли да седнем на маса?

– И тук е добре. Нали? – Жената се настани на високия стол до него.

Морган се приближи до тях, докато двамата се гледаха усмихнато със смесица от смущение и надежда.

– Здравейте. Какво ще поръчате?

– О, ами, може ли чаша шардоне?

– Разбира се. Обеците ви са страхотни.

– О! – Танди вдигна ръка до лявото си ухо. – Благодаря.

– Много са красиви – добави Дейв. – Изглеждаш прекрасно.

– Благодаря. Ти също. – Жената се засмя, когато Морган ѝ наля бяло вино. – Човек никога не знае. Толкова бях нервна, че обиколих квартала преди да вляза. Затова закъснях.

– Аз бях толкова нервен, че подраних с двайсет минути.

„Разчупиха леда“, помисли си Морган, докато сервираше виното.

Трябваше да признае, че това е една от причините, поради които обичаше да работи като барманка. Никога не се знаеше какво може да започне, да приключи, да разцъфне или да се разпадне в един уютен квартален бар.

Докато Роди и братята му нагъваха хамбургерите, заведението започна да се пълни. Мъжът и жената, запознали се в интернет, в крайна сметка решиха да седнат на маса и си поръчаха начос.

Морган беше готова да се обзаложи, че ще последва и втора среща.

Мъжът с водката с тоник плати сметката и остави мизерен бакшиш.

Стреличките за дартс се забиваха с тупване в дъската и предизвикваха одобрителни възгласи и освиркване от зяпачите.

В бара влезе мъж, прехвърлил трийсетте. Приличаше на кинозвезда, излязла инкогнито, с тъмноруса коса, мъжествени черти на лицето, стегнато, мускулесто тяло, с джинси, ботуши и светлосин пуловер от кашмир. Седна на висок стол на бара.

Морган отиде при него.

– Добре дошли в „Още по едно“. Какво обичате?

– Обичам много неща. – Ухили се – дружелюбно, очарователно. – Но ще започна с бира. Предлагате ли местна наливна бира?

– Разбира се. – Въпреки че видовете бира бяха описани в менютата, поставени на стойки по протежението на бара, тя му ги изброи.

– Бихте ли избрали вие?

– Какво предпочитате?

– Отново твърде абстрактен въпрос.

Морган му се усмихна. Прецени, че освен бира, мъжът иска да си поговори с някого. Тя нямаше нищо против.

– Каква бира обичате?

– Мека, но не безвкусна. Със силен аромат, но не остър. По-скоро тъмна.

– Да пробваме с тази. – Морган взе чаша за дегустация и му наля.

Докато опитваше вкуса, мъжът я наблюдаваше над ръба на чашата.

– Тази е добра. Чудесен избор.

– Това ми е работата.

Преди да успее да продължи, една от сервитьорките се приближи.

– Поръчка от масата с момичетата в 90-те години. Четири коктейла „Космополитън“, Морган.

Сервитьорката се отправи към кухнята с поднос с празни чаши, а Морган се зае да приготви коктейлите.

– Разбирате си от работата – отбеляза новодошлият.

– Надявам се. По работа ли сте в града?

– Не приличам ли на местен?

„Горе-долу“, помисли си тя. Дрехите му изглеждаха скъпи, но не крещящи.

– За първи път ви виждам в бара.

В другия край на салона изригнаха аплодисменти.

– Турнир по дартс – обясни тя.

– Виждам. Оспорван ли е?

– Да, участниците го взимат много на сериозно. Искате ли нещо друго? Желаете ли меню?

– Храната хубава ли е?

– Да. – Морган взе едно меню и го постави пред мъжа. – Разгледайте го на спокойствие.

Коктейлите бяха готови и тя се премести в другия край на бара. Приемаше поръчки, изпълняваше ги, бъбреше си с редовните клиенти. След известно време се върна при мъжа.

– Искам хамбургер „Маркет Стрийт“, освен ако не ми кажете, че не бива да го поръчвам.

– Неслучайно е класика. Ако обичате пикантно, си вземете пикантни картофки за гарнитура.

Мъжът вдигна ръце.

– Досега не сте ме подвеждали.

Морган се разсмя и въведе поръчката в компютъра.

Роди, с внушителния си ръст от метър и деветдесет и пет и тегло от сто и десет килограма, отиде на бара.

– По още едно за компанията, миличка. Как е? – обърна се той дружески към Хубавеца, докато Морган изпълняваше поръчката.

– Студена бира, красива барманка, турнир на живо. Доста добре, бих казал.

– Да, така е. Поведох в полуфинала. Дай ми малко късмет за финала, Морган.

Тя се наведе през бара и докосна с устни неговите.

– Разбий ги!

– Ще ги разбия и още как! – Роди взе бирите и си тръгна.

– Гаджета ли сте?

Морган огледа клиентите.

– О, не. Роди и братята му – онези, които играят дартс, – са редовни клиенти. Всъщност работя с приятелката му на втората си работа.

– Работите на две места. Значи сте амбициозна. Каква е другата ви работа?

– Офис мениджър в строителна фирма. Вие с какво се занимавате?

– Ще ми се да отговоря „с каквото си искам“, защото това се опитвам да правя. Компютърен специалист съм. Дойдох тук за два месеца като консултант.

– Откъде сте?

– Пътувам много. Роден съм в Сан Франциско, но в момента живея в Ню Йорк, поне през част от времето. Вие местна ли сте?

– Вече съм.

Пристигна друга сервитьорка с нова поръчка.

– Дъщеря съм на военен – обясни Морган, докато я изпълняваше.

– Значи сте добре запозната с номадския живот.

– Да. И се радвам, че го оставих в миналото.

Когато поръчката на мъжа пристигна, той огледа внимателно чинията.

– Не се скъпите на порции.

– Така е. Искате ли да седнете на маса?

Той ѝ хвърли чаровна усмивка.

– Тук гледката ми харесва. Аз съм Люк – представи се. – Люк Хъдсън.

– Морган. Приятно ми е да се запознаем.

Люк се нахрани, поръча си втора бира и остана до края на турнира.

Задаваше въпроси, но не изглеждаше нахален. „Обичаен разговор с барман“, помисли си Морган. Тя също му задаваше въпроси.

Отседнал беше в един от местните хотели. От компанията предложили да му вземат къща под наем, но обичал хотелите, както и да се потапя в местната атмосфера по време на пътуванията си.

Попита я в кои бази е бил разпределян баща ѝ и кое от местата, на които е живяла, ѝ е харесало най-много. Разговорът течеше леко и приятно, докато тя правеше коктейли, бършеше бара и си бъбреше с клиентите.

– Трябва да тръгвам – каза Люк. – Нямах намерение да се застоявам толкова, но изглежда си намерих квартална кръчма.

– Кръчмата е чудесна.

– До нови срещи. – Люк я изненада, когато протегна ръка за довиждане и задържа нейната, докато я гледаше усмихнат. – Беше ми изключително приятно да си поговоря с теб, Морган.

– И на мен ми беше приятно.

– Пак ще се видим.

Плати в брой и остави щедър бакшиш.

Два дни по-късно Люк пристигна дълго след като смяната ѝ беше започнала. В бара беше вечер за викторини и шумът беше оглушителен, докато от различни маси се чуваха отговори на висок глас.

– Избери ми друга местна наливна бира – заръча ѝ той. – Някоя... по-необичайна. – Погледна зад гърба си към масите с играчи. – Няма ли дартс тази вечер?

– Днес има викторина. Пълна лудница е, но можеш да се включиш с викове.

– Каква е наградата?

– Лично удовлетворение.

Морган му подаде чаша за дегустация.

– Интересна и необичайна – заключи той. – Ухае на череши. Налей ми от нея.

Докато наливаше бирата, Морган се усмихна.

– Нещо за хапване?

– Засега само бирата. Имах тежък ден.

– Как е животът в света на технологиите?

– Също като бирата – интересен и необичаен. Как стоят нещата в твоя свят?

– Натоварени, но аз обичам да ми е натоварено.

Изпълняваше поръчки, обхождаше бара от единия до другия край, но поради разгорещената викторина, в момента не беше много заета.

– Какво правиш, когато не си на работа? – попита я Люк.

– Ще те информирам, когато разбера.

– Нужна е почивка. За тялото, ума, духа и така нататък. Опиши ми как минава един твой почивен ден.

– Занимаваме се с ремонти по къщата. Има нужда от още пребоядисване. А и с настъпването на пролетта, трябва да се заемем с озеленяването на двора.

– Говориш в множествено число.

– Да, имам наемател.

– Той разбира ли от озеленяване?

– Тя е жена и е виртуоз в декоративното озеленяване. Работи в един градински център. В ремонтите не я бива много, но се старае.

– Ти пък работиш в строителна фирма – каза Люк. – Много удобно.

– От помощ ми е.

– Когато имаш къща, трябва да отделяш много време за поддръжка. Мисля, че затова още не съм си купил жилище. Не съм много сръчен. А и пътувам често по работа. Когато си била малка, често сте се местели от град на град, затова сега искаш да пуснеш корени.

– Точно така.

Морган забърка един коктейл „Уиски Сауър“ и наля бира в две халби, преди Люк отново да привлече вниманието ѝ.

– Защо избра да се заселиш в този град? Ако не е тайна, разбира се.

– Тук има всичко, което исках. Четири сезона, достатъчно близо е до голям град, самото градче не е твърде малко. Идеално е.

Морган постави пред него нова купичка със соленки.

– Районът е приятен и започва да се облагородява, както ти правиш с твоята къща. Много фирми и собственици на частни жилища искат да подновят техниката си, има една-две строителни компании, които вече предлагат „умни домове“. Пълно е със стари къщи и нови купувачи, които искат да ги освежат или да ги подготвят за препродажба.

Люк сви рамене.

– Аз се занимавам с технологичните подобрения. Вече всички имат кабинети по домовете си и аз инсталирам системите. Ти сигурно също имаш кабинет вкъщи.

– Да. Не е високотехнологичен, но ми върши работа.

Викторината завърши с възгласи, освирквания и желание за хапване и пийване. Докато работеше, Морган забеляза, че Люк се е заприказвал с мъж на бара. Говореха си за бейзбол. Явно знаеше достатъчно, за да поддържа оживен разговора.

– Готов ли си за втора бира?

– Да, благодаря. Ти искаш ли още едно, Лари? Аз черпя.

– С удоволствие. Колата на Нина работи ли?

– Едва-едва.

Лари поклати глава и почеса късата си брада.

– Трябва да я докара в сервиза.

– Ще ѝ предам. Лари е най-добрият механик в района на Балтимор – обясни Морган на Люк. – Още поддържа колата на Нина в движение, въпреки че отдавна трябваше да е в автоморгата.

– Правя каквото мога. Ти още ли си във възторг от тойотата?

– Идеална е!

Морган им сервира напитките и приготви поръчката за маса с шестима клиенти. Лари насочи разговора към коли и двигатели и се оказа, че Люк знае достатъчно по темата и е добър събеседник.

– Трябва да тръгвам. – Лари стана бавно. – Жената скоро ще се прибере, ако вече не си е вкъщи. Тази вечер е на сбирка на читателския клуб, което е просто повод да клюкарстват. Приятно ми беше, Люк. Благодаря за бирата.

– Няма проблем.

– Още едно? – попита Морган.

– Ограничавам се до две на вечер. И аз трябва да тръгвам. Утре ме очаква натоварен ден. – Плати си сметката и остави голям бакшиш. – Бих те посъветвал да не се претоварваш, но съм сигурен, че няма да ме послушаш. Радвам се, че пак се видяхме.

– Успех в света на технологиите.

Люк се ухили и си тръгна.

Дойде отново една петъчна вечер, когато барът беше пълен. Морган беше на смяна заедно с колега, който идваше само през най-натоварените дни в края на седмицата. Люк се подпря на бара в нейния край, защото всички столове бяха заети.

– Изненадай ме. Имах страхотна седмица.

– Честито. През уикенда ще почиваш ли?

– Утре трябва да преглеждам документи и да си направя график за другата седмица, но иначе съм свободен. Имаш ли предложения какво да правя в свободното си време?

– Можеш да отидеш в Балтимор и да посетиш аквариума. Също така откриват бейзболния сезон в Ориол Парк.

– Искаш ли да ми правиш компания и да ме разведеш из града?

Морган не можеше да каже, че предложението я изненада. Личеше си кога един мъж проявява интерес. Отвърна шеговито – това беше част от работата ѝ.

– Няма да мога. В събота през деня ще се занимава с ремонтите вкъщи, а вечерта съм на работа. Неделята ми вече е запълнена. Но благодаря за поканата.

Люк пробва бирата, която тя му предложи.

– Започвам да ставам експерт по местно пиво. Харесва ми, налей ми една. – Изчака я да му донесе бирата. – Виж, ако съм твърде нахален или вече си обвързана, просто ми кажи. Няма да се обидя. Но искаш ли да излезем на вечеря някой път? Когато не си на работа.

– Само по приятелски – добави, когато тя се поколеба. – Просто ще хапнем и ще си поговорим. Обичаш ли пица?

Спокойният му тон я накара да се отпусне.

– Смятам за съмнителен всеки, който не обича пица.

– В „Луиджи“ правят вкусни пици.

– Вече си открил най-хубавата пицария в района.

– Значи може да хапнем пица, да пийнем вино. Ако искаш, ще се срещнем направо в ресторанта.

Морган не беше излизала на среща от... дори не искаше да си помисля от колко време. Защо пък не?

– Свободна съм в понеделник вечерта.

– Тогава в седем в „Луиджи“?

– Добре. Звучи чудесно.

– Може ли да си разменим телефонните номера? Надявам се, че няма да размислиш, но в случай че...

Морган извади телефона си от джоба и записа номера му.

– Ако искаш да поостанеш още малко и да седнеш, онази двойка ще си тръгнат, когато си допият бирата и си изядат картофите.

– Благодаря. Мисля да поостана.

Тя му се усмихна и се отдалечи.

Люк се настани, когато се освободи стол, изпи две бири и си тръгна малко след полунощ.

– До понеделник – каза той. – Приятен уикенд.

– Благодаря, и на теб.

– Отличен екземпляр – изпрати го с поглед сервитьорката Грейси. – И ти е хвърлил око, сладурче.

– Може би. Изглежда любезен, стабилен – и е в града само за няколко месеца.

– Желязото се кове, докато е горещо.

– Може би – повтори Морган.

2.

Морган прекара неделния предобед вкъщи. Пусна пералня, изчисти, помечта си за събаряне на стени, нова боя, нови шкафове. Излезе да напазарува за седмицата, взе списъка за покупки и на Нина, после закачи касовата бележка на дъската в кухнята за месечното им счетоводство.

Следобед, когато Нина се прибра от работа с разсад за теменужки и чували с пръст и торф, двете извадиха саксиите от бараката. Морган искаше един ден да има саксии на външните первази на прозорците. Но искаше и нови капаци, както и малка, сладка предна веранда.

По нейни сметки, можеше да си позволи всичко това следващата пролет. Затова дотогава щеше да се задоволи с малки саксии с теменужки.

– Разкажи ми за Люк.

С яке, закопчано, за да я предпазва от необичайно студения за април вятър, Морган притискаше пръстта около трицветните теменужки.

– Няма кой знае какво за разказване. Компютърен специалист е и сигурно си разбира от работата, защото иначе от компанията му нямаше да го изпращат за месеци в различни градове, за да завзема нови територии. Или каквото там прави. Отгоре на всичко се облича добре. Не префърцунено, но стилно.

– Спомена, че е красавец.

– Самата истина. Има добри обноски, дружелюбен е. Пие само по две бири на вечер. Имам среща в пицария с временно пребиваващ в града мъж. Няма да избираме сервизи за сватбата си.

Нина вдигна периферията на широкополата си шапка.

– Кога за последно си ходила на среща в пицария или където и да било другаде?

– Не започвай.

– Ти винаги отказваш с любезна усмивка. Сега защо се съгласи? Защото е красавец ли?

Морган сви рамене малко засрамено.

– Вярно, красив е. Понякога съм повърхностна. Но също така е интересен и не е дърдорко. Умее да изслушва. Харесвам го. Приятен е.

– И е само временно тук.

– Да, в момента това е ценно. След пет, шест, седем години ще се замисля и за дълготрайна връзка.

Очите ѝ, тъмнозелени като на Полковника, се отнесоха замечтано.

– Тогава би било хубаво да се влюбя, да си взема почивка, да се замисля за деца. Господи, тези цветя ухаят прекрасно! Много умно от моя страна да си взема градинарка за съквартирантка.

– Да, умно постъпи. Когато аз реша да се задомя – а Сам е обещаващ кандидат, – искам да имам голям двор, за да си направя голяма, пищна градина. Нямам нищо против къщата ми да е малка, но искам грамаден двор.

Нина се излегна на студената трева.

– Искам да имам високи дървета, за да хвърлят сянка, и по-ниски за украса, пътечки, лъкатушещи между лехи с цветя, и наоколо да прехвърчат пеперуди. Искам да имам сладки къщички за птици и фонтани.

Морган легна до нея.

– И тук ще си направим сладка къщичка за птици. И лехи с цветя можем да засадим. Не знам дали ще привлекат пеперуди, но може да опитаме.

– Аз ще се погрижа. – Нина хвана Морган за ръката. – Тук много ми харесва. Не е грамадният двор на мечтите ми, но има потенциал. Особено ако ме оставяш да се развихря.

– Трябва да се възползваме от силните си страни.

– Защо не поканиш Хубавеца на вечеря?

– Не умеем да готвим.

– Все ще скалъпим нещо. Мога да помоля мама за някоя лесна, но впечатляваща рецепта. Сигурна съм, че знае такава. След като приключим тук, ще влезем вътре и ще ти изберем тоалет за срещата.

– Отиваме на пица, Нина.

– Днес пица, утре – кой знае? Трябва да се възползваме от силните си страни – напомни ѝ Нина и стана. – Аз съм експерт по срещите. Смятам, че трябва да се облечеш небрежно, но секси за срещата си на пица с красивия пътешественик.

– Едва ли имам точно такива дрехи.

– Повярвай ми, ще измисля нещо.

Морган се питаше дали красивият пътешественик ще дойде в бара в събота вечерта – но после се запита какво говори за нея фактът, че остана разочарована, когато той не се появи.

Каза си, че така дори е по-добре, защото барът отново беше пълен. А в неделя взе кратка следобедна смяна, когато колегата ѝ постъпи по спешност в болницата за операция от апендицит.

От работа отиде направо на вечеря у родителите на Нина, яде превъзходна паеля и се смя от сърце.

В понеделник след работа се прибра вкъщи с колелото. Тъй като отдели част от малкото си свободно време през уикенда да прегледа личните си финанси и пресметна какво може да си позволи, обсъди с шефа си в строителната фирма колко ще струва събарянето на стената и основният ремонт на кухнята, както и новото обзавеждане – нови уреди, нови плотове, нови шкафове.

С тази цифра наум, Морган тръгна с колелото на работа, като напасваше плановете си към сумата, с която разполагаше. Засега можеше само да пребоядиса шкафовете, но не и да ги подмени, защото нямаше намерение да се отказва от кухненския плот на мечтите си.

Докато паркираше колелото, Нина се показа на входната врата.

– Закъсняваш.

– Разполагам с близо час и половина.

– Влизай, amiga mia, чака ни работа. Аз ще те гримирам.

– Умея сама да се гримирам.

– Умееш да се гримираш като офис мениджър и дружелюбна барманка. Но умееш ли да се гримираш за неангажираща, секси вечеря в пицария?

– Много си конкретна, но вероятно бих могла да се справя.

– Няма да те оставя на произвола на съдбата. – Нина вдигна пръст. – Подготвила съм всичко в моята баня. Има и стол, защото си с петнайсет сантиметра по-висока от мен.

– Шестнайсет.

– Точно така, натрий ми носа, върлино.

На Нина ѝ отне само половината време, с което Морган разполагаше, за да я гримира перфектно.

– Имам чувството, че лицето ми натежа с три килограма.

– Струва си всеки грам. Погледни се само. Имаш красиви зелени очи, но сега изглеждат зашеметяващо! Бива си ме.

Морган не можеше да спори. Очите ѝ изглеждаха огромни и по-тъмнозелени, а кожата ѝ беше добила свеж блясък въпреки (или може би именно заради) множеството пластове грим.

– Блестящото червило много ти отива – реши Нина, докато оглеждаше резултата от труда си. – Ако бях използвала матово, щеше да изглеждаш твърде секси. Така е идеално. Имаш перфектни устни – пълни, но не прекалено. Върви да се облечеш.

– Ти какво ще правиш тази вечер?

– Ще си остана вкъщи. – Нина отиде след нея в спалнята, за да се увери, че Морган ще облече тоалета, който ѝ беше избрала.

– Наистина ли?

– Хладилникът е пълен с остатъци от снощната вечеря у мама. Тази вечер ще се отдам на почивка и разкрасяване. Ще си направя маска на косата, маска на лицето. Ще се излежавам дълго в банята на свещи с чаша вино. Ще отделя време за себе си. И ще те чакам, за да ми разкажеш как е минала срещата.

– Просто ще хапнем пица. – Изведнъж цялата подготовка я накара да се почувства нервна.

– Трябва да започнеш отнякъде. Господи, имаш страхотен задник – добави Нина, докато Морган намъкваше тесните джинси. – Крака до небето, увенчани със сочно дупенце.

Морган погледна през рамо и поклати дупе.

– Сваляш ли ме?

– Ако Хубавеца не се опита да те свали, значи не е наред.

– Не искам свалки. – Морган облече яркосин пуловер. – Може би, зависи как потръгне, бих се зарадвала на приятен флирт.

Под зоркия поглед на Нина, тя си смени обеците с по-дълги, обу си най-хубавите ботуши и облече тъмносиво кожено яке, коледен подарък от майка ѝ.

– Добре ли е?

– Изглеждаш като олицетворение на небрежния сексапил. – Нина извади малък пулверизатор от джоба си. – Мини през облака от пръски – нареди тя и пръсна.

Морган завъртя очи с досада, но изпълни нареждането.

– Идеално. Сега ще пийнем по едно питие.

– На вечерята ще изпия чаша вино.

– Сега ще изпиеш четвърт чаша за блясък в очите. А ако се развихриш и изпиеш две чаши на вечерята, после заведи кавалера си на разходка по Маркет Стрийт до парка с езерото и обратно. Всъщност, трябва ти синия ми шал на цветчета. Той ще завърши образа.

Точно в седем, въпреки увещанията на Нина, че трябва да закъснее малко, Морган влезе в „Луиджи“.

Вътре цареше приятно оживление, както подобава на хубав ресторант, и миришеше на сос, подправки и разтопено сирене.

Изпита облекчение, когато видя, че Люк вече се е настанил на сепарето, и усмивката, която ѝ хвърли, щом я зърна, направи чудеса за самочувствието ѝ.

Той стана, хвана я за ръка и я целуна леко по бузата.

– Изглеждаш прекрасно.

– Благодаря. Надявам се, че не чакаш отдавна.

– Тъкмо дойдох. Страхотно яке – отбеляза той, докато ѝ помагаше да го съблече.

– Подарък е от майка ми.

– Има отличен вкус. Поръчах бутилка червено вино. Дано не възразяваш. Може да сменим поръчката, ако предпочиташ друго.

– Обичам червено вино. Как мина уикендът?

– Ползотворно. Вслушах се в съвета ти и отидох на разходка в Балтимор. – Погледна сервитьорката с чаровната си усмивка, когато им донесе виното.

– Готови ли сте да поръчате?

– Бихте ли ни дали няколко минути?

– Разбира се.

Люк вдигна чаша.

– За една приятна вечер в приятна компания. Опасявах се, че ще размислиш и няма да дойдеш.

– И да пропусна безплатна пица?

Той се разсмя.

– Каква пица искаш?

– Нямам претенции. Обичам всички видове пица.

– Значи сме на едно мнение по този въпрос. Как мина твоят уикенд?

– Ползотворно. С Нина насадихме теменужки. Карат ме да се усмихвам всеки път, когато мина покрай тях.

– Нина е съквартирантката, която работи в градинския център.

– Точно така.

– Значи сте добри приятелки.

– Да. – Нина беше първата истинска приятелка в номадския ѝ живот. – Чудесно е да съжителстваш с човек, с когото си пасвате и не си пречите. Тя обикновено вече е отишла на работа, когато стана сутрин, и си е легнала, докато се прибера от работата в бара вечер.

– Това несъмнено помага за добрите ви отношения. И двете си имате собствен график, така че разполагате с време насаме.

– Да, затова, когато сме заедно вкъщи, се разбираме чудесно. Странно ли е да живееш временно някъде, да нямаш съседи и приятели наблизо?

– В момента ме устройва напълно. – Люк се облегна назад – самоуверен мъж, който се чувстваше добре в кожата си. На Морган ѝ се стори много привлекателно.

– Предполагам, че един ден ще поискам да се установя някъде за постоянно. Но сега имам възможност да опозная различни краища на страната, да се запозная с много интересни хора. – Ослепителната му усмивка проблесна. – Като теб.

Приятна компания беше, реши Морган. Флиртуваше, но не прекрачваше границата.

– Сигурно си обичаш работата, а подозирам, че си и много добър в нея.

– Да, харесва ми. Обичам да създавам системи, които пасват на клиента. Обичам да разрешавам проблеми, да улеснявам живота на хората, да разширявам хоризонтите им. Може някой път да ми покажеш къщата си и да ти предложа идеи.

– Може би.

Люк отново се усмихна.

– Е, да си поръчаме пици.

В крайна сметка Морган изпи две чаши вино и си изкара страхотно. Люк ѝ разказа различни истории, как беше инсталирал смарт система в едно ранчо в Бют, Монтана и беше гледал бизони да пасат на полето.

Докато тя му разказваше как иска да преустрои кухнята, той дори ѝ даде няколко предложения. Достатъчно добри, за да ги прибави към списъка с целите и мечтите си.

Люк предложи да се разходят.

Вечерният ветрец се усили, но ги освежи след топлината в ресторанта. Толкова отдавна не се беше разхождала с мъж, който да я държи за ръка.

Наближаваше десет, много по-късно, отколкото беше планирала, когато Люк я изпрати до колата.

– Бих искал отново да излезем. Не, че не ми е приятно да седя на бара, докато ти работиш. Но бих искал пак да излезем на среща. Моят график е гъвкав и ще се съобразя с твоя.

Предложението на Нина явно се беше загнездило в главата ѝ, защото, докато се усети, Морган вече го беше поканила на вечеря.

– Следващия понеделник у нас. Тогава съм свободна.

– Умееш ли да готвиш?

– Не. Трябва да добавя това умение в списъка с целите си, но все още не мога да готвя.

– Нина ли ще сготви?

– Не, и тя не умее, но майка ѝ готви превъзходно и ще ни даде някоя лесна рецепта, ако си склонен да рискуваш.

– Обожавам приключенията. В седем удобно ли е?

– Да, чудесно.

– Добре, очаквай ме. Би ли ми дала адреса?

Морган протегна ръка за телефона му и въведе адреса си.

– Мога да те упътя.

– Господин Гугъл ми е близък приятел. Преди това ще се отбия в бара. Може дори да се пробвам в турнира по дартс.

– Роди е безмилостен.

– Ще поема този риск.

Тогава Люк се приведе и поднесе – така би го нарекла Морган – устни към нейните. Докосването, когато устните им се срещнаха, беше перфектно. Не я притисна, но я разтърси. А тръпката, която не беше изпитвала отдавна, беше идеалният завършек на вечерта.

– Лека нощ, Морган.

– Лека нощ. Прекарах си страхотно.

– Аз също. Карай внимателно.

Морган караше внимателно, въпреки че летеше в облаците от приятния спомен за целувката за лека нощ.

А когато влезе с танцова стъпка в къщата, завари Нина, сияеща след разкрасяването, да седи облечена в удобна пижама и да я чака.

– О! Отдалеч се вижда, че първата среща е минала забележително добре. Разкажи ми! Той опита ли се да те сваля?

– Да, но галантно. Много го харесвам. – С доволна въздишка, Морган се отпусна на един стол. – Толкова ми е лесно и приятно да разговарям с него. Ходил е на много места и е добър разказвач. Също така е добър слушател.

Повдигна рамене и ги отпусна.

– А когато ме целуна за лека нощ, потръпнах цялата.

– Как те целуна? Опиши по-подробно!

– Целувката беше нежна и романтична, а не настъпателна или пламенна. Просто ефирна и замайваща. В крайна сметка го поканих на вечеря следващия понеделник.

– Еха! – Нина подскочи и затанцува. – Господи! Нали не ти е сипал някакъв опиат в чашата? И не те е хипнотизирал?

– Той е мил, красив и интересен мъж. Това е всичко.

– Предостатъчно е. Мама ще ни помогне да сготвим нещо. Но може би искаш да ти освободя терена в понеделник?

– В никакъв случай – отвърна без колебание Морган, – моля те. В противен случай нямаше да го поканя.

– Да поканя ли и Сам?

– Да, така ще сме поравно. Но не искам вечерята да е официална, Нина. Нека просто хапнем неангажиращо.

– Не се тревожи, Морган, ще организираме прекрасна неангажираща вечеря.

– Ако не успеем да сготвим, може да поръчаме храна. – Морган стана. – Трябва да си лягам. Ти също. Утре си на работа от осем.

– Добре, добре, но първо ще пиша на мама, за да започне да мисли какво да сготвим. Няма да ти пожелавам приятни сънища, защото със сигурност ще са приятни. До утре. О, нямам търпение да се запозная с мъжа, когото Морган Олбрайт покани на вечеря!

Люк се отби в бара във вторник вечерта. Поговори си с нея и с няколко от редовните клиенти. Поигра дартс – доста го биваше. Изпи две бири, хапна пилешки крилца.

– Намерила си си гадже. – Грейси повдигна красноречиво вежди.

– Не. Той е в града само за няколко месеца.

– Не казах, че си си намерила любовник за цял живот. – Когато лампите примигнаха за последни поръчки, Грейси разкърши рамене. – Голям е чаровник. Нямам им никаква вяра на такива. Преди петнайсет години за малко да се сдобия с първи съпруг. Той също беше чаровник. Такъв чаровник, че от моето легло се премести плавно в леглото на братовчедка ми Бони.

– Добре, че нямам намерение да се омъжвам за него.

– Тогава можеш да се порадваш на чара му.

„Защо не?“, помисли си Морган, когато Люк дойде за традиционната викторина. Включи се в играта и спечели няколко червени точки в нейните очи.

Един интересен мъж очевидно я харесваше и нямаше нищо против натоварения ѝ график. Това я устройваше напълно.

Не означаваше обаче, че не изпитва притеснения за вечерята в понеделник – трябваше да сготви и се тревожеше как ще протече втората им среща.

Реши да размести малко графика си и си тръгна от работата в офиса един час по-рано. Докато караше колелото в най-сетне омекналото време, по-подобаващо на април, се почувства ободрена.

Само след няколко седмици пролетта щеше да бъде в разгара си и всичко да потъне в цветове. Видя една форзиция в квартала, която вече се бе окичила с жълти цветчета, а голямата върба на ъгъла се беше раззеленила.

В собствения ѝ двор червенееха лалета, а азалиите, които Нина я беше посъветвала да купи при първата им среща в градинския център, бяха напъпили и съвсем скоро щяха да се обагрят в розово.

Може и да беше глупаво, но я караха да се чувства като част от квартала.

Паркира колелото, усмихна се на теменужките пред входа и влезе в къщата, където гърмеше музика.

Явно Нина се беше прибрала преди нея.

Остави ключовете в купичката на масичката до вратата, закачи си якето, прибра дамската чанта в гардероба и влезе в кухнята, където цареше хаос.

Нина беше вързала косата си на опашка и си беше сложила престилка, изцапана с петна. Майка ѝ ѝ беше дала престилката и дори беше изпратила една и за Морган.

Тесният кухненски плот беше отрупан с бутилки, буркани и мелнички с подправки. От прага Морган установи, че петната по престилката на Нина са от всички тези съставки.

– Успях! – Очите на Нина светнаха с див блясък. – Приготвих маринатата за месото. Успях, Морган! – Отвори със замах вратата на хладилника. – Виждаш ли?

Морган бързо надникна и се взря през прозрачното фолио, с което беше увита стъклената купа – взета назаем от майката на Нина именно за тази цел.

– Направих я с тези две ръце!

– Изглежда – Морган се наведе още повече и подуши – и мирише точно както би трябвало. Искаш ли да поседнеш?

– Да. Ти трябва да се заемеш с картофите. Понеже на вечеря ще идват мъже, трябва да приготвим месо с картофи. И тъй като е април – аспержи за гарнитура. Трябва да сготвим всичко това, да подредим красиво масата и след това да приведем и себе си в хубав вид. Какво си въобразявахме?

– Вече е твърде късно. Масата не е проблем, ти ще се справиш с подреждането. Ако имаш нужда от помощ – насреща съм. По канала „Дом и градина“ непрекъснато показват празнично подредени маси. Аз ще се оправя с проклетите картофи. Ще видят те!

Морган си сложи престилка. След като изми картофите и ги наряза на полумесеци, както повеляваше рецептата – малко се засуети, защото полумесеците не станаха еднакви по размер и това щеше ли да се окаже проблем? – установи със задоволство, че за разлика от престилката на Нина, нейната не е заприличала на картина на Джаксън Полък.

Следваше рецептата стриктно, което беше трудно, защото мерките не бяха описани точно. Майката на Нина беше отбелязала специално: „Използвайте очите и носа си“.

Морган взе присърце този съвет. Смеси подправките в купа, помириса ги, огледа ги внимателно. После разбърка сместа, добави олио, подреди картофите в тава и обнадеждено ги сложи да се пекат.

Остави аранжирането на масата на Нина – това беше силата ѝ – и се зае да чисти кухнята – нейната стихия.

Вече изтощена, съблече работните си дрехи и облече бежов панталон с ниска талия и розова тениска и искрено се зачуди как някои хора успяват да приготвят подобни вечери всеки ден.

А тепърва трябваше да се заемат с аспержите и да претоплят хлебчетата. Отново си сложи престилката.

Нина, свежа като пролетна утрин, я посрещна в коридора.

– Остава да сложим само маслини, сирене и сурови зеленчуци за предястие. Това го умеем. Жалко, че кухнята е толкова малка и не става за сбирки на повече хора.

– Другата пролет – зарече се Морган. – Всъщност тук мирише прекрасно, Нина. Мирише така, сякаш наистина умеем да готвим. – В кухнята двете седнаха една до друга и впериха очи във фурната. – И тук всичко изглежда наред. Сигурна ли си, че на аспержите им трябват само десет минути?

– Мама така каза – изрече сериозно Нина. – Но трябва да ги почистим, преди гостите да дойдат, тъй че е време да го направим. После, да речем към седем и петнайсет, ще ги сложим да се готвят. С коя петминутна процедура искаш да се заемеш – задушаване и варене на пара?

– Господи. Варенето на пара.

– И аз това искам. Следователно... – Нина протегна свитата си в юмрук ръка. – На три.

– По дяволите! – изсъска Морган, когато камъкът на Нина победи нейната ножица.

В седем се разнасяше тиха музика, бяха изключили фурната и подредили ордьоврите.

Малко след това на вратата се почука.

– Сваляме престилките! – нареди Нина.

Отвориха заедно и видяха на прага им да стоят двама мъже.

– Пристигнахме едновременно. – Сладкият Сам с очила с рогови рамки връчи букет розови лалета на Нина и бутилка вино на Морган.

– Аз ще разменя подаръците, за да си имате поравно. – Люк подаде на Морган лилави зюмбюли в прозрачна тумбеста ваза. – Здравей, Нина. Аз съм Люк – представи се и ѝ подаде бутилка вино.

След целия труд в кухнята и всички притеснения, вечерта започна чудесно.

Наляха си по чаша вино, в тясната ниша, служеща за трапезария. Люк и Сам се сприятелиха бързо – компютърният специалист и запаленият геймър имаха много общи теми.

С надеждата, че късметът няма да им изневери, Морган сложи масло в един тиган, за да задуши аспержите.

– Няма нищо по-хубаво от домашно приготвена храна, когато си на път. – Люк я целуна леко по бузата. – Оценявам го.

– Да се надяваме, че наистина ще се окаже домашно приготвено ястие, а не зов за помощ.

Люк се разсмя.

– Мирише фантастично. Може ли да отида да си измия ръцете?

– Разбира се. Тръгни по коридора вляво от всекидневната, банята е последната врата отдясно.

– След десет минути всичко ще бъде готово – съобщи Нина и Сам я прегърна.

– Не мога да повярвам, че сте направили всичко това сами. Трудили сте се цял ден и сте приготвили разкошна вечеря.

– Още не си я опитал – напомни му Морган.

– Трудили сте се цял ден – повтори Сам и целуна Нина по главата. – Само за да приготвите една вечеря.

Доволна, Нина вдигна лице за целувка.

– Така, започва се. – Морган изсипа аспержите в разтопеното масло и нагласи таймера на телефона си да звънне след пет минути. Разбърка ги, добави сол и пипер.

Докато тя задушаваше аспержите, Сам помогна на Нина да извади месото с картофи от фурната и да сложи хлебчетата да се стоплят.

– Екипна работа. Моите пет минути изтекоха, твой ред е Нина.

Смениха си местата и Морган се зае да подреди месото в поднос – взет от майката на Нина – и да го украси с пресен розмарин, както беше инструктирана.

– Извинявайте за забавянето – каза Люк, когато се върна в кухнята. – Обадиха ми се по телефона и трябваше да вдигна.

– Няма проблем, още не сме готови. – Морган го погледна. – Всичко наред ли е?

– Да, просто малка промяна в графика за утре. Мога ли да помогна с нещо?

– Би ли ни налял вино?

На масата, след като храната беше сервирана, Сам я опита пръв.

– Скъпа – обърна се той към Нина и после се усмихна на Морган. – И ти, скъпа. Страхотно е!

Нина пробва парченце месо.

– О-хо! Бива ни в готвенето, Морган. Сега какво следва?

– Домашно приготвеното ястие е истинска наслада, когато пътуваш. Дами? – Люк вдигна чаша. – Да пием за готвачките.

– И за мама. Тя много ще се гордее с успеха ни, Морган.

Въпреки тежкия ден, Морган се наслади на всяка минута от вечерята. За пръв път посрещаше гости в дома си и не сервираше поръчана отвън храна. Разговаряха, смееха се, Люк от време на време я докосваше по ръката.

Стори ѝ се мило, че мъжете настояха да почистят и да измият чиниите, а след това четиримата продължиха с кафето и десерта – торта „Червено кадифе“, купена от пекарната.

– Не ми се иска да слагам край на приятната вечер. Тя ще си остане като най-хубавия спомен от тази командировка. Но се наложи промяна в графика и утре трябва да съм на обекта в осем сутринта.

– Къде ще ходиш?

– В Балтимор. Предприемач е купил две съседни, залепена една за друга къщи и иска да ги преустрои в една и да я оборудва със смарт система. Изглежда ще се наложи да остана поне за два дни. Може би дори три. – Сви рамене. – Вместиха го в графика ми в края на миналата седмица. Собственикът е приятел на един от шефовете.

– За да си в осем в Балтимор, ще трябва да станеш много рано.

Люк кимна.

– Да. Интересно предизвикателство ще бъде преобразяването на две стари къщи в модерно и високотехнологично градско имение, като в същото време се запази някогашният архитектурен стил. – Огледа се. – С удоволствие бих се заел с твоята къща, Морган. Градежът е много качествен.

– Да, съгласна съм. Когато се стигне дотам, може би освен по-просторна, ще я направя и по-съвременна.

– Тогава ми се обади. Със сигурност ще успея да те вместя в графика. Обещавам. Благодаря, Нина, благодари и на майка си от мое име. – Люк стана. – Всичко беше прекрасно. Много ми беше приятно да се запознаем, Сам. Следващата седмица ще отделя време да погледна игралната ти система. Винаги има какво още да се добави.

– Би било страхотно.

Морган го изпрати до вратата.

– След два-три дни, когато се прибера, ще се отбия в бара. Може ли да ти пиша, докато седя самотен в хотелската стая в Балтимор?

– Разбира се.

– А може ли да те заведа на вечеря, когато се върна? Може би на някое по-изискано място от пицария?

– Звучи чудесно.

Когато я целуна, малко по-различно от първия път, с тяло, прилепено плътно до нейното, Морган си помисли, че наистина звучи чудесно.

– Успех в Балтимор.

– Когато човек е добър в работата си, не се нуждае от късмет, но ти благодаря. Лека нощ. Искрени благодарности за вечерята.

Тя го изпрати с поглед до колата в априлската вечер, сред мъглата от падащия дъждец.

А когато затвори вратата, си помисли, че по един странен начин сега си имаше гадже. Временно.

Нина подаде глава от кухнята.

– Чух, че вратата се затваря и... Много ми хареса!

– И на мен. – Сам също подаде глава.

– Аз също много го харесвам, тъй че сме единодушни.

– Покани го на вечеря у мама другата неделя. Тя е твоята мерилендска майка и много ще се зарадва.

– Може би. Ще си помисля. Аз си лягам. Ще се видим ли утре сутринта, Сам?

– Социологическите проучвания сочат, че ще се видите – отговори Нина и го накара да се усмихне доволно.

Морган се приготви да си ляга и тъкмо когато се завиваше, получи съобщение от Люк.

До сряда, най-късно до четвъртък. Дотогава ще ми липсваш.

Въпреки че се усмихна и усети как по цялото ѝ тяло се разлива топлина, тя се поколеба. След миг обаче тръсна глава и отговори искрено:

И ти ще ми липсваш. Лека нощ.

Когато си легна, още се усмихваше.