ДРЕВНИТЕ ИЗОБРЕТАТЕЛИ

На Великден 1900 г., докато гръцки събирачи на сюнгер се прибират от традиционните си места за добив в Северна Африка на остров Сими (близо до Родос), връхлита буря. Вълните ги отнасят на почти необитаемия скалист остров Антикитира, който се намира на северозапад от Крит. Те продължават да вадят сюнгер и намират огромен потънал кораб и на него много бронзови изделия и мраморни статуи. Рибарите съобщават за находката си на властите и през ноември се връщат с група археолози на Антикитира и работят заедно с тях по потъналия кораб да септември 1901 година.

След като находките внимателно са почистени от образувалите се наслоения, се оказва, че на няколко бронзови парчета има надписи на гръцки. Скоро са открити още части, а след това и зъбни колела, също с надписи на гръцки. Още от самото начало тези находки стават предмет на спор между археолозите. Някои настояват, че намереният механизъм е прекалено сложен, за да е от потъналия кораб, който според откритите глинени съдове може да се отнесе към първи век преди новата ера. При определянето на предназначението на открития механизъм експертите се разделят на два лагера. Едните настояват, че останките са от астролабия – уред за измерване на дължината и ширината в астрономията; другите – че са планетарий – устройство за определяне на движението и орбитите на планетите. Нито едната, нито другата страна отстъпва от схващанията си и предназначението на антикитирския механизъм си остава загадка.

През 1951 г. професорът от Йейлския универститет Дерек де Сола Прайс се заинтересува от антикитирската тайна и през следващите 20 години изучава находката с рентген. В крайна сметка сглобява запазилите се парчета и установява истинското предназначение на уреда. Антикитирският механизъм се оказва сложно сметачно устройство за изчисляване на слънчевия и лунния календар. Едно завъртане на главното колело съответства на слънчевата година, а малките колела показват положението на Слънцето и Луната и появата на най-важните звезди. Колелата са били разположени в дървена кутия и през дупките в стените ѝ е можело да се наблюдава намиращото се вътре чудо на механиката. Уредът е намерен при статуите, така че вероятно е бил част от превозвания товар и не е служил като навигационно средство за капитана на кораба.

Това откритие потвърждава някои литературни свидетелства, че древногръцките учени са експериментирали с подобни сложи механизми с цел астрономични наблюдения.

Няколко години след като въпросният кораб е потънал край Антикитира Цицерон (106–43 г. пр.н.е.) пише, че неговият приятел и наставник философът Посидоний „наскоро направи глобус, който като се върти, показва движението на Слънцето, звездите и планетите денем и нощем точно така, както се появяват на небето“. Отбелязва също, че великият Архимед още преди това е изобретил уред, който имитира движенията на небесните тела. Има становище, че тъкмо механизмът на Архимед е бил изваден от отломките на потъналия кораб.

Календари със зъбни колела, вярно, по-прости, са известни приблизително от 1050 г. от нашата ера и в ислямския свят. Един от тях, конструиран от астронома Абу Саид ал Сиджи, показва фазите на Луната и движението Слънцето по отношение на знаците на Зодиака. Тези уреди са предшественици на астрономичните часовници в средновековна Европа. Професор Де Сола Прайс смята, че откритието в Антикитира ще промени представите ни за древногръцката технология. Хората, конструирали този уред, са можели да направят всичко, което си поискат. Разполагали са с техника, но за разлика от огромните мраморни здания, скулптури и непрекъснато преписваните литературни трудове тя не се е запазила до наши дни.

Единствено благодарение на случайно намерените малки останки (като невероятния уред в открития край Антикитира кораб) и на невероятно как запазилите се трудове на Херон и други елински учени можем да добием представа за инженерното изкуство на този наистина Златен век.

Херон Александрийски е бил пристрастен към най-невероятните уреди и автоматични механизми. Освен първия парен двигател той е конструирал механични театрални кукли, пожарна машина, одометър (уред за измерване на изминатия път от превозно средство чрез преброяване на оборотите на колелата), самонапълваща се с масло лампа, топографски уред, който прилича на съвременен теодолит, воден орган, орган, започващ да свири при въртенето на вятърна мелница, и много други неща. Описаните подробно от него в серията учебници от първи век пр.н.е. изобретения са наистина поразителни.

Направеният от него автомат, който се включвал, като в него се пуснат монети, е бил предназначен за използване в храмовете. Идеята на този механизъм е, че вярващият е трябвало да пусне бронзова монета от пет драхми в процепа и в замяна на това да получи малко вода, за да си измие ритуално лицето и ръцете, преди да влезе в храма. Вечерта жриците прибирали монетите от автомата. Нещо подобно се прави и в днешните римокатолически храмове – хората пускат монети в автомати, за да светнат електрически свещи.

Фрагменти от астрономичния часовник,

намерени на потъналия край Антикитира кораб

Древният апарат е работел по следния начин: монетата пада в едното блюдо на добре балансирана везна. От тежестта ѝ другото блюдо се вдига, отваря се клапа и осветената вода изтича навън. Щом блюдото се спусне, монетата се хлъзва надолу и блюдото се издига, а другото се спуска, затваря клапана и водата спира.

Възможно е хитроумният механизъм на Херон да е отчасти следствие от идеята за механизъм, изобретен три века преди това от Филон Византийски. Това бил съд, в който имало загадъчен механизъм, на който на гостите да си измият ръцете. Над чучура имало механична ръка, която държала парче пемза. Щом гостенинът взимал пемзата, за да си измие ръцете, преди да седне на трапезата, механичната ръка се прибирала в механизма и от чучура потичала вода. След известно време водата спирала и механичната ръка се появявала с ново парче пемза за следващия гостенин. За жалост Филон не е оставил подробно описание как е работело това механично чудо, но то очевидно се е основавало на същите принципи като автомата.

Друга описана от Херон конструкция е тръба, която звучала при отварянето на вратите на храма. От една страна нещо като входен звънец, от друга – сигнал за тревога при къртене на вратите. Тази система при отварянето на автоматичните врати, описани от Херон, наистина се е използвала в египетските храмове и може би и на места в гръко-римския свят. Самият изобретател мимоходом се позовава на алтернативна система, използвана от други инженери: „Някои от тях вместо вода използват живак, понеже живакът е по-тежък и лесно се влияе от огъня“. Какво точно е имал Херон под „влияе се“, засега е неизвестно, но е ясно, че използването на живак вместо вода в приличащите на неговия механизми очевидно ги е правело по-ефективни.

ОНОВА, КОЕТО НЕ БИ ТРЯБВАЛО

ДА ГО ИМА

Тук ще разкажем за открития от XIX и XX век, които свидетелстват, че в праисторически времена са съществували високоразвити цивилизации.

Следи от древна цивилизация

в Екс ан Прованс, Франция

В книгата на граф Бурнон „Минералогия“ има сведения за една интересна находка на френски работници от края на ХVIII век. Ето как авторът описва откритието: „През 1786, 1787 и 1788 година работниците вадят от кариера близо до френския град Екс ан Прованс варовик за разширяване и уголемяване на Съдебната палата. Варовикът е мек, тъмносив и бързо се втвърдява. Между пластовете варовик има пластове пясък, примесен с глина, съдържаща различни количества вар. Отначало няма никакви проблеми и не намират нищо особено, но когато минават през първите десет слоя и вече са към края на единайсетия, на дълбочина 12–15 м, работниците с учудване виждат, че долната му страна е покрита с миди. В глинестия пясък между единайсетия и дванайсетия пласт са открити фрагменти от колони и парчета полуобработен камък – същия, който добиват в кариерата. Пак там откриват монети, дръжки на чукове и други дървени инструменти или фрагменти от инструменти. Вниманието им обаче веднага привлича дъска с дебелина 2,5 см и дължина 2,1–2,4 м. Въпреки че е на парчета, всичките са си там, така че било лесно да се възстанови тази дъска – а може би плоча. Оказва се, че това е дъска от кофраж – аналогична на дъските, които и днес се използват в строителството и в каменоломните; и че парчетата са изтъркани и заоблени по същия начин... Отчасти или изцяло обработените каменни блокове не били претърпели никакви промени, но парчетата от дъската и дървените инструменти и фрагментите от тях се били превърнали в ахат, при това много изящен и с приятен цвят. И така, на 15 м под единайсет пласта плътен варовик, са открити следи от труда на човешки ръце, при което всяка находка свидетелства, че работата се е провеждала на място. С други думи, човекът като такъв е бил тук долу много преди да се образуват няколко варовикови пласта и този човек е бил на толкова висока степен на развитие, че вече е познавал занаятите и изкуството, можел е да обработва камък и да прави колони от него.“

Горните редове са от „Америкън Джърнъл ъф Сайънс“ от 1820 година. Едва ли някое научно списание днес би се осмелило да напише подобно нещо – днес учените просто не приемат подобни открития на сериозно.

Докамбриевата метална ваза от Дорчестър, щата Масачузетс

На 5 юни 1852 г. в списание „Сайънтифик Америкън“ е публикувана статията „Реликва от отдавна отминали времена“: „Преди няколко дни в хълмистата местност само на няколко десетки метра от дома на преподобния г-н Хол, жител на Дорчестър, при взривни работи са откъртени много камъни. Някои от тях – тежки по няколко тона – са разхвърляни настрани. Сред тях е открит метален съд, разкъсан от взрива на две. Събраните половинки образуват подобен на камбана съд с височина 11,3 см, 16,5 см ширина на дъното и 6,3 см при гърлото, с дебелина на стените около 0,3 см. Съдът е от метал, по цвят приличащ на цинк, или сплав със значителна част сребро. Украсен е с шест изображения на цветя във вид на букет, великолепно инкрустирани с чисто сребро, долната му част е опасана също с инкрустирана със сребро лоза или венец. Резбата и инкрустацията са толкова великолепни, че намереният съд може да се причисли към най-прекрасните произведения на изкуството. Изхвърленият при взрива тайнствен и наистина невероятно интересен предмет е бил на дълбочина 4,5 метра. В момента съдът е на съхранение у г-н Джон Кетъл. Доктор Дж. Смит, който наскоро се върна от пътешествие в Изтока, където е изследвал стотици предмети от домакинството и е правил техни рисунки, твърди, че никога не е виждал нищо подобно. Той е нарисувал намерения съд и го е измерил, за да го представи на вниманието на учените. Както вече споменахме, няма никакви съмнения, че съдът е бил изхвърлен от взрива заедно с разбитите скали, но може би професор Агаси или някой друг учен ще ни разясни по какъв начин той би могъл да се окаже погребан в скалите. Въпросният съд заслужава най-щателно проучване, тъй като в случая не може да става и дума за каквато и да било мистификация.“

Местният вид скала, днес наричана натрошена скала Роксбъри, се отнася към докамбриевата ера, тоест тя е на повече от 600 милиона години. Според учените през докамбриевата ера животът тъкмо е започнал да се формира на Земята. Дорчестърската съдина обаче свидетелства, че в Северна Америка е имало изкусни майстори, които са можели да обработват метал, още преди 600 милиона години.

Глинената статуетка от Нампа, Айдахо

През 1889 г. в Нампа е открита малка глинена фигурка на човек. Извадена е при сондиране от дълбочина 90 метра. Ето какво пише Дж. Райт през 1912 година: „Според отчета за извършваните работи, преди да стигнат до пласта, в който е намерена фигурката, работниците са пробили около пет метра почва, след това приблизително също толкова базалт, а след него няколко редуващи се отлагания глина и плаващ пясък (пливун)... На около 90 метра дълбочина помпата започва да издига на повърхността много глинени топченца, покрити с плътен железен окис; някои са с диаметър пет сантиметра. В долната част на пласта се появяват признаци за хумус. Тъкмо от тази дълбочина, 97,5 м, е извадена фигурката. Малко по-надолу отново има пласт пясък... Фигурката е от веществото, от което са и глинените топченца, висока около четири сантиметра – и с невероятно съвършенство изобразява човек, явно жена... Формите ѝ – там, където е завършена – биха прославили всеки майстор на класическото изкуство.

Показах находката на професор Пътнам и на него веднага му направиха впечатление отлаганията желязо по фигурката – те свидетелстваха за наистина древния ѝ произход. Петната бяха на труднодостъпни места, така че възможността за фалшификат беше изключена. През 1890 г. отидох пак на мястото, където беше намерена статуетката, и направих сравнителни изследвания на петната железен окис по фигурката и на аналогичните петна по топченцата, които все още се вадеха от сондата и можеха да бъдат намерени в насипищата, и стигнах до заключението, че са почти идентични. Тези допълнителни доказателства, плюс повече от убедителните свидетелства на откривателите на фигурката, потвърдени от господин Дж. Къминг от Бостън (който като ръководител на този строителен участък на Орегонската жп линия беше лично запознат с всички очевидци на находката и сам беше ходил на място ден или два след откриването ѝ), сложиха край на всичките ми съмнения относно достоверността на фигурката. Към това трябва да прибавя, че намерената находка съответства на другите материални потвърждения за съществуването на древни хора, открити под лавовите отлагания в различни райони на Тихоокеанското крайбрежие. Освен това статуетката от Нампа поразява с приликата си с праисторическите оринякски фигурки, открити в пещери във Франция, Белгия и Моравия, и особено с известната „безсрамна Венера“ от Ложери-Бас. Фигурката от Нампа прилича също и на прочутата Вилендорфска Венера, чиято възраст се определя приблизително на 30 000 години.“

Предполага се, че тези статуетки са на около

2 милиона години

Райт изследва сондажа, за да изясни дали статуетката не е могла да падне от някой от по-горните пластове. И ето какво казва по този повод: „За да предотвратя всякакви възражения, се заех с търсенето на допълнителна информация. Сондажът, с широчина 1,8 метра, беше в чугунени тръби, които със слизането надолу се слагаха отгоре, тръба след тръба, скрепени с болтове, което изключва всяко попадане на артефакт отгоре. След като повърхностните пластове лава са пробити, сондажът се извършва чрез метода на вкарване на тръби в земята, като съответно масата в тръбите се извлича с помпи.“

Доколкото е известно, никое същество освен Homo sapiens sapiens никога не е правило произведения на изкуството, приличащи на фигурката от Нампа. Следователно излиза, че хора, подобни на нас с вас днес, са населявали Америка между плиоцена и плейстоцена, тоест преди два милиона години.

Следата от подметка в Невада

На 8 октомври 1922 г. списание „Ню Йорк Сънди“ публикува сензационната статия на доктор Балу „Следа от подметка на 5 000 000 години“. Авторът пише:

„Преди известно време изтъкнатият инженер и геолог Джон Рийд, докато проучва район в щат Невада, внезапно се натъква на камък, който го изумява. И има защо – на камъка ясно се вижда следа от обувка! Именно от обувка, а не от бос крак, като следата с времето се е вкаменила. И въпреки че предната част от следата липсва, запазили са се около две трети от нея, като по периметъра ясно се виждат следите от конци в подметката. Следва още един ред конци, а в центъра, където трябва да е кракът, ако наистина това е подметка, има вдлъбнатина, напълно съответстваща на отпечатъка от петата върху задната част на подметката при дълго носене на обувките. По всяка вероятност тази находка е може би най-голямата научна загадка, понеже вкаменелостта е поне на 5 милиона години.“

Рийд донася находката в Ню Йорк и се опитва да привлече вниманието и на други учени към нея: „След като пристигнах в Ню Йорк, показах вкаменелостта на геолога от Колумбийския университет Джеймс Камп и на професорите Осбърн, Матю и Хови от Американския музей по естествена история. Всички те казаха, че никога не са виждали „толкова великолепна естествена имитация на предмет с изкуствен произход“. Всички гореизброени експерти бяха на едно мнение относно възрастта на камъка и го отнесоха към триасовия период. От друга страна, повиканите за консултация обущари отбелязаха, че кантът на „подметката“ без съмнение е направен ръчно. Доктор Матю написа кратко заключение за находката, като отбеляза, че въпреки наличието на всички характерни признаци на обувка, включително бодовете, характерни за обувка, може да става въпрос само за съвпадаща имитация, един вид lusus naturae (игра на природата).“

Рийд обаче не се задоволява с това. „Свързах се със специалисти по микрофотография и химически анализ във фондация „Рокфелер“ и те на доброволни начала направиха снимки на находката и я анализираха, като резултатите от анализа потвърдиха (зачеркнато) каквито и да било съмнения относно това, че става въпрос за следа от обувка, оставена във вкаменелост от епохата триас... Микрофотографиите с двадесетократно увеличение ясно показват и най-малките подробности на усуканите конци при бодовете, деформациите и изтъркването им, с което убедително се потвърждава, че това е именно ръчна обущарска работа, а не природна случайност. Всички особености в конците могат лесно да се видят и с невъоръжено око, пък и самият контур на подметката е определено симетричен. Паралелно на ръба му минава линия малки дупки, очевидно направени за конците. Към това мога да добавя, че двама видни геолози, чиито имена все още не мога да оповестя, определят находката именно като следа от подметка, вкаменила се през триаса.“

Ние пък ще добавим, че както смята сега науката, възрастта на триасовите скали е много над 5 милиона години – триасовият период е преди 248–213 милиона години.

Юта: следа от обут крак в глинеста шиста

Уилям Майстър, чертожник по професия и любител колекционер на трилобити, през 1968 г. съобщава за следа от обут крак, открита в напластена шистова глина близо до Антилоп Спринг, щата Юта. Намерил я е при раздробяването на глинена шиста (лиска). В парчето ясно се виждат останки от трилобити. Шистата с вкаменените трилобити и следата от обувка се датират към камбрия, тоест отпреди 505 до 590 милиона години.

В съобщение, публикувано в „Creation Research Society Quarterly“, Майстър описва древната следа по следния начин: „Там, където би трябвало да е токът, следата е вдлъбната с три милиметра. Това определено е следа от десен крак, тъй като обувката (или сандалът) е характерно износена именно отдясно.“

Майстър добавя и следните важни сведения: „На четвърти юли заедно с доктор Кларънс Къмс от Колумбийския колеж в Такома, щат Мериланд, и геолога Морис Карлайл, завършил Колорадския университет в Боулдър, отидохме на мястото на находката. Копахме близо два часа преди г-н Карлайл да се натъкне на парче глина, което го убеди, че е много вероятно тук да има вкаменени изкопаеми, тъй като според него въпросният пласт някога се е намирал на повърхността.“

Учените, на които е съобщено за находката на Майстър, се отнасят към нея с пренебрежение. Един професор по еволюционна биология от Мичиганския университет отговаря на въпроса за намерената от Майстер следа така: „Този случай с трилобити не ми е известен... но бих бил крайно изненадан, ако не става въпрос за поредната фалшификация или за умишлено преиначаване на фактите. Досега нито един случай на подобно непосредствено съседство на толкова различни неща не е бил потвърден. Изкопаемите вкаменелости са най-убедителните доказателства за еволюцията. Според мен да вярваш в сътворението на света и да твърдиш, че Земята е плоска, е едно и също. Такива хора са абсолютни лаици: те просто отказват да вярват на фактите и на неоспоримите доказателства... Винаги ме е смайвала склонността на някои индивиди – иначе достойни и уважавани членове на обществото – доброволно или поради незнание да се доверяват на средствата за масова информация и на някои лидери, които просто мамят обществото.“

С две думи, биологът еволюционист произнася присъда, без дори да се е запознал с „фактите и неоспоримите доказателства“ за истинността на намерената от Майстър древна следа. Ние също се съмняваме в много неща, но все пак сме убедени, че трябва да се направят сериозни и обективни научни изследвания.

Топчето с резки от Южна Африка

През последните десетилетия миньорите в Южна Африка откриват стотици миниатюрни сфери, от които поне една има три паралелни резки, които минават един вид „през екватора“ ѝ. Както пише Дж. Джимисън, тези топчета са два вида: „едните са плътни, от твърд синкав метал с бели точици, другите са кухи, с бял гъбест пълнеж“. Ролф Маркс, уредник в музея на южноафриканския град Клерксдорп, където се пазят няколко от тези сферички, отбелязва: „Тези сфери са истинска загадка. Изглеждат така, сякаш са направени от човешка ръка, но по времето, когато са се озовали в скалите, на Земята не е съществувал никакъв разумен живот. Никога не съм виждал нещо подобно. За сферите няма никакви научни публикации – но те съществуват. Намират ги в пирофилита, който се добива край град Отосдал в Западен Трансваал. Пирофилитът е много мек вторичен минерал, твърдостта му не надвишава три единици по скалата на Моос, и се формира като седиментна скала приблизително преди 2,8 милиарда години. Вътрешната част на споменатите сфери има влакнеста структура, повърхността пък е невероятно твърда, дори стоманата не може да я одраска.“ Въпросната скала на твърдост (1812 година) е наречена на името на Фридрих Моос, който използва като еталони десет минерала – от най-мекия, талк (1 единица за твърдост) до диаманта (10 единици).

В писмото си Маркс съобщава, че от катедрата по геология в университета в Почефстроом са му отговорили, че сферичките са „конкреции лимонит“. Лимонитът е вид желязна руда, а конкрециите – плътни минерални образувания с овална форма в седиментните скали.

Предположението, че намираните топчета са конкреции на лимонит, веднага предизвиква възражение поради необичайната им твърдост. Те не могат да бъдат одраскани дори с остра стомана – а твърдостта на лимонита според минераложките справочници е относително ниска, от 4 до 5,5 по скалата на Моос. Освен това конкрециите лимонит обикновено се срещат на струпвания, като сапунени мехури, които се привличат един към друг. Според наличните данни те обикновено не се срещат поединично и нямат абсолютно сферична форма като в този случай. Дори да се допусне, че въпросното топче е лимонитова конкреция, няма никакви убедителни доводи за природния произход на резките. Тоест това загадъчно, дори тайнствено топче, намерено в пласт отпреди 2,8 милиарда години, би могло да е резултат от дейност на разумни същества.

Болт – връстник на динозаврите?

Вадим Чернобров разказва за събития, в които е участвал лично:

„Дмитрий Курков извади един камък и го огледа небрежно. Нещо обаче му направи впечатление и той го даде да го огледа и Лиля Кулешова, която работеше до него. Тя изчисти праха от камъка и... Описвам всичко това подробно, понеже по-късно често ме питаха сигурен ли съм, че камъкът наистина е намерен в пласта и дали не са го подхвърлили някакви шегаджии фалшификатори... Това е изключено. Районът на разкопките до последния момент се пазеше в тайна. Къде точно ще работим казах на екипа буквално предната вечер, така че нищо не можеше да бъде подхвърлено там предварително... Кулешова изчисти полепналата по камъка пръст и веднага видя нещо.

Точно на мястото на пречупване на камъка ясно се виждаше неизвестно как попаднал там... обикновен болт, дълъг около сантиметър. Как се е озовал в камъка? Паднал е от някой трактор? Някой го е изпуснал и после са го стъпкали? Но и с просто око се виждаше, че болтът с гайка в края (приличаше всъщност на макара заради главата отгоре) е в камъка от много отдавна, тоест попаднал е на това място още по времето, когато скалата е била седиментна, сиреч глина на дъното.

Да е паднал от някой катер? Глупости – че кой ще го носи чак тук от дъното на река или езеро, в запуснатите колхозни ниви в югозападната част на Калужка област? Пък и – което е най-важното! – според заключението на нашия специалист геолог този камък не можеше да е на по-малко от 15–20 милиона години!

Оттогава този камък (и аз с него) посети палеонтологическия, зоологическия, физико-техническия и авиационнотехнологическия институт, палеонтологическия и биологическия музей, лабораториите на конструкторското бюро „Салют“ и „Геохи“, Московския авиационен институт и Московския държавен университет плюс няколко десетки специалисти от най-различни области на науката.

Палеонтолозите бяха единодушни по въпроса за възрастта на камъка. В смисъл, че не е „по-млад от 15–20 милиона години“. Всъщност той е много по-стар – на 300–320 милиона години!

След което беше установено, че „болтчето“ е попаднало в скалата ПРЕДИ ТЯ ДА СЕ ВТВЪРДИ, и следователно не може да е „по-младо“ от камъка, а дори е „по-старо“. Да попадне в камъка впоследствие (например при взрив, включително ядрен) не би могло да стане по никакъв начин, понеже структурата на камъка не е нарушена. Пък и самото болтче не е деформирано по никакъв начин. Рентгеновите снимки ясно показват, че ВЪТРЕ в камъка има и други „болтчета“, които не се виждат с просто око. Намереното болтче също някога е било вътре, докато камъкът – относително наскоро в геологичен мащаб – не се е счупил, при това тъкмо на това място, понеже там се създава напрежение. Това е всичко, което е установено досега.

Оказа се, че специалист по подобни находки няма и не е имало. Също както няма и общо мнение за произхода на „болтчето“. Ако го кажем по-ясно – има привърженици на две мнения. Първите са убедени, че става въпрос за явно техногенно изделие, при което са спазени всички стандарти, прилагани и към нашите съвременни технологии. Във всички технически институти не се намери нито един специалист, който да се усъмни, че вижда изкуствено изделие, по някакъв начин попаднало в камъка.

Отначало впрочем всички изпитваха съмнения – но те бързо се разсейваха след микроскопските и рентгеновите изследвания. Още повече че освен „болтчето“ до него и най-големите скептици откриха още няколко техногенни обекта, включително две странни малки топченца с квадратни отверстия...

Втората група твърди, че „болтчето“ е просто древно изкопаемо животно. Някои дори казват, че това е криноидея (морска лилия). Но! Специалист по криноидеите, след като огледа находката, каза, че никога не е виждал и че едва ли е имало толкова големи и с такава форма криноидеи. Може би става въпрос за гигантска криноидея мутант? Нали е имало гигантски водни кончета! Да, обаче тази специално криноидея е от... желязо! Щателният химически анализ посочи, че макар че за изминалото време атоми желязо са преминали в камъка, а на мястото им от камъка са дошли атоми силиций, следите от метал са си там. Атомите желязо са се отдалечили от първоначалното си място само със сантиметър и половина, в резултат на което около „болтчето“ се е образувал „пашкул“, видим дори с просто око. За палеонтолозите това е нещо познато – те знаят, че всичко, което е било в скала, тоест камък, милиони години, рано или късно се вкаменява. По същия начин се е вкаменило и това „болтче“. При което желязото си остава, разбира се.

И така, това „изделие“ или „животно“ от метална сплав преди повече от 300 милиона години... случайно попада на дъното на древния океан и след няколко милиона години се слива изцяло със седиментната скала. Остава обаче въпросът – кой все пак е хвърлял метални „боклуци“ по Земята през девона или карбона през палеозойската ера? Трудно и на практика невъзможно е да се позовем на най-достоверната хипотеза, но има няколко основни версии:

1) УФОЛОЖКА – най-простичката. Ако НЛО днес хвъркат където си искат, защо да не са се появили на Земята... преди един милион години? Че дори преди милиард години във Вселената биха могли да съществуват много цивилизации, способни да долетят до Земята... и да оставят боклук. Тоест, както пишат братя Стругацки, да си направят пикник край пътя!...

2) ВЕРСИЯТА ЗА КОСМИЧЕСКИ БОКЛУК – тя е най-„научната“. За да се изхвърли техногенен боклук на Земята, изобщо не е било необходимо извънземни да идват тук. Другите цивилизации просто е трябвало да излетят в космоса, а пък по-нататък звездният вятър и движението по инерция за милиони години ще разнесат из галактиката болтове и гайки, използвани за сглобяването на ракетите.

3) ДЕЙНОСТ НА ПРОТОЦИВИЛИЗАЦИЯТА. Най-популярното обяснение сред езотериците, което напълно се отхвърля от историците. Историците обаче не могат да докажат достатъчно убедително, че съществували на Земята в миналото цивилизации не са достигнали такъв технически прогрес като нас. Както не може да се докаже и обратното впрочем. Времето е унищожило всичко. Ако с нашата цивилизация стане катастрофа, след стотици милиони години, след стотици земетресения, разломи и потъване на континенти, издигане на планини и повишаване на морското равнище – тогава от всичките ни безброй машини вероятно също ще останат само жалки шепи геоложки артефакти. И бъдещите палеонтолози ще открият само частици от тях – и кой и как ще разбере чии са?

4) ДЕЙНОСТ НА БЪДЕЩИ ЦИВИЛИЗАЦИИ. Сменяме минуса на плюс и получаваме... същото. В миналото пак действат високоразвити цивилизации, само че не живеят там (и затова няма открити от съвременните археолози огромни древни градове и космодруми), а идват по своите си задачи с машини на времето. Тъкмо от такива изследователски пътувания, извършвани милиони години, може да са останали разни запасни части и други боклуци, отдавна-отдавна вкаменени.

С което в частност може да се обясни и това, че странни артефакти с технически характер като нашия се откриват в на практика всички времеви слоеве. Това се потвърждава от архивните данни...“

АТЛАНТИДА Е БИЛА В ЕВРОПА?

Именно на онзи остров Атлантида царете установили голяма и чудна сила, която владеела целия остров, много други острови и части от континента, а освен това владеела отсам и Либия до Египет и Европа до Етрурия.

Платон. Тимей

... Край Бахамските острови бушува буря. Двуметрови вълни кипят около стволовете на мангровите дървета и заливат пристанището. На другия ден бурята стихва, но природата продължава да безумства. Магнитната стрелка на компаса внезапно полудява. Под размътената морска вода се очертава необикновена картина: вълните са отнесли пясъка и са разкрили подводен град. „Бяхме петима – спомня си един от участниците в експедицията от 1970 г., американският търсач на съкровища и учен Рей Браун. – Търсехме потънали испански галеони. Гмурнахме се, за да видим какво има там долу.“

На дълбочина четирийсет метра откриват някаква пирамида, която блести като огледало. На десет метра под върха ѝ има отвор, нещо като вход. Браун разказва какво става по-нататък: „Доплувах до този отвор. Приличаше на шахта, която водеше надолу. Там нещо блещукаше. Беше кристал, хванат от две метални ръце. Бях с ръкавици. Опитах се да докосна това странно нещо. И успях. Щом обаче го докоснах, ми се стори, че времето сякаш е изчезнало и че никога няма да се върне. Докоснах се до вечността.“

Браун предава намерения кристал на Университета на Флорида. Отказва обаче да посочи мястото на находката. Съобщава единствено на известния търсач на Атлантида Чарлз Берлиц, че кристалът е намерен близо до остров Бери. Берлиц наема самолет, претърсва околностите на острова и в крайна сметка забелязва подводния град: „Той е широк осем километра и много по-дълъг“.

За Берлиц разказът на Браун е поредното потвърждение, че загадъчният континент Атлантида се е намирал в западната част на Атлантическия океан. Това обаче е само една от възможните версии – а те са много. Над десет хиляди книги разказват за този остров, за пръв път описан от гръцкия философ Платон (427–347 г. пр.н.е.) в диалозите „Критий“ и „Тимей“. Описаните от Платон събития биха могли да се случат през периода от 80 000 г. пр.н.е. (тоест още преди неандерталците да се появят в Европа) до 1200 г. пр.н.е. (късния бронзов век). Австрийският изследовател Ото Х. Мук успява да изчисли датата на катастрофата учудващо точно. Според него тя се е случила на 6 юни 8489 г. пр.н.е. в един по обед. Тъкмо от тази неизяснена и до днес дата отброяват времето в календара си маите – създателите на уникална цивилизация в предколумбова Америка.

Археолозите, които търсят Атлантида по древни ръкописи, откриват следите ѝ на много места. В списъка може да се видят Северна Америка, Бразилия, шведският град Упсала, Сибир, Канарските острови, Южнокитайско море, Северна Либия, Крит, Бермудските острови, Гибралтар, Етиопия, Троя, Бретан, Англия, Ирландия. Древната държава се търси ту на височина 3400 м (Боливия), ту в Атлантическия океан на дълбочина 2500 м. И всеки път авторите на хипотезите намират достатъчни основания за предположенията си. Ето само някои от тях:

Азорските острови може да са върхът на потъналия континент. На морското дъно е открита застинала лава. Възможно е Атлантида, също като Помпей, да е изчезнала при изригването на вулкан.

Гръцкият остров Санторини около 1500 г. пр.н.е. е погубен от катастрофално изригване на вулкан и частично потъва в морето. Възможно е Атлантида да е била там, близо до Египет, чиито жреци според Платон са запазили преданието за изчезналия остров.

В планините на Южна Америка близо до езеро Титикака се намира най-голямото на света високопланинско плато, което прилича на описаната от Платон Атлантида – че е на много високо място и брегът се спуска стръмно към морето, но че цялата ѝ горна част е равна. Размерите на платото са 100 на 200 км. От двете му страни са хребетите на Кордилиерите. На платото археолози са открили остатъци от изкуствен канал, дълъг 25 км и широк 184 м.

Един от тайнствените райони на Античността – Тартес (Тартесус) – е бил на запад от Херкулесовите стълбове, тоест Гибралтар, протока, който се споменава в легендата за Атлантида – че имало остров преди протока, който впоследствие се нарича Херкулесовите стълбове. В Тартес добивали калай и сребро, в пристанището му непрекъснато влизали кораби на финикийците, а след години на гърците и картагенците. Там живеел странен народ – турдестанци. Езикът им, както и езикът на минойците, бил от прединдоевропейските езици. При изследването на запазили се надписи, например на монети, засега учените са разшифровали само десет знака от този език: разтълкуват ги, понеже много приличат на някои букви от нумидийската азбука.

Причината за цялата тази географска бъркотия е разбираема. Разказът на Платон е някъде около хиляда реда и внезапно прекъсва. Самият Платон го нарича „чиста истина“ и го приписва на античния политик и мъдрец Солон (ок. 640–560 г. пр.н.е.), който пък бил чул за Атлантида в град Саис – в началото на Делтата, където Нил се разделя. Като разпитвал за древните времена жреците, той научил за остров, който надвишавал по размери Либия и Азия взети заедно, остров, от който било лесно да се стигне до оттатъшния континент и който изчезнал, понеже потънал в бездната. Жреците казали на Солон, че това станало преди 9000 години, тоест около 10 000 години преди новата ера.

Платон записва всичко това дословно – за необикновените земетръси и наводнения. Накрая земята се разтворила и погълнала Атлантида, пише той в „Тимей“. Според него жителите на тази страна си били навлекли гнева на боговете, понеже прекалявали с богатството си и били изгубили благопристойността си. И за всеки, който умеел да гледа и да вижда, те били направо срамотно зрелище. Така че Зевс решил да ги погуби.

За хората атлантите били непобедими. Платон изчислява с точността на разузнавач „годните за битка мъже“ и въоръжението на изчезналата и почти забравена империя. Армията на Атлантида имала 10 000 бойни колесници, 1200 бойни кораба, 60 00 впряга от по два коня без колесници, 120 000 коня. Колкото до войниците, те били: 120 000 хоплити (тежковъоръжени пешаци), 120 000 стрелци с лък и прашкари, а също така 180 000 копиеносци. За времето си това била най-силната армия. Биха могли да ѝ се противопоставят само египетските и ахейските (микенските) войски.

Атлантида била островна държава оттатък Гибралтарсия проток. Навремето този остров бил даден във владение на бог Посейдон и той го населил с децата си. На най-големия – Атлант – му било дадено да царува на острова. Деветимата му братя властвали над покрайнините на Атлантида и други острови в морето, което се наричало Атлантическо. На всеки пет-шест години царете се събирали на семеен съвет и обсъждали как да увеличат богатството на страната и могъществото ѝ.

Срещите ставали в храма на Посейдон, който бил в центъра на острова. Самият остров бил 20 км на ширина и растителността на него била толкова буйна, че давала урожай два пъти в годината. Имало дори слонове – много слонове. Дворецът на цар Атлас бил на върха на планината. Стените му били от орихалк – метал, който се добивал на различни места на острова. Орихалкът сияел с огнен блясък и по ценност отстъпвал единствено на златото.

До двореца се издигал храмът – дълъг 183 м и широк 92,5 м. Отвън бил облицован със сребро; акротериите (скулптурни украшения по ъглите на фронтоните) били от злато. Сводът бил от слонова кост; на колона от орихалк се издигала златна статуя – бог Посейдон на колесница, теглена от шест крилати коня.

Преди да съди поданиците си – съдът се провеждал в храма, – царят първо отивал в близката горичка, хващал един от разхождащите се там бикове, довеждал го в храма и го принасял в жертва на стелата, където били изсечени законите на Посейдон. Кръвта потичала по буквите – и горко на оногова, който е нарушил някой от законите.

Между другото учените дълго спорят какво е това орихалк. Много от тях го смятат за благороден метал. Днес все повече изследователи са на мнение, че става въпрос за кехлибар. В това ни убеждават и някои от свойствата на орихалка, които е описал Платон. Така например орихалкът е можел при нагряване да се разтапя и да се нанася върху различни предмети. Температурата на топене на кехлибара – тази блестяща изкопаема смола, – трябва да отбележим, е около 300 градуса.

Столицата на Атлантида била разположена на десет километра от морето и била свързана с него с канал. Освен това градът бил заобиколен от система от канали; също като стените, те го защитавали от враговете. Външната насипна стена била обкована с бронз, средната с калай, а вътрешната с орихалк. Всичко това ни е известно от „Диалозите“ на Платон. Персонажът, който разказва за изчезналия остров, съжалява, че не може да говори за небесните и божествени неща, т.е. за митичното, измисленото, и твърди, че разказва само за „смъртното и човешкото“, тоест за фактите.

Днес, когато всички ентусиасти са се впуснали да търсят руини от Атлантида, този разказ поражда какви ли не фантастични хипотези, особено популярни в езотеричните среди. Много от версиите са „озвучени“ от американския медиум и екстрасенс Едгар Кейси (1877–1945), който, казват, бил надарен със способността да се потапя в миналите животи на пациентите си. При което намирал в тях „следи от пребиваване на Атлантида“ и в съчиненията си твърди, че тази легендарна страна е съществувала още преди 50 000 години. Преди 30 000 години се разпаднала на няколко острова, а преди 12 000 години потънала във водите на Атлантическия океан, някъде в западната му част. Така загинала една велика цивилизация, която много преди нас познавала тайните на електричеството и летяла със самолети, овладяла тайните на атома, използвала слънчевата енергия и разполагала с лазерно оръжие.

А насред храма на Посейдон имало наистина нещо фантастично: гигантски кристал, който събирал слънчевите лъчи и бил толкова ефективен, че можел да снабдява с електрически ток цялата империя на атлантите. Фокусираните лъчи, носещи огромна енергия, се улавяли от други кристали, които преобразували енергията за полезни цели. Дори самолетите на атлантите летели с помощта на тези кристали. Освен това атлантите можели да се придвижват във времето.

Незавършеният разказ на Платон е подтикнал много подобни „историци“ да го допишат, при това възможно по-бързо. Колкото до самия разказ, според повечето изследователи той почива на реална основа.

Посоченото от Платон време – 10 000 години пр.н.е. – на практика не се оспорва от никого. По онова време на Земята наистина стават катастрофални събития: измират мамутите, полюсите сменят местоположението си... Възможно е причината за гибелта на Атлантида да е сблъсък на Земята с голям метеорит... Още преди 30 години Ото Мук, както и други изследователи и търсачи на древни тайни, пише, че преди 10 000 години насред Атлантическия океан е имало огромен остров. Въпросният остров пречел на течението Гълфстрийм да минава по познатия ни днес път – водите се разбивали в бреговете на Атлантида и завивали на запад – към Мексиканския залив, където течението всъщност се заражда. Докато се движели покрай екватора, водите на Гълфстрийм ставали много топли. За сметка на това пък Северна Европа, до която топлото течение не стигало, била скована от лед. Едва когато Атлантида потънала в морските дълбини, Гълфстрийм завил на север и ледниците в Скандинавия се стопили.

В полза на тази теория говори и странният маршрут, по който се движат европейските змиорки, за да хвърлят хайвера си. През есента те излизат от реките на Прибалтика и тръгват далече на запад. Водите на Гълфстрийм пречат на плуването им, обаче змиорките се спускат на голяма дълбочина, за да продължат пътя си. И дълго плуват срещу течението – понеже хвърлят хайвера си сред водораслите на Саргасово море, на запад от Азорските острови. След три години, като вече се носят в Гълфстрийм, младите змиорки стигат до северната част на Европа – пътят е почти 1800 километра. Защо го изминават? Какво ги подтиква или влече? Ото Мук предполага, че рибите изминават пътя, който са изминавали и рибите отпреди хиляди и хиляди години, когато е съществувала Атлантида и пътят на Гълфстрийм е бил друг. Тоест че инстинктът на рибите ги насочва по „допотопната“ карта на света. И те се ориентират по нея – и грешат. Преди хиляди години порасналите змиорки са били отнасяни от Гълфстрийм към бреговете на Америка; сега течението ги отнася далече на изток, в Европа.

Колкото и логично да изглежда, тази теория изобщо не е убедителна. Така стоят нещата и с всичките интерпретации на текстовете на Платон, чиито автори се придържат към посочената от философа дата. Понеже цивилизацията на атлантите, ако вярваме на Платон, се появява много рано, прекалено рано. Чак след цели седем хиляди години в Египет ще се появи цивилизация. Осем хиляди – и чак тогава се появява критско-минойската цивилизация. Въпросът е – вярно ли е това изчисление на годините?

Много факти ни убеждават, че като е записвал легендите за Атлантида, Платон е допуснал една простителна грешка, която обаче впоследствие изиграва съдбовна роля. Той приема онова, което му казват жреците в Саис – че всичко е станало преди девет хиляди години. И правилно. Грешката обаче е, че онези жреци не са броели годините по Слънцето, а по Луната – а Луната се движи около нашата планета 13 пъти по-бързо, отколкото Земята около Слънцето. И не са имали предвид години – а месеци. При това положение Атлантида е потънала не преди цели 10 000 години, а около 1200-та година преди новата ера – в края на бронзовия век.

Това време е наистина много важно. Около 1200-та година пр.н.е. в целия тогавашен ойкумен, сиреч познатата, обитавана от хора част на Земята, бушуват страшни войни. Което може би е в пряка връзка с легендата за Атлантида.

Ето какво твърди например немският историк и геоархеолог Еберхард Цангер за онова време. Културата на бронзовия век рухва внезапно. До края ѝ е довела първата в историята на човечеството световна война. Която е избухнала заради Троя. Катастрофата е станала около 1200-та година пр.н.е. Крепости се сриват до земята, рухват цели държави. Във войната рухва и пелопонеската Микена, и хетският Хатуша, и градовете-държави като Угарит и аморейския Алалах. Войната разтърсва Вавилон и води до упадък на Средното асирийско царство. Съсипва богатствата на търговците от Мала Азия. Писмеността е изгубена и забравена, забравено е дори грънчарското колело.

И всичко това започва с промяната на климата. Огромни приливни вълни заливат крайбрежието на Северно море; крайбрежните низини са под вода. В огромна част на Европа – днешните Англия, Германия, Холандия и Бретан – настъпва глад. По онова време там живеят племена, които изгарят мъртвите и събират праха им в керамични съдове – погребални урни. Точно така наричат културата им археолозите – култура на погребалните урни.

За да оцелеят, племената тръгват на юг. Понеже знаят, че някъде далече на юг има богати страни – Гърция и Египет. Те отдавна търгуват с южняците – купуват стоки срещу кехлибар, който често намират на морския бряг. Този път обаче към бреговете на Средиземно море се отправят не отделни търговци, а цели народи, въоръжени с бронзови мечове, с копия и с кръгли щитове, бойците са с шлемове с рога като тези, които след хиляди години носят викингите. Египетските и гръцките фрески ни дават представа за облика на тези високи и войнствени северняци.

Вълните преселници заливат днешна Унгария, стигат до днешна Македония, обсаждат Атина, прекосяват Мала Азия и стигат до делтата на Нил, където в крайна сметка са унищожени от войските на фараон Мернептах през 1219 г. пр.н.е. По време на шестчасовата битка са убити близо 8500 „варвари“ и са пленени над 10 000.

Скоро след това обаче Египет е връхлетян от нова, още по-мощна вълна преселници. Този път те идват не само по суша, но и с лодки и кораби, поради което са наречени „морския народ“. Чак през 1170 г. пр.н.е. фараонът Рамзес III окончателно разбива неканените пришълци. След отстъплението си някои от тях се заселват на палестинското крайбрежие, другите се връщат в Европа.

Рамзес III е толкова горд с победата си, че нарежда сцените на битките да бъдат изобразени на стените на храма в Мединет Хабу.

Тъкмо победата над „морския народ“ – неизвестно откъде взели се войнствени пришълци – поражда, както предполагат днешните изследователи, легендата за тайнствената страна Атлантида.

Относително скорошни археологически находки привличат вниманието на изследователите към страните „оттатък северния вятър“. Немският пастор и историк Юрген Шпанут например изследва остров Хелголанд. Преди три хиляди и петстотин години Хелголанд е бил планина, извисяваща се над крайбрежните низини, които често били заливани от морето. Шпанут открива останки от вал, направен от червени, бели и черни камъни. Което буквално повтаря редовете на Платон, че царете били заобиколили този остров с кръгли каменни стени и че вадели бели, черни и червени камъни от недрата на острова си. Въпреки тази прилика обаче учените все пак не са на едно мнение, че тъкмо Хелголанд е бил древната Атлантида.

Понеже Атлантида – страна, за която са написани хиляди и хиляди книги – очевидно не е съществувала. С това събирателно име са били наричани земите, които за египтяните са били много далечни – отвъд Гибралтарския проток, тоест крайбрежието на Централна и Северна Европа и Британските острови. Сведения за тези земи са достигали до египтяните откъслечно, най-вероятно във фантасмагоричен вид. Донасяли са ги или случайно оцелели в експедициите си търговци – вероятно чуждоземци, които не са знаели езика и са се обяснявали с жестове, или пленени чужденци, доскорошни врагове, които уплашено са сочели ту морето, ту скалите, ту металните предмети – тогава медни.

Според египтяните, които не са се занимавали с изучаването на земите на арийските „варвари“, те били живеели някъде в планините, на няколко острова, разделени от проливи, а може би от канали. Страната им била гориста, дърветата били огромни, зверовете в горите също. На някои острови имало грамадни каменни постройки – очевидно храмове и дворци, богато украсени с орихалк, сиреч кехлибар. Презморският народ (или народи?) бил управляван от няколко царе. Тоест в миналото може и да са имали един владетел, но той после е разделил властта между наследниците си. „Атлантите“ без съмнение почитали бога на морето и тъкмо затова толкова смело се отправяли с лодките си през бушуващите вълни. Били много войнствени и – както се убедили съвременниците на Мернептах и Рамзес III – превъзхождали всички с твърдостта на духа си и с опита си в бойното изкуство. Дълго време те се задържали „отвъд Херкулесовите стълбове“, без да се смесват с хората, които живеели „отсам“. Някакво внезапно бедствие обаче ги подгонило към бреговете на Египет, където били разбити и разпръснати.

„Но какво общо имат либийците?“ – ще попитате, като погледнете мотото. Ами – войната обърква всичко. През петата година от властването на Рамзес III либийските племена нахлуват в Египет. Фараонът ги разбива. След това разбива и армията на „морския народ“ – хиперборейците и атлантите. Скоро обаче в Египет отново нахлуват либийските племена, които вече уж били съюзници на „морския народ“. Тъй че не е било проблем за потомците, търсили в историята интересни версии, да нарекат и Либия васал на незнайната Атлантическа страна.

Загадката на Атлантида очевидно не може да се реши така, както са си мечтали и мечтаят стотици и хиляди автори – и поколенията им читатели.

В САЩ обаче все така се пази кристалът, намерен край Бахамите – реликва от някаква непозната ни потънала страна. Този очевидно обработен кристал има странно свойство: щом бъде осветен, от него избликва ярка светлина. Кой го е направил? Що за пирамида е била онази на дъното на морето под затрупалите я пясъци и е блестяла като огледало? Всичките петима участници в експедицията, която я е открила, вече са покойници. Мястото на пирамидата си остава неразкрито.

Но дори океанът да не крие в недрата си Атлантида, той пази там множество тайни и много отдавна потънали селища и градове.

УБИЙСТВОТО НА ДЖОН КЕНЕДИ

Джон Фицджералд Кенеди е застрелян на 22 ноември 1963 г. в 12:30 в автомобила си в Далас (Тексас). Един след друг, почти едновременно, се чуват два изстрела. Единият куршум ранява тежко Джон Конъли, губернатора на Тексас, който седи в автомобила до президента. Другият убива Кенеди. И двата куршума са изстреляни от шестия етаж на сграда, която се намира на 63 метра от президентския кортеж.

Според създадената след убийството на президента Кенеди комисия „Уорън“ свидетели са забелязали откъде е стреляно. Монтьорът Хауард Бренан и един петнайсетгодишен ученик дори са видели и човека, който е стрелял. Петнайсет минути след убийството описанието на престъпника е предадено на всички полицейски патрулни коли, прозвучава по радиото и по телевизията: „Бял мъж на възраст около 30 години, слаб, ръст 1,75 м, тегло около 75 кг.“

Последните мигове от живота на американския президент Кенеди

Около 45 минути след убийството на президента на една от даласките улици е застрелян служителят на полицията Дж. Д. Типит. Тук също има очевидци. Те описват престъпника така: „Бял, трийсетинагодишен, строен, с бяло яке, бяла риза и тъмни панталони“. Престъпникът тича по улицата, захвърля си якето и се вмъква в едно кино, където е задържан от полицията. При задържането му се опитва да се защити с револвер, но безуспешно.

Мъжът е Лий Харви Осуалд, на двайсет и четири години.

Последвалата експертиза доказва, че револверът, отнет от Осуалд, е същият, с който е застрелян полицай Типит. Намереното яке също е на Осуалд.

В полицията го разпитват 12 часа. Осуалд упорито отрича да е застрелял Типит. Въпреки това рано още същата вечер му предявяват обвинение в убийството на Типит. За убийството на президента все още не го обвиняват.

Към полунощ обаче и това вече е факт – малко преди дванайсет капитан Фриц подписва, че Осуалд е виновен за убийството на Кенеди.

Трийсет и шест часа по-късно, в неделя, 24 ноември, в 11:21, докато Осуалд трябва да бъде закаран в окръжния затвор, пред очите на милиони телевизионни зрители и в присъствието на многобройни журналисти той е застрелян от 52-годишния Джак Руби.

Джак Руби е арестуван и обвинен в убийството на Осуалд и на 14 март 1964 г. е признат за виновен и осъден на смърт. Според него – нищо друго не може да се докаже – той бил застрелял Осуалд, понеже бил възмутен от убийството на президента.

За това убийство са написани толкова много книги и статии, че не могат да се изброят. По-долу ще изброим само някои и особено моментите, които са спорни или пък разследващите изобщо не им обръщат внимание.

Първи въпрос. Кой стои зад убийството на президента? Да не говорим, че показанията на свидетелите си противоречат – както за посоката, от която са дошли куршумите, така и за характера и местата на самите рани.

Едва след аутопсията на Кенеди се потвърждава, че куршумът е влязъл през тила на президента. Лекарите в Далас, при които Кенеди е откаран все още жив, правят разрез на трахеята, за да облекчат дишането му, и се опитват да стимулират кръвообращението, обаче не се осмеляват да обърнат ранения по очи и затова не го оглеждат в гръб. Така изводите им за характера на раняването са опровергани от данните на аутопсията.

Второ. След като новината за убийството на американския президент гръмва по целия свят, веднага започват да се търсят причините – явни и скрити – за това. Например че Осуалд е бил просто оръдие на заговорници.

Обаче кои са тези заговорници и откъде са се взели? Някои предполагат, че това са фанатични расисти и че даласката полиция е работила заедно с тях. Други пък говорят за комунистите и за привържениците на Фидел Кастро. Има дори версия, че Осуалд бил вербуван от ФБР, но впоследствие се преметнал към съветските специални служби, които му наредили да убие Кенеди, за да не би той да сключи договор с Хрушчов.

Само седмица след убийството на Кенеди новият президент Линдън Джонсън назначава комисия за разследване на случая. Председател на комисията е 73-годишният председател на Върховния съд на САЩ, бивш губернатор и генерален прокурор на Калифорния Ърл Уорън.

Комисията получава от Конгреса големи пълномощия и свиква много сътрудници. В края на септември 1964 г. отчетът е готов. Преди това в сътрудничество с ФБР и Службата за сигурност са проведени над 27 000 разпита, като показанията на разпитваните се проверяват щателно и комисията разследва всички догадки и предположения. Отчетът е почти 900 страници, към които има 26 тома „Приложения“, включващи документи от следствието, схеми и снимки, резултати от проверки на разпространяващите се слухове и също така биографиите на Осуалд и Руби.

Публикуването на отчета предизвиква международна реакция. В него се казва, че Осуалд е решил да убие Кенеди сам, без никакви групи или организации зад него, и че между Осуалд и Руби не може да има никаква връзка, също както и не може да става и дума за някакъв заговор между Осуалд и други лица или групировки с цел убийството на президента. Изводите в отчета веднага са приети от по-голямата част на международната преса. Има обаче и хора, които се придържат към друга гледна точка. Английският философ Бъртранд Ръсел например. Той нарича отчета „жалък и негоден за нищо“ и „срамна машинация“. Приема единствено мнението на нюйоркския адвокат Марк Лейн, който твърди, че Осуалд е невинен.

През юни 1964 г. по инициатива на 92-годишния философ и противник на ядрените оръжия Ръсел в Англия е създаден комитет с името „Кой уби Кенеди?“. В него влизат редица водещи британски интелектуалци като например Дж. Б. Пристли, Майкъл Фут, Джон Ардън и Виктор Голанц. През декември 1964 г. в „Сънди Таймс“ излиза статия в подкрепа на комитета, написана от професора по най-нова история в Оксфорд Хю Тревър-Ропър.

Тревър-Ропър посочва редица противоречия и пропуски в отчета и макар същите да се наблюдават и в статията му, в нея има важни неща. Например за провежданите от полицията разпити. Осуалд е разпитван 12 часа, но точни записи на разпитите няма – в 900-страничния отчет на разпитите са посветени само седем (!) странички. Неизяснени остават и описанията на престъпника от различни хора – например за това как е бил облечен, където се разминават много, както и анализите на ризата му за следи от нея по оръжието му в лаборатория на ФБР от 23 ноември 1963 г.

Тоест комисията доказва само едно – че Осуалд би могъл да извърши убийството, но не и че го извършил точно той.

Политическите убийства винаги пораждат слухове и измислици. Това е характерно и за случая с Кенеди. За което, разбира се, има много причини. Една от тях, че Лий Осуалд не е имало защо да убива президента – няма никакъв убедителен мотив. Този въпрос не получава отговор от комисията „Уорън“. Световен интерес предизвиква и книгата на Уилям Манчестър „Смъртта на президента“, в която авторът привежда записаното на магнетофон десетчасово интервю с Жаклин Кенеди – а комисията говори с вдовицата на президента само десет минути (!). Професорът по философия Дж. Томпсън в книгата си „Шест мига в Далас“ твърди, че по президента е било стреляно четири пъти, при това от трима души от три различни точки. Подобна версия се опитва да обоснове и защити и Джим Харисън, адвокат от Ню Орлиънс, през пролетта на 1969 г., но съдът отхвърля доводите му.

Все пак версията, че по Кенеди са стреляли няколко души, не е опровергана. Много очевидци настояват, че по президента е стреляно отпред, защото той се е килнал назад. Защитниците на отчета на „Уорън“ пък твърдят, че това е защото в същия момент шофьорът рязко е натиснал газта.

Харисън защитава версията си в книгата си „Наследството на каменния век“, в която пише: „практиката на държавни преврати, в които ръководителят на държавата е убит от членове на собственото си правителство, е толкова стара, колкото и правителствата като институция и борбата на хората за власт“. И че в случая с убийството на Кенеди става въпрос именно за държавен преврат, организиран от Пентагона и ЦРУ, тъй като политиката, която Кенеди решава да води спрямо Виетнам, според тях е „предателство на нацията“. Харисън не е сам в това си мнение.

И наистина, малко преди да го прострелят, Кенеди дава да се разбере, че възнамерява да намали броя на американската армия във Виетнам. Наследилият го Линдън Джонсън веднага спира опитите за извеждане на войските от Виетнам.

В края на 1975 г. няколко от бившите членове на комисията „Уорън“ се обръщат към президента Форд, който впрочем също е бил член на комисията, „делото Кенеди“ да бъде разгледано пак, понеже покрай „аферата Уотъргейт“ и убийството на Мартин Лутър Кинг (4 април 1968 г.) в него се появяват нови аспекти. По-точно разследването на убийството на Кинг поражда у сенаторите подозрение, че в случая е замесено и ФБР – или че най-малкото спъва изясняването на обстоятелствата около убийството и причините за него. И че същото било правено и по отношение на Осуалд.

Президентът Форд разрешава свикването на нова комисия и тя работи до юли 1979 г., но все така не могат да се изяснят всички въпроси. Нещата на практика си остават същите – и подозренията и слуховете също.

В края можем да кажем само едно: с всяка година убийството на Кенеди остава все по-далече в миналото и става все по-трудно да се установи истината.

ПОСЛЕДНИЯТ ПОЛЕТ НА ГАГАРИН

На 27 март 1968 г. при самолетна катастрофа загиват Ю. А. Гагарин и летецът инструктор В. С. Серьогин. Двамата изпълняват обикновен тренировъчен полет. За изясняване на трагичния случай е свикана авторитетна комисия, в която участват и докторът на техническите науки С. Белоцерковски и два пъти Героят на Съветския съюз А. Леонов.

Защото нещата наистина са странни. Инструкторът е командирът на частта, опитният летец изпитател Серьогин, самият Гагарин пък е подготвен за много по-сложни полети, самолетът изтребител МиГ-15 е добре проверен и надежден... и все пак се стига до катастрофа.

Резултатите от многостранните изследвания и проучванията на комисията (с две подкомисии: едната по подготовката на полета и състоянието на самите летци, другата техническа) са обобщени в 30 тома, в които са описани всички възможни причини за падането на самолета – от сблъсък с метеосонда или птица до небрежност на летците. Нищо от външните възможни причини не може да се докаже, а за небрежност или за това, както твърдят някои – че Гагарин решил да „се развихри“ с новия самолет, не може да става и дума. Гагарин е опитен и подчиняващ се на правилата и устава летец, а и Серьогин не би му позволил да направи такова нещо.

Някои казват: защо не са запазили Гагарин? Защо не са му забранили да лети изобщо? Отговорът – а това е и отговорът на близките му – е един: да, щял е да остане жив, но вече е нямало да е Гагарин.

Така че Гагарин лети много, скача с парашут – той е космонавт, но и летец, и много добре е разбирал колко е опасна работата му, професията му. А опасностите са съвсем реални. Гагарин например много тежко преживява смъртта на Владимир Михайлович Комаров, на когото е бил дубльор. Но и това не може да го накара да се откаже от любимата си работа и професия.

Ето какво пише самият той в „Комсомольская правда“ през май 1963 година: „Във всички времена и епохи най-голямото щастие за хората е било да участват в нови открития. Нима можем да лишим човек от щастието му? Живият човек не е паметник, нали? Не искам да съм паметник.“

100-те най-големи загадки в историята