В кръвта

Пролог

Уагадугу, Буркина Фасо, Африка

Навремето беше поразително красива. Когато беше на малко повече от четирийсет, продължаваше да кара мъжете да обръщат глави след нея – качество, което често използваше както за лични облаги, така и в професията си; но напоследък, колкото и самоуверена – и по-важно, компетентна – да беше, не можеше да не забележи, че заглеждащите се са доста по-малко. Много добре си даваше сметка, че външният ѝ вид е до време. Приемаше го. Беше се наслаждавала на красотата си като млада, но сега имаше други, по-ценни умения – умения, които беше използвала на практика преди няколко часа. Докато чакаше реда си за проверка на документите на гишето на „Ер Франс“ на международното летище „Томас Санкара“ в столицата на Буркина Фасо Уагадугу, никой ни би и помислил, че по-рано през деня беше застреляла три пъти човек в главата с пистолет „Макаров“ 9х18 мм.

Точно този модел пистолет нямаше да бъде първият ѝ избор, но при мисии като тази се налага да използваш онова, което е налично. И се беше получило. Човекът беше мъртъв. Посланието беше отправено.

Алия Галин отметна катраненочерната си коса и си погледна смартфона – не защото искаше да види колко е часът или да прегледа новините или публикациите в социалните медии, а защото не искаше да се набива в очите на охраната като такава, каквато беше в действителност – убиец, работещ за Израел. Трябваше да се смеси с множеството, което означаваше да потисне естествените си инстинкти на хищник. Време беше да се държи като овца, заблеяна и относително отпусната. Трябваше да изглежда нормално.

Ако някой я задържеше и тръгнеше да я разпитва, историята ѝ като представител на френска финансова компания щеше да се потвърди, също като професионалната ѝ биография, контактите и препоръките, скалъпени в техническия офис недалеч от Глилот Маарав в Тел Авив, където се намираше централата на Института за разследване и специални задачи, известен повече като Мосад – шпионската агенция, натоварена със защитата на Държавата Израел. Лаптопът в малкия ѝ сак не съдържаше нищо, което би могло да я издаде – никакви скрити файлове с уличаваща информация, никакви запитвания в търсачки, свързани по някакъв начин с Израел, тероризма или мишената ѝ. Компютърът беше съвсем чист.

Напоследък, с масовото навлизане на камерите със софтуер за лицево разпознаване, пътуването ставаше все по-трудно. Ако не беше Техническият отдел на Мосад, отдавна щяха да са я арестували. Израелските разузнавателни служби бяха научили уроците от лицевото разпознаване и фалшифицирането на документи в информационната епоха по трудния начин преди дванайсет години, когато двайсет и шестима техни агенти бяха идентифицирани и свързани с убийството на Махмуд ал-Мабу в една хотелска стая в Дубай. Ал-Мабу беше основният оръжеен и материално-технически доставчик на Бригадите ал-Касам, военното крило на терористичната организация Хамас. Мосад никога нямаше да повтори грешките от Дубай.

Според френския ѝ паспорт тя беше Мелани Котилар и ако някой решеше да провери жилището ѝ в Батиньол-Монко, щеше да открие апартамент, съответстващ на доходите на банкер от средния ешелон в индустрията на финансовите услуги. Нямаше никакви маски, оръжия или фалшиви страни, които да издадат истинската ѝ професия.

Мъжът, когото беше дошла да убие, беше отговорен за бомбения атентат срещу еврейска детска градина в Рабат. Не всички в арабския свят се радваха от факта, че Мароко призна Израел и установи дипломатически отношения с него. Ако разплатата не беше бърза, това щеше да одързости врага – враг, желаещ да изтрие Израел от лицето на земята. Когато подкрепяните от Иран терористи атакуваха израелски деца, правосъдието се раздаваше не от съда, а от елитен секретен отдел на Мосад, известен като Цезарея.

Дроновете се използваха все по-често като надеждно средство за покушения срещу набелязани мишени. Те ставаха по-малки по-лесни за скриване. Но дори с възможностите, осигурявани от все по-смъртоносните безпилотни устройства, Мосад предпочиташе някои убийства да бъдат извършвани лично. Израел беше страна, изградена върху програма за конкретни убийства, която продължаваше да еволюира успоредно с еволюцията на заплахите срещу държавата. Нищо не смразяваше сърцата и умовете на враговете повече от израелски убиец.

Въпреки че запазваше двойното си американско-израелско гражданство, Алия не беше стъпвала в Съединените щати от почти петнайсет години. Сега нейният дом беше Израел. Родителите ѝ бяха родени там и там изгубиха живота си – един атентатор самоубиец от Хамас ѝ ги отне точно когато те бяха започнали да се радват на живота си като пенсионери. По онова време Алия беше във Въоръжените сили и изпълняваше дълга си без намерение да посвещава живота си на втората си родина. Щеше да се върне скоро. Тихо щеше да се оттегли в Париж със съдействието на един саян и да се върне в Израел. Саяните образуваха световна мрежа от евреи, които не бяха израелци и осигуряваха материална и логистична подкрепа за операциите на Мосад – не поради финансови интереси, а единствено от лоялност. Алия възнамеряваше да отдели малко време, за да види децата си и сестра си, която се грижеше за тях. Освен това възнамеряваше да говори с шефа на отдела за специални операции за прехвърлянето ѝ в ръководството. Започваше да се уморява. Може би това щеше да е последното ѝ убийство.

Задачата ѝ беше сравнително проста. Алия наистина имаше официална среща с представители на една банка в столицата Уагадугу. Присъщата на африканския континент нестабилност осигуряваше и възможности за инвестиране. Прикритието ѝ остана непокътнато и тя имаше три дни да открие и проучи жилището на Кофи Куяте. Наричаха го „близко разузнаване на целта“, когато беше работила с американци в Ирак. Алия често си мислеше за оперативното темпо през онези напрегнати дни – за научените уроци и създадените отношения.

Дните ѝ на прелъстителка в хотелски барове бяха в миналото, поне в тази част на света. Достатъчно прелъстени мъже бяха свършили застреляни, наръгани, отровени или взривени, докато мислеха с главичката между краката, и доста други бяха станали предпазливи, когато някой прекрасен ангел с маслинена кожа им предложеше да ги черпи едно питие.

Мосад можеше да използва ударен екип от местни, но началниците ѝ в Тел Авив предпочитаха да отправят послание – наранете израелски граждани и ще ви намерим, независимо къде се криете. Кидоните – убийците – от поколението на Алия се бяха доказали като достойни наследници на завещанието на операция Гняв Божи, която преследваше виновниците за избиването на израелските атлети в Мюнхен през 1972 г.

Алия беше свършила работата си сама. Нямаше съучастник, който да я издаде или идентифицира на прословутата служба за вътрешна сигурност на Буркина Фасо. Озовеш ли се в тази част на света, спокойно можеш да очакваш разпити и изтезания, по-лоши от онези, които би преживял на Западния бряг. Тук щяха да те разпитват, бият, горят и осакатят, преди да те изнасилят групово до смърт.

Въпреки че мерките за сигурност бяха рехави според общоприетите международни стандарти, Алия все пак трябваше да изсипе съдържанието на чантата и малкото си куфарче на една маса зад детектора за метал, за който имаше силното подозрение, че е изключен. Докато преглеждаха багажа ѝ, двамата служители задържаха вниманието си върху сутиените и бельото ѝ малко повече от необходимото. След като не намериха нищо подозрително, което да им даде предлог да я вкарат в стаичката за по-подробно претърсване, я пуснаха да продължи към изхода. Може би ако беше по-млада, щяха да измислят някакво извинение. В този бизнес застаряването определено си имаше своите предимства.

Очакваше с нетърпение да се махне от африканската жега и да се настани на мястото си в бизнес класа в полета до Париж. Беше готова за питие. „Ер Франс“ все още се гордееше с френската част от произхода си и предлагаше поносимо бяло вино дори в такива ранни часове на деня.

Докато чакаше да се качи, Алия си позволи да се върне в мислите си към последните шест месеца във Франция, към децата, които беше оставила на грижите на по-младата си сестра в Израел, и към възможното завръщане към... не, не към нормалното, тъй като животът никога не беше бил нормален за нея, а по-скоро към някаква еволюция – да, точно това беше. Еволюция в живота ѝ. Може би щеше да посети Съединените щати, да пътува с децата си и да им покаже страната, в която беше живяла с родителите си, докато те не се бяха върнали в Светите земи, когато Алия беше на десет. Усмихна се, когато си представи как синът ѝ и дъщеря ѝ си играят на белите плажове под яркото слънце на Флорида. Нормален живот. Те все още бяха достатъчно млади, за да може да им бъде майка. Какво можеше да прави в централата? Да работи като анализатор или като съветник на директора или заместник-директора? Много по-привлекателно ѝ изглеждаше да се заеме с обучение. Придобитите с труд умения и опитът ѝ можеха да бъдат полезни в Мидраша, елитната академия на Мосад. Дали щеше да е в състояние да се настрои към такъв живот след толкова много години на терен? Убиването беше единственото, което знаеше.

Докато излизаше да се качи в самолета, разсеяна от мислите за бъдещето, Алия така и не забеляза мъжа, който я наблюдаваше от другата страна на портала.

Когато тя излезе навън и изчезна в самолета, мъжът извади телефона си и набра номер.

Низар Катан наблюдаваше двамата мъже от съседната Мали, които вадеха ракетите „Стрела-2“ от багажника на джипа.

Преносимите ракети земя–въздух от съветската ера 9Н32 „Стрела-2“ бяха почти толкова обичайни в Субсахарска Африка, колкото различните варианти на РПГ и калашниците. Низар знаеше, че през годините „Стрела-2“ са били използвани успешно за свалянето на множество пътнически самолети. Това беше надеждна оръжейна система, която беше доказала качествата си, но вече остаряваше. По време на атаките в Момбаса в Кения през 2002 г. срещу един израелски хотел вдъхновените от Ал Кайда терористи бяха изстреляли две „Стрели“ по израелски „Боинг 747“. И двете ракети бяха пропуснали целта си. Тъй като през годините беше работил с достатъчно местни таланти, Низар беше приписал провала на човешка грешка. Въпреки това не възнамеряваше да рискува и затова за тази мисия щяха да бъдат използвани четири от едно от най-разпространените оръжия от времето на Студената война.

Низар и френският му сътрудник бяха привлекли двамата местни балами от редиците на Нусрат ал-Ислам, или Джамаат Наср ал-Ислам вал Муслимин за посветените. Групата беше създадена през 2017 г. с обединяването на Ал Кайда в Ислямски Магреб, Ансар ал-Дин и Ал-Мурабитун. С устава, призоваващ за убиването на цивилни от западните страни, те щяха да са идеални. Все още помнещи френското колониално управление, бунтовническите групи от Западна Африка бяха изключително удобни за експлоатиране. Перспективата за финансови облаги циментираха сделката. В този случай двамата от Нусрат ал-Ислам си мислеха, че нанасят удар срещу техните европейски потисници в операция, организирана от Низар, който според тях беше човек на Ал Кайда. Тяхната задача беше проста. Трябваше да докарат четирите ракети от Мали в Буркина Фасо, където трябваше да се свържат с Низар и французина и да им бъде посочена целта. Не знаеха, че другата им задача е да умрат.

Бойците от френските специални части се бяха оказали изключително ефективни в разреждането на редиците на Нусрат ал-Ислам в Африка. Каквото и да се говореше за французите, техните агенти бяха едни от най-добрите в света. Официалните лица, които се събираха всяка седмица в Елисейския дворец, си затваряха очите за акциите на френските военни и разузнаване в Африка. Малко военни кореспонденти отразяваха този на практика забравен конфликт и това даваше възможност на френските войници да атакуват и убиват безнаказано. Повечето хора от развития свят изобщо не се интересуваха какво се случва на Черния континент. Френското правителство беше достатъчно съобразително да позволява на гражданите си да пътуват свободно, да тренират и да постъпват в терористични групи зад граница. Властите бяха повече от готови да правят в бившите си колонии и протекторати онова, което изобщо не желаеха да допускат на собствена територия дори след атаките в Ница и Париж – може би като психологическо „майната ти“ на онези, които ги бяха прогонили по време на освободителните войни, помели континента в средата и през втората половина на миналия век. В Европа Франция беше либерален бастион на демократическия социализъм. Зад граница французите преследваха враговете си с безпощадна ефективност.

Жан-Пиер льо Дриан беше способен и находчив. Бившите му колеги сигурно щяха да го опишат като безмилостен. Бивш marйchal des logis-chef1 от Чуждестранния легион, той беше намерил работа като наемник със сметки за уреждане. Вместо да се изправи пред обвинения за едно зверство в Африка, което беше дошло в повече дори за онези, които се бореха срещу бунтовниците, бившият старши сержант беше станал беглец. И беше ценен. Знаеше отлично къде да намери оръжия на черно и местни платени бойци в тази забравена част на Африка.

Льо Дриан се смяташе за наследник на командосите от Вафен СС, които бяха избягали от Германия след Втората световна война, бяха намерили убежище в Чуждестранния легион и се бяха сражавали в Дяволската бригада в Индокитай. Дали тези истории бяха истина, или измислица? Нямаше значение. Льо Дриен беше воден от мита. Той самият беше Дяволска бригада в новия век. Знаеше, че е направил онова, което е било нужно. Тези диваци не заслужаваха и капка уважение. Онова, което предстоеше, не представляваше проблем за него.

Низар изобщо не го беше грижа за положението на местните. Африка беше абсолютна дупка, също като местата в Близкия изток. Мисиите му в Сирия и Украйна не бяха продиктувани от предаността му към Аллах, а от желанието да остави онзи свят зад себе си. Неведнъж беше демонстрирал подкрепа и пълна вяра в каузата и винаги се беше питал как онези около него могат да са толкова наивни. Аллах не се интересуваше от Низар. Пророкът и онези, които следваха култа му, не се различаваха от последователите на всяка друга религия по света – те бяха измамници и изнудвачи, точно като онези, които беше срещнал по времето си в руската мафия, известна като Братва. Низар знаеше съвсем ясно къде се намира истинската сила – в долара, еврото, юана, златото, диамантите и среброто, а сега и в криптовалутите. Ако разполагаш с достатъчно от тях, можеш да бъдеш жив и дишащ бог от плът и кръв.

Аллах не осигуряваше на Низар онова, което той искаше. Моленето по пет пъти на ден съгласно Петте стълба на исляма беше само губене на време. Уменията му с пушката бяха неговият билет за напускане на Сирия – първо в Русия, после в Черна гора. Когато менторът му беше станал безполезен, Низар го беше отстранил с изстрел от заглушен „Стечкин“, точно както беше инструктиран от тогавашния си наставник, сирийския генерал Касим Йедид, който по-късно беше открит прострелян в коляното и после отровен с изключително токсично вещество. Низар беше успял да си сглоби картината достатъчно, за да заключи, че смъртта на генерала е дело на Джеймс Рийс, когото в момента беше взел на прицела си. Низар беше избягал в Москва и в чакащите обятия на руската мафия, преди да продължи сам и да си намери нов дом в Черна гора, която от столетия беше център на контрабандата и незаконните сделки. Харесваше му закрилата, която беше получил там, но беше усетил, че е време да продължи напред. Доверявай се на инстинктите си. Следващото му убийство щеше да му позволи да се премести – в Тайланд, на Филипините или в Аржентина. Още не беше решил къде. Това щеше да е последният му удар. Смъртта на Джеймс Рийс. Щеше и да е най-голямото предизвикателство до този момент, тъй като беше напълно възможно жертвата му в момента да дебне него.

За щастие Джеймс Рийс беше човек с врагове на висши постове във враждебни на Съединените щати правителства – правителства с разузнавателни служби, които поддържаха тесни връзки с терористични групировки. Низар се запита за момент дали информацията, която го беше довела в Буркина Фасо, е дошла от Русия, или от Иран. Нямаше значение. Време беше да премести една пешка на дъската. Време беше да изкара Рийс от планините на Северна Америка и да го върне на бойното поле.

Затвори очи и вдиша дълбоко сухия сутрешен въздух. Беше готов.

Мъжете бяха облечени в униформите на силите за сигурност на Буркина Фасо. Бяха паркирали на черния път, покрай който растяха високите треви на саваната. Позицията им осигуряваше ясен изглед към самолета, който щеше да излети от международното летище „Томас Санкара“.

Парите от Ерик Сойър, които бяха изпрани през една строителна фирма в Черна гора, не бяха малко, но все пак не достигаха. Бившият армейски рейнджър и директор на частна военна компания използваше Низар за отстраняване на проблеми. Той беше загинал при съмнителни обстоятелства на островния си имот в Западните Индии, но не преди да направи поръчката за елиминирането на Джеймс Рийс. ЦРУ ли беше замесено в смъртта на Сойър? Низар не можеше да е сигурен, но имаше своите подозрения. Ако сумата беше с няколко милиона повече, той щеше да си помисли дали да не вземе парите, без да изпълни договора. Сойър беше мъртъв и никой нямаше да ги потърси. Низар може би щеше да постъпи точно така, ако не беше попаднал на радара на Рийс. Подозираше, че Рийс е убил двама от миналите му наставници. Бившият морски тюлен беше заплаха, за която трябваше да се погрижи. Убиването му решаваше два проблема – отстраняваше изключително компетентен професионалист, който го беше взел на мушката си, и осигуряваше достъп до втората половина от парите на Сойър, което щеше да позволи на Низар да изчезне и да не му се налага да посяга към пистолета си всеки път, когато забележи някакво движение в сенките. Ако искаше да се изпари и да остави този живот зад себе си, трябваше да убие Джеймс Рийс.

Французинът дойде при него благодарение на новия му наставник, който беше прикован към инвалидна количка. Бяха се срещали лично само веднъж, в Дубровник. Крайбрежният хърватски град беше на две крачки от Черна гора и Низар можеше да стигне до него със сравнително малко усложнения. От друга страна, потенциалният му наставник трябваше да пътува с влак и ферибот от Торино в Италия до балканската страна на Адриатическо море. Низар го наблюдава в продължение на четири дни, за да се увери, че не го следят. Човекът в инвалидната количка беше ветеран в тази игра и знаеше, че Низар го наблюдава и преценява. Беше професионалист и не беше очаквал друго. Низар с неохота си беше признал, че започва да изпитва уважение към дребния мъж, който се движеше по улиците, качваше се и слизаше от таксита и отиваше в ресторанти и кафенета, без да търси чужда помощ и без нито веднъж на лицето му да се изпише самосъжаление. Всеки ден обличаше различен шит по поръчка костюм с дръзки копринени вратовръзки. Подобно на Низар, той стоеше настрана от мобилни телефони и компютри. Беше човек от старата школа. Как се беше озовал в инвалидна количка си оставаше загадка за онези, които живееха и работеха в по-тъмната област на тази потайна икономика. Говореше се, че е бил сложен в нея от снайперист.

След като беше установил, че мъжът не е примамка, Низар беше седнал с него на чашка кафе и се бяха споразумели. В отсъствието на Сойър Низар се нуждаеше от някой друг, който познава добре подземния свят, може да осигурява оръжия и да намира допълнителни таланти. А тези таланти щяха да са необходими за тази задача. Единствената му лична среща с новия му наставник беше минала като интервю за работа, по време на което дребният мъж го беше изучавал преценяващо с ястребовите си очи, без да пропусне нито една подробност.

Низар се нуждаеше от партньор за мисията, човек, който знае езици и е вещ във военното дело – и дребният мъж в инвалидната количка му го беше осигурил. Ако Джеймс Рийс наистина беше толкова добър, колкото излизаше според досието му, още две очи и още една пушка с оптичен мерник щяха да са задължителни.

Льо Дриан си погледна часовника и излая нещо на двамата си „войници“. Когато работиш в тази част на света, не беше зле да имаш на твоя страна френски гражданин, който знае арабски и моси. Това, че беше служил в Чуждестранния легион и беше действал почти изцяло в Африка, го правеше добра инвестиция. А това, че имаше връзки с френските власти, само затвърждаваше надеждността му.

– Остават само още няколко минути – каза французинът на безупречен арабски.

– Освен ако не забавят полета – отвърна Низар.

– Да, това винаги е възможност в тази част на света. Все пак това е Африка.

– Те готови ли са? – попита Низар.

– Да. Мислят си, че правят изявление, като убиват колониалните нашественици. Както можеш да се досетиш, това ми допада.

Льо Дриан никога вече нямаше да може да стъпи във Франция и беше обречен да остане на вече външните територии на някогашната империя. Дори Чуждестранният легион си имаше стандарти. Преследването и убиването беше едно, но изтезанията – друго; спомените за Алжир още не бяха избледнели.

– Приготви се – каза Низар. – Потвърди номера на опашката и...

Телефонът в джоба на французина иззвъня. Той каза нещо на моси и затвори.

– Тя е на борда. Самолетът излиза на пистата.

– Добре. Време е.

Алия се облегна назад и отпи глътка вино. Беше малко след девет сутринта.

Самолетът набра скорост и се откъсна от земята, след което прелетя над сградите в източния край на пистата и започна да прави бавен завой над столицата.

Мисията никога не приключваше. Не сега. Не след като кацнеше във Франция. Не когато се върнеше в Израел. Никога. Това беше война и тя беше участник в нея – нещо, което беше разбрала в Ирак, когато Мосад я командирова към Централното разузнавателно управление. Благодарение на двойното си гражданство тя можеше да бъде връзка между Мосад и ЦРУ по въпроси, свързани с Държавата Израел. Липсваха ѝ онези дни. Липсваше ѝ онази мисия. Тя беше недвусмислена. Липсваха ѝ хората, с които беше работила. И особено един от тях.

Докато самолетът завиваше на север и набираше височина, Алия погледна през прозореца. Сградите се сменяха с колиби; асфалтираните улици на столицата преминаваха в черни пътища, които скоро се изгубиха в тревите на африканските равнини. Алия се запита колко ли време ще мине, преди да намерят човека, когото беше убила.

Ако не беше опитен разузнавач, сигурно нямаше да обърне внимание на зеления джип и избелелия червен ван, които рязко се отличаваха на фона на светлокафявите треви около тях. От тази малка височина можеше да различи фигурите на четирима души, които гледаха към гигантския самолет, поел за Европа. Ако не беше попадала под обстрела на РПГ-та и катюши, сигурно щеше да вземе четирите проблясъка за отражения от стъклата на автомобилите или може би за някакъв дефект в дебелия пластмасов прозорец до рамото ѝ. Но тя беше опитен разузнавач и беше попадала под обстрела на вражески ракети.

Помисли си за двете си деца. За съпруга си, който си беше отишъл от този свят преди нея. Затвори очи.

Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват...

За миг се запита дали тя не е мишената и точно преди първата ракета да улучи фюзелажа реши, че това е единственото логично заключение. Тя беше отговорна за живота на невинните на самолета – майки, бащи, братя, сестри, деца и внуци, които никога нямаше да си поемат отново дъх. Запита се кой ли я е предал и се предаде на смъртта с тежестта на сто двайсет и осем души, добавени към и без това изтормозената ѝ съвест.

І. Алия

Агентът

Затова с обмисляне води войната си.

Притчи 24:6 и бивше мото на Мосад

1.

Ранчо Кумба,

Флатхед Вали, Монтана

– Какво е това желязо на кръста ти? – попита Рийс, когато приятелят му влезе в хижата.

Наричаха я „хижа“. Повечето хора биха я нарекли дом заради факта, че се намираше в имота на Хейстингс и първоначално била построена като къща за гости. В никакъв случай не можеше да се нарече набиваща се на очи, но и определено не беше колиба. Конструкцията ѝ от дървени трупи се връзваше чудесно със средата и имаше чудесна каменна камина и голяма веранда, която я опасваше цялата. Зелената поляна пред нея се спускаше съвсем леко към кея, където Джеймс всяка сутрин се поддържаше във форма с плуване и вдигане на гири.

– И аз се радвам да те видя, Рийс.

– Е, та какъв е този пистолет?

– Моят 1911.

– Не е старият ти 1911.

– Не съм казвал, че е.

Рейфи Хейстингс носеше със себе си семейната ценност, откакто Рийс го помнеше. Пистолетът беше започнал съществуването си като „Колт 1911“ 45-и калибър, попаднал във Великобритания в началото на 40-те покрай програмата Заем-наем. Дядото на Рейфи беше получил оръжието, когато постъпил във Втори отряд на Пустинната група за далечни разузнавания, елитна част, действала в тила срещу немските и италианските сили в Северна Африка през Втората световна война. След края на войната се върнал в Родезия, за да стане началник на Специалната авиационна служба, и взел и колта, разбира се. Бащата на Рейфи, Робин Хейстингс, продължил семейната традиция и минал успешно селекцията на САС в Англия. Когато Южна Родезия се отцепила от Великобритания, за да стане отделна страна, Джонатан останал там с вече независимия полк на САС и по-късно участвал в основаването на прочутите Селуски скаути заедно с полковник Роналд Рийд-Дейли. Колтът бил предаден на Рейфи след като той завършил подготвителната школа на тюлените и той продължил да го носи при всяко назначение, с което продължил традицията. Оръжието беше служило на семейството му добре и макар че нямаше да го признае, Рейфи го възприемаше като талисман за щастие.

– Знам, че не си, Рейфи, но това е различен 1911.

Рийс можеше да научи много за някого по това какво оръжие носи и как го носи. Очите му винаги се насочваха към ръцете – резултат от това, че беше израснал с баща си, който беше служил в отрядите на тюлените във Виетнам, след което бил прехвърлен в редиците на Централното разузнавателно управление. Левичар или десничар, дали го носи скрито или открито, как е разположен кобурът, дали оръжието е пистолет или револвер, дали кобурът е от изкуствена материя или от кожа, какъв вид нож държи в джоба си, какви са обувките, панталонът, коланът, шапката. Гледай. „Всички тези неща разказват нещо“, казваше баща му.

В случая Рейфи носеше боти „Къртни Селъс“, джинси и колан, за който Рийс знаеше, че е направен от кожата на кафърски бивол. Коженият кобур от „Алеси“ беше малко зад десния му хълбок. С пет сантиметра по-висок от Рийс, който беше 1,82, Рейфи излъчваше компетентност и сила и изглеждаше като човек, който би се чувствал като у дома си на финалите на ММА шампионат. Изумрудените му очи и загорялото от слънцето лице с белег, който започваше от лявото око и стигаше до устната му и беше полускрит под тридневната четина, създаваха съвсем вярното впечатление, че Рейфи е човек, който е едно със земята и не е чужд на насилието.

Рейфи поклати глава и погледна Кати, която слагаше на масата в кухнята рибарска пръчка.

– Тъй като Рийс е толкова социално задръстен, че не може да каже и едно здрасти, ще кажа на теб, Кати. Най-сетне прибрах стария боен кон в сейфа, поне докато не бъда в състояние да го предам на сина си. – Жената на Рейфи беше родила момченце, докато Рийс се връщаше от пущинаците на Сибир при една мисия. – Приятелят ти непрекъснато ме забърква в престрелки, така че вместо да се безпокоя, че мога да го изгубя, поръчах на Джейсън Бъртън от „Еърлум Пресижън“ да ми изработи този.

– Е, сигурно ще се зарадваш да научиш, че една от целите ми е да не допускам вие двамата да се забърквате в престрелки. Мисля, че преминах през достатъчно, за да ми стигат за цял живот – отвърна Кати. Връзката ѝ с Рийс беше прекъсвана неведнъж от въоръжени хора, които желаеха да ги видят мъртви.

– Напоследък се справям доста добре, не мислиш ли? Не са стреляли по мен цели два дни.

Кати завъртя очи.

– Дай да го видя – каза Рийс и протегна ръка към приятеля си.

Рейфи извади пистолета, като внимаваше да държи цевта насочена в безопасна посока. Извади пълнителя и го прибра в предния си джоб, свали предпазителя и дръпна затвора назад, за да изхвърли патрона от цевта, след което подаде шедьовъра на Джон Браунинг на кръвния си брат.

Рийс огледа пистолета и подсвирна.

– Сигурно струва стотици долари. – Пистолетът беше на практика безценен, тъй като беше дело на един от най-добрите оръжейни майстори на света, специализирани в производството на 1911.

Сега беше ред на Рейфи да завърти очи.

– Чудесно – възхитено рече Рийс. – Джейсън Бъртън определено прави невероятни неща. Предварителна серия 70, нали?

– Откога стана експерт по 1911? – учуди се Рейфи.

– Откакто влезе с това чудо.

– Основният пистолет е наистина „Колт“ предварителна серия 70 от шейсет и девета – потвърди Рейфи. – Затвор в стил „Нашънал Мач“ с нарези, най-вероятно надхвърлящи условията по договор с Армейския отдел за стрелкова подготовка.

– Мога ли да пробвам спусъка?

– Разбира се.

Рийс огледа патронника, след което върна затвора напред от уважение към шедьовъра в ръката му. Насочи пистолета към нищото и дръпна спусъка.

– Еха! Съвършенство – каза той, като дръпна затвора в задно положение и отново огледа безупречното изделие. – Действието е гладко. Ти ли застопори предпазителя?

– Разбира се.

– Къс спусък, дръжка от слонова кост, двоен предпазител, цев „Карт Нашънал Мач“, изравнена горна страна на затвора с нарези тип „рибена кост“, специално модифициран мерник, позлатена мушка и знакът на майстора в долната част на дръжката. Класика. Задните нарези на затвора свършват при горната част на рамката на плъзгача – хубав детайл.

Рейфи погледна Кати.

– Не ме гледай. Със същия успех може да ми говори и на гръцки.

– Знаеш ли, и аз трябва да си взема такъв. Добре, че кредитната карта на татко ти е у мен.

Рейфи поклати глава.

– Не знам защо го направи.

Рийс не се сдържа да подразни приятеля си. Единствената причина да приеме с неохота картата беше, че ще може да я използва, за да влезе под дебелата кожа на Рейфи.

– Цитирам – започна Рийс, докато му връщаше пистолета.

– Почва се – каза Кейти. – Сам си го причини.

– Благодаря, че спаси живота на сина ми. Можеш да останеш в къщата толкова, колкото поискаш. И ми връчи кредитната карта, която приех с готовност, разбира се.

– Ще има да съжалява за това – каза Рейфи и прибра дълъг кичур тъмноруса коса зад ухото си с форма на карфиол.

– Напълно възможно. В момента плащам с нея терапиите си. Гърбът ми още е натъртен, откакто те мъкнах нагоре по онази планина в Русия.

– Как ли пък не! – отвърна Рейфи. В гласа му се промъкваше родезийска нотка, особено когато беше раздразнен. – Беше по-скоро хълмче.

– Лесно ти е да го кажеш, след като прекара повечето време на катеренето в безсъзнание.

– Ама и двамата си ви бива – каза Кати и стана. – Рейфи, искаш ли нещо за пиене? Бира? Вино? До бирата май ще е по-лесно да се стигне, защото виното е в гаража и в момента е запречено от около сто кашона с книги, които Джеймс докара от Вирджиния.

– О, да – намеси се Рийс. – Освен другото Джонатан ми каза, че мога да се отбивам в избата му по всяко време и да вземам всичко, което ми хареса.

– Сега вече знам, че лъжеш.

– Може и да перифразирам малко.

– Малко?

– Кати, не се скъпи за нашия приятел – извика Рийс на Кати, която изучаваше колекцията бири в хладилника.

– Непоправим е – каза тя на госта им.

– Кати, не използвай такива сложни думи около Рейфи. После ще му се налага да ги търси в тълковния речник.

Всъщност Рейфи беше един от най-умните и яки хора, които Рийс беше срещал. Произлизаше от семейство, което си беше дефиниция за думата корав, и африканската кръв продължаваше да тече във вените му. В някогашна Родезия не си можел да се обадиш на водопроводчика, ако някоя тръба се спука, на електротехника, ако ти е спрял токът, или на механика, ако колата ти не пали. Трябвало е да се справяш сам с повредите. Ако нападнат дома ти, не звъниш в полицията, а защитаваш земята и семейството си. После изкопаваш дупка в земята и заравяш труповете. Да разчиташ единствено на себе си е било задължително. Оцеляването ти, както и оцеляването на семейството ти, е зависело от това.

– За мен бира – каза Рейфи.

– ИПА? Клаудкрофт? – попита Кати, докато гледаше в хладилника.

– Става.

– Джеймс?

– Чудесно.

Кати извади от хладилника три бири, даде им двете и отвори своята.

– Наздраве, момчета. Рейфи, ще останеш ли за вечеря? – попита Кати, докато отиваше при кухненския плот.

– Ще трябва да се върна у дома. Просто отскочих да ви кажа здрасти.

– Мисля, че Рейфи довечера е дежурен по памперси. Как е кракът ти? – с искрена загриженост попита Рийс. Точно както Рейфи му беше помогнал да влезе във форма след мозъчната операция, Рийс правеше с приятеля си преходи, като постепенно увеличаваше километрите и избираше все по-трудни терени, докато кракът на Рейфи се възстановяваше. Счупването при падането на руския остров Медни, което едва не го беше убило, си беше оставило отпечатъка.

– Добре е. Почти се е оправил.

– Чудесно, защото утрешното тичане ще се запомни.

– Не смятате ли, че малко прекалявате с тренировките? – обади се Кати от кухнята.

– Тази дума не ми е позната – отвърна Рийс.

– Не знам защо изобщо попитах – промърмори под нос Кати.

– Така – каза Рейфи, докато сядаше. – Къде е онзи „Кабът“?

– Онова вехто нещо ли? Трябва да е някъде тук.

Онова вехто нещо беше сравнително ново. Рийс беше отишъл с Рейфи и Джонатан до Хелена на един банкет в подкрепа на програмата „Големи сърца под голямото небе“, подпомагаща деца със сериозни заболявания и военнослужещи с изключителни приноси за отбраната на страната. Един „Апокалипс 1911“, дарен от Роб Бианчин от „Кабът Гънс“ в Пенсилвания, беше обявен на търг. Двама собственици на ранчо за говеда се впуснаха в свирепа надпревара. Коравият старец, който спечели, веднага отиде при Рийс и му го връчи. Оказало се, че след няколко чашки бърбън в повече бащата на Рейфи потвърдил някои носещи се слухове. Рийс се опита да откаже пистолета, но старецът не искаше и да чуе. Накрая се обърна към стария Хейстингс и заяви: „Джонатан, пращам ти това. Погрижи се момчето да го получи. И да не съм чул нито дума“.

– Да ги пробваме, преди да сме напреднали сериозно с бирата, а? – предложи Рейфи.

– Не мога ли да използвам обичайния си? – попита Рийс.

– Още ли си с онзи ХL? – попита Рейфи, имаше предвид пистолета „Зиг Зауер“ Р365XL, към който Рийс беше започнал да се привързва през последните две години.

– Аха, много си го харесвам – каза Рийс и потупа кобура BlackPoint Tactical Mini WING на колана си. – Дръжка „Икарус Пресижън“, цев с нарез „Паркър Маунтън“ и компенсатор, мерник „Трижикон“ с червена точка.

– 3,25 или 6,5 МОА точка?

Рийс го погледна озадачено.

– Откога започна да разбираш от оптични мерници за пистолети?

Рейфи се усмихна и сви рамене. После попита:

– Помниш ли изобщо как да използваш обикновен мерник?

– Може би. Да видим дали ще успея да намеря онзи „Кабът“. Знам, че е някъде тук.

Разбира се, Рийс знаеше отлично къде се намира. След ранните сутрешни кросове, редовните физически упражнения и тренировки по стрелба той казваше довиждане на приятеля си и се упражняваше в стрелба по-късно, когато Рейфи беше в града, с въпросния „Кабът“. Рийс започваше да подозира, че Рейфи може би прави нещо подобно с оптичните мерници.

– Я виж ти, намерих го – каза Рийс, докато се връщаше от спалнята. – Къде е предпазителят на тези неща?

– Ох, за бога. Да вървим. Курс на стрелба?

– По избор на стрелящия – отвърна Рийс. – За какво стреляме?

– Бих казал за розови фишове2, но от новото ти возило има какво да се желае – каза Рейфи: имаше предвид стария „Джип Уагониър“ модел 1985, с който Рийс беше дошъл от Монтана и който едва беше успял да се довлече до плевнята.

– Просто не можеш да оцениш златния век на джиповете.

– Нали знаеш, че онзи ИКОН „Ланд Крузър“, дето съсипа, е по-скъп от къщите на повечето хора?

– Това е най-хубавото на един подарък – отвърна Рийс и тръгна към вратата.

Рейфи поклати глава.

Кати се усмихна насила, когато си спомни как беше останала вързана с колана си в обърнатата кола, докато от носа и устата ѝ течеше кръв, приближаващите ирански убийци, пистолета, тикнат в лицето ѝ през счупеното предно стъкло, лежащия в безсъзнание Рийс. Прегледа карабината в ъгъла на стаята и си спомни нещо, което ѝ беше казал приятелят на Рийс Вола от ЦРУ, докато двамата минаваха курса по екипна тактика във Вирджиния: „Пистолетът ти служи само да се добереш до пушката. След това се захващаш за работа“. Пълнителят на карабината беше зареден с патрони Black Hills. На монтажната релса имаше мерник Aimpoint Micro с оптично увеличение, фенерче SureFire Scout и ремък Viking Tactics и лазерен прицел ATPIAL. Кати имаше същата в спалнята. „За всеки случай“, както обичаше да казва Рийс.

– Какво ще кажеш изгубилият да приготви следващата вечеря с дивеч? – предложи Рейфи.

– Следващите три – контрира Рийс.

– Следващите три – съгласи се Рейфи.

– Бих настоявал и за розови фишове, но ми се иска кола, която върши работа – каза Рийс, имаше предвид стария „Дефендър 110“ на Рейфи. – Къде е тя, между другото? В сервиза ли?

Рейфи погледна Кати за помощ, но тя само сви рамене.

– Не ме забърквай. Моят джип ми върши чудесна работа.

– Какво е това? – попита Рийс и се закова на предната веранда, която гледаше към чакълестата алея. – Мислех си, че „Ланд Роувър“ са престанали да правят старите „Дефендър“. Да не би да са те съжалили и да са поправили старото желязо?

– Това е „ИНЕОС Гренадиър“.

– Какво?

– Някакъв тип в Англия искал да направи джип, който да прилича на старите дефендъри, но...

– Но взело, че му се получило?

– Но според модерните стандарти – поправи го Рейфи. – Това е първият в Щатите. Баща ми успя да го уреди по някакъв начин.

– Размислих. Да стреляме за розови фи...

Радиостанцията на бюрото до вратата ги прекъсна.

– Рийс, база Кумба, край. Момчета, вдигнете.

По тона на Джонатан ясно си личеше, че това не е просто проверка.

Рийс отиде при радиостанцията, взе микрофона и натисна копчето.

– Кумба, тук Рийс. Тук съм с Рейфи и Кати.

– Включете телевизора, момчета. Свален самолет на връщане към дома.

– Включваме.

– В момента е по Би Би Си – добави Джонатан.

– Разбрано. Кати, би ли...

Тя вече държеше дистанционното.

– Сто двайсет и осем са потвърдените жертви на най-големия терористичен инцидент в Африка в последно време – казваше говорителят. – Според първоначалните сведения от намиращо се наблизо поле са били изстреляни няколко ракети. Джамаат Наср ал-Ислам вал Муслимин пое отговорността за атаката в изявление, в което се казва, че акциите ще продължат, докато френските военни части и цивилните им помагачи не бъдат прогонени от Западна Африка. В изявлението се казва: „Френските цивилни са съучастници в клането на нашия народ и едва когато и последният френски гражданин напусне Буркина Фасо и Мали, страните ни ще бъдат истински свободни от френското колониално потисничество“. През октомври 2020 година френските специални части елиминираха петдесет бойци в северната част на Мали, сред които неколцина ключови лидери на Наср ал-Ислам. Засега не е ясно дали тази терористична атака е пряк отговор на онази операция.

– Ама че трагедия – каза Рейфи.

Рийс погледна приятеля си, после отново насочи вниманието си към телевизора.

– Това е нечия чужда война, Рийс – каза кръвният му брат, който беше успял да прочете мислите на приятеля си.

Рийс си пое дъх и каза:

– Добре, да потренираме. Кати, ще се върнем по някое време.

Двамата излязоха и отидоха при стрелбището, което Рийс беше направил зад една плевня, която му служеше като фитнес зала, площадка за упражнения по бойни спортове и място за почистване на оръжие. Мислите му обаче не бяха заети от пистолети, състезания и добре приготвен дивеч. А с един самолет, паднал в другия край на света.

Когато се прибраха, Кати приготвяше скарата.

– Рейфи, сигурен ли си, че не можеш да останеш? Има пушена пъстърва.

– Предполагам, че ти си я уловила. Виждал съм този тип да се опитва да лови на муха – отвърна той и посочи Рийс. – Колкото и да ми се иска, ще трябва да се прибирам.

– Е, следващия път тогава – рече Кати.

– Някакви изгледи да започнеш свое предаване?

– Напоследък често съм водеща, но ще видим.

Като разследващ журналист Кати Буранек се беше появила в светлината на медийните прожектори със серия статии, изобличаващи лъжите около фиаското в Бенгази от 2012 г. Излязлата ѝ малко след това книга с подходящото заглавие „Предателството Бенгази“ разкриваше истината зад атаката, в която бяха убити американският посланик в Либия и един дипломатически служител. Неколцина агенти на ЦРУ се бяха сражавали на живот и смърт в онзи ден, изоставени от избраните и назначени официални лица във Вашингтон. Рийс познаваше двама тюлени, убити в тринайсетчасовата престрелка, и знаеше за репортажа на Кати преди да се запознае с нея във военновъздушната база Баграм в Афганистан след засадата, която беше избила отряда на Рийс и беше променила живота му. Кати нашумя отново, когато стана част от историята, свързана с тестването на лекарства върху най-елитните специални агенти в страната. Репортажите ѝ за конспирацията за потулване на резултатите от тези експерименти доведоха до оставката на един президент. Кати беше трън в задника на политическия елит и медийните корпорации от старата школа, които се интересуваха повече от прокарването на опорки, отколкото от търсенето на истината, независимо накъде може да поведе тя. И това я правеше опасна.

– Щяха да ти дадат твое собствено предаване, ако знаеха какво е добро за тях.

– Благодаря, Рейфи.

– Да те подкупя с още една бира? – предложи Рийс.

– Само една и тръгвам. Аника се чувства малко уморена напоследък, така че ще си изпълня дълга.

– Разбрано. Наздраве, приятелю.

Домът на Рейфи беше на няколко километра оттук, нагоре в планината и сгушен между дърветата. Джонатан и Карълайн Хейстингс поискали да създадат място, на което да се върнат децата им с техните деца. И замисълът им до голяма степен беше провървял. Рейфи се беше върнал и въртеше снабдителната част на бизнеса, изработваше модифицирани оръжия и се грижеше за семейството си. Виктория беше финансист в Кънектикът, но имаше отделен дом за нея и семейството ѝ, който я очакваше по всяко време. По-младата сестра на Рейфи, Хана, беше диво дете – беше отвлечена в Румъния и след това преследвана за забавление като дивеч на един остров недалеч от Камчатка в Русия от един тип, когото Рийс в крайна сметка беше убил. Тя беше скочила от отвесна скала, предпочитайки да отнеме живота си, отколкото да даде на Александър Жарков удоволствието да я убие. Рийс беше застрелял руския разузнавач два пъти в гърдите с двойно извит лък точно когато изродът се канеше да прати Рейфи в гроба. Карълайн и Джонатан бяха свързани с Рийс с връзка, силна като кръвната, ако не и повече.

– Радвам се, че имаш този гренадир – извика Рийс след бившия си боен другар.

– Това пък защо?

– Защото ще мога да прекарам вечерта с Кати и няма да ми се налага да те тегля до дома в дефендъра.

Рейфи бръкна в джоба си, сякаш търсеше ключовете, и извади ръка с вдигнат среден пръст.

– Заслужи си го – каза Кати и се усмихна на Рийс. – Много поздрави на Аника. Хайде утре да вечеряме заедно. Предполагам, че след като стреляхте с 1911, ние сме домакините.

– Правилно предполагаш – потвърди Рейфи.

– Просто не можех да понеса мисълта да преживявам още едно от ястията на Рейфи – каза Рийс. – Доведи всички. Да си приготвим еленски бут в стил Марин Каунти – розмарин, сос, сол, пипер, най-доброто каберне на Джонатан.

– Ще дойдем. И да постреляме с татко преди вечеря. Имаш двайсет и четири часа да поработиш върху уменията си.

– Дадено, изгубилият ще...

– Рийс – прекъсна го Рейфи. Изведнъж беше станал сериозен.

Кати беше оставила телевизора, докато приготвяше вечерята. Беше включен на Фокс Нюз, където тя продължаваше да работи дистанционно от едно студио в Уайтфиш.

Рийс завъртя глава и отиде при приятеля си зад канапето.

На екрана се точеше списък с имената и снимките на жертвите.

– Кати, това може ли да се върне назад? – попита Рейфи.

– Да – каза тя и му подаде дистанционното.

Рейфи го насочи към екрана и картината тръгна в обратна посока.

Кати погледна Рийс. Беше го виждала такъв и преди. Той се взираше в екрана, сякаш нищо друго нямаше значение. От жизнерадостния мъж отпреди няколко секунди не беше останала и следа. На негово място стоеше целенасочен човек, от когото буквално се излъчваше смърт.

Рейфи спря картината. Името Мелани Котилар се мъдреше под снимка на жена в края на трийсетте или началото на четирийсетте. Тъмна коса. Мургава кожа. Облечена делово. Снимката сякаш беше взета от професионална онлайн биография.

– Тя ли е? – попита Рейфи.

Рийс продължи да се взира в екрана. Със свити очи и напълно съсредоточен.

– Рийс? – В гласа на Кати се долавяше загриженост.

Рейфи се обърна.

– Рийс.

Но Рийс не беше в Монтана. А в засада в Багдад. Куршуми рикошираха от улицата пред него, човек от лявата му страна падна, картечарят на машината беше прострелян в гърлото. Рийс отвърна на огъня към проблясъците в очилата си за нощно виждане и скочи в машината, за да вземе тежката картечница.

– Рийс – малко по-твърдо каза Рейфи.

Рийс беше в полевата болница в Зелената зона, целият в кръв, пот и мръсотия, с пушката до себе си, в очакване на вести от хирурзите. Вратата се отваря. Тъмнокоса жена в цивилно облекло тръгва към него.

– Рийс – отново каза Рейфи.

– Тя е – потвърди Рийс, без да откъсва очи от екрана.

– Коя? Какво става? – попита Кати. – Мелани Котилар? Французойка?

Рейфи я погледна, после погледна Рийс.

– Сигурен ли си?

– Сигурен съм. Но името ѝ не е Мелани Котилар и не е французойка.

На Кати ѝ се искаше да го натисне за още, но се сдържа – знаеше, че Рийс мисли усилено.

– Казва се Алия Галин. И е професионален убиец.

– Какво?! – изуми се Кати.

– Съжалявам, Кати. Трябва да се върна в Лангли.

2.

Централа на СВР,

район Ясеново, Москва, Русия

В някои кръгове се носеха слухове, че президентът на Русия е най-богатият човек на света. За бившия офицер от КГБ парите означаваха власт. Когато аналитиците на ЦРУ предположиха, че той е най-могъщият индивид на планетата, предположението им не беше много далече от истината.

Като директор на СВР, руската Служба за външно разузнаване, Михаил Громико следеше внимателно съобщенията, свързани с финансовата история и състояние на прекия си началник – президента. Това, че името му не можеше да се намери в списъка на милиардерите на Форбс, само добавяше към мистерията и мита. Громико се изсмя презрително, когато видя съобщения за сина на един западен лидер, който продавал „произведения на изкуството“ на надути цени на хора, надяващи се да повлияят на американския президент. Падането на подобно ниво беше позорно. Преди години Громико щеше да поръча на службата си да се погрижи купувачът да е руски агент. Днес това не беше необходимо. Имаше и други начини за упражняване на влияние.

Американците все още се придържаха към набор от правила. При тях имаше отчетност – не за онези, които губеха войните им, но вградена в системата като цяло, макар че ставаше все по-трудно да се види разликата между американската система и тази на бившия Съветски съюз. Ако бяха знаели какво ще си причинят сами американците през първите две десетилетия на двайсет и първи век, Сталин, Хрушчов и Брежнев щяха да изиграят картите си по различен начин от онзи, по който го бяха направили по времето на Студената война. Иронията не оставаше незабелязана за Громико – американците бяха спечелили Студената война само за да започнат да се превръщат все повече и повече в страна, която не се различава особено от някогашния им противник.

Какво представлява една страна? Граници, език и култура. Американците се прощаваха и с трите. Това щеше да доведе до падението им, което правеше справянето с Джеймс Рийс още по-наложително.

Комунизъм или капитализъм – и при двете ставаше въпрос за контрол. Громико не го беше вярвал винаги. Той беше достатъчно стар да помни как понякога завиждаше на американците за свободите, канонизирани в тяхната конституция. В Съветския съюз от неговата младост – с някои изключения – човек трябваше да е роден с такава свобода. Той беше един от късметлиите. Помнеше градовете в американски стил, построени от КГБ за техните обучаващи се кадри. В тях Громико беше научен как да си поръчва питие, да налива бензин, да си купува бургер и да пали цигара. Американски цигари. По онова време това обучение беше необходимо. Имитациите на американски градове бяха построени от Академията за външно разузнаване през 60-те и продължаваха да се използват през 80-те, а днес бяха музеи на разузнаването и паметници от една отминала епоха. Громико ги посещаваше от време на време, когато имаше нужда да помисли. Палеше „Марлборо“ по начина, по който го бяха учили инструкторите му, и вървеше по вече пустите улици, като си спомняше за миналото, за да приложи уроците му в бъдещето.

Западът вярваше, че е победил. И тази вяра го беше накарала да свали гарда, да се съсредоточи върху себе си, да открие несправедливостите в своето общество и да ги използва и дори да ги изостря за политически цели. Това беше късогледа стратегия. Громико беше очаквал повече от противника от Студената война. Това, че западняците не се бяха поучили от историята си, не вещаеше нищо добро за тяхното бъдеще. Смъртта на Запада. Съветският съюз не беше имал нужда от балистични ракети, атомни подводници и ядрен арсенал, по-голям от този на Съединените щати. Единственото, което му беше трябвало, за да победи американците, беше търпение.

Директор Громико се интересуваше от история. А тя винаги се свеждаше до управляващата класа и онези, които ѝ служат. Американците просто бяха забравили това. В началото на деветдесетте директорът на СВР си мислеше, че няма да доживее да види упадъка на Съединените щати. А сега не беше толкова сигурен. Ракът, който изсмукваше силите му, се развиваше бавно и може би дори можеше да бъде преживян, ако продължеше с лечението. Лечение, което трябваше да се пази в тайна – всеки признак на слабост щеше да повлияе лошо на властта му. На неговата възраст ракът можеше дори да е от онзи тип, с който, а не от който се умира. Американците също бяха поразени от рак, който се разпространяваше по-бързо от тумора в тънките му черва.

Едва не се беше разсмял, когато му казаха. Лекарят беше доста изнервен. В Русия, когато установиш, че директорът на СВР страда от потенциално смъртоносен рак, ти имаш познание, което може да се окаже по-смъртоносно от болестта на пациента ти. Громико открай време си беше мислил, че ще отиде на оня свят от рак на белия дроб благодарение на любимите му „Марлборо“, осигурени с обич от американците.

Дори колегата му във ФСС, руската Федерална служба за сигурност, не знаеше за състоянието му и Громико искаше това да си остане така. Павел Дашков като директор на ФСС и отговорен за вътрешната сигурност на страната щеше да смята за своя работа да е наясно със здравословното състояние на шефа на СВР. И двамата бяха членове на руския Съвет за сигурност и бяха назначени от един и същи президент. И тримата се бяха обучавали в Академията за външно разузнаване навремето, когато тя беше известна под друго име. Истинската власт в руската държава се намираше не в ръцете на съвета, а на тях тримата – на президента и на двамата му директори на разузнавателните служби.

Те бяха сравнително млади агенти, когато през 1988 г. президентът Роналд Рейгън излезе на сцената на Московския държавен университет. Громико беше сред публиката. Беше слушал речта и беше наблюдавал реакцията на студентите. Беше видял надписа на стената, но вниманието му беше насочено другаде. По онова време КГБ имаше мисия и макар че името на страната и на агенцията се бяха променили, мисията си оставаше.

Мрежата шпиони, внедрена така внимателно в американското общество и поддържана години наред, си оставаше непокътната. Когато КГБ се превърна в СВР и ФСС, Америка насочи вниманието си навътре, разсеяна от проблеми, създадени от самата нея. Когато заговори за Нов световен ред, президентът Джордж Буш беше прав. Новият световен ред беше ред, в който парите и данните се равняваха на власт. Не беше важно кои въоръжени сили имат по-добрия танк или самолет и американците го бяха научили при злополучните им авантюри в Ирак и Афганистан. Бъдещето беше в събирането и манипулирането на данните. Но съдбата на нациите се определяше не само от разузнаването и информацията, а и от куража да се действа въз основа на наученото. Американците бяха станали слабаци. Разделяй и владей. Фалшиви новини, подвеждаща информация, социални медии, ферми за тролове – всички те бяха оръжия в новата война, но Громико не беше забравил, че бъдещето може да се промени и като пуснеш куршум на точното място в точния момент. Руският президент, на когото служеше, не се страхуваше да действа.

Американците почти се бяха унищожили с техните КОВИД мерки, с провалените войни в част на света, която никога нямаше да могат да разберат, с политическите вълнения и с граничната политика, за която предшествениците на Громико можеха само да мечтаят. Русия щеше да се погрижи САЩ да рухнат. Трябваше само да ги побутнат малко. Правителства в сянка, дълбоки конспирации, политическото и социалното разделение – всички те бяха поддържани и насърчавани от алгоритми и „уеб бригади“ от ботове и тролове, достигащи до всяка точка на планетата. Руските „хакери“ имаха пълната свобода да се възползват от платформите, създадени от американски технологични компании. Русия използваше изобретенията на самата Америка, за да промени съдбата ѝ.

Беше едва ли не прекалено лесно. Глупаци. Народът имаше властта, но тя не можеше да му бъде поверена. Това беше урокът. Американският експеримент се беше провалил. И Русия щеше да спечели от това.

Конспиративните теоретици не подозираха колко близко до реалността са някои от идеите им. Руските ботове работеха здраво да маргинализират и дискредитират още повече всеки, който случайно се натъкнеше на истината. Глобализацията правеше това възможно. Американската олигархия в Силициевата долина и Сиатъл убиваше същата страна, която ѝ беше дала способността да натрупа богатство, по-голямо от това на брутния вътрешен продукт на повечето страни в света. Някои бяха на заплата, но броят им беше ограничен. По-лесно беше да играеш естествено, като само побутващ леко онези, които те контролират. Не беше трудно. Мнозина дори не знаеха кой дърпа конците им. Охолството на Америка беше довело до слабост, която Русия можеше да използва – когато една страна се размеква, тя вече не е годна за този свят.

Налице обаче беше критичният въпрос с писмото. И с Джеймс Рийс. СВР не бяха знаели за наетия от баща му склад, иначе щяха да го унищожат преди години, след като се бяха отървали от агента на ЦРУ Томас Рийс, който беше прекалил. Ако се беше случило няколко години по-късно, щяха да използват технически средства, за да го маргинализират. Том Рийс се беше превърнал в проблем, когато технологиите още не можеха да се използват за решаване на проблеми, поради което се наложи да бъде унищожен. Сега имаше много допълнителни инструменти, които липсваха в първите години на двайсет и първи век, когато СВР все още купуваше или изнудваше журналисти, политици и половинките им и, когато се наложеше, елиминираше проблемите окончателно.

Най-голямата ирония беше, че всичко това може би не беше необходимо. Американците скоро щяха да се унищожат сами.

Но синът, Джеймс Рийс. Синът се очертаваше различна порода. Дали той знаеше за писмото, за списъка?

Старият Громико щеше да предложи Рийс да бъде заловен и изтезаван, за да изтръгнат информация от него, но такъв подход пораждаше куп проблеми. Трябваше да си напомни, че времената бяха други. Най-доброто решение беше Рийс да бъде напълно отстранен от бойното поле по начин, който няма да доведе до нови въпроси от страна на началниците му в ЦРУ. Громико беше разработил план как да примами капитана на тюлените извън САЩ и да го убие. Да свърже смъртта му с миналото. Да събере всичко в един хубав пакет и да приключи веднъж завинаги с фамилията Рийс.

Американският президент също беше проблем. Разузнавателната служба на Громико не беше предвидила избирането му, което се беше отразило негативно на положението му в Съвета за сигурност. Но това можеше да почака. Джеймс Рийс беше по-належащият проблем. Дали разполагаше с ключа към сейфа и дали знаеше къде се намира той?

Громико не беше обсъждал въпроса с колегите си в съвета; положението с Джеймс Рийс беше наложило среща при закрити врати с руския президент и директора на ФСС Дашков. И тримата бяха разработили план за действие.

Джеймс Рийс щеше да умре като баща си. При изпълнение на служебния си дълг. И също като за баща му единственият спомен за него щеше да бъде името му със звезда на някоя стена в централата на ЦРУ.

3.

Ранчо Кумба,

Флатхед Вали, Монтана

Рийс гледаше прашната диря, оставяна от избелелия жълто-кафяв „Ланд Крузър“ FJ40, който се изкачваше към къщата. Стоеше на предната веранда да посрещне госта си, матриарха и може би най-коравия представител на клана Хейстингс – Карълайн, майката на Рейфи. Тя слезе от колата; носеше филцова шапка с лента и перо и широката периферия хвърляше сянка върху лицето ѝ. Червено шалче предпазваше врата ѝ от слънцето. Вече на шейсет и пет, тя беше благодарна на майка си, че беше настоявала да взема тези предпазни средства под африканското слънце – навици, които Карълайн беше предала и на дъщерите си.

Тя спря за момент при вратата на джипа и каза:

– Свободно.

Трийсет и пет килограмов родезийски риджбек скочи от предната седалка, отръска светлокафявата си козина и погледна Карълайн. През последните години кучето на Джонатан се беше привързало към жена му и с неохота се разделяше с нея.

Кучето побутна с нос крака ѝ и тя се наведе да го почеше по врата, след което отново каза „свободно“ и му даде знак, че може да обикаля на воля. Вместо това риджбекът погледна Рийс и се втурна по стъпалата към къщата в търсене на още ласки – и ги получи, когато Рийс се отпусна на коляно да поздрави силното куче, чиято порода била създадена за лов на лъвове в африканския буш.

– Здрасти, Зулу, добро момче – каза Рийс.

Карълайн спря в подножието на стъпалата. Спокойно можеше да мине и за десет години по-млада. Грижите за градината и оранжерията, язденето и помагането с добитъка в планината я поддържаха в чудесна форма.

– По-добре внимавай, че двамата с Кати може да се сдобиете с неканен пътник, когато тръгнете на изток – каза Карълайн. Родезийският ѝ акцент още беше силен.

– Нищо против – отвърна Рийс, без да престава да чеше кучето зад ушите. – Повярвай ми, Зулу изобщо няма да иска и да чуе за Вашингтон. Как върви колата ти?

– По-добре от дефендъра на Рейфи.

Двамата се разсмяха.

– Мисля, че работата по старите „Ланд Роувър“ е част от забавлението за Рейфи и Джонатан. Ако имаха „Ланд Крузър“, Рейфи никога нямаше да се научи как да поправя двигатели. Мисля също, че се научи да ругае още като съвсем малък, докато подаваше инструментите на Джонатан.

– Радвам се да те видя, Карълайн.

Той стана и отвори вратата.

– Малко е разхвърляно. Събираме багажа и тъй нататък.

Плъзгащата се врата, която водеше към задната веранда с изглед към езерото, беше отворена и лекият вятър охлаждаше къщата.

– Кати е горе с Аника – каза Рийс.

– Знам. Исках да поговоря с теб насаме.

– Да ти предложа нещо? Бира, вино, вода? – попита той и тръгна към кухнята.

– Няма да откажа вода, благодаря.

– Лед?

– Да, благодаря.

Карълайн седна на масата в кухнята, докато Рийс пълнеше двете чаши.

– Благодаря, че се отби. Това място ще ни липсва.

– Колко време няма да те има?

– Не съм сигурен.

– Джонатан няма да те пита направо, но смята, че заминаването ви май е свързано със самолета, дето беше свален у дома.

Карълайн и Джонатан продължаваха да говорят за Африка като за „дом“.

– Да. Познавах човек, който е бил на борда. Трябва да проуча нещата.

– Разбирам – каза Карълайн и отпи глътка вода.

Едрото куче се сви на кълбо в краката ѝ.

– Той никога не говори за това, но чувал ли си как умря сестрата на Джонатан?

– Да, но не от Джонатан или Рейфи.

– Рич ли ти каза? – попита Карълайн, имаше предвид брата на Джонатан, който още имаше ловна концесия в Мозамбик. Преди време Рийс беше прекосил Атлантика и беше намерил убежище при Ричард Хейстингс в резервата Няса, преди Фреди Стрейн да го открие и да го привлече за една работа за Централното разузнавателно управление.

– Не, от един негов ПЛ – отвърна Рийс: използваше съкращението за „професионален ловец“.

– Аха. И какво ти каза той?

– Не много. Била стюардеса. В „Еър Родезия“. Полет 825. Погрижи се да го спомене, докато Рич го нямаше.

– Да. Типично за Хейстингс. – Карълайн се усмихна. – Беше великолепна. Айлийн. Пълна с живот. Прекрасна. Двете бяхме чудесна двойка. Тя често носеше една тясна бяла тениска със самолет, „Вайкърс Вискаунт“, ако не ме лъже паметта. Знаеш ли какво пишеше на нея?

Рийс поклати глава.

– „Ние носим хубавите неща“, точно през гърдите. И я носеше без сутиен. – Карълайн се разсмя. – Все пак беше през седемдесетте. Почти всяка сряда ходехме на дамска вечер в „Льо Матело“ в Солсбъри. Добри времена бяха, Рийс. За няколко часа можехме да си разпуснем косите и да забравим за случващото се с нашата страна.

Тя замълча за момент.

– Помня как чухме, че сме изгубили самолет. Веднага разбрах, че си е отишла.

– Много съжалявам – тихо каза Рийс.

– Неделя вечер, трети септември седемдесет и осма. Все едно че беше вчера. Тогава наричахме стюардесите „въздушни домакини“. Тя обожаваше работата си. Обичаше да е независима. И до днес не знам дали е оцеляла при самото падане. Така и не попитах Джонатан. Той знае. Отиде на мястото на катастрофата на следващия ден. Той идентифицира тялото ѝ.

Карълайн вдигна ръка да избърше сълзата си.

– Още се разстройвам след всички тези години.

– Карълайн, не е нужно да...

– Не, искам да чуеш това. Терористите от Зимбабвийската народна революционна армия свалиха цивилен самолет. Летеше по нормалния си маршрут от Виктория Фолс до Солсбъри. Улучиха го с ракета. На борда имаше петдесет и шест души, включително Айлийн. Не знаем колко са изгорели във въздуха, докато пилотите са опитвали да се приземят аварийно, нито колко са изгорели на земята. Знаем, че осемнайсет са оцелели.

Рийс преглътна.

– Знаем, защото онези от така наречената „народна революционна армия“ пленили оцелелите – жени, деца и бебета – и ги избили. Изклали ги. Представи си да гледаш как нанизват бебето ти на щик. Някои били пребити със сопи. Неколцина били застреляни. Всичките невинни. На следващия ден лидерът им се появи по Би Би Си. Знаеш ли какво направи, когато пое отговорността за атаката? Разсмя се. Проклетото копеле се смееше, а международната общност не си мръдна и пръста. Нито една страна не заклейми атаката.

Тя отпи още една глътка вода и остави чашата на масата.

– Разказвам ти всичко това заради онова, което направиха после Джонатан и Рич.

– Какво са направили? – попита Рийс, макар да подозираше, че вече знае отговора. Самият той би направил същото; самият той беше направил същото, когато отнеха неговото семейство.

– Тръгнаха на лов. Скаутите, САС, РЛП3. Терористите от ЗИНРА избягаха в Замбия и Мозамбик. Някои от нещата, които направиха скаутите, са известни, други не са и онези, които ги помнят, ще ги отнесат със себе си в гроба. Ние, жените и децата, бяхме оставени сами да защитаваме фермите. Наричаха ни „фермерските вдовици“. Ранените се връщаха и предаваха съобщения, но по онова време новините се научаваха трудно. Противопехотните мини убиха много момчета. Мините от войната и досега са там и продължават да убиват и осакатяват.

Рийс си помисли за мините в Афганистан и за живота на много хора от двете страни, който беше променен завинаги от тях.

Карълайн прочисти гърлото си.

– Атаките срещу фермите станаха едва ли не ежедневие. Знаехме как да се бием и си помагахме. Имахме радиостанции за връзка със съседите, с полицията и армията. Всички си бяхме направили бункери и ги бяхме заредили с ром, кока-кола, муниции, храна, карти за игра, чипове за покер. – Тя се разсмя. – По онова време пиехме много ром и кока-кола. Аз имах ловна пушка „Берета“, „Узи“ и пистолет „Бърно“ 357 Магнум“. Ако някоя съседна ферма бъдеше нападната, научавахме по радиостанцията и отивахме на помощ. През деня тренирахме с местната полиция и армията, грижехме се за посевите и животните, водехме счетоводството. А нощем започваха атаките.

Тя замълча и отпи глътка вода.

– Страхувахте ли се?

– Отначало да, но после стана нормално.

Рийс я разбираше отлично.

– Всички се справяхме заедно – продължи Карълайн. – Също като теб и твоя отряд. Семействата, обкръжението ти, всички тренирате заедно и воювате заедно. Просто е нормално. Така беше и за нас. Може и да ти се види странно, Рийс, но това беше най-доброто време в живота ми.

Рийс си помисли за циклите от тренировки и мисии на терен; за агентите в Ирак и Афганистан, чиято единствена грижа беше набелязването на цели, използване на разузнавателните данни и планирането на мисии за залавяне или елиминиране на врага. Половинките им бяха оставени да се справят сами с всичко останало.

– Помня една съседка, която не успя да се обади навреме по радиостанцията. Понякога терористите бяха много тихи. Тя не беше добре със слуха и сигурно не е чула кучетата. Бяха я изнасилили многократно и после я бяха наръгали с щикове. На седемдесет и осем години. Обесиха я на една прекрасна муква в предния ѝ двор. После опожариха дома ѝ. Видях пламъците.

Рийс поклати глава.

– Заключих децата в бункера и препуснах с коня си до нейния имот. Не взех пикапа, защото светлините му можеха да предупредят терористите.

Рийс кимна.

– Пристигнах първа от съседите. Намерих я да виси на дървото. Гола. Пребита. Окървавена.

Карълайн отново замълча, за да се овладее.

– Казвам ти това, защото когато се върна, Джонатан беше друг човек. Може би и аз се бях променила. Мисля, че да защитаваш ферма е различно от това да преминеш в настъпление и да воюваш срещу терористите в буша. Отне ми много време да си го върна. Накрая оставихме фермата и се преместихме в Южна Африка, но дори това беше прекалено близко. Мисля, че той просто изчакваше.

– Какво? – попита Рийс.

– Някои неща е по-добре да не се споделят, Рийс. Никога досега не съм говорила за това, дори с Рейфи. И никога няма да го спомена отново. Очаквам всичко да си остане между нас.

– Обещавам.

– Той възнамеряваше да убие онзи, който се беше смял по телевизията. Трябваше да дойдем в Щатите, за да може да направи онова, което и ти ще трябва да направиш.

– И какво е това?

– Да простиш.

Рийс си помисли за убитата си жена Лорън, с вързана на опашка коса, стърчаща зад една негова стара военна шапка. За Люси, която я държеше за ръка, докато двете вървяха към любимия им парк в Коронадо.

– Изглежда ми толкова отдавна и в същото време сякаш е било вчера – каза тя. – Мислехме си, че сме оставили насилието в миналото, когато дойдохме тук, но обществото е крехко нещо, Рийс. Свикваме с относителен мир и просперитет, дори с охолство. А тези неща могат да изчезнат за миг. – Карълайн щракна с пръсти, за да покаже, с което стресна Зулу. – Сега разбирам болката, която изпитваха родителите ми в Африка, когато всичко построено от тях им беше отнето и унищожено. Не съм забравила тази болка, нито по-скорошната агония, когато изгубих дъщеря си и едва не изгубих сина си.

Тя замълча за момент.

– Изгубих Джонатан за толкова години. Не искам да губя и теб. И да ти кажа, Кати също не го иска.

– Знам – прошепна Рийс.

– И под загуба нямам предвид смърт – продължи тя.

– А какво?

– Видях как войната съсипва семейства – моите родители, земята ни, фермата. И едва не уби Джонатан. Дълго изпитвах огорчение. Той също. Омраза. Мислех си, че тя ме кара да продължа напред, че ми дава цел, но не е така. В действителност омразата само гори и унищожава.

– Не съм сигурен, че разбирам.

– Сблъскал си се със загуба, каквато повечето хора никога няма да могат да разберат. Не съм ти майка, но ти съчувствам като майка. Запитах се какво ли щях да направя, ако беше от моята кръв? Ще ти кажа. Омразата, която те е докарала дотук, няма да е достатъчна за онова, което предстои. Няма да е достатъчна да те докара до следващата глава в живота ти. Ще ти е нужно нещо повече.

Рийс погледна в чашата си.

– Само ти ще разбереш кога е дошло времето, но нека ти кажа нещо. Когато го усетиш, довери му се, недей да упорстваш. Върни се при нас. Върни се при Кати. Не само физически, това е лесната част, а тук. – Карълайн сложи ръка на сърцето си. – Когато си готов, отвори сърцето си. Отвори душата си.

Рийс я разбра.

– Има сила в прошката, Рийс.

Рийс си помисли за бременната си жена и за дъщеря си. За отряда си, попаднал в засада някъде в Хиндукуш. За Фреди, убит на един покрив в Одеса от снайперист, и за обещанието, което беше дал на жена му.

– Има нещо, което трябва да направя. Дадох обещание – каза той.

– Е, когато го изпълниш, когато свършиш онова, което е нужно, ние ще сме тук. А сега искам да обещаеш нещо на мен.

– Да?

– Когато се върнеш, направи го истински.

Рийс погледна жената пред себе си. Тя беше познала загуба, беше се сражавала и убивала на два континента и беше излязла победителка.

Преглътна.

– Добре – каза Карълайн и стана. – Разбрахме се, значи. Ще се видим на вечеря в шест. Зулу, тук.

Рийс я изпрати до колата, затвори вратата и загледа как старият джип се друса по пътя, докато не изчезна зад билото.

Остана така в късния следобед, докато вдигнатата пушилка не се разсея. Бръкна в джоба си и напипа ключа за сейфа, който му беше оставил баща му заедно със загадъчната бележка, която с нищо не загатваше къде се намира ключалката. Помисли си за Кати и за казаното от Карълайн и се запита дали току-що не е дал обещание, което не е в състояние да изпълни.