На тихата улица

ПРОЛОГ

Нищо не се случва в Брайтън Хилс. Е, във всеки случай нищо, което да видите. Всичко става шепнешком и зад затворени врати – промъква се наоколо като слух, с хвърлени крадешком погледи, макар привидно всичко да е лъскаво и спокойно. Под повърхността обаче е пълно с отчаяни съпруги, които си затварят очите за изневерите на съпрузите си, за да запазят своите „Гучи“ и „Бъркин“, а татковците купуват бяло от гимназисти, за да издържат на омразната работа, която лека-полека изсмуква живеца им. Вижте Аби Роузън, чиято бавачка открадна и продаде трикаратовия ѝ диамант, като го замени с цирконий, а Аби така и не разбра. Мартин Ландри пък избяга със седемнайсетгодишната си доведена дъщеря. Има хиляди подобни истории, които са гръбнакът на това самотно и потайно място. Кой знае кое е истина? Хората изглеждат твърде безцветни и някак изкуствени, за да са чак толкова интересни, но всъщност наистина става нещо под повърхността на безупречната им фасада. Когато вървите по тротоарите на Брайтън Хилс, всичко е зелено и подредено, но... си е чиста преструвка. Хората са любезни, тихо е, но тази нощ нещо отекна с всичка сила.

Той искаше само да поговорят, но вместо това неусетно започна да крещи, а гласът му се давеше от сълзи – имаше нужда от помощ. Дъждът се изливаше на талази, а гръмотевиците го принуждаваха да вика с пълно гърло, за да надвие шума, а не за да изглежда заплашително. Просто звучеше по този начин. Докато стоеше пред колата мокър до кости, той умоляваше за разбиране човека, който седеше в нея. Умоляваше за прошка за всичко станало, но това не беше достатъчно.

Някой стреля, помисли си той. Кой? Чувстваше се отделен от тялото си и не можеше да проумее какво всъщност се случваше.

Виждаше само фаровете в тъмното, които изведнъж започнаха да се приближават към него. Човекът натисна газта, гумите изсвистяха по мокрия паваж и се устремиха към него. Нямаше време за бягство – всичко се случваше твърде бързо. Той почувства как огромната тежест на бронята се врязва в хълбока му, а после се оказа във въздуха.

Удари се в земята с все сила и главата му дори не подскочи. Черепът му се пукна и хлътна, после топлата кръв се стече на локва под тила му. Той затвори очи пред черния дъжд върху лицето си и си каза, че ще се оправи, че няма да умре. Докато колата се отдалечаваше, сигурно беше минала друга, защото той си помисли, че ще получи помощ – още можеше да бъде спасен, сигурен беше. Колата спря. Спряха, за да му помогнат! Вратите се отвориха и той чу гласовете на двама души, мъж и жена.

– О, господи! – извика женският глас. – Обади се! О, боже мили, обади се за помощ! – И тогава се чу усилващият се вой на сирените, които приближаваха. Беше убеден, че идват за него.

– Да се махаме! – каза мъжкият глас.

– Какво?

Жената коленичи до Кейлъб и той се опита да протегне ръка, но не можа да я помръдне. Мъжът я дръпна.

– Идва помощ. Не можем да останем тук – настоя той.

Почувства колебанието ѝ, но после усети, че нея вече я нямаше. Чу колата да се отдалечава и от ъгълчетата на очите му се стекоха сълзи, които дъждът отми. Дали съседите не бяха извикали полиция заради изстрела? Вероятно полицаите бяха напът. Той чакаше съвсем сам, а студът се просмукваше в тялото му и го караше да трепери.

– Съжалявам – прошепна и преди да беше дошла помощта, вече си беше отишъл.

1.

ПЕЙДЖ

ЕДНА ГОДИНА ПО-КЪСНО

Пейдж поливаше невена в предния си двор и се удивляваше на грозотата му. Цветята с оранжевата окраска на сладък картоф ѝ напомняха за едно канапе от седемдесетте и тя тутакси ги намрази. Клекна с намерението да ги отскубне от корен, питайки се как изобщо беше насадила нещо толкова грозно до безупречната си руска салвия, а после дъхът ѝ секна при спомена. Църковният пикник за Деня на майката, когато Кейлъб беше в шести клас. Някакъв глупак беше оставил картофената салата твърде дълго на слънце и Кейлъб получи хранително натравяне. Всички деца трябваше да изберат цвете в саксия за майките си и въпреки че Кейлъб повръщаше майонеза, настоя да отиде с останалите, за да избере цвете, което да ѝ подари. Беше толкова горд да ѝ връчи малката пластмасова саксия, а тя обеща да я засади в двора, за да могат винаги да се любуват на специалния невен. Как можа да го забрави!

Почувства как сълзите се надигнаха в гърлото ѝ, но ги преглътна. Дакелът ѝ Кристофър дотупурка и подуши ръката ѝ – винаги усещаше кога ѝ се плаче, което беше почти през цялото време, откакто Кейлъб почина. Тя го целуна по главата и погледна вече възвърналия си красотата невен. Прекъсна я хлапето с доставката на вестника, което мина с колелото по алеята към къщата и хвърли навития на руло вестник, който уцели малкия Кристофър по гърба.

– Да не си някакъв шибан социопат?! – изкрещя Пейдж, скочи на крака и запрати обратно вестника, който удари хлапето по главата и го събори от колелото.

– Какво ви става, госпожо? – извика то, докато бързо ставаше от земята и си вдигаше колелото.

– Какво ми става ли? Ти се опита да убиеш кучето ми! Защо не внимаваш какво правиш?

Лицето на момчето се изкриви и то завъртя педалите обратно по алеята. Пейдж хвана градинския маркуч и насочи струята след него, докато не се отдалечи.

– Малко чудовище!

След половин час на вратата ѝ позвъни полиция, но тя не отвори. Седеше в задната градина и пиеше кафе в крива глинена чаша, на която едни малки пръстчета бяха гравирали думата „мама“. Тя погали Кристофър по главата и се загледа в бръшляна, който пълзеше по тухления гараж. Чудеше се дали е добре за основите. Когато чу отново звънеца, тя изкрещя:

– Няма да ставам заради вас! Ако искате да говорим, елате при мен. Тук съм, отзад.

Достави ѝ удоволствие да ги накара да заобикалят къщата, като се надяваше да се допрат до отровния дъб, когато минат покрай него.

– Добро утро, госпожо Морети – поздрави полицайката Ернандес.

След нея се включи белият тип. Тя го мразеше. Милър. Естествено, че ще пратят Милър с противния мустак. Приличаше повече на педофил, отколкото на ченге, помисли си тя. Как изобщо някой го приемаше насериозно?

– Получихме оплакване – каза той.

– О, вярно ли? Да не би да сте започнали да работите по случаите? Да разследвате гадостите? – изрече Пейдж, като продължаваше да гали кучето, без да поглежда към тях.

– Нападнали сте петнайсетгодишен. Няма ли да престанете?

– О, не съм направила нищо подобно! – сопна се тя.

Ернандес седна срещу Пейдж.

– Ще ни кажете ли какво всъщност се случи?

– Ще ме арестувате ли, ако не ви кажа? – попита тя и двете ченгета си размениха мълчаливи погледи, които тя не можа да разчете.

– Родителите му не искат да повдигат обвинение, но...

Пейдж не каза нищо. Не беше нужно да ѝ казват, че е от съжаление.

– Но, Пейдж – започна Милър, – не може да продължаваме да идваме по подобни поводи.

– Хубаво – твърдо отвърна Пейдж. – Вероятно така ще ви остане време да си вършите истинската работа и да откриете кой уби сина ми.

Ернандес се изправи.

– Пак да кажа, че ние не сме детективите по...

Преди Ернандес да продължи, Пейдж я прекъсна, защото не ѝ се слушаха оправдания.

– Но може да глобите хлапето идиот, задето се опита да убие кучето ми. Какво ще кажете за това?

Пейдж стана и влезе вътре, без да дочака отговор. Чу ги да си мърморят нещо, докато излизаха. Не можа да се въздържи, нито да се накара да се държи любезно. Преди беше мила, но сега като че ли мозъкът ѝ работеше по нов начин. Някогашната емпатия беше заменена от отбранителна позиция. Униформите на ченгетата я отключваха. Напомняха ѝ за онази нощ, за червените светлини, които осветяваха кошмарната сцена като от филм. Филм на ужасите, а не истинският живот. Това не беше истинският ѝ живот. Все още не можеше да го приеме.

Униформените говореха, казваха снизходителни неща, дърпаха я настрани, наричаха я госпожо и задаваха тъпи въпроси. И сега всеки път като ги видеше, у нея се събуждаше съжаление. Не знаеше защо се получава така, но униформените я връщаха към онази нощ и я караха да копнее за възможността да направи всички онези неща, които не направи за Кейлъб, и да скърби за времето, което им бе отнето. Изплуваха откъслечни спомени, като например когато той беше на шест и искаше една от играчките на „Малкото пони“, конче, наречено Звезден скокльо. Беше розово на цвят с лилави цветя в гривата, но тя не му го купи, защото смяташе, че така го предпазва от подигравки в училище. А сега споменът я караше да се самообвинява.

Опитваше се да не мисли за онзи момент, когато заспа на канапето, докато гледаха заедно „Дребосъчетата“, когато той едва беше проходил, и се събуди от писъците му, защото беше паднал и си бе ударил главата в масичката за кафе. Беше добре, но можеше да стане беля. Можеше да си пъхне пръстчето в контакт, да бутне мрежата на прозореца и да падне от втория етаж, да погълне от белината под мивката! Когато тези спомени изплуваха, тя бързо се изправяше и си намираше някаква работа, въздъхваше дълбоко и се отърсваше от срама, който ги придружаваше. Онзи следобед той можеше да умре заради нейната небрежност. Тя не каза на Грант. Веднъж сподели пред Кора, която каза, че всеки родител е изпитал нещо подобно, такъв е животът. Хората заспиват. Ала Пейдж не си беше простила. Тя обичаше Кейлъб повече от всичко на света, а сега съмненията и миговете на съжаление се промъкваха в мислите ѝ и я караха да се чувства нещастна и тревожна през цялото време.

Тя не си остана вкъщи като Кора, а на практика живееше в ресторанта. Занимаваше се с него от години. Кейлъб порасна в стаята за почивка до кухнята, където си пишеше домашните, помагаше с бърсането на масите и раздаването на менютата. Изглежда, му харесваше. Не гледаше телевизия по цял следобед след училище, а говореше с новите клиенти, придобиваше умения. Но дали тя не се утешаваше с това само за да притъпи вината си? Нямаше ли да постигне повече в живота, ако беше имал по-нормално ежедневие? Когато се вкопчи в крака ѝ в първия ден от предучилищната, трябваше ли да го принуждава да влезе при другите деца? Трябваше ли да го остави да сменя специалността си в колежа няколко пъти? Беше ли щастлив? Тя отнасяше ли се с него добре?

Защо имаше пистолет на местопрестъплението? Бил ли е в беда, а тя да не е знаела? Имал ли е приятели, които не е познавала? Тя си мислеше, че ѝ казва всичко. Бяха близки. Нали така?

Докато отиваше към кухненския прозорец, за да си остави чашата от кафе, видя, че Грант паркира отпред. Забеляза как поклати глава при вида на ченгетата дори преди да е слязъл от колата.

Той не спомена полицаите, когато влезе. Наля си кафе, без да продума, и отиде при Пейдж в градината, където тя се засуети, щом го видя. Той ѝ подаде брой на „Таймс“, след като извади кръстословицата за себе си и се загледа в нея над очилата.

Не обели и дума, докато Кристофър не дойде да го поздрави, а после попита:

– Кой иска бисквитка?

Извади от джоба на ризата си кучешка бисквитка и се усмихна на малкия Кристофър, който тутакси я излапа.

Така я караха в продължение на много месеци, откакто понесоха немислимата загуба. „Вероятно има шанс да преминем през това, но може би не заедно“, каза му Пейдж една вечер след поредния спор как да се справят с това. Грант искаше да си седи на стария люлеещ се стол в долната дневна и да гледа огъня в камината с Кристофър в краката му, да пие скоч и да попива тишината и спокойствието.

Пейдж, от своя страна, искаше да крещи на всеки, когото види. Искаше да се разправя с полицията, че се мотаят и още не са намерили отговорния за убийството на пътя. Искаше ѝ се да закачва обяви по цял ден, в които да предлага награда за информация, макар да знаеше, че само осем процента от случаите на сгазен човек на пътя изобщо се разрешаваха. Когато светът не реагираше така, както искаше тя, престана да помага в управлението на малкия ресторант, който имаха, затвори се вкъщи и започна да крещи по момчетата, които доставяха вестника, както и по предаването „Риск“. Тя имаше нужда от гласност. Един друг не понасяха начина, по който скърбяха, затова накрая Грант се изнесе в малкия апартамент над италианското им ресторантче „Морети“ и ѝ остави простор за размах.

Сега, почти година след онзи трагичен ден, Грант наминаваше всяка неделя, за да е сигурен, че пратките са прибрани, а боклукът – изхвърлен, че тя се грижи за себе си и къщата не е пред разпад. Винаги я целуваше по бузата и ѝ казваше, че я обича. Не коментираше, нито ѝ даваше съвети, само безобидни реплики за последните новини в медиите или за новите сладки мостачоли в менюто на ресторанта.

Тя видя, че той е забелязал бинокъла на масичката до градинския стол „Адирондак“. Не беше нужно да го лъже, че наблюдава птиците или нещо подобно. Той знаеше, че тя мисли, че някой от съседите е убил сина ѝ. Беше напълно убедена. Кварталът беше с ограничен достъп и много малко външни хора влизаха и излизаха от него. Особено късно през нощта. Камерата на входа удобно беше извадена от строя през онази нощ, което я караше да мисли, че не е инцидент, а е било планирано. До тялото на Кейлъб имаше пистолет, с който не беше стреляно, нямаше и огнестрелна рана. Имаше нещо дълбоко сбъркано в целия сценарий и ако полицията не докажеше, че е убийство, тя щеше да разкрие кой от съседите ѝ има мотив.

Беше повтаряла това хиляди пъти пред Грант, а той все я умоляваше да се опита да се съсредоточи в работата или да отиде на почивка – всичко друго, без да се вманиачава. Предупреждаваше я, че така разбива здравето си и съсипва отношенията им, но той престана да реагира на тези приказки за конспиративни теории още преди месеци.

– Е, какви са новините? – попита Грант, като отмести поглед от бинокъла към кръстословицата си.

Тя махна пренебрежително – жест, с който казваше „знам, че не ти се слуша“. След малко обаче каза:

– Дани Хауъл от номер 6758. Не си е карал мерцедеса от месеци.

Тя погледна триумфално Грант, но той сякаш не я слушаше.

– Добре – каза и попълни думата „щраус“.

– Затова проникнах в гаража му, за да я видя тази работа и открих вдлъбнатина на бронята.

– Проникнала си? – възкликна той загрижено.

Тя знаеше, че Хауъл има пет коли и че вдлъбнатината може да е от хиляди други неща през годината, но не се отказваше.

– Да, и добре че го направих. Ще се върна, за да направя снимки. Ще видя дали от полицията могат да кажат дали е от удар на човек. – Даде си сметка, че в гласа ѝ личи тихо отчаяние, затова се насили да звучи бодро: – Мислиш ли, че могат да разберат? Например, ако вдлъбнатината е от колче, те ще открият боя или драскотини, нали? Обзалагам се, че могат да разберат.

– Струва си да се опита – каза той и тя знаеше, какво искаше да добави, но знаеше също, че нямаше да си хаби думите да ѝ казва да не прониква в гаража втори път, за да прави снимки.

Той смени темата.

– Търся човек да помага в ресторанта по няколко дни седмично – най-вече някой, който да свири на пиано за гостите, – но не бих отказал помощ в счетоводството или за резервациите – каза Грант и Пейдж разбра, че това е лек опит да я разсее.

Тя обаче не се хвана.

– О, хубаво. Късмет! Надявам се, че ще намериш човек – добави и двамата се загледаха в дърветата в другия край на двора.

– Бръшлянът е избуял – отбеляза той след известна пауза.

– Мислиш ли, че ще повреди основите? – попита тя.

– Не – отвърна Грант и сложи ръка върху нейната, облегната на стола, а после стана да си ходи.

На тръгване я целуна по бузата и ѝ каза, че я обича. После зареди миялната и изхвърли боклука, преди да се качи в колата. Тя го наблюдаваше как неохотно си тръгва и знаеше, че би предпочел да остане и нещата между тях да са по-различни.

Когато Пейдж чу звука от двигателя на Грант да се отдалечава към изхода на квартала, си представи как му се обажда на мобилния и му казва да се върне и да я вземе, за да отидат заедно в „Морети“, за да оправи счетоводните книги и резервациите, както и че ще се научи да свири на пиано само за да е доволен той. А когато всички постоянни клиенти си тръгнат, да си отворят бутилка кианти върху карираните покривки в сумрачното задно сепаре. Ще хапнат лингуини и бели миди, ще преживеят миг като от „Лейди и Скитника“ и отново ще бъдат щастливи.

Пейдж не направи нищо подобно. Отиде в дневната и пусна завесите, които Грант беше дръпнал, за да изолира слънцето, после се мушна под завивката на дивана, която миришеше на вкиснато, и се помоли да заспи.

2.

КОРА

Никой нямаше да яде палачинки с шоколадови парченца, но те придаваха завършен вид на масата за закуска. Ако махнеше жълтъците от бърканите яйца, щеше да компенсира калориите от палачинките. Никой нямаше да пие портокалов сок също така, но изглеждаше красиво в малките стъклени чаши до кафето, а беше неделя, дявол да го вземе, така че всичко трябваше да изглежда красиво, нищо че бяхме само тримата, от което само на мен ми пукаше. Същото е като да си оправяш леглото сутрин. Не го оставяш неоправено като някой мърляч само защото вечерта отново ще си легнеш в него. Оправяш го, така че като минеш покрай стаята, всичко да изглежда подредено, спретнато и както трябва.

Миа влезе в кухнята с тежки стъпки, обута с долнище на бархетна пижама. Тя взе само една препечена филийка и продължи към вратата.

– Къде отиваш? – попитах.

Не очаквах фанфари за красиво подредената маса за закуска, но поне едно „добро утро“ беше редно да каже.

– У Саша.

– В този вид?

Тя само погледна пижамата, но явно не виждаше къде е проблемът.

– Да. Може ли да взема колата?

– Днес е неделя – отвърнах, като се опитах да скрия раздразнението в гласа си.

Тя знаеше, че дори да пропускахме да вечеряме заедно през седмицата с късното прибиране на Фин и нейните тренировки по волейбол, е неписано правило в неделя всички да отделяме време. Миа погледна масата.

– О, мислех, че си на диета, затова... – делово отбеляза тя.

Нямаше намерение да ме обиди. Аз отново следвах програмата за контролиране на теглото, но ми се струваше безсмислено да ѝ обяснявам, че все пак човек трябва да се храни. Тя забеляза палачинките с шоколадови парченца и взе най-горната.

Подадох ѝ ключовете от колата. Радвах се, че излиза от къщата и се вижда с приятели, ако трябваше да съм честна. В продължение на месеци не можеше да преживее раздялата с Джош, Джон или както там му беше името. Ума ми не го побираше как реши да има толкова мимолетна връзка с някакво момче, че дори не можах да му запомня името, но след това цяла вечност плака за него.

– Вземи колата, но първо ще ми помогнеш с нещо.

– С какво? – Тя застана с ръка на ханша, готова да обяви, че не ѝ е удобно да свърши това, за което щях да я помоля.

– Следващата седмица има една благотворителна вечеря. В ресторанта на Пейдж и Грант в града. Ела да ми помогнеш с тайното наддаване или със сервирането по масите.

– Уф – можа само да произнесе.

– Приемам го за съгласие. Да си вкъщи за вечеря. Ще седнем на масата като семейство.

След като излезе, се огледах набързо в стъклото на плъзгащата се врата, която водеше към дървената веранда. Преди да мога да преценя критично дали програмата работи, видях до отражението си в съседния двор вечно изплъзващата се Джорджа Кини, която беше толкова рядко срещана гледка, колкото снежния леопард в дивата природа. Изтичах в края на верандата и отворих камерата на телефона си, като увеличих изображението докрай. Тя слагаше бебето си в люлката, от онези пластмасовите с дупки за краката и предпазна преграда. Люлееше го механично. Не ѝ гукаше, нито си преглеждаше телефона, игнорирайки я. Погледът ѝ беше разсеян.

Ако аз бях такава зашеметяваща красавица, щях да бъда в приповдигнато настроение през цялото време. Щях да нося само блузки с тънки презрамки, без да се притеснявам, че тлъстините на гърба ми ще изскочат изпод тях като тесто за бисквити от опаковка, която удряш върху плота, за да отвориш. Щях да нося златисторусата си коса спусната и никога да не показвам порцелановобялата си кожа на слънце, нито за миг. Разбира се, тя беше петнайсет години по-млада от мен и от съпруга си, между другото – най-младата майка в квартала според мен. Изглеждаше на двайсет и няколко.

Може да ви се сторя жалка, но не можех да проумея защо не иска да дружи с никоя от нас. Струваше ми се малко превзето. Фин излезе няколко пъти със съпруга ѝ Лукас, затова знам, че е от Англия. Можеше пък да се смята за нещо повече от нас, понеже е англичанка, и вероятно беше така – те наричаха бензина „петрол“, а клетъчния телефон, „мобилния“, което винаги звучеше толкова изискано. Само че живееха отсреща вече повече от година, а тя не беше изрекла нищо повече от едно лаконично „здрасти“. Дори не ми написа благодарствена бележка, когато им занесох торта с маскарпоне за добре дошли при нанасянето им тук. Сладкишът спечели награда на щатския панаир, за бога! Можеше поне да ми върне чинията. Независимо от всичко външният ѝ вид беше блестящ, съпругът ѝ беше съдия и аз щях да спечеля вниманието ѝ.

– Да не би да ги шпионираш? – попита ме Фин и аз подскочих, като се хванах за сърцето.

Завъртях се рязко и го видях, застанал на прага с подигравателна усмивка.

– Не, разбира се! – минах покрай него и затворих вратата, леко раздразнена, че ме прекъсна.

– Тогава какво правеше? – попита той развеселен.

– Фин – казах твърдо, сякаш това беше отговорът на въпроса му.

Щракнах капака на кафемашината и се заслушах в съскането и в капките.

– Каква маса само – отбеляза той, докато си пълнеше чинията с бъркани яйца и сядаше на масата.

Сложих кафето пред него и седнах, пресягайки се да си сложа една палачинка в чинията.

– Мислех, че пак си започнала програмата за контролиране на теглото.

Стиснах челюст и забих поглед в тавана, после шумно въздъхнах с раздразнение.

– Извинявай – вдигна примирително длани той.

Реших да сменя темата, за да не започваме деня с напрежение.

– Просто ми е неприятно, че са толкова необщителни. О’Брайън живяха тук единайсет години, преди да дойдат Кини, и непрекъснато бяха у нас. Някак е... знам ли... неловко, че не могат да са като нормалните хора. Харесва ми да познавам съседите си. Би трябвало да сме приятели, да си помагаме едни на други.

– Той ми изглежда нормален – каза Фин. – Е, пили сме по бира два пъти, но ми се стори свестен мъж. Мисля, че тя – как му викаха на това – е отшелникът.

– Какво? – разсмях се аз.

– Има фобия, страх я е да излиза от вкъщи, мисля– обясни той.

– Агорафобия? – подсказах му аз.

– Нещо такова – измърмори той, докато си мажеше филийка с масло.

– Хм. Чакай, чакай. Ти сериозно ли? Той ли ти го каза?

– Да. Е, не мисля, че използва същата дума, не, но каза нещо подобно – рече той и си потупа рамото няколко пъти.

– Защо не си ми казал?! Наистина? Кажи ми точно какво ти каза.

– За бога, Кора! Не знам. Преживяла е някаква травма и сега трябва да си стои вкъщи, иначе изперква и се паникьосва.

Той изяде триъгълната препечена филийка на две хапки, взе телефона и започна да го преглежда.

– Фин, о, боже! Това е... Той е споделил с теб това и ти не си ми казал?

– Пихме по бира и забравих. Не аз съм обсебен от нея, така че за мен това не беше някаква важна новина, че да тичам веднага да ти я съобщя – допълни той.

– И той ей така ти каза нещо толкова лично?

– Ааа... не, не знам. Май му предложих да наминат някой път или вие двете да се видите и това беше причината тя да не може.

– О, мили боже – казах и си взех телефона.

– Кор, недей – спря ме той.

– Какво?

– Не казвай на Пейдж. Просто...

– Няма – излъгах аз и оставих телефона. – Поне има причина. А аз мислех, че просто е кучка.

– Може и да е. Нищо чудно да е кучка агорафоб. Защо изобщо ти пука? – попита той.

– Ще се виждате ли пак с Лукас? Нашата къща е в „непосредствена близост“ до нейната, нали така? Може да не ѝ е проблем да дойде тук. Може пък да е в зоната ѝ на комфорт?

– Не знам как стоят нещата, но по думите му това едва ли е възможно.

– Просто... имате ли някаква уговорка с него?

– Говорихме за голф след две седмици. Има аматьорски турнир в клуба. Поканих го.

– Ооо! Кога е това? Мога да я поканя вкъщи. Добър повод за разговор. Нещо от сорта „понеже мъжете ни изоставят заради голфа, ние пък може да се видим на по чаша вино“. Идеално. Кога, кога, кога? – настоях аз и той сви рамене и изломоти с пълна уста, че не е сигурен.

– Може ли да провериш? – помолих го аз.

– Сега ли? – Гледаше ме със смесица от забавление и раздразнение.

– Да, моля.

– Ти си се вманиачила – каза той, но остави салфетката във вече празната чиния и стана да си донесе настолния календар.

Фин е от хората, които трябва да запишат всичко на хартия със спретнати печатни букви, защото смятат, че на телефоните не може да се разчита и един организиран мъж винаги трябва да има резервен запис. Той се върна и докато отпиваше от кафето, прелистваше страниците.

– Събитието в клуба е на деветнайсети. Но, Кор, да проверим дискретно дали тя изобщо иска да се сприятелява.

– Хмм, за твоя информация – отвърнах аз – тя би била голяма късметлийка да ме познава. Все още съм близка с всички учители в началното училище, читателският ми клуб има дълъг списък с желаещи да бъдат приети и мога да ѝ кажа кои са свестните родители и кои да избягва...

– Не мислиш ли, че тя иска да ги избягва всичките?– прекъсна ме той.

Погледнах го, а после станах да разчистя масата.

– Знаеш ли какъв ти е проблемът?

– Не. Но моля те, кажи ми – ухили се той, но аз започвах истински да му се дразня.

– Ти винаги се отказваш бързо при първата трудност – казах аз.

– И откога си на това мнение? – попита Фин, но се виждаше, че слуша с половин ухо.

Вниманието му отново беше заето с работните мейли на телефона му. Не беше от хората, които лесно можеха да бъдат извадени от равновесие.

– Не знам откога, открай време.

– Дай ми пример – настоя той, като ме погледна.

– Искаш пример?

– Да, искам. – Развеселен, той кръстоса крак върху крак и скръсти ръце, очевидно предизвиквайки ме.

Спрях да изхвърлям остатъците от чиниите в боклука и му посветих цялото си внимание.

– Кучето, което взехме и ти върна, щом се изпика в къщата няколко пъти – изтъкнах.

– Неслучайно беше в приемно семейство. Така виждаш дали ще си паснете. Освен пишкането имаше и още нещо, кучето...

– Добре. Баскетболният отбор, в който се записа и се отказа след първата тренировка.

– Само мозъчно сътресение ми липсваше, Кор.

– Добре – продължих аз. – Уроци по испански, тенис уроци, бараката, която щеше да правиш в двора, ремонтът на банята на долния етаж...

– Добре де – прекъсна ме той и аз спрях с изброяването, въпреки че можех още дълго да продължавам.

Исках да завърша списъка с нас. „Ти се отказа от нас, когато направи онова, което направи“, но той още го отричаше, а аз се преструвах, че му вярвам.

– Добре, ако искаш да причакваш Джорджа Кини от отсрещната къща, давай. Мен обаче не ме забърквай в това.

– Благодаря ти – усмихнах се аз. – Не се нарича причакване, а полагане на усилия за сприятеляване.

Усмивката ми обаче бързо се стопи, когато станах, за да го целуна по тила и видях какво е написал в календара си: „На по питие с К.“.

Беше ми казал, че ще излиза тази вечер, защото Бени Уолър се пенсионирал и щели да се събират от офиса да му правят изпращане. Попитах защо в неделя и той отговори, че това бил най-удобният ден за всички. После продължи с обясненията, че излизането в неделя се смятало за странно, но не и излизането в четвъртък. Нали на следващия ден пак си на работа. Зарязах този разговор.

Коя е К.? Не е Кора, защото не съм поканена, разбира се. Кари, Клер, Клоуи. Познавам ли някого с К.? Една от асистентките му е Каръл, ако не се лъжа. Или Кристъл? Лицето ми се зачерви и по гръбнака ми пропълзя топлина.

– Добре ли си? – попита Фин и взе чашата с кафе, за да се премести в кабинета си.

– Напълно – отговорих аз и той се усмихна, след което се запъти към горния етаж.

Не мога да си причинявам това. К. вероятно означава колегите. Да. Сигурно са колегите. Да, Да. Все пак е странно да го изписва по този начин – прилича на име. Съкратено за „На по питие с Кони“ или нещо подобно. Странно е. Не е ли по-логично да напише „Парти от работата“ или „Пенсионирането на Бени“? Не ми звучи нормално.

Ако знаех къде ще се проведе мероприятието, щях да отида и да проверя с очите си, но той вече внимаваше да не издава подробностите, откакто онзи път се появих и го изложих, с което нанесох непоправими щети на репутацията му. Не мога и да попитам. Няма да попитам, защото не можем да се върнем отново в същото положение отпреди няколко години. Почти съсипах всичко тогава, когато го обвиних и не бях права. Бях се вманиачила да го хвана. Може би той опипваше почвата, като каза, че съм се вманиачила по Джорджа.

Последния път, когато започнах да мисля по този начин, почти сложи край на брака ни. Поех си дълбоко въздух. Въобразявам си. Втренчих се в календара му на масата. Няма да го отворя. Въпреки това направих крачка към него. Помислих си, че мога да го отворя много бързо. Седнах на мястото му на масата и се загледах в него. Колебливо вдигнах ръка... и точно тогава Фин се появи изневиделица.

– Господи! – хванах се аз за сърцето.

– Леле – засмя се той и взе календара от масата. – Сигурна ли си, че си добре, Кор?

– Да. Супер съм. Просто ми изкара акъла – отговорих и той отново се запъти към стълбите.

Дали не слезе, за да го вземе, преди да съм погледнала в него?

– Хей – извиках след него.

Той се обърна.

– Мислех да вечеряме навън днес. Какво ще кажеш?

– О, тази вечер ще излизам. Мислех, че съм ти казал.

– О, сигурно съм забравила. Какво беше?

– Онова с офиса. Празнуване на рожден ден.

– А, да. Май ми каза – изрекох, преди той да изчезне на втория етаж.

Седях на кухненската маса. Ушите ми горяха, а ръцете ми трепереха. Той ме лъжеше. Забрави какво беше излъгал първия път. Събирането беше за пенсиониране, Фин, копеле такова, а не за рожден ден! Всичко се повтаряше. Коя, по дяволите, е К.?

3.

ДЖОРДЖА

Дните се точат безкрайно, когато няма какво да те разсейва извън къщата. Дори с по-кратките октомврийски дни и така чаканата промяна на температурите аз продължавах да бърша и бездруго чистите повърхности, да пека разни неща от нерви и да крача напред-назад. Една от преподавателките по актьорско майсторство в колежа ни беше казала никога да не крачим нарочно напред-назад по сцената, защото хората не го правят в живота. Трябва ти причина, за да отидеш в една или друга посока. Това е клише, обясни тя. Въпреки това аз крача.

Гледах как Ейвъри спи. Най-накрая започна да спи по цяла нощ и следобедното спане стана по-кратко. Повече ми харесваше да е будна, но внимавах да не я друсам твърде много, докато я пренасях в кошарката на верандата. Седнах на люлката на верандата и започнах да наблюдавам как Пейдж Морети събира с гребло мокрите листа няколко къщи по-надолу. Тя учеше дакела си да се изхожда на моравата на Карлсън и му даваше бисквитка от джоба си, когато изпълнеше командата. Усмихнах се сама на себе си. Съчувствах ѝ за загубата и ми се искаше да можех да направя нещо или да ѝ кажа нещо. Всъщност не сме се запознавали официално. Вероятно защото всички на улицата знаеха, че нещо ми има. Единствената, която полагаше усилия, е блондинката, която винаги гледаше насам и веднъж ми донесе домашен сладкиш, но мисля, че студеното ми поведение я отблъсна.

Невинаги е било така. Само допреди три години през лятото работех в Южна Франция в един луксозен курорт. Сервирах питиета в един бар край инфинити басейн с гледка към Средиземно море. Имах тен и изваяна фигура и изкарвах цяло състояние, като наливах „Розе Роял“ през деня на почернелите и леко опиянени гости. Нощем плувах в басейна с морска вода, ядях бьоф бургиньон и гужери край плажа под гирлянди от лампи и се запознавах с хора от цял свят, дошли на почивка.

Лукас беше един от тези очарователни хора. Американец на висок пост с интересна работа. Е, във всеки случай поне аз я намирах за интересна. Беше дошъл да види родителите си, които се бяха пенсионирали в Америка и им беше подарил една седмица с масажи за двама и питиета в хотела. Тогава бях нормална. Даже нещо повече от нормална. От мен бликаше енергия. С лъскава коса, лятна рокля, гланц за устни и веселие. Бях на двайсет и шест и планирах да се върна в Лондон, за да запиша магистърска степен, след като поработя още една година в курорта и спестя достатъчно пари. Лукас видя тази личност – личността, която бях тогава.

Една вечер, след като се беше стъмнило и всички гости си бяха тръгнали от плажа, седнах на един от шезлонгите, облечена в огромен пуловер. Имаше много редици с шезлонги, но аз бях придърпала един до тъмните вълни, загледана във водата, когато Лукас се появи изневиделица. По-рано го бях забелязала да си бъбри с няколко двойки на басейна. Видях, че отбеляза присъствието ми, но не се приближи, нито си поръча питие, така че въпреки че ми се струваше опасно привлекателен, по-късно съвсем забравих за него.

– Добър вечер – поздрави той и аз инстинктивно се огледах, за да съм сигурна, че не съм твърде далече от хората, в случай че той се окажеше някакъв луд.

Убедена съм, че този инстинкт го притежава всяка жена на тази земя. Нямаше нищо общо с него конкретно, просто вродена реакция, но той го усети.

– Извинявам се, не исках да ви изплаша. Бях... – той посочи надолу към брега и чак тогава забелязах слушалките в ушите му и шортите за тичане – и ви видях тук. Работите на бара на басейна, нали? – попита и това беше.

Говорихме около час, преди да отида за бутилка червено вино и две пластмасови чаши, а той взе две хавлии от навеса на плажа, с които се завихме като с одеяла, и аз вече бях безнадеждно хлътнала. Лукас беше с тринайсет години по-голям от мен и си представях, че ако родителите ми още бяха живи, това щеше да ги накара да замълчат. Отначало и приятелите ми мислеха, че е странно с тази разлика в годините, но освен това те смятаха, че е много яко, че е американец, много привлекателен и богат. Не това обаче ме привлече в него. Е, и то изигра роля, поне в началото, но най-вече фактът, че ме караше да се чувствам в безопасност по един необясним начин ме привлече.

Шест месеца по-късно, когато ме помоли да се омъжа за него, това дори не беше въпрос на колебание. Той дойде отново в Марсилия, а когато отново беше далече, много нощи заспивахме, докато говорехме с часове по видеочата. Беше улегнал и много земен– всичко, което аз не бях. Бях прекарала годините след колежа в пътуване по света и временна работа като барманската на инфинити басейна. Исках да пътувам и да съм свободна, но се приближавах към времето, когато да събера онова, което притежавам в един куфар, и да не се задържам никъде достатъчно дълго, че да създам истински отношения с хората, беше започнало да ми омръзва. Лукас беше пълна противоположност на всичко това – в живота му имаше само хедж фондове, инвестиции в имоти и вечерни партита, и аз се почувствах готова.

Затова той си взе няколко седмици отпуск отчасти за да прекара малко време с родителите си, но и да изкупи сградата, в която беше техният апартамент, тип „кондо“ като инвестиция – и да я реновира. Докато се занимаваше с това, моят договор с курорта изтече. Направихме сватба на плажа в интимен кръг само със семейството му и неколцина мои приятели от курорта. Беше твърде хубаво, за да е истина. Трябваше да се досетя, че прекалено прилича на приказка, за да е истинско, и нямаше да продължи дълго.

Малко след като се преместих в Америка, в която не ми беше работа да ходя, се случи онази ужасна нощ и всичко се промени. Аз се промених.

Погледнах надолу по улицата към пресечката, където бяха разположени всички пощенски кутии една над друга, точно до входната бариера, и се запитах как стигнах дотук. Струваше ми се невъзможно как до неотдавна просто затварях входната врата и отивах на ресторант или по магазините; качвах се на самолета и отивах в чужбина сама; бях свободна и без задръжки, а сега не можех да си представя да изляза извън квартала.

– Боже! – В настоящето ме върна някаква фигура, която се появява изневиделица.

– О, много се извинявам! Не исках да ви стресна.

Съседката от отсрещната къща. Не се сещам как се казваше, но винаги носеше чинии с домашни сладкиши.

– О... не, аз просто... Няма нищо – запелтечих и инстинктивно отстъпих назад, като погледнах през рамо, сякаш се занимавахме с нещо незаконно.

Ето това съм аз сега. Плашлива. Параноична.

– Съжалявам. Не съм забелязала кога сте се приближили – обясних, както си беше, което е трудно за вярване.

Тя неизменно блестеше с блузи в ярки цветове и безупречно пригладена руса коса на черта, а когато я виждах да си говори със съседите, да слиза или да отива към колата си, винаги си тананикаше или се смееше. Сигурно беше най-щастливият човек, когото познавах. Опитах се да се сетя за името ѝ. Като че ли беше Каролин.

– Кафявата Бети – съобщи тя и ми тикна някаква чиния в ръцете.

– О, Кафявата Бе... Мислех, че се казвахте К... – сконфузено замлъкнах аз.

Смехът ѝ беше толкова силен, че погледнах към кошарката на Ейвъри, за да се уверя, че не се е събудила.

– Кора, да. Говорех за ябълковия сладкиш.

– О! – изчервих се аз и взех подадената чиния.

– Пълен е с кафява захар и масло, но с вашата крехка фигура едва ли ще ви навреди – изрече тя с кикот.

– Много мило. Благодаря!

Тя не си тръгваше и започвах да се чувствам неловко. Трябваше да се опитам да изглеждам нормална. Какво би направило предишното ми нормално аз? Би трябвало да я поканя. Но не мога.

– Бих ви поканила, но... – посочих към Ейвъри.

При вида ѝ тя потисна радостното си възклицание и се приближи, за да я види отблизо.

– Ама разбира се! Какво ангелче!

– Благодаря – усмихнах се аз и се запитах дали го казах по начин, който показваше, че приключвам разговора.

Тя не ме погледна, а продължи да гука на Ейвъри.

– О, закопняла съм за бебенце! Моето е на седемнайсет. На колко е тази малка прелест?

– Почти на седем месеца – отговорих.

Странно ми беше някой да изпитва такъв възторг от нея, защото не я водех никъде. Чувството беше приятно, но за кратко.

– Е – обърна се тя, – съвършена е. Вече знаете на кого да се обадите, ако имате нужда от детегледачка. Напълно безплатно, просто искам да нацелувам малкото ѝ личице – каза тя на спящата Ейвъри почти шепнешком, а после отново се обърна към мен: – Хей, да взема да отрежа две парчета и да седнем тук? – Тя понечи да вземе чинията от ръцете ми с намерението да отвори мрежестата врата и свойски да започне да рови за вилици и чинии в кухнята ми.

Аз се дръпнах механично.

– О, моля ви, седнете. Аз ще нарежа сладкиша – отвърнах, без да имам друг избор.

Ръцете ми трепереха, докато отивах боса по коридора към кухнята. През ума ми минаваха какви ли не безпочвени мисли, докато ровех в чекмеджето за вилици. Ами ако тя е от онези социопатки, за които четем? Жени, които крадат бебета заради – как го нарече тя? – копнежа по бебенце. Едва се удържах да не изтичам обратно и да не проверя. Това беше лудост. Тя буквално грееше от добронамереност. Само че не беше ли това трик на социопатите – да изглеждат нормални, дори прекалено мили? „Престани! Стегни се. По дяволите! Добре.“

Изнесох прибори и чинии и седнах на ръба на плетения стол срещу Кора, която беше заела моя стол. Тя бързо пое водещата роля. Сякаш се чувстваше длъжна да бъде гостоприемна, въпреки че беше в моя дом. Тя загреба щедри парчета от каквото там го беше нарекла и напълни чиниите, като си облиза палеца, докато ми подаваше моята. Мислено подканих Ейвъри да се разреве, за да имам оправдание да я вкарам вътре и да прекратя гостуването, но тя си лежеше мирно, устенцата ѝ и мърдаха, вероятно сънуваше. Чудех се какво можеше да сънува едно бебе.

Седяхме една срещу друга. Знаех, че се очаква да кажа нещо за кафявия сладкиш, но американските десерти бяха твърде сладки за вкуса ми и щях да го ям насила след първата хапка.

– Много е хубав – излъгах аз.

– О, благодаря! Стара семейна рецепта.

– Страхотно – отговорих и продължихме да ядем мълчаливо.

– С бяла захар е – изкикоти се тя и кръглите ѝ бузи поруменяха.

– Моля?

– Тайната на рецептата. Бяла захар вместо кафява. Предполагам, може да я наречем „Бялата Бети“. О, и малко цеден портокал.

– О – усмихнах се аз.

– Е, не е точно тайна. Ако искаш, мога да ти дам рецептата.

– Ами, аз не правя сладкиши, но много мило от твоя страна – казах аз, а тя махна с ръка, че не е проблем.

Отново замълчахме.

– Знаеш ли, че съпрузите ни са излизали няколко пъти и не мога да повярвам, че чак сега за първи път си прекарваме заедно – каза тя.

Не знаех, че „си прекарваме“. Усещах го по-скоро като капан, от който се опитвах да се освободя. Кимнах все пак, какво друго ми оставаше?

– Непрекъснато те виждам да излизаш и да се прибираш с колата и мислех, че си много заета – успях да кажа като нормален човек, който води разговор.

– О, мили боже! Миа е записана на какво ли не. Волейбол, уроци по цигулка, танци. Като добавим родителския комитет, банката за храни, даренията на играчки – целогодишно, забележи! Списъкът ще те отегчи до смърт, но да, правилно си схванала. Сигурно свят ти се завива от кръстосването ми напред-назад – засмя се тя и бузите ѝ поруменяха отново. Изглежда, нещо я притесняваше. – Е, ако питаш съседите ми, почти нищо не правя по цял ден.

– Наистина звучи много интересно – вметнах аз и тогава изражението ѝ се промени.

– О, не. Не е, всъщност... е скучно – впери тя поглед в чинията си и започна да събира трохите с вилицата.

По дяволите! Тя знаеше. Сигурно Лукас е казал на някого или на съпруга ѝ за мен – че не мога да излизам от къщата – и слухът е стигнал до нея. Това е посещение от съжаление и тя ме мисли за откачалка.

– Е, едно птиченце ми каза, че твоят Лукас може би ще играе голф с моя Фин след две седмици. Помислих си защо да не те поканя с малкото сладкишче Ейвъри на торта и вино? Естествено, вие сигурно го наричате „следобеден чай“. – Произнесе го на развален британски английски и се разсмя на собствената си шега. – О, чакай малко – продължи тя, – вие наричате обяда вечеря, а вечерята „чай“ – изрече със смях.

Не знаех какво да кажа. Ако Лукас ѝ беше споменал за мен, то тогава защо тя мислеше, че мога да ѝ отида на гости? Вероятно е обяснил, че мога да ходя до малкия квартален парк зад къщата ни, когато е пуст, а понякога мога да стигна и до пощенската кутия, без да получа паник атака, и тя си мисли, че разстоянието между двете места е нещо като домашния терен, тогава добре – няма да влизам в обяснения. Много съм мислила по въпроса. Как той го обяснява на приятелите? Какво ли си мислят те?

Държеше се много мило, макар и малко нахално, а аз продължавах да не знам какво и как да ѝ кажа. Тя остави чинията на земята и изтръска трохите от дългата си до глезените пола. Погледна ме с очакване. Не можех да кажа, че трябва да проверя в календара дали съм свободна, нито че съм заета. Лукас ми бе отнел възможността да използвам тези извинения, като ѝ беше казал за мен.

Тя забеляза, че се забавих с отговора. Почувствах как по гърдите ми пропълзя горещина и точно тогава Ейвъри започна да плаче с пълно гърло. Завтекох се към нея, гушнах я и започнах да я друсам на хълбока си с успокояващи звуци.

– Ами – Кора стана да си ходи, – ще ми кажеш по-късно, мила – мило изрече тя, докосвайки ме по ръката.

Изглеждаше видимо разочарована и аз не можах да не се запитам защо изобщо ѝ пукаше. Бях просто една случайна непозната от отсрещната страна на улицата. Защо полагаше всички тези усилия?

Тя хвана свитото юмруче на Ейвъри между палеца и показалеца си и го целуна.

– Не си ли най-сладката? – изгука ѝ тя и добави: – Задръж остатъка от сладкиша и ще ми върнеш чинията друг път. – После си тръгна.

Опитах се да не мисля за това, че си беше дала повод, за да се върне. Гледах я как пресече към нейната къща. Тя помаха на Пейдж и погали една от съседските котки, която се припичаше на предното стъпало, преди едно момиче да изтича навън с чантата на Кора и да ѝ каже, че закъсняват. Миа, предполагам. Качиха се в лексуса и потеглиха.

Наблюдавах как стоповете стигнаха до пощенските кутии и рампата, а после излязоха на главния път. Целунах Ейвъри по главичката и затворих очи. Мислено си обещах, че някога ние, майка и дъщеря, ще се возим безгрижно напът за тренировка по футбол; че аз ще намеря изход от личния си ад, в който някак си се бях вкарала, и може би тя никога нямаше да разбере, че някога съм била в това положение.