Предговор

Познавам Франк Джоузеф от четвърт век, още от излизането на първата му книга за свещени и енергийни места. Хората не си дават сметка в началото, че Франк лично изследва и изучава обектите, за които пише.

Тогава работех в издателската къща, която публикува първата книга на Франк, и за мен беше лична радост и привилегия да се заема с рекламата ѝ. Помня как двамата с него работехме по едно слайдшоу за националния панаир на книгата, който се провеждаше онази година в Центъра „Анахайм“ в Калифорния. Наехме отделна стая за слайдовете на Франк за свещените и енергийни места, които се оказаха толкова много, че я запълниха цялата. Франк разказваше, докато показваше диапозитивите – нещо, което продължава да прави с удоволствие и до днес, макар че вече е сменил прожекционния апарат и диапозитивите със софтуер за презентации. Той винаги говори с голям ентусиазъм и познания за местата, които е посещавал и изучавал като журналист. Катери се по хълмове, скача в лодки и облича водолазни костюми, за да види местата с очите си всеки път, когато това е възможно.

Така че винаги съм искал да напише голямо продължение на първата си книга за енергийните места – и смятам, че Франк също го искаше. Той обаче продължи успешно като автор на повече от трийсет други книги, всичките по близки теми. Писал е за синхронност, ранни американски цивилизации, руни, делфини и много други древни загадки от целия свят. Разбира се, всички тези книги, посветени на тайните на модерния и на древния свят, са завладяващи и отварят очите на читателите.

Междувременно натрупалият се апетит на Франк за изучаване на енергийни и свещени места по света доведе до появата на много негови статии в различни списания. Известно време той работеше в отдела за маркетинг на списание FATE и като автор, а освен това беше главен редактор на Ancient American.

Аз познавам много добре списание FATE. В продължение на няколко години то беше част от издателството, в което работех навремето върху първата книга на Франк. Донякъде помогнах за развиването на разпространението на списанието и ръководех рекламния му отдел. Именно тогава се запознах с главния му редактор Филис Глейд. По-късно тя купи FATE и премести редакцията му при себе си.

Франк последва Филис и работи с нея известно време, като продължи да пише и публикува редица статии във FATE. Много от най-добрите му трудове, излезли в това уважавано списание, днес са събрани в тази чудесно илюстрирана книга.

В разнообразната колекция, която държите в ръцете си, има по нещо за всекиго. Интересувате се от пирамиди, НЛО, тамплиери, Атлантида, Бермудския триъгълник или от Ковчега на завета? Прочетете тази книга. А от общуване с мъртвите или със същества от други измерения? Продължете да четете.

Има едно нещо, в което можете да сте сигурни, когато четете книга на Франк Джоузеф. Той влага цялото си сърце и душа в изследването и описването на древните загадки на нашия свят. И включва множество чудесни илюстрации, за да допълни разказа си. Какво по-интересно от това?

Фон Брашлер

Фон Брашлер, бивш член на Института за холистични изследвания „Омега“, е провел множество семинари в Съединените щати и Великобритания на теми като съзнателно развитие, време, чакра лечение, лечение с домашни любимци и в областта на сънищата. Той е опитен масажист терапевт, специалист по терапия с домашни любимци, енергиен лечител и Кирлианов фотограф1. Пожизнен член е на Теософското общество и автор на няколко книги, сред които „Седем тайни на пътуването във времето“ и „Признанията на един ловец на духове по неволя“. Брашлер е работил за Llewellyn Publications, независимо издателство на книги за тялото, ума и духа. Често пише за различни списания и участва в предавания по телевизията и радиото.

Въведение

Странно, но истина

През миналия век, когато бях на дванайсет, монахините от католическото начално училище „Сейнт Джоузеф“ в Хоумуд, Илинойс, строго ме предупредиха да избягвам съседното магазинче, където бройките на демоничното месечно списание FATE прилъгвали християнските души в лапите на Сатаната. По онова време сигурно щях да се ужася от мисълта, че един ден в невъобразимо далечното бъдеще моите собствени думи ще се появят в списанието на дявола. Вярно, FATE отделяше доста внимание на различни „езически“ и нехристиянски концепции. Но тъй като авторите и читателите на списанието се интересуваха от всяка манифестация на Отвъдното, без задължително да се обвързват с демони, необичайни неща като Пещерата на изкуплението на отец Доберщайн и явяванията на Дева Мария в Меджугорие в Босна също намираха място на страниците на FATE.

Работя за списанието от 1989 г., започвайки с „Визионерът на Атлантида“, която е включена в тази антология. Писането на тези статии промени живота ми, защото те откриха изглед към неща, за които не знаех нищо или съвсем малко, преди да бъда принуден да ги изследвам. Сред тях бяха невероятното взаимодействие между водата и човека, древни и съвременни свещени места в Америка и по света, праисторически пирамиди в Китай, изгубен град в Тихия океан, Бермудският триъгълник, съвременни пророци, духове на природата, укротители на змии, прераждане, общуване с мъртвите и какво ли не още – разнообразието и мащабите на тези алтернативни реалности не само променят ума, но и разширяват съзнанието.

Списание FATE излиза постоянно от 1948 г. и е най-старото периодично издание, посветено на експертни мнения и лични изживявания, свързани с всяка паранормална и метафизична тема, за която можете да си помислите. „Никой продукт, особено списание, не може да съществува толкова много години, ако не отговаря на някаква потребност“1, отбеляза Карл Луелин Вешке, който купи FATE четиресет години по-късно от основателите му. Основополагащата статия в него е от един летец и бизнесмен от Минесота, който описва срещата си с летящи чинии при Маунт Рейниър, Вашингтон. Наблюдението на Кенет Арнолд се смята за първото по рода си и дава началото на огромен интерес към неидентифицираните летящи обекти (НЛО), който продължава и до днес. Освен това статията изстрелва FATE на върха още с първия му брой и през следващите седем години списанието привлича над 100 000 абонати, като други стотици хиляди бройки се продават в книжарници, кафенета и будки навсякъде в Съединените щати.

И въпреки че интересът ни към списанията донякъде избледнява, същото не може да се каже за любопитството ни към темите, разглеждани на страниците на FATE. През 2001 г. списанието стана собственост на главния редактор Филис Глейд. Тя го прекара през икономическия тайфун от 2008 г., който потопи много други, много по-големи издания. Пет години по-късно един доклад на института „Брукингс“ разкри, че броят на вестниците, купени от един милион души, е паднал от хиляда и осемстотин на по-малко от четиристотин. След седемдесет години в бурни и спокойни води FATE продължава да плава благодарение колкото на неуморната Филис, толкова и на верните си читатели, които продължават да обновяват съкровищницата на интелектуалното и духовното си обогатяване и просветление чрез широкото разнообразие на алтернативна мисъл, представяно на страниците на списанието. Те приемат, че светът не е само такъв, какъвто го представя реалността на консенсуса, и това се демонстрира от предимно неконвенционална, понякога потулвана или пренебрегвана, понякога еретична информация и заключения, като представените на следващите страници.

Свещени центрове

на Новия свят и връзките им

със Стария свят

„Един писател пише за страната, която познава – отбелязва Хемингуей. – А страната, която познава, е в сърцето му.“1 Подобна страна излиза извън произволните географски и политически граници, с които се идентифицират нациите. Въпросните места съществуват на всеки континент. Те са чакрите на Майката Земя – точки на фокусирани духовни енергии, извиращи от недрата на планетата или свързани с мястото от съсредоточена човешка воля. Те са огромни енергийни източници, от които можем да попълним нашата енергия и да почерпим сили, стига да знаехме тайните им.

За свещени места в различни части на света е писано толкова много, че американците остават с впечатлението, че в тяхната собствена страна те са съвсем малко – ако изобщо ги има – и че изобщо не са значими и впечатляващи като онези в чужбина. Те си мислят, че само някой европейски мегалит от каменната епоха или допотопна пирамида в египетската пустиня са надарени с мистика. Въпреки че някои праисторически паметници могат да се нарекат свещени, по-късните и дори модерните структури също могат да бъдат заредени с особени енергии. Тяхната енергия произтича от поставянето им на особено място в полето на Земята или е породена от някакво специално човешко влияние върху тях.

Други подобни центрове не дължат величието си на външни влияния, защото представляват чиста изява на душата на природата. За да не оставя читателите с впечатлението, че Америка е лишена от подобни места, аз ги включвам в описанието на европейските свещени обекти, на първо място сред които е британският Стоунхендж. Днес посетителите на праисторическия паметник се държат на повече от една ръка разстояние от камъните чрез кордон от въжета и сложна система за сигурност.

Тези предпазни мерки бяха инсталирани, след като някои от мегалитите бяха сериозно повредени в началото на 90-те от лица, които бяха изрисували със спрей порестите камъни. Съвременните вандали са били предшествани от римляните преди около две хиляди години. Те частично разрушили оригиналния кръг от изправени мегалити, защото местните друиди използвали мястото като база на келтската съпротива. Друидите от I век от нашата ера не са били строителите на паметника, а само са следвали традиция, започнала много преди тях – през неолита.

Днес не знаем нищо за умовете, проектирали и създали този сложен астрономически компютър някъде около 3000 г. пр.н.е. Но резонантната сила, установена от тях, продължава да привлича и до днес посетители от целия свят. По-стар от Стоунхендж и също толкова зареден с енергия е Нюгрейндж в Ирландия, най-старата запазена постройка на Земята, предшестваща египетските пирамиди най-малко с шест столетия.

Нюгрейндж се намира на един час път с кола северно от Дъблин и е разположен върху висок хълм, от който се разкрива гледка към долината Бойн. Построен преди 5200 години, той представлява огромна могила, покриваща голяма, облицована с камък камера, до която се стига по тесен коридор. Входът представлява лице, облицовано с петстотин тона бял кварц и от двете му страни са поставени внушителни монолити, покрити със спирали и ромбове. Веднъж годишно, по време на зимното слънцестоене, златните лъчи на изгряващото слънце пропълзяват по пода на коридора и осветяват тройната спирала на задната стена на камерата. Това годишно явление изразява вярата на неолитните строители, че човешката душа е вечно свързана с цикъла на раждане, смърт и прераждане, представен от осветената тройна спирала. Числото 3 традиционно се свързва с вечността, а спиралата е универсален символ на душата и представя постоянната ѝ еволюция.

Срещу западния бряг на Шотландия, сред Хебридите, се намира един от най-странните острови на планетата. Наподобяващ някакъв невъзможен, построен от човешка ръка мавзолей, остров Стафа е резултат от катастрофално вулканично изригване, случило се преди милиони години. Магмата изригнала на повърхността и се втвърдила от минусовите температури в огромни блокове застинала лава. Най-голямата забележителност на Стафа е огромната пещера, известна като Пещерата на Фингал, която прилича на катедрала за титани. Навсякъде могат да се видят огромни правоъгълни колони от базалт, които се издигат нагоре, образувайки монументален купол. Когато по време на прилив водата нахлува в масивното вътрешно пространство и се разбива в отсрещната стена, екотът е оглушителен. Никой и нищо не живее на остров Стафа, макар че посетители могат да достигнат бреговете му, стига морето да позволява. Островът далеч не е само геологическа забележителност – той привличал религиозни посетители в продължение на петнайсет столетия, от моряци от каменната ера и викингите, които дали името му (Стафа буквално означава „тояги“ или „жезли“, препратка към базалтовите колони), до съвременни поклонници, които усещат мощното натрупване на енергиите на земята и морето.

Меджугорие е малко градче в Босна и Херцеговина, населено предимно с хървати и прочуто с явяванията на Пресветата Дева, започнали от средата на 80-те години на миналия век. Тези явявания се случват на каменист хълм, чийто гол връх е почернял от остатъците на хиляди свещи и покрит с разпятия. Мястото все още привлича посетители от цял свят въпреки жестоката война, бушувала там. Католици и православни разказват за странния вид на слънцето, гледано от върха на Хълма на явяванията. Много често поклонниците усещат силно духовно присъствие на хълма и около него. Така или иначе, Меджугорие е развиващо се свещено място, което вдъхновява християните и последователите на Благословената Дева.

Един от най-пренебрегваните центрове на света се намира на северозападния бряг на Турция. Там преди повече от три хиляди години най-главният град от късната бронзова епоха е включвал между огромните си концентрични стени дворци и храмове, нямащи равни на себе си със своето великолепие. Перла на цивилизацията от XIII в. пр.н.е., Илион е легендарната Троя, превърнала се в изгубен град след края на класическата древност, докато самоукият германски археолог Хайнрих Шлиман не я извадил от забвение. И докато войната, погълнала града някъде около 1240 г. пр.н.е., завинаги запечатала в каменните зидове енергиите от огромната човешка драма, Илион е бил свещен център много преди разрушаването му. Той бил център на бога слънце Аполон, покровителя на творчеството и красотата.

Посетителите на археологическия обект остават изненадани, че местността е почти непроменена от времената, описани в Омировата „Илиада“. От бойниците на Троя още може да се види обширната равнина, в която са се водили ожесточените битки, а зад нея и морският бряг, където някога се намирали хилядата кораба на гръцките нашественици. На Илион има много засвидетелствани случаи на ясночуване, както и на други паранормални феномени, повечето свързани с преживявания от минали прераждания. Основната точка на тези феномени е откритият театър, който е запазен в много добро състояние и е подходящо място за медитация.

От другата страна на Егейско море, недалеч от Коринтския залив, високо по склоновете на Парнас все още се издигат колоните на Делфи. Днес туристите се събират през цялата година на мястото, където в древността са идвали само посветените в мистериите на Аполон и Посейдон, за да чуят пророчествата на Пития – жрица, която предсказвала бъдещето, докато се намирала в състояние на транс. Делфи бил основно свещено място през целия класически период и събиращите се и до днес хора са доказателство, че центърът не е изгубил своя дълбок духовен резонанс. По значение Делфи е бил предшестван от малкия остров Делос, родното място на божествените близнаци, свързани с луната и слънцето, или женската и мъжката енергия – Артемида и Аполон. Повечето храмове на Делос са посветени на тях.

Най-високата точка на острова е връх Кинтос, където има светилище в чест на бога на небето Зевс. На трийсетина метра под него, обърнат на запад, се намира много древният мегалитен храм на Аполон, издигнат на рожденото място на бога. Там се намирал омфалосът, или „пъпният камък“, отнесен от Аполон в Делфи. На юг от Делос е остров Крит, на който продължават да растат горите, както са расли преди почти четиресет столетия около Кносос, когато минойските царе са властвали над тази част от света. Пъстроцветните руини на свещената архитектура, включваща арена за игри с бикове, са единственото, което е останало от онази великолепна епоха.

На юг от Средиземно море Египет е прочут най-вече със своята Голяма пирамида, но да минеш по монументалния Булевард на сфинксовете към колосалните колони на Карнак в Горен Египет е изживяване, което оставя завинаги отпечатък в живота ти. Тук се намират най-добре запазените останки от цивилизацията на фараоните, жив дом на великолепие, покрит с хиляди йероглифни текстове и обитаван от колосални изображения на богове и богини. И въпреки всички огромни каменни сгради и статуи посетителите често споделят, че Карнак оставя у тях усещане за лекота на духа.

Разположен в другия край на света, Ушмал е живописен церемониален център, оставен като кристал в Мексико от строителите му – маите – преди повече от хиляда години. Неговата Пирамида на магьосника има формата на гигантско яйце. Огромна каменна змия се вие по стените ѝ и избълва яйцето от отворената си паст. Посетителите могат да се разходят от необикновената пирамида до Двореца на владетеля, блестящ като избелели кости под юкатанското слънце, чиито високи арки се издигат изящно към кобалтовосиньото небе. Малък, богато орнаментиран каменен трон все още стои самотно пред двореца. Да седнеш на него, с безкрайната джунгла зад теб, означава да събудиш образи на империи и духовни сили, спящи сред притихналите руини.

Далеч на север, в долината на Охайо, се намира Маунд Сити, който се състои от двайсет и три праисторически умело изработени земни насипи, заемащи площ от пет хектара и заобиколени от правоъгълен вал. Този древен обект край река Скиото е некропол, град на мъртвите, но не е само гробище. Почиващите тук са част от свещен церемониален център, допирна точка между този живот и следващия. Пирамидите на Маунд Сити пазят кремираните останки на няколкостотин души от изгубена цивилизация, процъфтявала между I и V век от нашата ера. Археолозите наричат този период от северноамериканската праистория Хоупуел на името на фермера, на чиято земя са проведени разкопките в началото на века. Те обаче не знаят как тези древни безименни хора са наричали себе си.

Носителите на културата Хоупуел живеели в множество селища в речните долини и били опитни каменоделци, особено известни с изображенията на птици, влечуги и човешки глави. Те създали огромна търговска мрежа и внасяли мед от района на Големите езера, обсидиан от Йелоустоун, зъби от акула от залива Чесапийк, слюда от Апалачите, раковини от Мексиканския залив и сребро от Онтарио. Тези вносни стоки от далечни земи били не само предмети на лукса, но и били използвани като погребални дарове. Археологическият обект, известен като Маунд Сити, е бил особено място за шаманите, където е била представяна висшата магия на една духовна общност.

Свят човек избирал мястото чрез геомантия (ритуално тълкуване на ландшафта) и ръководел издигането на могилите според земните сили, проявяващи се там. Структурите били създавани методично, за да приемат мъртвите, да пазят паметта за тях и най-вече да продължат да служат на потомците поколения по-късно като духовни енергийни центрове за развитие на душата. В средата на могилата създателите обикновено издигали глинена платформа, на която били полагани кремираните останки на човек с висок социален статус заедно с керамични чирепи, каменни и медни инструменти, счупени върхове на копия от обсидиан, кремък или гранат, както и речни камъчета. Учените от Смитсъновия институт от Вашингтон провели първите си проучвания на Маунд Сити през 1848 г., но по време на Първата световна война обектът попаднал под разпореждането на Въоръжените сили и бил използван като тренировъчен лагер, което довело до унищожаването на много от церемониалните структури.

Древният некропол бил спасен от пълно унищожаване през 1923 г., когато бил обявен за национален паметник. Оттогава той се реставрира под опеката на Историческото общество на Охайо. Археолозите откриват в насипите артефакти, които са колкото прекрасни, толкова и странни. Някои от структурите съдържали костите на измрели мастодонти – създания, изчезнали от американските равнини преди около десет хиляди години. Възможно е носителите на културата Хоупуел да са запазили личните принадлежности на шаман от последната ледена епоха. Така наречената Могила на лулите съдържа двеста каменни купи, изящно изваяни във формата на животни и хора.

Най-привлекателният визуално насип е разрязан, за да покаже бляскавото погребение на четирима мъже, положени върху платформа, изцяло покрита с големи люспи слюда. Внесени чак от Джорджия за погребението, тези блестящи люспи в пастелни тонове се съпровождат от зъби на лос и мечка, метални украшения, големи върхове за стрели и копия от обсидиан, петстотин полирани перли и лули във формата на жаба и гарван. Открита е и медна броня, включително два шлема или украшения за глава, единият с три чифта медни рога на елен, а другият с формата на мечка с висящи уши и крака, прикрепени към основната част с миниатюрни нитове. Изработката на тези изделия е с изключително високо качество. Този гроб показва огромната технологична разлика между древните Хоупуел и много по-късните шоуни, обитавали района по времето, когато тук се появило първото селище на европейски колонизатори.

Шоуните не знаели нищо за Маунд Сити, не претендирали за него и нямали сложната обществена организация, необходима за създаването на насипите. В правоъгълния вал около обекта се откриват фундаментални връзки с Египет. Той обхваща точно толкова площ – 5,5 хектара, колкото е основата на Голямата пирамида. Освен това двайсет и трите могили от праисторическия некропол в Охайо са точно толкова на брой, колкото и оригиналните гробници на платото Гиза. Топографите Ефраим Джордж Скуайър (1821–1888) и Едуин Хамилтън Дейвис (1811–1888), които съставили първата карта на района през 1845 г., стигнали до заключението, че структурите на Маунд Сити са дело на имигранти от Юкатан, може би носители на културата на маите, дошли тук заради богатствата на долината на Охайо. Предположението на Скуайър и Дейвис от средата на XIX век за връзки с Мезоамерика се потвърждава от открита много по-късно огърлица на Хоупуел, изработена от човки на малки дългоопашати папагали. В Маунд Сити е открит и меден орнамент във формата на голям папагал. Нито една от тези птици не е местна за долината на Охайо.

Нещо повече, ловците и воините от културата Хоупуел са използвали пръчка за хвърляне от същия вид, който се е използвал в долината на Мексико. Обстоятелствата около внезапното изчезване на обитателите на Маунд Сити също предполагат мезоамериканско влияние. Маите регулирали обществото си чрез свещен календар, най-голямото разделение от който било така нареченото Дълго броене – период от четиристотин години, който започва и свършва с огромни, фундаментални промени, включващи и мащабни миграции. Историята на обитаването на Маунд Сити от носителите на културата Хоупуел обхваща период от четири века, който може да е започнал с имиграцията на маи към долината на Охайо преди две хиляди години.

Съгласно същия церемониален календар обектът бил изоставен четиристотин години по-късно и обитателите се завърнали в Юкатан. Какъвто и да е техният произход и съдба, те са ни оставили впечатляващ магически паметник на своето изчезнало величие. Броят и подреждането на могилите образуват ритуален модел, чието значение е изгубено за нас. Затова е невъзможно да реконструираме церемониите, които са се провеждали в Маунд Сити. Почти квадратният вал по периметъра има заоблени ъгли и напомня очертанията на къща с отвори на северната и южната страна, където би трябвало да се намират вратите. В коренната северноамериканска традиция северът е посоката на духовете, а югът – на осъществяването.

Може би ритуалните представления са започвали, когато посветените са влизали през северния портал на смъртта, участвали са в някакви шамански церемонии сред погребалните могили и са излизали през южния изход на прераждането. Подобна интерпретация се подкрепя от близостта на река Скиото до северния отвор. На отсрещния бряг се е намирало селото, в което са живеели носителите на културата Хоупуел. Прекосяването на река е универсален архетип за смъртта. Така преминаването през Скиото от дома до некропола може да е имало същото значение като прекосяването на Стикс за древните гърци. Напускането на Маунд Сити през южната посока на осъществяването предполага, че ритуалите, изпълнявани в свещеното оградено място, са свързани със смъртта и преобразяването.

Съществуването на някакъв култ, свързан с реинкарнация или прераждане, се подчертава от някои от артефактите, открити през последните сто години. Могилата Мъртвешката маска, която е най-голямата от всички, съдържала фрагменти от череп, който бил разрязан и пробит, за да се използва като маска, и вероятно е бил носен от водещия церемониите преди повече от шестнайсет столетия. В същата могила са погребани тринайсет мъже с гробни дарове от кована мед, изобразяващи соколи или папагали. Птицата също е универсален символ на човешката душа, а медта се свързва със слънцето и безсмъртието.

Повечето от стотиците каменни лули, открити в Маунд Сити, изобразяват животни, които ясно са свързани със смъртта и прераждането, като гарван, змия и мечка. Лулите във форма на човешки глави може да са портрети на покойниците; поне някои от тях вероятно са били шамани. Тютюнът е бил и продължава да се почита като най-свята билка. Леко промененото състояние на съзнанието, предизвиквано от него, е било смятано за тясно свързано със света на духовете. Лулите не са били използвани само за удоволствие, а за общуване със същества от отвъдното. Всъщност Маунд Сити е подобие на това паралелно битие. Археолозите смятат, че обектът е бил възприеман като видима презентация на рая за семействата на елита. Въпреки че тази хипотеза изглежда приемлива, цялостното впечатление от обекта дава основание да се смята, че той е бил нещо много повече от гробище за привилегировани. Погребаните там са били по-скоро част от духовното обогатяване, генерирано от цялата общност в рамките на свещения център.

На хиляда и триста километра на запад, в Канзас, могат да се чуят истории за великолепна древна цивилизация с мистичен център, които изглеждат твърде невероятни, за да са истина. Но първите бели колонисти, чули тези предания, били испанските конкистадори, сложили край на империята на ацтеките през XVI век. Водени от неутолима жажда за злато, те научили от покорените мексиканци за Кивира, седемте града на Сибола – древна могъща страна на великолепни храмове и магия, където се пазело златото на бога на слънцето. Само няколко престарели съветници на император Монтесума ІІІ знаели местонахождението на Сибола-Кивира и споделили знанията си с по-млади последователи на бързо гаснещата религия на ацтеките. Те станали водачи на алчните испанци, които през 1541 г. организирали експедиция в търсене на легендарните седем града на златото под командата на Франсиско Васкес де Коронадо.

По пътя той бил окуражен от различни племена и жители на пуебло, които имали някаква смътна представа за Сибола и разказите им карали конкистадорите да продължават на север. Накрая Коронадо и неговите четиресет мъже стигнали до земите на днешния Централен Канзас. Водачите ацтеки следвали точно инструкциите и ландшафтът отговарял на описанията, дадени от техните старейшини в Мексико. Но експедицията не открила нито един от седемте града. Не попаднала дори на руините им. Испанците видели само пръснати, почти пусти села от сламени колиби, обитавани от ловци и събирачи. Разочарованието на Коронадо ясно си личи от написаното от него:

„Пристигнах в провинцията Кивира, към която ме бяха повели водачите. Те ми описваха каменни къщи на много етажи, но къщите тук не са от камък, а от слама и хората в тях са същите диваци като онези, които съм виждал досега“.2

През следващите 430 години изгубените градове на златото били отписани като легенда. Но през 60-те години на миналия век Уолдо Р. Уедъл от Смитсъновия институт разкопал първата от пет необичайни структури в окръзите Райс и Макферсън, които се намират не само в Централен Канзас, но и в самия център на Северна Америка. Наричани „съвещателни кръгове“, руините представляват кръгли обекти с ширина между осемнайсет и двайсет и осем метра, със средна височина около метър.3 Те са заобиколени от плитки ровове и носят следи от силно горене, покрити от множество канари от пясъчник. В ямите били открити кости на деца и черепи на възрастни. Местните индианци уичита не знаели нищо за тези кръгове, но след повече от четиристотин години историите за Сибола възкръснали.

Разкопките продължили без категорични резултати до 1982 г., когато археологът Р. Кларк Малъм открил неочаквана структура наблизо. Става въпрос за изображение на гигантска змия, врязано в земята като дълбока резба или инталия. От зейналата паст на змията излиза огромна овална форма. Последвалите проучвания на дългото 48 метра изображение показали, че то е ориентирано не само спрямо трите съвещателни кръга от окръг Райс, но и – което е по-важно – спрямо зимното и лятното слънцестоене. Огньовете, горели преди векове в кръговете, били палени, когато положението на слънцето било точно срещу опашката на змията. Ориентацията на змията според слънцето дава основание да се предположи, че изгубената Кивира-Сибола наистина се намира под равнините на Централен Канзас.

Но „златото“, за което говорели ацтеките, вероятно не е имало нищо общо с метала, жадуван от Коронадо. Златото на тази изчезнала култура всъщност било нещо много по-безценно – слънчевата светлина. Тази интерпретация се поддържа от ацтекското описание на седемте града на Сибола. Вероятно в праисторически Канзас изобщо не е имало седем отделни „града“. Възможно е „седем“ да се е разбирало като свещено число, дефиниращо най-основните езотерични принципи на Сибола. За много култури в древния свят числото седем представлява завършване на цикъл и се свързва с движението на слънцето заедно със символизма на змията, както е при изображението от окръг Райс и неговата соларна ориентация.

Истинската загадка е кои са били онези вещи астрономи и инженери, създали преди три хиляди години или повече змията и кръговете в средата на Канзас? Защо са избрали подобно отдалечено място, на стотици километри от най-близката цивилизация, на което да изградят своята слънчева обсерватория? Загадката става още по-интересна заради факта, че съществуват само две други змийски изображения като това. Едното е могилата Голямата змия, насип с дължина 365 метра на един хълм в окръг Адамс в южната част на Охайо, и една дълга 33 метра змия, избълваща камък с формата на яйце, също на върха на хълм недалеч от Лох Нел в Западна Шотландия.

Изображенията от Охайо и Шотландия са създадени приблизително по едно и също време, някъде около 1200 г. пр.н.е. Според археоастрономи тогава планетата ни се е разминала на косъм с комета, която бомбардирала Земята с метеоритен материал, достатъчен да предизвика краха на цивилизациите от късната бронзова епоха в Европа, Мала Азия и Близкия и Средния изток и да сложи край на династията Шан в Китай. Възможно ли е изплюващите яйца насипи с формата на змии в Америка и Шотландия да изобразяват небесна змия или комета, бълваща астероид или голям метеор? Ако това наистина е така, то може би оцелелите от някоя европейска култура са потърсили убежище в Шотландия и Северна Америка, където са създали изображения в памет на този катаклизъм.

Въпреки че тези геоглифи са единствени по рода си, изразяваната от тях концепция е била позната на древните египтяни, на гърците от предкласическия и класическия период и на маите, при които темата за змията и яйцето се появява в каменния релеф по страните на Пирамидата на магьосника в Ушмал, която също има формата на яйце. Темата змия-яйце се е възприемала навсякъде като символ на изцеление, регенерация и прераждане – атрибути, свързани със слънцето. Връзката на змията от Канзас със съвещателните кръгове вероятно включва и околната среда, образувайки едно органично цяло. След прелитане над обекта Малъм отбелязва, че „съвещателните кръгове, маркирани от тъмнозелени петна, като че ли са разположени в самия център на тази мрежа. Сякаш виждахме архитектурен ред“.4

Приликата на геоглифа от Канзас с могилата Голямата змия е още по-близка, отколкото може да се предположи по общия им дизайн. Насипът от окръг Адамс, подобно на изображението от Канзас, е ориентиран спрямо лятното и зимното слънцестоене. Ясно е, че двете изображения са били създадени от едни и същи ландшафтни инженери, които и да са били те. А какво означава тази прилика с идентичните бълващи яйца изображения в Европа и Юкатан? Дали обектът в окръг Райс е свидетелство за презокеанско пътуване от далечното минало? Забележително е, че паметта за това пътуване се е запазила в традицията на ацтеките много след като са прекъснали физическите контакти с мястото, наричано от тях Сибола.

Ентусиазмът на Малъм относно странния обект е очевиден: „Смятам, че в това космологично убеждение изображението на змията е играело ролята на „метафора на живота“. Чрез разположението и ориентацията си то е изразявало естествените и циклични процеси на смърт, прераждане и възстановяващата сила на живота. Някои основни концепции на коренните американци са присъщи на тази тема. В различни култури змията символизира първобитния хаос, прекъсването, дисхармонията и разпадането, както и обновяването на живота чрез ежегодната смяна на кожата и зимния сън. Темата за цикличния ред и централността е видима всяка година поне два пъти като иерофания, или физическа манифестация на нещо свещено. По време на лятното и зимното слънцестоене сакралността на тези циклични празници определяла и утвърждавала подреждането на културните символи – произлизането на космическите енергии от хаоса, на лятото от зимата и на живота от смъртта.“5 Астрономически свързана със змията от окръг Райс, макар и на хиляда и сто километра от нея, е една самотна канара, кацнала на върха на хълм, гледащ към оживена магистрала до Чикаго, който се намира на около два часа път на изток. Тази част от Северен Илинойс е съвсем равна, така че присъствието на самотния петнайсетметров хълм с камък на върха се набива на очи. Срещу него има друг, по-плосък, но с почти същата височина и всъщност двете възвишения носят името Индиански хълмове. Камъкът се намира на най-високата точка, на върха на подобния на пирамида хълм на север. Въпреки че се наричат „индиански“, племената сауки, обитавали района до средата на XIX век, не са замъкнали тежащата два тона камара на мястото, на което се намира сега. Те обаче я почитат като Маниту, или свещен обект, оставен от „шаманите на луната“, които издигнали олтар на хълма в знак на благодарност за оцеляването си от Великия потоп.6 Преди да продължат на север, шаманите изпълнили района със силните си енергии.

Камъкът вероятно е глациален остатък от последната ледникова епоха, но някои изследователи смятат, че е поне частично оформен така, че да има изострен връх. Вековете непрекъсната ерозия обаче са заличили всякакви следи от човешка ръка. Изтеглянето на тежкия монолит по стръмните склонове на хълма несъмнено е представлявало значително колективно начинание. Като се имат предвид предполагаемите технологични ограничения на хората от предколумбовата ера, можем само да гадаем как камъкът се е озовал на сегашното си място. Със същата загадка се сблъскваме и когато разглеждаме създаването на свещения обект, с който започна тази статия – британския Стоунхендж. И сравнението с прочутия обект в равнината на Солсбъри не приключва дотук. Според легендите за крал Артур магьосникът Мерлин накарал камъните на Стоунхендж да се реят във въздуха, след което ги подредил в съвършени концентрични кръгове.

Според запазена легенда на сауките древните шамани използвали своята магия, за да издигнат Камъка на Индианските хълмове от първоначалното му място на дъното на една река и да го спуснат на върха в чест на богинята на луната. Днес лунната ориентация на Стоунхендж се смята за безспорна; монолитът от Илинойс също е ориентиран спрямо най-северната точка, от която изгрява луната. Тази ориентация и до днес може да се наблюдава от съседния хълм от другата страна на магистралата. Съдейки по прецизното му положение и значителния труд, необходим за поставянето му, Камъкът от Индианските хълмове очевидно е имал огромно значение за онези, които са го издигнали на сегашното му място.

Въпреки че според археолозите не може да става въпрос за каквато и да било връзка между монолита от Илинойс и Стоунхендж, легендите на сауките за почитащи луната шамани и древните европейски митове за праисторическа високоразвита цивилизация, обхващаща целия свят, би трябвало да ни накарат най-малкото да се позамислим. И до днес веднъж в годината луната сякаш изгрява от самия Камък от Индианските хълмове, увисва за около минута над заострения му връх, след което продължава пътя си по небесния свод. В този момент монолитът, който е плътно черен, защото е осветен отзад от лунната светлина, наистина прилича на олтар на луната, както твърдят сауките.

Тази ориентация несъмнено е била особено важна за праисторическите жители на Америка – можем да я видим и на 560 километра от Индианските хълмове, в Централен Охайо, при голямата група могили Нюарк, издигнати преди най-малко две хиляди години. Най-северната точка на изгрева на луната несъмнено е възвещавала някакво ежегодно универсално женско начало. Лунните енергии са особено силно свързани с психически феномени като сънища, видения, телепатия, изцеление, ясновидство – все елементи, свързани с шаманските традиции, за които говорят сауките.

Когато изгрява в най-северната си точка, луната оказва най-силно гравитационно въздействие върху планетата ни и изглежда най-голяма и най-ярка в нощното небе. И докато визуалната манифестация има особен драматичен ефект всяка година, лунното въздействие върху човешкото поведение достига най-високата си точка. Очевидно всичко това е било разбирано и прилагано по забравени начини от древните астрономи-шамани, издигнали камъка. Според сауките те след това продължили някъде на север, може би за да построят Ацталан, обсерваторията от XIII в. на брега на река Кроуфиш в щата Уисконсин, на около сто и шейсет километра на север. Там има масивен, грубо оформен монолит, който първоначално, заедно с върха на намиращия се наблизо Коледен хълм, бил ориентиран спрямо точката на изгрева по време на зимното слънцестоене.

Тези фрагменти от далечното минало са останки от голямата мозайка на американската праистория. И въпреки че техните създатели са изчезнали отдавна, енергиите, с които са изпълнили творенията си, резонират и до днес в свещените обекти на нашия континент и по целия свят.

Древните американски градове на слънцето

Най-забележителният от всички създадени от човека свещени центрове в Северна Америка се намира недалеч от съвременния град Сейнт Луис, от другата страна на река Мисисипи. Стъпаловидна пирамида от пръст се издига на четири гигантски тераси над равнината на Южен Илинойс. Основата ѝ съдържа 623 000 кубични метра пръст и площта ѝ е с 5,6 хектара по-голяма от тази на Голямата пирамида в Египет. Отстъпваща по размери единствено на мексиканските пирамиди в Теотиуакан и Чолула, тя е най-голямата праисторическа структура северно от Рио Гранде. Известна като Монашеската могила (на името на френски монаси от Траписткия орден, които за кратко отглеждали зеленчуци на една от терасите ѝ в началото на XIX век), пирамидата от Илинойс е толкова огромна, че плоският ѝ връх с лекота побра над четири хиляди души по време на Хармоничната конвергенция от 1987 г.2

Напълно възможно е по време на разцвета си преди деветстотин години покритият с трева колос да е бил замазан с глина, покрит с великолепни геометрични шарки и боядисан в синьо, червено и жълто. Със сигурност знаем, че на върха на пирамидата е имало огромен дървен храм с висок стръмен покрив. Сградата била широка 14,5 м и дълга 32 м, като заедно с нея общата височина на пирамидата достигала повече от 45 м. От тази висока позиция пред върховния жрец или регент се откривала гледка към церемониален град с площ над 90 хектара, заобиколен изцяло от четириметрова стена с дължина над 3,2 км, изградена от над осемдесет хиляди кола, замазани с бял варовик и със стражеви кули, разположени на равни разстояния една от друга.

Зад стените и южно от Монашеската могила се простирал открит площад, служещ като място за състезателни игри, религиозни церемонии и пазар. Отвъд площада блещукало изкуствено езеро, в което се отразявали три големи пирамидални структури, една конична могила и могила с плосък връх, в която било погребано тялото на четиресет и пет годишен мъж, положен в гроб от сребристи люспи слюда от Северна или Южна Каролина. Около него открили повече от двайсет хиляди мъниста от черупки на раковини от Мексиканския залив и триста принесени в жертва момичета. В района имало над 120 могили с различни форми и размери, от които до днес са оцелели едва 68. За издигането им са били необходими повече от 1,4 милиона кубични метра пръст.

На запад наблюдателят, застанал на върха на Монашеската могила, би могъл да види кръг с диаметър 125 метра, състоящ се от боядисани в яркочервено кедрови стълбове с височина шест метра. Известен като Уудхендж, кръгът служел като обсерватория за следене на важни небесни събития като изгрева в деня на зимното слънцестоене, когато слънцето се появявало над първата платформа на голямата пирамида. Уудхендж следял също положението на Плеядите и други съзвездия от религиозно или земеделско значение.

Според преценките зад и отвъд стените на Кахокия живеели около двайсет хиляди души. Никой не знае името на древния град; изследователите обаче знаят, че той не се е развил постепенно през годините, а е бил построен наведнъж някъде около 900 г., сякаш едва ли не е бил преместен от друго място. През следващите две столетия той е бил господстващ град в културата на Мисисипи. След това, около 1100 г., настъпили някакви сътресения, част от стената била опожарена, лидерите избягали и обществото на Кахокия бързо се разпаднало. Когато първите бели колонизатори видели Монашеската могила в края на XVII век, тя била отдавна изоставена и обрасла с растителност.

Археолозите все още не могат да кажат със сигурност кои са били цивилизаторите на Южен Илинойс, откъде са дошли и какво е станало с тях. Все пак връзките с Мезоамерика изглеждат очевидни; те стават още по-подозрителни от датата на основаването на Кахокия в началото на X век – точно по времето, когато маите изоставяли своите пирамиди и градове в Юкатан.

Археолозите наричат древна Кахокия Град на слънцето заради соларните ориентации на Уудхендж. От незапомнени времена слънцето е било свързвано с върховната власт – връзка, присъща и на доминиращия аспект на самата Монашеска могила. Тази власт някога е била търговска и политическа, но също така и духовна, било то и само в смисъл, че за огромните усилия на хиляди работници и строители, необходими за създаването на мегаполиса Кахокия, са били нужни не само материални мотиви. Подобно на строителите на пирамидата на Хуфу, те не са били роби, а най-вероятно вдъхновени работници и занаятчии, мотивирани от някакъв религиозен идеал и убедени от жреците, че с построяването на Града на слънцето изпълняват божествена повеля.

Паралелите с Голямата пирамида в Египет не свършват с близките размери на Монашеската могила и мотивацията на строителите ѝ. И двете структури са ориентирани спрямо географския север и слънцестоенията. Египтяните всъщност наричали пирамидата на Хуфу „планината на Ра“, техния бог на слънцето. Въпреки че Монашеската пирамида е на възраст малко над хиляда години, най-ранното селище в Кахокия е датирано към около 3000 г. пр.н.е. – времето на първата египетска династия. Хезиод и други ранни гръцки автори пишат за ойкумене, световна цивилизация, която процъфтявала в праисторическия Златен век. Възможно ли е тази цивилизация да е докоснала някога Америка и Египет, където нейните слънчеви принципи – религиозни, научни и политически – са се запазили в продължение на хиляди години, поколение след поколение?

Ейнджъл Маундс бил основан приблизително по времето, когато Кахокия започнала да запада – около 1100 г., но церемониалният център в Южна Индиана бил значително по-малък. Някои смятат, че обектът е бил построен от бежанци от Кахокия по време на социалните сътресения там. Важна културна връзка с Кахокия е ориентацията спрямо слънцето. Входът на основния храм на Ейнджъл Маундс е бил ориентиран към изгрева в деня на лятното слънцестоене, също като при Монашеската могила. Следва да се отбележи и че Кахокия е свързана физически с Ейнджъл Маундс чрез реките Мисисипи и Охайо.

Селището с площ 41 хектара било обитавано от около четири хиляди души и включвало единайсет плоски могили с храмове на върха и дворци от дървени стълбове и суха трева, замазани с глина. Между могилите имало двеста жилищни постройки, някои използвани през лятото, други – през зимата. Стените им били украсени с геометрични фигури, изпълнени в червено, жълто и синьо, които придавали на селището жизнерадостен вид. Наблизо имало множество градини, в които се отглеждали царевица, боб, тикви, кратуни и слънчоглед. До стъпаловидна пирамида с височина 13,5 метра и основа 16 187 квадратни метра растяла малка орехова горичка. Широката низина се използвала за церемонии, атлетични игри и като пазар.

Първоначално обектът бил почти изцяло заобиколен от речен канал, който на практика превръщал Ейнджъл Маундс в остров. Специалистите все още спорят дали каналът е дело на древните обитатели. Така или иначе, Ейнджъл Маундс бил необяснимо изоставен от лидерите и по-голямата част от населението някъде около 1310 г. Напускането им си остава загадка, която продължава да обърква усилените опити на учените да разберат праисторията на Америка. Не са открити никакви следи от епидемии, войни, вътрешни размирици, провалени реколти, прекомерен лов и риболов, земетресения или екстремни климатични явления. През следващите сто и четиресет години мястото било обитавано спорадично от различни малки групи номади, които не знаели нищо за някогашната слава на Ейнджъл Маундс. Към 1450 г. мястото било изоставено напълно.

Сред останалите необичайни находки археолозите попаднали на зъб на мастодонт от гроб на шаман и погребални урни – сферични съдове, съдържащи костите на новородени, покрити с речни камъчета. Най-невероятната забележителност на Ейнджъл Маундс е реконструираният голям храм. Както вече беше споменато, церемониалният град в Индиана и Кахокия имат идентична ориентация спрямо слънцето. Но центърът в Индиана е с много по-различна атмосфера – не само защото е по-малък от своя град предшественик на брега на Мисисипи, но и защото, за разлика от Кахокия, тук почти няма данни за човешки жертвоприношения, както и следи от мащабно насилие. Това може да означава, че главното божество тук не е било толкова склонно към драматизъм.

Свещеният аспект на Ейнджъл Маундс се подчертава от островната му конфигурация, била тя естествена или дело на човешка ръка. Произходът ѝ няма особено значение, защото обитателите на това място или са го избрали заради особените му характеристики, или са го променили (тераморфирали) нарочно, за да отговаря на изискванията им. В редица древни култури водата е била възприемана като граница между този свят и отвъдния. Съответно минаването през водата от рутинното битие извън стените в другия свят на пирамидите само по себе си представлява важен ритуален акт.

Това, че обитателите на Ейнджъл Маундс са възприемали града си като нещо повече от търговски или политически център, може да се докаже и от фрагментите счупена керамика, украсена със свещени знаци. Сред тях има символи, очертаващи свещения център. Във всеки възстановен образец знаците са в средата на изображението на слънцето. Ейнджъл Маундс е бил водещият свещен център на слънчевия култ в Америка след падането на предишния – Кахокия. Бегълците от Кахокия са се насочили не само на изток към Индиана, но и на север към Уисконсин, Щата на язовеца.

Енергийни места и майстори строители от древността