Достойни противници

1.

Спенсър Брук беше дребничка и слаба жена, с фин, но забележим стил. Открояваше се в тълпата и определено притежаваше шик. Носеше русата си коса на кок в офиса и разпусната, когато си беше у дома. На трийсет и седем години, тя ръководеше сериозен бизнес. Беше собственик и изпълнителен директор на един от най-уважаваните универсални магазини в Ню Йорк, „Брук и син“, известен повече като „Брукс“. Семейството на майка ѝ бяха банкери вече няколко поколения, а това на баща ѝ управляваше магазини. Тя бе четвъртото поколение в този бизнес. Беше в кръвта ѝ. Обичаше магазина и всичко, свързано с него, още от детска възраст. Обожаваше деликатното ухание на парфюм във всички зали и елегантността на стоките им, които я караха да се гордее с постигнатото.

Спенсър беше на четиринайсет години, когато дядо ѝ, Торнтън Брук, ѝ каза, че един ден тя ще ръководи магазина. Дотогава дори не се бе замисляла за бъдещата си работа, но след разговора им изпита истинска гордост от доверието му. Тогава дядо ѝ беше на осемдесет години. Той я научи на всичко, което щеше да ѝ е необходимо един ден, а по-късно я изпитваше за наученото. „Брукс“ сега бе мечтата на Торнтън преди години, като млад мъж.

В миналото бащата на Торнтън, Джеремая, бе притежавал най-големия и преуспяващ универсален магазин в Ню Йорк. Създал го бе с парите от наследството си през 1920 година и имал партньор. Нарекли магазина „Джонсън и Брук“, а година по-късно, когато Джеремая откупил дела на партньора си, запазил името. Най-изисканите и богати хора в града били техни клиенти. Всички мъже от рода на Джеремая преди него били банкери, може би затова и собственият му баща бил настроен скептично, когато той отворил магазина. Но Джеремая имал непогрешим инстинкт към продажбите. Знаел точно какво мъжете и жените искат и го доставял. Внасял най-високо качество стоки от Европа и красиви изделия от всички луксозни марки в Съединените щати.

Торнтън бил на девет години, когато внезапно всичко се променило. Отначало той не разбирал какво става. Семейството се изнесло от голямата къща на Пето авеню и се настанило в малък апартамент в Грамърси Парк. Банката на дядо му ударила кепенци, а той дочул родителите си да обсъждат шепнешком затварянето на магазина. Джеремая затворил любимия си магазин девет години след отварянето му в същата година, когато се родил синът му. Торнтън бил на дванайсет, когато осъзнал, че са изгубили абсолютно всичко в борсовия срив през 1929-а. Джеремая трябвало да приключи с магазина и се хванал на работа в ателие за мъжка мода. Майката на Торнтън плачела непрестанно, а изражението на баща му винаги било мрачно. Слугите, с които Торнтън израснал, изчезнали. Семейството запазило една прислужница, а вечерите с родителите му се превърнали в безмълвен час мъчение. Торнтън нямал търпение да избяга в стаята си. За разлика от техни познати, изгубили много повече, семейството имало достатъчно пари, с които да преживява скромно и пестеливо. Едва се справяли, но имали покрив над главите и не гладували. Бащата на Торнтън се състарил преждевременно и здравето му се влошило, но продължил да ходи на работа. Дори като възрастен човек, Торнтън помнеше ясно как бе посивял баща му. Всичко в него беше сиво – косата, лицето, дори атмосферата у дома.

Бяха спестили достатъчно, за да изпратят Торнтън в колеж. Той се записал в „Принстън“ като всички мъже в семейството му преди него. Бил на двайсет и една години и последна година студент, когато японците бомбардирали Пърл Харбър през 1941 година. Два месеца по-късно той се записал в армията. Прекарал войната в Европа и оцелял при десанта в Нормандия. Баща му, Джеремая, умрял от туберкулоза на петдесет и седем години, докато Торнтън бил на война. А когато той се прибрал у дома, майка му изглеждала крехка и много стара, макар да била само на петдесет. Славните дни на семейството никога не се върнали.

Торнтън мечтаел да отвори магазин. Не така величествен и огромен като онзи, който имали преди, но също така луксозен. Нямал представа как ще осъществи мечтата си, но знаел, че ще успее. Той бил по-жизнерадостен, весел и оптимистично настроен от родителите си. Завърнал се от войната помъдрял и твърдо решен да постигне мечтата си.

Шест месеца след като се върнал от Европа и се уволнил от армията, Торнтън се запознал с Анабел Филипс, красиво и жизнено момиче от Вирджиния, и лудо се влюбил в нея. Баща му бе му оставил скромна сума пари, не много, но все пак били някакво начало. Двамата се оженили през 1945 година. Анабел работела в луксозен женски магазин в горната част на града и изпитвала същата страст към модата и висококачествените стоки като Торнтън. Била една година по-млада от Торни, както приятелите му го наричали. Не била завършила колеж, но била умно момиче. Никой от двама им не се страхувал да възрази на другия. Торнтън обичал добрите спорове, дори с жена си, а тя била достоен противник. Той пък винаги имал категорично мнение и никога не се отказал от мечтите си.

Синът им, Тъкър, се родил на първата годишнина от сватбата им. По време на раждането настъпили усложнения и лекарите им казали, че Анабел няма да може да има други деца, но тя и Торнтън били щастливи с единствения си син, който бил изключително хубаво момченце.

Тъкър не притежавал лекия и весел характер на родителите си, но още като дете имал талант за математика и страст към финансите. Казвал, че когато порасне, ще стане банкер или счетоводител. Научил се да изважда и събира числа още преди да се научи да чете. Във вените му течала банкерската кръв на предците му, но не и търговската кръв на дядо му Джеремая и баща му.

Тъкър бил кротко дете. С баща му нямали много общо и той рядко го виждал. Торни се трудел на две места през седмицата и на трето през уикенда. Анабел си останала у дома, за да се грижи за сина им, а и я бивало много в пестенето на пари. Шиела дрехите им, претапицирала мебелите, ушила завесите. Четири години след завръщането си от войната, Торни имал достатъчно пари и изглеждал почтен и солиден финансово мъж, за да влезе в банката и да поиска кредит за нов магазин. Двайсет и една години след като на баща му се наложило да затвори най-лъскавия универсален магазин в Ню Йорк, Торни отворил собствения си малък, изключително елегантен магазин в долната част на града, далеч от мястото, където се намирал величественият магазин на баща му. Бил на трийсет години и пълен със страхотни идеи. Разбирал от мъжки дрехи, а Анабел го научила на всичко необходимо за женските тоалети.

Магазинът бързо постигнал успех и се превърнал в златна мина. Десет години по-късно, през 1960-а, Торни купил голяма стара сграда близо до магазинчето си, в същия беден квартал, и превърнал вътрешността ѝ в нещо изненадващо красиво, като тайно съкровище на място, където въобще не го очакваш. Дотогава „Брукс“ вече бил сериозна марка, прочута с луксозните си и елегантни дрехи за мъже и жени. Внасяли последната мода от Европа и работели в близко сътрудничество с най-известните американски дизайнери, като често влияели на произвежданото от тях. „Брукс“ продавал уникални изделия, които не можело да се намерят никъде другаде. Магазинът бил истинско бижу, въпреки неугледната външна част на сградата. Намирал се в края на мизерен квартал, затова Торни купил постройката евтино, но очевидно за изисканите клиенти местоположението нямало значение, както той бил предположил. Вътре магазинът бил елегантен и луксозен, ухаел на скъпи парфюми и хубава кожа. Обзавеждането било авангардно и модерно. Най-елегантните светски дами в Ню Йорк идвали да пазаруват в „Брукс“. Знаели, че винаги ще намерят нещо специално тук, нещо, което никой друг няма да носи, изработени на ръка пуловери от Италия и вечерни тоалети от Париж. Също така си поръчвали специални рокли от дизайнерите на „Брукс“ и купували чанти от крокодилска кожа във всеки цвят.

Торнтън се наслаждавал на работата си и на това, което продавал. Стоките в магазина били прочути с високото си качество и стил. Понякога той носел мостри у дома на Анабел, за да поиска съвета ѝ, а и тя идвала в магазина, за да го посъветва за витрините и стоките. Били отличен екип по най-модерния начин, въпреки че Анабел не работела в магазина. Тя имала набито око, когато ставало дума за мода. Също като Торнтън, познавала стоките им идеално, а още по-добре знаела какво жените ще искат да облекат следващия сезон или следващата година. Благодарение на инстинкта на Анабел, а и на своя собствен, Торнтън превърнал „Брук и син“ в процъфтяващ бизнес. Очаквал, че синът му Тъкър ще се захване с бизнеса, когато завърши „Принстън“. Торни често водел сина си като малък в „Принстън“, когато отивал там на срещи с бившите си състуденти. Нямал проблеми да убеди Тъкър да завърши същия университет като него, но се оказало невъзможно да го накара да се заинтересува от магазина. Във вените му течала кръв с гените от другата част на семейството. Единственото, което привличало вниманието на Тъкър, били финансите, но той нямал избор и трябвало да се подчини на баща си. Торнтън му показал ясно още от ранна възраст, че очаква от него да работи в магазина. Тъкър имал чувството, че го чака доживотна присъда, когато се дипломира. Помолил баща си да му разреши да вземе магистърска степен по бизнес, за да отложи работата в магазина. Торнтън се съгласил, защото решил, че магистратурата може да е полезна за бизнеса им.

Тъкър се оженил за Айлийн, момиче от старо консервативно семейство в Бостън, което също като него не проявявало никакъв интерес към търговията. Семейството на Айлийн, със стари пари и старомодни идеи, открито изразявало неодобрението си към бизнеса на семейството на зет си. Тъкър вече работел в „Брукс“, но се срамувал от това, а също и жена му. Торнтън си го представял като финансов директор някой ден, но не и да управлява компанията. Дори споделил шеговито с Анабел, че ще му се наложи да се грижи за магазина лично докато се появи внук, който може да му помага. Тъкър никога нямало да се заеме с тази работа. Айлийн не се интересувала от мода и се обличала консервативно като майка си. Всичките ѝ дрехи изглеждали безформени и демоде. Не била грозна жена, но стилът ѝ на обличане я правел такава, а Тъкър предпочитал това. И двамата били ужасно предпазливи във всяко отношение и не поемали рискове. Дори изчакали докато Айлийн станала почти на трийсет и девет, а Тъкър – на четиресет, след дванайсет години брак, да заченат първото си дете. Не бързали, често обсъждали въпроса и предпочитали дори да си останат бездетни, но накрая се предали на семейния и обществения натиск. Струвало им се, че бебето ще развали брака им.

Не се съмнявали, че ще имат син. Торнтън бил въодушевен от перспективата. Били толкова сигурни, че ще е момче, че дори не си направили труда да обмислят женски имена. Тъкър се надявал синът му да стане банкер един ден, Айлийн също, а не „продавач“, както тя презрително наричала свекъра си. Решили да го кръстят Спенсър, на член от семейството на Айлийн. Торнтън се страхувал, че синът му ще остане без деца, затова страхотно се зарадвал, че ще има внук, който да продължи традицията на „Брукс“. И Тъкър, и Айлийн се шокирали, когато им съобщили, че бебето е момиченце. Тази възможност дори не им била хрумвала и били ужасно разочаровани. Но въпреки това кръстили детето си Спенсър.

Спенсър била красива, с бялоруса коса, но не била момче. Тъкър не можел да си представи как един ден ще подготви надпис „Брук и дъщеря“. Двамата с Айлийн се държали така, сякаш ги е поразило нещастие, и гледали на Спенсър като на срамен провал. В резултат на това, през повечето време те пренебрегвали дъщеря си и я оставяли на бавачката. Искали син, а не дъщеря.

Дядото на Спенсър приветствал появата ѝ в света много по-радушно от родителите ѝ, особено когато видял колко умна е внучката му. Тя обожавала баба си и дядо си, които били топли и обичливи хора. Анабел рядко излизала от къщи без шапка с воалетка и Спенсър обичала да изпробва шапките на баба си. Мрачните ѝ родители винаги се държали сякаш са допуснали огромна грешка и тя е нечие чуждо дете. Спенсър била напълно различна от тях и приличала много повече на баба си и дядо си.

Тя обичала да помага в магазина още в тийнейджърските си години. На седемнайсет се трудела през лятото в склада, а на осемнайсет продавала в магазина. Следвала модните тенденции внимателно и поглъщала цялата информация, която дядо ѝ споделял с нея. И запомняла всичко. Думите му били святи за нея. Завършила едновременно колежа по дизайн „Парсънс“ и колежа „Юджийн Ланг“ със специалност модна администрация. За кратко време се чудела дали да стане дизайнер, но решила, че предпочита възможностите, които магазинът ѝ предоставя. А по настояване на баща си, взела и магистърска степен по бизнес администрация в Колумбийския университет.

Спенсър бе тръгнала на работа в магазина веднага след магистратурата. Двамата с дядо ѝ се забавляваха страхотно и постигнаха невероятен успех през първата ѝ година там. Торнтън споделяше тайните на търговския успех с нея и тя научи повече отколкото се бе надявала. Две от любимите фрази на дядо ѝ бяха: „Никога не се страхувай от промени“ и „Не действай еднообразно само защото нещо винаги е било вършено по определен начин“. Торнтън имаше забележително модерни идеи за маркетинга и търговията. По онова време беше вече на деветдесет и една, все още пълен с енергия и винаги готов да опита нещо ново. Слушаше забележките на персонала си и винаги намираше начин да слее новото със старото по собствения си впечатляващ начин.

Бащата на Спенсър все още беше финансов директор, макар да мразеше работата си в семейната фирма, и нямаше търпение да се пенсионира на шейсет и шест след отегчителната кариера в сянката на баща си. Но Спенсър все още не бе готова да поеме бизнеса, а Торнтън не изпитваше желание да предаде юздите на някого, дори и на любимата си внучка. Той се забавляваше с управлението на магазина и не смяташе да се оттегли.

Анабел посещаваше магазина често, оглеждаше стоките критично и даваше полезни съвети на съпруга си. Торнтън винаги я слушаше, защото тя рядко допускаше грешка. Стиловете се бяха променили, но концепциите за успешна търговия си бяха останали същите. Спенсър научи много и от дядо си, и от баба си и обичаше да работи с тях.

Идеята да преместят магазина на по-добро и лъскаво място в горната част на града бе обсъждана много пъти, но Торнтън винаги я отхвърляше. Кварталът се бе подобрил през последните петдесет години, макар все още да граничеше с мизерни райони. Клиентите, които идваха тук редовно, явно нямаха нищо против. А и повече от когато и да било преди, „Брукс“ бе неочаквано бижу в мизерен квартал, което според Торнтън ги правеше уникални и забележителни. Той притежаваше сградата и нямаше желание да я продаде и да се премести. Мислеше, че ако се преместят в горната част на града, магазинът ще стане съвсем обикновен. Винаги бе категоричен в това отношение и тъй като инстинктите му бяха непогрешими, никой вече не повдигаше темата. Останаха си на границата на квартала и наблизо все още имаше мизерни жилища. Местоположението въобще не притесняваше Торнтън. Магазинът докарваше приходи, за каквито той дори не беше мечтал. Беше златна мина.

Никой не беше подготвен, когато Торнтън получи масивен инсулт и почина в съня си в нощта преди деветдесет и втория си рожден ден. Анабел беше парализирана от мъка. Двамата бяха женени шейсет и седем години. Всички бяха съсипани, дори служителите. Затвориха магазина на следващия ден, за да почетат паметта му. Всичко в Торнтън Брук и невероятната му енергия сякаш бе убеждавало близките му, че той е безсмъртен и ще живее вечно. Внезапната му смърт ги зашемети.

Спенсър не можеше да си представи живота без него, а и изглеждаше, че батериите на Анабел внезапно се бяха изчерпили. Тя се чувстваше изгубена и объркана за първи път. Спенсър ѝ помагаше през трудните седмици след смъртта му, но баба ѝ вече не бе същата. Желанието ѝ за живот се бе изпарило. Спенсър осъзна, че любовта бе вдъхвала сили и жизненост и на двама им, това ги крепеше. Беше шокиращо да гледа как Анабел се срива и отказва да се бори. Не искаше да живее без Торнтън, а и не знаеше как.

Тъкър бе също разстроен, но по различни причини. Баща му си бе отишъл неочаквано, макар да бе на деветдесет и две. Двайсет и шест годишната Спенсър бе прекалено млада, за да поеме бизнеса, а и нямаше достатъчно опит. Тъкър отчаяно копнееше да се измъкне от работата, която бе мразил през целия си живот, но нямаше кой да заеме мястото на баща му и той му бе ядосан заради това. Представяше си как щеше да му се наложи да остане в магазина още няколко години и нямаше желание да умре като баща си. Искаше да се измъкне, но това нямаше как да се случи в скоро време. Мисълта, че бе заклещен в тази работа, го потискаше ужасно.

Това бе тежко време за Спенсър. Баба ѝ спря да идва в магазина след смъртта на дядо ѝ и получи два масивни инфаркта в рамките на четири месеца. Умря в нощта на втория и с нея настъпи краят на една ера.

Тъкър взе няколко бързи и много глупави решения, като отмени някои от най-важните им колекции, защото смяташе, че печалбите не са достатъчно добри. Клиентите започнаха да се оплакват, че стоките им не са така вълнуващи както преди.

През първата година след смъртта на Торнтън печалбите спаднаха и отново през втората година, защото Тъкър отказваше да послуша дъщеря си или който и да било друг за стоките, които бяха спрели да зареждат. Но всъщност това въобще не го интересуваше. Спенсър беше заместник-директор, подчинена на Марси Паркър, която работеше за тях от трийсет години. Марси имаше талант за маркетинг на луксозни марки и възразяваше срещу всичко, което Тъкър вършеше, но не постигаше успех. Двамата спореха разгорещено, а Спенсър се ужасяваше от мисълта, че Марси може да напусне. Майката на Спенсър вечно бе в лошо настроение. Тя искаше съпругът ѝ да се пенсионира, но той знаеше, че не може да изостави кораба. Някой трябваше да управлява фирмата и той бе принуден да го прави, макар да не го искаше. Спенсър и Марси смятаха, че той съсипва бизнеса им, но Тъкър отказваше да ги послуша и направи редица неуспешни инвестиции.

Спенсър се консултира с Бартън Уайт, инвестиционен съветник, когото семейството бе използвало и преди, за да обсъдят портфолиото им. Бартън беше млад, сериозен и изключително умен. Беше завършил „Йейл“ и се тревожеше също като нея от рисковите инвестиции на баща ѝ. Но след като бизнесът бе семеен, нямаше кой да го спре. Сега Тъкър беше изпълнителен директор и имаше пълен контрол. Торнтън никога не му се беше доверявал за инвестициите, а някои от финансовите му решения бяха тревожни. Торнтън винаги бе държал контрола върху бизнеса, но сега Тъкър го правеше. Той се наслаждаваше на властта си повече отколкото обичаше магазина, за разлика от баща си. За Торнтън магазинът бе живо същество, но не и за сина му.

Бартън Уайт покани Спенсър на вечеря, за да обсъдят състоянието на компанията. Тя се нуждаеше от разумен, обективен и интелигентен човек, с когото да поговори, и прие с благодарност. Без дядо ѝ, тя вече нямаше с кого да обсъжда проблемите и който да я съветва, освен Марси, която разбираше от мода, но не и от финанси.

Барт беше ужасно консервативен във всичко, което бе успокояващо от инвестиционна гледна точка, но го правеше не особено вълнуващ като човек. Дотогава Спенсър бе излизала с мъже от колежа и университета. Барт беше по-зрял, макар да бе само шест години по-голям от нея. Беше солиден и стабилен, но не и вълнуващ.

Спенсър беше имала една разочароваща любов в колежа, която я уплаши от сериозните връзки. Най-сериозното ѝ обвързване бе с магазина. Чувстваше се толкова изгубена без добрите съвети на дядо си, че се захвана с Барт по-бързо отколкото би постъпила при други обстоятелства. Чувстваше се уязвима и самотна. Непрестанно се караше с баща си, а прекрасният ѝ дядо вече го нямаше. Смъртта му бе оставила ужасна празнина в живота ѝ.

Спенсър дори се страхуваше, което бе нетипично за нея. Това ускори връзката ѝ с Брат драматично и тя разчиташе на него. Сближи се с Барт в момент на страх, нужда и изолация. Баща ѝ се възползваше от позицията на изпълнителен директор и всеки разговор с нея водеше до скандал. Тъкър най-после имаше свободата, която искаше, макар да мразеше работата си и магазина. Той отказваше да се вслуша в разумни съвети, а Барт увери Спенсър, че тревогите ѝ са основателни. Финансистът определено ценеше идеите ѝ.

Барт беше учуден и впечатлен от ума и зрелостта ѝ. Спенсър беше предпазлива, а знанията, придобити с помощта на дядо ѝ, ѝ служеха добре. Барт не беше свикнал да общува с толкова способни жени като Спенсър, особено толкова млади като нея.

Тя бе обучавана да управлява бизнес, при това от учител експерт. Уменията ѝ го впечатляваха и привличаха и връзката им бе ново преживяване за него. Собствената му майка никога не беше работила, участваше в безброй благотворителни комитети и не се интересуваше от бизнес. Никое от момичетата, с които бе излизал, нямаше сериозна работа, ако въобще вършеше нещо. Те бяха дебютантки, скитаха по купони и не го предизвикваха в интелектуално отношение. Спенсър беше много повече. Имаше страхотен ум за бизнес, но в същото време бе изключително женствена. Той можеше да говори с нея за своята и за нейната работа и обичаше да я съветва относно постоянните грешки на баща ѝ, които тя забелязваше незабавно.

Барт я посъветва да намери човек, когото да подготви за изпълнителен директор. Рано или късно баща ѝ щеше да се пенсионира, а тя щеше да се нуждае от някой, който да управлява магазина, за да ѝ даде възможност да си живее живота. Тя се изсмя на идеята му.

– Този човек съм аз, Барт. Магазинът е моят живот.

Той никога не беше осъзнавал колко сериозни бяха думите ѝ и не ѝ повярва.

– Казваш го сега. Но не искаш да се занимаваш с това завинаги. Един ден ще се омъжиш и ще имаш деца.

Спенсър никога не бе споделяла с него убеждението си, че може едновременно да имаш семейство и да ръководиш бизнес. Беше сигурна, че ще се справи, но се страхуваше да му го каже, за да не я помисли за лишена от женственост. Надяваше се някой ден да има съпруг и деца и все още да управлява магазина.

След като се бе нагледала как баща ѝ оплесква всичко, Спенсър не изпитваше никакво желание да предаде магазина на някой друг, когато баща ѝ се пенсионира. Сега тя полагаше огромни усилия да научи всичко, от което щеше да се нуждае по-късно. Беше спокойна, съвестна и методична и Барт нямаше представа колко бе сериозна. Той мислеше, че управляването на магазина бе временно развлечение за нея преди брака и тя никога няма да се отдаде сериозно на дългосрочна кариера.

Спенсър се изненада, когато шест месеца след като започнаха да се срещат, Барт ѝ предложи брак. Тя се наслаждаваше на връзката им и го бе заобичала заради подкрепата и съветите му. Разчиташе на него и той ѝ се стори идеалния съпруг, защото беше солиден и знаеше много за бизнеса. Барт не беше забавен като някои от бившите ѝ гаджета, но изглеждаше подходящия партньор в живота. Тя обмисли решението си сериозно и се сгодиха.

Ожениха се след шест месеца, година след като започнаха да се срещат. Имаха достатъчно време да планират сватбата и Спенсър намери красива рокля, която Марси ѝ поръча чрез магазина. Искаха деца, но Спенсър планираше да изчака няколко години. Чувстваше се прекалено млада, а и магазинът трябваше да се възстанови от щетите, нанесени от баща ѝ. Тя предполагаше, че Барт е съгласен с нея, въпреки че никога не бяха обсъждали въпроса сериозно.

Едно от нещата, които ги свързваха, бе колко си приличаха родителите им. Майките им никога не бяха работили и не се интересуваха от бизнес или от работата на мъжа си. Предпочитаха по-приятни и женствени занимания. И двете семейства бяха консервативни и със старомодни идеи, което не притесняваше Барт, въпреки че родителите на Спенсър бяха вечен източник на раздразнение за нея. Барт беше по-толерантен към неговите и често се съгласяваше с тях. Тя никога не осъзна напълно колко консервативен беше съпругът ѝ. Дядо ѝ я беше окуражавал да е напредничава, изобретателна и модерна. Барт не бе имал такъв човек в живота си и бе традиционалист. Той просто не искаше да ѝ изглежда толкова скован, а тя не искаше да му изглежда прекалено дръзка.

Първият голям шок в брака им ги порази бързо и силно, малко след медения им месец, който прекараха на ски в Аспен. Спенсър настина, кашлицата ѝ се превърна бързо в бронхит и местният лекар ѝ предписа антибиотик, който унищожи ефекта от противозачатъчните ѝ. Седмици след медения им месец тя откри, че е бременна.

Спенсър изпадна в шок. Бебето, което искаше да роди след няколко години, бе на път. Барт беше щастлив, а тя нервна и напрегната, особено след като научиха, че ще имат близнаци. За първи път Барт ѝ заяви ясно, че очаква тя да се откаже от работата, когато децата се появят. Той искаше за децата си майка, каквато бе неговата, майка, която си седи у дома, а не управлява магазин. И схватките им започнаха. Спенсър отказа да напусне работата и остана в магазина през цялата си бременност, до две седмици преди раждането. Двамата с Барт се караха ожесточено през цялото време. Тя отказа да зареже магазина на дядо си и не виждаше защо да го прави. Родителите на Барт бяха напълно съгласни с него и не одобряваха действията ѝ. Собствената ѝ майка застана на тяхната страна. Всички ѝ насаждаха чувство за вина, но Спенсър упорито отказваше да напусне работа. Скандалите между нея и Барт не спираха.

Десет месеца след сватбата им тя роди еднояйчни близнаци, Бен и Аксел. И заради светкавичната бременност, шока от раждането на близнаци, напрежението в работата, постоянните скандали с баща ѝ, тревогите за магазина и начина, по който Тъкър го управляваше, както и разправиите с Барт задето не си остава вкъщи, бракът им започна да се разпада.

Прекараха цялата първа година, както и годишнината си, в спорове. Спенсър дори избухна в сълзи, когато Барт ѝ каза, че е по-добре да продадат магазина. Той твърдеше, че работата ѝ идва в повече и, според него, е несъвместима с брака и отглеждането на близнаци. Баща ѝ мразеше работата и беше само въпрос на време кога ще се пенсионира, а Барт не искаше жена му да управлява магазина. Настояваше тя да си е у дома с момчетата. Тъкър се съгласи с идеята на Барт за продажба.

– Няма да продам магазина само защото имаме близнаци – каза тя възмутено на Барт. – Това е абсурдно.

Спенсър се върна на работа осем седмици след раждането. С Барт наеха добра бавачка, която имаше опит с близнаци.

– По-абсурдно е, че се върна на работа след осем седмици и спря да ги кърмиш – отвърна той.

Барт имаше определени идеи за отглеждането на деца, тъй като майка му никога не беше работила и се бе грижила за него и братята му без бавачка. Спенсър обаче бе израснала с икономка, която се грижеше за нея. Беше прекарвала много повече време с нея отколкото с майка си, въпреки че тя не работеше, но пък вечно ходеше по обеди с приятелки и играеше бридж.

– Какви са най-важните неща за теб? – извика Барт ядосано.

Той не одобряваше всичко, което жена му правеше, и вечно я критикуваше. Спенсър вече се чувстваше виновна задето оставяше бебетата си, за да се върне на работа, но пък носеше отговорност и за магазина. Беше твърдо решена да изпълни и двете роли успешно.

– Същите както и преди. Ти, децата и магазина – отвърна тя разгорещено.

– Не можеш да се справиш с всичко. Трябва да избереш. Не можеш да си майка и да работиш.

– Да, мога. Ще се справя и с трите задачи – работа, съпруга и майка.

Тя искрено вярваше в думите си и полагаше неимоверни усилия. Понякога беше доста трудно, но в сърцето ѝ имаше място за всичко.

– Не ми изглежда възможно. Прибираш се у дома в осем часа вечерта. И кога за последен път ходихме на вечеря или на кино заедно? – попита Барт.

Думите му бяха верни и Спенсър се почувства още по-виновна. Всяка вечер се прибираше у дома изтощена от всичко, което вършеше в работата. Беше изключително съвестна, но искаше да бъде и добра съпруга и майка.

– Все още свикваме с близнаците – каза тя отбранително.

А пък Барт свикваше с Франсин, бавачката, и мразеше това, че в къщата им живее чужд човек. Но без бавачката Спенсър трябваше да будува по цяла нощ, за да храни и преоблича бебетата. Така поне успяваше да поспи малко, за да може да върши работата си през деня.

– Това няма да се получи, освен ако не промениш нещо, Спенсър – предупреди я Барт. – А и баща ти ще разори магазина преди да имаш контрол върху него. По-добре го продай сега, докато все още можеш да получиш висока цена.

Сърцето ѝ се сви, когато го чу. Не искаше война с него, нито ултиматуми. Барт нямаше право да ѝ заповядва да напусне работата и да продаде магазина, а явно той се канеше да направи точно това. В известно отношение Барт сякаш ревнуваше от магазина, защото той означаваше много за нея и тя не се опитваше да го крие. Беше му го обяснила в мига, когато започнаха да се срещат, и тогава той твърдеше, че няма нищо против. Но сега, след като се ожениха и се появиха децата, той си промени мнението. Искаше тя да продаде магазина и се опитваше да убеди и баща ѝ да го направи. Спенсър обаче не желаеше да е изправена пред подобен избор, нито заради Барт, нито заради когото и да било друг. Беше убедена, че може да се справи с всичко. Този проблем се превърна в основна тема за честите им скандали.

После светът ѝ отново се преобърна.

Когато близнаците бяха на четири месеца, баща ѝ бе диагностициран с рак на панкреаса. Тъкър почина след три месеца, милостивият край настъпи бързо. Спенсър едва имаше време да се приспособи и да поеме управлението на фирмата, но бе изненадана колко удобно се чувстваше в ролята си на изпълнителен директор. Обичаше работата си и помнеше всичко, което дядо ѝ я беше научил. Всеки ден ѝ се струваше, че чуваше гласа му, който я съветваше как да постъпи във всяка ситуация. С помощта на Марси Паркър, тя възстанови повечето колекции, които баща ѝ беше премахнал, и скокът в продажбите бе незабавен. По времето, когато баща ѝ умря, тя вече контролираше бизнеса идеално.

Майка ѝ, Айлийн, обвиняваше магазина за смъртта на Тъкър, който бе едва на седемдесет години. Той го бе управлявал само четири години, но мразеше работата си. Айлийн винаги бе съжалявала, че не се беше омъжила за банкер или финансист като баща си. Спенсър обаче осъзнаваше, че тя самата се бе омъжила за един от тях, човек като родителите ѝ, а не като дядо ѝ или самата нея. Тя се вълнуваше и беше щастлива, когато магазинът вървеше добре, или някой план за маркетинг или специални стоки постигаше успех. Обичаше да вижда как клиентите в магазина, въодушевени от това, което откриваха, си тръгваха с усмивки. Торнтън също бе изпитвал удоволствие от това. Той искрено обичаше работата си. За него магазинът не беше само машина за пари, но и начин да помогне на хората да намерят истинско удоволствие в покупката си, независимо дали ставаше дума за нова гривна от бижутерията, за нова шапка или за балтон от кашмир от най-добрия шивач в Лондон, или за чифт уникални ботуши за езда.

Спенсър създаде нов отдел за красиви стоки на по-достъпни цени и той вървеше страхотно, привличайки по-широк кръг купувачи, много от тях млади и с по-скромни възможности от родителите си. Спенсър и Марси изпитваха истинско удоволствие, че им предлагаха качествени стоки на по-ниски цени. Идеята им постигна невероятен успех. Марси беше умна, жизнена, енергична и стилна жена, разведена отдавна и без деца, която бе отдадена напълно на магазина и добра приятелка на Спенсър.

„Брукс“ все още поддържаше шапкарския отдел, създаден от Анабел в началото, както и щанд, където клиентите можеха да си поръчат ръчно изработени ръкавици от Франция. Магазинът беше съкровищница с красиви стоки, които радваха клиентите. Спенсър не би се отказала от него за нищо на света. Ставаше дума за любов, а не само работа.

В същото време тя искаше да е добра съпруга на Барт и добра майка на Бен и Аксел. Знаеше, че ѝ предстоеше да научи много за майчинството, но когато държеше близнаците в ръце, чувстваше нещо, което не бе изпитвала никога преди, една невероятно силна връзка. И искаше да ги защити и предпази от всичко.

Спенсър знаеше, че други жени работеха и се справяха чудесно и с работата си, и с майчинството. Жени, които бяха лекарки, адвокатки, актриси, жени с работа и кариери, на които държаха, и които също обичаха децата си. Какво лошо имаше в това, че тя искаше да върти семейния бизнес, в който дядо ѝ бе вложил толкова обич, и да е майка в същото време? Защо трябваше да избира между двете? Струваше ѝ се несправедливо, че Барт я тормозеше да направи избор. Знаеше, че не би могла да продаде бизнеса, за да му достави удоволствие. Щеше да го намрази завинаги, ако го направеше. Тя искаше шанс да се справи добре и с двете си задачи – майчинството и магазина, който най-после беше неин.

Но независимо колко внимателно се опитваше да обясни това на Барт, той отказваше да я разбере. Смъртта на баща ѝ създаде допълнително напрежение между тях, защото тя прекарваше все повече време в магазина. Бавачката им, Франсин, се опитваше да държи децата будни докато майка им се прибереше у дома, което невинаги бе възможно, но тя променяше графика на храненето им, така че успяваха през повечето вечери. А и Спенсър нямаше нищо против да са будни до по-късно, за да може да ги види. Беше щастлива, когато вечер се прибираше и прегръщаше децата си.

Барт не прекарваше повече време с тях от нея, дори много по-малко. Твърдеше, че това е повече работа на майката, която трябваше да е постоянно присъствие до бебетата, а и през цялото им детство. Близнаците бяха на седем месеца, когато дядо им умря, но той бездруго не се интересуваше от тях. Баба им, Айлийн, също ги посещаваше рядко. Тя предпочиташе да играе бридж с приятелките си, а и бе твърде депресирана, за да отделя време за тях. Въпреки усърдната ѝ работа, Спенсър бе единствената от семейството, която прекарваше време с децата. Родителите на Барт също не се интересуваха от внуците си.

Спенсър се опитваше да обръща внимание на майка си и я съжаляваше, но двете не станаха по-близки след смъртта на баща ѝ отколкото преди. Родителите ѝ винаги бяха по-близки един с друг отколкото с нея и я караха да се чувства като натрапница. Не бяха убедени, че въобще искат деца, и съмнението им си остана дори след раждането ѝ. Спенсър винаги бе усещала колко неуверени бяха родителите ѝ в отношението си към нея, за разлика от баба ѝ и дядо ѝ, които я приеха в живота си, дори след началното разочарование на дядо ѝ, че тя не е момче. Торнтън бе вдигнал летвата високо за нея и тя никога не го разочарова. Още в ранните ѝ години той видя и бе готов да признае, че тя бе не по-малко умна от който и да е мъж. Тъкър не бе така склонен да признае постиженията на дъщеря си, а и за разлика от баща си бе много по-старомоден и с шовинистки идеи. Торнтън винаги забелязваше компетентността на жените, които работеха за него, и я награждаваше справедливо, както с Марси Паркър, която имаше една от най-високоплатените служби в магазина.

Отначало за Спенсър бе малко страшничко да бъде изпълнителен директор на трийсет години, но си спомни, че дядо ѝ е бил точно на нейната възраст, когато отворил магазина. Разбира се, тогава мястото било несравнимо по-малко. Сега тя отговаряше за една солидна компания.

В бизнес секцията на „Ню Йорк Таймс“ публикуваха статия за нея, както и в „Уол Стрийт Джърнъл“. Тя бе един от най-младите изпълнителни директори в Ню Йорк. Репортерите разказваха за историята на магазина и за направените от нея промени и подобрения. Единственият човек, който не я хвалеше и подкрепяше, бе съпругът ѝ. Трудно ѝ беше да го разбере, но Барт изглеждаше още по-ядосан и ревнив откакто тя пое магазина, след като баща ѝ се разболя и почина.

Спенсър не го признаваше, но чувстваше едва ли не облекчение, че вече не ѝ се налага да се кара вечно с баща си и може да управлява магазина така, както дядо ѝ би го правил. Тя повиши Марси Паркър в президент и нае нов моден директор, когото открадна от „Ниймън Маркъс“ в Далас. Няколко човека ѝ се ядосаха, че не назначи измежду тези, които вече работеха за нея, но тя смяташе, че нови идеи и нов поглед ще са добре за магазина, и се оказа права.

Новият моден директор беше елегантен тексасец на име Борегард Винсънт. Беше работил десет години за „Кристиян Диор“ в Париж и четири за „Ниймън Маркъс“. Беше на трийсет и девет години, с блестящи препоръки и с Марси се разбираха чудесно. Тя беше на петдесет и пет, родена и израснала в Ню Йорк и бе доста корава жена. Беше се издигнала съвсем сама и имаше набито око за мода и инстинкт за новите тенденции. И беше лоялна към Спенсър, както навремето към дядо ѝ. Възгледите на Бо бяха по-традиционни, повлияни от прочутите френски марки. Двамата се балансираха отлично. Спенсър беше доволна от новия си директор и го сподели с Барт, но независимо от уменията му в бизнеса, той въобще не проявяваше интерес към магазина. Настояваше упорито тя да го продаде и нищо не можеше да промени мнението му.

– Няма да го продам – най-после му каза тя категорично шест месеца след смъртта на баща ѝ.

Близнаците бяха навършили една годинка преди месец, а тя тъкмо бе станала на трийсет и една, вършеше идеално работата си като изпълнителен директор и се чувстваше удобно в новата си роля. Справяше се и с майчинството, и с работата си и доказваше, че може да върши и двете добре, но Барт отказваше да го признае. Непрестанно я критикуваше и я караше да се чувства виновна.

– Ще ти се иска да го беше продала – заяви Барт, – когато лошите инвестиции на баща ти се скапят напълно. Ще започнеш да губиш пари и ще се ядосваш, че не си се отървала от бизнеса, когато си могла.

Той вечно ѝ предричаше загуби и никога успех. Действаше ѝ демотивиращо, което бе целта му.

– Разбирам защо работеше там, когато дядо ти беше жив, а дори и за да помагаш на баща си, но да управляваш магазина е съвсем различно – каза той. – Прави те да изглеждаш жадна за власт и корава.

Барт нямаше и една мила дума за труда ѝ, нито признаваше колко тежка отговорност е това. Собствената му работа на Уол Стрийт не беше вълнуваща, нито така важна като нейната. Беше просто един от инвестиционните съветници в голяма фирма. Не получаваше слава и внимание като нея в ролята ѝ на млад и обещаващ изпълнителен директор. Беше постоянно ядосан на жена си и ѝ завиждаше за всичко.

– Родена съм четвърто поколение в този семеен бизнес, Барт. Защо това те тормози толкова?

Спенсър беше мила и обичлива към него, но той никога не ѝ отвръщаше нежно.

– Исках съпруга и майка на децата ми, а не изпълнителен директор. Все едно съм женен за мъж.

Някои от думите му я пробождаха болезнено, но тя се опитваше да го скрие. Не му се хвалеше с успехите си, за да не наранява егото му, но не желаеше да я унижава и тормози, а той правеше само това.

– Няма да продам бизнеса – решително заяви тя. – И няма да си променя решението.

Една сутрин по време на закуска тя се обърна към него и каза меко:

– Какво искаш, Барт?

Надяваше се, че той ще се приспособи към новото ѝ положение. Опитваше се да не му показва успехите си по никакъв начин, но си вършеше работата отлично и хората го виждаха.

– Искам да продадеш магазина, ако възнамеряваш да си запазим брака – каза той прямо и тя го погледна шокирано.

Никога преди не го беше заявявал толкова ясно.

– Да не искаш да ми кажеш, че ще се разведеш с мен, ако не продам магазина? – попита тя, като го погледна право в очите.

Не хареса гнева и завистта, които видя там, а и ѝ беше омръзнало от тях.

– Предполагам, че точно това искам да кажа – студено отговори той. – Нещата между нас ще се влошат още повече, ако запазиш магазина.

Сексуалният им живот почти бе замрял откакто тя пое магазина, сякаш идеята, че жена му се издигаше в кариерата, го лишаваше от мъжественост, а нея я правеше непривлекателна. Тя не желаеше да му се натрапва и макар да бе млада и красива, той вече не искаше близост с нея. А и никога не ѝ казваше, че е красива, и се държеше, сякаш не го забелязва.

– Не ми даваш голям избор – каза тя с леден тон, нещо в нея най-после се бе пречупило.

– Напротив, давам ти. Продай магазина, ако искаш бракът ни да оцелее. Или пък запази магазина, но ще загубиш мен.

За първи път Спенсър се зачуди дали той не ѝ изневеряваше. Но през седмиците след като ѝ каза това, тя осъзна, че дори ако продаде магазина, бракът им не може да бъде спасен. Барт вечно бе недоволен и се конкурираше с нея. Всеки ден бе състезание в това кой преуспява повече. И двамата знаеха, че тя беше по-добрата, и той не можеше да ѝ го прости. Барт се справяше добре в службата, но това бе само работа, а за Спенсър магазинът бе страст и наследство от дядо ѝ. Нищо не би могло да я принуди да се откаже от това или да предаде паметта на дядо си като продаде магазина. А и тя искаше да го запази за синовете си.

Месец по-късно, след сериозно обмисляне, тя се предаде. Не бе останало нищо, което да спасява. Барт бе загубил милото си отношение към нея, нямаше дори физическо привличане. Виждаше я като робот или манекен, облечен с дрехите от магазина. Вече не я смяташе за красива и тя го усещаше. Завиждаше ѝ прекалено много, за да я обича. Тя се съмняваше, че въобще някога я бе обичал. Но каквото и да бе изпитвал към нея, то вече не съществуваше. Барт ѝ действаше ужасно потискащо. Всичко, което го бе привлякло в началото – енергията ѝ, умът ѝ, деловите ѝ способности, сега го караше да я мрази. Спенсър не се чувстваше обичана, а той се отнасяше към нея с гняв, неуважение и презрение, за да я накаже за успеха ѝ.

Идеята да отгледа близнаците сама я плашеше. Но пък да е омъжена за човек, който я мрази, също не ѝ се струваше привлекателно. Накрая Спенсър подаде молба за развод. Прие срива на двугодишния им брак за неизбежен. Барт искаше да я контролира и лиши от магазина. В началото беше различно. Тогава той ѝ се възхищаваше и я уважаваше, но вече със сигурност не беше така. Спенсър не бе това, което беше очаквал от една съпруга и майка.

Адвокатът ѝ попълни всички необходими документи и ги изпрати на адвоката на Барт. Не определиха график за посещение на близнаците, защото бяха прекалено малки, но с предупреждение Барт можеше да ги посещава у дома, когато поискаше. Той се беше изнесъл от дома им и бе отседнал временно в клуба си. Спенсър бе тази, която бе платила апартамента им, тъй като тя разполагаше с достатъчно пари, а той – не.

Адвокатът на Барт поиска апартамента като част от споразумението и тя се съгласи. Купи малка къща в Челси, недалеч от магазина, и я обзаведе както искаше. Спенсър обичаше дома си. Беше достатъчно голям за нея и близнаците, имаше и стая за бавачката, и градина. Близнаците също изглеждаха щастливи там.

След раздялата с Барт тя работеше още повече и от преди, а вечер бързаше към дома и децата си. Понякога се чувстваше уморена до смърт, решаваше един проблем, а веднага идваше следващият. Беше единственият родител у дома, а в магазина имаше последната дума и контрола върху абсолютно всичко. Отговорността бе огромна и тя я приемаше по-сериозно отколкото когато и да било преди. Отнасяше се също толкова сериозно и към отглеждането на близнаците и се справяше и с кариерата, и с майчинството, както си бе обещала. Спенсър се изненада от това колко рядко Барт искаше да вижда децата. Тя самата го канеше да ги посещава, но през повечето време той заявяваше, че е зает, и отказваше. Не беше имал силна връзка с тях още преди, а с времето тя отслабваше все повече. Барт се наслаждаваше на ергенския си живот и често излизаше по срещи. Спенсър нямаше време, заета с магазина и близнаците, а и не се интересуваше от мъже. Не разполагаше нито с време, нито с енергия да излиза на срещи.

Майка ѝ се възпротиви енергично срещу развода в мига, когато Спенсър ѝ съобщи за него. Както винаги, тя бе настроена критично към дъщеря си. Възгледите ѝ бяха по-сходни с тези на Барт отколкото на собственото ѝ дете. И също като Барт, тя мразеше магазина и ревнуваше от него.

– Той е напълно прав – заяви тя. – Нямаш време да възпитаваш децата. Те ще се превърнат в престъпници, ако вечно те няма – предрече тя.

Айлийн също никога не бе имала време за нея, но Спенсър беше сериозно дете и добра ученичка, въпреки липсата на внимание от страна на родителите ѝ. Спенсър беше несравнимо по-добра и грижовна майка от своята и прекарваше повече време с децата си.

– Аз съм с тях, мамо – кротко отвърна Спенсър. – Просто не в обичайните часове.

Спенсър се грижеше сама за децата в неделя и това ѝ харесваше. Не ѝ се налагаше да избира между тях и магазина. Барт бе човекът, който се бе опитал да я принуди да избира, сякаш за да докаже правотата си. Той ѝ даваше прилична сума за издръжка на момчетата, но не им отделяше от времето си. Тя се чудеше с кого ли излиза бившият ѝ съпруг, но никога не го попита. Казваше си, че не е нейна работа, въпреки че вероятно по-късно щеше да има значение. Съдебният посредник беше определил посещенията за времето, когато близнаците навършат три години. Дотогава Барт можеше да ги вижда в дома на Спенсър, но това се случваше рядко. Твърдеше, че са прекалено малки, за да разбират какво става. Децата изгледаха щастливи, държаха се чудесно и явно той не им липсваше. Бяха само на година и половина сега, а когато родителите им се разделиха, бяха на година.

Спенсър обиколи магазина, както правеше всяка сутрин, след като отворят в десет, въпреки че бе там много преди това. Тя беше на трийсет и една, управляваше магазина от седем години, веднага след смъртта на баща си, а разводът ѝ с Барт бе приключил преди пет години. Всичко мина сравнително леко. По настояване на баща ѝ бяха сключили желязно предбрачно споразумение, в резултат на което нямаше много спорове, особено след като тя щедро му отстъпи апартамента им. Накрая никой от двамата не се опита да запази брака, който не вървеше и никога нямаше да се оправи. Барт изчезна от живота ѝ бързо, което беше облекчение. Искаше съпруга, която си седи у дома, а не е собственик на универсален магазин. Той упорито бе настоявал тя да напусне работата си след раждането на децата и отказваше да разбере колко много означаваше магазинът за нея. Спенсър го обичаше с цялото си сърце и го считаше за важна част от историята и семейството си. Беше нещо свято за нея и мисия, наследена от дядо ѝ.

Барт не виждаше момчетата достатъчно често, но те не страдаха. Спенсър се забавляваше с тях в неделя, когато Франсин почиваше, а през седмицата често се опитваше да се прибере от работа по-рано, за да вечеря с тях или поне да ги сложи да си легнат. А и ги виждаше всяка сутрин преди работа. Франсин, бавачката, остана при тях и бе важна част от живота на децата.

Барт се срещаше с една и съща жена през последната година, както ѝ докладваха момчетата след редките случаи, когато се виждаха с баща си за вечеря или за кратко посещение. Той твърдеше, че децата са прекалено буйни и не може да се справи с тях. Дори не успяваше да ги различи един от друг и не се и опитваше. Спенсър очакваше, че той в скоро време ще се ожени повторно.

В момента тя имаше връзка с Бил Кели, директор на рекламната агенция, която тя използваше за магазина. Бил беше на четиресет години, заклет ерген, който се наслаждаваше на свободата си. Връзката им бе по-скоро удобство, отколкото сериозен романс, и добра компания, когато и двамата бяха свободни. Никой от тях не искаше да се жени, нито имаше категорични изисквания към другия. И двамата бяха много заети. Спенсър бе затрупана с работа покрай магазина и близнаците. Засега не се нуждаеше, нито искаше, сериозна връзка. Бракът ѝ с Барт не я бе вдъхновил да опита отново, защото бе голямо разочарование. Сега тя се страхуваше, че всеки мъж, с когото се запознае, ще има проблеми с отдадеността ѝ на работата. А момчетата ѝ и магазинът бяха по-важни за нея от всеки мъж, когото познаваше.

Тя се усмихна докато се качваше с ескалатора и хвърляше бърз поглед на всеки сектор, за да се увери, че всичко върви гладко. Персоналът знаеше, че тя е взискателна и обслужването на клиентите е изключително важно за нея. Спенсър искаше всеки клиент да е щастлив докато е в магазина и да е доволен от покупката си, когато си тръгне. Обикалянето на целия магазин всяка сутрин бе нещо, което бе научила от дядо си. Торнтън я беше предупредил да не се заседява в кабинета си и да се появява всеки ден пред персонала и клиентите. Тя често бе го придружавала в сутрешните му обиколки.

През изминалите седем години Спенсър изпълняваше ролята си отлично, въпреки че не бе лесно да заеме мястото на Торнтън. Но единайсет години след смъртта му, тя все още полагаше усилия и се надяваше, че той щеше да се гордее с нея. Царуването на баща ѝ беше кратко и само във вреда на магазина. Но Спенсър се справи с положението благодарение на своята енергия и любовта си към работата.

Когато стигна до партера, тя се качи в асансьора, за да се върне в кабинета си. Мина покрай секретарката си с усмивка на лицето, затвори вратата на кабинета и седна зад бюрото на дядо си. Едва ли не го усети как ѝ се усмихва весело. Днес ѝ предстоеше много работа, но това ѝ харесваше.

Спенсър обичаше да е заета и да чувства, че е постигнала нещо в края на деня, когато се прибираше у дома при близнаците. Магазинът посрещаше нуждите ѝ почти като човешко същество. Имаше сърце и душа, подхранени от хората, които го обичаха. Сега бе неин ред да се грижи за него, да го пази и да му помага да порасне, докато някой ден някой от синовете ѝ или и двамата го поемеха. Дотогава той бе нейната мисия в живота и тя се изправяше пред предизвикателството с готовност и радост. Представяше си как остарява в магазина, също като дядо си. И някой ден той щеше да е наследството ѝ за Бен и Аксел. Беше най-прекрасният подарък, който можеше да им даде, също както бе най-прекрасният подарък от дядо ѝ, когато наследи магазина от баща си. Спенсър вече си представяше как някой ден ще смени името на магазина, за да добави имената на Аксел и Бен към своето. „Брук и Уайт“. Но засега, докато те пораснеха, вълшебният свят на „Брукс“ беше само неин.