Госпожата

1.

Стъпките ми ехтят енергично по твърдия лъскав под. Присвивам очи под силната светлина на флуоресцентните лампи.

– Насам. – Консултантката по въпросите на произшествията спира и ме въвежда в моргата на болницата – хладно голо помещение.

На маса, под чаршаф, е положено безжизненото тяло на брат ми.

Шокът е сеизмичен, притиска гърдите ми и изцежда последния дъх от дробовете ми. Нищо не е било в състояние да ме подготви за това.

Кит, големият ми брат.

Моето мерило.

Кит, дванайсетият граф на Треветик.

Мъртъв е.

– Да. Това е той. – Думите са като памук в устата ми.

– Благодаря ви, лорд Треветик – прошепва лекарят.

Мама му стара. Това съм вече аз!

Свеждам поглед към Кит.

Само че това не е той. Аз съм на масата – лежа целият в рани... студен... мъртъв.

Аз ли? Как?

Както съм проснат на масата, гледам как Кит се навежда над мен и ме целува по челото.

– Сбогом, скапаняко – стърже гласът му и напрежението от непролетите сълзи натежава в гърлото ми. – Ти се справи. За това си роден. – Отправя ми кривата си искрена усмивка, която пази за специалните моменти, когато е прецакан.

Кит! Не! Не си разбрал правилно.

Чакай!

– Ти ще се справиш, Резервичке – казва той. – Ти си щастливият номер тринайсет. – Усмивката му се изплъзва и той изчезва. Поглеждам го отново и се навеждам над него, докато спи. Само че смазаното му тяло лъже – той не е заспал – той е... мъртъв е.

Не! Кит! Не! Думите ми засядат в гърлото, стягат всичко вътре от твърде много мъка.

Не! Не!

Будя се, сърцето ми блъска.

Къде съм?

Трябва ми наносекунда, за да се ориентирам, а очите ми да се приспособят към полумрака. Алесия се е сгушила до мен, отпуснала е глава на гърдите ми, ръката ѝ е върху корема ми. Поемам си дълбоко дъх, за да се успокоя, паниката ми се отдръпва като нежните вълни на тихо море.

Аз съм в Кукеш в Албания, в дома на родителите ѝ, и от другата страна на езерото зората е като шепот в небето.

Алесия е тук. С мен. В безопасност е и спи дълбоко. Внимателно стягам ръка около раменете ѝ и я целувам по косата, вдъхвам аромата ѝ. Леко ухание на лавандула, рози и моето сладко, така сладко момиче успокоява и събужда сетивата ми.

Тялото ми се надига; желание, горещо и тежко, се показва малко по-надолу.

Желая я. Отново.

Това е ново – тази нужда, но тя е залегнала дълбоко в мен, тя е част от онова, което съм, и става по-силна, когато съм с нея. Тя е толкова привлекателна и прелестна, че копнея за нея като наркоман. Не искам обаче да я будя – та тя премина през деветте кръга на ада.

Отново.

Мама му стара.

Овладявам тялото си и затварям очи, а гневът и съжалението се надигат. Оставих я да ми се изплъзне между пръстите. Позволих онзи готов на насилие гадняр, нейният „годеник“, да я открадне. Дори не искам да знам какво е преживяла, но нараняванията и синините разказват ужасна история.

Никога няма да позволя това да се случи отново.

Добре, че тя е в безопасност.

Нека спи.

Играя си нежно с кичур от косата ѝ, както винаги се наслаждавам на мекотата ѝ. Допирам я до устните си в нежна целувка.

Моята любов. Моето красиво, смело момиче.

Тя преодоля толкова много за съвсем кратко време: трафик на хора, останала е бездомна, намерила си е платена работа... и се влюби в мен.

Сладката ми прислужница.

Скоро ще бъде моя съпруга.

Затварям отново очи и се сгушвам по-близо, търся топлината ѝ и се унасям.

Будя се неочаквано, изтръгнат от съня от нещо навън.

Какво беше това?

Станало е по-късно – светлината в стаята е по-ярка.

– Алесия!

Майка ѝ я вика.

Мама му стара! Успали сме се.

– Алесия! Събуди се. Майка ти те вика. – Целувам я по челото и тя мърмори, докато се отдръпвам от ръцете ѝ и сядам. – Алесия! Хайде! Ако баща ти ни види, ще ни застреля и двамата.

Споменът за баща ѝ и пушката му помпа от снощи се надига неканен в ума ми.

Ще се ожениш за дъщеря ми.

Майка ѝ се провиква отново и Алесия отваря очи, мига, за да прогони съня. Вдига очи към мен, разрошена, сънена, възбуждаща, и ми отправя прелестната си усмивка. За момент забравям мрачната заплаха на баща ѝ, поставил пръст на спусъка на пушката.

– Добро утро, красавице. – Галя я по бузата, избягвам одраното място, което е все още там. Тя затваря очи и се приближава до мен. – Майка ти те вика.

Очите ѝ се отварят и усмивката ѝ изчезва, заменена от стреснато, ококорено изражение. Тя сяда, гола, само с малкото си златно кръстче.

– O, Zot! O, Zot!

– Да. O, Zot!

– Нощницата ми!

Чува се приглушено, но настойчиво почукване по вратата.

– Алесия! – съска госпожа Демачи.

– Мамка му! Скрий се! Аз ще отворя. – Сърцето ми бие като обезумяло.

Алесия скача от леглото, съвършено гола, прекрасна, докато аз се изстрелвам и си навличам дънките. Честно казано, идва ми да прихна – сякаш сме участници в нелеп британски фарс. Това е лудост. И двамата сме разумни големи хора и скоро ще се оженим. Поглеждам бързо Алесия, която се опитва да си облече готическата си нощница, отивам до вратата и я открехвам, правя се на сънен. Майка ѝ е на прага.

– Добро утро, госпожо Демачи.

– Добро утро, граф Максим. Алесия? – пита тя.

– Пак ли я няма? – Старая се да се престоря на загрижен.

– Не си е в леглото.

Алесия пристъпва по студените плочи на пода, прегръща ме през кръста и наднича иззад мен.

– Тук съм, мамо – прошепва на английски, сигурно заради мен.

Мама му стара.

Разкрити сме и сега ще бъда заклеймен като лъжец пред бъдещата си тъща. Свивам извинително рамене пред Шпреса и тя се мръщи без следа от хумор по лицето.

По дяволите.

– Алесия! – съска тя и поглежда нервно през рамо. – Po tё gjeti yt atё kёtu!

– E di. E di – отвръща Алесия в отговор на намръщването ми и ми отправя сладък примирен поглед, вдига устни към моите и ме целува целомъдрено. Измъква се през вратата във викторианската си нощница и ми отправя разгорещен поглед през рамо, докато следва майка си нагоре по стълбите. Прощавам ѝ, задето ме изобличи като лъжец пред майка си, и оставам да слушам как двете съскат на албански. Не чувам баща ѝ.

Май ни се размина.

Той нали каза, че отсега нататък тя е мой проблем. Клатя глава, докато затварям вратата, разгневен от тази мисъл. Алесия не е мой проблем, мама му стара. Тя е жена, която си има собствено мнение. Как е възможно той дори да си помисли подобно нещо? Адски ме дразни. В културно отношение ние с баща ѝ сме на два полюса и колкото и да ми се иска да проявя уважение към него, някой трябва да го довлече насила в двайсет и първи век. Очевидно е защо Алесия се отнася предпазливо към него. Тя намекна за непостоянния му характер, докато бяхме в Корнуол. Тогава каза, че той не ѝ липсва – липсвала ѝ единствено майка ѝ.

Мамка му. Колкото по-бързо си тръгнем оттук, толкова по-добре.

Колко време ще ни отнеме, докато се оженим?

Дали да не подходим различно?

Да избягаме и да се оженим тайно?

Можем да се настаним в хотел „Плаза“ в Тирана, докато чакаме новия ѝ паспорт, и да открием заедно очарованието на столицата. Колко ли време ще бъде нужно за паспорта ѝ? Достатъчно ли, за да ни погне баща ѝ с пушката си? Не знам и не мисля, че тази идея ще допадне на Алесия. Само че това тайно подтичване и криене, сякаш сме деца – това е истинска лудост. Все едно сме се върнали назад няколко века, а не съм сигурен дали ще успея да изтърпя това положение още дълго.

Проверявам кое време е станало и е все още рано, затова си свалям дънките и си лягам. Гледам в тавана и мисля за изминалите няколко дни. Натрапват се спомени за последния ми сън.

Това пък какво беше?

Кит?

Той одобрява, че съм наследил графската титла.

Това ли е?

Той дали ще одобри набързо отправеното ми предложение за брак и самата сватба под дулото на пушка?

Не, едва ли. Може би тъкмо това означава. Като се замисля – не съм сигурен, че някой от семейството ми ще одобри. Затварям очи и си представям как ще откликне мама на новината. Може би ще се зарадва, че съм се оженил... най-сетне.

Не, тя ще побеснее. Сигурен съм.

Може би сънят ми означава, че Кит ми предлага солидарността си.

Възможно е...

Да.

Това е означавал сънят.

Майка ѝ е ядосана и Алесия не знае какво да направи, за да я умиротвори.

– Какво си въобразяваш? – ръмжи Шпреса.

Алесия извива вежда в отговор.

– Алесия! – сопва се майка ѝ и много добре знае какво се опитва да покаже Алесия. – Само защото този мъж е отхапал от черешката ти не означава, че не трябва да изчакаш, докато си омъжена!

Мамо!

– Ако баща ти те хване! – Тя въздиша. – Мисля, че излезе, може би да те търси. Сигурно ще получи инфаркт, ако разбере какви ги вършиш. – Тя се обръща с раздразнение, докато вървят по коридора, но изражението ѝ омеква, когато стигат в хола. – Предполагам, че вече си бременна, така че... – Вдига примирено рамене.

Алесия се изчервява. Дали да не каже на майка си, че това е лъжа?

– Значи съпругът ти граф е в добро състояние. – Шпреса оглежда дъщеря си с хитра усмивка.

– Мамо! – възкликва Алесия.

– Той има татуировка.

– Да. Семеен герб.

– Ясно. – Тя не крие неодобрението си и стиска устни.

Алесия свива рамене. Тя харесва татуировката му.

Майка ѝ се усмихва.

– Той добър ли е с теб... в леглото?

– Мамо! – От шока гласът на Алесия се надига няколко октави.

– Важно е. Искам да си щастлива и трябва да направиш така, че и той да е щастлив. Много скоро ще дойде и детето и... – Майка ѝ сумти, неодобрението ѝ блика от нея на вълни, докато Алесия гледа с празен поглед гърба ѝ.

Какво да каже? Че е излъгала родителите си ли?

Така ли е било за майка ѝ след като Алесия се е родила?

Тя не иска да мисли по този въпрос. Освен това е твърде рано да разсъждава над подобни въпроси. А и утрото не е подходящо за такива разговори.

– Мисля, че той е щастлив и доволен – отвръща най-сетне тя.

– Добре. Ще поговорим още по този въпрос.

– Не искам да говоря повече по този въпрос – отсича засрамено Алесия.

– Нямаш ли въпроси?

При тази мисъл Алесия пребледнява.

– Не!

– Предполагам, че е късно за това. Ако обаче имаш въпроси, двамата с баща ти...

– Мамо! Престани! – Алесия затиска ушите си с ръце. – Не искам да знам.

Майка ѝ се смее добродушно.

– Сърчице мое, радвам се, че се върна. Толкова много ми липсваше. – Смехът ѝ заглъхва и тя присвива очи, изражението ѝ се променя – става сериозно. – Нощес място не можах да си намеря в леглото. Мислих за последствията от нещо, което каза лорд Максим. Не можах да спя от тревога. – Гласът ѝ заглъхва.

– Какво има, мамо?

Тя си поема дълбоко дъх, сякаш онова, което се кани да каже, е направо отвратително.

– Той спомена нещо за секс трафик.

Алесия ахва.

– О, мамо, имам да ти разправям толкова много, но преди това искам да взема душ.

Майка ѝ я притиска до себе си.

– Сладкото ми детенце – казва тихо до ухото ѝ. – Толкова се радвам, че си у дома. И си в безопасност.

– И аз, мамо. И повече никакъв Анатоли.

Шпреса кима.

– А годеникът ти има ли склонност към насилие?

– Не. Не. Няма. Тъкмо обратното.

Майка ѝ грейва.

– Грейваш като лято, когато говориш за него. – Тя хваща ръката на Алесия, извива вежда и се възхищава на красивия годежен пръстен. – Той има и пари, и вкус.

Алесия кима и гледа искрящия диамант на пръста си.

Този красив пръстен сега е неин.

Почти не може да повярва.

– Върви да се изкъпеш. Ще сложа хляб и кафе.

Алесия е под душа в банята и се наслаждава на горещата вода. Водата не тече обилно както душовете в Корнуол, но тя се радва на топлината, докато търка кожата си. Това е първият момент, в който си позволява да помисли за всичко случило се през изминалите няколко дни.

Анатоли. Отвличането ѝ. Дългото пътуване насам. Неговата бруталност.

Потръпва. Сега той вече няма място в живота ѝ и тя е благодарна, че е така.

И я приеха у дома; дори баща ѝ призна, че му е липсвала.

Алесия затваря очи, докато втрива енергично шампоан в косата си и се опитва да заличи чувството на вина. Излъгала е родителите си и тази проява на нечестност е като бразда в съвестта ѝ.

Не е бременна, но дали да им каже истината?

Какво ли ще каже баща ѝ, ако разбере? Какво ще направи?

Тя вдига лице към душа и го оставя да я измие.

Ами Максим?

Тя се усмихва широко под водните струи. Той е прекосил цял континент, за да я открие, и е донесъл и пръстен, за да ѝ предложи брак. Това е много повече, отколкото е мечтала или се е надявала. Сега трябва да открие какво точно изпитва Максим, задето са му натрапили албанска сватба.

Снощи не беше възразила.

Искаше ѝ се обаче баща ѝ да не е толкова настоятелен.

Алесия би била по-щастлива в Лондон и се опасява, че и при Максим е същото. Колко ли време ще мине, преди Кукеш да му омръзне? Той е свикнал на съвсем различен начин на живот, а тук няма много забавления. Може би трябва да избягат заедно от Кукеш. И да се оженят в Англия.

Дали Максим би помислил по този въпрос? Алесия плакне косата си и спира.

Не. Мама!

Алесия не може да остави майка си на благоволението на баща ѝ. Трябва да вземе майка си със себе си. Възможно ли е да го направи? Ще възрази ли Максим? Все пак Шпреса говори безупречен английски. Нейната майка, любимата баба на Алесия Върджиния, е била англичанка. Сигурно има роднини в Англия. Алесия не знае. Баба ѝ никога не е говорила за английското си семейство, защото те не одобрявали брака ѝ с албанец.

Същото ли ще бъде със семейството на Максим?

И те ли няма да я одобрят?

По гърба ѝ плъзва тръпка. Максим се жени за чистачката си, за безпарична чужденка. Разбира се, че няма да одобрят. Настроението на Алесия се разваля.

Какво може да направи?

Може би не трябва да се женят, преди тя да се запознае със семейството му и да разбере дали те ще я приемат, или не, защото дълбоко в сърцето си тя очаква благословията им.

Преди това трябва да насочи в правилната посока баща си и очакванията му, а той е голям инат, темпераментен човек, горд. Казал е, че иска двамата да са женени до края на седмицата.

Това възможно ли е?

Има толкова много неща, за които да помисли, и толкова много за вършене.

Когато Алесия влиза в кухнята, майка ѝ вдига очи от хляба, който меси, и я оглежда.

– Изглеждаш различна – казва и оставя тестото да втаса.

– Заради дрехите ли? – Алесия се завърта. Тя е с пола, топ и жилетка от колекцията, която Максим и е купил в Падстоу.

– Да, може би. Изглеждаш по-опитна. – Майка ѝ отива на мивката, за да си измие ръцете.

– И е така – отвръща тихо Алесия. Превозена е нелегално през Европа, останала е бездомна, живяла е в един от най-многолюдните градове на света и се е влюбила... а после всичко това ѝ беше отнето, когато я отвлякоха и за малко годеникът ѝ да я изнасили. Алесия потръпна.

Не мисли за него.

– Искаш ли кафе? – пита майка ѝ.

– Без захар – казва тя и сяда на масата.

Шпреса я поглежда изненадано.

– Вкусно ли е така?

– Свиква се.

Шпреса слага пълна чаша на масата пред Алесия и сяда срещу нея със своята чаша.

– Кажи ми. Какво се случи след като те качих в минибуса на път за Шкодра?

– О, мамо. – Устните на Алесия потреперват при мисълта за всичко преживяно, откакто е напуснала Албания, и ужасът се надига в гърдите ѝ като приливна вълна. На пресекулки, през сълзи, тя разказва на майка си цялата история.

Събуждам се освежен. Слънцето е високо в небето и когато поглеждам часа, вече е станало девет и трийсет. Късно е. Бързо навличам дънките, тениска и пуловер. По някое време трябва да се върна в хотела и да си събера багажа. По-важното е, че трябва да разбера какво става с прибързаната ни сватба.

В хола откривам Алесия и майка ѝ, която хлипа тихо на масата.

Какво става, по дяволите?

– Какво не е наред? – Стряскам и двете и тревогата ми се разгръща.

Алесия избърсва сълзите от очите си и скача от стола, хвърля се в прегръдката ми.

– Кажи какво става?

– Нищо. Радвам се, че си тук. – Тя ме прегръща.

Целувам я по косата.

– И аз.

Шпреса се изправя и също бърше очи.

– Добро утро, лорд Максим.

– Добро утро. Ъ... Казвай ми Максим.

Тя ми отправя напрегната усмивка.

– Кафе?

– Да, благодаря.

– Без захар, мамо – обажда се Алесия.

Вдигам брадичката ѝ и се вглеждам в тъжните тъмни очи, които са видели и преживели толкова много. Сърцето ми се свива.

Моята любов.

– Защо си толкова разстроена?

– Разказвах на мама за всичко, което се случи след като заминах от Кукеш.

Притискам я до себе си, обзет от силното желание да я закрилям.

– Ясно. – Целувам я по косата и я залюлявам до себе си, доволен отново, че тя е преживяла страшните изпитания. – Сега съм до теб и няма да те изпусна от поглед.

Никога.

Мръщя се, изненадан от силата на чувствата си. Наистина не искам да я изпускам от поглед. Тя и без това е преживяла толкова много...

– Говоря сериозно – добавям. Тя прокарва пръсти по наболата ми брада и докосването ѝ отеква... навсякъде. – Трябва да се обръсна. – Гласът ми е малко прегракнал.

Тя се усмихва.

– Искам да гледам.

– Сериозно? – Извивам вежда.

Очите на Алесия вече не са унили, а блестят весело с чувство, което говори право на слабините ми.

Госпожа Демачи се заема да направи кафе и дрънчи с малък съд, така че магията между нас с Алесия изчезва. Целувам момичето си по носа, ухилен като глупак. Насочвам вниманието си към майка ѝ. Алесия заравя лице в гърдите ми, докато наблюдавам сложния процес, който включва малък калайдисан кафеник, дълга лъжица и непрекъснато бъркане на печката.

Госпожа Демачи ми отправя кратка усмивка.

– Сядай – нарежда тя и аз пускам годеницата си, поглеждам пушката на стената и се настанявам на масата.

Алесия вади чашка и чинийка от шкафа. Облякла е полата от тъмен дънков плат, която купихме в Падстоу и която очертава възхитително съвършено оформеното ѝ дупе.

Великолепна е.

Намествам се на стола и тя ми налива кафе.

– Кафето ти – казва и тъмните ѝ очи блестят доволно. Знае, че я оглеждам, и това ѝ харесва. Ухилвам се, без да откъсвам очи от нейните, и стискам устни, за да духна леко над ръба на чашката. Устните ѝ се разтварят, тя поема дълбоко въздух и усмивката ми става още по-широка.

Тази игра е за двама.

Майка ѝ прочиства гърло и двамата се връщаме отново в реалността. Алесия се смее и казва нещо на албански на госпожа Демачи, която ѝ се мръщи неодобрително.

Опитвам глътка кафе. То е горещо, ароматно, горчиво, но ме затопля. Майката на Алесия пали фурната, след това започва да меси някакво тесто. Действа бързо, ефикасно и след малко го нарязва на дълги ивици, след това на квадратчета. Скоростта ѝ е изумителна. Нищо чудно, че Алесия умее да готви толкова хубаво. Момичето ми отива при нея и аз наблюдавам като омагьосан как двете оформят с ръце малки топки тесто. Лекотата, с която действат в кухнята, ми напомня за Джеси и Дани в Тресилиан Хол в Корнуол. Майка ѝ ги нарежда близо една до друга в тава, а Алесия ги намазва с мляко с малка пластмасова четка. Умението им и лекотата в отношенията им, домашният уют наистина успокояват.

По дяволите, къде ми е възпитанието?

– С какво да помогна? – пита Максим.

Алесия клати внимателно глава, докато майка ѝ ѝ кима.

– Не, мамо. Кимането означава „да“.

Шпреса се смее.

– Не сме свикнали мъжете да ни помагат в кухнята. – Очите ѝ блестят весело, докато пъхва тавата във фурната.

Алесия започва да слага масата.

– Казах ти. Тук готвят единствено жените.

Закуската е превъзходно пиршество, току-що извадено от фурната. Аз съм на четвъртата си питка с масло и конфитюр от диви ягоди, когато чуваме, че входната врата се блъска. След малко господин Демачи се показва – със строг костюм и също толкова мрачно изражение, което не издава нищо. Шпреса скача от масата и започва да пълни кафеника с вода.

Дали не ѝ трябва по-голям?

Алесия се надига от масата, посяга за чиния и я слага на челното място на масата, слага и нож. Демачи сяда и става очевидно, че това е нещо нормално – да му сервират и да се грижат за него цял живот.

Ъ... Същото е и при мен. Само че не го прави мама – нито пък сестра ми.

– Mirлmлngjes – изръмжава той и ме поглежда, неразгадаем както винаги.

– Баща ми ти пожелава добро утро – превежда Алесия и ме се струва развеселена.

Защо това ѝ се струва смешно?

– Добро утро. – Кимам на бъдещия си тъст.

Той започва да говори и двете жени слушат, омагьосани от дълбокия мелодичен глас, докато той им обяснява нещо. Много ми се иска да разбера какво разправя.

Накрая Алесия се обръща към мен, ококорена, сякаш не може да повярва на онова, което се кани да ми каже.

– Татко е уредил брака ни.

Вече?

Мой ред е да погледна невярващо.

– Разкажи ми.

– Трябва ти единствено паспортът.

Гледаме се и на мен ми минава същата мисъл като на нея.

Това ми се струва твърде лесно.

Поглеждам го и той вдига брадичка, за да ми отправи арогантен поглед, който казва „не се ебавай с мен“, сякаш ме предизвиква да започна да споря.

– Той се е срещнал с чиновника от... ами... градската управа. Не знам как точно да преведа – обяснява годеницата ми. – Тази сутрин са ходили на кафе. Разбрали са се за всичко.

В неделя ли? Толкова ли е просто?

– Добре. Кога? – Гласът ми звучи спокойно, тъй като не искам да дразня дъртия пръч. На него фитилът му е къс – почти същата работа като на приятеля ми Том.

– В събота.

Някакво съмнение гъделичка гръбнака ми.

– Добре – отвръщам и колебанието ме издава. Госпожа Демачи поглежда разтревожено от мен към съпруга си, след това към дъщеря си.

Алесия казва нещо на баща си и той изкрясква, стряска всички ни. Тя пребледнява и навежда глава, но ме стрелва с поглед, когато отмествам стола си.

Той не би трябвало да ѝ говори по този начин.

– Двамата с чиновника са приятели – обяснява бързо Алесия. – Стари приятели. Мисля, че го познавам. Срещала съм го. Татко казва, че всичко е уредено. – Тя очевидно е свикнала с избухванията му, но ми се струва несигурна.

И с мен е така. Тази уговорка ми се струва твърде удобна.

Както съм учуден, се отпускам отново на стола, тъй като не искам да провокирам баща ѝ.

– Какво трябва да направя?

– Трябва да се срещнем с чиновника утре в башкия – искам да кажа в кметството, – за да отговорим на някои въпроси и да попълним документи. – Тя свива рамене и изглежда точно толкова разтревожена, колкото се чувствам и аз.

Добре. Ще поговорим с чиновника.

Докато стоя под доста оскъдния душ и си мия косата, преживявам криза на съвестта. Бърза проверка в интернет на телефона ми казва, че е много по-сложно да се ожениш като чужденец в Албания, отколкото си мисли бащата на Алесия. Трябва да се попълнят документи, след това да се преведат и да се заверят нотариално – а това е просто един бърз и незначителен поглед върху нужното.

Какво е организирал баща ѝ?

Как е успял да заобиколи обичайния протокол?

Ако е успял, всичко това законно ли е?

Ако ли не, как мога да участвам в сватба, която вероятно не е законна, за да успокоя един горд нетърпелив старец? Знам, че ще ми бъде тъст, но онова, което иска, е прекалено. Всичките му приказки вчера за чест са нищо, ако се отнася по този начин към дъщеря си.

А аз съм в безизходица. Не мога да замина без Алесия, а знам, че старият негодник няма да ми позволи да я взема със себе си. Тя има нужда от паспорт и виза, за да се върне в Англия, а нямам представа как и откъде да ги вземем. Вероятно някъде в Тирана. Не знам.

Той обаче каза, че сега вече тя била мой проблем.

Дали пък да не заложа на думата му?

Спирам душа, изпълнен с негодувание и объркан от ситуацията, в която съм се озовал – и от огромната локва вода, която съм оставил на пода на банята. Това не говори никак добре за водопроводните услуги на албанците. Дръпвам кърпа и бързо се бърша, след това си обличам дрехите и отварям вратата.

Отпред е застанала Алесия, готова с нещо, което прилича на високотехнологичен уред за почистване на душ. Прихвам, изненадан и доволен, че я виждам, и се връщам към времето, когато тя беше в апартамента ми с кошмарната престилка от изкуствен плат, а аз я наблюдавах тайно... и се влюбвах.

Тя се усмихва широко и притиска устните си с пръсти.

– Той знае ли, че си тук? – прошепвам.

Тя клати глава и поставя ръка на гърдите ми, изтласква ме обратно в банята. Пуска мопа и бързо заключва вратата.

– Алесия – предупреждавам я аз, но тя обрамчва лицето ми с ръце и привлича устните ми към своите. Целувката ѝ е нежна и сладка, но настойчива – изненадващо настойчива. Когато езикът ѝ намира моя, тя притиска тяло към мен и аз затварям очи, прегръщам я, наслаждавам се на целувката ѝ. Пръстите ѝ се плъзват в мократа ми коса и устните ѝ стават още по-настойчиви. Това събужда нетърпеливия ми член.

Мама му стара. Ще се чукаме.

В албанска баня с кофти тръби.

Отдръпвам се, за да си поемем дъх, очите на любимата ми са тъмни и пълни с обещания, но също така и с несигурност.

– Какво има? – питам.

Тя клати глава.

– Не. – Стискам лицето ѝ и се вглеждам в очите ѝ. – Господи, колкото и да те желая, няма да се чукаме в тази баня. Родителите ти са в кухнята, а и нямам презерватив. Кажи ми какво не е наред? Сватбата ли?

– Да.

Въздишам от облекчение и я пускам.

– Да. Онова, което е уредил баща ти – не знам дали е... законно.

– Знам. Родителите ми искат следобед да обсъдим... всичко. Не знам какво да правя. Мисля, че става така, защото татко си въобразява, че съм бременна. Успял е да дръпне връзките си.

Представям си баща ѝ като зъл кукловод, а ние с моята любима сме марионетки и това ме кара да се засмея.

– Ние казваме „да задейства връзките си“.

Тя повтаря израза и се подсмихва срамежливо.

– Нали нямаш нищо против, че те поправям на английски?

– Никога.

Добре. Да се спрем на план А. Ето го и него.

– Да си тръгнем. Не е нужно да оставаш тук. Ти си голяма жена. Не си вързана за баща си – каквото и да мисли той. Можем да отидем в Тирана. Ще ти извадим паспорт и ще уредим виза. След това се качваме на самолет за Англия. Ще се оженим там. А родителите ти могат да дойдат за сватбата.

Алесия се ококорва, различни чувства пробягват по лицето ѝ. Изглежда, надеждата надделява и аз мисля, че тя е обмисляла подобен вариант.

Само че след това лицето ѝ помръква, затова я притискам до себе си.

– Ще го измислим. – Целувам я по косата.

Тя вдига очи към мен и ми се струва, че вътрешно се колебае дали да ме попита за нещо.

– Казвай какво има.

– Нищо. Всичко е наред.

– Казвай – настоявам.

Тя преглъща.

– Майка ми.

– Какво майка ти?

– Не мога да я оставя тук с него.

– Искаш да я вземем с нас ли?

– Да.

Мамка му.

– Добре, щом искаш.

Алесия ме поглежда изумено.

– Съгласен си, така ли?

– Да.

Тя грейва като коледна елха, сякаш най-сетне се е освободила от товара си. Прегръща ме през врата.

– Благодаря ти. Благодаря ти – мълви между целувките и започва и да се смее, и да плаче.

О, любима.

– Не плачи. Готов съм да направя всичко за теб. Би трябвало да го знаеш. Обичам те. – Бърша сълзите ѝ с палци, докато я галя по лицето. – Както казах, ще го измислим. Ще направим план.

Очите ѝ, потъмнели от обожание, ме поглеждат, сякаш разполагам с всички вечни отговори във вселената, и приятна топлина се разлива в гърдите ми. Искрената ѝ вяра в мен е удивителна, но по дяволите, усещането е разкошно.

Знам, че за нея съм готов да направя всичко.

2.

Навън е тъмно. Препъвам се към леглото и се опитвам да си сваля пуловера, но той се съпротивлява и най-сетне ме побеждава.

– Мама му стара! – Падам на леглото и гледам, без да виждам, размазания таван.

О, господи. Защо пих толкова много?

След като прекарахме следобеда в планове за сватбата и се старах през цялото време да не избухна, ракията се оказа грешка. Стаята се върти и аз затварям очи, моля се сънят да дойде.

Изтръгвам се от сън без сънища. Тихо е. И е светло.

Не. Ослепително светло е.

Стискам очи, след това ги отварям предпазливо, когато болката прорязва мозъка ми с лазерна точност. Затварям ги отново, по най-бързия начин.

По дяволите. Чувствам се ужасно зле.

Завивам се презглава, за да се спася от светлината, и се опитвам да си спомня къде се намирам, кой съм и какво се случи снощи.

Имаше ракия.

Шот след шот ракия.

Бащата на Алесия беше изключително щедър с тази смъртоносна местна напитка. Пъшкам и размърдвам пръстите на ръцете и краката си и със задоволство установявам, че все още работят. Протягам ръка настрани, но леглото е празно.

Алесия я няма.

Отмятам завивките и отварям бавно очи, без да обръщам внимание на болката в главата, докато оглеждам стаята. Сам съм, но умореният ми поглед се спира на лампата-дракон на масата до леглото. Сигурно Алесия я е донесла от Лондон. Тази мисъл ме трогва.

Тя била ли е тук? Нощес?

Смътно си спомням, че тя дойде при мен и може да ме е съблякла. Вдигам завивките. Само по бельо съм. Явно тя ме е съблякла.

По дяволите. Припаднал съм и нямам спомен да е влизала тук.

Защо му позволих да ме повали с толкова много алкохол?

Това ли е отмъщението му, задето съм спал с дъщеря му?

И какво стана?

Откъслечни моменти от вчера се промъкват покрай болката в главата ми. Двамата с Алесия седнахме и обсъдихме плановете за сватбата с родителите ѝ. Затварям очи и се опитвам да си спомня подробностите.

Доколкото разбрах, излизаме от албанската традиция, като ще празнуваме само един ден – вместо няколко. Първо, защото съм англичанин и нямам семейство или дом тук, и второ, организираме всичко набързо, тъй като Алесия е „бременна“. Демачи ме погледна кисело, когато го каза, а моето момиче се изчерви, докато превеждаше.

Въздишам. Може би трябва да си признаем, че лъжем. Може би тогава той ще се откаже.

Може би ще ми позволи да я заведа в Англия, за да се оженим там.

Церемонията и празненството ще се проведат в събота и ще започнат по обяд – не вечерта. Това е поредното нарушаване на традицията, но тъй като аз съм отседнал при семейството на булката, има смисъл, или поне така ми казаха. Освен това чиновникът има запланувана друга сватба за вечерта.

Семейство Демачи ще организират всичко сами, а господин Демачи попита дали семейството ми ще присъства. Поставих го на мястото му. Мама със сигурност ще бъде в Ню Йорк и няма да пристигне навреме, а сестра ми, като лекар, няма да може да си вземе отпуск в последния момент. Уверявам ги, че ще празнуваме в Лондон, когато се върнем в Англия. Извиненията ми, изглежда, успокояват дъртия пръч. Не мисля, че семейството ми ще одобри прибързаната сватба, и не искам да им давам възможност да възразят или да поставят под въпрос доколко този брак е законен. Надявам се обаче спаринг партньорът ми Джо Диало да се присъедини към нас, за да бъдат двамата с Том Алигзандър с мен. Те са най-старите ми приятели.

Това е важно, нали?

Предложих да платя за всичко, но тъстът ме сряза и се намръщи обидено.

Леле, че е горд.

Отказа да чуе за подобно нещо. Предполагам, че обича малко драматизъм – той е мелодраматичен човек. Предложих компромис и се разбрахме аз да осигуря алкохола. Но е дразнещо, че ще остане без пари, ако двамата с Алесия решим да не правим сватбата.

По дяволите. Проблемът си е негов.

Имаше и нещо за пръстените, което не си спомням.

Пръстени! Трябва да купя пръстени.

Тук ли да ги купя?

Сядам и усещам, че главата ми се върти, но вече се оправя, и ставам от леглото, навличам дънките и тръгвам да търся бъдещата си съпруга. Помня обаче, че днес ще осъществим плана си. С Алесия ще отскочим до полицията, за да подадем молба за новия ѝ паспорт, а след това отиваме в кметството за среща с чиновника, който ще води сватбата, и да разберем какво е организирал Демачи и дали наистина е законно.

Да. Това е планът.

Посягам към телефона си и забелязвам, че имам две съобщения от Каролайн, оставени снощи.

Къде си? Откри ли я?

Обади ми се. Тревожа се за теб.

Изненадан съм, че палците ме слушат, и ѝ изпращам бързо съобщение, защото знам, че ако не отговоря, ще изпрати следотърсачи.

Всичко е наред. Открих я. Ще звънна по-късно.

Тя направо ще изперка, като разбере за сватбата; знам го със сигурност. Дали пък да не си мълча, докато не се видим?

Страхливец.

Главата ми тупти и разтривам слепоочията си, опитвам се да успокоя бурята, която вилнее между тях. Ако кажа на Каролайн, ще трябва да кажа и на Мериан, и на мама, а това е разговор, който се старая да избегна, особено когато имам махмурлук. Все още не съм готов за подобно нещо. Трябва да разбера какво е положението ни според закона, а след това ще кажа на мама, но е по-вероятно да го оставя за деня преди деянието.

Прибирам телефона в джоба си. Всичко това може да почака; имам нужда от болкоуспокояващо и кафе, за предпочитане в този ред.

Алесия и майка ѝ седят на масата в кухнята и пият кафе.

– Мамо, в теб ли е личната ми карта?

– Разбира се, сърце мое. Пазя я като очите си, откакто замина.

Младата жена е стъписана от думите на майка си и изпълнена с болка пропаст се образува в гърлото ѝ, когато се пресяга, за да стисне ръката на Шпреса.

– Мислех за теб често, докато ме нямаше – казва тя, гласът ѝ е прегракнал от нахлулите чувства. – Нямах нито една снимка, нямах и телефон. Онези мъже... Те ми взеха всичко. Взеха ми и паспорта. Радвам се, че си оставих личната карта при теб. Трябва да си извадя нов паспорт.

– Ще ти я дам след малко. Радвам се, че ожуленото място на лицето ти е почти излекувано. И синините. Изглеждат доста по-добре. – Тя свива устни, докато оглежда дъщеря си. – Искам да му фрасна един на Анатоли Тачи.

Алесия се усмихва.

– Ще ми се да видя как ще го направиш. – Поглежда разтревожено майка си. Разбира, че това е възможността ѝ. Опитвала се е да повдигне въпроса, откакто двамата с Максим са го обсъждали вчера. – Трябва да те питам нещо.

– Кажи, дете.

Алесия преглъща и обмислената реч, която е репетирала толкова много пъти, пресъхва на езика ѝ.

– Алесия, какво има?

– Ела с нас – избъбря тя и усеща, че в този момент не може да каже онова, което е планирала.

– Какво?

– Ела с мен и Максим в Англия. Моля те. Не е нужно да оставаш при татко.

Шпреса ахва, тъмните ѝ очи се ококорват.

– Да оставя баща ти?

Алесия долавя ужаса в гласа ѝ.

– Да.

Майка ѝ се отпуска назад на стола и я зяпва.

– Той ми е съпруг, дете. Няма да го напусна.

Алесия не е очаквала да чуе подобно нещо.

– Но той се държи зле с теб – протестира тя. – Той е насилник. Същият е като Анатоли. Не можеш да останеш.

– Алесия, той не е като Анатоли. Обичам баща ти.

– Какво?! – Светът на Алесия се преобръща.

– Мястото ми е при него – заявява Шпреса твърдо.

– Но нали ми каза, че любовта е за глупаците.

Очите на майка ѝ омекват и тя извива устни в мрачна усмивка.

– Аз съм глупачка, сърце мое. Ние си имаме и хубави, и лоши моменти, знам. Както всички двойки...

– Виждала съм синините, мамо! Моля те. Ела с нас.

– Мястото ми е при него. Това е домът ми. Тук си имам живот. За мен няма нищо в земя, която не познавам. Освен това, откакто ти замина, той е по-внимателен. Разкаян, струва ми се. Той вярва, че те е прогонил. Освен това беше толкова облекчен, когато научихме, че си добре.

Алесия е смаяна. Не си е представяла така баща си, нито пък връзката на родителите си.

– Виж, сърце мое – продължава майка ѝ и се пресяга през масата, за да стисне ръката на Алесия, – това е животът, който познавам. Баща ти ме обича. Обича и теб. Може и да не го показва както в американските телевизионни филми – и виждам, че отношенията с годеника ти са различни, но в нашата къща е така. Това е домът ми, а той ми е съпруг. – Тя свива рамене, след това стиска ръката на Алесия, сякаш се опитва да предаде истината с натиска на пръстите си, но Алесия се колебае. Открай време е била убедена, че майка ѝ е нещастна с баща ѝ.

Да не би да е грешала?

Да не би да не е разбрала правилно какви са отношенията им?

Заставам на прага и гледам как майката на Алесия говори напрегнато и тихо с дъщеря си. Седнали са на масата за хранене – мястото, на което снощи се състоя ракиената атака на господин Демачи – и разговорът им е важен. Само че пулсирането в ума ми има терапевтична нужда от лекарства, затова се олюлявам вътре, изненадвам и двете и се тръшвам на един стол.

Шпреса пуска ръката на Алесия.

– Ще поговорим по-късно. Но аз съм категорична, милото ми момиченце. Няма да оставя съпруга си. Обичам го. По мой си начин. И той ме обича и има нужда от мен. – Тя се усмихва благосклонно на Алесия, след това насочва вниманието си към Максим. – Твоят граф май пи повечко снощи. Донеси му две хапчета. Аз ще му направя кафе.

Алесия поглежда тревожно майка си, изненадана и объркана от реакцията ѝ.

– Добре, мамо. Ще поговорим по-късно. – Тя е изумена от отговора на майка си, но се обръща към Максим, който е отпуснал глава в ръцете си и се намества на стола. – Не мисля, че годеникът ми е свикнал с ракията.

– Харесвам ракия – пъшка Максим и я поглежда с подпухнали очи.

Тя се усмихва.

– Ще ти донеса аспирин.

Навеждам се към нея.

– Благодаря, че си ме сложила да си легна снощи. – Говоря тихо, защото майка ѝ се занимава с кафеника.

– Беше интересно. – Тя замълчава и поглежда, за да се увери, че Шпреса не я чува. – Беше забавно да те съблека.

Поемам си бързо и дълбоко дъх, когато тя се изправя и донася домашната аптечка. Тъмните ѝ провокативни очи се стрелкат към моите, лицето ѝ се озарява от срамежлива, тайнствена усмивка.

Сърцето ми пее в гърдите.

Моето момиче ме е съблякло, а аз съм бил в несвяст от пиене.

По дяволите. Пропусната възможност.

Като изключим пропуснатата възможност, тя не ме съди, че съм се напил, а сега се грижи за мен. Това е ново и направо чудесно преживяване, заради което я обичам. Не помня някой да е правил подобно нещо за мен по времето, откакто съм порасъл – освен Алесия, когато ме сложи да си легна след лудото шофиране от Корнуол. Тя е мила, грижовна и... вълнуваща, особено в тесни дънки.

Аз съм щастливец.

Опитвам се да се усмихна широко, но главата ми пулсира и се сещам, че баща ѝ ми причини това – а пък аз пих противната напитка единствено от любезност. Алесия поставя две таблетки и чаша вода пред мен.

– Баща ми ти причини това. Знам, че е така. Напи те с нашата ракия. Прави се тук, в Кукеш.

– Ясно. – Значи е било отмъщение! – Благодаря ти – казвам.

– Няма за какво. – Тя ми отправя кокетна усмивка и аз се питам дали говори за таблетките, или задето ме е съблякла. Ухилвам се и изпивам хапчетата, и се питам дали Том и Танас са в състояние като моето.

След дългия ни разговор вчера, след като формалностите около брака ни уж са уточнени, госпожа Демачи и Алесия са приготвили обилен обяд и са достатъчно възпитани, за да поканят приятеля ми Том и преводача Танас заедно с приятелката му Дрита. Докато те подготвят обяда, Алесия ме учи на думи на албански – как да кажа моля и благодаря.

И се смее.

Не спира да се смее.

Смее се на произношението ми.

Винаги е удоволствие да я карам да се смее.

Майката на Алесия е във вихъра си, щастлива, че ще има къща, пълна с гости, въпреки че не казва много. Оставя това на съпруга си, който ни разказва истории от деведесетте, когато Албания се превръща от комунистическа страна в демократична република. Очарователно е – неговото семейство е попаднало в ужасна пирамида и са изгубили всички пари, с които са разполагали. Така се озовали в Кукеш по време на онези мрачни времена. Докато той говори, щедрата му, но тежка ръка налива ли налива ракия. Том и Танас ме следват чашка след чашка, сигурен съм. Те ще се срещнат с нас в кметството, стига да оцелеят след изпитанието, наречено ракия. Поглеждам си часовника. Имам час, за да се стегна.

Кметството е посредствена съвременна сграда, съвсем близо до хотел „Америка“, където са отседнали Том и Танас. Хванати за ръце, двамата с Алесия заставаме на рецепцията и чакаме те да дойдат и въпреки тъпата болка в главата ми от ракията не мога да сдържа усмивката си. Алесия е толкова оживена, след като по-рано бяхме в полицията, че озарява мрачното фоайе. Новият ѝ паспорт ще е готов в петък – платих, за да стане по-бързо – и човек би си помислил, че съм уловил луната с ласо, толкова е ведра, но пък когато Алесия има паспорт, ще имаме повече възможности.

– Само като те видя и махмурлукът ми изчезва. – Опитвам се да прикрия усмивката си, но не успявам. Тя е истинска радост.

– Мисля, че е от хапчетата, които ти дадох.

– Не, от теб е.

Тя се смее и ме гледа изпод мигли, а аз вдигам ръката ѝ и докосвам с устни кокалчетата ѝ.

Господи, как само ми се иска да я отведа от този скапан градец.

Скоро, пич. Скоро.

Том и Танас пристигат. Танас изглежда точно както се чувствам – чорлав и с махмурлук.

– Да знаеш, Треветик, че изглеждаш ужасно. Какво правим тук? – пита ведро шибаният Том. Изглежда, ракията му влияе добре.

– Извинявам се, че закъсняхме – мънка Танас. – Заведох Дрита да се качи на автобуса за Тирана. Трябва да ходи на лекции.

– Тук сме, за да се срещнем с чиновника, който ще води сватбата ни.

– Секретарят. Отивам да проверя къде трябва да отидем – казва Танас и отива до рецепцията, за да се нареди на опашката. Алесия тръгва с него.

– И така – съска Том тихо и конспиративно. – Не съм ти честитил за бебето.

Бебе ли?

Трябва ми време в сегашното объркано състояние, за да осъзная какви ги разправя той. Прихвам и неочаквано спирам, защото главата ми ще се пръсне.

– Алесия не е бременна. Каза така на баща си, за да не я принудят да се омъжи за онзи чекиджия Антонели или както там му е името.

– А. – Том изглежда облекчен. – Това е добре. Още е твърде рано за бебета. – Навежда се към мен, докато наблюдава Танас и Алесия, и съска. – Нали знаеш, че не си длъжен да се жениш за нея, приятелю?

О, майната му!

– Том. – Гласът ми звучи предупредително. – Вече водихме този разговор. За последен път ти казвам, че обичам Алесия и искам да ми стане жена. Разбираш ли?

– Честно казано, не. Тя е красиво момиче, не отричам, но не мога да си представя, че имате много общо. Само че сърцето си иска своето.

Не съм в настроение за спорове, затова, когато той подава ръка за помирение, въздишам.

– Да угодя ли на дъртия пръч и да се оженя за нея тук? Дали да не изчакам да се върнем в Англия? Не мога да мръдна, преди тя да си вземе паспорта и визата, и нямам намерение да я оставя сама. – Поглеждам към мястото, където тя чака търпеливо до Танас, който разговаря с жената на гишето.

– Ами... – отвръща Том. – Ако искаш това, мисля, че трябва да действаш. Това е гражданска церемония в кметството. Така ще ощастливиш дъртия, а след това можеш да избягаш с дъщеря му и да направиш всичко както си му е редът в Лондон, Корнуол или Оксфордшър. Все едно къде. – Той се мръщи. – Стига да можеш.

– Какво искаш да кажеш?

– Не знам дали можеш да се ожениш повече от веднъж за същата жена, приятел. Сигурен съм, че има правила. Какво ще правиш тук?

– Трябва да си покажа паспорта и очевидно това е всичко, въпреки че в официалния уебсайт казват друго.

Том се мръщи отново.

– Мислиш, че има нещо нередно ли?

Кимам.

– Да. Само че ние с Танас ще го открием. Ще останеш ли дотогава? Нали се сещаш... да помогнеш.

– Разбира се, Треветик. Не бих пропуснал развръзката на драмата за нищо на света

– Драма ли? – Главата ме сърби. Той да не би да се е досетил, че можем да избягаме?

– Ти дойде на края на света, за да спасиш момичето си. Ако това не е определение за драма, не знам какво е.

Прихвам. Той има право.

– И, ъъъ... ще ми станеш ли кум?

Том остава без думи, след това казва дрезгаво:

– За мен ще бъде чест, Максим. – Шляпва ме по гърба и когато се обръщаме, виждаме, че Танас и Алесия идват към нас.

– Насам – казва Танас и ние го следваме по стълбите към следващия етаж.

Месинговата табела на бюрото казва Ф. Табаку. Това е чиновникът, който ще проведе церемонията ни. Той е приблизително на възрастта на Демачи и е със същия тъмен костюм, с непроницаемо изражение. Изправя се, когато влизаме, и поздравява сърдечно Алесия, кима на мен, след това ни дава знак да седнем на малка масичка, където се настаняваме и петимата.

Танас превежда и разбираме, че ни трябва копие от акта за раждане на Алесия и лична карта, също и моят паспорт. Вадя го от сакото, отварям го на правилната страница и се усещам, че и на мен ще ми трябва нов паспорт. В момента моят е на името на Негова чест Максимилиан Джон Фредерик Зейвиър Тревелян.

Подаваме документите си и той поглежда небрежно тези на Алесия. Моя паспорт оглежда много по-внимателно. Мръщи се и казва нещо на Танас. Алесия се намесва.

– Vёllai i Maksimit ishte Konti. Ai vidiq nё fillim tё janarit. Maksimi trashёgoi titullin, po nuk ka pasur ende mundёsi tё ndryshojё pasaportёn.

Табаку изглежда доволен от казаното от Алесия и се надига от масата към малката фотокопирна машина на бюрото. Докато прави копия, питам Алесия.

– Какво каза?

– Казах му, че наскоро си наследил... ъъъ... титлата си.

Табаку се обръща към нас и казва нещо. Танас превежда.

– Съпрузите, когато сключват брак, имат право да изберат една от фамилиите си като общо презиме или запазват своето. Вие трябва да решите.

Обръщам се към Алесия.

– Какво искаш да направиш?

– Искам да приема твоето име.

Усмихвам се доволно.

– Добре. За вас името на Алесия ще бъде Алесия Тревелян. Официалната ѝ титла ще бъде Алесия, графиня на Треветик.

– Моля, напишете го – превежда Танас.

Пиша на листа, който ми дава Табаку, и му го връщам.

Табаку казва нещо и Танас превежда.

– Ще запиша Алесия като Алесия Демачи–Тревелян; защото в паспорта ви не пише Треветик.

– Добре – отвръщам и се обръщам към Танас. – Попитай го за сертификата за липса на препятствия, който трябва да осигуря.

Танас пита и Алесия ме поглежда разтревожено.

Чиновникът се ококорва и изстрелва отговор на Танас, който се обръща към мен, докато отговаря.

– Той казва, че тъй като времето е проблем – поглежда към Алесия, – ускорява брака ви. Има властта да го направи при специални обстоятелства. Бащата на Алесия е близък приятел, добър, и затова той е предложил услугите си.

Чиновникът продължава тихо, без да откъсва очи от моите, и на мен ми хрумва, че той прави и на Демачи, и на нас огромна услуга.

– Той казва, че бракът ще бъде законен. Това е всичко, от което се нуждаете – превежда Танас. – Ще имате брачно свидетелство.

– Ами ако искаме да предоставим всички документи? – питам.

Табаку сяда и ни връща документите, после отговаря на въпроса на Танас.

– Тогава ще отнеме между два и три месеца.

– Добре, разбирам. Благодаря. – Въпреки че ни прави услуга, аз се чувствам неудобно. Струва ми се, че всичко е голяма измама, и тази мисъл ме притеснява.

Чиновникът казва нещо на Алесия и Танас. Алесия кима и заговаря на албански. Поглеждам с надежда към тях с Танас.

– Той пита за професията ти, за мястото, на което живееш, и къде ще живееш след като се ожените.

Професия!

Давам на Танас адреса си в Челси и му казвам, че ще живеем там, след като се оженим. Алесия ме поглежда със срамежлива усмивка.

– Ами професия? – пита Танас, докато си припомням думите, които баща ми използваше за удобство.

– Фермер и фотограф – заявявам бързо, макар това да не е цялата истина. Сега съм земевладелец и главен изпълнителен директор на имение Треветик.

– И диджей – намесва се Том, макар че по този начин не ми помага, а аз го поглеждам лошо. – Нали се сещате, върти плочите. – Показва как се прави. – И благородник в кралството, разбира се. Тежка е главата и разни такива.

– Благодаря, Том. – Не обръщам внимание на потиснатия кикот на Алесия, докато Табаку си води някакви бележки. Оставя химикалката си върху бележника и се обляга назад на стола, казва ни нещо с Алесия.

– Той разполага с всичко, за да напише договора – казва Алесия.

Посягам и стискам ръката ѝ.

– Това ли е всичко?

– Да.

– Добре. Да се върнем тогава в хотела и да решим какво ще правим.

Тя кима и аз ставам от мястото си и кимам на Табаку.

– Благодаря ви.

Танас превежда отговора му.

– Ще се видим в събота следобед. Трябва да изберете двама свидетели.

Свидетели ли? По-скоро съучастници.

Алесия не знае как да прецени настроението на Максим – или какво ще направи той. Той е мълчалив и замислен, докато се връщат към хотела. Да не би да е гневен? Все още ли иска да избяга? Седят в бара на хотел „Америка“, за пръв път за нея в родната ѝ страна, и тя се пита за какво мисли той.

Том и Танас са се върнали в стаите си, така че тя е сама с него. Той изглежда замислен. Протяга се и хваща ръката ѝ.

– Малко ми е мъчно, че прескачаме всички тези обръчи заради егото на баща ти.

– Знам. Съжалявам. – Тя поглежда масата и не знае какво да каже, не може да се отърси от чувството, че е отговорна за затрудненията им. Ако не беше излъгала за бременността си... Тогава обаче баща ѝ щеше да настоява да се омъжи за Анатоли.

– Слушай, вината не е твоя, за бога. – Максим стиска ръката ѝ, за кураж. Тя отвръща на погледа му и е облекчена, че вижда единствено загриженост. – Не искам да се карам с баща ти, но ми се иска да не ни беше поставял в подобно положение. Знам, че той мисли, че постъпва правилно.

Алесия кима, изненадана колко сериозно приема ситуацията им Максим. Той иска бракът им да е истински. Стиснал е зъби, изражението му е сериозно, зелените му очи блестят. Не ѝ е никак приятно, че изглежда толкова разтревожен.

– Какво мислиш да правим? – пита тя.

Максим клати глава, но след това се усмихва; той е великолепен, оставя я без дъх.

Той наистина е най-привлекателният мъж.

– Не можем да мръднем, докато не ти вземем паспорта и визата – аз няма да замина без теб. Така че, ако не възразяваш, мисля, че трябва да го направим.

Алесия се замисля над думите му. Той се е примирил със сватбата. А тя иска ли същото?

– Чувстваш ли се в капан? – прошепва тя.

– Не. Да. Но не по начина, по който мислиш. Дойдох тук, за да те помоля да се омъжиш за мен. Ти каза „да“ и може да се каже, че баща ти изпълнява желанието ми.

Алесия кима.

– Разбирам. Освен това мисля, че ще е от помощ за мама да останем и да помогнем със сватбата.

– Така ли?

– Тя не иска да дойде с нас в Англия. Предпочита да остане с него. Не разбирам защо. Мисля обаче, че той ще се ядоса, ако тръгнем, и може да... – Тя не довършва изречението, твърде засрамена от онова, което баща ѝ може да стори на майка ѝ.

Максим я наблюдава, изражението му е пълно с решителност.

– Това е убедителен аргумент да действаме. И заради нея, и заради нас.

Алесия въздиша облекчено.

– Съгласна съм.

Той се усмихва.

– Сега вече се чувствам по-добре.

– Да. Аз също. Мисля, че това е правилното решение за нея.

– И правилното решение за теб ли? – пита той.

– Да – подчертава тя. – Това ще означава, че семейството ми няма да изгуби... ами... достойнството си в общността.

Максим изпуска сдържания си дъх. Изглежда облекчен.

– Добре. Така да бъде. Решението е взето.

Алесия се чувства по-лека – тежестта на очакванията на баща ѝ вече ги няма. Колко лесно им е да постигнат консенсус – на нея и годеника ѝ.

Такъв ли ще е бракът им?

Тя се надява да е такъв.

– Сега имам много работа – казва тя.

– Да, ще си взема останалите неща от стаята на Том и се връщаме. Имам нещо за теб.

– Така ли?

Той се усмихва широко.

– Да.

*

Когато пристигаме в къщата, на алеята има няколко автомобила.

– O, Zot – казва Алесия и се обръща към мен. – Роднините. Жените. Дошли са.

– А... – Само това ми хрумва да кажа.

– Да. Всички ще искат да се запознаят с теб. – Тя се цупи. – А аз исках да... ами... да се оправя с този телефон. – Показва кутията с айфона, която ѝ дадох в хотела, и аз ѝ отправям изпълнена със съчувствие усмивка. Тя въздиша. – Ще се справя по-късно. Жените се събират. Винаги правим така, когато има сватба. Освен това ще искат да те огледат.

– Да ме огледат ли? – Смея се. – Дано не ги разочаровам. – Въпреки че сме спокойни, усещам как паниката започва да се надига, макар да не съм сигурен защо.

– Не се тревожи, няма да ги разочароваш. – Устните на Алесия се извиват в срамежлива усмивка.

– Нима?

– Да. Ще те защитавам от тях. Пазя те.

Прихвам отново и слизаме от дачията. Алесия хваща ръката ми и заедно влизаме в къщата. Свалям си обувките, също и Алесия, и те остават при многото обувки до поставката за обувки.

– Готов ли си? – пита Алесия.

Кимам и си поемам дълбоко дъх, докато вървим по коридора към шума, който идва откъм хола.

Когато ни вижда на вратата, Шпреса съобщава на висок глас, че сме пристигнали, и всички очи се обръщат към нас и шумът става още по-голям. Дошли са над десет жени от петнайсет до петдесет, събрали са се в стаята и прииждат към нас. Възрастните приличат малко на госпожа Демачи и са облечени по-традиционно, с шалове на главите и дълги набрани поли. По-младите са с по-небрежни съвременни дрехи. Алесия стиска ръката ми и започва да ни запознава, а роднините ни я целуват и прегръщат. Тя успява да задържи ръката ми, докато те ме прегръщат и целуват. Доколкото мога да разбера, те са очаровани да се запознаят с мен. Нито една от по-възрастните не знае английски, но две от младите са доста добри.

След петнайсет минути на непрекъснати усмивки, дотам, че бузите ми се схващат, успявам да се измъкна с извинението, че трябва да звънна по телефона, и се отправям към гостната.

Алесия е замаяна от вниманието на лелите и братовчедките си. Той е толкова красив. Ти къде беше? Какво стана с теб? Мислехме, че ще се омъжиш за Анатоли Тачи. Той е граф!? Дай да видим пръстена. Богат ли е? Въпросите валят бързо, безспир, и Алесия ги отбива с помощта на майка си.

– Не исках да се омъжа за Анатоли – казва тя, докато жените слушат внимателно всяка нейна дума.

Всички ахват ужасени.

– Ами обещанието на баща ти? – Сестрата на баща ѝ цъка с език.

– Той не е за мен. – Алесия вирва дръзко брадичка.

– Алесия е спечелила сърцето на чудесен мъж. Тя е влюбена. Ще бъде щастлива – заявява майка ѝ. – И още нещо: той дойде чак от Англия, за да ѝ поиска ръката.

Слагам си багажа на леглото и вадя телефона от сакото, доволен, че не съм под светлината на прожекторите и вниманието на толкова много любопитни жени – въпреки че все още ги чувам как бъбрят и се смеят – явно на мен. Без да им обръщам внимание, включвам телефона.

Първо звъня на Оливър, главния управител на имение Треветик.

– Господине – искам да кажа Максим. Как си? Къде си?

Бързо му разказвам онова, което трябва да знае.

– ... и ще ни трябва натиск, за да извадим виза на Алесия. Кажи на Раджа. Двамата с Алесия ще се оженим.

– О! Ами, ъъъ... честито. Кога?

– Благодаря ти. В събота.

Чувам как Оливър ахва, след това настъпва мълчание. То говори много.

– Да. Неочаквано е, знам – прекъсвам неловкото мълчание.

– Искате ли да пусна обява в „Таймс“?

– Хората все още ли правят подобни неща? – Не мога да скрия недоверието в гласа си.

– Да, господине. Особено когато притежавате имение. – В гласа му долавям неодобрение.

– Мисля, че при тези обстоятелства ще премълчим. Без обява. Би ли дал ключовете за апартамента ми на Джо Диало? Той ще мине да ги вземе от офиса.

Поне така се надявам.

– Разбира се – въздиша Оливър. Май е в шок. – Ще натисна Раджа за визите.

– Благодаря.

– Освен това с мен се свързаха от градската полиция. Нападателите на Алесия са обвинени за трафик на хора.

Мама му стара. Това е добре.

– Не им е определена гаранция. Има опасност да избягат и мисля, че други лица също са били обвинени.

– Радвам се. Това е облекчение. – Надявам се Алесия да не бъде повикана да свидетелства в съда. Това може да се окаже рисковано. Тогава обаче тя ще ми бъде съпруга.

Хич не го мисли, пич.

Мини по този мост когато се наложи.

– Нещо по имението, което трябва да знам? – сменям темата.

Оливър ми разказва какво се е случило у дома. За щастие не е кой знае какво.

– Изпратих ти два имейла, които трябва да погледнеш, но не са нищо сериозно.

– Благодаря, Оливър.

– Господине... ъъъ... наред ли е всичко?

Прокарвам ръка по лицето си и ме обзема същата паника, която изпитах, когато пристигнах в къщата. Потискам я. Не искам да му кажа, че бракът ми може да е незаконен. Ще се оправям с този въпрос по-късно, когато се върна в Англия.

– Да. Всичко е наред.

– Чудесно. Ще се обадя, когато Раджа е готов с визите.

След това звъня на моя приятел и спаринг партньор Джо Диало.

– Брато – казва той. – Какви ги вършиш?

– В Албания съм, ще се женя. В събота.

– Мама му стара! Тази събота ли?

– Да. Можеш ли да дойдеш?

– Леле, приятел. Чакай. Наистина ли?

– Да.

– Чистачката ли? – прописква той – няколко октави над нормалния му глас – и аз извъртам очи.

– Да – съскам нетърпеливо.

– Сигурен си. Тя ли е единствената и неповторимата?

Въздишам.

– Да, Джо.

– Добре – примирява се той, въпреки че гласът му звучи несигурно. – Ще проверя какви полети има.

– Можеш ли да дойдеш в петък? И да ми донесеш един костюм?

Той въздиша.

– Единствено заради теб, приятел.

– Ще трябва да отидеш и до Будълс.

На входната врата се чука силно и тъй като е близо до вратата, Алесия се откъсва от гостите, за да провери кой е. Радва се да види роднините си, но е доволна, че има нещо, което да я разсее и да ѝ даде минутка спокойствие, докато минава по коридора. Забравила е какво означава да е заобиколена от шумните си любопитни роднини.

Отива до вратата и отваря.

И се заковава на място. Шокирана е.

– Здравей, Алесия.

Кръвта се оттича от лицето ѝ.

– Анатоли – прошепва тя и страхът стяга гърлото ѝ.