Краят на дните

ПРЕДГОВОР

МИНАЛОТО, БЪДЕЩЕТО

Кога ще се завърнат?

Моите читатели са ми задавали този въпрос безброй пъти. Те имат предвид анунаките – извънземните, дошли на Земята от своята планета Нибиру и почитани като богове в древността. Дали това ще се случи, когато Нибиру – която се движи по-силно „разтеглена“ орбита – наближи Земята? И какво ще стане тогава? Дали Слънцето ще помръкне по пладне и Земята ще се разтресе? Какво ще последва? Мир или Армагедон? Хилядолетие на беди и катастрофи или Второто пришествие на Спасителя? Това през 2012 г. ли ще се случи или по-късно? Или пък изобщо няма да се случи?

Това са сериозни въпроси, които съчетават най-дълбоките надежди и тревоги на хората с техните религиозни вярвания и очаквания, въпроси, които отразяват и текущи събития: войни в страни, където някога са се състояли първите срещи между богове и хора, заплахата от ядрено унищожение, стряскащата сила на природните бедствия... Това са все въпроси, на които не посмях да отговоря преди години, но днес тези отговори не бива да се бавят повече.

Трябва да сте наясно, че въпросите за завръщането съвсем не са нови. Още в миналото – както и днес – те са неразривно свързани с очакването и страха от Деня господен,1 Края на дните, Армагедон и пр. Преди четири хилядолетия Близкият изток видял и чул как един бог и синът му обещават рай на земята. Преди повече от три хилядолетия фараонът и народът на Египет очаквали с нетърпение появата на месия. Преди две хилядолетия жителите на Юдея се запитали дали Месията не се е появил и ние все още не сме разрешили загадките, свързани с тези събития. Ще се сбъднат ли пророчествата?

Ние ще разтълкуваме озадачаващите отговори, които сме получили, ще решим древните загадки, ще дешифрираме произхода и значението на символи като Кръста, Рибите и Потира. Ще опишем ролята на местата на историческите събития, свързани с космоса, и ще покажем защо минало, настояще и бъдеще си дават среща в Йерусалим, мястото на „връзката Небе-Земя“. Ще поразсъждаваме и върху въпроса по какво нашият XXI в. сл.Хр. си прилича с XXI в. пр.Хр. Историята наистина ли се повтаря и предначертано ли е да се повтаря? Всичко ли се диктува от т.нар. Месиански часовник? Пророчествата наистина ли се сбъдват?

Преди повече от две хилядолетия [пророк] Даниил от Стария завет на няколко пъти попитал ангелите: „Кога?“. Кога ще настъпи краят на дните, краят на времето? Преди повече от три века прочутият физик Исак Нютон, който се опитвал да разбули тайните на движението на небесните тела, написал цели трактати върху старозаветната Книга на пророк Даниил и новозаветното Откровение на св. Йоан Богослов. Откритите неотдавна изчисления на Нютон, свързани с Края на дните, тепърва ще бъдат проучени и анализирани редом с по-скорошни предсказания за Края.

И Старият завет, и Новият завет ни уверяват, че тайните на бъдещето са кодирани в миналото, че участта на Земята е свързана с Небето, а делата и съдбата на човечеството са свързани с тези на Бог и боговете. За да разберем какво ще се случи, прибягваме и до историята, и до пророчествата, тъй като не можем да разберем едното без другото, а трябва да вземем предвид и двете. А сега, като се ръководим от казаното дотук, нека погледнем онова, което ще бъде, през призмата на това, което е било. Отговорите определено ще ни изненадат.

Зекария Сичин

Ноември 2006 г.

1.

МЕСИАНСКИЯТ ЧАСОВНИК

Накъдето и да насочим поглед, ще видим, че човечеството като че ли е обсебено от апокалиптични страхове, изгаря от месианска треска, потръпва от тревоги, свързани с края на времето.

Религиозният фанатизъм намира израз във войни, бунтове и избиване на „неверниците“. Армиите, събрани от Царете на Запада, воюват с армиите на Царете на Изтока. Сблъсъкът на цивилизациите разтърсва самите основи на традиционния начин на живот. Цели градове, малки и големи, се превръщат в бойни полета, а богатите и могъщите търсят сигурност зад високи стени. Природните бедствия и зачестяващите катастрофи карат хората да се питат толкова грехове ли е извършило човечеството, че си е навлякло божия гняв и трябва ли да очакваме нов Потоп. Това ли е Апокалипсисът? Възможно ли е да има – ще има ли – спасение? Настъпват ли месианските времена?

В кой век живеем? В XXI в. сл.Хр. или в XXI в. пр.Хр.?

Верният отговор е „Да“ и „Да“. Едно и също се случва и в древността, и в наши дни. В такива условия живеем днес, в такива условия са живели и предците ни преди повече от четири хилядолетия, а това удивително сходство се държи на епохата между тях, равно отдалечена от двата периода – епоха, свързана с месианската треска по времето на Исус.

Тези три периода на катаклизми за човечеството и нашата планета – два в писаната история (около 2100 г. пр.Хр. и по времето, когато „пр.Хр.“ става „сл.Хр.“) и един в близкото бъдеще – са взаимосвързани и всеки от тях може да бъде разбран и обяснен само ако разберем и обясним останалите. Настоящето произлиза от миналото, а миналото е бъдещето. Ключова роля в трите периода играе месианското очакване, а свързващото звено между тях е пророчеството.

За да разберем как ще приключи настоящият турбулентен период – и какво вещае бъдещето, – трябва да навлезем в територията на пророчеството. Нашето пророчество не е смесица от скорошни предсказания, които всяват страх от съдбата и предричат Края. Не, ние разчитаме на уникални древни текстове, документирали миналото, предсказали бъдещето и записали предишните месиански очаквания – пророчества за бъдещето, направени в древността, пророчества за бъдещето, което ни очаква.

И в трите апокалиптични периода – двата, настъпили много отдавна, и този, който предстои – материалната и духовната връзка между Небето и Земята играе ключова роля за хода на събитията. Физическите или материалните аспекти са изразени от самото съществуване на Земята на места, които я свързват с небето, места, които са били епицентър на важни събития, докато духовните аспекти са изразени посредством онова, което наричаме религия. И в трите случая централна роля играе промяната в отношенията между човека и Бог, освен когато – някъде около 2100 г. пр.Хр. – човечеството се е сблъскало с първото от тези три епохални събития. Тогава става въпрос за връзката между човечеството и боговете, в множествено число. Дали тази връзка се е променила наистина, читателят ще разбере съвсем скоро.

Историята на боговете, анунаките („онези, които слезли от небето на Земята“), както ги наричали древните шумери, започва след пристигането им от Нибиру на Земята в търсене на злато. Историята на тяхната планета е разказана в древността в „Енума Елиш“ („Епос на Сътворението“), дълъг текст, изписан върху седем глинени плочки. Учените обикновено възприемат въпросния епос като алегоричен мит, продукт на примитивни умове, в който планетите са описани като живи богове, които се сражават един с друг. Но както показах в моята книга „Дванадесетата планета“, древният текст описва сложна космогония и разказва как една планета скитник преминава през нашата Слънчева система и се сблъсква с друга планета, наречена Тиамат. Този сблъсък води до създаването на Земята, Луната, астероидния пояс и кометите. Самата планета нашественик е уловена в силно разтеглена елиптична орбита около Слънцето, около което обикаля за 3600 земни години (Фиг. 1).

Според шумерските текстове анунаките пристигнали на Земята след 120 такива орбити – или за 432 000 земни години – преди Потопа. Как и защо са дошли тук, как са създали първите си градове в Е.ДИН (библейския Едем), как и защо са създали Адам, какво се е случило преди, по време и след Потопа – всичко това е описано в моята поредица „Хрониките на Земята“ и нямам намерение да го повтарям отново. Но преди да поемем на пътешествие и да се пренесем в XXI в. пр.Хр., трябва да си припомним някои важни събития, случили се преди и след Потопа.

Библейската история за Потопа, чието начало откриваме в Глава VI на Книга Битие, приписва случилото се на противоречивите действия на едно божество, Яхве, което първо решава да изтрие човечеството от лицето на Земята, а след това си прави труда да го спаси чрез Ной и Ковчега. По-ранните шумерски извори на тази история посочват като причина за Потопа недоволството от човечеството на бог Енлил, а спасението си хората дължат на неговия съперник бог Енки. Това, което Библията пренебрегва в името на монотеизма, не са обикновени разногласия между Енлил и Енки, а съперничество и конфликт между два клана анунаки, предопределили последвалите събития на Земята.

Главните герои са двама полубратя, синове на Ану, владетеля на Нибиру, а корените на техния конфликт могат да бъдат проследени до родната им планета. Енки, наричан по това време Е.А („Този, чийто дом е вода“), бил първородният син на Ану, но не от официалната му съпруга Анту. И когато се родил Енлил – син на Ану от съпругата му и негова полусестра Анту, – именно Енлил станал законен наследник на трона на Нибиру, макар да не бил първороден син. Неизбежното недоволство на Енки и семейството на майка му било изострена от факта, че начинът, по който самият Ану заел престола, бил проблематичен: след като изгубил борбата за наследство срещу своя съперник Алалу, той извършил преврат, узурпирал трона и принудил Алалу да напусне Нибиру от страх за живота си. Епосът „Историята на Анзу“ проследява недоволството на Еа до дните на неговите предци и разкрива други предизвикателства пред властта на Енлил. (Повече подробности за сложните взаимоотношения между царските фамилии на Нибиру и за родословието на Ану и Анту, Енлил и Еа можете да откриете в „Изгубената книга на Енки“.)

Открих ключа към разгадаване на мистерията около правилата, свързани с наследяването на властта (и сключването на брак) при боговете, когато осъзнах, че същите правила се отнасяли и за хората, избрани от тях да им служат като посредници в общуването с човечеството. Библейската история за патриарх Авраам (Бит. 20:12) показва, че той не е излъгал, като е представил съпругата си Сара като своя сестра: „па тя и наистина ми е сестра; тя е дъщеря на моя баща, само че не дъщеря на майка ми; и стана моя жена“. Бракът с полусестра от различна майка не само е допустим, но синът от този брак – в случая Исаак – е законен наследник и продължител на рода, а не първородният Измаил, роден от слугинята Агар. (От „Войните между боговете и хората“ ще научите как тези правила за наследяване породили горчивата вражда между божествените наследници на Ра в Египет – полубратята Озирис и Сет, женени за полусестрите Изида и Нефтида.)

Тези правила за наследяване изглеждат сложни, но те се основават на това, което изследователите на кралските династии днес наричат „кръвна линия“. Всъщност става въпрос за ДНК генеалогия, която прави разлика между общата ДНК, наследявана от родителите, и митохондриалната ДНК, наследявана от момичетата само от майката. Сложното, но основополагащо правило гласи следното: династичната линия продължава по мъжката линия; наследник е първородният син; позволено е сключването на брак с полусестра, ако тя е от друга майка; и ако тази полусестра роди син, той – макар и да не е първороден – става законен наследник и продължител на династията.

Съперничеството за трона между двамата полубратя Еа/Енки и Енлил е подсилено и от лично съперничество в сърдечните дела. И двамата се домогват до ръката на своята полусестра Нинмах, чиято майка е една от наложниците на Ану. Тя е голямата любов на Еа, но не му е позволено да се ожени за нея. За сметка на това Нинмах ражда син на Енлил – Нинурта. Макар двамата да не са сключили брак, законите правят сина на Енлил и Нинмах неоспорим наследник, тъй като от една страна, той е първороден, а от друга – роден от полусестра с царски произход.

Еа, както е описано в „Хрониките на Земята“, ръководи първата група от 50 анунаки, които пристигат на Земята, за да добият златото, необходимо за поддържане на атмосферата на Нибиру, която се намира в критично състояние. След реализирането на първоначалните планове на Земята е изпратен Енлил с друга група анунаки, които трябва да разширят мащабите на своята „Операция „Земя“. И сякаш това не е достатъчно, за да създаде враждебна атмосфера, та се налага на Земята да пристигне Нинмах, за да служи като медицински ръководител на експедицията...

Обширен текст, известен като „Епос за Атрахасис“, разказва историята на боговете и хората на Земята. Епосът започва с пристигането на Ану, който трябва да реши веднъж завинаги (така поне се надява той) съперничеството между двамата си синове, които ръководят жизненоважна мисия. Ану дори предлага да остане на Земята и да позволи на един от полубратята да стане регент на Нибиру. Според древния текст жребий определил кой да остане на Земята и кой да седне на трона на Нибиру:

„Ану, техният баща, владетел бе;

предводител им бе героят Енлил.

Техен воин бе Нинурта;

за нуждите им Мардук се грижеше.

Те ръце си стиснаха,

жребий хвърлиха и [властта] поделиха:

Ану се въздигна в небето,

Земята на Енлил остана подчинена.

Властта над морето на

Благородния Енки бе поверена.

И след като Ану се въздигна в небето,

Енки се спусна в Апсу“.

В резултат на жребия Ану се завръща на Нибиру като владетел, Еа получава власт над моретата и водите (в по-късни времена той ще се превърне в Посейдон за гърците и в Нептун за римляните), а също и титлата ЕН.КИ (букв. Господаря Земя, или Господар на Земята), която да подслади горчивия хап. Върховната власт на Земята е поверена на ЕН.ЛИЛ (букв. Повелител на заповедта, или Главнокомандващ): „Земята на Енлил остана подчинена“. Независимо дали е доволен или не от случилото се, Еа/Енки не може да оспори законите за наследяване или резултатите от жребия. Натрупаният гняв от извършените несправедливости и твърдата решимост да отмъсти за баща си, кара Мардук, сина на Енки, да започне борба срещу клана на Енлил.

Няколко текста описват как анунаките създават своите селища в Е.ДИН (Шумер от епохата след Потопа), всяко от които изпълнява различна функция и е изградено в съответствие с предварително изработен план. Жизненоважната връзка с космоса – поддържането на комуникация с родната планета, с космическия кораб и няколкото совалки – се осъществява от командния център на Енлил в Нипур. Сърцето на въпросния команден център е сумрачно помещение, наречено ДУР.АН.КИ, „Връзката Небе-Земя“. Друго ключово съоръжение е космодрумът в Сипар („Града на птиците“). Нипур е разположен в центъра на концентрични окръжности, в които се намират и други „градове на боговете“. Взети заедно, те образуват коридор за кацане, чиято фокусна точка е най-забележимата топографска особеност на Близкия изток – двойният връх на Арарат (Фиг. 2).

Когато Потопът „помита Земята“, той заличава всички градове на боговете, заедно с центъра за управление на полетите и космодрума и погребва Един/Шумер под милиони тонове кал и наноси. Всичко трябва да се построи наново, но то вече няма да е същото. На първо място трябва да се създаде нов космодрум с нов център за управление на полетите и нови ориентири/маяци, които да очертаят коридора за кацане. Новата полоса е ориентирана отново към двойния връх на Арарат, но останалите компоненти са нови: космодрумът е разположен на Синайския полуостров, приблизително на трийсетия паралел, пирамидите на платото Гиза играят ролята на маяк, а новият център за управление на полетите се намира на място, наречено Йерусалим (Фиг. 3). Всичко това играе ключова роля в събитията, разиграли се след Потопа.

Потопът се оказва своеобразен вододел (в буквален и в преносен смисъл) в живота и на боговете, и на хората, както и в отношенията помежду им: земните хора, които до този момент са били само слуги и работници на боговете, сега се превръщат в техни младши партньори на опустошената планета.

Новите отношения между боговете и хората са ясно формулирани, осветени и отразени в съответните закони, когато човечеството получава възможност да създаде първата си високоразвита цивилизация, появила се в Месопотамия около 3800 г. пр.Хр. Това знаменателно събитие е предшествано от държавна визита на Ану на Земята не като владетел на Нибиру, а като главно божество в земния пантеон. Друга (и вероятно основна) причина за пристигането му тук е утвърждаване на мира между боговете – споразумение, изповядващо философия от типа „живей и остави и другите да живеят“. Това споразумение разделя земите на Стария свят между двата основни клана анунаки – единият на Енлил, а другият на Енки, тъй като новите обстоятелства, настъпили след Потопа и новото разположение на съоръженията за връзка с космоса изискват нова териториална подялба между боговете.

Това разделение е отразено в библейското родословие на народите (Глава 10 на Битие), в което подробно е описано кои народи от кой син на Ной произлизат и кои земи населяват: потомците на Сем получават Азия, Европа е предназначена за потомците на Яфет, а Африка – за тези на Хам. Историческите хроники показват, че паралелно разделение между боговете отрежда земите на Азия и Европа на Енлиловия клан, а Африка остава за Енки и неговите синове. Разположеният между тях Синайски полуостров, на който се намира жизненоважният космодрум, е обявен за неутрално Свещено място.

Докато Библията просто изброява земите и народите съобразно разделението между синовете на Ной, по-древните шумерски текстове са отразили факта, че тази подялба е съзнателен акт, резултат от преговори между лидерите на анунаките. Древен текст, известен като „Епос за Етана“, ни казва, че:

„Великите анунаки, които определят съдбите,

свикаха съвет и обмислиха бъдещето на Земята.

Те създадоха четири региона,

издигнаха градовете...“.

В първия регион – земите между реките Тигър и Ефрат (Месопотамия) – е създадена първата високоразвита цивилизация на хората, шумерската. На мястото на градовете на боговете, съществували преди Потопа, се появяват градовете на хората, всеки от който има свой свещен квартал със зикурат, резиденция на съответното божество – зикуратът на Енлил е в Нипур, на Нинмах – в Шурупак, на Нинурта – в Лагаш, на Нанар/Син – в Ур, на Инана/Ищар – в Урук, на Уту/Шамаш – в Сипар и т.н. Във всеки градски център е поставен ЕН.СИ („справедлив пастир“), който да управлява хората от името на боговете. Основната му задача е да следи за спазването на кодексите за справедливост и морал. В Свещения квартал жреци, ръководени от главен жрец, прислужвали на божеството и неговата съпруга, ръководели празничните церемонии, провеждали ритуали на приношения и молитви към боговете. В тези храмове, а също и в царския дворец, процъфтявали различни изкуства: живопис и скулптура, музика и танци, поезия и химни, но най-вече се водели подробни хроники.

От време на време някой от тези градове бил избиран да служи като столица и неговият владетел ставал цар, ЛУ.ГАЛ („велик човек“). Първоначално – и в продължение на дълги години след това – най-влиятелният човек в дадената земя служил едновременно като цар и като главен жрец. Той бил подбиран внимателно заради своите дела и авторитет и получавал материалните символи на царската власт, които дошли от небето на земята, или от Ану, който управлявал Нибиру. В един шумерски текст, в който се описват тези неща, се твърди, че преди земният владетел да получи символите на царската власт (тиара/корона и скиптър), също и символа на справедливостта и добродетелността (пастирски жезъл), той „се просвал по очи пред Ану в небето“. И наистина, шумерската дума за цар е ану.

Този аспект на „царската власт“ като същност на цивилизацията, въздаване на справедливост и следване на определен морален кодекс, е изразен съвсем ясно в Списъка на шумерските царе. Там изрично пише, че след потопа „царската власт бе спусната от небето“. Не бива да забравяме тези думи, докато напредваме по страниците на настоящата книга и приближаваме темата за месианските очаквания – или, както пише в Новия завет, завръщането на „царството небесно“ на Земята.

Около 3100 г. пр.Хр. сходна, но не идентична, цивилизация била създадена във втория регион – Африка. Нейна люлка е долината на река Нил, или Нубия и Египет. Историята ѝ не се развива така хармонично, както тази на земите, управлявани от Енлиловия клан, тъй като между шестимата синове на Енки (всеки от които получил не просто град, а обширни земи) избухнало яростно съперничество. Връх в тези борби е конфликтът между първородния син на Енки Мардук (наричан Ра в Египет) и Нингишзида (Тот), който довел до изгнанието на Тот и последователите му в Новия свят (там той станал известен като Кетцакоатъл, Пернатата змия). Самият Мардук/Ра също бил наказан и прогонен, когато възразил срещу брака на по-малкия си брат Думузи и внучката на Енлил Инана/Ищар и станал причина за смъртта на брат си. За компенсация Инана/Ищар получава властта върху третия регион на цивилизацията, долината на река Инд. Това се случва някъде около 2900 г. пр.Хр. И не е никак случайно, че тези три цивилизации – както и космодрумът в свещения регион – са разположени на трийсетия паралел в северното полукълбо (Фиг. 4).

Според шумерските текстове анунаките създали царството, или царската власт – цивилизацията и съпътстващите я институции, най-яркия пример за което откриваме в Месопотамия, – за да устроят по нов начин отношенията си с човечеството. Царете/жреци трябвало да служат едновременно като свързващо и разделящо звено между боговете и хората. Достатъчно е обаче да хвърлим бегъл поглед върху т.нар. „златна ера“ в отношенията между боговете и хората, за да видим съвсем ясно, че приоритетите на боговете непрекъснато доминират и предопределят приоритетите на хората и съдбата на човечеството. Ключов фактор в тази история е непоколебимата решимост на Мардук/Ра да поправи несправедливостта, извършена спрямо баща му Еа/Енки, когато съгласно правилата за наследяване при анунаките Енлил, а не Енки, е обявен за законен наследник на Ану, владетеля на родната планета Нибиру.

Дванайсетте велики богове получили означени с числа рангове съгласно шейсетичната математическа система, която те дали на шумерите. Така Ану получил върховния ранг 60, Енлил – 50, Енки – 40 и т.н., като в таблицата за ранговете се редуват мъжки и женски божества (Фиг. 5). Съгласно правилата за наследяване Нинурта, синът на Енлил, имал ранг 50 на Земята, докато Мардук имал ранг 10. Първоначално тези двама потенциални наследници не били част от 12-те „олимпийски“ богове.

И така, Мардук подел дълга, горчива и неуморна борба срещу несправедливото лишаване на Енки от наследство в полза за Енлил. Впоследствие тази борба намерила израз с конкуренцията между Мардук и Нинурта, сина на Енлил, за наследство на ранг 50, а още по-късно въвлякла и Инана/Ищар, внучката на Енлил. Мардук се възпротивил на брака ѝ с Думузи, най-малкия син на Енки, до такава степен, че това довело до смъртта на Думузи. В крайна сметка Мардук/Ра се оказал въвлечен в конфликт не само с Тот (за което вече споменахме), но дори и със собствените му братя и полубратя, особено с Нергал, сина на Енки, който се оженил за Ерешкигал, внучка на Енлил.

В хода на това противостоене конфликтът на няколко пъти прераствал в пълномащабна война между двата божествени клана. Някои от тези войни, наречени Пирамидни, са описани в моята книга „Войните на боговете и хората“. В един от епизодите на въпросните войни Мардук е погребан жив в Хеопсовата пирамида, в друг е пленен от Нинурта. Мардук се оттегля в изгнание неведнъж – и като наказание, наложено му от неговите врагове, и като своеобразно отшелничество, за което сам е взел решение. Неуморните му усилия да получи статута, на който смятал, че има право, довели до едно събитие, описано в Библията като историята на Вавилонската кула. В крайна сметка обаче Мардук постигнал успех едва след като Земята и Небето били синхронизирани с Месианския часовник.

Историята на първата поредица от катаклизми, настъпили през XXI в. пр.Хр. и свързаните с нея месиански очаквания, е неразделна част от историята на Мардук. Освен това тя извежда на преден план неговия син Набу, също божество (син на бог), чиято майка обаче е земна жена.

В хода на цялата шумерска история, която обхваща почти две хиляди години, царската столица непрекъснато се мести – от първата, Киш (първият град на Нинурта), в Урук (градът, който Ану предоставил на Инана/Ищар), в Ур (седалището на Син), после в други градове, след което се връщала в първоначалните и накрая, за трети път, столица отново станал Ур. През цялото това време обаче Нипур, градът на Енлил, оставал „култов център“, както са склонни да го наричат учените. С други думи, Нипур бил религиозният център на Шумер и шумерския народ, тук започвал и завършвал годишният цикъл на отдаване на почит към боговете.

Дванайсетте „олимпийци“ от шумерския пантеон, всеки от които имал небесен аналог сред дванайсетте члена на Слънчевата система (Слънце, Луна и десет планети, включително Нибиру), бил почетен и със собствен месец в годишния цикъл на дванайсетмесечната година. Шумерската дума за месец ЕЗЕН означава всъщност празник или фестивал. Всеки месец от годината бил посветен на фестивал в чест на едно от дванайсетте върховни божества. Това определя необходимостта да се уточни кога точно започва и кога завършва всеки месец (а не за да знаят селяните, кога да сеят или да жънат, както обясняват училищните учебници) и води до създаването на първия календар на човечеството и въвеждането му през 3760 г. пр.Хр. Той е известен като Календарът от Нипур, тъй като задача на неговите жреци била определянето на сложната структура на календара и обявяването на дните в религиозните календари. Календарът от Нипур се използва и до днес. Това на практика е еврейският религиозен календар, в който 2007 г. например е 5767 г.

Във времената преди Потопа Нипур служел и като център за управление на полетите, команден пункт на Енлил, където той разположил ДУР.АН.КИ, „връзката Небе-Земя“, благодарение на която поддържал връзка с родната планета Нибиру и с космическия кораб на анунаките. (След Потопа тези функции били прехвърлени на място, станало известно впоследствие като Йерусалим.) Централното му разположение, равната му отдалеченост от останалите функционални центрове в Е.ДИН (Фиг. 2), а също и от „четирите краища на Земята“, му спечелили прозвището Пъпа на Земята. Химн, посветен на Енлил, описва Нипур по следния начин:

„Енлил,

когато ти установи божествените селища на Земята,

Нипур определи за свой град.

Градът на Земята, високия,

твоят чист дом, чиято вода е сладка.

Ти основа Дур-Ан-Ки

в центъра на четирите краища на света“.

(Изразът „четирите краища на Земята“ се среща в Библията2 и когато след Потопа Йерусалим заменил Нипур като център на управление на полетите, той също бил наречен Пъпа на Земята.)

На шумерски терминът за четирите региона на Земята е УБ, но се среща и като АН.УБ и обозначава небесните „четири краища“ – в случая това е астрономически термин, свързан с календара. Той обозначава и четирите точки в годишния цикъл Земя – Слънце, които днес наричаме лятно слънцестоене, зимно слънцестоене и двете пресичания на екватора – едното е пролетното равноденствие, а другото е есенното равноденствие. В Календара от Нипур годината започва в деня на пролетното равноденствие – традиция, запазила се в появилите се по-късно календари в древния Близък изток. Това определя момента на провеждането на най-важния празник в годината – Новогодишния фестивал, който продължавал десет дни, изпълнени с много подробни канонизирани ритуали.

Определянето на календарното време посредством хелиакалния изгрев3 води след себе си астрономически наблюдения на небето по изгрев, когато Слънцето тъкмо започва да се издига над източния хоризонт, но небето все още е достатъчно тъмно, за да открои ярките звезди на своя фон. Денят на равноденствието бил определян благодарение на факта, че тогава продължителността на деня и нощта е равна. Позицията на Слънцето при хелиакалния изгрев била маркирана от каменен стълб, който да служи като ориентир при бъдещи астрономични наблюдения – процедура, следвана и в по-късно времена, например в Стоунхендж, Великобритания. Продължителните наблюдения разкриват, че групата звезди („съзвездие“) на фона на небето не остава една и съща (Фиг. 6) и следователно каменният маркер, известен като Слънчевия камък (Heel Stone), който днес сочи изгрева в деня на слънцестоенето, първоначално е показвал изгрева около 2000 г. пр.Хр.

Явлението, наречено прецесия на равноденствията, или просто прецесия, е резултат от обстоятелството, че когато Земята завърши годишната си обиколка по орбита около Слънцето, тя не се връща на абсолютното същото място на небосклона. Налице е едно малко, много малко забавяне или задържане, което се изчислява на един градус (от всичките 360є в окръжността) за 72 години. Енки първи групирал в „съзвездия“ звездите, наблюдавани от земната повърхност и разделил на 12 части небесния маршрут на Земята, по който тя обикаля около Слънцето – т.нар. зодиакален кръг от съзвездия (Фиг. 7). И тъй като всяка дванайсета част от кръга заема 300 от небосвода, забавянето или прецесиалното изместване от един зодиакален дом в друг продължава (математически) 2160 години (72 х 30), а пълният зодиакален цикъл продължава 25 920 години (2160 х 12). Приблизителните дати на зодиакалните епохи – които следват разделението на 12 равни части, а не реални астрономически наблюдения – са добавени за по-голяма яснота.

Това е постижение от епоха, предшестваща човешките цивилизации. То се потвърждава от факта, че още при първото идване на Енки на Земята е използван зодиакален календар (първите два зодиакални дома са наречени в негова чест). Това не е постижение на древногръцки астроном (Хипарх) от III в. пр.Хр. (както пише в повечето учебници), тъй като дванайсетте зодиакални дома са били известни на шумерите хилядолетия по-рано със своите имена (Фиг. 8) и описания (Фиг. 9), които използваме и до наши дни.

В „Когато времето започна“ подробно обсъдихме календарните таблици на боговете и хората. Макар анунаките да идвали от Нибиру, чийто орбитален период (или САР на шумерски) бил равностоен на 3600 земни години, те използвали тази мярка и на Земята, която обикаляла около Слънцето далеч по-бързо от родната им планета. Текстовете, които описват първите дни на анунаките на Земята, като например Списъкът на шумерските царе, използват термина сар, за да обозначат времето, което един или друг владетел прекарал на Земята. Аз определям сар като божественото време, или годината на боговете. Календарът, който човечеството получило, се основава на орбиталните аспекти на Земята (и нейната Луна). Това е земното време. Като посочвам факта, че зодиакалното изместване от 2160 години (по-малко от една година за анунаките) им предлага по-добро съотношение – т.нар. „златно съотношение“ от 10:6 – между двата календара (между 3600-годишния цикъл на Нибиру и 2160-те години от земното време), аз наричам това небесно време.

Както Мардук открил впоследствие, небесното време бил „часовникът“, който щял да предопредели съдбата му.

Но кое време следва месианският часовник на човечеството, определящ неговата съдба – земното време, което отброява петдесетгодишни юбилеи, векове или хилядолетия? Или божественото време, настроено спрямо орбитата на Нибиру? А може би небесното време, което следва бавната ротация на зодиакалния часовник?

Човечеството, както ще видим, търси отговор на тази главоблъсканица още от древността. И отговорът на въпроса лежи в самата същност на проблема за завръщането. Въпрос, който са си задавали жреците звездобройци във Вавилон и Асирия, библейските пророци в Книгата на Даниил и в Откровението на св. Йоан, учени като Исак Нютон – въпрос, който си задаваме и днес.

Отговорът е удивителен. За да стигнем до него, трябва да изминем труден път.

2.

ВАВИЛОНСКАТА КУЛА

Ключов за нас е фактът, че разказвайки историята на Шумер и ранната шумерска цивилизация, Библията хвърля светлина и върху инцидента с космическата връзка, известен като историята на „Вавилонската кула“:

„Като се дигнаха от Изток,

те намериха равнище в Сенаарската земя

и се заселиха там.

И рекоха един другиму:

хайде да направим тухли и да ги изпечем на огън.

И тухлите им служеха вместо камъни,

а земната смола – вместо вар.

И рекоха: хайде да си съградим град и кула,

висока до небето; и да си спечелим име,

преди да се пръснем по лицето на цялата земя“.

Бит. 11:2–4

По този начин Библията описва дръзкия опит на Мардук да утвърди превъзходството си, като създаде собствен град в сърцето на земите, собственост на Енлиловия клан, и дори да изгради собствен космодрум с кула за изстрелване на ракетни кораби. Мястото, което Мардук избрал, е известно като Вавилон.

Тази библейска история е забележителна в много отношения. На първо място, тя описва заселването на равнината между Тигър и Ефрат след Потопа, след като почвата е изсъхнала достатъчно, че да позволи повторно заселване. Библията правилно посочва и мястото – Сенаарската земя, както е названието на Шумер на древноеврейски. Тя споменава и една важна улика откъде са дошли заселниците – от планински район, разположен на изток. Библейската история отчита, че именно тук, със строителството на първите градове, се е зародила и първата градска цивилизация. Тя правилно посочва (и обяснява), че в тази земя, където почвата се състои от слоеве засъхнала кал и където няма скали, хората използвали за строежите си тухли от кал, които изпичали в пещи, за да могат да ги използват вместо камъни. Библейската история правилно указва и използването на битум при строителството, а това е удивителен факт, тъй като битумът, който е петролен продукт, блика от земите на Южна Месопотамия, но напълно отсъства в земите на Израил.

Следователно авторите на тази глава от Битие били добре информирани за произхода и ключовите иновации на шумерската цивилизация. Те също отчитат и значимостта на инцидента около „Вавилонската кула“. Както в историите за сътворението на Адам и за Потопа, и тук авторите сливат различните шумерски божества в множественото Елохим или във всеобхващащия върховен Яхве, но оставят в текста факта, че става въпрос за група божества, които казват: „нека слезем и смесим там езиците им“ и така слагат край на усилията за издигане на „Вавилонската кула“. (Бит. 11:7)

Шумерските и по-късните вавилонски текстове потвърждават достоверността на библейската история и добавят много повече детайли, обвързвайки инцидента с напрегнатите отношения между боговете и избухналите две „Пирамидни войни“ след Потопа. Постигнатият около 8650 г. пр.Хр. „мир на Земята“ оставил бившия Един (Едем) в ръцете на Енлиловия клан. Това потвърждава решенията на Ану, Енлил и дори на Енки, но не се приема от Мардук/Ра. И когато в бившия Един на боговете започват да никнат градовете на хората, Мардук задава въпроса: „Ами аз?“.

Макар Шумер да е сърцето на Енлиловите територии и неговите градове да са „култови центрове“ на Енлиловия клан, има едно изключение: в Южен Шумер, близо до обширните тресавища, се издига Ериду. Градът е построен наново след Потопа на същото място, където се е намирало първото селище на Еа/Енки на Земята. По време на подялбата на територии между съперничещите си анунакски кланове лично Ану настоява Енки да запази Ериду в своя собственост за вечни времена. Към 3460 г. пр.Хр. Мардук решава да разшири привилегиите на баща си и да издигне свой собствен град в земите на Енлиловия клан.

Текстовете, с които разполагаме, не излагат причината Мардук да избере това конкретно място на брега на река Ефрат за своя резиденция, но отговорът може би се крие в самото местоположение: новият град е разположен между възродения Нипур (центъра за контрол на полетите отпреди Потопа) и възродения Сипар (космодрума отпреди Потопа). Възможно е Мардук да е възнамерявал да изгради съоръжение, което да изпълнява и двете функции. Карта на Вавилон от по-късни времена, нарисувана върху глинена табличка (Фиг. 10), изобразява града като „Пъпа на Земята“, както първоначално е бил титулуван Нипур. Името, което Мардук дава на новия град – Баб-или на акадски, – означава „Врата на боговете“ или „Порта на боговете“, място, откъдето боговете могат да се качват на небето и да слизат на земята. Логично е основното съоръжение тук да е „кула, висока до небето“ – кула за изстрелване на летателни апарати!

Както разказва библейската история – а също и по-ранните месопотамски версии, – този опит за неоторизирано създаване на космодрум се проваля. Макар и фрагментирани, месопотамските текстове (преведени за първи път от Джордж Смит през 1876 г.) показват съвсем ясно, че действията на Мардук разгневяват Енлил, който в гнева си издава заповед за нощна атака, която да разруши кулата.

Според египетските хроники настъпва период на хаос, който продължава 350 години и предхожда установяването на фараонската власт в Египет около 3100 г. пр.Хр. Именно тази времева рамка ни подсказва, че инцидентът с Вавилонската кула е настъпил около 3460 г. пр.Хр., тъй като краят на този период на хаос бележи завръщането на Мардук/Ра в Египет, прогонването на Тот и поставянето на началото на култа към Ра.

Мардук останал разочарован от провала си, но не се отказал от опитите си да установи контрол върху съоръженията, които служели за официална „връзка Небе-Земя“ (т.е. върху комуникациите с Нибиру), или да създаде собствени инсталации. В крайна сметка Мардук постигнал целта си във Вавилон, което поражда един интересен въпрос: Защо се е провалил през 3460 г. пр.Хр.? Не по-малко интересният отговор гласи: защото не е избрал подходящия момент.

Един добре известен текст предава разговора между Мардук и баща му Енки, в който обезсърченият Мардук пита какво е пропуснал. Мардук не е отчел факта, че съгласно небесното време е настъпила Епохата на Бика/Телеца, или Епохата на Енлил.

Сред хилядите глинени плочки, открити в древния Близък изток, има предостатъчно, които ни дават информация относно месеца, свързан с всяко конкретно божество. В сложния календар, чието начало е поставено в Нипур през 3760 г. пр.Хр., първият месец, нисану, е ЕЗЕН (време за празник) в чест на Ану и Енлил (във високосна година с тринайсети лунен месец тази чест се поделя между двамата богове). Списъкът с боговете, на които се отдават почести, се променя с течение на времето, както се променя и съставът на върховния Пантеон на дванайсетте. Асоциациите между названието на месеците и съответните божества се променят локално, не само в различните земи, но понякога и за да почетат божеството, което властва над града. Знаем например, че планетата, която днес наричаме Венера, първоначално е била асоциирана с Нинмах, а впоследствие с Инана/Ищар.

Макар подобни промени да затрудняват определянето кой бог с кое небесно тяло е свързан, има текстове и рисунки, които ни позволяват да правим определени зодиакални асоциации. Енки (наричан първоначално Е.А, „чийто дом е вода“) очевидно бил свързван с Водоносеца, или с Водолей (Фиг. 11), а също и с Риби. Съзвездието Близнаци несъмнено било кръстено на единствените двама божествени близнаци, родени на Земята – децата на Нанар/Син: Уту/Шамаш и Инана/Ищар. Съзвездието Дева (подобно на планетата Венера) най-вероятно първоначално е носило името на Нинмах, но впоследствие било прекръстено на АБ.СИН („чийто баща е Син“), което е валидно единствено за Инана/Ищар. Що се отнася до Стрелец или Защитник, откриваме множество текстове и химни, които възхваляват Нинурта като Божествения стрелец, воин и защитник на своя баща. В шумерската епоха Сипар, градът на Уту/Шамаш, в който след Потопа вече нямало космодрум, бил смятан за център на закона и справедливостта. Дори в по-късни времена вавилонците смятали Уту/Шамаш за Върховен съдник, затова няма съмнение, че везните на правосъдието, или просто Везни, символизират неговото съзвездие.