Жената протегна врат и нададе вой като вълк. Заскуба косата си, докато в стиснатите ѝ юмруци не останаха изтръгнати кичури. Със същите юмруци заудря по спечената земя. Уви, уви, момчето беше мъртво. Жената скочи изведнъж с луди очи.

– Не го докосвайте, докато не се върна – нареди тя и взе на бегом разстоянието до свещеното смокиново дърво, а там се просна в краката на Буда. – О, просветени – извика тя, – синът ми е мъртъв. Ако наистина си велик учител, то върни го към живот.

Буда отвори очи. Вероятно искаше да ѝ каже, че за непросветените раждането и смъртта са неизбежни, но явно видя в очите ѝ прашеца на мечтанието, затова ѝ каза друго:

– Донеси ми шепа зърно от дом, където смъртта още не е дохождала, и аз ще ти върна сина.

Обзета от благодарност и радост, жената се поклони многократно, после тръгна да търси. Търси и търси, и търси, и...

Действащи лица

Наблюдавайте ги зорко.

Не всички са благонадеждни,

а един или двама може дори да са призраци.

Близначките

НУТАН

Зората се сипваше над хълмовете, когато отворих мъничките дървени врати на семейния ни олтар. В нишите вътре поставих панички от кокосови листа, в които имаше плодове, цветя и сладкиши. В дърветата, храстите и зеленината царяха тишина и покой. Запалих пръчици тамян. Затворих очи в хладния благоуханен въздух, събрах длани за молитва... и светът се отдалечи. Можех да остана така цял час, но само след броени минути иззад зидовете на градината долетя внезапен изблик на детски смях. И в това валмо от звук, само за миг, аз я чух отново. Рязко дойдох на себе си.

„Не е била тя.“ Естествено, че не е била тя.

Стоях вкаменена и се взирах в сключените си ръце. Кокалчетата ми бяха побелели. Не можеше да е тя, но... вече тичах по спечената земя, катерех се по стената, а стъпалата ми инстинктивно намираха познатите процепи в неравния зид. Надникнах над стената и ги видях. Две малки момиченца, на четири или пет, не повече, ослепителни в танцувалните си носии, косите им вдигнати в сложни прически и украсени със златно фолио, което подскачаше и лъщеше под светлината на ранното слънце. Момиченцата хукнаха към входа на градината и босите им стъпала смачкаха обелките от плод, които катериците бяха захвърлили през нощта. А после децата завиха зад ъгъла и изчезнаха.

Обкрачих зида, седях там и не мислех, пръстите ми галеха кадифения мъх, полазил камъните, погледът ми следеше мъничките създания, които влизаха и излизаха забързано през една пукнатина в стената, а после миналото се върна изведнъж. Невинно и неопетнено от деня, в който се сринах на един мръсен под в грозен лондонски апартамент и умрях, заобиколена от равнодушни непознати.

Взирах се в това минало като омагьосана. Бе така недокоснато от загубата. И колко великолепни бяхме всички тогава. Залязваше слънце от разтопено злато и със сестра ми танцувахме под звуците на сапе, струнния инструмент на мама. Прибрала под себе си изкривения си десен крак, а другия свила към стройното си тяло, Ибу, нашата майка, се сдобиваше с изяществото, което денят ѝ отказваше, ставаше и тръгваше.

Видях и татко, косата му дълга и все още черна, вдигната на жречески кок, как седи до редица клетки с форма на камбана и с обич дава наронена царевица на безценните си бойни петли. Той беше кукловод и умел вентрилоквист. Беше си звезда, честно казано. Представленията му привличаха толкова публика, че той често отсъстваше задълго, пътуваше от село на село и радваше хората със своите двеста и повече кожени кукли. По онова време много се гордеех с него, много. И все пак в този светъл мехур от спомени най-ясно видях Ненек, нашата баба. Тя седеше на стъпалата пред къщичката си, бездънните ѝ черни очи бяха притворени, но гледаха зорко през млечносивия дим на цигарите ѝ със стрит карамфил.

Миналото, тази вълшебна и опасна приказка.

Сълзи капнаха върху ръцете ми. Докоснах ги. Идваха от кладенец, пълен с тъга. Ако само можех да протегна ръка към миналото, да го стигна. Да го стисна. Напразно го бях смазала. И така лекомислено. Лекомислието ми нямаше граници. И ето какво ми остана сега от вчерашния ден.

Слънцето се беше издигнало над хълмовете. Жаба на зелени и сиви петна скочи сред група бананови дървета и аз се смъкнах гузно от зида. Да, ще ти кажа всичко, но не тук. Не в тази висока градина, пълна с ярки цветя и зрели плодове, навели клоните. Тук ще ме обвинят в сантименталност, в идеализиране на миналото. Има само един правилен дом за моя разказ – храма на мъртвите. Там ще ми бъде простено. Там е преходът. Не е далече оттук, онова вълшебно място, където времето спира. Портите му са красиви, целите в сложна дърворезба, денем и нощем ги вардят гигантски статуи от вулканичен камък.

Момент... Ако разкажа всичко, без да премълчавам нищо, и ако пътешествията ти те заведат един ден до моя райски остров, и ако ме видиш там, увита в саронг и мрачна, обещаваш ли да не изричаш името ми на глас? Защото от знаещия ти поглед ще ме заболи. Също като фъшкия върху цвете, знанието ще пробуди сочещия пръст и срама, такъв срам, боже. И как само ще приказват хората!

Работата е там, че в рая опетненото име трепти вечно. Там правиш и невъзможното да опазиш репутацията си. За мен това е без значение сега, но трябва да мисля за други членове на семейството ми, да ги защитя.

Хайде. Подминем ли открития пазар в центъра на селото, вече се вижда.

Стигнахме. Виж. Не ти ли казах колко великолепна е вратата на храма? Събуй си обувките. Макар да е рано сутрин, плочите вече са се сгрели. Кучетата никога не идват при храма, но котките – тук те се чувстват като у дома си. Като деца често идвахме тук, привлечени от зловещата тишина. Простосмъртни сред богове. Помня как вървяхме на пръсти, разтревожени, по дългите коридори, а от двете страни се редяха статуи с човешки ръст на сластолюбиви демони, гротескно разкривени, езиците им – провиснали до пъпа. Но сега, когато вече съм голяма жена, те ми се струват безобидни, усмихнати и искрени. Тленността е игра.

Тук. Ето тук ще седнем, на припек, и когато краят на илюзиите стане твърде болезнен, очите ни ще се спрат с облекчение върху цъфналото огнено дърво ей там. И когато хванеш ръката ми, за да се приближиш, не забравяй обещанието си.

Родена съм преди двайсет и пет години в това отдалечено селце. Балийците вярват, че всяко дете е безценен дар от небето, а двете със сестра ми бяхме дори повече от това, най-безценният от ценните дарове. Еднояйчни близначки. Обожаваха ни с такава жар, че през първите няколко месеца след раждането ни ни държали в постоянен телесен контакт било с Ненек, било с Ибу, така че нищо от нас да не докосне и за миг опетнената земя. А след това семейството ни правеше и невъзможното да се пробудим в един чуден свят.

Със сестра ми се събуждахме от нежни целувки по косата и с богатото първо мляко на крави, пресечено в тенджерка и подсладено с каменна захар. Пиехме лимонада от дъждовна вода и зелени лимони, които Ненек търкаляше с широките си стъпала, за да смекчи и подсили аромата на изцедения сок. И понеже моят народ вярва, че връзката на едно дете с тялото му и с материалния свят е крехка, нито веднъж не ни напляскаха, не ни се караха дори.

Тогава защо в онова време на радост аз се будех от объркани сънища в една реалност, изтъкана от вулгарния смях на нощни животни и звука на дървесни корени, които се протягат жадни да намерят водата? И онзи нелеп, но неспирен шепот, който минаваше от стая в стая: „Всичко е лъжа... всичко е лъжа...“. Защо понякога ми се струваше, че със сестра ми сме гости на доброжелателни непознати? Че Ненек, Ибу и татко знаят тайна и я пазят с общи усилия. Нима не са знаели, че в рая няма място за лъжи? Срамота. Че тайната ще съсипе всичко по пътя си, защото тайните се такива, напират и драпат да пробият повърхността.

Сигурно трябва да започна разказа си с татко, майстора кукловод. Създателят на сенки с несравним талант и пръсти като гърчещи се змийчета. Помня как сядаше на черга пред лампа с кокосово масло и стисваше дървено чукче с пръстите на десния си крак, за да отмерва с него ритъма – чук-чук, чук-чук. Именно този сигнал чакаше оркестърът. Деликатен звук изпълваше въздуха, а татко вземаше мъртва кукла от една кутия с форма на ковчег. На паравана се появяваше дантелен силует, потрепваше и се кривеше, докато татко го местеше напред-назад зад пламъка. А после силуетът се вкаменяваше изведнъж, застинал в центъра на паравана.

Той изричаше магическите си мантри, раздвижваше крайниците на куклите и сякаш се раждаше магия, заклинание някакво, което вдъхваше живот на малките му повереници. Фантастичните им приключения траеха до сутринта. И колко горди бяхме ние, докато седяхме сред публиката, а коремът ни болеше от смях или сълзи се стичаха безсилно по страните ни. След това коленичехме пред него. За да ни благослови с вълшебна защита, татко ни пръскаше със светена вода, притискаше влажни оризови зрънца към челото, слепоочията и гърлото ни.

О, татко, татко... как си могъл?

Без ние да знаем, майсторът кукловод беше прикрепил невидими конци към телата ни и тайно влагаше глас в устата ни, докато ни местеше насам-натам. Той първи докара скръб в дома ни.

В моето съзнание татко си остава истински красавец с дългите си мигли и правия нос, но беше също тайнствен, прибулен и далечен. Под тънките му мустаци крайчетата на устните му се повдигаха предпазливо в любезна и достопочтена усмивка. Във всичките си движения той беше премерен и внимателен. Ако не броим голямата черно-жълта орхидея, която понякога втъкваше зад ухото си, той се обличаше семпло и винаги в черно. Кротък човек, да, но зад маската?

– Той силно обича и двете ви – казваше Ибу на мен и сестра ми.

Но аз знаех тайна, която тя не знаеше. Татко обичаше само сестра ми. Сигурно защото усещаше, че тя повече се нуждае от обича му. Или защото аз твърде много приличах на Ненек с вечно стиснатата си челюст. Бях твърде свирепа и твърде смела, не по вкуса му. Долавях зле прикритото отхвърляне в цялото му същество – в плътно прибраните към гърдите колене, в непреклонната извивка на тънкия му врат, в примижалите бегли усмивки, които пращаше към мен, както и в красивите му, съзнателно криещи очи. Но не това е тайната. Истинската тайна е, че не ми пукаше. Само от един човек исках обич – от Ибу. Само за едно нещо на света копнеех – очите ѝ да се спрат върху мен ясни и пълни с обожание. Със същата милваща светлина, с която се спираха върху баща ми. Вярвах, че тя е най-удивителната, най-красивата и най-умната в целия свят. И исках да съм като нея. В спомените ми живеят съвършено запазени откъси от разговори, които съдържат примери за рядкото ѝ остроумие.

Уви, спомените лъжат. В действителност Ибу беше мълчаливо, крехко и сакато създание. Не можеше да мине за красива по никакви критерии, но беше забележителна с две неща. Едното беше великолепната ѝ коса, гъста, гарвановочерна и дълга до коленете, която тя вдигаше на сложен парфюмиран кок. Другото беше необичайно светлата ѝ кожа. Призрачна кожа, избеляла поради факта, че Ибу никога не излизаше от къщи заради слабото си сърце.

Родена с дупка в сърцето, като бебе тя лежала в скута на Ненек и минавали пет-шест часа, докато изпие едно шише с мляко. Лекарите клатели глави и казвали, че няма да живее дълго. Но Ненек притиснала силно майка ми към гърдите си, изплюла се на дезинфекцирания под и ги проклела: „Каквото мръсните ви уста хвърлиха към мен, да се стовари на децата ви“. И се прибрала у дома, решена. Нима не била потомка на дълъг и знаменит лечителски род?

Дъщеря ѝ щяла да живее. Ненек нямало да се спре пред нищо, би жертвала всичко, за да опази слабоватия живот, който била довела на белия свят.

Ясно помня многобройни лоши нощи в детството си, когато тъмните ветрове виеха из долината, а после свръщаха безпокойно и като вълци хукваха назад по планинските склонове, гладни. Чаках нетърпеливо мама да спре да се дави. Исках да я погаля, да я утеша, ала не смеех. Тя лежеше на тънкия дюшек върху пода, сакат и смачкан силует, твърде крехък, за да понесе нечия помощ.

Ето така си спомням Страха. Малка и слабо осветена стая, въздухът – натежал от димящи билки и семена. А в средата – една жена, която отчаяно се бори за всяко следващо дихание. Подивелият измъчен поглед в очите на сестра ми, когато двете се разминавахме безшумно, понесли поредния мангал с нажежени до червено въглища в стаята на Ибу. И разбира се, кръвта, която туптеше силно в китките ми.

А Надеждата си я спомням като друга фигура, клекнала до проснатото тяло на Ибу. Така могъща, че силата се излъчваше от дланите ѝ, пропиваше дрехите ѝ и се завихряше около нея. Ако само можеше да видиш Ненек в онези моменти! Как втриваше бавно и ритмично домашно приготвените си мехлеми в гръдта на дъщеря си и не спираше да пее на духовете на местния диалект на племената от хълмовете, умоляваше, прикоткваше, а понякога и заплашваше. Обещаваше приношения и жертви. Самата аз бързо се превърнах във втори глас на тези наполовина назидателни, наполовина жални песни. С всяка мълния, която разсичаше пороя, и аз като баба се молех отново и отново.

Не зовете името ѝ нощем, не и нощем.

Могъщи духове, добре сте ми дошли.

Ако съм ви разгневила, прошка покажете

и приношенията приемете.

Не вземайте каквото не е ваше.

Гнева си притулете.

Детето ми оставете.

Още ден ѝ подарете.

Не зовете името ѝ нощем,

не и тази нощ, НЕ ОЩЕ.

В противовес на майчината ѝ свирепа решимост, малките къносани ръце на Ибу лежаха неподвижно, а тихите ѝ държеливи очи гледаха безнадеждно. Беше като красиво и крехко дете, което вече сме изгубили. Понякога детето, обзето от вълнение, целуваше широките стъпала на майка си, разплескани като ветрило. Отпускаше нежно буза върху тях като върху възглавница. Истината е, че бе просто уморена. Прошепваше тихо и задавено на майка си:

– Това е само дреха, която ще захвърля, майко. Пусни душата ми да си отиде.

Тези умни думи жилеха Ненек и тя удвояваше молбите си към духовете така коленопреклонно, че те я чуваха. От поста си на тъмния праг двете със сестра ми стояхме настрана, изключени, слушахме обичта, която пръскаше по шевовете малката стая, и нощта навън, която упорито се пресягаше да ни отнеме което беше наше. Ами ако нощта ни отнемеше Ибу? Ами ако в миг на слабост изгубим битката? Неуморният вятър виеше навън.

Когато петлите на татко посрещнеха най-сетне с кукуригане изгрева, сестра ми отдавна спеше на изтощена топка до стената, а моят глас беше прегракнал или напълно изгубен от неспирното напяване. Едва тогава изпитвах облекчение. Едва тогава през плътния дим очите на Ненек, диви и победоносни, се обръщаха да ме погледнат, мен, нейната съучастница.

Успели бяхме, в мрака, да измамим смъртта, да ѝ отнемем плячката. Отново. Смъртта не беше достатъчно силна да надвие комбинираната ни сила, моята и на Ненек. Осигурили бяхме още един ден, в който Ибу да пристъпи с куците си крака. Ненек ставаше и вземаше плювалника на Ибу, половинка от кокосов орех, в която се бяха смесили пепел и жълто-зелените храчки на Ибу. Замаяна от възторг, аз ставах и отивах да заема трона на победителя, мястото, което Ненек беше овакантила. Докосвах лекичко ръката на Ибу и тя се свиваше около пръстите ми, слаба и бледа. Ибу затваряше очи и отваряше уста, навярно да ми благодари, но аз я изпреварвах. „Шшт – прошепвах. – Шшшт“ и цялата нежност на света трептеше върху устните ми. Помня го, като да е било вчера. Колко топло беше. Онова специално пространство, овакантено от Ненек. До Ибу. А бедната Ибу се усмихваше тъжно, смело и издържаше още една зора.

Болезнено срамежлива и дистанцирана, Ибу прекарваше повечето си дни в мълчание и с изопнато от възторг лице, а ръцете ѝ, сръчни, умни и боядисани в червено от растителни сокове, без усилие превръщаха обикновено палмово листо в достойно за боговете произведение на изкуството или създаваха красиви чадъри от дантелено свинско шкембе. Правеше тези неща като приношения, които ние да отнесем в храма. В нейните ръце дори скромните бледожълти перца на неузряло кокосово листо се превръщаха в красив съсъд около централната си жилка.

Една година по време на Галунган, великия хиндуистки празник, Ибу направи най-красивото приношение, което съм виждала някога – двуметрова кула, конструирана така умело, че не се виждаше и милиметър от дървените шишове, нито от централното бананово стебло, а само прекрасната скулптура от печени пилета, сладки мръвки, плодове и зеленчуци, кексчета и цветя. Ненек вдигна величествената скулптура върху главата си и я отнесе в храма. При вътрешния му вход тя се наведе ниско, така че мъжете, които чакаха от другата страна на прага, да приемат високата кула.

Другите жени обикаляха отново и отново великолепното произведение на моята майка. Зяпаха плодовете на дивата палма саго, зелени сатенени топки, поръсени с червена коприна, и големи колкото чиния цикламени цветя от джунглата. Видях как очите им се променят – изненада, завист, неизменно последвани от преклонение пред изкуството на майка ми. Дълго стояха и оглеждаха техниката, която събираше в едно китки восъчнорозови диви плодове и алена дървесна кора, или яркочервени люти чушки с алените прицветници и жълтите венчелистчета на мангостановия цвят. Но в сърцата си знаеха, че никога не ще достигнат съвършенството на Ибу. Никой не би могъл.

Хукнахме назад към къщи да ѝ кажем. Тя се усмихна нежно и ни разреши да украсим косата ѝ.

Никога няма да забравя първия лъх на кокосово масло в ноздрите си, нито усещането за коприна, освободена и разплитаща се в шепите ми. Заедно нагласяхме косата ѝ в голям гладък кок, наречен сусук конде. Докато ние го прикрепяхме и разкрасявахме с лъскави гребенчета и деликатни позлатени фиби, Ибу дъвчеше фурми, увити с листа от бетел. След това Ибу плъзгаше мазолести пръсти по очите, носа и устата ни и казваше:

– Добре е, че и двете сте дарени с лицето на баща си. Очи като ярки утринни звезди. Вие сте най-красивите деца, които съм виждала.

После слагаше бугенвилии в косите ни. Мечтаеше си да станем прочути балийски танцьорки. Хващаше ни нежно за брадичките и ни придърпваше толкова близо до себе си, че надушвахме аромата на фурми и ядки бетел в дъха ѝ, но аз се бутах още по-близо, жадна за силна прегръдка, свирепа дори, копнеех мазолите ѝ да потънат още по-надълбоко в кожата ми, защото, макар тя да плъзгаше пръсти по лицата ни, аз имах чувството, че ни отблъсква. Сякаш не на нея принадлежахме.

Заради крехкото ѝ здраве не ни позволяваха да спим до нея нощем, затова онези лениви следобеди, когато полягвахме с нея на леглото ѝ, бяха безценни. Развълнувани от вниманието ѝ, ние се молехме по ред за още истории, жадни да зърнем нещичко от детството ѝ сред хълмовете с Ненек. Но или паметта ѝ беше слаба, или езикът ѝ – мързелив. Разказваше ни само едно – как още била гладна след малката порция печен ориз от предната вечер, седяла на прага на едностайната колиба и чакала Ненек да се появи в подножието на склона. И как, когато най-сетне я видяла да идва, Ненек крепяла на главата си огромен съд с вода и движела главата си наляво-надясно като класическа индийска танцьорка.

В дясната си ръка носела синя кофа с още вода, а с лявата държала за ръка вуйчо ми, който е починал отдавна. Него мама си спомняше неясно. Кльощаво момче, което починало невръстно и разбило сърцето на Ненек.

Веднъж Ибу ни разказа как е починал.

– Кафяви плъхове тичаха покай стените в болничния коридор и тогава един мъж с бяла престилка дойде да каже на Ненек, че синът ѝ е мъртъв. За миг тя застина неподвижна. После се срина на пода, седна вдървено, с изкривена глава и увиснала уста, а дъхът ѝ излизаше хрипливо като на голям ранен звяр, който се мъчи в ужасна агония, но не може да умре. Понякога си мисля, че е по-добре да беше умряла тогава.

Не попитахме защо. Замаяни от гласа ѝ, ние галехме разсеяно чуканчето без пръсти, което тя обикновено криеше под саронга си. Чуканчето беше гладко, яркорозово и напълно безполезно. Ибу имаше нужда от бастун, за да направи и една стъпка. Макар според нея да беше важно, че дори здравият ѝ крак не е потъвал ни веднъж в кафявата кал на оризищата, дефектът ѝ не беше причина за погнуса. По онова време ние още не знаехме за срама и приемахме нещата каквито са, и дори я обичахме още повече заради това несъвършенство.

По правило, когато беше добре, Ибу работеше по цял ден на един простичък стан. Защото, макар да живеехме в рая, бяхме много бедни и всеки от нас се трудеше по своему за ежедневния ориз. Баща ми караше куклите да говорят, Ненек целеше болните и правеше питки, които със сестра ми продавахме след училище, а Ибу тъчеше великолепни платна сонгкет, бродерии в сребърно или златно върху коприна, боядисана в богати оттенъци на индигово, охра, тюркоаз, лимоненозелено, черно или канелено. Бродерии така сложни, че ѝ отнемаха месеци. И всяко платно се раждаше от ръцете ѝ, за да се увие около щедрите извивки на богати жени. И досега ми става тъжно от мисълта, че нито едно парче плат не се е родило, за да се увие около тялото на мама. Ибу обличаше най-обикновени саронги, винаги и без изключение. „Би било глупаво да нося нещо толкова красиво вкъщи“ – винаги казваше така.

Щом навършихме десет, майка се зае с чеиза ни – неща толкова деликатни и красиви, че ѝ отне две години да ги изработи така, че да остане доволна от резултата. Фантастични гори с птици, животни, цветя и танцуващи момичета. Бяха най-красивите неща, излизали изпод ръцете ѝ. Минало е много време оттогава, но дори сега, затворя ли очи, чувам звънчетата на стана ѝ, които припяват, докато сръчните ѝ пръсти работят бързо и непрестанно. Това е звукът на Ибу, на нейните творби, на нейната стойност и красота.

Ненек сгъваше внимателно красивите платове и ги носеше в скъпите бутици в Семиняк. Чудя се как да опиша Ненек. Първо, тя изобщо не приличаше на нечия баба. Често разни непознати я вземаха за по-голямата ни сестра. Смятаха я за голяма красавица по балийските стандарти и когато излизахме заедно, всеки път мъжете набиваха спирачки и я зяпаха, включително туристите, с лепкави от пот подмишници и очи като ближещи езици, така че явно е била красива дори по вашите стандарти. Но към какви думи да прибегна, за да я опиша приемливо за твоя западняшки ум? Защото, макар моята баба да живееше скромно и простичко, тя постигаше неща, истински подвизи, които навяваха мисли за нещо свръхестествено или някакъв трик.

В нейната вселена природата като цяло беше източник на духовност. Ненек ѝ говореше и природата ѝ отговаряше. Виждали ли сте дърво да се усмихва? Аз съм виждала. Когато Ненек минеше край него. Тя им разказваше за делата си, а те споделяха с нея древното си знание. Понякога ѝ даваха корени, които приличаха на тапиока, но когато обелиш тъмната им кора, вътрешността им е свежа и сладка като диня. Друг път си говореха за специални корени, които трябва да се изровят с голи ръце, иначе магията им ще се разпилее в земята. Тя клечеше и копаеше надълбоко, защото само най-дебелите корени съдържали специалните целебни масла, които ѝ трябваха. Понякога пръстите ѝ кървяха, но тя продължаваше да се усмихва. Защото тези масла ѝ трябваха за лекарството на Ибу.

Селяните я наричаха балиан, лечител и чакръкчия, но усещаха, че Ненек не е само това. А много повече. И макар че нямаха доказателства, мълвата говореше, че Ненек всъщност е балиан уиг, магьосница, която прави заклинания и талисмани, някои от които опасни. Имаха навика да сочат „мъжкото“ дърво папая, което растеше в двора ни. Според старите балийски суеверия само вещиците имали нужда от странната неравномерна сянка на това дърво, за да се събират под клоните му, да пият кръв и да се впускат в неприлични оргии. И така невинното дърво потвърждаваше грозните им подозрения.

Макар Ненек да се беше заселила тук, когато Ибу е била едва на девет години, баба и до днес си оставаше пришълка, приемаше, че винаги ще е такава, и пет пари не даваше. Ежедневно правеше приношения от цветя, плодове и сладки питки в храмовете, а по кръстопътищата, в гробищата и навсякъде, където е станала катастрофа или друга злополука, оставяше гниещо месо, лук, джинджифил и алкохол. Коленичеше и припяваше: „Ранг, ринг, та“. Роден, жив, мъртъв. Да се чудиш защо я мислеха за странна.

Отказваше дори танца си да промени, не държеше да е като другите жени в нашето село. Виждала съм как я гледат, докато тя танцуваше в двора на храма с мангал нажежени въглени на главата. Лицата им бяха премерено неутрални и едва бегло любопитни, но аз знаех, че я смятат за вулгарна.

Не разбираха, че не е дефект, а жизненост. В езическия ѝ танц аз виждах единствено удивителната енергия. Това бяха все пак племенни танци. Без да се усмихва, баба проточваше врат, докато вените ѝ не изпъкнеха като въжета под кожата. После вдигаше десния си крак, изпружваше го като оръжие, ритваше настрани и подскачаше високо във въздуха, вдигнала вежди почти до косата си, свирепите ѝ очи – разширени и втренчени. Устата ѝ издаваше характерен бавен писък. Вдигнала китки пред лицето си, тя започваше да се върти, отначало с контролирано изящество, а после все по-диво и толкова бързо, че очите ѝ се превръщаха в черни реки върху лицето. А наоколо ѝ летеше оранжева пепел от мангала.

Другите жени се страхуваха от нея.

Ала суетата им беше по-силна от страха, затова я ухажваха предпазливо. Искаха красотата, която тя бъркаше в казана си. Във вълшебните ѝ ръце корени и листа се превръщаха в силни отвари, наречени джаму, способни да разкрасят тялото и да задържат още малко младостта върху женските бузи. Двете с Ибу бяха най-добрата реклама на отварите ѝ, защото дори след като Ненек прехвърли петдесет, а Ибу – трийсет, младостта им не си отиде. И двете си останаха двайсетгодишни наглед, с тънки като на оса кръстчета, черна като гарваново крило коса и росна кожа. Мажеха се с толкова отвари и мехлеми, че уханната им кожа привличаше водните кончета и те търсеха да се слеят с цветните им дрехи.

Когато със сестра ми влязохме в пубертета, накараха и нас да вземаме по шепа от миниатюрните черни перлички, които Ненек приготвяше веднъж седмично. А веднъж в месеца, за по два часа, тя ни намазваше от глава до пети с лутур, жълта паста, направена от джинджифил, куркума, подправки, масла, смлян на прах ориз и тайна смесица от корени от джунглата. Истина беше, че със сестра ми имахме изключително нежна кожа, по-нежна от тази на другите момичета в селото. Това се превърна в причина за силна завист, защото всяко балийско момиче копнее за красива кожа с цвят на злато. Затова жените и дъщерите им идваха, усмихваха се, а очите им бяха предпазливо любезни. Правеха това с мисълта за красива кожа с цвета на злато.

Но зад гърба ѝ страхливците наричаха Ненек Рату Геде Мекалинг – с името на легендарния крал на Нуса Пенида, страховит магьосник с дълги зъби – или просто лейак, вещица. Чувала съм да я наричат дори рангда, вдовица, уж обикновена дума, която означава и друго – ужасяваща вещица, която разкъсва деца с дългите си нокти и изяжда вътрешностите им.

Лейак гесенг, тека гесенг. Изгорете вещицата, изгорете ги всичките – така напяваха децата им по кръстопътищата.

Хукнах към тях и бутнах най-гръмогласния толкова силно, че той падна назад в една канавка. Задъхана и с ръце на кръста, аз ги предизвиках на бой. Никой не събра смелост. Аз бях внучката на вещица. Вместо това взеха да мънкат, че са я виждали да медитира сама посред нощ в гробището.

Изсмях се.

– Не ви вярвам. Никой от вас не е достатъчно смел да отиде в гробището през нощта – подиграх им се.

Те казаха, че в заключения си шкаф баба държала опушения и изсушен труп на вуйчо ми, но аз скръстих ръце на гърдите си и отвърнах троснато, че съм поглеждала в шкафа и там няма нищо такова. С презрение ги посъветвах да не говорят за неща, които не разбират.

Но ето я и истината.

Прави бяха. Дребните им незначителни сърчица с право се страхуваха от баба ми. Ненек наистина беше вещица. Могъща при това. Беше наследила магическата си сила от баща си. Можеше да вижда „надалеч“. Неща, които аз и ти не виждаме. Именно тя ни научи за духовете, които живеят в дърветата, животните и камъните с чудата форма. „Бъдете добри с тях – така казваше, – защото те дават от силата си на почтителните.“

Но истинската си сила Ненек черпеше от друг източник. Тя тайно отглеждаше бута калас, невидими и коварни земни духове. Зловредни създания, които купила от друга вещица. Опасно беше да ги отглежда и трябваше да ги предаде на друга вещица или вещер, преди да умре, иначе не ще успее да премине в следващия свят и ще страда ужасно на смъртното си ложе. Това беше неприятно и грозно задължение, но без тези духове баба не можеше. Имаше нужда от тях да пазят Ибу. Всеки си има цел в живота и нейната беше да опази дъщеря си. Готова беше на абсолютно всичко за Ибу.

Подчиняваше ѝ се и макан тутул, подобно на пантера създание с дълго тяло. То изпълняваше всичките ѝ команди, но регулярно се нуждаеше от прясна кръв и месо от див глиган, а понякога и от труп на куче. Ненек търсеше помощ и от друг могъщ дух, бледа змия, който ѝ даваше провиждане и я учеше как да лекува. Когато се появила за пръв път, змията тествала силата на Ненек, като увила около нея чудовищното си тяло. Тя стояла в намотките на гигантската змия, неподвижна и без страх, докато змията не познала в нея новата си господарка. Вече подчинен, духът я научил как да чува кръвта, която тече по човешките вени, и да усети каква е болестта, която мъчи пациента ѝ.

През една огряна от луната нощ аз се събудих призори и ми се стори, още сънена, че зървам змията с периферното си зрение – гигантска, прозирна и увиснала на педя над пода до главата на Ненек. Взрях се моментално натам, но дебелите бели намотки вече се бяха стопили в мрака. До спящото лице на Ненек вече нямаше нищо.

Веднъж я попитах:

– Какво ще стане, ако не намериш друг, на когото да прехвърлиш своя бута калас?

Тя ме погледна спокойно с тайнствените си очи.

– Вече видях лицето на наследничката си – отвърна накрая. Гласът ѝ беше някак чужд и тъжен.

– Коя е тя? – прошепнах с препускащо сърце. Боях се от отговора.

– Още си твърде малка да се запознаеш с наследничката ми. Не мисли повече за това. Аз няма да страдам. Ще умра в мир. – Сложи нежна ръка на челото ми. – Иди да намериш сестра си и играйте на полето. – И аз тръгнах, успокоена от хладната уверена ръка върху кожата ми. По онова време светът се пръскаше по шевовете от тайните на възрастните.

А Ненек продължи да нагрява листа и да изцежда зелен сок върху рани и обриви. Редовно се изплюваше върху пациентите си. Плюнката ѝ беше могъща. Можеше да излекува болните. Мълвеше напеви под нос и мачкаше топка тесто над болното тяло, за да изтегли отровата. После разкъсваше топката тесто на две да огледа вътрешността ѝ. Ако откриеше там игли или черни семена, значи болестта е причинена от черна магия и тогава тя поглеждаше притеснено пациента с черните си очи. Пациентът си тръгваше с тайнствен поглед, с малък квадрат избръсната коса на тила и дупчица в центъра на квадрата.

Един ден видях как Ненек, без предупреждение, пробожда умело един мъж между пръстите на ръката. Той понечи да се дръпне назад, но баба го стискаше силно. Задържа ръката му над едно котле, така че кръвта му да тече в лекарството от дървесна смола. Имаше и една жена от Суматра, която дойде при баба с ужасно главоболие, срещу което западните лекари били безсилни. Видях как баба сряза внимателно една вена върху челото на жената. Беше късно следобед и цяла паница с кръв се източи, преди зловредният дух, притиснал нерв в главата на жената, да напусне неохотно тялото ѝ.

Вечер седяхме на пода и се хранехме от обща паница с Ненек, и именно тогава със сестра ми зървахме по нещичко от нейния таен и специален свят. Свят невероятен. Свят, в който нощни духове скиталци се маскираха като черни котки, голи жени и лъскави черни врани. Движеха се невидими по прави линии, сбираха се на кръстопътища – места с голямо магическо значение – и причиняваха катастрофи и беди. Понякога се спираха при кочината, Ненек ги улавяше и ги прехвърляше в дървета и камъни.

Права бях. Вече вдигаш лекичко вежди. Не ми вярваш. Някакъв фокус-мокус ще да е било. Но помни едно – вие си имате своята наука, ние си имаме нашата магия. Едва когато погледнеш в очите на баба ми, ще разбереш, че казвам истината, и ще я наречеш забележителна.

Защото баба ми вижда с очи необясними, които са едновременно хипнотични и ужасяващи. Те са черни като въглища, бездънни, а на трептящата светлина от газовата лампа изглеждат нечовешки. По очите ѝ се вижда защо холандците спрели да внасят балийски роби и ги заменили с по-покорни народи. Именно свирепи жени като нея се намушквали с ками, топвали пръсти в кръвта от раната, рисували челата си с червено, а после влизали доброволно в кладата на мъртвите си съпрузи, за да слязат заедно в подземното царство.

Ала най-ясно помня Ненек като течна сянка, как се движи безшумно в сумрака на ранното утро, а златните ѝ гривни блещукат. Имаше навика да се буди в четири сутринта, точно когато прозорците на оризовите фермери грейват жълти от светлината на газените лампи. После влизаше тихо в стаята на Ибу и заставаше мълчаливо до леглото ѝ. Доволна от видяното, тя излизаше да събуди пойните птички и да започне деня си. На Бали небето се прояснява рано. В пет сутринта слънцето вече е на небето.

Помиташе двора от лимоненобелите венчелистчета на плумерията, опадали през нощта, после мяташе на гръб кръгла бамбукова кошница и тръгваше да броди из планината невъоръжена. Тя беше дете на планината. Почиташе я и планината я благославяше. Планинската джунгла, пълна с присмехулни маймуни, красиви пеперуди и пискащи птици, беше нейната медицинска градина.

След като продадяхме питките и се приберяхме у дома, заварвахме Ненек да седи на прага, да яде диви дюли и да чисти с тънки кичурчета от собствената си коса твърдите им фибри, заседнали между зъбите ѝ, или да си вее със сплетено палмово листо и да жали за хладните планински ветрове. Потомка беше на отдалечените племена, които живееха в синьо-сивото на планината. Това го знаехме, но останалото беше мистерия. Чували бяхме за изоставен съпруг и починало дете, но всичко друго не беше за разказване. Тайните ѝ бяха многобройни и тя ги пазеше зорко. Приказливата уста гарантираше загуба на силата и лудост дори. Ужасните тайни мога да бъдат разкрити безопасно единствено на гущерите.

Защото гущерите са специални животни. Ненек казваше, че те разбират езика ни, но им е забранено да говорят за всичко освен за бъдещето. А дори и за бъдещето не може да им се има пълно доверие. В определено време на годината Ненек ги улавяше с голи ръце и внимателно зашиваше устата им, преди да им прошепне тайните си. Ставаше ми тъжно, като ги гледах как хукват през двора със зашити за вечни времена усти. Хрумваше ми дори непочтителната мисъл, че е редно баба да пази тайните си за себе си, щом тези тайни са толкова непоносими, че един гущер трябва да умре от глад, за да ги опази.

Въпреки това я обичах силно и виждах в нея, а не в баща си, главата и защитника на семейството. Често нощем през горещия сезон, когато спяхме навън, със сестра ми се сгушвахме край топлото ѝ тяло като малки кутренца. И макар да беше ясно, че ни обича много по-малко, отколкото обича Ибу, Ненек беше най-забележителната фигура в моето детство. Водеше ни на всякакви щастливи приключения – като да намерим най-рядкото цвете на света. Мъничката му пъпка нараства девет месеца, а после се разтваря и цъфти само четири дни.

Изминахме пеша целия път до границата със Суматра, за да го намерим. В края на изтощителното пътешествие, дълбоко в някаква дъждовна гора и заобиколени от непознатото, ние стояхме и гледахме чудатото цвете. Наситеночервено и обсипано с кадифени жълти брадавици, то изглеждаше чуждо и гигантско (повече от метър в диаметър), изникнало между корените на дивите лози, право от пласта разложение върху горската почва. Веднага ставаше ясно защо го наричат трупно цвете. Вонеше нетърпимо на разлагащ се труп. Наоколо му жужаха мухи месарки. Но щом го изсушиш и стриеш на прах, миниатюрно количество от него свива разширената от бременност матка или връща сексуалната потентност на застаряващ мъж.

Ненек често ни водеше на брега на морето, при скалите, където туристите не ходеха. Клечеше на ръба на скалите и отлепяше с кука морските таралежи, полепнали по камъните под повърхността на водата. Ние тичахме под солените пръски и ѝ помагахме да събере водорасли. По обратния път спирахме в бедното рибарско селце и купувахме осолена риба. Избирахме внимателно от многото видове сушена риба, изложена върху рогозки, а от една ратанова кошница Ненек избираше най-прясната риба на Бали.

Щом хълмовете погълнеха аленото слънце, Ненек печеше рибата на жар от кокосови кори. Ибу изнасяше чиниите с варени сладки картофи и купичката със сочни бамбукови филизи, мариновани с оцет и люти чушки. Седяхме в кръг пред стаята на мама и ядяхме печени питки от соево зърно, докато прилепите отлитаха от дърветата, за да си търсят храна. Нощта се спускаше бързо и Ненек ставаше да запали медните фенери, докато ние си говорехме ли, говорехме. Скоро дворът грейваше с меката светлина на горящите фенери, всеки привлякъл своя сомн от безброй жужащи насекоми. А щом станеше съвсем тъмно, светулките пламваха.

Раят е незабравим.

Пак с Ненек ходехме на птичия пазар, където тя купуваше пойни птички, слагаше ги в кафези от дърво и бамбук и ги окачваше пред всяка беседка в двора ни. Безпогрешно избираше птичките с най-чуден глас. Някои избираше заради високите им сладки гласчета – кийки-кийки-кийки, – други заради закръгленото им присмехулно гъргорене – чър-чър-чър. Ако бяха болни, ги хващаше нежно с дясната си ръка, отваряше човчиците им и им даваше мънички таблетки – колкото оризово зърно – от лекарството, което приготвяше сама. При пълнолуние ги освобождаваше всичките, но вместо да отлетят, те правеха кръгче и се връщаха, кацаха по раменете ѝ, по ръцете и в скута, кротки и пеещи. Изпълваха цялата ни къща с красивата си песен, а двете със сестра ми сядахме до Ибу и гледахме със страхопочитание своята покрита с птици баба.

Заедно обикаляхме пазарите за месо от зелени горски гълъби, диви зеленоножки и пещерни прилепи. Прилепите Ненек ги купуваше още живи и дърдорещи. Увесваше ги с главите надолу от тавана и те въртяха вратове да ни погледнат. С часове оставаха така, неподвижни, ако не броим мърдащите им крачета. Баба винаги се извиняваше на животинките.

– Ти си свещена душа и аз те уважава и обичам силно, но днес ще те поканя да станеш уханната добавка на нашия пир.

После ги вдигаше към устата си и с едно свирепо движение им отнемаше живота, преди да ги подготви за тенджерата.

Пак Ненек седеше с нас, докато упражнявахме английския език, на който ни учеше татко, очите ѝ винаги бяха прибулени и неразгадаеми, но устата ѝ се усмихваше с гордост. Но не даваше да я учим на късите насечени срички на белите хора.

– Тръни в устата ми – така казваше.

Насъбрала беше необяснима омраза към бялата раса. Омраза, която аз не разбирах, докато не стана твърде, твърде късно. По онова време ги смятах за чудесни и щедри хора, които винаги имат пари в брой. Ненек много щеше да се ядоса, ако разбереше, че на групички от три-четири деца ние тичахме към немските и френски туристи, които пристигаха с малки автобуси да се порадват на оризовите полета. Връхлитахме ги, протегнали тънки кафяви ръчички и изкривили лица в жалната гримаса, запазена за просията. Лесни пари. Не се замисляхме за силната омраза на Ненек и искрено вярвахме, че туристите са безобидни. Често, когато с Ненек ходехме в Денпасар, столицата на Бали, за да видим стоката на търговците даяки, които продаваха черен корал и дървесна смола от Борнео, белите мъже ни молеха да ни снимат. Ние се усмихвахме широко, спомнили си приятното усещане на техните монети в шепите ни, но Ненек поклащаше грубо глава, стисваше ни силно за ръцете и ускоряваше крачка.

Помня как ги поглеждаше изпод вежди и само за миг. Тревожеше я не само мисълта да уловиш човешкото естество върху хартия, объркана беше и от това колко са месести и дебели белите хора, защото беше опитвала храната им, така безвкусна, и се питаше дали не са дебели, защото тайно пируват с човешка плът. Оставаше, разбира се, и проблемът с хигиената. Баба беше чувала, че белите хора са невъобразимо мръсни.

– Почти не се къпят, а чая си разбъркват с гребен – каза тя, вирна глава и изкриви устни с отвращение.

Ние не бяхме на същото мнение. Знаехме колко чистички и шумолящи са банкнотите, които минаваха от техните ръце в нашите.

– Това кой ти го е казал? – попитахме моментално в един глас.

– Даяките – отвърна простичко тя. – Белите отсядат в техните дълги къщи.

– Не, онова са раничари – възразихме ние. Бяхме чували за тях в училище. Раничарите бяха туристи, които носят всичко в раниците си и ходят по дивото. – Сигурно са си бъркали чая с гребен, защото не са имали лъжица.

Но Ненек само поклати глава.

– Един тигър ще яде ли фурми само защото е гладен?

– Щеше, ако беше вълшебен – каза моята близначка и размаха ръка към Ненек. Уж се смееше, но и тревогата ѝ си личеше.

Сестра ми обожаваше животните. Всички животни ѝ бяха на сърцето. Спасяваше живота на преуморени пчели, които лежаха замаяни на земята. Вземаше внимателно изтощените пухкави топчици и ги слагаше в лъжица с няколко капки подсладена вода. Гледаше с нескрито възхищение смукалцето като от опушено кафяво стъкло, което насекомото протягаше към течността. И изпитваше дълбока радост, когато съживеното създание започнеше да жужи отново.

Сестра ми е даващата, онази, която винаги казва: „Ето, вземи ти по-голямото“. Без значение дали е парче оризова питка, хвърчило и гирлянд, който Ибу ни е направила. Винаги ми дава по-голямото парче и нанизва на врата ми по-хубавия гирлянд.

Веднъж видяхме умираща маймуна, сгазена от мотоциклет, как мига с жални очи. Сестра ми се обърна към мен.

– Ами ако ни разделят? – попита с тъничък, изплашен глас, стиснала в ръце розовите си пантофки. Обичаше ги толкова много, че ѝ беше жал да ги обува.

– Не говори глупости – казах аз. – Никога няма да се разделим. Ненек няма да го позволи. С теб ще остареем заедно. Ще видиш. Ще бъдем абсолютно неразделни.

Да, сестра ми беше наивна и невинна. Виждам я в ума си – още дете, което обикаля тържествено селото, понесла на глава голяма табла с питки, висока кана, пълна догоре със сладко кафе, и чаши. Може би съм забравила да го спомена, но сестра ми е моето сърце. Тя ми принадлежи. И ако сърцето ми спре да бие, тогава аз ще спра да дишам и ще стигна края си.

ЗЕЕНАТ

Какво правиш тук? Къде е сестра ми?

Явно си се загубила, защото тази коварна пътечка води само до гробището, опасно и зловещо място в края на дълбока клисура. Никой не дръзва да дойде тук нощем сам, но ти не се бой, а ме хвани за ръката. Нощта още не е паднала, а храмът на мъртвите не е твърде далеч. Ще те заведа отново при сестра ми, преди слънцето да е залязло. Тя е твърде нежна. Тази част от историята винаги я кара да плаче, затова аз ще поема за кратко товара на разказа. Докато тя се върне.

Ако наричаш сестра ми Нутан, то мен може да наричаш Зеенат. Това не са истинските ни имена, разбира се, но и аз имам много за криене, голям страх от сочещия пръст и още по-голяма скръб за бедното цвете, омазано с фъшкии. Тъжно е, но и някак логично, че трябва да се крием зад имената, които навремето дадохме на две прасета. Но пък онези прасета бяха сладки и обичани. С увиснали до земята тлъсти шкембета, те бутаха зурли връз ниските зидове на кочината си и зяпаха узрелите папаи. Умните животинки знаеха, че обелената кора ще е за тях, но понеже бяха разглезени, забравяха за проклятието – за острите ножове, които само чакаха да потънат в гръдта им.

Ние също забравихме, заслепени от алчността си, но сега няма да говорим за това. Имай предвид, че тази пътечка не води към нищо добро. Виждаш ли онези гигантски тъмнозелени дървета покрай гробището? Това са вълшебни кехупи. В тях живеят духове.

А, усмихваш се. Любезно прикриваш пренебрежението на превъзходството си? Но аз те познавам. Понякога говориш английски, понякога италиански, друг път немски или японски, а джобовете ти винаги са пълни с пари. Не е изключено пръстите ни да са се допрели за миг. Ти си от онази раса на мигриращи хора. Всяко лято с хиляди се стоварвате по нашите плажове и търсите ненакърненото под полюшващите се от бриза панданови дървета. С надеждата да видите принц, който седи с кръстосани крака, или да се натъкнете на тайнствена девойка, която се къпе без риза в каменен вир.

Пресъхналата ви душица долавя смътно скритата магия зад двуизмерните хора, които ви тормозят ден и нощ. „Иска стая? Иска транспорт? Иска момиче?“ Уви, светлите ти очи, разглезени и отегчени от Холивуд, бързо се разсейват от неубедителните порностарлетки и травеститите, които позират под неоновите светлини на „Хард Рок Кафе“. И така се връщаш към своята реалност с мисълта, че камерата ти е уловила екзотичното – някоя погребална процесия или усмихнат местен, – но в същото време те мъчи и чувство за вина.

Не е изключено същата тази вина да те е отвела в някой театър на закрито сред сериозни японски туристи, където да видиш танц баронг, изпълнен зле в жегата на ранния предобед от хора, чието отегчение може да се мери само с твоето желание да се махнеш. Видя ли ги как се преструват, че изпадат в транс и уж се пронизват със затъпените си ками? И понеже се приема за даденост, че туристът нищичко не е разбрал, на сцената излиза красиво облечена жена, тропва с крак и плясва с ръце в знак, че представлението е свършило. И ти незабавно и послушно ръкопляскаш и ставаш да си ходиш.

Знаеш, че си платила твърде много за твърде малко... но ако ти кажа, че има и повече? Ако ти покажа какво се крие зад безсъдържателната азиатска усмивка, уловена от твоята камера? Ако ти покажа мистични ритуали в светлината на газени лампи, където човешка кръв попива в земята? Ами ако ти кажа, че Бали е магия? С всеки свой лек бриз, дихание на богове и богини.

Редно е да те предупредя обаче, че имам само трошици в ръцете си. Движещи се сенки на времето, когато със сестра ми бяхме красивите близначки. Неразличими. Селяните ни приемаха като един човек. „Къде са близначките?“, така питаха. Никому не би хрумнало да прати само една от нас с някоя задача, най-простата дори.

От двете ни сестра ми беше по-добрата танцьорка. Дори със сведени и неподвижни очи тя беше зашеметяващо хипнотична. Между веждите си – обръснати и нарисувани в съвършени черни арки – тя носеше приасан, бяла точка, знака за красота на танцьорките. Без никакво усилие малките ѝ пръсти се извиваха назад и докосваха ръцете ѝ между китката и лакътя, сякаш са деликатните разтварящи се венчелистчета на лотосова пъпка. Сестра ми можеше да танцува с часове. Досущ марионетка на конци, с лице фиксирано и нетрепващо като маска.

По празници сестра ми танцуваше легонг. С дреха, бродирана в златно, и с висока прическа, украсена с прясно откъснати златисти цветя, с дългите златни нокти на трептящите си пръсти тя се преобразяваше в самотната измъчена принцеса. Изтриваше сълзите си и се плясваше по бедрото с ветрило. И тълпата, разпознала жеста, въздъхваше. Бездънна скръб.

Златистата ѝ коса отразяваше слънцето.

След това притичвахме покрай каменистия вир, където се къпехме, и стигахме до дървената барака на Ни Маде Уетни, където тя продаваше парчета неузрял ананас в сос от люти чушки, чесън и сол. Целта ни беше да сме първите ѝ клиенти за деня. На първия клиент никога не се отказва. Продажбата трябва да бъде извършена, независимо от цената, иначе те чака лош късмет. Тя вземаше с тежка въздишка смачканите ни банкноти, приглаждаше ги, сгъваше ги на две по дължина и пляскаше с тях по стоката си, като си мънкаше молитва за печалба.

Ядяхме ананасите си под сянката на тамариндовото дърво.

– Прави се на мен. Повтаряй каквото правя – казваше Нутан и аз моментално се превръщах в нейно огледало. В тази игра много ме биваше. Повтарях всяко нейно движение с такава бързина, че отстрани изглеждахме като две момичета с един мозък. Направо сякаш сме един човек. Другите деца ни завиждаха, а ние си вирехме носовете.

Нутан несъзнателно се грижи за мен, винаги. Аз съм по-малката, само с броени минути, но често ми се струва, че разликата ни се измерва в години. Аз бях стеснителна, а тя – смела, дръзка и мила. Вечно казва на хората, че аз съм милата и все спасявам животни, но изобщо не мога да се сравнявам с нея. Тя е като Ненек, дълбока и тайнствена. Разказа ли ви как плака за една умираща маймунка на пътя? Като дете не пестеше време да направи малки корнизи на пясъчните си замъци, където да кацат за почивка уморени птици. За да могат да си кажат – о, какъв късмет извадих. И винаги тя организираше набезите ни срещу момчетата заради щурците. Промъквахме се под къщите им да освободим бойните щурци, които момчетата бяха уловили в сухите пукнатини на обраните оризища.

Сестра ми е специална, по-специална от мен.

Не мога да обясня какво изпитвам към Нутан. Обичам Ненек и Ибу, но те са хора отделни от мен, самостоятелни. А сестра ми, тя е в моите кости, част от мен. Ние си принадлежим. Каквото е нейно, е мое и каквото е мое, е нейно. Като деца дори сънувахме заедно, виждахме се една друга насън. Беше ми жал за другите деца в училище. Колко ли сами и уплашени се чувстваха те.

Когато видях снимка на първите сиамски близнаци, изпаднах в шок. Без съмнение някой злостен демон беше причинил това чудовищно отклонение. Същата нощ сънувах, че със сестра ми сме свързани при корема и се мъчим да се качим по някакви стълби. На площадката спряхме. Заедно. Едно грозно „У“, прилепени при хълбоците, торсовете ни извити назад. Залепени за вечни времена. Общо имахме три крака, два здрави и един сакат. Сакатият висеше безжизнен помежду ни. Погледнах сестра си в лицето и не изпитах ужас от трикракото създание. Усмихнахме се една на друга. Тя винаги ме утешава. Тя е моето сърце. Ние сме сиамски близнаци, събрани при сърцето. Как да ти го обясня? То не подлежи на описание.

Два следобеда седмично ходехме да гледаме стари индийски филми в къщата на храмовия пазач. Той имаше голяма колекция от любими стари филми. Двечките седяхме омаяни, докато красиви героини в сарита и също толкова красиви герои танцуваха по склоновете на хълм или играеха на криеница зад кокосови палми.

– Лайла, о, лайла, лайла, лайла, хо се хо лайла – пеехме ние, докато търсехме малки рибки и жаби в каналите при оризищата.

А когато татко се връщаше след поредното дълго отсъствие, седяхме будни цялата нощ, хипнотизирани от различните гласове и красивите песни, които той носеше в себе си. Нутан сигурно ти е казала вече, че баща ни знаеше над сто приказки наизуст. И как без никакъв преход се отърсваше от кожата на хвърлящ мълнии демон и ставаше небесен принц, който говори на древен явански. Но сред всички истории, които татко разказваше, ние си имахме любима. С нетърпение чакахме вечерта, когато след специалните мантри, с които събуждаше куклите си, той ще вдигне глава и ще подхване приказката с думите:

– Валмики седна на рогозка от трева куса, отпи светена вода и каза: „Докато планините държат и реките бързат към морето, дотогава човекът ще мълви епичната история на Рамаяна...“.

Ти, разбира се, си чувала историята на Рама и Сита, но не и както я разказваше баща ми. От неговата уста тя звучеше като музика. Знаеш ли, че Рама и Сита са играли на криеница сред сините лотосови цветове в бистрите води под ясната луна? Да, Рама се потопил в тъмната вода, докато само синьото му лице не останало над повърхността. Сита го търсела, но не успявала да го различи сред цветовете, докато не започнала да взема в ръце всеки цвят и да вдъхва от аромата му, и така докоснала с устни устните на любимия.

Но в моите най-тайни мечти Рама не беше красив като син лотос, а имаше дълга жълта коса като на австралийските сърфисти. Мъже, които танцуваха по вълните. От моето място на плажа тези мъже изглеждаха неземно красиви.

О, вече сме стигнали до четиринайсета песен? Рама го коронясват за цар. Всички празнуват и се радват, ала виж, виж вляво, откъдето идват всички злодеи – кривата гърбава слугиня Куни с отровите си слова. „Глупачка си ти“ – изсъскваше татко с нейния омразен глас в ухото на мащехата на Рама. Куни убеждава младата кралица да използва двете забравени благодеяния, обещани ѝ някога от махараджата, и така да прогони Рама от царството, а на трона да възкачи собствения си син.

Не можеш да си представиш детската страст, с която аз и сестра ми мразехме гърбавата Куни. Чул думите на любимата си съпруга, духът на стария крал трепнал и сянката му паднала безпомощно върху земята. „Моята красива кралица оказва се тигрица? И колко лесно съсипа паметта ми?“ – проплакваше татко с плътния глас на стария крал. Тук всички, които чуваха татко, заплакваха. А Рама го прогонваха в джунглата.

Няколко стиха по-нататък татко изведнъж удряше по барабанчето гамелан и бързо поставяше длан върху трептящата жълтеникава кожа, за да уталожи звука. Това беше дъхът на злия демон Равана, който се крие в храстите и гледа как Сита бере диви цветя. Фантастичните приключения на татковите кукли продължаваха дълго, докато Рама не намира най-сетне обратния път към трона.

Двете със сестра ми въздъхвахме доволно. Татко гасеше лампата си и параванът потъмняваше. После поддаваше лице покрай паравана, оглеждаше навалицата с красивите си очи, търсеше нас. Усмихваше се. Ние му отвръщахме с широки усмивки. Докато публиката си тръгваше, ние му помагахме да си събере нещата и заедно се прибирахме вкъщи. Хълмовете още не бяха освободили слънцето и в морскосинята светлина ние виждахме Ибу да седи на прага и да ни чака усмихната. Не можеше да откъсне очи от баща ни. Обичаше го много и на моменти ми се струваше, че го ревнува от сестра ми и мен.

Загадка е как изобщо се е омъжила за него, защото беше не просто саката, а и потомка на древните Бали Ага, свирепия планински народ, който упорито отказвал да приеме кастовото разделение и сякаш не стига това, до неотдавна спазвал традицията да изпилява и почерня зъбите си. Толкова вманиачено държали на изолацията си, че премитали пътеките след всеки посетил ги чужденец, за да заличат спомена за стъпките му.

Миналото на родителите ми беше неясно, най-меко казано, но Ибу всеки път се разплакваше, дръзнехме ли да попитаме, затова ние се научихме да не говорим за това. Понякога ми се струваше, че красивите очи на татко гледат засрамено или дори безпомощно, като в капан. Сякаш се е отказал от някаква свобода, която му е била особено скъпа. Като дете смятах, че татко се срамува заради сакатия крак на мама, но по-късно, след години, осъзнах, че отношението му към нея не се е променило и на йота от сватбения им ден.

Не погнуса изпитваше към нея, а нежна, безстрастна любов. Нежна ръка върху наведената ѝ глава, като да му беше скъпа сестрица. Тайната му се захранваше другаде. Може би в джонгата, сънната гривна, която той не сваляше от китката си? Тази гривна символизираше скрит спомен, близък до сърцето му. Друга жена? Преди Ибу?

Ибу, от своя страна, го обожаваше безусловно. Винаги гледаше да е по-ниско от него, дори в тяло, грижеше се всеотдайно за всяка негова нужда, прислужваше му тихо и вманиачено.

Рано една сутрин изведнъж ѝ хрумна, че трябва заедно да направим торта за татко. Трите с Ненек и Нутан взехме автобуса до Денпасар, за да купим нужните съставки, а следобед стриктно спазихме рецептата от етикета на кутията с маргарин. Ибу не спираше да се смее. Беше щастлива онзи следобед. След това със сестра ми отнесохме тортата в къщата на нашата приятелка Кетут и седяхме отвън, докато тортата се печеше. После, щом се опече, я отнесохме у дома, тъмношоколадова и уханна. Бяхме разбивали сместа толкова дълго, че тортата се топеше като облак в устата ни. Но татко не се прибра онази вечер, затова четирите седяхме пред къщи, хапвахме, говорехме си и се смеехме. О, как се смя Ибу в онази прекрасна вечер.

Далече на нивите оризовите стъбла бяха вързани на златни снопове, а непотребната слама беше подпалена, за да върне в почвата безценните си минерали. Призори Ненек излезе да сложи още кутийки от кокосови листа, пълни с храна, цветя и дребни монети, както и една димяща половинка от кокосов орех пред портата, така че злите духове да получат всичко необходимо, без да влизат в дома ни.

Не е ли странно какви неща помни човек? Аз помня ръцете на майка ми, колко бяха бледи, когато тя изведнъж каза, че е уморена и трябва да се оттегли в стаята си. И как Ненек я взе на ръце и я отнесе, като да носеше дете. Помня как отидох в стаята ѝ да я попитам дали не иска още от тортата. Тя лежеше на леглото. Поклати глава и каза:

– Няма да има повече торта за това тяло. Както орелът напуска гнездото си, за да се рее в небето, така и аз трябва да напусна това гнездо, за да полетя свободна.

Пратихме вест на татко. Ибу беше много, много болна. Лежеше в леглото си, не можеше да тъче и да плете, кожата ѝ беше тънка като хартия, очите ѝ бяха затворени през повечето време, а когато ги отваряше, в тях грееше странно вълнение. Като дете, което с нетърпение чака да потегли на отдавна обещано пътуване. Помня как погледна уплашеното ми, набраздено от сълзи лице, и каза:

– Не скърби. Само без краката си ще мога да нагазя в лъскавата кал покрай реката.

Нутан и сълза не проронваше. Седеше с изправен гръб на прага и говореше на духовете с глас заповеден и могъщ. Точно като Ненек. Часове наред мълвеше все едни и същи думи, отново и отново. Не заплака. Не млъкна. Не можех да я позная. Уплаших се.

Простете ми, ако съм съгрешила,

но нея не вземайте.

Не вземайте което не е ваше.

Името ѝ не зовете.

Не тази нощ. Не тази нощ.

От едно съседно село долетя тихият, но първичен зов на барабани и песни, подготовка за танцово изпълнение. Ибу плъзна нежно слаби пръсти по високите скули на Ненек и прошепна утешително:

– Виж как годините не смеят да те докоснат.

Ненек трудно я чу през гъгнивия глас на Нутан, която се молеше на духовете. Наведе глава още, тъжно, така че умиращата Ибу да сложи ръка отгоре ѝ, сякаш Ненек беше детето, а дъщеря ѝ ѝ беше майка.

Щом пристигна, татко влетя в стаята на мама. Тя обърна лице към него и въздъхна доволно. Очите ѝ вече не бяха трескави. Гласът ѝ беше малко по-силен сега, за разлика от крехкия шепот преди:

– Вече толкоз дълго се смея със смеха, който ти сложи в устата ми, и плача със сълзите, които ти остави в очите ми, но вече е време да запалим тамяна и да ме върнем. Защото вече копнея да усетя ръцете ти в прахта си, докато ме разпръскваш в морето.

На следващия ден тя угаси мъждивата си лампа.

Заспала бях, а после се събудих рязко посред нощ и видях татко да седи неподвижен като каменна статуя на стъпалата пред оризовата плевня. Нутан гледаше невярващо от прага, а Ненек се беше навела над застиналото тяло на Ибу. Въздухът ухаеше на тамян. Ненек, пияна от арак маду, палмов алкохол с лимонов сок и мед, разтриваше тялото на Ибу с движения дълги и любящи. Сърцераздирателна песен се лееше от езическите ѝ устни:

Остани, остани до мен завинаги,

недей забравя,

че аз ти хванах крака,

аз милвах лицето ти,

аз миех косата ти,

аз целунах студените ти устни.

Не бой се от нищо. Не бягай.

Остани, остани до мен завинаги.

Когато най-сетне срещна погледа ми, Ненек поклати глава, сякаш бе дълбоко объркана или изгубена. Сетне погледна към Нутан и проплака с прекършен глас:

– Не можах да я задържа. Толкова съжалявам. Знаеш, че не бих се спряла пред нищо да я опазя. Пред нищо. Бих влязла в най-дълбоката джунгла да ме изядат дивите зверове, готова бях да обрека гърдите си на отровните риби в отвъдното. Тя беше моят живот. Моят живот свърши.

Нутан я гледаше с празен поглед. Ненек притисна буза в бузата на Ибу и заплака с глас. Отделяше се от Ибу само колкото да се блъсне силно по челото с длан. Скръбта ѝ беше такава, че аз се проснах безпомощна в краката ѝ. Цялата нощ Ненек ви протяжните си и ужасни песни. И тези песни се носеха над потопените в мъгла тихи оризища, докато татко седеше немръдващ пред плевнята, а равнодушният свят спеше. Малко преди зазоряване, щом палмовото вино свърши, Ненек се изправи бавно на нестабилни крака.

Небето беше кървавочервено.

Баба разтвори внимателно пъпките на много цветя и ги пръсна, ароматни, върху неподвижното тяло на Ибу. Докато венчелистчетата падаха, тя нареждаше:

– Ако живеех в джунглата, щях да си отрежа пръстите и ушите, за да покажа ужаса на тази своя загуба, но в тази безчестна земя трябва да се правя на щастлива, че дъщеря ми е починала.

А после внесе всички птичи клетки в стаята на Ибу и отвори вратичките им една по една. Изправи се в средата на стаята и плесна силно с ръце. Уплашените птички запърхаха трескаво и излетяха през отворените прозорци. Новите се издигнаха в небето, но онези, за които Ненек се грижеше отдавна, кацнаха объркани в бамбуковата горичка до нашия двор и ѝ изпяха една последна песен, преди и те да се устремят към свободата. Тя плачеше, покрила лице с една стара кърпа. А след това разруши свещените ни олтари. Най-искрените ѝ молитви бяха останали нечути, затова сега щеше да направи по-голям и по-красив олтар на друго божество.

Помня как измиха Ибу и втриха уханни масла в бледото ѝ тяло. Ненек втри в кожата ѝ оризова пудра и за последен път украси косата ѝ с цветя. Стегнаха с върви глезените и палците ѝ. Сложиха стомана върху зъбите ѝ, за да са силни, огледални стъкълца върху очите, за да греят, листа от интара върху веждите да ги разкрасят и жасминови цветове в ноздрите, за да ухае сладко дъхът ѝ. Накрая всичко беше готово. И тя наистина стана мъртва. До този момент още беше жива. Сега беше едно великолепно тяло. И помня, че беше красива.

Будувахме цялата нощ, за да пазим тялото ѝ от злите духове. Запалихме лампа да покажем пътя към дома на скитащата ѝ душа. Разни хора дремеха в тъмните кьошета. А барабаните напяваха до сутринта.

После я поляха с керосин.

Ненек стоеше в сянката на голямото и тъмно дърво кепу зад храма. Приличаше на играчка, малка и захвърлена. Нутан стисна ръката ми, а Ненек обърна глава, когато мъжете взеха да ръчкат трупа на майка ми. Искаха да гори по-добре. Нищо не им правеше впечатление – нито страшната гледка, нито миризмата на прегоряло месо. Шегуваха се добронамерено с трупа на майка ми, казваха ѝ да гори бързо, така че да се приберат у дома. Не се шокирай. Ние така правим. Кремацията е щастливо събитие, при което приятели и роднини изпращат любим покойник у дома.

Едва след спокойната смърт на мама татко осъзна колко дълбока е загубата му. Седеше сам на прага, отпуснал глава на ръката си, следобедният ветрец духаше в косата му, а той вярваше, че сънува бавен сън. Удивен, че е изпитвал отвращение към сакатия ѝ крак. Засрамен, че не я е допуснал в света си. Безутешен, че повече никога не ще бъде центърът в живота на един ангел. Седеше там и скърбеше без сълзи за загубата на своята саката сърна. Никога повече очите ѝ нямаше да грейнат, съзрели красивото му лице.

Мен сянката на майчината ми смърт ме хвърляше в недоумение. Нима тя не искаше да остави зад гърба си парцалите на живота? Защото аз искрено ѝ вярвах, когато обясняваше с грейнали очи и така откровено, че е напълно в реда на нещата тя първа да отиде на небето, за да ѝ се върне там липсващият крак.

– Чакат ме чифт обувки с неземна красота. А когато и вие дойдете, заедно ще вървим дълго, много дълго – обещаваше тя. Това обещание осветяваше къщата, в която живееха мислите ми, но дори едничък лъч от моята лампа не проникваше в мрака на Ненек. Тя залиташе, изгубена в чернилката, събаряше мебели и се удряше в остри ръбове. Сутрин се будеше с името на дъщеря си на устните. Щом се приберяхме от училище, усещах неутешимата ѝ скръб още щом влезехме през портата.

Всяка нейна крачка я водеше към тихия стан на дъщеря ѝ. Понякога Ненек сядаше на прага и сякаш се ослушваше за ритмичната поредица на трите характерни звука – тихия звън на звънчетата, удара на напречника по кухия бамбуков вътък и двойния удар при втъкаването. Друг път заставаше на прага на сумрачната стая и гледаше втренчено дюшека, върху който беше умряла Ибу.

За разлика от баща ми, Ненек не познаваше нравите на висшите касти. Не знаеше как да се отнася с презрение към този живот, да се изказва подигравателно за краткотрайните му наслади и скърби. Не знаеше как да гледа на смъртта като на врата или като на приятел. Винаги казваше, че смъртта е да не виждаш път пред себе си и да паднеш. Следователно смъртта за нея беше нещо варварско, а да я празнуваш, беше противоестествено. Не, Ненек приемаше всеки дъх с радост. Тя беше дете на майката земя и докато краката ѝ стъпваха по нея, се чувстваше у дома си.

Баба преживя тежко физическата смърт на дъщеря си. От нейна гледна точка тялото не беше нечист и временен съсъд за душата. За нея тялото беше пълно с вълшебство. В миналото предците на баба ми дори са били обвинявани в канибализъм. Това не е вярно, разбира се, но ако в някакво древно минало онези хора наистина са яли човешка плът, то това е било акт на обич от тяхна страна, начин да продължат живота на своите мъртви.

Дълбоко в чекмеджето на Ибу Ненек намери стара черно-бяла снимка, извита по краищата, която явно татко е направил, докато Ненек е била на някое от пътуванията си. Сега тя гледаше сащисано снимката. И как иначе, щом виждаше духа на Ибу. В капан. Да види дъщеря си така, я смаза. Тя скри лице в сгъвката на лакътя си и заплака. Беше обичала дъщеря си дълбоко, но снимките... те бяха нещо грешно. Те затваряха духа. Ала понечеше ли да унищожи жълтеещата и зацапана от сълзи фотография, откриваше, че не е в състояние да го направи.

Дни наред тя гледа хванатата си в капан дъщеря. После взе решение. Отнесе снимката във фотографското ателие на японеца в Денпасар и той я възстанови. Почисти дефектите, порозови страните на Ибу, а устните ѝ оцвети в прекрасно розово, така красиво, че майка ми заприлича на филмова звезда. Сложена в рамка в златно и черно, снимката висеше в стаята на Ненек. И баба често палеше тамян пред нея.

НУТАН

Ти как се озова в нашето гробище?

Хайде, махни се оттук, защото скоро ще падне нощ и ще стане опасно. Насам, стъпвай внимателно. Виждаш ли онази скръбна фигура в паянтовата барачка, ей там? Това е баща ни. Той е нечист, но аз вече му простих. Наложи се. Как да отделиш опетнената кръв на наблюдавания от наблюдателя? Явно тази нощ луната ще е пълна, щом той е решил да остане сам. Цяла нощ ще седи, стар и забравен, и ще тормози сребристите оризища с флейтата си. Ако има късмет, ще зърне небесна змия – падаща звезда.

Дълго време смятах, че срамната тайна на семейството ми е свързана с неговите предци. И макар че ти едва ли би се досетила, предвид колко сме бедни, някога предците на баща ми са били могъщите владетели на Бали. От благородното им минало е останало странно наследство. Три прекрасни сребърни прибора, взети – не, откраднати – от пострадалите холандски кораби, откраднати от разбойници, които само дето не се избили за тях, а накрая ги конфискували крале. Аз намирах умело изработените прибори за великолепни, но Ибу виждаше единствено блясъка им. Обичаше да плъзва деликатните си ръце по излъсканото сребро.

– Колко умни са тези красиви неща – казваше Ибу и ги завърташе така, че да отразят светлината с гладките си повърхности. – Заслепени от блясъка им, ние си въобразяваме, че са наша собственост. Забравяме, че сме само временни притежатели, които да се грижат за тях. Те ще ни надживеят всичките. Ще живеят вечно и за тях ще се грижат глупци.

И беше права. Така излъскани и толкова непреодолимо съблазнителни, те станали причина за падението на бащините ми горди предци. А след това белите хора ги използвали като повод да ни вземат властта, земята и богатството. Сега роднините на баща ми са собственици на порутени дворци, които не са в състояние да ремонтират, лишени от земя нисши кукловоди и тихи метачи в изоставени планински храмове.

Но като гледах как Ибу лъска грижливо сребърните прибори, аз започнах да си представям своя обикновен баща другояче. С орнаментиран крис, прибран под дълга роба в златно и сребърно, застанал пред портите на великолепен дворец. Хиндуистки принц. Работата е там, че баща ми не е балиец по произход. Нему се падаше кралската титла И Густи Агунг.

Той беше сред шепата оцелели потомци на кралския род Маджапахит, владетелите на Ява, които гледали с ужас как родината се ислямизира. Гледали как отровният дъх на исляма спаружва красотата по пътя си. Накрая решили да отнесат другаде своето декадентство. Дошли на Бали и донесли не само своята религия, а и най-талантливите си актьори, танцьори, занаятчии, конкубинки и верни слуги. Но не им бил писан щастлив край – тяхната история е история ужасна и кървава. Много години по-късно, на Бали, те направили нещо откачено.

Заложили величието на цяла династия в един шокиращ ритуал, наречен пупутан. Сигурно си чувала за това. Случило се, когато холандците решили, че те трябва да управляват Бали. Въоръжени с огнестрелни оръжия, те нахлули с намерението да победят на бърза ръка въоръжения само с дълги ножове противник, а вместо това заварили празен град, над двореца се издигал дим, а иззад стените му долитал вледеняващият звук на пулсиращи барабани. Холандците се чудели какво да правят и точно тогава през високите порти на двореца излязла тиха процесия.

Раджата, облечен в бяло и богато накичен с прекрасни бижута, седял гордо в паланкина си, носен от четирима мъже. Носел церемониалния си крис. Въоръжените му пазачи, придворните, съпругите, децата и слугите, всички облечени великолепно, го следвали с оцъклени очи, като да били в транс. На стотина крачки от холандците раджата наредил на носачите да спрат, слязъл от носилката и дал уречения знак.

Върховният жрец се приближил послушно, поклонил се ниско и прецизно забил кинжала си в гърдите на раджата. Ужасените холандци гледали как останалите, като участници в някаква самоунищожителна оргия, забивали камите си в съседа или в собствените си гърди. Умрели с песен на уста. Жените, облечени в най-красивите си брокати, се хвърлили напред с налудничави очи, дразнели войниците и презрително мятали бижутата си и златни монети по онемялата войска. Оголили гърдите си и викали на войниците да стрелят.

Шашнатите холандци гледали мълчаливо. Никога преди колонизиран народ не се бил държал по този неописуем начин. Къде било послушанието, което срещали по другите места? И как да се престорят на щедри в лицето на такава лудост? С очите си виждали неоспоримото доказателство, че балийците са твърде свирепи и твърде луди, за да се подчинят и да приемат чуждото владичество. Тези хора били пълни диваци.

И холандците открили огън безсрамно.

Децата падали, разкъсани от куршуми. Майките държали бебетата високо във въздуха, докато умирали. Още и още хора с извадени крисове се стичали слепешката през дворцовите порти и се спъвали в купчините от мъртъвци. Но холандците продължили да стрелят, докато купчините не се слели в планина. Под безмълвните трупове с гневни очи лежала една красива мечта. Не приемали да ги управлява врагът.

Една от съпругите на раджата гледала. Ни звук не излетял от устните ѝ. Изчакала войниците да ограбят труповете, да им вземат бижутата и златото, после грижливо увила окървавения труп на раджата в тъкана рогозка. С радост би се хвърлила в пламъците на погребалната му клада, но била бременна. А дар от боговете не може да се отхвърли.

Тя била моята прабаба, Ниянг Рату, а в корема ѝ растял притежателят на гордото име Анак Агунг Рай, моят дядо. Това е друга история, а аз, естествено, не знам всичко за тайните на кукловода, пък и ти бързаш. Затова ще карам по-накратко. Нека годините прелетят като диви птици в свечеряващо се небе. Нека крилете им те пренесат до момента на нашето умопомрачение.

Хранени с отварите и билките на Ненек, ние растяхме като бамбук.

След първата ни менструация Ненек организира ритуалите на прехода. След тридневен период на уединение и сред сложни церемонии ние стиснахме между палеца и показалеца си небоядисано памучно платно, изрисувано с боговете на любовта, и с него изтрихме нежно страните си. По този начин посвещавахме себе си на боговете на любовта. Те защитават, но едновременно с това носят несигурност и изкушение. Двете със Зеенат не проявявахме грам интерес към момчетата в селото. Те се заглеждаха в нас, докато търчахме по задачите си, но баба ми ги изпълваше с ужас, затова нито веднъж не ни заговориха.

Когато станахме готови да ни изпилят зъбите, пак ни затвориха сами. Излязохме от уединението пречистени и ни заведоха, облечени в златен брокат и с корони от цветя, на широката дъсчена веранда пред къщата ни, украсена във всички цветове на дъгата и пълна с приношения. Свещеник брамин пъхна в устата ни малко парче захарна тръстика, за да не я затваряме, после изпили предните шест горни зъба в права редичка, за да ни разкраси и да ни отърве от животинските стремления на мъжете – сластолюбие, алчност, гняв, пиянство, объркване и ревност. Зъбите на Ненек така и не са били изпилени. Тя се смееше и казваше, че дългите кучешки зъби са запазени за животните, демоните и вещиците.

Бяхме на осемнайсет, когато един ден татко се прибра у дома и ни съобщи нещо невероятно с културния си глас. Каза, че е продал наследствените сребърни прибори, за да учим ние в университета в Бандунг, но преди това имал друга изненада, нещо съвсем неочаквано. Дългите му мигли се сведоха и засенчиха очите. Ние го слушахме със страхопочитание. Презокеанско пътуване. Три и дори четири месеца в Лондон. Какво знаех аз за Лондон ли? Онази песничка за лондонския мост, който падал ли, падал. Татко каза, че негов чичо ни бил намерил работа като сервитьорки в кафенето на свой приятел, много близо до Виктория Стейшън.

Виктория Стейшън. Колко чужбинско и екзотично звучеше в устата на татко.

Всичко било уредено. Щели сме да отседнем в стая в една къща близо до кафенето. Погрижил се бил и за най-малките детайли. Ние ахнахме, твърде удивени и развълнувани за друго. Изглеждаше невъзможно. Като сън! Мисълта беше така прекрасна и фантастична, че не смеехме да отвърнем, а после Ненек, която беше мълчала досега, писна пронизително. Лицето ѝ белееше като платно.

– Не, не ми вземай и тях – извика тя.

Татко дори не обърна глава. Красивите му очи гледаха нейде в далечината, към хоризонта и синята сянка на планината Агунг.

– Те са мои деца и аз ще реша – каза той и за пръв път използва не обичайния фамилиарен изказ, с който си говорехме помежду си, а официалния, който използваха неговите хора. Сякаш ни беше непознат. Така учтив и студен, че ме полазиха ледени тръпки. После се обърна към баба и двамата си размениха странен поглед. И в този чудат миг, без предупреждение, основите, които бях приемала за нещо естествено и които ме крепяха така солидно досега, изведнъж се пропукаха и станаха на прах. Като да погледнеш в огледало и да видиш там чуждо лице. Дадох си сметка, че за пръв път виждам Ненек да поглежда баща ми така, сякаш наистина го вижда. Погледът се проточи, двамата се гледаха като в свой собствен мехур, пулсиращ и къкрещ. Двете със сестра ми изчезнахме. А аз чух в главата си глас отдалече, глас, който бях забравила отдавна. Гласът на Ида Багус.

Не беше приятелски. Този глас отдавна беше разгадал табуто, което възрастните в моето семейство прикриваха. Доволната подигравка в гласа, който аз чувах преди години, докато крадях щурци под къщата ѝ, е имал своето основание. Не е бил поредната празна клюка по адрес на Ненек. Думите са били верни. И чак тогава ми стана ясно защо я наричат джанда кембанг. Макар в превод тези думи да означаваха „злобна млада вдовица“, истинското им значение беше подигравателно. Означаваше наскоро овдовяла жена със съмнителен морал.

И сега за пръв път аз наистина разбрах. Той я беше накарал да го види. Най-сетне я беше накарал да го види. Да види ужасната му сила. Щяла съм да го разбера и по-рано, ако се бях вгледала. Тайните погледи. Красивата ми баба беше първата и истинска любов на баща ми. Ненек първа беше легнала с него, докато не е видяла светлината на желанието в очите на сакатата си дъщеря. Баба ми се ръководеше от два основни закона – не отказваше нищо на дъщеря си и сама създаваше правилата. Затова отстъпила любовника си на Ибу.

Мълчанието. Балийското мълчание е ясен признак за несъгласие или гняв.

Пръстите на баща ми извиваха ядно гривната джонг, която той носеше денем и нощем, откакто го помнех. Ненек го е зарязала с лекота, а неговото разбито сърце е пазело ревниво спомена за нея. Не можех да повярвам каква страст е криел моят нежен баща. Чух в главата си гласа на Ненек през нощта, когато Ибу умря, единствения път, когато бях видяла баба си пияна: „Знаеш, че бих направила всичко, за да я задържа. Всичко“. Не съжаляваше за решението си. Лесно е да замениш любовник от благородно потекло. Не можеш да замениш дъщеря.

И изведнъж всичко се подреди. Нищо чудно, че любовта на Ибу беше така отчаяна; а татко – пътуващ кукловод, който излива страховития си гняв в куклите. Някак отдалече зърнах тайните угризения на Ненек, наследството ѝ. И ми стана жал за нея. Какво беше направила любовта с нея, при това с нейно съгласие? Също като оризовия сноп, който не се противи, а тъкмо напротив, охотно приема да го отнесат на хармана, където да го овършеят и стъпчат, а после беззащитно се предава на мелничните камъни. А прахът, който е останал от него след това? Запържвахме го във вряло олио, наричахме го оризова питка и го ядяхме със смях. Колко велика и чудесна е била обичта ѝ към моята майка!

Но баща ми виждаше само едно – че Ненек го е пожертвала. Прехвърлила го е към сакатата си дъщеря като нежелана вещ. Колко слепи сме били със сестра ми! И каква драма се е разигравала току под носа ни, без ние да се усетим. И какви тревожни духове са ни заобикаляли.

Нищо чудно. Нищо чудно.

И в онзи ден аз разбрах защо угнетяващият шепот „Всичко е лъжа... всичко е лъжа“ се е движил безспир от стая в стая. Той никога не ни е обичал. Никой от тях не ни е обичал. Нито Ибу, нито Ненек и със сигурност не татко. Нашето съществуване е правело тяхното възможно, любезно и приемливо за външния свят. Какво в действителност ни предлагаше баща ни сега? Какво беше това пътуване, ако не горчивата утайка на отхвърлена страст, кипяла и кипяла, докато не е останала само жажда за отмъщение. И въпреки това аз бях готова да изпия горчилката, защото исках подаръка на татко.

Роден от отрова, подаръкът седеше на пода на паянтовия ни дом като вълшебна крилата лисичка. Току-що родена, лисичката беше още слаба и крехка, но под трептящите ѝ крилца се криеха стрели, прицелени в сърцето на Ненек. Знаех това, но нищо не можех да направя, исках го. И защо да не го искам? Нима в продължение на години не са ни обиждали с фалшивите си прояви на обич? Лисичката отвори уста... и се прозина.

Лондон, колко близо до себе си го усетих тогава.

Мълчах, да, но в сърцето си вече бях напуснала Бали и своята скъпа, скъпа Ненек. Ще е само едно пътуване, ваканция, казах аз на вината в гърдите си.

– Във всеки тигър се крие уморен старец – предупреди Ненек с глас като тънък шепот.

Но думите ѝ сякаш стреснаха татко, гърбът му се вдърви, очите му гледаха втренчено и невиждащо разноцветните нявга плетени рогозки по стените. Ненек беше казала истината. Ловното поле на тигъра винаги е самотно и обрасло с бурени. Въпреки великолепната си козина всеки тигър крие в себе си уморен старец, без приятели. И тогава го видях, седнал изправен и горд като воин, но всъщност жив само наполовина. Без съмнение беше различен от нас, отломка от стара раса, пръсната по ветровете и изядена от собствените си мисли. В сърцевината си той не беше балиец като Ненек, като мен и сестра ми. Моят баща беше явански принц. И никога не беше забравил това.

Грижливо празните му очи криеха ужаса от възторга, с който той прегръщаше грубата вулгарност на вината, бароковото и яркото. Яванският лорд имитира така добре изкуството и културата на Бали, че се превръща в истински майстор на грубоватия и непосредствен балийски хумор, но никога, никога не приема тези неща в душата си. Той беше изтънчен рицар, който понася лошия късмет и дори несправедливостта, без да трепне.

„О, татко, трябвало е да пазиш по-добре тайната си, защото сега не изглеждаш красив като преди.“ Сега приличаше на сляп ястреб, озлобен от безсилие и гняв. С годините ние се бяхме научили да обичаме неговата разруха и да я смятаме за красота. Срутените колони, полазените от мъх статуи, напуканите каменни стъпала, застоялото езерце – тях гледахме със заучено възхищение. Съзнателно оставахме слепи за сърцевината му, която беше износена и победена. Нещо дълбоко в мен, което все още имаше нужда от обичта му, искаше да се пресегне и да прегърне самотното тяло, изгърбено от годините на куклени представления.

– Моята тъга е нищо. И ако не погледнеш през рамо, не ще ме видиш как падам от раните си. Но кажи ми, сладка ли е кръвта на собствените ти деца в устата ти? – попита тъжно Ненек.

– А нима ти не реши бъдещето на своето дете? Сега искаш да ми откажеш това право? – натърти с отровен глас баща ни.

Ненек се усмихна. С балийска усмивка. Тази усмивка не значеше, че е щастлива. Беше само опит да успокои събеседника, да превърне нещо неприятно в приемливо. Да покаже на противника, че не представлява заплаха.

В последвалото мълчание баща ми скочи изведнъж и тръгна към храма. Същата вечер, след като татко нахрани петлите си, аз се притаих пред стаята му и чух шокираща молитва. Молитва за укротяване на вещица.

Очите ти да ослепеят,

ръцете ти да се схванат,

краката ти да осакатеят.

Висшите и знаещите да вардят спящото ми тяло.

Няма да умра в съня си.

Чадърът ми е жълт, боговете ме ценят.

Не ме е страх, не ме е страх.

Хиляда вещици ще ми се поклонят.

Не ме е страх, не ме е страх.

Същата нощ Ненек получи пристъп. Изпаднала в нещо като транс, тя пълзеше на четири крака из стаята и ръмжеше, че не трябва да напускаме острова. Боговете ще забравят да ни закрилят, а тя ще изгуби контрол над злите духове, които заговорничат да ни наранят. После си сряза китките, седеше неподвижна като статуя и кървеше, и толкова дълго храни ненаситната бледа змия и черната котка, че накрая сестра ми пропълзя в скута ѝ и се разплака. „Стига, стига толкова, моля те“ – плачеше тя.

По-късно същата нощ се събудих от разтревожения ѝ глас.

– Бързо, нещо става с Ненек.

Изтичахме заедно на широката веранда пред къщата. Ненек плачеше като дете, като в онази нощ, когато загуби майка ни. Сестра ми коленичи до нея и започна бавно да я гали по косата. И аз видях как Ненек изплува от ужасен кошмар.

– Скръб ме настигна. Наруших правилата. Грешка беше да погледна назад. И сега черният котак не мирува. Губя контрола си върху него и той става все по-гладен – извика тя с луди очи. Донесох ѝ чаша вода, а тя стисна ръката ми и каза умолително: – Не отивайте. Ако ви помоля за прошка, ще останете ли? Кажи, че ще останете. Кажи, че няма да тръгнете.

Но аз наведох мълчаливо глава. Вече бях взела решение. Те не ни обичаха. После вдигнах поглед и видях очите на Ненек да потъмняват, да се прибулват. И тя сякаш остаря пред очите ми. Гарвановочерната ѝ коса сякаш се подиграваше на умореното ѝ лице.

– О, не, наистина ли поверих безценните си яйчица на сврака? – прошепна тя. Очите ѝ се спряха отново върху мен – този път бяха ужасяващи. Баба разбираше, че аз съм главата, а сестра ми – опашката.

– Наистина ли искаш да отидеш? – попита накрая.

Пътуването не беше подарък, а подкуп. Наказание за самотата ѝ и за плашещото ѝ измъчено изражение. Опитах се да си ги представя, двамата, в тази къща. Горчивото мълчание и тъжните стъпки на Ненек. Той това искаше. Затова искаше да се махнем. Горката Ненек.

Но през онзи ден и аз исках да я накажа. Нима тя не държеше единия край на одеялото от лъжи? Усетих ръката на сестра си върху своята, погледнах я в лицето и видях молбата там. Но не можех да откажа на крилатата лисичка.

– Ще направим както иска татко – казах. Исках да се махна от това клаустрофобично село, където всички знаеха онова, което ние не се бяхме сетили да отгатнем. Исках да видя големия свят. Заслужавахме го. Те ни бяха отнели с измама обичта на майка ни. Нямаше да ни отнемат и тази възможност.

– Те бягат срещу участта си – промълви безсилно Ненек. Макар очите ѝ да лъщяха в нощта като две черни перли, по лицето ѝ се четеше поражение. Защото Ненек никога нищо не ни беше отказвала. Нито веднъж. Дори ни помагаше, ако ѝ беше по силите. Помня как веднъж ми каза: „Опитваме се да превърнем децата си в пратеници на собствените си мисли. Но с годините душата ни съзрява и към внуците си изпитваме единствено обич“.

Дни наред Ненек приготвяше от малките черни хапчета джаму, хиляди, така че да ни стигнат за пет месеца. Прибра ги в две стари метални кутии от мляко на прах. В деня на заминаването си ние влязохме в мрачната ѝ стая да ни благослови. Тя седеше сам-самичка на тясното си легло. Наоколо ѝ бяха подредени съставките за лекарството с карамфил срещу болка. Ние коленичихме в краката ѝ.

– Вече е късно – каза сякаш с учудване тя. – Кукловодът ти даде крила и ти неизбежно ще полетиш, но помни, че в небето има и хищници.

Тогава не знаех, че тя вече ме вижда извън защитата на своя поглед. Също като нея, и аз щях да куцукам с разбито сърце. На сестра ми каза само две думи:

– Сънувай Ибу.

На завоя на пътя погледнах през рамо и я видях да стои на портичката с изопнато от скръб лице. Вдигнах ръка да помахам, но тя веднага отскочи назад и се скри от погледа ми. С ръка на устата. Гневливите ѝ думи от по-рано само бяха затвърдили решението ми, но това сега, тази няма скръб ме натъжи. Струваше ми се нечестно една толкова велика жена да бъде повалена от мен.

– Съжалявам, много съжалявам, но така трябва да стане – прошепнах.

А после изведнъж се сетих как със сестра ми седяхме в скута на татко и се преструвахме, че сме кукли на вентрилоквист, отваряхме и затваряхме уста в пълен синхрон с неговите думи. И за пръв път крачките ми след него се поколебаха, обзе ме внезапен страх от големия свят и хищниците в небето. Но Ненек е била права. Вече е било късно, защото баща ми се обърна и каза със спокойния си равнодушен глас:

– Побързайте, иначе ще изпуснете самолета.

Страхът изчезна, краката ми забързаха.

Сега трябва внимателно да пресея разказа си. Да го пресея така, че нито една прашинка злато да не остане в реката.

Пристигнахме в Англия през януари. Роднината на татко дойде да ни вземе от летище „Хийтроу“. Беше красив мъж с гордо вдигната глава, който ни претегли с поглед и май не хареса докрай видяното, сякаш не можеше да повярва, че татко е дръзнал да се отклони от чистотата на кръвната си линия. И за какво, за това ли – така казваха очите му.

– Хайде – каза троснато той и ни поведе през навалицата около гейта. Наближавахме вратите, когато той спря. Ние оставихме багажа си на пода и зачакахме. Той си погледна часовника. Бързал, така каза. Трябвало да се върне в Манчестър, където живеел със семейството си. Нямало да се запознаем с тях.

Навън беше адски студено. По-студено от най-студените нощи в планината. Не бяхме облечени подходящо. Бързо се качихме на задната седалка на едно черно такси и се сгушихме една в друга да се топлим. Роднината на татко каза на шофьора къде да ни закара. Право в стаята ни, ако разбрах правилно. Над магазин за кебап. Стигнахме и той остана в таксито, явно не искаше да се качи с нас. Вместо това ни остави в ръцете на някакъв човек от магазина, който излезе, каза ни да тръгнем с него и пое по тъмното стръмно стълбище. Казвал се Мустафа. Отвори вратата на нашата стая. Малка и не особено чиста. Задушна. Две тесни легла, сбутани едно в друго. Прозорец към улицата. Около ключа на лампата имаше тъмни следи от пръсти. Имаше някакъв брояч с монети за отоплението. В ъгъла на стаята имаше душкабина, а в дъното на площадката – тоалетна с истинско казанче, като онези в Денпасар. Наемът за тази дупка бил сто и пет паунда на седмица. Погледнах в скандализираните очи на сестра си. Невъзможно беше тази смотана квартира да струва толкова скъпо. За същата сума на Бали можеше да вземеш под наем дворец.

Оставихме багажа си, слязохме с бърза крачка по тъмното стълбище и се качихме отново в таксито. Съвсем скоро стигнахме до кафенето, където щяхме да работим. По прозорците се беше събрала кондензирана влага. Влязохме и една пиринчена камбанка над вратата звънна. Въздухът вътре тежеше от миризмата на пържено. Тук-там по масите имаше клиенти с препълнени чинии пред себе си. По-късно щях да науча, че това се нарича пълна английска закуска. Пържени яйца, наденица, бекон, зрял боб, гъби и пържен домат. В този мазен свят пържеха дори хляба. Чичо ни стисна ръката на собственика, мъж с тънка уста като рана от нож, след това ни представи – не като роднини, а като стари приятели на семейството. После се обърна към нас и каза:

– Е, аз ще тръгвам. Понеже няма да се видим повече, още отсега ще ви кажа сбогом и приятно пътуване до Бали. – Гледахме го как излиза и се качва в чакащото такси.

Собственикът беше човек със студено сърце. Щяхме да работим шест дни седмично от шест и половина сутринта до шест и половина вечерта, с две почивки от по половин час. Надницата ни беше чисто по сто и двайсет паунда за всяка. Връчи ни униформата – бели ризки и къси черни поли. Щял да извади по шестнайсет паунда от първата ни надница, за да покрие стойността им. Можели сме да ядем колкото искаме от остатъците, полагала ни се и двулитрова бутилка лимонада.

– Започвате утре – каза той. – Ако ви попита някой с вид на чиновник, ще казвате, че сте роднини, които са ни дошли на гости. И само помагате в кафенето за няколко дни.

Кимнахме. В действителност бяхме уплашени до смърт. Не бяхме очаквали, че ще ни изоставят още първия ден в един чужд град. Ето как започна чудесната ни ваканция – работа по шест дни седмично в това мрачно и депресиращо място. Без значение колко често и упорито бършех масите, по тях винаги оставаше тънък слой мазнина.

Шест утрини седмично двете отивахме пеша на работа в студения въздух, често се разминавахме с проститутките, които дебнеха ранните влакове. Чакахме пред кафенето, докато готвачът не дойдеше да отключи. С работата свикнахме бързо. Първи пристигаха едрите строителни работници, които неизменно се опитваха да ни свалят. Бяха безобидни. Правеха го на шега. Малко по-късно нахлуваха нахални и безформени жени с груби лица, повели по две-три деца със себе си, на които крещяха неуморно. Пържени картофки и наденица за малките чудовища и пълна закуска за жените. От готвача научих, че тези хора нямало нужда да работят, защото държавата издържала и тях, и децата им.

По обед идваха хора от офисите. Обикновено мъже. Със светли кротки очи и често с книга или вестник за четене.

В края на учебния ден пристигаха още майки на социални помощи, твърде мързеливи да приготвят вечеря (на това хранене му казваха „чай“). След тях, точно преди да затворим и след като гадният ни шеф приключеше касата и ни оставеше да изхвърлим пепелниците и да заключим, нахлуваше тълпа скитници. Първо влезе един, преброи си притеснено дребните пари и си поръча кафе. Стана ми жал за него, затова не му взех пари за кафето, освен това му притоплих малко изостанал бекон. В рамките на седмица се разчу какво правим и се сдобихме с още седем такива, които се превърнаха в редовните ни клиенти в края на работния ден. Вече не сервирахме само остатъци, наложи се да нападнем хладилниците.

Знаехме, че ако гадният ни шеф разбере, направо ще откачи от гняв какво правим със стоката му, но изобщо не се чувствахме виновни, особено след като научихме, че само ние двете и нелегалното македонче, което миеше съдовете, получаваме такива нищожни надници. Другата сервитьорка, англичанка, и гръцкият готвач, който имаше всички нужни документи за престой в страната, получаваха два пъти повече от нас. Нямаше съмнение, че шефът ще ни глоби, ако разбере какво правим.

Скитниците воняха на умряло куче, но миризмата най-вероятно се дължеше на алкохола, който се излъчваше от порите им, и на гниещата храна в джобовете им. Уж че следя да не се върне шефът, аз бързах да отворя вратите на кафенето, за да се проветри. Стоях на прага и зяпах автобусната спирка от другата страна на улицата.

Гледах как пристигат красивите червени двуетажни автобуси. В сумрака на ранната вечер неоновото осветлени в автобусите придаваше на шофьорите нещо неземно. Гледах със завист хората, които се редяха на опашка да се качат. Качваха се един по един. Виждах ги през прозорците как плащат на шофьора и бързат да си намерят свободно място. Щом седнеха, отваряха книга или просто зяпаха навън. Случваше се погледите ни да се срещнат, за миг пътниците сякаш се изненадваха, че някой ги гледа, но после бързо отклоняваха очи от зяпащата сервитьорка. Не проявяваха интерес. Доволни бяха от живота си. Завиждах им.

Ала нито веднъж не дръзнах да се наредя на опашката. Боях се, че автобусът е само символ. Илюзия, родена от мечтанията на една унила чужденка. Опит за преструвка, че стига да се качим на някой от двуетажните автобуси, това ще ни отнесе надалече от убийствената скука на ежедневната работа, от постоянно студената ни стая и грозната реалност на ваканцията ни и като по магия ще ни отнесе на място топло, безопасно и изпълнено с обич. Ако позволях на илюзията да ме улови в капана си, къде щях да се озова? Автобусът щеше да се превърне в обикновено возило, безсилно, пълно с графити и дъвки, залепени под седалките.

Истината бе, че съжалявах жестоко и се чувствах дълбоко нещастна. В миг на детски каприз и бунт бях разбила сърцето на баба си, и за какво? За това сиво и грозно място. Тя винаги ни беше обичала. Естествено, че ни е обичала.

Бях горчиво разочарована от Лондон. Той нямаше нищо общо с обещанията на онази блестяща лисичка. Така рядко огрявано от слънцето, лицето на града беше станало кисело и влажно. Валеше почти всеки ден – огромни ледени капки, които плискаха по прозореца. А Виктория Стейшън? Мястото, което ми се беше струвало така великолепно и омайно, се оказа още по-сиво и още по-чуждо.

Вървяхме с километри из чуждия град, но винаги с обувки. Тук просто нямаше къде да ходиш бос. Нямаше изумруденозелени или златни оризища. Хората бързаха насреща ти, увити в дебели погребални облекла и с нещастни лица. Никой не се усмихваше. Никой не ни заговаряше. Веднъж бяхме навън и един възрастен мъж със смачкана шапка срещна погледа ни и заяви скръбно: „Ужасен ден, нали?“. Толкова се изненадахме, че ни заговаря непознат англичанин, че кимнахме с усмивка. Толкова бяхме изгладнели за малко обич и топлинка.

А къде живееше Оризовата богиня? Явно са я прогонили. По кръстовищата нямаше ни един бамбуков олтар, натоварен с приношения. Колко ли зли трябва да са тези хора, щом не дават храна на своя бог?

Не правеха фестивали ни за бог, ни за демон. Всъщност държаха своя бог с милото лице – имаха само един – в гигантски сгради като пещери, които наричаха църкви и катедрали. В храмовете им беше много студено, а богомолците влизаха и излизаха мълчаливо с наведени глави. Лицата им бяха нервни и мрачни, сякаш тези хора са извършили ужасен грях и имат спешна нужда от опрощение.

Липсваше ми вкусът на борови връхчета, яркозелени и великолепни, сервирани с парченца много люти чушки, от онези, които растат покрай оризовите полета. Езикът ми ясно помнеше малките яркочервени ананаси, които Ненек береше в утринната мъгла, докато бродеше в горите. Събуждах се измръзнала сутрин и виждах върху затворените си клепачи как Ненек се навежда да улови цветния прашец, паднал от екзотични цветя в розово и жълто. Подплашваше голяма колкото десертна чинийка пеперуда, яркооранжева и с крилца като дантела, насекомото излиташе, пърхаше и примигваше.

– Гората е моята майка – казваше Ненек и внимателно събираше жълтия цветен прашец в малко найлоново пликче.

Сгушвах се до сестра си да се стопля и си мислех за песента на щурците нощем. Тук нямаше щурци, но в петък и събота вечер деца на тринайсет-четиринайсет бродеха на групи по улиците и пиеха сайдер от пластмасови бутилки. Събираха се пред магазина за кебап. Опиянени от собствената си дързост, псуваха неудържимо. Опитах думата върху езика си. „Е“-то беше дълго, а „а“-то – солено.

Нямаше птици, които да поздравиш призори, но в неподвижния въздух на неделната утрин, докато отивахме да си вземем кроасани за закуска, виждахме ята врани и гълъби, които се хранеха с повръщаното на хлапетата.

Понеже работехме шест дни седмично и изкарвахме колкото да си покрием наема и да платим за някои неща от първа необходимост, със сестра ми не правехме почти нищо интересно. Всичко беше ужасно скъпо. Една неделя отидохме на площад „Трафалгар“. Имаше толкова много гълъби, че дълго се заливахме от смях. Колко познати ни бяха сивите им телца. Като ги гледах как щъкат като сиви локвички по паважа, се спомних за Багасвати, планинеца от височините Батак, който си изкарваше прехраната на плажа Кута нощем. Палеше керосиновата си лампа в центъра на кръг от туристи. Щом всички погледнеха към него, той чупеше клечка кибрит между палеца и показалеца си и в същия миг гълъбът, затворен в клетка на пясъка, се катурваше мъртъв. Това неизменно предизвикваше ахкания и охкания, после жените се умълчаваха, а мъжете започваха да развиват теории. Всички плащаха.

Багасвати би натрупал състояние на площад „Трафалгар“.

Отидохме пеша до Пикадили Съркъс и там, точно пред стълбите към метростанцията, имаше един дебело облечен уличен продавач, който предлагаше печени кестени по паунд торбичката. Печените кестени имат вълшебен аромат. Знам, че именно тази миризма винаги ще свързвам със зимата в Лондон. Със сестра ми се топлехме до напаления му огън, докато той ни приготвяше „порциите“.

– Ето, миличка – каза той с гъгнив глас и ми подаде хартиена фунийка, пълна с горещи сладки кестени.

Вървяхме по авеню „Шафтсбъри“ и стигахме до Сохо. Колко странно, че хомосексуални мъже могат да бъдат толкова агресивно предизвикателни! На Бали хомосексуалността е само младежки експеримент, преди момчетата да се задомят и да имат деца. Но пък Бали е рай все пак

Обядвахме в Чайнатаун, където миризмите ни бяха познати.

Там открихме и дуриани, които подсилиха копнежа ни за дома. Зеенат направи някои сметки и обяви, че тук плодовете струват двайсет и два пъти повече, отколкото на Бали. Подобна покупка би отворила сериозна пробойна в скромния ни бюджет, но не бяхме в състояние да устоим. В метрото хората ни зяпаха, чак се обръщаха след нас. Миризмата, от която на нас устата ни се пълнеше със слюнка, тях ги изпълваше с погнуса. Колко странно! Прибрахме се в стаичката си и разрязахме нетърпеливо дуриана, но за наше разочарование вътрешността му не беше с медния цвят на плодовете от джунглата, които Ненек носеше у дома, вместо това беше неприятно жълта. А на вкус нямаше нищо общо с опушената сладост, която толкова обичахме. Бяха го набрали твърде рано. След това, както ни учеха от най-ранно детство, напълнихме черупката с вода и я изпихме. И така седем пъти.

След двайсетина дни пристигна писмото, което Ненек ни беше написала в деня на заминаването ни. Тъжно писмо. Разбили ѝ бяхме сърцето за нищо. Седяхме до прозореца, гледахме сивия дъжд и аз прошепнах:

– Дали да не се приберем у дома?

Сестра ми кимна енергично. Решихме да си тръгнем, преди да е станало време за следващия наем. По план трябваше да се приберем у дома след по-малко от седмица. Гледахме се с вълнение. Колко щеше да се зарадва Ненек, че се прибираме живи и здрави. На следващия ден, по време на почивката, отидохме при един уличен телефон и сменихме датата на самолетните си билети. Билетите ни за връщане важаха цяла година, татко беше платил допълнително за тази екстра, но ние пет пари не давахме. Просто искахме да се приберем у дома. По план трябваше да връчим предизвестието на шефа същата вечер. Винаги се сещам за онзи паметен ден с удивление, с мисълта колко близо сме били до бягството.

Смяната ни щеше да свърши след броени минути.

Ако само не беше започнало да вали изведнъж...

Но небето се отвори пред очите ни, дъждът се изля на пелени и един мъж, облечен в черно от глава до пети, свърна надясно. Медната камбанка звънна и той влетя през вратата на кафенето.

Не беше като обичайните ни клиенти. Беше едър мъж, висок, с наситено бронзова кожа и дълга жълта коса. Очите му бяха сини като морето, носът – прав и горд, но не той привлече вниманието ми, а устата му. Не можех да откъсна поглед от чувствената му уста. Извита нагоре в крайчетата някак подигравателно. Никога не бях виждала такава уста, нито на мъжко, нито на женско лице. Мъжът седна и бръсна дъждовните капки от жълтата си коса и скъпото си кожено яке. Забелязах, че няма венчална халка, а когато се усмихна на една от повлеканите, на които държавата плащаше да не работят, видях, че има дългите зъби на куче.

И въпреки това го пожелах, силно.

Със сестра ми се спогледахме.

– Аз ще отида – казах и се кълна, че не усетих дъха на тигъра по лицето си. Все още бяхме невинни. Иначе казано, малки деца в гората, лесна плячка за развалата.

Да докоснеш земята