17 октомври 2012

Градът е стар и вече не е в особено добра форма, както и езерото, до което е построен, но в него има райони, които все още са много хубави. Дългогодишните жители навярно биха заявили единодушно, че най-хубавият квартал в града е Шугър Хайтс, а най-хубавата улица в него е Ридж Роуд, която се спуска плавно от Колежа за науки и изкуства „Бел“ до парка „Диърфийлд“ три километра по-надолу. По пътя си Ридж Роуд минава покрай множество красиви къщи, някои от които принадлежат на преподаватели в колежа, а други на най-изтъкнатите хора в града – лекари, адвокати, банкери, директори на компании. Повечето от тези къщи са във викториански стил, безупречно боядисани, с еркерни прозорци и богато украсени корнизи.

Паркът, при който свършва Ридж Роуд, не е толкова голям, колкото парка в центъра на Манхатън, но се доближава до размерите му. Диърфийлд е гордостта на града и цял взвод градинари го поддържа във великолепен вид. Разбира се, не бива да забравяме за занемарената западна част откъм Ред Банк Авеню, известна с прозвището Гъсталака, където след мръкнало се навъртат купувачи и продавачи на наркотици и където от време на време се случва по някой грабеж, но Гъсталака заема едва три акра от общо 740. Останалите са изпъстрени с полянки, цветя и лъкатушещи алеи, по които се разхождат влюбени двойки, и с пейки, на които стари мъже четат вестници (напоследък все по-често на електронни устройства), а жени си бъбрят, докато полюляват бебета в скъпи колички. Има две езерца и понякога може да забележите мъже или момчета да пускат лодки с дистанционно управление в едното. В другото грациозно плуват лебеди и патици. Има и площадка за децата. Всъщност има всичко освен плувен басейн; градският съвет обсъжда идеята от време на време, но все не я приема. Заради разходите, знаете как е.

Тази октомврийска вечер е топла за това време на годината, но слабият дъждец е оставил по домовете всички освен един целеустремен бегач. Това е Хорхе Кастро, който преподава творческо писане и латиноамериканска литература в колежа. Въпреки специалността си той е роден и израснал в Америка; обича да казва, че е толкова американец, колкото pie de manzana1.

През юли навърши четирийсет и вече не може да се залъгва, че още е младият лъв, който постигна краткотраен успех, когато първият му роман стана бестселър. Четирийсет е възрастта, на която спираш да се заблуждаваш, че все още си млад. В противен случай – ако вярваш на глупости за повдигане на самочувствието от рода на „четирийсет е новото двайсет и пет“ – неусетно ще започнеш да се хлъзгаш по наклонената плоскост. Отначало едва забележимо, но постепенно все повече и повече и докато се усетиш, вече си на петдесет с преливащо над колана шкембе и хапчета за понижаване на холестерола в шкафчето за лекарства. На двайсет тялото прощава всичко. На четирийсет вече не прощава почти нищо. Хорхе Кастро не иска да направи петдесет и да открие, че се е превърнал в поредния разплут американец.

Когато си на четирийсет, трябва да започнеш да се грижиш за себе си. Трябва да поддържаш машината, защото няма как да я смениш с друга. Затова Хорхе пие сутрин портокалов сок (калий), следван почти всеки ден от овесена каша (антиоксиданти) и е свел консумацията на червено месо до веднъж седмично. Когато му пригладнее, в повечето случаи си отваря консерва със сардини. Те са богати на омега-3 мастни киселини. (Освен това са вкусни!) Сутрин прави гимнастика, а вечер тича, но без да се престарава, за да изпълни четирийсетгодишния си бял дроб с кислород и да понатовари четирийсетгодишното си сърце (пулс в покой: 63). Хорхе иска, когато стане на петдесет, да изглежда и да се чувства на четирийсет, ала съдбата е голям шегобиец. Хорхе Кастро няма да доживее дори до четирийсет и една.

Обичайната му тренировка, която той не променя дори в дъждовна вечер като тази, се състои в това да измине на бегом разстоянието от къщата, в която живее с Фреди (на тяхно разположение поне докато изтече договорът му като гостуващ писател), намираща се на няма и километър от колежа, до парка. В парка ще разтегне мускулите на гърба, ще пийне от обогатената с витамини вода, която държи в чантичката на кръста си, и ще тръгне на бегом обратно към къщи. Дъждецът дори му действа ободряващо, а и наоколо няма други бегачи, пешеходци или велосипедисти, които да му се налага да заобикаля. Велосипедистите са най-неприятни с убеждението си, че имат пълно право да карат по тротоара вместо по улицата, въпреки че на платното има специално обособена велоалея. Дори не му се налага да помахва за поздрав на хората, излезли да поседят на просторните си закрити веранди привечер – лошото време е прогонило и тях.

Всички освен един – старата поетеса. Тя е намъкнала дебело яке, въпреки че в осем вечерта температурата все още е дванайсет-тринайсет градуса, защото е станала четирийсет и девет килограма (личният ѝ лекар редовно я мъмри колко е слаба) и ѝ е студено. Дори повече от студа обаче усеща влагата. Въпреки това е навън, защото тази вечер ще се роди стихотворение, стига да успее да улови нишката и да я разплете. Последното си стихотворение е написала в средата на лятото и трябва да подхване следващото, преди съвсем да е ръждясала. Трябва да е по-активна, както понякога се изразяват студентите ѝ. По-важно обаче е, че това стихотворение може да се окаже добро. Може да се окаже дори необходимо.

Трябва да започва с начина, по който мъглата обгръща уличните лампи, и после да продължи с мистерията, както тя обича да я нарича. Мистерията е най-важна. Мъглата образува бавно реещи се ореоли, сребристи и красиви. Тя не иска да използва ореоли, защото това е предвидима дума, дори мързелива. Почти клиширана. Сребристи обаче... или дори просто сребро...

Разсейва се за миг, колкото да забележи един млад мъж (на осемдесет и девет четирийсетгодишните ѝ се струват много млади), който минава, шляпайки в локвите, по отсрещния тротоар. Знае кой е – това е гостуващият в колежа писател, който боготвори Габриел Гарсия Маркес. С дългата си черна коса и тънките рехави мустаци той напомня на старата поетеса за един очарователен герой от „Принцесата булка“: „Казвам се Иниго Монтоя, ти уби баща ми, приготви се да умреш.“ Облечен е с жълто яке с вертикална светлоотразителна лента на гърба и удивително прилепнал по тялото анцуг. Препуска все едно му пари под краката, би казала майката на старата поетеса. Движи се ритмично като метроном. Или като езичето на звънец.

Тази мисъл я подсеща за камбани и погледът ѝ отново се спира на уличната лампа точно срещу нея. Мисли си: „Бегачът не чува среброто над себе си. Тези камбани не звънят.“

Не е много добре, звучи като проза, но все е някакво начало. Уловила е нишката. Сега трябва да се прибере вътре, да извади тетрадката и да започне да пише. Застоява се навън още миг, вперила поглед в сребристите кръгове, реещи се около уличните лампи. „Ореоли – мисли си. – Не мога да използвам тази дума, но точно на ореоли приличат, дявол да го вземе.“

Зърва за последно жълтото яке на бегача, след което той потъва в мрака. Старата поетеса се изправя с мъка, прави гримаса, когато я прорязва болка в таза, и влиза с тътрене в къщата.

Хорхе Кастро забързва темпото. Усетил е прилив на сили, дробовете му поемат повече въздух, в кръвта му се отделят ендорфини. Вижда парка с поставените тук-таме старомодни лампи, излъчващи мистично жълто сияние. Пред пустата детска площадка има малък паркинг, сега празен с изключение на един микробус с отворена странична врата и спусната на мокрия асфалт рампа. В подножието на рампата има стар мъж в инвалидна количка и стара жена, суетяща се на колене пред него.

Хорхе се спира за момент, навежда се, подпира ръце на коленете си, за да си поеме въздух и да огледа микробуса. На синьо-белия регистрационен номер отзад има емблема с инвалидна количка.

Жената, която е облечена с ватирано яке и носи забрадка, го поглежда. В първия миг Хорхе не е сигурен дали я познава – светлината на малкия страничен паркинг е слаба.

– Здравейте! Проблем ли има?

Жената се изправя. Старецът в инвалидната количка, облечен с жилетка и с бейзболна шапка на главата, вдига немощно ръка за поздрав.

– Акумулаторът се е изтощил – отвръща жената. – Вие сте господин Кастро, нали? Хорхе?

Сега вече я разпознава. Това е професор Емили Харис, преподавателка по английска литература... тоест бивша преподавателка, сега е пенсионирана и се занимава само с научна дейност. А това е съпругът ѝ, също преподавател. Не е предполагал, че Харис е инвалид, не го вижда често в колежа, той е в друг факултет, в друга сграда, но му се струва, че последния път, когато го е видял, старецът е ходел без чужда помощ. Нея вижда сравнително често по различни преподавателски сбирки и разни културни мероприятия. Знае, че не ѝ е много симпатичен, особено след събранието на факултета по повод вече прекратената Поетическа работилница, когато влязоха в спор.

– Да, аз съм – казва Хорхе. – Предполагам, че искате да се приберете вкъщи на сухо.

– Би било чудесно – отвръща господин Харис. А може би и той е професор. Жилетката му е тънка и той трепери. – Мислиш ли, че ще успееш да ме избуташ по рампата, младежо? – Закашля се, прочиства гърло, пак се закашля. Жена му, толкова сериозна и авторитетна на служебни срещи, изглежда малко безпомощна и раздърпана. Отчаяна. Хорхе се пита откога ли стоят тук и защо тя не се е обадила на някого да дойде да им помогне. „Може да няма телефон – мисли си. – Или да го е забравила вкъщи. Старите хора понякога забравят за подобни неща.“ Въпреки че тя е на не повече от седемдесет. Съпругът в инвалидната количка изглежда по-стар.

– Мисля, че ще се справя. Освободихте ли спирачката?

– Да, разбира се – отговаря Емили Харис и прави крачка назад, когато Хорхе хваща дръжките и завърта количката към рампата. Изтегля я три метра назад, за да може да се засили. Моторизираните инвалидни колички са тежки. Не му се иска да стигне до средата на рампата, да загуби инерция и количката да се изтърколи обратно надолу. Или, не дай си боже, да се прекатури настрани и старецът да се изсипе на асфалта.

– Готов ли сте, господин Харис? Дръжте се здраво, може да друса.

Харис се вкопчва в страничните облегалки и Хорхе забелязва колко е широкоплещест. Раменете му под жилетката изглеждат мускулести. Явно когато не можеш да използваш вече краката си, компенсираш по други начини. Хорхе се засилва към рампата.

– Хай-йо, Силвър! – надава радостен вик господин Харис.

Хорхе изкачва с лекота половината рампа, но тогава количката започва да губи инерция. Той се привежда, напряга мишци и продължава да я бута напред. Докато изпълнява съседския си дълг, му хрумва странна мисъл: регистрационните номера на този щат са в червено и бяло и макар семейство Харис да живеят също като него на Ридж Роуд (често вижда Емили в градината пред дома им), регистрационните номера на микробуса им са в синьо и бяло като тези от съседния щат, с който граничат на запад. Има и още нещо странно: не помни досега да е виждал този микробус на улицата, въпреки че е виждал Емили да седи с изправен гръб все едно е глътнала бастун зад волана на спретнато малко субару със стикер на Обама на задната бро...

Когато стига до горния край на рампата, вече наведен почти хоризонтално, с изпънати напред ръце и сгънати колене, по тила го ужилва насекомо. Явно е голямо, ако се съди по паренето, което плъзва от ужиленото място, може би е оса и в момента получава алергична реакция. Досега никога не е страдал от алергии, но за всичко си има първи път... и изведнъж погледът му се замъглява, а ръцете му омаляват. Гуменките му се подхлъзват по мократа рампа и той пада на коляно.

„Количката ще се изтърколи назад и ще ме премаже...“

Само че това не се случва. Родни Харис натиска копче и количката влиза в микробуса с доволно бръмчене. Харис скача пъргаво от нея, заобикаля я ловко и поглежда надолу към коленичилия на рампата мъж с полепнала по челото коса и дъждец, мокрещ бузите му като пот. Тогава Хорхе пада по очи.

– Виж ти! – възкликва тихо Емили. – Перфектно!

– Помогни ми – подканва я Родни.

Жена му, също обута с гуменки, хваща Хорхе за глезените. Съпругът ѝ го хваща под мишниците. Внасят го в микробуса. Рампата се вдига. Родни (който по една случайност наистина е професор) се мушва на лявата седалка. Емили се навежда и завързва китките на Хорхе заедно, макар че тази предпазна мярка навярно е излишна. Хорхе е угаснал като лампа (сравнение, което старата поетеса не би одобрила) и хърка.

– Готова ли си? – пита Родни Харис, професор във Факултета по биология на колежа „Бел“.

– Готова съм! – отвръща тържествуващо Емили. – Успяхме, Роди! Хванахме тоя кучи син!

– Без груби изрази, скъпа – казва Родни. После се усмихва. – Но, да, наистина успяхме. – Той изкарва микробуса от паркинга и поема нагоре по склона.

Старата поетеса вдига очи от тетрадката си, на чиято корица има малка рисунка на червена ръчна количка, вижда преминаващия микробус и отново свежда поглед към стихотворението.

Микробусът спира на Ридж Роуд № 93, където семейство Харис живее от близо двайсет и пет години. Къщата е тяхна собственост, а не на колежа. Лявата врата на гаража се вдига; микробусът влиза; вратата на гаража се затваря; на Ридж Роуд отново се възцарява пълна тишина. Мъгла обгръща уличните лампи.

Като ореоли.

Хорхе постепенно идва в съзнание. Главата го цепи, устата му е пресъхнала, стомахът му се бунтува. Няма представа колко е изпил, но явно е било много, за да има толкова тежък махмурлук. Къде се е напил? На служебно парти? На писателски семинар, на който неразумно е решил да се накваси като в студентските си години? Или се е накъркал след поредната караница с Фреди? Никой от тези варианти не изглежда реалистичен.

Отваря очи, подготвен лъчите на яркото утринно слънце да пронижат болезнено горката му пулсираща от болка глава, но светлината е приглушена. Благосклонна светлина, като се има предвид окаяното му състояние. Като че ли лежи на дюшек или постелка за йога. До него има кофа, евтина пластмасова кофа, вероятно купена от „Уолмарт“ или някой магазин за един долар. Знае защо е оставена и изведнъж осъзнава как вероятно са се чувствали кучетата на Павлов, когато звънецът е иззвънявал, защото веднага щом вижда кофата, стомахът му се обръща. Надига се на колене и повръща. Следва пауза, колкото да си поеме въздух веднъж-два пъти, и отново повръща.

Стомахът му се успокоява, но за миг го пронизва толкова силна болка в главата, че тя сякаш ще се разцепи на две и половините ще се изтърколят на земята. Затваря насълзените си очи и чака болката да утихне. След известно време болката заглъхва, но вкусът на повръщано в устата и носа му е отвратителен. С все още затворени очи намира опипом кофата и плюе в нея, докато устата му поне малко се прочисти.

Отново отваря очи, вдига глава (предпазливо) и вижда решетки. Намира се в клетка. Просторна, но все пак клетка. През решетките вижда дълго помещение. Лампите на тавана сигурно са с реостат, защото стаята е слабо осветена. Вижда циментов под, който изглежда толкова чист, че да ядеш на него – не че на Хорхе му се яде. Пространството пред клетката е празно. Отсреща има стълби, на които е подпряна метла с дълга дръжка. От другата страна на стълбището се вижда добре оборудвана работилница с инструменти, закачени на пирони по стената, и банциг. Има и настолен циркуляр – хубава машина, която не е никак евтина. Няколко тримера за храсти и градинарски ножици. Комплект гаечни ключове, грижливо подредени по големина – от най-големия към най-малкия. Редица контакти на работна маса до врата, водеща... незнайно къде. Всички обичайни принадлежности за поддръжка на дома, при това в отлично състояние.

Под банцига не се виждат дървени стърготини. Зад него има машина, каквато Хорхе вижда за пръв път: голяма, жълта и квадратна, почти с размерите на индустриална вентилационна система. Предполага, че служи именно за това, защото има гумена тръба, влизаща в облицованата стена, само че никога не е виждал точно такава. Дори името на марката да е изписано отстрани, от тази позиция няма как да го види.

Оглежда клетката и това, което вижда, го плаши. Не толкова заради бутилките вода „Дасани“, оставени върху оранжева щайга, служеща за маса. Плаши го синята пластмасова кутия в ъгъла под скосения таван. Това е портативна тоалетна, каквато използват инвалиди, които все още могат да стават от леглото, но не са способни да се доберат до най-близката тоалетна.

Хорхе все още няма достатъчно сила, за да стане, затова пропълзява до нея и вдига капака. В тоалетната чиния зърва синя вода и го блъсва мирис на дезинфектант, толкова силен, че очите му отново се насълзяват. Затваря капака и пропълзява на колене обратно до дюшека. Дори и в замаяното състояние, в което се намира в момента, осъзнава какво означава портативната тоалетна: някой възнамерява да го държи тук дълго. Отвлекли са го. Не някой картел като в романа му „Каталепсия“, не се намира в Мексико или Колумбия. Колкото и налудничаво да изглежда, отвлечен е от двама стари преподаватели, единият от които е негова колежка. Ако това е мазето им, значи се намира недалеч от собствения си дом, където Фреди най-вероятно чете във всекидневната и пие...

Не. Фреди не е там, поне в момента. След последната им кавга се фръцна и си тръгна.

Хорхе оглежда внимателно решетките. Стоманени са, образуват малки квадратчета и са здраво заварени. Сигурно са били направени в тази работилница – не съществува магазин за обзавеждане на затворнически килии, от който може да се поръча подобен артикул, – но изглеждат достатъчно здрави. Хорхе ги хваща и ги разтърсва силно. Не поддават.

Поглежда тавана и вижда бели панели с пробити в тях малки дупчици. Шумоизолация. Забелязва и нещо друго: стъкленото око на камера, взиращо се в него отгоре.

– Гледате ли ме? Какво искате?

Тишина. Понечва да извика да го пуснат незабавно, но какво ще постигне по този начин? Нима затваряш човек в клетка в мазето (няма съмнение, това е мазе) с кофа за повръщане и портативна тоалетна, ако възнамеряваш, щом се развика, да дотичаш и да кажеш: „Извинявам се, станало е голямо недоразумение?“.

Пикае му се – не може да стиска повече. Изправя се с мъка на крака, като се държи за решетките. Отново го пронизва болка в главата, но не толкова непоносима като режещите болки, докато е идвал в съзнание. Стига с тътрене до тоалетната, вдига капака, смъква си анцуга и се опитва да свърши работа. Отначало не успява въпреки отчаяната нужда. Хорхе поначало предпочита да се облекчава в усамотение, не използва писоарите в обществените тоалетни, а и от ума не му излиза взиращото се в него стъклено око. Застанал е с гръб и това го успокоява малко, но не достатъчно. Започва да брои колко дни остават до края на месеца, после колко остават до Коледа, добрата стара feliz navidad, и това върши работа. Пикае почти цяла минута, после взима една от бутилките вода. С първата глътка се нажабурва и я изплюва в дезинфекцираната вода в тоалетната, после изгълтва бутилката на един дъх.

Връща се при решетките и оглежда дългото помещение: празното пространство пред клетката, след това стълбите и работилницата отвъд тях. Погледът му обаче все се връща на банцига и циркуляра. Едва ли е препоръчително за затворен в клетка човек да съзерцава подобни инструменти, но той не може да откъсне очи от тях. Не може да не си представи пищенето на банцига, докато разрязва борово или кедрово дърво: ЯЯЯУУУУУУУ.

Спомня си как тичаше под слабия дъждец. Спомня си срещата с Емили и съпруга ѝ. Спомня си как го подмамиха и после му инжектираха нещо. След това спомените се губят до събуждането му тук.

Защо? Защо им е да правят подобно нещо?

– Искате ли да поговорим? – провиква се Хорхе към стъкленото око. – Готов съм, когато решите. Просто ми кажете какво искате!

Тишина. В помещението не се чува нищо освен стъпките му и тихото изтракване на брачната халка, която носи, в решетката. Халката не е негова. С Фреди не са сключили брак. Поне засега, а както са тръгнали нещата, това може би никога няма да стане. Тази халка Хорхе е свалил от пръста на баща си в болницата няколко минути след като Папи бе умрял. Оттогава я носи неизменно.

От колко време е в тази клетка? Поглежда си часовника, но това е безсмислено. Часовникът е механичен – още една вещ, която е взел за спомен от баща си – и е спрял на един и петнайсет. През деня или през нощта, не е ясно. А не може да си спомни кога за последно го е навил.

Семейство Харис. Емили и Роналд. Или Робърт? Познава ги и това е малко зловещо, нали?

„Напълно възможно е да се окаже зловещо“, мисли си той.

Тъй като няма смисъл да вика и крещи в шумоизолирано помещение – а и така главоболието ще се разрази отново, – той сяда на дюшека и чака нещо да се случи. Чака някой да дойде и да му обясни какво, по дяволите, става тук.

Действието на веществото, което са му инжектирали, явно все още не е преминало напълно, защото Хорхе задрямва с клюмнала глава и слюнка, стичаща се от ъгълчето на устата му. След известно време – според часовника на Папи все още е един и петнайсет – някъде горе се отваря врата и някой слиза по стълбите. Хорхе вдига глава (отново го пронизва болка, но не чак толкова силна) и вижда черни гуменки, къси чорапи, кафяви панталони с кантове, а над тях престилка на цветя. Емили Харис е. Носи поднос.

Хорхе се изправя.

– Какво става тук?

Тя не отговаря, само оставя подноса на половин метър от клетката. На подноса има кафяво пакетче, пъхнато в голяма пластмасова чаша, каквато човек би напълнил с кафе преди дълго пътуване с колата. До чашата има чиния с нещо гнусно: голямо парче тъмночервено месо, плувнало в още по-тъмночервена течност. Само като го поглежда, на Хорхе отново му се повдига.

– Ако си мислиш, че ще изям това, Емили, жестоко се лъжеш.

Тя не отговаря. Само взима метлата и избутва подноса по циментовия под. В долната част на решетката има капак с панти („Отдавна са планирали това“, мисли си Хорхе). Пластмасовата чаша се прекатурва, когато се удря в горната рамка на капака, който е висок само десетина сантиметра, след което подносът влиза в клетката. Капакът се затваря, когато Емили отдръпва метлата. Месото, плуващо в локвичка кръв, прилича на суров черен дроб. Емили Харис се изправя, връща метлата на мястото ѝ, обръща се... и му се усмихва. Сякаш са на шибан коктейл или нещо подобно.

– Няма да ям това – повтаря Хорхе.

– Ще го изядеш – отвръща тя.

След това се качва обратно по стълбите. Хорхе чува затварянето на врата, последвано от изщракване, навярно от дръпването на резе.

Само като гледа суровия дроб, му идва да повърне отново, но изважда пакета от чашата. В него има нещо, наречено „Ка’Чава“. Според етикета с този прах се приготвя „богата на хранителни вещества напитка, която ви дава енергия за нови приключения“.

Хорхе е на мнение, че през последните часове или може би дори дни, няма представа, се е преситил на приключения. Прибира пакета обратно в чашата и сяда на дюшека. Избутва подноса настрани, без да го поглежда. Затваря очи.

Задрямва, разбужда се, после се събужда напълно. Главоболието почти е изчезнало, а стомахът му се е успокоил. Навива часовника на Папи и го настройва на 12:00 на обед. Или през нощта. Няма значение, така поне ще може да отчита колко време е прекарал тук. Все някога някой – може би мъжката половина от тази откачена двойка професори – ще му обясни защо е в клетката и какво трябва да направи, за да излезе. Хорхе предполага, че ще е нещо налудничаво, защото тези двамата очевидно са loco. Много професори са loco, гостувал е в достатъчно колежи с програми по творческо писане, за да е наясно с това, – но семейство Харис са луди на съвсем друго ниво.

След известно време изважда от чашата пакета с „Ка’Чава“, който очевидно трябва да се разреди с втората бутилка вода. Чашата е от „Дилънс“, крайпътно заведение в Редлънд, където Хорхе и Фреди понякога ходят да закусват. Иска му се сега да е там. Иска му се да е в църквата „Айърс Чапъл“ и да слуша някоя от отегчителните проповеди на преподобния Галатен. Иска му се да е в кабинета на проктолога и да му правят преглед на дебелото черво. Иска му се да е навсякъде, само не тук.

Не бива да приема на доверие нищо, което откачените Харис му дават, но сега, след като гаденето е преминало, е гладен. По принцип хапва леко преди да излезе да тича и запазва по-големия калориен прием за след тренировка. Пакетчето е плътно запечатано, което означава, че едва ли са сипали вътре нещо друго, но все пак той го оглежда внимателно за дупчици от игла (на спринцовка например), преди да го отвори и да го изсипе в чашата. Налива водата, затваря капака и разклаща добре чашата, както гласят инструкциите. Отпива предпазливо малка глътка, след което надига жадно чашата. Съмнява се дълбоко, че напитката действително е вдъхновена от „древната мъдрост“, както пише на етикета, но е сравнително вкусна. Шоколадова. Подобна на фрапе, ако фрапетата бяха на растителна основа.

След като изпива всичко, отново поглежда суровия дроб. Опитва се да избута подноса обратно през капака, но отначало не успява, защото капакът се отваря само навътре. Подпъхва нокти под долния му ръб и го вдига. Изтиква подноса навън.

– Ей! – извиква на стъкленото око, което го наблюдава от тавана. – Какво искате? Хайде да поговорим! Все ще се разберем някак си!

Минават шест. Този път по стълбите слиза мъжката половина от семейство Харис. По пижама и пантофи е. Раменете му са широки, но надолу тялото му е кльощаво и пижамата – с щампи на пожарни коли като детска – му е много голяма. Само при вида на този старец Хорхе Кастро изпитва силно чувство за нереалност – всичко това наистина ли се случва?

– Какво искаш?

Харис не отговаря, само поглежда изтикания на циментовия под поднос. Поглежда капака, после пак поглежда подноса. Прави това още два пъти: поднос, капак, поднос, капак. После взима метлата и избутва подноса обратно в клетката.

На Хорхе му е дошло до гуша. Вдига капака и изблъсква яростно подноса навън. Кървавата локвичка изпръсква единия крачол на пижамата. Харис навежда метлата, за да върне подноса в клетката, но явно решава, че е безсмислено. Подпира метлата отстрани на стълбите и се готви да се качи по тях. Мършав е, с изключение на широките рамене, но изглежда достатъчно пъргав този кучи син.

– Върни се – умолява го Хорхе. – Дай да се разберем като мъже.

Харис го поглежда и въздъхва като многострадален родител, който говори на непослушното си тригодишно дете.

– Можеш да издърпаш подноса, когато поискаш – казва той. – Вече установихме това.

– Няма да го ям, вече казах това на жена ти. Освен че е суров, дробът стои на стайна температура... – Поглежда часовника на Папи. – Повече от шест часа.

Лудият професор не казва нищо и се качва по стълбите. Вратата се затваря. Резето хлопва. Щрак.

Когато идва Емили, часовникът на Папи показва десет. Сменила е кафявия панталон с пеньоар на цветчета и пантофи. „Възможно ли е вече да е вечерта на другия ден? – пита се Хорхе. – Колко време съм прекарал в безсъзнание след инжекцията?“ Времето, от което няма спомени, някак си го разстройва повече и от гледката на парчето дроб в съсирената кръв. Трудно е да свикнеш с липсата на спомени. Но има още нещо, което го безпокои.

Емили поглежда подноса. Поглежда Хорхе. Усмихва се. Тръгва си.

– Ей! – провиква се Хорхе. – Емили!

Тя не се обръща, но спира в подножието на стълбите, за да го изслуша.

– Водата свърши. Едната бутилка изпих, а с другата направих шейка. Оказа се доста вкусен, между другото.

– Няма да получиш вода, докато не си изядеш вечерята – отвръща Емили и се качва по стълбите.

Времето минава. Четири часа. Жаждата му става все по-силна. Не е мъчителна, но без никакво съмнение е обезводнен заради повръщането, а и шейкът... усеща как е полепнал по гърлото му. С вода би могъл да го отмие. Дори само с една-две глътки.

Поглежда портативната тоалетна, но все още няма намерение да посяга към дезинфекцираната вода. „В която вече се изпиках два пъти.“

Поглежда към обектива на камерата.

– Хайде да поговорим. Моля ви. – Поколебава се и добавя: – Умолявам ви. – Чува хриптенето в гласа си. Хриптенето на пресъхнало гърло.

Тишина.

10.

Минават още два часа.

Вече не може да мисли за нищо друго освен за жаждата. Чел е статии за корабокрушенци, които накрая започват да пият от водата, в която плуват, въпреки че пиенето на морска вода бързо води до безумие. Поне така се твърди, а дали е вярно няма значение за ситуацията, в която се намира в момента, защото най-близкият океан е на повече от хиляда и петстотин километра. Тук разполага само с отровата в портативната тоалетна.

Най-накрая се предава. Подхваща с нокти капака, подпира се на лакът и протяга ръка към подноса. Първо не успява да го хване, защото ръбът е хлъзгав от кръвта. Вместо да го придърпа към себе си, само го избутва по-надалеч по циментовия под. Събира сили, протяга се пак и успява да го хване за крайчеца. Издърпва подноса в клетката. Поглежда месото, червено като оголен мускул, затваря очи и го взима. Дробът плясва студен върху китките му. Без да отваря очи, гризва малко. Гърлото му се свива болезнено.

„Не мисли – казва си. – Просто отхапвай и дъвчи.“

Има чувството, че преглъща сурова стрида. Или слуз. Отваря очи и поглежда камерата. Вижда я размазана, защото плаче.

– Това достатъчно ли е?

Никакъв отговор. А дори не е отхапал цял залък, само е гризнал мъничко. Остава още толкова много...

– Защо? – вика Хорхе. – Защо ми причинявате това? Каква е целта ви?

Никакъв отговор. Възможно е да няма високоговорител, но Хорхе не вярва това да е причината. Смята, че не само го виждат, но и го чуват, а щом го чуват, значи могат да отговорят.

– Не мога. – Разплаква се по-силно. – Бих го изял, ако можех, но не мога, мамка му!

Открива обаче, че може. Хапка по хапка изяжда суровия дроб. Отначало му се повдига непрекъснато, но постепенно гаденето изчезва.

„Само че не е вярно – мисли си, докато гледа съсирените като червено желе сокове в иначе празната чиния. – Гаденето не изчезна, аз го надвих с волята си.“

Вдига чинията към стъкленото око. За миг не се случва нищо, но после вратата към горния етаж се отваря и жената слиза по стълбите. Косата ѝ е навита на ролки. Лицето ѝ е намазано с крем. В едната си ръка държи бутилка вода „Дасани“. Оставя я на цимента, твърде далеч от обхвата на Хорхе, и взима метлата.

– Изпий и соковете – казва тя.

– Моля те – прошепва Хорхе. – Моля те, недей. Моля те, престани.

Професор Емили Харис от Факултета по английски език – която се е оттеглила от активна преподавателска дейност и само от време на време води лекции или семинари, но редовно участва в събранията на факултета – не казва нищо. Спокойствието в очите ѝ е това, което убеждава Хорхе. Старите ѝ сини очи сякаш казват: „Безсмислено е да плачеш и да се молиш.“

Той вдига чинията и изсипва станалите на желе сокове в устата си. Няколко капки падат върху блузата му, но по-голямата част от кръвта се излива в гърлото му. Солена е и той ожаднява още повече. Показва ѝ чинията – празна с изключение на няколко червени петна. Очаква тя да го накара да погълне и тях – да ги обере с пръст и да го засмуче като съсирена близалка, – но тя не го кара. Обръща бутилката с вода на една страна и я бутва с метлата, за да се изтърколи до капака и да мине през него. Хорхе я грабва, отваря капачката и изпива половината на жадни глътки.

Екстаз!

Емили отново подпира метлата отстрани на стълбите и тръгва нагоре.

– Какво искаш? Кажи ми какво искаш и ще го направя! Кълна се в Бог!

Тя спира за момент, колкото да изрече една-единствена дума на испански:

– Педал.

После продължава нагоре. Вратата се затваря. Резето изщраква.

22 юли 2021

Приложението Zoom се е развило значително, откакто се е разразила пандемията от Covid-19. Когато Холи започна да го използва – през февруари 2020, откогато ѝ се струва, че са изминали много повече от седемнайсет месеца, – връзката често прекъсваше дори само ако погледнеш екрана накриво. Понякога можеше да виждаш събеседниците си, друг път – не; понякога лицата им примигваха пред очите ти с главозамайваща бързина.

Холи Гибни е запален киноман (макар да не е стъпвала в кино от миналата пролет) и обича холивудските блокбъстъри също толкова, колкото независимите арт филми. Един от любимите ѝ филми от осемдесетте е „Конан Варварина“, а любимата ѝ реплика изрича един епизодичен герой. „Преди две-три години – казва амбулантният търговец за Сет и последователите му – те бяха просто поредната боготворяща змия секта. Сега са плъзнали навсякъде.“

Развитието на Zoom е горе-долу същото. През 2019 това беше поредното приложение, борещо се за място под слънцето с конкуренти като FaceTime и GoTo Meeting. Сега, благодарение на ковид, Zoom е плъзнал навсякъде като култа към змията на Сет. Освен това не се е подобрила само технологията. Режисурата също е претърпяла голямо развитие. Погребението в Zoom, на което Холи присъства в момента, прилича на сцена от телевизионна драма. Фокусът, разбира се, е насочен към всеки от произнасящите слово в памет на покойната, но от време на време на екрана показват и различни опечалени в домовете им.

Не и Холи обаче. Тя е изключила камерата си. Станала е много по-самоуверена, но все още брани ожесточено личното си пространство. Знае, че е съвсем нормално да си тъжен на погребение, да плачеш и да ридаеш, но не иска никой да я вижда в подобно състояние, особено партньорът и приятелите ѝ. Не иска да видят зачервените ѝ очи, чорлавата ѝ коса и треперещите ѝ ръце, докато чете собственото си слово, което е възможно най-кратко и искрено. Но най-вече не иска да я видят как пуши – след седемнайсет месеца в пандемична обстановка отново е посегнала към цигарите.

Сега, в края на службата, на екрана ѝ тръгва монтаж със снимки на покойната в различни пози и на различни места, докато Франк Синатра пее: „Благодаря за спомените“. Холи не издържа и натиска бутона „Излез“. Дърпа още веднъж от цигарата и докато я гаси, телефонът ѝ звъни.

Не ѝ се говори с никого, но се обажда Барбара Робинсън и трябва да вдигне.

– Излязла си от приложението – казва Барбара. – Вече не се вижда дори черно квадратче с името ти.

– Не обичам тази песен. А и службата приключи.

– Но си добре, нали?

– Да. – Това не е съвсем вярно; Холи не знае дали е добре. – Но в момента имам нужда да... – Как да се изрази така, че Барбара да не се разтревожи? Това би ѝ дало възможност да приключи разговора, преди да се срине окончателно. – Имам нужда да остана насаме с мислите си.

– Разбирам – отвръща Барбара. – Но, ако искаш, ще дойда веднага при теб, въпреки локдауна.

Локдаунът е само на хартия и двете са наясно, че губернаторът е твърдо решен да защитава личните свободи независимо колко хиляди души трябва да се разболеят или да умрат в името на тази идея. Все пак повечето хора взимат предпазни мерки, слава богу.

– Няма нужда.

– Добре. Знам, че е тежко, Холс – тежки времена са, – но се дръж. И по-тежки времена сме преживявали. – Навярно – почти със сигурност – Барбара има предвид Чет Ондовски, който претърпя кратко, но смъртоносно пътешествие в една асансьорна шахта миналата година. – Освен това скоро ще започнат да поставят бустерни дози. Първо за хората с компрометирана имунна система и тези над шейсет и пет годишна възраст, но в училище се говори, че до есента вече ще има за всички.

– Да, и аз така чух – казва Холи.

– А като бонус, Тръмп си замина!

„Но остави след себе си раздирана от вътрешен конфликт страна“, мисли си Холи. Освен това кой може да гарантира, че няма да се завърне през 2024? Сеща се за репликата на Арни в „Терминатор“: „Ще се върна“.

– Холс? Чуваш ли ме?

– Да. Просто се замислих. – Мисли си дали да не запали още една цигара. Сега, след като отново е пропушила, просто не може да им се насити.

– Добре. Обичам те и разбирам, че се нуждаеш от усамотение, но ако не ми се обадиш довечера или утре, аз ще ти звънна. Да си знаеш.

– Разбрано – отвръща Холи и затваря.

Посяга към цигарите, но побутва кутията настрани, отпуска глава върху сплетените си пръсти и се разплаква. Напоследък пролива сълзи много често. Сълзи от облекчение, след като Байдън спечели изборите. Сълзи от ужас и закъсняла реакция, след като Чет Ондовски, чудовището, представящо се за човек, падна в асансьорната шахта. Плака по време на и след атаката в Капитолия – тогава проля сълзи от ярост. Днес пролива сълзи от скръб и тъга. Само че и от облекчение. Ужасно е, но все пак е човешко.

През март 2020 ковид вълната премина през почти всички старчески домове в щата, в който Холи бе родена и който незнайно защо все не можеше да напусне. Това не беше проблем за вуйчо ѝ Хенри, който по онова време още живееше с майка ѝ в Медоубрук Истейтс. Още тогава на вуйчо ѝ започвала да му хлопа дъската, факт, за който Холи беше в блажено неведение. Изглеждаше ѝ добре при редките ѝ посещения, а Шарлот Гибни не споделяше опасенията си за брат си, спазвайки едно от най-важните си негласни житейски правила: Ако не говориш за даден проблем, ако не признаваш, че го има, то той не съществува. Холи предполага, че именно това е причината майка ѝ да не седне да проведе с нея разговора за птичките и пчеличките, когато на тринайсет години гърдите ѝ започнаха да растат.

През декември миналата година Шарлот вече нямаше как да продължи да си затваря очите за проблема с изкуфелия си по-голям брат. Горе-долу по времето, когато Холи започваше да подозира, че Чет Ондовски не е обикновен репортер в местна телевизия, Шарлот нагърби дъщеря си и приятеля ѝ Джером със задачата да закарат вуйчо Хенри в дома за стари хора „Живописни хълмове“. По същото време в САЩ започнаха да регистрират първите случаи на така наречения делта-вариант.

Един санитар от „Живописни хълмове“ дал положителен тест за тази нова и по-заразна разновидност на коронавируса. Санитарят бил отказал ваксинация, защото, по думите му, ваксините съдържали тъкан от ембриони на абортирани бебета – прочел го бил в интернет. Пуснали го в болничен, но белята вече била станала. Делта-вариантът плъзнал из „Живописни хълмове“ и скоро над четирийсет старци се разболели, някои много тежко. Десетина от тях умрели. Хенри, вуйчото на Холи, не беше сред тях. Той дори не се разболя. Беше ваксиниран с две дози – Шарлот възрази, но Холи настоя – и макар да даде положителен тест, изкара само лека хрема.

Умря Шарлот.

Ревностна последователка на Тръмп – факт, с който проглушаваше ушите на дъщеря си при всяка възможност, – тя отказа да се ваксинира и дори да носи маска. (Освен в супермаркета и в местния клон на банката, където беше задължително. Маската, която Шарлот използваше в тези случаи, беше яркочервена с надпис MAGA2).

На 4 юли Шарлот отиде на протест срещу маските в столицата на щата, където размахваше плакат с надпис ТЯЛОТО Е МОЕ, ИЗБОРЪТ Е МОЙ (твърдение, което не ѝ пречеше да е твърдо против абортите). На 7 юли изгуби обонянието си и се сдоби с кашлица. На 10-и я приеха в болница „Мърси“, разположена само на девет преки от дома за стари хора „Живописни хълмове“, където брат ѝ беше в добро здраве... поне физически. На 15-и я интубираха.

По време на последвалото безмилостно кратко боледуване Холи я виждаше чрез Zoom. До самия край Шарлот продължи да настоява, че коронавирусът е измислица и просто кара много тежък грип. Умря на 20-и и само благодарение на връзките на Пийт Хънтли, партньора на Холи, успяха да уредят тялото ѝ да не бъде оставено за съхранение в хладилния камион, който служеше за допълнителен склад на моргата. Вместо това я закараха в погребален дом „Кросман“, където бързо организираха провеждането на погребението чрез Zoom. Година и половина след началото на пандемията вече имаха достатъчно опит с директното предаване на заупокойни служби...

Холи най-сетне си изплаква сълзите. Мисли си дали да не гледа филм, но няма желание, което се случва рядко. Мисли си дали да не полегне, но спи почти непрекъснато, откакто Шарлот е умряла. Предполага, че по този начин умът ѝ се справя със скръбта. Също така не ѝ се чете. Съмнява се, че би запомнила нещо от прочетеното.

Усеща празнина на мястото, което майка ѝ е заемала в сърцето ѝ – съвсем простичко е. Двете имаха трудни взаимоотношения, които се влошиха, когато Холи започна да се отдръпва от нея. Успехът ѝ в това отношение се дължеше до голяма степен на Бил Ходжис. Холи страда дълбоко, когато Бил почина – от рак на панкреаса, – но скръбта, която изпитва сега, е някак си по-дълбока, по-сложна, защото Шарлот Гибни беше, честно казано, специалист по задушаващи прояви на обич. Поне що се отнасяше до дъщеря ѝ. Отчуждението им само се задълбочи, когато Шарлот прегърна с цялото си сърце идеите на бившия президент. През последните две години се бяха виждали очи в очи само няколко пъти, за последно миналата Коледа, когато Шарлот приготви всички, по нейно мнение, любими ястия на дъщеря си, всяко от които напомни на Холи за нещастното ѝ и самотно детство.

На бюрото ѝ има два телефона – личният и служебният. В „Търси се“ продължават да са заети по време на пандемията, но провеждането на разследванията е сложно. В момента агенцията не работи, а с Пийт Хънтли са оставили автоматични съобщения на служебните си телефони, че ще остане затворена до 1 август. Холи мислеше да добави „заради смърт в семейството“, но реши, че не е длъжна да дава обяснения. Сега проверява служебния телефон по инерция.

Вижда, че има четири пропуснати обаждания за четирийсетте минути, през които е присъствала на погребението на майка си. Все от един и същ номер. Обаждащият се е оставил и четири гласови съобщения. За миг ѝ минава през ум просто да ги изтрие, също както не ѝ се гледа филм и не ѝ се чете, няма никакво желание да поема нов случай, но не може да не му обърне внимание, както не може да не подравни окачена накриво картина или да не си оправи леглото.

„Това, че ще изслушам съобщението, не ме задължава да отговоря на обаждането“, казва си тя и пуска първото съобщение в гласовата поща. Получено е в 13:02 ч., по време на изпращането на Шарлот Гибни.

– Здравейте. Обажда се Пенелъпи Дал. Знам, че агенцията е затворена, но звъня по много важен въпрос. Всъщност неотложен. Надявам се да ми се обадите при първа възможност. Към вас ме насочи инспектор Изабел Джейнс...

В този момент съобщението свършва. Холи, естествено, познава Изи Джейнс, тя беше партньорка на Пийт, докато той още работеше в полицията, но не това я изумява в съобщението. Изумява я, че Пенелъпи Дал звучи досущ като покойната ѝ майка. Не толкова самият глас, колкото осезаемата тревога в тона ѝ. Шарлот непрекъснато се тревожеше за нещо и предаде това натрапчиво чувство на дъщеря си като прилепчив вирус. Всъщност като коронавирус.

Холи решава да не слуша другите съобщения на Пенелъпи Тревожната. Госпожата ще трябва да почака. Пийт няма да може да води разследвания известно време – дал е положителен тест за ковид седмица преди Шарлот да умре. Минал е пълен курс на ваксинация и не е тежко болен – разправя, че прилича повече на тежка настинка, отколкото на грип, – но е поставен под доста дълга карантина.

Холи застава на прозореца във всекидневната на спретнатия си малък апартамент, поглежда надолу към улицата и си спомня за последната вечеря с майка си. „Традиционна коледна вечеря като едно време!“, заявила беше Шарлот привидно весело и въодушевено, но постоянното безпокойство се усещаше, както винаги. Традиционната коледна вечеря се състоеше от суха печена пуйка, картофено пюре на бучки и твърде меки аспержи. А, и по една малка чашка вино за наздравица. Вечерята беше неприятна, а още по-неприятно беше, че им беше последната вечеря заедно. Холи каза ли „Обичам те, мамо“, преди да се качи в колата и да потегли на другата сутрин? Като че ли ѝ каза, но не е напълно сигурна. Помни само, че изпита силно облекчение, когато зави зад ъгъла и къщата на майка ѝ вече не се виждаше в огледалото.

Холи е оставила цигарите до компютъра на бюрото. Отива да ги вземе, изважда една от пакета, поглежда служебния телефон, който се зарежда на поставката, въздъхва и пуска второто съобщение от Пенелъпи Дал. То започва укорително:

– Времето ви за запис на съобщения е твърде кратко, госпожо Гибни. Бих искала да говоря с вас или с господин Хънтли, или и с двамата, за дъщеря ми Бони. Тя изчезна преди три седмици, на първи юли. Полицейското разследване беше много повърхностно. Казах това на инспектор Джейнс право в...

Край на съобщението.

– Казала го е на Изи право в очите – довършва Холи и от ноздрите ѝ излизат струйки дим. Мъжете често остават запленени от червеникавата коса на Изи (в последно време несъмнено поддържана с редовно боядисване) и премрежените ѝ сиви очи, жените – по-рядко. Но тя е добър следовател. Холи е решила, че ако Пийт се пенсионира, както все заплашва, че ще направи, тя ще се опита да примами Изабел към тъмната страна.

Без колебание пуска третото съобщение. Трябва да разбере как свършва историята. Въпреки че се досеща. Най-вероятно Бони Дал е избягала от къщи и майка ѝ отказва да приеме този факт. Гласът на Пенелъпи Дал прозвучава отново:

– Бони е помощник-библиотекар в библиотека „Ренълдс“ на колежа „Бел“. Отвориха я отново през юни за студентите от лятната програма, въпреки че вътре се влиза само с маски, естествено, а вероятно и със сертификат за ваксинация, макар до момента да не са...

Съобщението свършва. „Няма ли да минеш направо на въпроса?“, мисли си Холи и пуска раздразнено последното съобщение. Пенелъпи говори още по-бързо, сякаш изпълнява рап парче.

– Ходи на работа с колело. Колко пъти съм ѝ обяснявала, че е опасно, но тя възразява, че носи каска, все едно това може да я предпази от тежка катастрофа. Отбила се в „Джет Март“ за безалкохолна напитка и тогава за последно... – Пенелъпи се разплаква. На Холи ѝ е трудно да слуша. Дръпва силно от цигарата и я гаси яростно. – Тогава са я видели за последно. Моля ви, помогне...

Съобщението свършва.

Холи стои със служебния телефон в ръка. Изслушала е съобщенията на високоговорител. Сяда и връща телефона на поставката му. За пръв път, откакто Шарлот се разболя – не, откакто Холи осъзна, че майка ѝ няма да оздравее, – скръбта ѝ остава на заден план, изместена от тези кратки съобщения. Иска да научи цялата история или поне тази част от нея, която знае Пенелъпи Тревожната. Пийт едва ли е в течение, но все пак решава да му звънне. Какво друго има да прави, освен да размишлява за последните няколко видеоразговора с майка си в болницата и колко страх се четеше в очите на Шарлот, докато дишаше с помощта на вентилатор?

Пийт вдига на първото позвъняване и казва хрипливо:

– Здрасти, Холи. Много съжалявам за майка ти.

– Благодаря.

– Словото ти беше прекрасно. Кратко, но въздействащо. Иска ми се само... – Прекъсва го пристъп на кашлица. – Иска ми се само да можех да те видя. Някакъв технически проблем ли имаше?

Холи би могла да отвърне, че това е била причината, но се старае винаги да казва истината освен в редките случаи, когато е наложително да излъже.

– Нямаше технически проблем, просто изключих камерата. Изглеждам ужасно. Ти как си, Пийт?

Чува хриптенето в дробовете му, когато той въздъхва.

– Не особено зле, но вчера се чувствах доста по-добре. Господи, дано не го карам с месеци като някои хора.

– Обади ли се на личния лекар?

Пийт се разсмива все така с хрипове.

– По-лесно ще се свържа с папата. Знаеш ли колко нови случая са регистрирани в града вчера? Три хиляди и четиристотин. Броят на заразените се увеличава главоломно. – Следва нов пристъп на кашлица.

– Защо не отидеш в спешното?

– Засега ще се задоволя със сок и парацетамол. Най-гадното е, че се чувствам ужасно уморен, мамка му. Отиването до кухнята е цяло приключение. Когато ходя до тоалетната, пикая седнал като момиче. Извинявам се, ако тази информация ти идва в повече.

В повече ѝ идва, но Холи не го изтъква на глас. Мислила си е, че няма защо да се тревожи за Пийт, случаите на заразяване в рамките на две седмици след ваксинацията не протичат тежко, но изглежда, все пак има основание да се тревожи.

– За да си побъбрим ли се обаждаш, или ти трябва нещо?

– Не искам да те безпокоя...

– О, моля те, аз искам да ме обезпокоиш. Дай ми да мисля за нещо друго освен за себе си. Моля те. Ти добре ли си? Не си болна, нали?

– Не. Добре съм. Да ти се е обаждала жена на име...

– Пени Дал ли? До момента е оставила четири гласови съобщения на служебния ми телефон.

– И на моя беше оставила четири. Ти обади ли ѝ се?

Холи знае, че не се е обадил. Знае и друго: Пенелъпи Тревожната е прегледала уебсайта на „Търси се“, навярно и профила на агенцията във Фейсбук, и е открила телефонните номера на двамата партньори – мъж и жена. Пенелъпи Тревожната е позвънила първо на мъжа, защото когато възникне проблем – неотложен по нейните думи, – не молиш за помощ кобилата, поне отначало. Обръщаш се към жребеца. Кобилата е резервният вариант. Холи е свикнала да е кобилата в конюшнята на „Търси се“.

Пийт отново въздъхва и отново се разнася обезпокоително хриптене.

– Ако случайно си забравила, агенцията е затворена, Холс. Освен това в момента се чувствам като парцал и реших, че разговор с една хленчеща разведена майка няма да ме накара да се почувствам по-добре. Тъй като ти тъкмо загуби своята майка, дълбоко се съмнявам, че подобен разговор ще разведри и теб. Съветвам те да изчакаш до август. Горещо ти го препоръчвам. Дотогава момичето може да се е обадило на майчето от Форт Уейн, Финикс или Сан Франциско. – Пийт отново кашля, след което добавя: – Или полицията ще е открила тялото.

– Говориш така, сякаш знаеш нещо, въпреки че не си се обадил на майката. Във вестниците ли са писали за случая?

– О, да, голяма новина. Извънредна новина. Имаше два реда по въпроса в криминалната хроника между новините за гол мъж, заспал на Къмбърланд Авеню, и бясна лисица, обикаляща на паркинга пред Общинския център. Напоследък във вестниците пишат единствено за ковид и за препирните трябва ли да се носят маски, или не. Което е горе-долу същото като да стоим на дъжда и да спорим дали ще се намокрим. – Пийт се смълчава, после добавя неохотно: – В гласовото съобщение жената каза, че към нас я е насочила Изи, така че ѝ звъннах.

Това лято Холи не е имала много поводи да се усмихва, но сега усеща как по лицето ѝ плъзва усмивка. Хубаво е да знаеш, че не си единственият пристрастен към работата.

Пийт сякаш я вижда, макар да не разговарят чрез Zoom.

– Не прави от мухата слон. И без това исках да се чуя с Изи, да видя как е.

– И как е?

– Що се отнася до ковид, всичко е наред. Зарязала е поредния си приятел и ми наду главата по този въпрос. Попитах я за тази Бони Дал. Изи обясни, че в полицията я водят „изчезнало лице“. Имат пълни основания. Съседите са споделили, че Дал и майка ѝ често се карали, крещели си, а за седалката на велосипеда имало залепена с тиксо прощална бележка. Само че бележката здраво уплашила майката, а според Изи може да се тълкува по различни начини.

– Какво пише в нея?

– Състои се само от три думи: „Не издържам повече“. Което може да означава, че е напуснала града или...

– Или че се е самоубила. Приятелите ѝ какво казват за душевното ѝ състояние? А колегите от библиотеката?

– Нямам представа – отвръща Пийт и отново започва да кашля. – Не задълбах повече, а съветвам и теб да не го правиш, поне засега. На 1 август случаят или все още ще стои неразрешен, или ще се е разрешил от само себе си.

– Да, това са двата варианта – съгласява се Холи.

– Така е.

– Къде са намерили колелото? Госпожа Дал каза, че дъщеря ѝ се отбила в „Джет Март“ за безалкохолно. Пред магазина ли е било? – Холи се сеща поне за три магазина от веригата „Джет Март“ в града, но вероятно има и други.

– Нямам представа. Мисля да полегна. Отново ти изказвам най-искрени съболезнования.

– Благодаря. Ако не започнеш да се подобряваш, искам да се консултираш с лекар. Обещай ми.

– Голяма си досада, Холи.

– Да. – Отново се усмихва. – И много ме бива в това. Научих се от майка си. А сега ми обещай.

– Добре, обещавам. – Най-вероятно лъже. – Още нещо.

– Какво? – Мисли си, че е нещо, свързано със случая (вече мисли за това като за нов случай), но се оказва друго.

– Никога няма да ме убедиш, че тази работа с коронавируса е започнала по естествен път и че се е прехвърлил върху хората от прилепи или новородени крокодилчета, или каквото там продават по китайските пазари. Не знам дали са го изпуснали случайно от някоя лаборатория, или са го пуснали нарочно, но както би казал дядо ми: „Таз’ работа намирисва“.

– Гони те параноята, Пийт.

– Дали? Да, знам, че вирусите мутират. Това е начинът им да оцелеят. Но има също толкова голяма вероятност да мутират в по-безобиден щам. Това се случи с птичия грип. Само че този вирус продължава да става все по-опасен. С делта-варианта се заразяват и напълно ваксинирани хора – аз съм отличен пример. А хората, които не се разболяват тежко от него, носят четири пъти по-голям вирусен товар в сравнение с първоначалния щам, което означава, че са по-заразни. Всичко това да ти изглежда като чиста случайност?

– Не знам – отвръща Холи. Знае обаче кога някой се е посветил на любимо хоби. Именно това прави в момента Пийт. – Може би Делта ще мутира в по-лек вариант.

– Е, скоро ще разберем. Когато плъзне следващият щам. А това със сигурност ще стане. Междувременно не се занимавай с Пени Дал и си намери нещо за гледане в Нетфликс. Аз това ще направя.

– Добра идея. Оправяй се бързо, Пийт. – С тези думи Холи приключва разговора.

Не ѝ се гледа нищо в Нетфликс (по нейно мнение повечето им филми, дори високобюджетните, са необичайно посредствени), но стомахът ѝ започва да къркори лекичко и Холи решава да се вслуша в призивите му. Яде ѝ се нещо топло. Може би доматена супа и сандвич със сирене. Размишленията на Пийт за вирусите вероятно са прочетени в интернет глупости, но съветът му да не се занимава с Пенелъпи – Пени – Дал несъмнено е добър.

Стопля супата, гарнира сандвича с много горчица и малко лютив сос, както го обича, и не се обажда на Пенелъпи Дал.