Мъртвата планина

1.

Брандън Пърдю и неговият другар от братството Майк Котке седяха на скала под голяма ела близо до мястото, където техният „Джип“ се беше хлъзнал от черния път на Горската служба в канавката и премазал една фиданка. Подаваха си един на друг бутилка ароматизиран ром „Капитан Морган“ и джойнт. Толкова високо в планината нямаше мобилно покритие и вече беше започнало да се стъмва. Те обаче бяха твърде пияни и замаяни, за да тръгнат пеша. Освен това най-близкото шосе беше най-малко на шестнайсет километра оттук. Нямаше вероятност някой да мине по пътя, по който бяха поели в пиянското си веселие, защото беше затворен и те не трябваше да са тук. Единственото, което им оставаше, беше да седнат под едно дърво и да се насвяткат, както каза Брандън на своя другар Майк.

– Не задържай джойнта, приятелю – пропя Котке с дрезгав глас и протегна ръка.

– Ето, пич, разбий се. – Пърдю го подаде на Котке, който си дръпна, предлагайки бутилката в замяна.

– Пич, оставил си я да угасне – оплака се Котке и изпъна ръката, в която държеше цигарата, вторачен неодобрително в нея.

Пърдю му подаде запалката. Котке се засуети с нея и започна да псува, когато задуха вятър. Най-накрая успя да запали джойнта и си напълни гърдите с дим.

– Започна да става студено, човече – каза Пърдю, докато надигаше пластмасовата бутилка с ром.

– Наистина ли, Айнщайн? Нали сме на три хиляди метра над морското равнище! – Котке погледна фаса. – Този е finito. – Той го хвърли. – Имаш ли друг?

– На, смучи това. – Пърдю прерови еднодневката си и извади голяма „Берта“, запали я и я подаде на приятеля си. Боже, здраво се беше надрусал. Големите дървета около тях се люлееха на вятъра. А може би въобще не помръдваха, просто мозъкът му създаваше това впечатление. Но с всяка минута ставаше по-студено. Беше Хелоуин и вероятно тази нощ температурата щеше да падне под нулата. Не можеха да прекарат нощта в джипа, наклонен и със счупено предно стъкло, а вътрешността му осеяна с отломки. На всичко отгоре миришеше на бензин, заради което Пърдю предположи, че фиданката е пробила резервоара. Ако се опитат да запалят колата, за да се стоплят, можеха да се самовзривят.

Какво ще правят? Не биваше да останат тук на открито, като пият и пушат, докато изгубят съзнание и замръзнат до смърт. Пърдю прогони тази мисъл от съзнанието си, докато отпиваше от бутилката ром. Това щеше да го стопли. Поне временно.

– Брандън, усети ли това? – извика Котке.

Пърдю се съсредоточи отново.

– Какво?

– Дъжд. Усетих го по лицето си. Дъждовна капка.

Пърдю отпи още една глътка от бутилката. Докато го правеше, усети нещо студено да докосва лицето му.

Котке бръкна в еднодневката си, извади фенерче и го включи. Насочи го нагоре към небето.

– Вали сняг!

– Боже мили! – изстена Пърдю. Сняг. Естествено. В планината Манцано на три хиляди метра височина. В края на октомври. Бяха прецакани.

– Ей – каза Котке, – трябва да намерим подслон. Наистина.

Пърдю изстена отново. Подслон? Нямаха палатка, спални чували. Нищо. Само леки якета. В джипа имаше ли одеяло? Не можеше да си спомни, но едва ли.

– Да запалим огън? – най-накрая каза Пърдю.

– Това няма да спре снега. Трябва да намерим нещо подобно на подслон, човече.

Сега Пърдю усети леденото ужилване на студа по лицето си. Вятърът се усилваше. Котке стана и освети района с фенерчето. Теренът се спускаше надолу в елова гора. Котке преметна раницата си през рамо и направи няколко крачки напред, насочвайки лъча наляво-надясно.

– Какво правиш? – попита Пърдю.

– Ти какво мислиш, че правя? Ставай и тръгвай да намерим място, където да прекараме нощта. Може да се върнем обратно утре сутринта.

Пърдю стана със залитане, трябваше да пребори внезапното замайване. Последва Котке надолу по склона в гората, като се препъваше и влачеше крака. Температурата падаше и около тях се виеха снежинки. Дълбоко долу Пърдю виждаше далечните светлини на Саут Вали на Албъкърки, които се разтваряха в снежната омара.

– Пич, виждаш ли онези големи скали там долу? Може би ще намерим навес. – Лъчът на фенерчето затрепка в едно дере, което на Пърдю въобще не се стори обещаващо. Склонът стана по-стръмен. Гладката, покрита с борови иглички земя отстъпи място на грапави камъни и малки оголени скали, осеяни с гъсти храсталаци и коренища. Всъщност приличаше най-вече на място, където човек може да си счупи кокалите.

– Не ми се вярва – каза Пърдю.

– Хайде!

Пърдю го последва неохотно, спускайки се под ъгъл в дерето. Вече беше понатрупал сняг и земята стана хлъзгава. Пърдю се насили да внимава къде стъпва, но въпреки това се чувстваше нестабилен и непрекъснато се хлъзгаше, ругаеше и гледаше да се хване някъде. Задникът му подгизна от плъзгане и сядане в снега.

Склонът продължаваше да се спуска към дъното на дерето, пълно със заоблени каменни блокове, поръсени с пресен сняг. Пърдю усети, че бързо изтрезнява.

– Няма да сляза там долу – каза той. – Всичко ще свърши с това, че ще ни замръзнат задниците.

– Ей! Я виж това! – извика Котке и насочи лъча.

Пърдю погледна натам. Лъчът на фенерчето пронизваше виещите се снежинки и слабо осветяваше другия край на дерето. На около три метра от дъното се откриваше малка черна триъгълна дупка – входът на пещера.

– Видя ли това? – попита Котке.

– Няма да можем да се пъхнем там – отговори Пърдю.

– Няма да можем ли? Само гледай.

Котке се подхлъзна и се спусна до дъното на дерето, след това започна да се катери към отвора. Тук скалите бяха от лава и с множество издатини, където можеш да се хванеш или стъпиш, и след няколко минути стигнаха до дупката. Котке светна вътре. Лъчът откри свободно пространство – пещера с пясъчен под.

Котке пропълзя през отвора и весело се изправи със залитане. Вдигна ръце.

– Това е страхотно и аз го намерих!

Лъчът на фенерчето обследваше пространството. Пърдю трябваше да признае, че е идеалният подслон. Достатъчно висок, за да се изправиш, но назад се снишаваше толкова, че можеше само да пълзиш.

– Замръзвам – каза Котке. – Хайде да запалим огън.

– Добре. – Пърдю погледна назад през входа на пещерата. Дъното на дерето беше покрито със сухи клони и паднали дървета, но това означаваше да излезе отново навън.

– Излез и ми подавай дървата – каза Котке.

Пърдю неохотно изпълзя навън. Докато Котке осветяваше с фенерчето, той събра сноп подпалки и клони и ги подаде нагоре. Нямаше ръкавици и ръцете му бяха мокри и замръзнали, но за много кратко време струпа голяма купчина пръчки, които щяха да свършат работа.

Пропълзя обратно вътре, докато Котке палеше огъня. Макар дървата да бяха малко влажни от снега, вятърът беше вкарал в пещерата сухи листа и треви и той скоро разпали огъня, а димът беше изсмукван през една пукнатина близо до входа. Беше почти съвършено – истинско чудо!

Пърдю стопли ръцете си на пламъците.

– Имаш ли още нещо за къркане? Ще ми дойде добре след цялото това бачкане.

– Вече е на път. – Котке дръпна ципа на раницата си и извади друга пластмасова бутилка ром, малко бурканче с две съцветия от марихуана, ръчна мелничка, хартия за цигари, един „Кит Кат“, блокче „Сникърс“, пакетче „М & М“ с фъстъци и голям пакет „Прингълс“.

– Ти си се подготвил, брато.

– Ако нося трева, нося и хапки. Желязно правило.

Пърдю грабна новата бутилка, отвинти капачката и отпи голяма глътка в опит да съживи усещането за топлина, на което се беше наслаждавал, преди да завали сняг. Наблюдаваше как Котке слага една от пъпките в мелничката и я завъртя яко. Миризмата на марихуана се понесе във въздуха. След това се зае да свие една дебела цигара.

Огънят сега грееше толкова силно, че Пърдю дръпна ципа на якето си. След това отпи още една голяма глътка. Главата му отново приятно се маеше, беше му топло и си бяха намерили пещера. Вън вятърът виеше, снегът валеше. Утре щеше да е кофти, но това щеше да е чак утре. Засега имаха подслон и си къркаха сладко-сладко.

– Уха, голямата Берта е готова! – каза Котке и запали цигарата. Започнаха да си разменят рома и джойнта. Пърдю си дръпна веднъж, после повтори и накрая потрети.

– Ей, я виж това! – извика Котке.

Пърдю се обърна и видя онова, което сочеше Котке. В светлината от огъня близо до тесния край на пещерата имаше дълга гладка каменна повърхност, върху която бяха издълбани изображения. Петроглифи1.

Пърдю присви очи. На светлината от пламъците можа да види спирала, няколко лица, зигзагообразна стрела, птича фигура с гърбица, свиреща на флейта. Хелоуин. Да се окажат тук точно през тази от всички възможни нощи, го накара да изпита страх въпреки къркането.

Но Котке остана невъзмутим и вдигна един камък.

– Две точки, ако улуча онази спирала. – Той го хвърли и пропусна, улучвайки вместо това едно от лицата. – Заради това три точки!

– Николко точки за това – каза Пърдю, решен да не постъпва като слабак. – Сега той вдигна един камък. – Пет точки за птицата. – Запрати го високо и той се стовари право в средата на птицата, оставяйки пукнатина. – Да! Пет точки!

Котке взе по-голям камък.

– Това е за десет точки. – Засили го към спиралата и камъкът се стовари върху нея с трясък, а от сътресението от тавана се отрониха няколко камъчета. – Десет точки!

За да не бъде надминат, Пърдю хвана по-голямо парче скала от стената на пещерата и го измъкна, като го разклащаше. След това направи крачка напред.

– Ей, това е измама!

– Точно така. – Пърдю запрати камъка срещу птицата и той се стовари върху нея със силен глух трясък. Сега от тавана се посипа цял куп малки камъчета. – Петнайсет точки! – извика той и се засмя гръмогласно.

– Дръжки петнайсет точки! – Котке намери още по-голяма скала. Беше толкова тежка, че едва я носеше. След това я довлече до задната част и я стовари право върху флейтиста. Парчето удари каменната стена с такава сила, че тя помръдна и от тавана се чу внезапно стържене. С писък Котке отскочи назад, когато цял поток камъни рукна и потече с тракане, вдигайки облак прах. Котке, който на косъм успя да избегне премазването, падна в праха, който се сипеше от малкия отвор, смеейки се истерично.

– Стига с тия глупости – каза Пърдю. – Не искам да бъда погребан жив.

Котке продължи да се смее. Пърдю се настани удобно и отпи още една глътка ром. Бутилката беше почти празна. Божичко, колко беше изпил? За миг забрави къде се намира, легнал по гръб и вторачен в светлината на огъня по тавана, неспособен да организира своите вихрещи се мисли. Чу още истеричен смях. Той ли се смееше, или Котке? Смехът премина в звуци от повръщане, но не му пукаше. Искаше просто да затвори очи и да заспи. Само че му беше студено. Успя да изпълзи по-близо до огъня и отново легна на пясъка, но в него имаше няколко издатини и той започна да се върти. Нещо го мушкаше в гърба точно на мястото, където искаше да спи.

Смътно чу още звуци от повръщане. Котке пак драйфаше. Пърдю се обърна по корем и зарови ръка в пясъка, за да махне това, което го ръгаше в гърба. Докато драскаше и копаеше, видя, че не е камък, както предполагаше, а нещо гладко и светлокафяво като кубе. Макар главата му да се маеше и да не можеше да фокусира очи, докато махаше пясъка и дълбаеше, видя да се появяват две черни дупки, последвани от ухилени зъби и буца сплетена коса закрепена към парче изсъхнала плът.

– Мамка му! – извика Пърдю. – Тук има шибан мъртвец! – Той залази на четири крака назад, докато се опитваше да се махне от онова нещо, което го гледаше вторачено от пясъка с черните си очни орбити и проблясващи зъби. – Майк! Майк!

Майк обаче лежеше проснат възнак от другата страна на огъня в безсъзнание и оповръщана риза.

Пърдю се опита да стане, но не можеше да пази равновесие, затова започна да се оттласква с крака назад. Накрая, когато успя да се отдалечи от онова нещо толкова, колкото пещерата позволяваше, той се отпусна настрани и се сви на топка. Стисна здраво очи, надявайки се нещото да изчезне като кошмар, докато пияният му мозък потъна в безсъзнание.

2.

Специален агент Корин Суонсън се спря до бюрото на секретаря пред вратата – затворената врата – на кабинета на специалния отговорен агент. Младият мъж вдигна очи към нея.

– Може да влезете – каза той и натисна бутон на терминала на бюрото си.

Корин стисна кръглата дръжка на вратата с нещо повече от леко притеснение. Бяха минали почти четири месеца от последния ѝ голям случай. Случай, включващ между много други неща убийството на Хейл Морууд, старшия агент, който ѝ беше ментор от пристигането ѝ в полевия офис на ФБР в Албъкърки преди година. Тя беше все още травматизирана от неговата смърт. Не минаваше и ден, без нещо да ѝ напомни за агент Морууд – тъпа, упорита болка, която никога не изчезваше. Кори изграждаше уважение към хората бавно, а доверие – още по-бавно... обаче Морууд беше заслужил и двете преди смъртта си.

Последният ѝ голям случай. През изминалите четири месеца беше участвала в различни разследващи комисии, в продължителни разпити и бе подложена на няколко теста с детектора на лъжата. Като се има предвид колко невероятен беше случаят, обратната тяга не беше за чудене. Корин беше довела разследването до успешен край, макар и по необикновен начин... Но веднага след края му целият проект беше засекретен и тя със закъснение осъзна, че няма да получи голямо обществено признание или шанс за похвала. Още по-тревожно беше, че отговорният старши агент Гарсия още не ѝ беше определил нов ментор – технически погледнато, тя все още беше агент в обучение – нито ѝ беше възложил някой малко по-значителен случай. Не беше наказана – щяха да ѝ го съобщят – но Гарсия ѝ възлагаше незначителни безопасни задачи като наблюдение и тя не преставаше да се пита дали не се намира под някакъв вид тайно оценяване.

След като прогони тези мисли, Кори влезе.

Специалният отговорен агент Хулио Гарсия стана иззад бюрото си и протегна ръка, за да се здрависат. Макар да беше минало доста време, откакто беше влизала в неговия кабинет, той изглеждаше съвсем същият. Единственото, което сякаш се различаваше, беше количеството трафик по магистралата под прозорците.

– Агент Суонсън – каза той. – Благодаря, че дойде. Седни, моля.

Както винаги тя се изненада как толкова як тип може да говори така кротко. Когато седна на стола срещу бюрото му, той се отпусна на своя стол, придърпа една папка, отвори я и започна да оглежда съдържанието ѝ.

– Е, Корин – попита, без да вдига очи, – готова ли си отново да си изцапаш ръцете?

– Да, сър – отговори Кори, а думите сякаш се изтърколиха от устата ѝ. Тя изпита прилив на благодарност.

Той кимна, след това вдигна очи към нея, без да се усмихва или мръщи, както му беше навик, а кафявите му очи я преценяваха.

– В такъв случай, искам да се запознаеш с твоя нов ментор.

– Моят нов ментор? Да, сър. – Нима началникът на полевия офис щеше лично да я съветва? Не – Гарсия натисна бутона на бюрото си и вратата се отвори. Влезе жилест мъж на средна възраст.

– Агент Суонсън, това е надзорен специален агент Клей Шарп.

Тя стана. Мъжът претегна ръка и тя се здрависа за миг с него. Кожата му беше хладна, ръкостискането силно, но не прекалено. Не като на някои агенти, които сякаш се наслаждаваха да трошат кокалчета. Агент Шарп беше среден на ръст, в края на четиресетте, със сънливи на вид очи. Имаше красиво, дори деликатно лице и беше облечен безупречно. Макар костюмът му да беше в стандартното за ФБР синьо, беше с по-модерна кройка от обикновено и обгръщаше съвършено стегнатото му атлетично тяло. Облеклото се допълваше от стегнато вързана скъпа копринена вратовръзка. Дългата коса на Шарп беше сресана назад в изрядна прическа и допълваше картината на човек, отнасящ се с внимание към външния си вид, без да робува на стила на Бюрото. Кори не можа да реши дали това е добре, или не.

Беше виждала Шарп от време на време в офиса, но никога не бе имала работа с него. Беше тих и донякъде енигматичен и другите агенти, изглежда, се отнасяха към него със смесица от уважение и предпазливост. Струваше ѝ се, че той е онези, които наричаха „дялан камък“: лаконичен, прагматичен и способен.

– Агент Шарп се съгласи да те напътства през остатъка от периода ти на обучение – каза Гарсия оживено. – И тъй като досега не е бил ментор, а ти трябва отново да си намокриш краката, аз ти дадох лесен случай. – Той затвори папката и я протегна на двамата едновременно. Шарп ѝ даде знак, че тя, а не той, трябва да я вземе. Кори го направи, оценявайки жеста му.

– Снощи две момчета от братството в Техническия колеж в Саут Вали са заседнали в снежна буря в планинската верига Манцано. Подслонили се в пещера и намерили човешки останки.

– Праисторически или исторически? – попита Кори.

– Това трябва да разберете. Информацията, която получихме от момчетата, не беше съвсем ясна.

– Значи може да е било индианско погребение – каза Шарп, проговаряйки за пръв път с тих глас и с акцент, който Кори не можа да определи. – Или... – той направи пауза – нещо по-интересно.

– Точно така – кимна Гарсия.

На Кори се стори, че казаното от Шарп съдържа някакъв намек, който Гарсия беше схванал, а тя – не. Тя погледна Шарп. Неговите светлокестеняви – по-скоро кехлибарени, отколкото зелени под косите слънчеви лъчи – очи изглеждаха дори по-сънливи, отколкото в началото. Тя имаше усещането, че колкото по-сънлив изглежда, толкова по-бдителен е.

– Изглежда, че също така са съсипали мястото – добави Гарсия. – Може да им бъдат повдигнати обвинения. На слава богу, това не е наш проблем.

Шарп кимна леко. Той погледна към папката в ръката на Кори, към която беше прикрепен с телбод адрес. След това се обърна към нея.

– Агент Суонсън, ще започваме ли?

– Да, разбира се. – Тя се упъти към вратата, но се спря за кратко и погледна назад. – Благодаря, сър.

Началникът на полевия офис отвърна на погледа ѝ, гладейки замислено брадичката си с ръка.

– Наслука – отговори той.

3.

– Какво знаеш за планинската верига Манцано? – попита агент Шарп, докато пътуваха по магистрала 337, следвани от буса на екипа от ФБР за събиране на доказателства.

– Не много, като изключим, че я виждам отдалеч – отговори Кори. – Не съм много отдавна в Ню Мексико. – Когато за пръв път се срещна с Шарп, се почувства сдържана и нервна. Това усещане още не се беше разсеяло. Беше труден за разгадаване с маниера си да говори бавно и с непроницаемото си поведение. Нейният предишен ментор агент Морууд също беше сдържан, но тя беше успяла да установи връзка с него. Опитваше се да не сравнява двамата мъже и да позволи на това сравнение да оцвети възприятието ѝ. Но ѝ се искаше новият ѝ ментор да не е толкова затворен. Сега поне говореше.

– От досието ти се вижда, че си била доста заета. Има част от него, която е засекретена... дори аз нямам достъп до нея. Любопитно.

Кори също беше хвърлила око на неговото досие или по-точно на онова, до което можеше да стигне, без да предизвика учудване. Шарп беше във ФБР вече почти шестнайсет години и за разлика от Морууд, който беше изваден от строя заради нараняване и пратен да менторства, той се бе издигал в чин като вълк единак. Преди да влезе във ФБР, е бил военен на толкова секретни постове, че само страните бяха споменати: Йемен, Ирак и Турция.

– Веригата Манцано е част от разрива Рио Гранде – скалисти слоеве, които са се разкъсали и започнали да се издигат преди около двайсет милиона години. По протежение на Рио Гранде има стръмна западна страна и по-полегата източна. Най-високите върхове на веригата се издигат на повече от три хиляди метра.

– Разбирам, сър – каза Кори.

– Военновъздушната база „Къртланд“ заема цялата северна страна на веригата. Най-голямото хранилище за ядрени оръжия в света, което се управлява от Глобалното ударно командване на Военновъздушните сили.

– Най-голямото? – Кори нямаше никаква представа за това.

Шарп кимна.

– Южно от „Къртланд“ лежи ивица индианска земя. Част от градчето Ислета Пуебло2. Южно от него са разположени четвърт милион акра национална гора и пустош. Един от най-малко посещаваните райони в югозападната част на Щатите.

Кори не беше сигурна какво да каже. На Шарп сякаш му доставяше удоволствие да предава тази информация. Кори си помисли, че задаването на няколко въпроса сигурно ще направи добро впечатление.

– Какво ще правят с всички тези ядрени оръжия? Не са ли разположили вече достатъчно?

– Повечето от тях са предвидени като замяна на оръжия, които са били използвани при ракетна престрелка и хвърлени от бомбардировачи. По време на война.

– Имате предвид да се презаредят бомбардировачите, след като светът е бил унищожен? – Кори на мига съжали за казаното и се запита как ли ще го приеме Шарп. Видя, че я гледа с любопитство. Очите му, които беше забелязала, че рядко премигват, се затвориха сега преднамерено бавно като на гущер. След това той тихо се изсмя.

– Това е идеята, агент Суонсън. Колкото и да изглежда нелогична.

Те продължиха да пътуват в мълчание, докато Кори не събра смелост да зададе въпроса, който я вълнуваше още от тяхната среща при Гарсия:

– Сър, за да добия яснота: официално аз ли съм агентът, отговарящ за разследването, или вие? За да знам кой ще води – добави тя, заеквайки.

Той я погледна със сънливите си очи.

– Ти, агент Суонсън. Мислех, че си го разбрала.

– Благодаря, сър. Надявам се да заслужа одобрение.

Божичко, не прозвуча ли твърде подлизурско? Щеше ѝ се да може да се оправя по-добре с този човек.

Шарп зави надясно по път 55 и скоро минаха през малкото селце Тахик в планинското подножие, откъдето започваха редица черни пътища на Горската служба. В папката за разследването имаше карта на хартия и сега Шарп поиска Кори да навигира, което тя се зае да прави с помощта на джипиеса в мобилния си телефон и хартиената карта. На нея някой беше очертал с молив мястото, където колата е излязла от пътя, и местоположението на пещерата. През нощта във високите части на планината беше навалял пресен сняг, бурята го беше навяла. Беше студен есенен ден с безоблачно небе. Скоро се озоваха над снежната линия и заподскачаха по ужасен път, разкалян от топящата се лапавица. Шевролетът „Тахо“ се справяше добре, но на буса му беше трудно, което ги забавяше.

Пиноновите и хвойнови дървета бяха сменени от жълти борове, а те на свой ред от ели и смърчове. Имаше толкова много отклоняващи се пътища и завои и мина толкова време, че Кори започна да се тревожи да не са завили някъде погрешно. Тя обаче запази тези съмнения за себе си. Най-малкото виждаше пресни следи от гумите на други автомобили, което беше окуражаващо.

Най-накрая се озоваха на място, където пътят беше затворен със земен насип, но имаше следи от гуми, които го заобикаляха. Това трябваше да е затвореният път, по който двама младежи бяха поели. Шарп прекара шевролета покрай насипа, след това зачака буса. След малко повече от половин километър стигнаха до мястото на катастрофата, където бяха паркирали няколко превозни средства: два зелени пикапа на Националната служба за правоприлагане в горите; пикапа на шерифа на област Торънс и евакуатор, на който беше качен потрошеният джип.

Кори слезе от колата със служебния си мобилен телефон и бележник в ръка. Беше открила, че зачисленият ѝ от ФБР „Айпад“ е неудобен, и предпочиташе солидността и трайността на мастилото и хартията. Изглежда модата на хартиените носители се връщаше във ФБР, след като електронните записи можеха да бъдат променяни и съдебните заседатели бяха започнали да се отнасят с все по-голямо подозрение към тях.

Шарп затвори вратата на шофьора, докато бусът спираше. Екипът за събиране на доказателства се изсипа от него и започна да разтоварва оборудването си. Мъж в шерифска униформа се приближи с протегната къра към Шарп.

– Добре дошли – поздрави той. – Заместник-шериф Бака, окръг Торънс.

– Специален агент Клей Шарп – пое Шарп ръката на шерифа.

– Специален агент Кори Суонсън. – Тя се опита да прозвучи отривисто и професионално. Бака носеше каубойска шапка, имаше голям черен мустак и сърдечна усмивка. Вероятно беше на около четиресет години. Кори се огледа, за да види къде е самият шериф. Това ѝ припомни за нейния приятел Хоумър Уотс и тя се запита какво ли прави. Областта на Уотс Сокоро беше до Торънс. Без съмнение всички се познаваха.

– Радвам се да се запозная с вас двамата – каза Бака. – И добре дошли.

Началникът на Екипа за събиране на доказателства (ЕСД), едър тип на име Нейт Финдли, дойде при тях. Кори го беше срещала няколко пъти в офиса: многознайко, но се ползваше с репутацията на компетентен.

– Агент Шарп – каза той, – готови сме да започваме.

Шарп повдигна вежди и посочи Кори.

– О, ясно. – Финдли се обърна към нея с очакване. – Мадам? Готови сме.

„Мадам“ беше женският еквивалент на „сър“, но Кори го мразеше. Не можеха ли да измислят дума, която да не я кара да се чувства като някаква мъдра старица.

– Благодаря, господин Финдли. Да вървим да хвърлим едно око. – Тя се обърна. – Шериф Бака, може ли да ни съпроводите до мястото?

– Разбира се. – Бака се поколеба. – Пътят е труден.

След като никой нищо не каза, той тръгна надолу по склона, като си проправяше път с присвити колене. Имаше около десетина сантиметра сняг, утъпкан от слизащи и качващи се хора. Склонът скоро стана по-стръмен и каменист. Кори се удиви, че две пияни момчета са се спуснали тук в тъмното, без да си счупят вратовете. След около четиристотин метра стигнаха до края на малко дере. На дъното му имаше неколцина мъже, които си подаваха термос горещо кафе. Сгъваема стълба беше облегната на другата страна на дерето, а горната ѝ част беше опряна в отвора на пещера.

Кори отново се удиви. Момчетата бяха извадили късмет. Можели са лесно да пропуснат пещерата и да умрат от измръзване.

– Шерифе – попита тя, – къде са сега момчетата? Още ли са тук?

– Не. Отведоха ги за медицински преглед. Имаха доста тежка сутрин: силен махмурлук от много пиене снощи. След прегледа ги пуснахме да си вървят.

– Ние? Имате предвид шерифската служба?

– Да.

– Защо не ги разпитахте?

– Ще го направим, ако е нужно, след като оценим мястото и установим дали има причина да им се повдигат обвинения.

– Ясно. – Тя започна да се спуска към дъното на дерето по хлъзгави заоблени каменни блокове, покрити с лед. Шарп и ЕСД я последваха. На дъното нямаше много място.

– Не виждам ограден периметър – каза Кори на заместник-шерифа.

– Решихме, че от ФБР ще пожелаят сами да го определят.

Тя кимна.

– Нека опънат малко полицейска лента ето тук и там. – Тя нареди на Финдли да огради дъното на дерето под входа на пещерата, след това се обърна към останалите:

– Вие, момчета, си облечете защитните екипи. Искам един и за мен.

– Разбира се, мадам.

Неочаквано от входа на пещерата се показа една глава.

– Ей, Бака, тук има още един труп.

Кори се вторачи в мъжа.

– Кой сте вие?

Той погледна надолу към нея.

– Аз съм шериф Хоули. А вие коя сте?

Кори вдигна значката, закачена на ремък през врата ѝ.

– Специален агент Суонсън, ФБР. – Тя чу друг далечен глас зад Хоули.

– Шерифе, може ли вие и другият човек да напуснете мястото? – каза Кори.

Мъжът имаше месесто лице и авиаторски очила, които бяха избутани на бръснатото му теме.

– Ние работим. Ще ви информираме, щом свършим.

Кой всъщност отговаряше за мястото? Областният шериф или хората от Службата за правоприлагане в горите? Не беше ясно. Кори взе бързо решение: тя щеше да поеме тази отговорност. Окажеше ли се погрешна стъпка, беше по-добре да си поел отговорност, отколкото да не си го направил, ако все пак е твое задължение. Особено пред Шарп.

– Шериф Хоули – каза тя, – вие и вашият човек сте на потенциално местопрестъпление без защитно облекло.

Той се вторачи надолу към нея, а лицето му започна да потъмнява.

– Не ми казвайте как да си върша работата.

Кори се въздържа да стрелне поглед към Шарп – трябваше сама да се оправи с това. Тя си пое дълбоко дъх и се опита да придаде властни нотки на гласа си:

– Шериф Хоули, според стандартните полицейски правила вие не трябва да се намирате в близост с възможно местопрестъпление без защитно облекло, докато ЕСД не е обработил мястото. Затова почтително ви моля да освободите мястото, така че нашият ЕСД да може да влезе и да си изпълни задълженията.

Шерифът продължаваше да я гледа вторачено. Нямаше вид на много умен и Кори осъзна, че го е бомбардирала с много сложни думи твърде бързо.

Въпреки това той разбра смисъла на посланието.

– Коя, по дяволите, сте вие, млада госпожице, че да казвате на мен и моите заместници какво да правим на наша територия?

За миг Кори беше смаяна от толкова открито предизвикателство. След това усети пристъп на гняв. Млада госпожице. Но преди да успее да каже каквото и да било, заговори Шарп:

– Шерифе? Ще имате големи неприятности с ФБР, ако не слезете оттам. Веднага.

Гласът на Шарп не беше висок, но някак необичайно пълен със заплаха. Почти на мига шерифът се скри и заговори със своя придружител в пещерата, след това се показа отново с дебелия си задник напред и слезе по стълбата, следван от своя заместник. Те нищо не казаха, докато се промъкваха под наскоро опънатата полицейска лента и застанаха от другата ѝ страна с кръстосани ръце. Кори сведе очи, чувствайки бремето на факта, че се наложи Шарп да се намеси. Но старшият агент отново се беше отдръпнал и стоеше зад нея едва ли не почтително.

През това време Финдли подаде на Кори защитен костюм. Тя се напъха в него, после си сложи калцуни, качулка и маска.

– Ако нямате нищо против, ще се кача първа – обяви тя и започна да се качва по стълбата. Екипът я последва.

Вътре в пещерата бяха монтирани прожектори, захранвани от акумулатор. На мястото цареше бъркотия. Огънят от едната страна беше угаснал. Сажди покриваха тавана. В един песъчлив участък лежаха два оголени човешки черепа и няколко кости, разхвърляни наоколо. Изглежда някой – може би шерифът или момчетата от братството – ги бяха изкопали частично. Носеше се кисела миризма на повръщано и тя откри обилните локви откъм далечната страна на огъня. Наоколо бяха разхвърляни парчета стъкло и фасове от цигари и джойнтове. Както и малко тоалетна хартия. Навсякъде имаше следи от стъпки. Бяха толкова много, че щеше да е невъзможно да се отделят тези на момчетата от тези на шерифите и който и да е друг, влизал в пещерата. Близо до края ѝ част от тавана се беше срутил и купчина неотдавна паднали камъни и отломки бяха разхвърляни вдясно от плоча, на която имаше няколко праисторически петроглифа с пресни вдлъбнатини, пукнатини и драскотини от хвърляни камъни, които осейваха пода на пещерата отвъд нея.

– Как са могли тези задници! – измърмори Нейт.

– Глупаци! – отговори Кори.

Тя насочи вниманието си към човешките останки. Можа веднага да установи от махагоновия цвят на костите, че са стари – почти сигурно праисторически. Парче изсъхнала плът покриваше купола на черепа, а от нея висеше плитка коса: още доказателства за тяхната древност.

В пясъка се виждаше и крайче от тъкан. Кори протегна ръка към Финдли.

– Можеш ли да ми подадеш четка?

С къси грижливи движения тя разкри плетена тъкан. Докато разкриваше все повече от нея, стана ясно, че е част от нещо като праисторическо одеяло. Още малко четкане разкри, че задните части на двата черепа са ритуално сплескани: признак, че става дума за погребения на предци на индианци от племето пуебло, което допълнително се подкрепяше от древните петроглифи. Тя продължи да четка и скоро оголи ръба на древно оцветено гърне, прясно счупено.

Тя погледна към Нейт.

– Праисторическо.

Той кимна.

– Това, което би трябвало да направим сега – каза Кори, – след като вече сме тук, е да съберем доказателства за вандализъм, за да подкрепим местните правоохранителни органи. Снимки, документиране, проби от отпадъци, отпечатъци от стъпки, каквото е нужно като доказателства, ако решат да повдигнат обвинения.

– Разбрах – кимна Финдли.

Тя се върна при входа на пещерата, спусна се по стълбата и свали защитния костюм. Зарадва се, щом видя, че шерифът и неговият заместник са си тръгнали. Това е добър повод, помисли си тя, да звънне на шериф Уотс, за да каже „здрасти“ и да поразпита за Хоули. Откри, че Шарп я гледа.

– Праисторическо погребение – каза тя.

Изненада се, когато флегматичният Шарп ѝ се стори натъжен и дори разочарован.

– Със сигурност праисторическо? Никаква вероятност да е по-скорошно?

– Никаква. Тези момчета са разрушили древни петроглифи. Изглежда дори са предизвикали малко срутване на тавана със своите дивотии. Казах на ЕСД да съберат доказателства с цел да помогнем на местните правоохранителни органи. – Тя се поколеба. – Надявам се, че съм взела правилно решение.

Той кимна.

– Правилно е.

– Като теглим чертата – продължи Кори, – това не изглежда като случай за ФБР. – Тя се поколеба. – Благодаря, че изяснихте нещата с онзи шериф.

Шарп я изгледа продължително и преценяващо.

– Когато има неясноти с юрисдикцията, винаги ФБР поема отговорността. Винаги.

Кори почувства, че се изчервява.

– Да, сър.

– Казваш, че това не е случай за нас. Вероятно си права. Но вече сме тук и доброто ни име е заложено на карта. Освен това има оскверняване на индиански гробове, което трябва да се вземе предвид. Това може да се превърне в горещ случай. – Той направи пауза. – И така, агент Суонсън, имаш ли препоръка как да действаме?

– Мисля, че трябва да разговаряме с двамата студенти. Не вярвам, че шерифската служба ще се справи с това както трябва.

Той кимна в знак на съгласие.

Кори попита:

– На какво разстояние се намираме от земите на Ислета Пуебло?

– Десет или дванайсет километра в северна посока.

– Значи ще има техен попечител, определен по Закона за защита на индианските погребения и тяхното репатриране (ЗЗИПИТР)?

Шарп кимна.

– Трябва да се свържем с тях още сега. Също така имаме нужда от археолог специалист, който да документира мястото и да потвърди за протокола, че останките са праисторически.

Друго кимване.

– Мога да препоръчам човек за това. Доктор Нора Кели, главен археолог на Археологическия институт в Санта Фе. Работила съм с нея и преди.

Леко забавяне.

– Звучи твърде високопоставена за толкова дребна работа.

– Да – съгласи се Кори. – Когато обаче юрисдикцията е неясна, ние поемаме отговорността.

Щом чу това, сънливото лице на Шарп се озари от усмивка.

– Давай.

4.

– Какво да правя с тях? – попита Боб Родърхайт, сочейки към двете рамкирани репродукции на Салвадор Дали, които допреди пет минути бяха украсявали стената на новия кабинет на Нора Кели. Нора нямаше нищо против Дали, но се питаше защо Конър Дигби е смятал, че картини на разтопени часовници ще са подходящи за куратора на Югозападната археология3, като се вземе предвид, че имаше много по-подходяща украса подръка.

– Попитай Конър дали ги иска – отговори тя. – Ако не, дари ги на Гудуил.

– Да, доктор Кели.

Многократно се беше опитвала да накара Родърхайт да я нарича Нора, но той учтиво отказваше. И така заради нейната силна склонност към равенство това означаваше, че трябва да се обръща към него с господин Родърхайт вместо с Боб, както правеха всички останали.

Новият ѝ кабинет беше със скромни размери, но очарователен: ръчно измазани кирпичени стени, вкопана в земята кива4, ръчно издялани трегери и таван от кръгли греди и напречни дъски. Доктор Марсел Уайнгро, президентът на института, ѝ беше предложил много по-голям кабинет в предната част на основната сграда на комплекса. Беше впечатляващ, с големи френски прозорци, гледащи към двора с розова градина и фонтан. Нора обаче се беше спряла на нещо по-малко, по-спокойно и трудно за намиране.

Като част от политиката на института за „открити сбирки“, експонати се подреждаха извън хранилищата, за да ги виждат посетителите, вместо да си стоят прибрани на тъмно. Кураторите бяха окуражавани да съхраняват предмети в своите кабинети, за да бъдат на показ. Нора се беше възползвала от тази политика и бе избрала едно красиво акома ола5 гърне – боядисана кана за вода от 10-те години на ХХ век, за да го сложи в нишата близо до огнището и до закачения на стената ослепителен килим от индианците навахо. За противоположната стена беше избрала две картини на индианския художник от племето тива Албърт Лукинг Елк. Те щяха да заемат мястото на двете репродукции на Дали. Иначе кабинетът щеше да остане пестелив и минималистичен. Нора не си падаше по претрупаните помещения.

Родърхайт започна да окачва двете картини от Лукинг Елк, а Нора му помагаше с указания.

Следваше килимът. Това беше по-сложно. Нора гледаше, докато Родърхайт измери стената, отбеляза точките, проби две дупки и монтира корниз, на който провеси килима.

– Доктор Кели, това ли е всичко? – попита той, когато свърши.

– Да, и благодаря, господин Родърхайт.

Той си тръгна и тя седна на стария скърцащ кожен стол, пое си дълбоко дъх и се наслади на мига спокойствие и тишина. Помисли си колко е благодарна, че работи в института и на толкова красиво обзаведено място. Заслепяващо яркият килим беше ефектен и Нора знаеше, че никога няма да ѝ омръзне да го гледа. Беше ноември и полевият сезон бе свършил, но тя правеше планове за догодина. Големи планове, финансирани от фонда за полевата школа, захранван от Лукас Тапън. Експедицията догодина щеше да включва едно от най-тайнствените места в целия Югозапад. Северно от Абекю в планинската верига Хемес лежаха грандиозните останки на древен град на народа пуебло, наречена Си-п’ин-овинге, от 1300 година. За първи път беше ходила в Си-п’ин-овинге като дете, когато баща им ги беше завел със Скип да я видят. Той обичаше да води двете си деца из отдалечените руини в Ню Мексико, далеч от туристическите пътеки. Си-п’ин беше сред най-впечатляващите. Градът беше построен на висок хълм със стръмни склонове и равно било. Заобиколен от високи скали, до него можеше да се стигне по една-единствена пътека. Беше изграден от изсечени каменни блокове, които някога се бяха издигали на четири етажа, и съдържаше най-малко две хиляди помещения, плюс допълнителни скални жилища, изкопани в скалите под него. Имаше четиринайсет киви плюс една голяма, изкопана в скалната основа на върха на хълма. Руините никога не са били разкопавани и са били подложени само на един оглед. Той беше неадекватен и лошо проведен преди половин век. Тъй като беше отдалечен и трудно достъпен с изключение на една виеща се стръмна пътека по стръмния планински склон, Си-п’ин беше до голяма степен пренебрегван от археолозите.

Самотният път до цитаделата се простираше по протежение на тесен хребет, през който обитателите ѝ бяха издигнали не по-малко от три здрави каменни стени със зъбери за стрелци. Така бяха създали лабиринт от пътеки, които нашественикът трябваше да измине, преди да успее да стигне до масивните външни стени на града. В разцвета си Си-п’ин е бил гъстонаселена и могъща крепост. Но имаше твърде много неразрешени въпроси, свързани с нея. Първо, защо градът е бил построен като крепост, след като няма данни за война или насилие през 1300 година? Второ, от какво са се страхували толкова, че са го издигнали високо-високо над поливните си полета, което е изисквало ежедневно трудно изкачване? Били ли са изложени на заплаха, или те самите са били заплаха за целия район? В добавка, което само усилваше загадката, градът беше рязко изоставен през 1475 г. Изглежда всички граждани просто си бяха тръгнали, оставяйки всичко. За това дори не беше създадена трайна теория.

Си-п’ин-овинге е място на много тайни, помисли си Нора и един подробен и добре финансиран оглед на руините без разкопаване на мястото щеше да хвърли много светлина върху тях. Огледът, който беше предложила, вече беше разрешен и бе направен предварителен подбор на персонала. Щеше да започне в края на май, когато планините се освободят от снега. Такива експедиции бяха онова, което обичаше най-много в археологията: да излезеш в пустошта далеч от мобилните телефони и интернет; да живееш в палатка и всеки ден да разкриваш все повече и повече от миналото в цялата му сложност и очарование.

– Чук-чук?

Мечтанието на Нора беше прекъснато от надничаща иззад вратата глава, покрита с гъст перчем, лизнат назад.

– Здрасти, сестричке!

Беше брат ѝ Скип. Наскоро беше започнал работа в института като мениджър на сбирка. Или по-точно се беше върнал на поста, след като беше работил за Тапън по един специален проект.

– Дошъл си да видиш новия ми кабинет? – попита тя.

– Аха. – Той се вмъкна вътре. – Сладък. Уютен. – Без да попита, се настани на стола срещу бюрото ѝ, изтегна се назад и сложи краката си върху него.

– Лесно бих свикнал с него.

– Пфу, братко.

Той свали краката.

– Лукас видя ли го?

– Не. Той е в Масачузетс, за да се разправя със зелените мраморноглави.

– Зелени мраморноглави?

– Нали разбираш, природозащитниците, които искат да се откажем от пристрастяването си към изкопаемите горива.

– Какво му е лошото? – попита Скип.

– Нищо лошо нямо. Напротив. Но щом чистата енергия ще се добива в морето, те лицемерно не я искат в своя заден двор. – Тапън се опитваше да построи вятърна ферма в Атлантика на петнайсет мили от Мраморната глава и струващите милиони долари къщи на първа линия, но още не можеше да започне истински.

– Мраморноглави! Много сполучливо! – засмя се Скип. – Кога се връща?

– Надявам се, след няколко седмици. Но човек никога не знае. Има среща след среща, а тези хора ги бива в приказките.

– Е, Тапън също го бива да говори. – Скип опря ръце върху подлакътниците и се изправи. – Трябва да се връщам на работа. Исках само да проверя новите разкопки. Ще се видим на вечеря.

Вратата се затвори и отново настъпи тишина. Нора остана още малко седнала, после се изправи. Тя също трябваше да се връща на работа. Отиде до картотеката, която беше преместена току-що от нейния стар кабинет, отвори едно чекмедже с етикет Си-п’ин-овинге и извади навит лист хартия. Разви го и започна да го оглежда. Това беше грубата карта на едно място върху равен хълм близо до руините. Представляваше кръг от камъни, около които имаше четири извисяващи се по-високи камъка, които бяха отдавна повалени. Тя смяташе, че са служили за отбелязване на равноденствието. Ако бъдат изправени отново, може би щяха да докажат нейната теория.

Телефонът ѝ започна да звъни. Изкуши се да не вдигне, но когато погледна, видя, че е Кори Суонсън, която звънеше от служебния си телефон.

– Кори, как си?

– Добре. Всичко е наред. А ти как си?

Звучеше прекалено ентусиазирано.

– Точно се нанесох в новия си кабинет. Може да минеш някой ден да го видиш.

– Ще го направя. Може би по-скоро, отколкото очакваш. – Гласът на Кори заглъхна.

– Виждам, че звъниш от служебния си телефон, така че давай по същество.

Кори се засмя.

– Две праисторически погребения във веригата Манцано. Осквернени. Имаме нужда от бърза оценка, за да докладваме на Ислета Пуебло – попечителите по Закона за защита на индианските погребения и тяхното репатриране. Няма да разкопаваш погребенията, а ще направиш само кратък оглед. Ден работа. Обещавам.

Нора не можа да не се усмихне. Един ден работа. Любимото изречение на Кори. Точно това каза и миналата година, след като беше открила седемдесет и пет годишен мумифициран труп в град призрак. Ден работа, която отне седмици и едва не ги убиха.

– Как са осквернени?

– Двама пияни членове на колежанско братство са се возили снощи из планините, блъснали са колата и са намерили подслон в една пещера, където е имало човешки череп и няколко петроглифа. И естествено, са потрошили всичко.

Нора помисли малко.

– Имам чудесен полеви археолог, който току-що започна работа в отдела. Докторант от Университета на Ню Мексико. Казва се Стан Морисън. Пълен с енергия и много умен. Той е подходящ за това.

Предложението ѝ беше посрещнато с мълчание. След малко Кори попита:

– Ами ти?

Финесът не беше едно от качествата на Кори.

– На Стан този опит ще му е наистина полезен.

– Моето положение е следното – обясни Кори. – Имам нов ментор на мястото на агент Морууд. – Настъпи кратко мълчание. – Въпросът е, че искам да включа топ специалист, за да направя добро впечатление. А този топ специалист трябва да си ти.

Нора разбра веднага. Ден работа – можеше да отдели това време, за да помогне на приятел.

– Добре, ще го направя.

– Нора, благодаря ти! Доведи и Стан. Сега ще ти пусна по имейла снимки.

Компютърът започна да звънка, когато снимките пристигнаха: изглежда Кори ги беше качила и подготвила за изпращане, преди да ѝ звънне. Нора започна да ги преглежда, докато Кори описваше мястото и неговото разположение.

– Задръж – каза Нора. На екрана се беше показала снимка на парчета счупена керамика и тя увеличи изображението.

– Това счупено гърне? Откри ли още от него?

– Не. Снимките показват мястото в състоянието, в което го оставихме. Защо?

– Защото мисля, че е златно слюдено гърне.

– Това важно ли е?

– Златната слюдена керамика по случайност е една от моите специалности. Никога не е била намирана в този район, а само в Юта. Изработват се от глина с хиляди малки парченца слюда в нея, които не се влияят от процеса на изпичане и ѝ придават това златисто сияние. Кога искаш да дойда на мястото?

– Утре сутринта? Не можем да прекратим събирането на доказателства, докато ти не си свършиш работата. Така че колкото по-скоро, толкова по-добре.

– Утре не е проблем. Как ще се срещнем?

– Ела в девет в полевия офис в Албъкърки и ще тръгнем оттам с шофьор от Бюрото.

– Така ще направим.

Нора прекъсна връзката. Златна слюдена керамика, намерена толкова далеч на юг от обичайния ѝ район? Това може да се окаже интересно, помисли си тя.