Бяс

1. След три дни в Атлантическия океан по време на гореща атмосферна вълна Ейприл Тупело бе неузнаваема за семейството си. Беше това, което ченгетата наричат „удавник“. Бившата кралица на красотата бе променила цвета си и бе подпухнала от газове, резултат на разложението. Външният слой на кожата ѝ и дългата ѝ руса коса се бяха отлепили. Очите, ушите, устните и другите деликатни части на стройното ѝ тяло частично бяха изчезнали, изображенията, изложени в претъпканата съдебна зала, бяха като кадри от „Челюсти“.

Още не работех във Вирджиния, когато преди двайсет и един месеца останките ѝ бяха изплавали на брега на остров Уолъпс. Не бях ходила на място, нито бях извършила аутопсия. Криминалният патолог, който го бе направил, не беше жив, за да поправи ужасните си грешки. Когато аз влязох в случая, годеникът на Ейприл Тупело вече бе обвинен в предумишлено убийство и гавра с труп.

Той беше в затвора и очакваше съдебното дело, държаха го в изолация, не му даваха да излезе под гаранция, а случката бе международна водеща новина. Обвинението се бе нахвърлило като бясно куче. Нямаше значение какво казвах аз.

– Позволете ми отново да подчертая колко много съжалявам, че се налага да представя тези болезнени изображения. – Прокурорът от Александрия Боуз Флаглър говореше лирически провлачено и ако този случай беше мой от самото начало, нямаше да сме стигнали дотук сега. – Подобни гледки биха наранили всяка душа и психика, нали така, госпожо?

– Не съм сигурна какво ме питате – отвърнах.

Той продължи да се намества пред свидетелската банка, правеше всичко възможно да блокира гледката ми към съдебните заседатели. Флаглър бе майстор на хореографията и преценяваше всяко движение, никога не се отдалечаваше от фиксираните камери, които предаваха на живо за „Корт ТВ“.

– Колкото и да ни е трудно, трябва да погледнем хладнокръвно. Съгласна ли сте с мен за това, госпожо? Че дължим на Ейприл Тупело да видим пълната степен на стореното с нея в края на много краткия ѝ живот? – Флаглър бавно закрачи напред-назад пред мен. – Че е наше морално задължение, нали, госпожо?

Непрекъснатото се обръщаше към мен с „госпожо“ и това бе всичко друго, но не и учтивост. Той ме омаловажаваше като някакъв глупав диванен детектив, воден от хормони и интуиция. Откакто миналата година ме назначиха за главен съдебен лекар, много пъти бях влизала с него в съда. Той винаги бе раболепно учтив, на моменти дори флиртуваше. До този случай аз не бях негов враг.

– Не съм сигурна какъв е въпросът – повторих и усетих, че съдебните заседатели са заинтригувани от него.

Винаги беше така. Той бе харизматичен и умен, трийсет и четири годишен ерген, който напомняше на Давид на Микеланджело или на Джулиано ди Медичи. Но с дрехи, и то скъпи. Бръкна в джоба си и извади малък таблет с тъчскрийн, от който управляваше гротескното слайдшоу около нас.

– Съжалявам, че се налага да подлагам всички на тези нелицеприятни изображения – каза лицемерно Флаглър, докато снимките изпълваха мониторите в съдебната зала с ярки цветове.

Показа многобройни снимки на трупа на жертвата по очи върху масата за аутопсията в моргата в Норфолк. Близки планове на остъргания гръб и ханш, по които се виждаха три дълги рани, разположени близо една до друга, зейнали широко в тъмночервено.

– Виждали сте тези снимки и преди, нали? – попита ме Флаглър.

– Тези и много други.

– И това, което виждаме, са разложените останки на жертвата, както и жестоките прорезни рани на гърба ѝ от мига, в който обвиняемият се е опитал да я превърне в стръв за риба...

– Възразявам!

– Какво има този път, господин Гало? – попита съдия Ани Чилтън от кожения си стол, обграден с американски знамена. Зад нея беше бронзовият герб на Вирджиния.

– Снимките предизвикват емоционална реакция и предразсъдъци. Той дава показания, ваша чест! Отново!

– Отхвърля се. Отново. Моля, формулирайте въпроса си по друг начин и да вървим нататък.

Ани бе малко над петдесет, имаше респектиращо лице и къса тъмна коса, беше висока и слаба, с по-скоро сурова, отколкото женска красота. Ако се съдеше по отношението ѝ към мен този следобед, докато давах показания, никой не би се досетил, че се познаваме от времето, когато следвахме право в Джорджтаун. Никой не би предположил, че двете бяхме съквартирантки тогава и че тя ме бе насърчила да се върна във Вирджиния миналата година.

Всъщност тя бе решаващият фактор, който повлия на губернатор Роксан Деър да ме назначи. И всичко вървеше добре до миналия месец, когато Ани започна да ме избягва без видима причина.

– Благодаря ви, ваша чест. Нека се изразя по различен начин – каза Флаглър със своя респектиращ баритон, докато хората около нас мърмореха или подсмърчаха. – Това, което виждаме, е сериозно нараняване, предизвикано пост мортем. С други думи, след смъртта, нали така, госпожо?

– Вярно – отвърнах.

– Така е изглеждала Ейприл Тупело в събота сутринта на 17 октомври 2020 година след три дни в океана, нали? – попита той и около нас се чуха още разстроени гласове.

– На тези снимки се вижда, че тялото е било почистено – отвърнах. – И разложението продължава с бърза скорост. Така че няма как да изглежда точно така, както когато е била намерена...

– Госпожо, бихте ли се съгласили, че повечето неща, които редовно преживявате, биха били травмиращи за нормален човек?

– Отново не съм сигурна какво...

– Имам предвид, че сте свикнали с този вид кошмари. Ужасните изображения, които гледаме, откакто вие седнахте на скамейката, са част от нормалната ви работа, с която си вадите хляба. Плаща ви се, за да правите това, нали?

– Не мисля, че някога може да се свикне с...

– Труп след труп! Още едно мъртво тяло на масата. Ден след ден, никога не спира, ако трябва да бъдем честни. Нека наречем нещата с истинските им имена. Смъртта е дяволски грозна. Няма нищо красиво в нея. Какво се казваше в детската песничка? „Червеят влиза, червеят излиза...“?

– Възразявам! – Сал Гало бе скочил на крака.

– „... играят карти в носа ти...“? Или нещо подобно, нали, госпожо? – Флаглър продължаваше да ме стереотипизира като антисоциална и ужасно странна, като в същото време почти не ми даваше възможност да кажа и дума. – Доколкото разбирам, не ви се плаща, за да бъдете емпатична...

– Ваша чест, ще продължа да възразявам на прокурора, който тормози свидетелката! – Лицето на Гало се бе зачервило. Носеше измачкан раиран син костюм и килната папийонка. – Единствената цел на бръщолевенето и тормоза му е да повлияе на съдебните заседатели.

– Отхвърля се.

– Бих искал възраженията ми, които няма да спрат, да бъдат отбелязани за протокола.

– Ще бъдат.

– Отново, настоявам, че процесът е несправедлив. – Гало седна на мястото си отвратен.

– Отхвърля се.

Беше очевидно какво прави Боуз Флаглър. Стратегиите му бяха умно и внимателно планирани от самото начало. Намерението му за мен бе да ме представи във възможно най-лоша светлина пред съдебните заседатели. Затова ме бе запазил като последен свой свидетел, преди да направи заключителната си пледоария.

Единствената причина изобщо да ме призове на свидетелската банка бе да ме дискредитира. Да зачеркне достоверността и почтеността ми, да остави отрицателно впечатление най-вече в умовете на съдебните заседатели. Ако не предизвикаше разумно съмнение в моите показания, Флаглър не можеше да спечели.

– Ваша чест? – обади се той учтиво и невъзмутимо. – Мисля, че би било справедливо съдебните заседатели да знаят за кои свои услуги свидетелката получава заплащане като главен съдебен патолог. Нали разбирате – какво в нейната длъжностна характеристика позволява да ѝ се плаща щедра шестцифрена заплата, която идва от нашите данъци?

– Възразявам! Ето пак, ваша чест! – изригна Гало. – Сигурен съм, че и господин Флаглър е добре платен от същите наши данъци!

– Не чак толкова добре – отвърна Флаглър и някои хора се засмяха.

– Господин Гало, вашето възражение се отхвърля.

Неспокойните шумове в претъпканата съдебна зала се усилиха, когато Флаглър продължи със своята клоунада, целяща да унищожи репутацията ми. Ани продължи да го позволява. И преди бях влизала в нейната съдебна зала и не очаквах специално отношение само защото бяхме приятелки. Но тя отказваше да срещне погледа ми и показваше неуважение. Нещо не беше наред, и то от седмици.

– Какво имам предвид ли? – започна отново Флаглър. – Искаме да знаем какво да очакваме от свидетелката, след като е избрала тази толкова необичайна професия. За която малко хора знаят подробности, бих добавил. Или пък искат да знаят.

– Ваша чест! – Гласът на Гало бе започнал да преграква. – Прокурорът прави всичко възможно, за да унищожи достоверността на доктор Скарпета. Това е единствената причина да я призове. Той неистово се опитва да накара съдебните заседатели да не ѝ вярват, защото няма полезен ход! Знае, че това, което е организирал, е лов на вещици!

– Достатъчно – реши Ани. – Ще помоля съдебните заседатели да не обръщат внимание на коментарите на защитата, че този процес е лов на вещици. Нека се въздържаме от нови отклонения. – Тя погледна строго надолу от високото си място. – Какво е вашето възражение, господин Гало?

– Обвинението чете проповед и дава показания! – каза той, но Флаглър не му обръщаше внимание, а шумно разгръщаше страници и си преглеждаше бележките. – Да не говорим, че непрекъснато напада доктор Скарпета и я обижда. – Гало бе толкова ядосан, че гласът му трепереше. – Тя не може дори да си довърши изречението!

Видният адвокат ме защитаваше със силни изблици на кавалерство, защото това, което имах да кажа, щеше да му помогне. Това щеше бързо да се промени, ако моите находки не му изнасяха в някое друго дело.

– Възражението ви е отбелязано, господин Гало – отхвърли го пак Ани. – Господин Флаглър, можете да продължите.

– Може ли да ми дадете няколко секунди, ваша чест. – Той се усмихна извинително. – За разлика от свидетелката, аз нямам памет на компютър. Всъщност трябва да си прегледам книжата, за да съм сигурен, че няма да сбъркам.

Той се облегна на свидетелската банка и прелисти записките си. Беше забележителна гледка с бежовия си костюм и сините си велурени обувки. Бе достатъчно близо, за да усетя парфюма му, който се правеше по поръчка в парижки магазин на Шанз Елизе. Виждах и герба на огромния му златен пръстен.

Родословието на неговото богато вирджинско семейство стигаше чак до норманското нашествие. Както и до „Мейфлауър“ и Елис Айланд, както го бях чувала да се хвали, в зависимост от това чий глас искаше. Беше получил всички привилегии, докато бе подготвян за величие. Долових цитрусов аромат, когато се раздвижи. Нарочно бавеше топката, за да е сигурен, че той е центърът на вниманието, нещо, което бе усвоил до съвършенство.

– Госпожо? – Флаглър пак извади таблета с тъчскрийн от джоба си. – Ако обичате, бихте ли насочили вниманието си към това, което е показано на мониторите? Виждали ли сте това?

– Да – отвърнах.

– Моля, дайте си време, за да освежите паметта си. – Той насочи вниманието ми към изображения, които бяха почти нечовешки.

На мониторите в залата имаше снимки на разложените останки на Ейприл Тупело, покрити с морски звезди и раци. Можех да си представя вонята и жуженето на мухи. Такива ужаси не се случваха в защитената част от света, в която тя и обвиняемият бяха родени и израснали, само на триста километра на юг оттук на един малък остров.

Населението на бариерния остров с площ от 15,5 квадратни километра беше по-малко от петстотин души и от континенталната част на Вирджиния до него се стигаше само по един-единствен път. Иначе ти трябваше самолет или кораб. Разположението бе идеално за онези, които се хранеха от морето, като ловяха и продаваха морски дарове и държаха хотели и ресторанти. Отдалечеността на остров Уолъпс го правеше идеален и за космическа база.

Той бе дом на НАСА, която имаше там четири площадки, а се строяха и още. Тези, които живееха и работеха там, бяха свикнали със силния рев на ракетите. Те осветяваха небето над Атлантическия океан като гигантски фойерверки и изстрелванията бяха толкова чести, че местните почти не ги забелязваха.

Обикновено това бяха космически сонди и други научни инструменти на НАСА и частната космическа индустрия. Често ставаше въпрос за космически експерименти и доставки за международната космическа станция.

На снимките тялото на Ейприл Тупело бе изхвърлено на каменист бряг, а в далечината на по-високо ниво се виждаха космическите площадки. На хоризонта ясно се очертаваха гръмоотводи, водни кули и монотонни бетонни сгради.

От площадката излиташе ракета и като огромен бял тебешир с остър връх чертаеше своята траектория, а в конусовидния ѝ нос имаше сателит. Преди да поема случая с Тупело, имах доста добра представа за работата, която се вършеше в базата на НАСА на Уолъпс. През последните месеци бях научила още и някои от подробностите бяха изненадващи. Не бих се досетила, че честно местните събират остатъците, след като експерименталните сонди се приводнят.

Можеше да е всичко. Прототип на капсула с манекени за краш-тест. Летяща кола с плавници. Дрон-амфибия, който прилича на делфин. Птица-робот, която лети и шпионира. Лодкарите, които бяха вадили такива любопитни устройства, нямаха представа какво качват и връщат на сушата. Повечето от тях не се интересуваха от находките, не им пукаше, а обвиняемият редовно бе наеман за подобни услуги.

Към момента на смъртта на Ейприл Тупело Гилбърт Хук беше бил на двайсет и пет години, собственик и мениджър на 12-метров траулер на име „Капитан Хук“, както би могло да се очаква. Двамата с Ейприл правели и круизи за забавление, за риболов и други екскурзии, включително официални разходки за членове на федералното правителство. В деня, в който бе загинала, бяха вадили метеорологични сонди, изстреляни на 37 хиляди метра височина, до ръба на космоса.

Сондите се бяха повредили и бяха паднали през атмосферата край бреговете на Вирджиния в късната сутрин. Непряко това събитие би могло да бъде фактор за случилото онази вечер. На монитора срещу свидетелската банка имаше снимка на униформен специален агент на НАСА от охранителната служба – бе млад и изключително приятен за гледане.

Двамата с Хук използваха пръти, за да спаднат яркия дълъг сребрист балон. Мистериозният му кош напомняше за лъскавите метални сателити, полюшващи се във водата върху надуваеми платформи. На изображението бе противопоставено това на разлагащото се тяло на Ейприл Тупело, обвито във водорасли и гниещи мрежи на каменистия бряг, осеян с пластмасови бутилки, избеляла възглавница от лодка и други морски боклуци.

Хук бе признал, че бил ядосан на Ейприл. Бяха се скарали точно преди тя да умре. В показанията си пред полицията бе заявил, че специалният агент на НАСА ѝ обръщал прекалено много внимание и тя се радвала на това, окуражавала го. Разменените реплики между двамата се ожесточили с напредването на вечерта и според психологическия доклад и други поверителни материали, които бях прегледала, отношенията им лесно се взривявали.

Скарали се, и то жестоко. По всичко личеше, че тя бе имала навика да насърчава вниманието на други мъже и общо взето да създава драми. Тезата на Боуз Флаглър бе, че в нощта на смъртта на Ейприл Хук изпаднал в бяс от ревност. Докато двамата се карали, седнали в лодката с по бира в ръка, той планирал как да извърши перфектното убийство и да се измъкне от наказание.

Най-важно било как щял да се отърве от тялото ѝ, обясняваше Флаглър с тон на евангелистки проповедник. Обвиняемият трябвало да се погрижи то никога да не бъде намерено.

2. – Виждали ли сте ги? – попита ме Флаглър, надвиквайки разстроените гласове около нас. Махна с ръка към съдебната зала като водещ на телевизионна игра, за да посочи всички изображения върху големите екрани в помещението.

– Да – отвърнах.

– Тези изображения показват ли точно състоянието на трупа на Ейприл Тупело, когато е изплавало на брега?

– Да, доколкото ми е известно – казах. – Не съм била там, но прегледах снимките и видеозаписите, направени от полицията и разследващите.

– Мислите ли, че тя изглежда като жертва на насилие, госпожо?

– Това, което виждам, е обичайно за извадени от водата трупове...

– Обичайно!? Сякаш нещо от това, което виждаме, може да бъде обичайно!?

– Възразявам! Пристрастен коментар за показанията!

– Приема се.

– Продължете, госпожо – каза ми Флаглър. – Казвахте колко обичайна е смъртта на Ейприл Тупело.

– Казвах, че обикновено труповете плават с лицето надолу и частично потопени, а крайниците и главата висят по-ниско от торса. – Обясних това на съдебните заседатели, не на Флаглър. – Често през тях минават кораби и моторни лодки.

Хората на корабите и лодките рядко си даваха сметка за това, продължих да рисувам грозната картина. Или ако си дават, не искат да се замесват и си продължават по пътя. Оставят някой друг да направи страховитото откритие и да се оправя с него, което означава, че не винаги имаме история, която може да бъде свързана с наранявания пост мортем.

– Когато човешки останки са били нападнати от морски животни и нарязвани от перките на плавателни съдове, разбирате защо може да възникне предположението, че смъртта е била насилствена – обобщих за съдебните заседатели, сякаш Флаглър беше невидим. – За някой необучен или немислещ рационално е лесно да припише подобни пост мортем факти на изтезание, обезобразяване или убийство.

– Не е ли също така възможно, госпожо, жертва на убийство да изглежда точно така, както виждаме на тези снимки и видеозаписи? – Той отново посочи пръснатите на ярките екрани изображения.

– Да, възможно е, но...

– Но не можете да погледнете тези снимки и само по тях да заключите, че Ейприл Тупело не е била убита, нали, госпожо?

– Не, само с един поглед не мога – отвърнах, докато той продължаваше да се разхожда стратегически.

В този миг пред очите ми застана тъмносиният му колан от крокодилска кожа и диамантените очи на орела с разперени криле на токата му. Виждах седефените копчета на сиво-синята му памучна риза и сивите петна, където плоският му корем се потеше през нея.

– Разбира се, че не сте били на място на остров Уолъпс. Дадохте ясно да се разбере, нали? Не сте... били... там... – провлачи той, докато крачеше пред мен. – Искам да кажа, че е важно да се напомни това на съдебните заседатели. Тогава сте живели в Масачузетс, заета със собствения си живот там. Дори не сте били във Вирджиния и никога лично не сте виждали трупа на Ейприл Тупело, така да се каже. Прав ли съм?

– Така е. – Все повече се притеснявах дали ще се измъкна жива оттук.

Обградена от разделителите от черешово дърво с висока до кръста врата, си давах сметка, че няма да мога да избягам лесно, ако Флаглър продължи да вдига градуса в залата. Погледнах скришом Пийт Марино, който седеше отпред до пътеката, откъдето можеше бързо да стигне до мен. Широкото му почерняло от слънцето лице бе каменно, докато попиваше всичко около себе си, но без да се набива на очи.

– Ами обвиняемият Гилбърт Хук? – Флаглър поде нова тактика и ропотът около мен стана заплашителен. – Колко пъти сте се срещали с него, госпожо?

– Не съм – отвърнах.

– Двамата никога не сте се срещали?

– Не сме.

– Никога не сте посещавали господин Хук, докато бе в затвора в Норфолк, преди да бъде докаран в Александрия?

– Не съм.

– Може би сте говорили по телефона? – настоя Флаглър и това, което намекваше, беше абсурдно.

– Не съм. Не би било нормална практика за мен при разследването на този случай или на друг.

– Защо? – Той спря да крачи, взря се в мен и сви рамене. – Защо да не би било нормална практика?

– Определянето на вината или невинността на обвиняем не е работа на съдебния лекар – казах аз.

– Значи единственият път, когато сте имали някакъв директен контакт с обвиняемия, е този следобед в съдебната зала? Това ли ни казвате?

– Точно така. – Знаех, че не бива да оставям погледът ми да се отклони към масата на защитата.

Но това не означаваше, че не знаех, че Гилбърт Хук седи до адвокатите си. Гледаше ме втренчено и не реагираше много, а бележникът и химикалката пред него оставаха недокоснати.

– И, госпожо – продължи да вдига напрежението Флаглър, – след като не сте говорили и не сте се срещали с обвиняемия, нямате информирано мнение какво човешко същество би могъл да бъде той всъщност, нали?

– Да, нямам.

– Нямате преки познания дали е способен на жестокост, включително убийство и обезобразяване? Не бихте могли да знаете дали е хладнокръвното чудовище, каквото хората твърдят, че е, нали?

– Нямам преки познания...

– Възразявам!

– Няма как да имате знание от първа ръка дали Гилбърт Хук е патологично ревнив? Дали е бил агресивен и психологически садистичен към Ейприл и в други случаи...?

– Възразявам!

– ... нямате знание от първа ръка дали излиза от контрол и става отмъстителен, когато не става на неговата и не е център на внимание? Особено когато е пил, така ли...

– Възразявам! Въпросът получи отговор.

– ... Имам предвид, че нямате никаква представа от първа ръка какъв всъщност е обвиняемият, нали така, госпожо? – каза ми Флаглър, докато Ани гледаше онемяла.

– Да – отговорих. – Нямам познание от първа ръка.

– И няма как да знаете дали всички ще сме в безопасност, ако съдебните заседатели обявят Гилбърт Хук за невиновен и той излезе отново на свобода? И това не знаете, нали?

– Да. Не знам.

– Изглежда, че съдът смята обвиняемия за доста опасен, напомнящ за Ханибал Лектър...

– Възразявам! – извика Гало. Никога не го бях виждала толкова обиден. – За бога, ваша чест!

– Не случайно Гилбърт Хук е държан в изолация, без право на излизане под гаранция, откакто бе арестуван преди повече от две години – продължи необезпокоявано Флаглър. – Ясно е защо трябва да остане зад решетките до края на своя разрушителен мизерен живот...

Всички очи бяха вперени в Гилбърт Хук, който бе гладко обръснат, с бледа кожа и къса рядка коса, с опърпан евтин костюм с няколко размера по-голям. Би могъл да мине за млад юрист, ако не бяха оранжевите затворнически маратонки и веригите на китките и глезените му.

Тази гледка бе в пълен контраст с начина, по който бе изглеждал по време на смъртта на Ейприл Тупело преди повече от две години, когато е бил мускулест и почернял от слънцето. На всяка негова снимка, показана досега в съдебната зала, носеше тактически военен нож на колана си и пистолет голям калибър.

Беше гол до кръста, с татуировки и самоуверена усмивка, обикновено с бира в ръка. Виждахме го как хвърля стръв, филетира риба, а навсякъде около него имаше кръв и вътрешности. Или как насочва оръжие срещу акула, която е уловил с харпун, докато се смее маниакално, а изхвърлената гилза проблясва под слънцето. Всичко това бе преднамерен и ефективен план от страна на обвинението.

– Отново просто напомням на съдебните заседатели, че Гилбърт Хук не е това, което се вижда на повърхността. – Флаглър посочи заплашително към масата на защитата, на която стояха скъпи адвокати, а разстроените шушукания се усилиха. – Не се заблуждавайте от умереното му на пръв поглед поведение!

– Достатъчно, господин Флаглър – каза най-накрая Ани.

Той бръкна в джобовете на панталона си и застана право срещу мен. Взрях се в синята му копринена вратовръзка на цветчета и отново усетих силния му парфюм.

– Госпожо? Не ме интересува какви дипломи имате, но не можете да върнете някой от мъртвите, нали? – попита ме той.

– Да. Не мога.

– Не можете да възстановите това, което близките на Ейприл Тупело са загубили, нали? Така че какъв избор има някой като вас, освен да претръпне, нали така, госпожо?

– Не, това не е вярно...

– Всъщност най-ранните ви спомени са как баща ви е болен и умира – каза той. – Съжалявам, че се налага да повдигна такава деликатна тема. Но подобно нещо може само да съсипе най-важните ви години...

– Възразявам! Няма нищо общо!

– И да ви създаде трудности да имате отношения с другите, да се свързвате с тях. Живите имам предвид...

– Възразявам, ваша чест!

– Приема се. Какъв е въпросът ви, господин Флаглър?

– За какъв рак ставаше въпрос? – Въпросът му беше към мен.

– Баща ми почина от хронична миелоидна левкемия.

– За жалост от малка сте научили как да се бронирате емоционално. Разбира се, докато сте израствали в лош квартал на Маями, вероятно сте имали нужда да бъдете бронирана в много отношения – добави той, което предизвика подигравателни смехове около мен. – И двамата ви родители не са родени в тази страна и почти не са знаели английски, нали?

– Ще продължа да възразявам! – Гало поклати отвратено глава. Аз бях по-ядосана от него, но никой не би познал.

Като извади подробности за детството ми и италианския ми произход, добре подкованият Флаглър с неговото видно родословно дърво напомни на съдебните заседатели и всички останали, че съм аутсайдер. Обрисуваше ме като студенокръвна жена, която дори не е американка, и аз усещах враждебността във въздуха като статично електричество.

– Нека се изразя по друг начин – отвърна той, докато Ани наблюдаваше, без да се намесва. – От ранна възраст се грижите за смъртно болния си баща, нали така, госпожо?

– Да.

– И е трябвало да се научите да не изпитвате чувства, нали така?

– Не, това не е вярно.

Той пак започна да бави топката, като прелистваше бележките си, а хората правеха грозни коментари, които ми се щеше да не бях чула.

– Тишина в залата – каза Ани.

– Госпожо? – Флаглър ме погледна. – Вие решихте, че Ейприл Тупело не е била убита, защото...? Мм, да оставим това. Ще започна отначало... Та, нека видим дали съм разбрал правилно. Вашето мнение се основава на тези малки приличащи на снежинки неща, за които съдебните заседатели вече чуха показанията на човек, който работи в музей... Кремъчни водорасли или диатомеи. Правилно ли го казах?

– Да – отвърнах.

– И кремъчните водорасли са онова зеленото, което виждаме в езерата и аквариумите.

– Кремъчните водорасли не могат да се видят с невъоръжено око, освен ако не са много, съцветие, както се казва – отговорих.

– Значи вие случайно забелязахте тези микроскопични неща, наречени кремъчни водорасли, макар те да са невидими за нас, останалите, освен ако не са в съцветие?

– Отделно едноклетъчно водорасло може да се види лесно с микроскоп. – Съсредоточих вниманието си върху деветте жени и тримата мъже на банките на съдебните заседатели, повечето пенсионери и с висше образование.

– И вие, госпожо, погледнахте през този микроскоп с надеждата да извадите късмет. Нещо като да откриете подарък в пакет пуканки, така ли?

– Не, не е така. Не беше късмет или случайност, че намерих кремъчни водорасли – казах аз. – Проверих специално за тях в тъканта от белия дроб, запазена от аутопсията на Ейприл Тупело преди двайсет и един месеца на 17 октомври...

– Както казах, имали сте предчувствие и сте искали да го докажете, като експериментирате с човешки останки – каза той. – Останки, запазени в стъкленици като консервирани праскови...?

– Възразявам!

– Приема се. Господин Флаглър, оставете свидетелката да отговори докрай на въпросите ви. Трябва да действаме по-бързо – добави Ани на фона на далечен гръм на пристигаща в късния следобед буря.

– По време на аутопсии – продължих аз – е стандартна практика да запазим части от органите и други биологични тъкани в безцветен разтвор от формалдехид и вода, който се нарича формалин.

Докато изнасях на съдебните заседатели кратка лекция за работата в моргата, Флаглър непрекъснато се въртеше. Движеше си главата насам-натам, за да изглеждам нелепо, докато се опитвах да погледна зад него.

– Това е общо взето същият химикал, който погребалните агенции използват за балсамиране, той не влияе на кремъчните водорасли – обясних аз. – С други думи, формалинът не би унищожил кремъчните водорасли. Проблемът е, че никой не ги е търсил, когато Ейприл Тупело е била открита мъртва. Трябвало е да се направи, но не е направено.

Нищо от това, което ми бе казано и което бях видяла в докладите, не ме навеждаше на мисълта, че темата е била обсъждана. Сигурна бях, че причината за това е, че доктор Бейли Картър е бил некомпетентен. Според най-близките му шейсет и четири годишният криминален патолог бе страдал от бързо развиваща се деменция. Бе започнал да забравя, да се държи хаотично и да не приема съвети.

Докато бе извършвал аутопсията на Ейприл Тупело и бе ръководил медицинското разследване, той не се бе досетил, че е вероятно причината за смъртта ѝ да е била удавяне. Според записаното от него в окончателния доклад от аутопсията и смъртния акт тя бе умряла от удушаване. Нямах представа защо е решил така, освен ако това не е било предположение. Голяма част от меката тъкан на гърлото я нямаше, беше се разложила или бе станала храна на морски животни.

Нямаше очевидни доказателства за нараняване по структурата на шията и нямаше причина да се отсъди, че е умряла от удушаване. Не беше така. Възможно бе да е получила наранявания, които не са се виждали или не са били намерени. Но се бе удавила и Бейли Картър бе пропуснал очевидните знаци. Беше се отървал от „воднистото кафеникаво“ стомашно съдържание, без да провери за кремъчни водорасли.

Ако го беше направил, щеше да ги открие точно така, както го бях направила аз след това, когато прегледах запазените части от белите дробове на жертвата, обясних на съдебните заседатели.

– Заради вълните при удавяния в океана – казах – жертвите често поглъщат вода, освен че я вдишват. Особено ако вълнението е силно.

Отново бях прекъсната, този път от достолепна съдебна заседателка, която махна ентусиазирано с ръка. Беше силно гримирана, носеше големи пръстени и украсени очила, а косата ѝ бе боядисана в лавандулов цвят; напомняше ми за британската комична героиня Дейм Една.