Брюно, шефът на полицията

1.

В една ясна майска сутрин, толкова рано, че последните пипала на мъглата все още бяха надвиснали над широката река, бял ван спря на склона над малко френско градче. От него слезе мъж, пристъпи към шосето и протегна широко ръце, докато се наслаждаваше на познатата гледка. Беше в разцвета на силите си и това личеше по изправената му стойка и енергичната му походка, но докато отпускаше мускулите си, той внимателно опипа корема си за тлъстини, притеснен дали любовта към храната не е заплаха за хубава му фигура в това неудобно пролетно време, след края на ръгби сезона и преди началото на ловния. Вместо пълната си униформа носеше единствено идеално изгладена синя риза с еполети, но без вратовръзка, тъмносини панталони и черни ботуши. Гъстата му тъмна коса беше подстригана късо, топлите му кафяви очи искряха, а широката му уста му придаваше вид на човек, който сякаш винаги е на прага да се засмее. На емблемата на гърдите му и отстрани на микробуса бяха изписани думите „Градска полиция“. Доста прашната му фуражка беше оставена на пътническата седалка.

В багажника на колата имаше щанга, захранващи кабели, кошница пресни яйца и още една с първата реколта от пролетния грах за сезона. Две тенисракети, един чифт обувки за ръгби и един за тренировки, заедно с голяма торба, пълна с различни видове спортно облекло, бяха част от бъркотията, оплетена в старо рибарско влакно. Под тях имаше комплект за първа помощ, малко куфарче с инструменти, завивка, кошница за пикник, заредена с чинии и чаши, сол и пипер, глава лук и джобно ножче „Лагиол“ с костена дръжка и тирбушон. Прибрана грижливо под предната седалка беше една недотам законна бутилка бренди от дружелюбен фермер. Щеше да го използва за направата на личното производство орехов ликьор веднага след като зелените орехи станеха готови за празненствата в чест на Света Екатерина. Беноа Куреж, шеф на полицията в малката община Сен Дьони и нейните 2900 жители, познат на всички като Брюно, беше винаги подготвен.

Или поне почти винаги. Не носеше тактически колан, на който по принцип се закрепяха кобур с пистолет, белезници, фенерче, ключове и бележник, както и всеки друг товар, който забавяше с тежестта си френските полицаи. Със сигурност можеха да бъдат намерени някакви стари белезници някъде сред безпорядъка в багажника, но Брюно отдавна вече беше забравил къде е оставил ключа за тях. Имаше си фенерче и непрекъснато си напомняше наум, че трябва да му смени батериите с нови в близките няколко дни. В жабката на колата държеше бележник и няколко молива, но бележникът вече беше изписан с разни рецепти, както и със записките му като протоколчик на последната среща на тенисклуба (които все още не беше въвел в темпераментния стар компютър в офиса, защото трудно се спогаждаше с него). Някъде там беше оставил и списък с имената и телефонните номера на малчуганите – децата, които посещаваха неговия тренировъчен курс по ръгби.

Пистолетът на Брюно беше поостарял полуавтоматичен деветмилиметров MAB, който държеше под ключ в сейфа на офиса си в общината и го вадеше оттам веднъж годишно за опреснителния курс на жандармерийския полигон в Перигьо. Беше го използвал само три пъти през осемте си години в градската полиция. Първия път заради бясно куче, забелязано в съседните общини, с което полицията трябваше да се заеме. Вторият беше когато президентът на Франция мина през община Сен Дьони на път към известните пещерни рисунки на Ласко. Тогава се беше отбил, за да поздрави стар познайник – Жерар Манжан, кмет на Сен Дьони и шеф на Брюно. Брюно беше козирувал на лидера на нацията и гордо беше охранявал външния вход на общината, докато чоплеше клюки с далеч по-добре въоръжената президентска охрана, в чиито редици беше попаднал и един бивш съратник на Брюно от бойното поле. Третият път беше заради боксиращо се кенгуру, избягало от местен цирк, но тази история щеше да остане за друго време. Брюно никога не беше използвал пистолета си по служба, постижение, с което много се гордееше, въпреки че рядко го споменаваше. Разбира се, като повечето мъже (и немалко жени) от община Сен Дьони, той почти всеки ден ходеше на лов, когато се откриеше сезонът, и обикновено успяваше да улучи целта, като се изключеха моментите, когато стреляше по прочутите лукави бекаси, чийто вкус му се услаждаше много повече от тези на всяка друга птица.

Брюно огледа градчето със задоволство, а то в свежата ранна сутрин изглеждаше като че ли Дядо Господ го е създал чудодейно за една нощ. Погледът му се задържа върху отражението на слънчевите лъчи, които блещукаха и танцуваха по повърхността на водата на река Везер, преминаваща под стария каменен мост. Цялото течение бе озарено в нюанси на алено и златисто, сякаш слънцето беше сглобило магически калейдоскоп, който хвърляше отблясъци по тревата под върбите и танцуваше по меденожълтите фасади на старинните къщи по поречието на реката. Шарени отблясъци идваха от ветропоказателя на островърхата църковна кула и орела на върха на градския военен мемориал, където същия ден предстоеше да се проведе церемония точно в дванайсет на обяд със задължителното му присъствие, пъстри светлинки се отразяваха и от предните стъкла на хромираните части на коли и каравани, паркирани зад медицинския център.

Целият пейзаж изглеждаше пасторален в началото на работния ден, когато първите клиенти тепърва се насочваха към кафето на Фоке. Въпреки че се намираше високо над града, Брюно можеше да чуе стържещия звук на металната решетка, която оповестяваше отварянето на „Леспинас Табак“ – в който освен цигари се продаваха и въдици, пистолети и муниции. Колко логично, помисли си Брюно, да продават всички тези смъртоносни неща в един магазин. Нямаше нужда да проверява, за да знае, че мадам Леспинас отваря магазина, а нейният съпруг се насочва към кафето за първата от множество малки чашки бяло вино, които щяха да го държат блажено опиянен до края на деня.

Служителите в общината също се бяха отбили в заведението на Фоке и лакомо похапваха кроасани и отпиваха кафе, докато прелистваха страниците на сутрешния „Сюд-Уест“. Непосредствено до тях неколцина старци, вглъбени в състезателната програма, се наслаждаваха на първата си чашка вино за деня. Башело, обущарят, също започваше деня с чашка в кафето на Фоке, докато неговият съсед и смъртен враг Жан-Пиер, собственик на магазина за велосипеди, посрещаше своя в кафе „Либерасион“, което държеше Иван. Враждата им извираше още от времената на Съпротивата, когато единият от тях членувал в комунистическата партия, а другият бил част от „Арме Секрет“ на Дьо Гол, но Брюно нямаше спомен коя от всичките. Знаеше единствено, че след края на войната двамата не си казвали и дума и не позволявали и на своите семейства да разменят повече от едно сковано „бонжур“, както и че отдали голяма част от времето си на потайни, но целенасочени усилия да съблазнят съпругата на другия. Веднъж кметът беше споделил с Брюно по време на една приятелска вечеря, че и двамата били постигнали тази своя цел. Въпреки това Брюно си имаше едно наум, когато трябва да преценява истинността на подобни слухове за изневери и забранени страсти, и тъй като той самият се стараеше да бъде дискретен със своите лични връзки, с удоволствие се отнасяше към чуждите по подобен начин.

Сутрешните навици се бяха превърнали в ритуали, заслужаващи уважение – традиции като тези на семействата да купуват всеки ден хляб единствено от една от четирите пекарни в града, освен в онези отпускарски седмици, когато бяха принудени да критикуват друга пекарна и да се оплакват от различния вкус на хляба. Брюно познаваше тези традиции толкова добре, колкото своите собствени – да прави упражнения, докато слуша радио „Перигор“, да си вземе душ, като използва специалния си шампоан, предназначен да се бори с надвисналата опасност от оплешивяване, и сапун с аромат на зелена ябълка. След това да нахрани кокошките, докато се свари кафето, а после да си раздели препечените крайчета на багетата от предишния ден със своето куче Жижи.

Погледна пещерите във варовиковите скали отвъд малкото поточе, вливащо се в реката. Те го приканваха със своята тъмнина, загадъчните надписи и рисунки, които привличаха учени и туристи. Оттам и името им, дадено от туристическия офис – Люлката на човечеството. Казваха, че това е най-дълго обитаваното място в Европа. От ледниковата ера през периодите на затопляне, наводнения, войни, глад там живеели хора цели четирийсет хиляди години. Дори Брюно, който така и не беше разгледал всички пещери и рисунки, можеше да разбере защо мислят така.

Долу на брега на реката лудата англичанка поеше коня си след края на сутрешната си езда. Лъщящите ѝ черни ботуши, кремавият брич и черното ѝ яке, както винаги, бяха пример за идеалното облекло за езда. Златистата ѝ коса се мяташе като лисича опашка зад стегнатата черна шапка. За миг той се зачуди защо ли изобщо я смятат за луда. Жената винаги изглеждаше напълно здравомислеща, а и явно добре се справяше с управлението на малката си къща за гости. Дори говореше на разбираем френски, на което не бяха способни повечето англичани, установили се в околността. Той проследи с поглед пътя покрай реката и видя пристигащите камиони, в които се возеха местните фермери на път към седмичния пазар. Скоро щеше да започне смяната му. Той извади единствената част от екипировката си, която винаги държеше подръка – телефона, и набра познатия номер на „Хотел дьо ла Гар“.

– Някакви следи от тях, Мари? – попита Брюно. – Вчера са били забелязани на пазара в Сент Алвер, следователно са някъде наоколо.

– Нямаше никой снощи, освен обичайните господа, които останаха заради проекта в музея, и един испански тираджия – отвърна Мари, която държеше малкия хотел близо до гарата. – При последното си посещение не откриха нищо и ги чух да обсъждат наемането на кола в Перигьо, за да ви объркат. Мамицата им на тия Гестапо!

Брюно беше по-лоялен към малката общност и нейния кмет, отколкото към действащите закони на Франция, особено когато всъщност бяха на Брюксел, и участваше в постоянна игра на котка и мишка с инспекторите от Европейския съюз, натоварени с тежката задача да проследят прилагането на европейските хигиенни изисквания във френските пазари. Хигиената е хубаво нещо, но жителите на община Сен Дьони са правели сирена и пастет от гъши дроб, както и свински рилети, векове преди ЕС дори да бъде измислен и с недоволство приемаха критиките на бюрократите, които определяха какво да продават и какво не. Заедно с останалите членове на градската полиция в региона Брюно беше създал сложна система от ранни предупредителни знаци, чрез които да информира дребните търговци на пазара за посещенията на инспекторите.

Тези инспектори, познати още като Гестапо в тази част на Франция, приела много сериозно патриотичната си задача да се брани срещу немската окупация, бяха започнали посещенията си на пазарите на Перигьо с официална кола с червен белгийски регистрационен номер. По време на втората им визита, за изненада на Брюно, бяха пробити и четирите гуми на колата. След това пристигнаха с кола с уж парижки номер, но и за тази кола жителите се погрижиха, като приложиха старите методи на Съпротивата, и Брюно започна да се притеснява дали местните контрадействия не са прекалени. Имаше представа кой стои зад инцидентите с гуми и му отправи няколко дискретни предупреждения с надеждата, че нещата ще се уталожат. Нямаше смисъл да прибягват до насилие, ако разузнавателните системи можеха да гарантират чистотата на пазарите преди пристигането на инспекторите.

Ала инспекторите смениха тактиката си и почнаха да пристигат с влак и да остават да пренощуват в хотелчетата до гарата. Това обаче означаваше, че камериерките можеха лесно да ги забележат, а те, от своя страна, имаха братовчеди в бранша или поне купуваха редовно от производители козе сирене и пастет от гъши дроб, домашни сладка, масла, подправени с орехи или трюфели, както и конфитюрите, които издигаха този край на Франция до самия връх на гастрономията. Затова Брюно бе убеден, че щом има подкрепата на кмета на Сен Дьони и на всички избрани от местните общински съветници, дори на комуниста Монсури, разполага с легитимната власт и задължение да защитава своите съседи и приятели от идиотите в Брюксел, чиято идея за храната се състоеше от миди и пържени картофи, а дори и тях опозоряваха с индустриалната майонеза само защото нямаха търпението да си направят домашна.

И така сега инспекторите бяха решили да заложат на нова стратегия – да наемат кола от местен бизнес, за да могат по-лесно да подготвят засада, както и да се измъкнат със здрави гуми след това. Успешно бяха наложили четири глоби вчера в Сент Алвер, но нямаше да успеят в Сен Дьони, чийто уважаван пазар съществуваше от цели седемстотин години. Не и ако зависеше от Брюно.

Хвърли последен поглед към късчето рай, което му бе поверено, и след това си пое дълбоко дъх. Беше готов за този ден. Качи се във вана и си припомни как един турист му беше споделил една немска пословица. Обичаше да си я повтаря в красиви летни утрини като тази, а именно, че самият връх на щастието е „да живееш като Бог във Франция“.

2.

Брюно не следеше бройката, но най-вероятно целуваше поне сто жени и стискаше ръцете на също толкова мъже всяка сутрин на седмичния пазар. Този ден първа беше Дебелата Жана, както я наричаха учениците. Французите, които са особено добре настроени да улавят невероятните мистерии на женствеността, може би са единствените хора на света, които ценят идеята за jolie laide – обикновена на вид или дори грозновата жена, която е толкова уверена и духовита, че изглежда очарователно. Дебелата Жана беше jolie laide, на около петдесет и с почти перфектно закръглена форма. Човек трудно би я определил като красавица, но беше жизнерадостна жена, която се чувства добре в кожата си. Носеше през рамо стара кафява кожена чанта, в която събираше скромните такси от хората, дошли да се възползват от привилегията да продават на пазара в Сен Дьони. Чантата се удари силно в крака на Брюно, когато Жана изквича от щастие и се обърна с изненадваща скорост да подаде бузите си за обичайния поздрав с целувка. После му подаде свежа ягода от сергията на мадам Верние и Брюно се отдръпна от Жана, за да поздрави и да се отблагодари с целувка по двете сбръчкани бузи на вдовицата на лукавия стар фермер.

– Това са снимките на инспекторите в Сент Алвер, които Жожо е направила вчера – каза Брюно на Жана, като извади няколко разпечатки от малкото джобче на якето си. Предишната вечер беше пътувал до дома на свой колега градски полицай, за да ги вземе. Другият вариант беше да бъдат изпратени до имейла на общината, но Брюно беше предпазлив човек и реши, че би било рисковано да остави електронни следи от тайната си разузнавателна операция.

– Обади ми се, ако ги видиш. И дай копия на Иван в кафето, на Жанот в бистрото, както и на Ивет в магазина за цигари, за да ги покаже на клиентите. През това време мини и предупреди хората на сергиите след църквата. Аз ще се погрижа за тези от страната на моста.

Малкото перигорско градче Сен Дьони организираше пазар всеки вторник още от 1346 година, в която англичаните пленили половината аристокрация на Франция в битката при Креси и на великия род Бриламон му се наложило да събира пари, за да изплати откупа за своя сеньор. Тогава селяните събрали сумата от петдесет сребърни ливри за феодала и в замяна си подсигурили правото да имат пазар с ясното разбиране, че това гарантира поминък за малкото общество, което си живеело щастливо там, където притокът Мозан се влива в река Везер, точно след старите дървени пънове, които едва се подаваха над водата и указваха къде е бил разположен някогашният римски мост. Само единайсет години по-късно френски благородници и рицари, водени от наранената си гордост, отново подкарали тромавите си коне към английските стрелци и техните дълги лъкове и били избити и изклани масово. Сеньор дьо Бриламон трябвало отново да бъде откупен от тържествуващите англичани след битката при Поатие, през това време благодарение на таксите на пазара била събрана нужната значителна сума за реставрация на стария римски мост. И така срещу още петдесет ливри жителите на градчето откупили от семейство Бриламон правото да искат такса за преминаване по моста, като по този начин подсигурили завинаги изобилието в градската хазна.

Вековната борба между френските селяни, бирниците в миналото и държавните служители в настоящето никога не бе спирала. Спречкванията им с инспекторите – французи, които получаваха заповеди от Брюксел – бяха просто най-скорошната битка в тази безкрайна война. Ако законите и регулациите бяха създадени изцяло от французи, Брюно може би щеше да се въздържа от подобни действия и не би изпитвал толкова голямо задоволство от осуетяването на техните планове. Ала уви – това бяха брюкселски закони, идващи от далечния Европейски съюз, който бе разрешил на датчани, португалци и ирландци да идват и да работят в къмпинги и барове всяко лято наравно с французите. Местните фермери в неговия град и техните съпруги си изкарваха прехраната с този поминък, а глобите на инспекторите щяха да са труден залък за преглъщане, като се имаха предвид скромните пари, които припечелваха. Брюно осъзнаваше, че го прави най-вече защото тези хора бяха негови приятели и съседи.

Истината беше, че Брюно вече нямаше много кого да предупреди. Все повече щандове и сергии на пазара в последно време бяха окупирани от непознати, идващи от други градове, за да продават рокли, дънки, драперии, евтини пуловери и тениски или дрехи втора ръка. Двама черни като катран сенегалци предлагаха пъстри дашики, кожени колани и портмонета, а няколко местни грънчари излагаха на показ произведенията си. Имаше щанд за органичен хляб и няколко винари от околността, които продаваха своя бержерак и сладкото десертно вино монбазилак, което Господ със своята безгранична мъдрост беше създал, за да се консумира заедно с пастет от гъши дроб. Имаше един точилар, един железар, Дием Виетнамеца, който продаваше нем – виетнамски пролетни рулца, и Жул, който продаваше ядки и маслини, докато жена му бъркаше една огромна тенджера паеля. Множество щандове и сергии за зеленчуци, плодове, билки и подправки продаваха необезпокоявани – засега – от Брюксел.

За разлика от щандовете за домашно сирене и пастет, или за патици и пилета, обезглавени на някой очукан стар дръвник в нечий селски двор със семейната брадва вместо в стерилна кланица от хора с бели престилки и с мрежи на главата. Това бяха хората, които Брюно трябваше да предупреди. Той помогна на по-възрастните жени да си стегнат багажа, като натрупа оскубаните рано сутринта пилета в платнени торби, за да бъдат отнесени за съхранение в близкия офис на училището по кормуване на Патрик. По-богатите фермери, които можеха да си позволят мобилни хладилни шкафове, бяха винаги готови да скрият някои от по-незаконните сирена на леля Мари или баба Колет при своите. Всички на пазара заедно се бореха срещу общия враг.

Телефонът на Брюно иззвъня.

– Копелетата са тук – каза Жана в безуспешен опит да шепне. – Паркирали са пред банката и Мари-Елен ги е разпознала по снимката, която дадох на Иван. Видяла я, докато си пиела кафето в заведението му. Сигурна е, че са те.

– Видяла ли е колата им? – попита Брюно.

– Сребриста „Рено Лагуна“, доста новичка.

Жана му каза номера. Интересно, помисли си Брюно, номерът беше от департамент Корез. Най-вероятно бяха хванали влак до Брив, откъдето са взели колата, точно преди Дордон. Сигурно са осъзнали, че местната шпионска мрежи ги наблюдава. Брюно излезе от пешеходната зона и тръгна към главния площад пред стария каменен мост, по който инспекторите трябваше да минат, за да стигнат до пазара. Обади се на колегите си от градската полиция в другите градове, чиито пазари се провеждаха същата седмица, и им предаде информация за модела на колата и регистрационния ѝ номер. Беше изпълнил дълга си, или поне част от него. Беше защитил своите приятели от инспекторите, а сега трябваше да ги защити от самите тях.

Обади се на стария Жо, който в продължение на четирийсет години беше изпълнявал задължения на шеф на полицията на Сен Дьони, преди Брюно да заеме мястото му. В настоящето Жо пилееше свободното си време в посещения на близки приятели по околните пазари под претекст, че продава малката купчинка престилки и работни якета с прекалено големи размери, които държеше в багажника на микробуса си. Не го правеше толкова за продажбите, колкото за да изпият заедно по чаша вино, a petit rouge. Само преди две поколения Жо беше бил талантлив ръгби състезател и все още беше уважаван член на местния клуб. Носеше на ревера си червеното копче, което го открояваше като член на Почетния легион, награда за младежката му служба като пратеник в съпротивата срещу германците. Брюно беше сигурен, че Жо е информиран относно случая със спуканите гуми и най-вероятно е подпомогнал реализацията му. Жо познаваше всички в областта и беше роднина на поне половината, включително повечето ръгби нападатели в настоящата селекция на Сен Дьони, които тероризираха местната ръгби лига.

– Виж, Жо – подхвана Брюно веднага щом старецът му вдигна с обичайния си остър поздрав. – Всичко с инспекторите е наред. Пазарът вече е чист и сме подготвени за тях. Не искаме да се създават излишни неприятности този път. Това единствено би влошило положението, нали разбираш?

– Да не говориш за колата, паркирана пред банката? Сребристата „Лагуна“? – попита Жо, гласът му беше дълбок и дрезгав вследствие на десетилетия пушене на „Голоаз“ и тежкото вино, което си правеше сам. – Е, вече сме се погрижили за това. Не се притеснявай, млади Брюно. Гестапо ще си вървят пеша до вкъщи и този път.

– Жо, така само ще създадеш проблеми на останалите – настоя Брюно, макар да знаеше, че все едно говори на стена. Как по дяволите Жо вече беше научил за това? Сигурно е бил в кафенето на Иван, когато Жана е отишла със снимките. А за колата най-вероятно е чул от Мари-Елен в банката, понеже е омъжена за племенника му.

– Ако не бъдем внимателни, това може да ни навлече много неприятности – продължи Брюно. – Така че, моля те, не прави нищо, което да ме принуди да взема мерки.

И с тези думи той затвори. Огледа хората на моста, които вървяха към него, повечето му бяха познати, но той търсеше инспекторите. И точно в този момент в полезрението си забелязала позната кола, очуканото старо „Рено Туинго“, което използваха местните жандармеристи, когато се разхождаха в цивилно облекло. Караше го новият капитан, когото Брюно все още не беше имал възможността да опознае. Беше от Нормандия, суров и слаб тип, казваше се Дюрок и се носеха слухове, че стриктно следва правилата. Внезапно Брюно осъзна нещо и набра Жо отново:

– Спрете всичко веднага. Този път са се подготвили за потенциални проблеми. Онзи нов шеф на жандармерията току-що мина покрай мен, с цивилни дрехи е, сигурно са помолили да държат колата под наблюдение. Имам лошо предчувствие.

– Мамка му! – каза Жо. – Трябваше да се сетим, че ще направят така, но вече може би е твърде късно. Докато бях в бара, казах за това на Карим и той обеща да се погрижи. Ще се опитам да се свържа с него и да го откажа.

Брюно се обади в кафе „Спорт“, държано от Карим и жена му Рашида, която вече беше в напреднала фаза на бременност. Рашида му каза, че Карим вече е тръгнал и че не знае дали си е взел телефона. По-дяволите, помисли си Брюно. Тръгна с бързи стъпки към тесния мост, искаше да стигне до паркинга пред банката преди Карим да загази.

Познаваше го още от първия му ден в града преди десетилетие, тогава беше тромав и навъсен тийнейджър от арабски произход, готов да се сбие с всеки млад французин, който посмее да му се изпречи на пътя. Брюно и преди беше срещал подобен тип хора и беше успял да убеди Карим, че има достатъчно спортна злоба, за да изкара гнева си на полето за ръгби. Карим тръгна на тренировки по ръгби два пъти седмично, участваше в съботния мач и играеше тенис през лятото, като така Брюно го държеше далеч от евентуални проблеми. Вкара Карим в училищния отбор, после в местния ръгби отбор и накрая в лига, достатъчно голяма за гигантския млад мъж, че да му позволи да се ожени за любимата си Рашида и да си купи кафене. Брюно дори държа реч на сватбата им.

„Мамка му, мамка му, мамка му...“

Ако Карим се забъркаше в неприятности, нещата можеше да излязат извън контрол. Инспекторите можеше да накарат шефа си да притисне префекта, който от своя страна да се обърне към националната полиция или дори да ангажира министерството на отбраната или специализираната жандармерия за борба с битовата престъпност. Ако след това Карим или Рашида случайно проговореха, кой знае как би приключило всичко. Присъда за непозволено увреждане на държавна собственост би сложила край на лиценза на Карим за продажба на цигари и би довела до затваряне на кафето му. Дори той да не проговореше, Рашида сигурно щеше да се притесни за детето и беше възможно да се пречупи. Показанията им щяха да сочат към стария Жо и към останалите от ръгби клуба и преди да се усетят, всички участници в мрежата на спокойното и тихо градче Сен Дьони щяха да бъдат преследвани, а и тя щеше да започне да се разпада.

Брюно нямаше да го позволи. Той внимателно намали темпото, когато зави покрай уведомителните табели на общината и покрай военния мемориал между редиците коли, подредени като пъстроцветни войници пред „Креди Агрикол“. Потърси туингото на жандармерията и тогава видя Дюрок, застанал зад обичайната редица желаещи да използват банкомата. Само две места след него стоеше заплашителната фигура на Карим, който си разменяше любезности с Колет от сушилнята. Брюно затвори очи от облекчение и тръгна към едрия северноафриканец.

– Карим – обърна се към него, преди бързо да добави, – бонжур, Колет – и да я целуне по бузите, а после отново се обърна към Карим – Трябва да говоря с теб относно мача, планиран за неделя. Ще ти отнема само няколко секунди, няма да те бавя много. – И още преди да получи отговор, го сграбчи за лакътя, размени си „довиждане“ с Колет и кимна на Дюрок, като поведе своята неохотна мишена обратно към моста.

– Дойдох да те предупредя. Много е възможно да наблюдават колата и дори да са информирали жандармерията – каза му Брюно.

Като чу това, Карим спря и по лицето му се разля удовлетворена усмивка.

– И аз това си помислих, Брюно, и тогава видях новия шеф на жандармерията на опашката за банкомата. Оглеждаше паркинга и затова реших да се наредя зад него. Въпреки че всичко вече е свършено.

– Спукал си гумите, докато Дюрок те е наблюдавал?!

– Да бе! – Карим се ухили. – Казах на племенника ми да се погрижи за това заедно с другите деца. И те отидоха и навряха един картоф в ауспуха, докато аз си бърборех с Колет и Дюрок. Тази кола няма да изкара и десет километра, преди двигателят да издъхне.

3.

Докато сирените оповестяваха дванайсет на обяд със силния си вой, Брюно беше застанал в стойка мирно с ръце до тялото и плътно събрани пети пред сградата на общината и се чудеше дали същият сигнал е оповестявал някога нападението на германците. В съзнанието му изникнаха образи от отминали моменти: гмуркащи се германски „щуки“, хора, тичащи към бомбоубежищата, тържествуващият вермахт, маршируващ пред Триумфалната арката през 1940-а, за да остави отпечатъците от ботушите си по Шанз-Елизе и да започне превземането на Париж. Е, беше последвало отмъщение – осми май, денят, в който Франция празнуваше евентуалната си победа, и въпреки че хората казваха, че е старомодно и враждебно да се празнуват подобни празници в днешно време в Европа, градчето Сен Дьони отбелязваше всяка година този повод с парад на своите почитани ветерани.

Брюно беше поставил табелите с надпис „Пътят затворен“, така че да спрат движението по страничния път, и се бе погрижил за доставката на венците. Беше си сложил вратовръзката и беше лъснал обувките и козирката на шапката си. Беше уведомил старците от двете кафета, че моментът наближава, и беше извадил знамената от мазето под общината. Кметът беше в готовност, с лентата през гърдите и червената малка розета на Почетния легион на ревера. Жандармерията отклоняваше нетърпеливите шофьори, докато съпругите мрънкаха, че чантите им са тежки, и непрекъснато питаха кога щели да могат да пресекат улицата.

Жан-Пиер от магазина за велосипеди носеше трибагреника, а неговият враг Башело носеше знаме с кръста на Лорейн, емблемата на генерал Дьо Гол и символа на Свободна Франция. Старата Мари-Луиз, която като млада била помагачка на една от организациите на Съпротивата и вследствие на това била затворена в концлагера Равенсбрук, но оцеляла, пък държеше флага на Сен Дьони. Монсури, комунистически съветник, носеше малко знаме на Съветския съюз, а старият мосю Джаксън – и Брюно беше много горд, че го беше убедил да участва – носеше знамето на родната си Англия. Пенсиониран учител, който се беше преместил тук, за да изживее последните си години с дъщеря си, женена за Паскал от местния застрахователен център, мосю Джаксън бил на осемнайсет, когато армията го мобилизирала през последните седмици на войната през 1945 година, и като съратник ветеран, на него му се отдаваше честта да участва в парада на победителите. Един ден, закани се Брюно, щеше да намери истински американец, но за момента знамето на звезди и райета носеше Карим – звездата на ръгби отбора.

Кметът даде знак за началото, а градският оркестър даде тон за Марсилезата. Жан-Пиер вдигна знамето на Франция, Брюно и жандармерията отдадоха чест и малкият парад се насочи към моста, със знамена, веещи се тържествено на вятъра. Зад тях крачеха мъже, които бяха изпълнявали военните си задължения в мирно време, но се бяха включили в парада от дълг към градчето, а и към нацията си. Брюно забеляза, че цялото семейство на Карим е дошло да го види как носи знамето. Последни маршируваха момченца, пеещи химна. След моста парадът зави наляво покрай брега и през паркинга, докато не стигнаха до мемориала, бронзова статуя на борец от Голямата война. Имената на падналите синове на Сен Дьони бяха изписани на три каменни плочи от трите страни на основата. Бронзът беше почернял от времето, но великият победоносен орел беше кацнал с разперени криле на рамото на войника и блещукаше в златно от прясната боя. Кметът се беше погрижил за това. Четвъртата каменна плоча от основата беше предостатъчна, за да изобразят падналите по време на Втората световна война и последвалите конфликти във Виетнам и Алжир. Отсъстваха имена на другари на Брюно от собствения му опит във войната на Балканите. Винаги му олекваше при тази мисъл, дори докато се чудеше как толкова малко градче като Сен Дьони е изгубило над двеста млади мъже в кланицата през периода 1914–1918.

Учениците от градските училища бяха подредени в редички от всяка страна на мемориала, дребосъчетата от „Матернел“ бяха пред тях и си смучеха палците. Зад тях бяха застанали по-големите младежи, с тениски и дънки, но все още твърде малки, за да се очароват от подобно представление. Срещу тях обаче няколко тийнейджъри от колежа стояха с подигравателни усмивки и с леко недоумение защо новата Европа, която наследяват, все още се занимава с подобни старомодни празненства за национална гордост. Въпреки това Брюно забеляза, че част от учениците стоят мълчаливо, най-вероятно осъзнават, че се намират близо до останките на техните дядовци и прадядовци, един каменен списък с имена, който разказваше за тяхното наследство и следите от Голямата война, и за това, което един ден Франция може да поиска и от тях.

Жан-Пиер и Башело, които може да не бяха разменяли и дума през последните петдесет години, но добре познаваха реда на церемонията, пристъпиха напред с маршова крачка и свалиха знамената ниско в знак на почит към бронзовия войник и неговия орел. Монсури наклони червеното си знаме, а Мари-Луиз снижи своето, докато не се опря в земята. С леко закъснение и малко несигурност Карим и мосю Джаксън последваха примера им. Кметът тръгна тържествено напред и се качи на малкия подиум, който Брюно беше поставил пред паметника.

– Francais et Francaises – провикна се той към малката група. – Французи и французойки, както и представители на смелите ни съюзници. Събрали сме се тук днес, за да отбележим деня на победа, който се превърна и в ден на мира! Осми май сложи край на нацизма и началото на обединена Европа и на дългите щастливи години спокойствие на континента. Този мир стана възможен благодарение както на храбростта на нашите бащи, братя и синове от Сен Дьони, чиито имена са записани тук, така и на възрастните мъже и жени пред вас, които така и не наведоха глава пред силата на окупатора. Винаги когато над Франция е надвисвала смъртна опасност, нейните синове и дъщери са я очаквали, подготвени да защитят страната, свободата, равенството, братството и човешките права, които тя олицетворява.

Той замълча, кимна на Силви от пекарната и тя бутна дъщеря си, която държеше венец. Малкото момиченце – носеше червена пола, синьо горнище и дълги бели чорапи – направи няколко несигурни крачки, подаде венеца и с разтревожен поглед следеше движенията на кмета, докато той се навеждаше да я целуне по двете бузки. Кметът взе венеца и пристъпи към паметника, подпря венеца на бронзовия крак на войника, отстъпи крачка назад и извика:

– Да живее Франция, да живее Републиката!

В същия момент Жан-Пиер и Башело, които вече бяха на възраст и усещаха напрежение от тежестта на знамената, ги изправиха рязко за почест и оркестърът започна да свири „Песента на партизаните“, стария химн на Съпротивата. Сълзи потекоха по бузите на двамата мъже, а старата Мари-Луиз захлипа толкова силно, че знамето ѝ трепереше; всички деца, включително тийнейджърите, изглеждаха замислени, дори трогнати от тази следа за великото незнайно предизвикателство, което са преживели тези възрастни хора.

Докато музиката отшумяваше, знамената на тримата съюзници – съветски, британски и американски – тръгнаха напред, вдигнати за почест. И сега беше ред на изненадата, сценично изпълнение, организирано от Брюно и одобрено предварително от кмета. Това беше възможност за стария английски враг, който се е бил срещу Франция цели хиляда години, преди да стане неин съюзник за по-малко от десетилетие, да заеме своето място в празника за победата.

Брюно гледаше как внукът на мосю Джаксън, момче на дванайсет-тринайсет години, излиза от редиците на градския оркестър, в който свиреше на тромпет, с ръка на бляскавата месингова тръба, която висеше на червен пояс на раменете му. Стигна до мемориала, обърна се да поздрави кмета и докато хората в тълпата се споглеждаха объркани от това новаторско допълнение на церемонията, вдигна мундщука до устата си. Когато Брюно чу първите две дълги и ужасяващи ноти на „Последната смяна“, очите му се напълниха със сълзи. В полезрението си виждаше как раменете на мосю Джаксън треперят, а британското знаме се клати в ръцете му. При затихването на последните звуци кметът избърса сълза, а тълпата остана напълно безмълвна, докато момчето не свали тръбата от устата си. Тогава отвсякъде изригнаха аплодисменти, а докато Карим се приближаваше, за да му стисне ръката, неговото знаме на звезди и райета се преплете за момент с британското и френското и Брюно се изненада при последвалия внезапен поток от фотосветкавици.

„Боже“, помисли си Брюно, „Последната смяна“ бе пожънала такъв успех, че явно трябваше да стане редовна част от годишната церемония. Той огледа тълпата, която бавно се отдалечаваше от паметника, и видя младия Филип Деларон, който обикновено се занимаваше със спортните новини във вестник „Сюд-Уест“ – беше извадил бележника си и разговаряше с мосю Джаксън и неговия внук. Едно малко признание във вестника на един искрен британски съюзник, участващ в победния парад, не би навредило предвид това колко много британци се заселваха напоследък в общината. Може би това дори щеше да ги усмири, та да не се оплакват толкова от разните данъци върху собствеността или цените на водата в басейните им. И тогава Брюно забеляза нещо странно. Всеки път след предишните паради, независимо дали на осми май или на единайсети ноември, когато е приключила Голямата война, на осемнайсети юни, когато Шарл дьо Гол е създал Свободна Франция, или пък четиринайсети юли, когато Франция отбелязва едноименната си революция, Жан-Пиер и Башело биха си обърнали гръб и биха тръгнали поотделно да връщат знамената в общината, без дори да се погледнат. Сега обаче стояха неподвижни и се взираха един в друг. Не си размениха и дума, но някак си комуникираха. „Невероятно е какво може да постигне едно повикване на сигнална тръба“, помисли си Брюно. Може би ако включеше истински американци в парада следващата година, щяха да вземат и да си проговорят или поне да оставят съпругите си на мира. Беше минало дванайсет преди трийсет минути и като на всеки себеуважаващ се французин, мислите на Брюно се насочиха към храната.

Той тръгна обратно по моста заедно с Мари-Луиз, която още хлипаше, когато той нежно взе знамето от ръцете ѝ. Кметът, мосю Джаксън, дъщеря му и внукът вървяха малко след тях, а Карим и семейството му напред; Жан-Пиер и Башело заедно с техните почти идентични жени, застанали плътно зад тях, се движеха в мрачно мълчание, а градският оркестър без най-добрия си тромпетист свиреше още една изключително трогателна за Брюно песен от войната. „... ден и нощ, ще те чакам винаги да се завърнеш“. Историята на Франция можеше да бъде измерена в песни от войната, помисли си той, много от тях тъжни, но героични, всяка строфа напоена с печал.

Тълпата се разреди: мнозина отидоха да обядват, повечето майки с деца се прибраха вкъщи, но някои семейства искаха да отбележат деня и вместо това се насочиха към бистрото на Жан точно зад общината или към заведението за пица след моста. Обикновено Брюно отиваше с приятели в кафето на Иван за любимия си специалитет, състоящ се от пържола с пържени картофки – освен онзи път, когато Иван се беше влюбил в белгийка, отседнала в местния къмпинг, и за цели три славни и пламенни месеца, докато тя не си събра багажа и не потегли обратно за Шарлероа, пържолата с пържени картофки беше заменена от миди с пържени картофки. Тогава нямаше изобщо специалитет на заведението седмици наред, докато Брюно не изкара страдащия Иван за питие и не го напи героично.

Днес обаче беше специален ден, тъй като кметът беше организирал официален обяд за всички участници в парада. Затова те тръгнаха по старите стълби, изтрити в средата от векове катерене, към последния етаж на общината, където заседаваше общинският съвет и където по подобни поводи се провеждаха и празненства. Съкровището на града беше дълга стара маса, която се ползваше и за заседанията, и за банкетите, и се смяташе, че е направена за голямата зала на замъка на прословутия род Бриламон в онези щастливи дни преди техният глава да бъде отвлечен от англичаните. Брюно започна да брои: бяха подготвени двайсет места. Той огледа стаята, за да провери с кого още ще сподели трапезата.

Присъстваха кметът и жена му, Жан-Пиер и Башело с жените си, които автоматично се разпределиха в двата края на стаята. За първи път Карим и съпругата му Рашида бяха поканени и разговаряха с Монсури Комуниста и неговата драконоподобна жена, която беше още по-лява във вижданията си дори от и мъжа си. Мосю Джаксън, Силви от пекарната и нейният син разговаряха с Роло, местния директор, с когото Брюно понякога играеше тенис. Тук беше и учителят по музика, по съвместителство диригент на градския оркестър и глава на църковния хор. Брюно очакваше да види новия капитан на местната жандармерия, но нямаше и следа от него. Пухкавият, но елегантен отец Санту, свещеник от старинната църква на Сен Дьони, който нямаше търпение да стане монсеньор, слезе зачервен от новия асансьор. Той нарочно избягваше да говори със своя спътник в асансьора, страховития Барон, пенсиониран индустриалец, който беше и основният земевладелец в околността. Брюно му кимна. Барона беше ревностен атеист, както и негов редовен партньор за тенис.

Дебелата Жана от пазара се появи с поднос с чаши шампанско, а плътно зад нея я следваше младата Клер, секретарката на кмета, която носеше огромен поднос с амюз буш, които беше приготвила сама. Клер имаше слабост към Брюно и му беше надула главата с истории за ястието си през последните няколко седмици; в резултат на това писмата на кмета бяха останали ненапечатани, докато тя прелистваше „Мадам Фигаро“ и „Мари-Клер“ за идеи и рецепти. „И е направила това“, помисли си Брюно, докато оглеждаше пълнената с крема сирене целина, маслините с аншоа и резените хляб, покрити с нарязани домати, които не изглеждаха особено вдъхновяващо.

– Това са италиански деликатеси, казват се „брускети“ – обясни му Клер, докато се взираше внимателно в него. Беше приятна на външен вид, макар и твърде приказлива, но Брюно имаше строга политика да избягва потенциални конфликти на работното място. Дори Жулиет Бинош да работеше в общината, Брюно пак би странял от нея. Знаеше добре, че неговата сдържаност не би спряла Клер или майка ѝ, да не споменаваме и още няколко майки в Сен Дьони, да говорят за него с прозвището „най-достойния градски ерген“. Смяташе, че ще престанат да го смятат за такъв, когато навлезе в четирийсетте, ала безуспешно. Играта „да уловиш Брюно“ се беше превърнала в един от градските ритуали, тема за клюки сред жените и забавление за женените мъже, които смятаха Брюно за славна, но обречена на загуба плячка за ловджийките. Често се бъзикаха с него, но одобряваха дискретността, с която обгръщаше личния си живот, и учтивия му подход към градските майки, чрез който осуетяваше техните опити и пазеше свободата си.

– Страшно вкусно! – възкликна Брюно, макар че се беше задоволил само с една-единствена маслина. – Много добре си се справила, Клер. Направо невероятно!

– О, Брюно! – възкликна тя – Наистина ли мислиш така?

– Наистина! Впрочем съпругата на кмета изглежда гладна – отклони разговора той, докато вдигаше чаша шампанско от подноса на Дебелата Жана, която минаваше покрай него. – Може да започнеш с нея. – Поведе Клер към прозореца, където бяха застанали кметът и съпругата му, и усети зад себе си високо и внушително присъствие.

– Е, Брюно – поздрави гръмогласно Монсури. Той имаше силен глас, подходящ повече за пламенни речи пред тълпа протестиращи работници. – Превърна победата ни в тържество на британската корона. Такъв ли ти беше замисълът?

– Бонжур, Ив – ухили се Брюно. – Не почвай с тези глупости за победата на хората. Ти, както и всички останали комунисти, щяхте сега да говорите на немски, ако не са били английските и американските армии.

– Трябва да се срамуваш от себе си – отвърна му Монсури. – И англичаните щяха да говорят на немски, ако не беше помощта на Сталин и Червената армия.

– Да, и ако беше станало на тяхното, всички ние щяхме да си общуваме на руски, а кмет на градчето да си ти.

– Е, моля ви се, комисар! – отвърна Монсури. Брюно осъзнаваше, че Монсури е комунист само защото е шемин от комуната на северозапад и работник в железницата, а профсъюзът им даваше тези работни места единствено на членове на партията. Всичко друго освен членската му карта и предизборните му кампании беше строго консервативно. Понякога Брюно се чудеше за кого наистина гласува Монсури, когато е далеч от шумната си и радикална жена, усамотен в изборната стаичка.

– Дами и господа, настанете се на масата, ако обичате – извика кметът и добави: – Преди супата да се е стоплила.

Мосю Джаксън се изсмя звучно по британски, но спря, когато забеляза, че никой друг не реагира на шегата. Силви го хвана за ръка и го поведе към мястото му. Брюно се настани до свещеника, когото поздрави с кимване, след като отец Санту каза кратка молитва. Брюно често седеше до отеца по такива поводи. Насочи вниманието си към студената супа вишисоаз, като си мислеше дали Санту ще му зададе обичайния въпрос. Не му се наложи да се чуди дълго.

– Защо кметът никога не ми дава да кажа по една кратка молитва на събития като Деня на победата?

– Това е републиканско празненство, отче – обясни Брюно за поне петнайсети път. – Знаете за закона от 1905 година, разделящ светското от религиозното.

– Повечето загинали младежи са били ревностни католици, паднали, докато изпълняват Божието дело, и сега са на небесата.

– Дано да сте прав, отче – отговори му Брюно добронамерено, – но нека гледаме от положителната страна. Поне бяхте поканен на обяда, за да го благословите. Повече кметове не биха допуснали дори това.

– О, да. Пирът на кмета е добре дошло угощение след чистилището, през което ме прокарва икономката ми. Тя е клета душа и се старае да даде най-доброто от себе си.

Брюно, който преди известно време беше присъствал на великолепна вечеря в дома на свещеника в чест на посещението на някакъв църковен сановник, повдигна безмълвно вежди и след това с удоволствие насочи погледа си към Дебелата Жана, която отнесе чинията от супата и я смени със солидно парче фоа гра – гъши дроб, сервиран заедно с лъжичка от нейния лучен пастет. В комбинация с ястието Клер му поднесе малка чашка златен монбазилак, за който той знаеше, че идва от винарната на кметския братовчед. Вдигнаха тост, похвалиха младия тромпетист, а шампанското и монбазилакът започнаха да приповдигат атмосферата по този несмутим празничен повод. След сухия бял бержерак, който беше поднесен с пъстървата, и отлично подбрания пешарман от 2001-ва с агнешко вече бяха в разгара на напълно веселяшки обяд.

– Онзи арабски тип мюсюлманин ли е, знаеш ли? – попита отец Санту с измамническо небрежен тон, като наклони чашата си по посока на Карим.

– Никога не съм го питал – отвърна Брюно, зачуден какви ли ги крои свещеникът. – Дори да е, не е особено религиозен. Не се моли с лице към Мека и се кръсти преди всяка голяма игра, тъй че най-вероятно е християнин. Освен това е роден тук. Французин е като теб и мен.

– Но никога не е идвал да се изповяда, също като теб, Брюно. Посещаваш църквата единствено за кръщенета, сватби и погребения.

– Както и за хорови изпълнения на Коледа и на Великден – възпротиви се Брюно.

– Не сменяй темата. Искам да науча повече за Карим и семейството му, не за теб.

– Не съм наясно каква религия изповядва Карим, по мое мнение никоя. Баща му, от друга страна, е най-вероятно атеист и рационалист. Тези неща вървят с математиката.

– Познаваш и останалата част от семейството?

– Познавам единствено жена му, братовчедите му, някои от малките племенници, които често играят с малчуганите, и племенницата му Рахеда, която има добри шансове да спечели младежките тенис шампионати. Свестни хора са.

– А познаваш ли по-старото поколение? – продължи да подпитва свещеникът.

Брюно отмести погледа си от прекрасно изглеждащия тарт „Татен“ и го погледна право в очите.

– Защо ме разпитвате така, отче? Срещнах дядото на сватбата на Карим, която направиха тук в общината в отсъствието на свещеник или молла. Искате да ми кажете нещо, или да научите нещо определено?

– Боже опази – отвърна нервно отчето. – Не, аз просто срещнах стареца случайно и той се интересуваше от църквата и ми стана любопитно... Той беше седнал вътре, разбираш ли, а тя беше празна, мисля, че се молеше. Просто искам да знам дали е мюсюлманин, или не.

– Не го ли попитахте?

– Не, избяга, щом се приближих до него. Беше много странно. Не беше достатъчно възпитан дори да ме поздрави. Чудех се дали случайно не се интересува от католицизма.

Брюно вдигна рамене – не беше особено заинтересован от религиозното любопитство на стареца. Кметът лекичко чукна чашата си с ножа и се изправи, за да произнесе кратка реч. Докато слушаше послушно, Брюно се размечта за следобедното си кафе и след това може би една кратка дрямка на стария диван в офиса му, за да възстанови силите си за тежкия следобед с документацията на бюрото му.