Палат

1.

Козима Саверио седеше на терасата на луксозния си апартамент на последния етаж в Рим, загледана в познатите паметници и покриви на града, докато слънцето изгряваше. В далечината виждаше базиликата „Свети Петър“ и Ватикана, купола на „Сан Карло ал Корсо“, а на север – Вила Медичи и градините Боргезе. Тази гледка никога не ѝ омръзваше. А ранната утрин бе любимото ѝ време през деня, преди градът да се събуди. Вече бе топло, а към обяд щеше да стане горещо. След няколко минути тя застана до парапета на балкона и видя Испанските стълби, фонтана Баркача и църквата „Тринита дей Монти“.

Апартаментът ѝ се намираше на последния етаж в сградата със семейния им магазин. Семейство Саверио произвеждаха най-прекрасните кожени изделия в Италия, а и в цяла Европа. Единственият им равностоен съперник бяха „Ерме“, известни навсякъде по света. Стоките на Саверио се продаваха само в техните два магазина, единият във Венеция и другият – в Рим.

Като всичките си предци, Козима бе родена във Венеция, в знатно семейство, което можеше да проследи историята си до петнайсети век. Палат Саверио във Венеция все още им принадлежеше, въпреки че баща ѝ бе преместил семейството в Рим малко след раждането на по-малката ѝ сестра, Алегра. Козима бе живяла в същия апартамент на последния етаж над магазина с родителите си, брат си и сестра си почти през целия си живот. По-малкият ѝ брат, Лука, сега имаше собствена къща на Виа Апиа Антика, а сестра ѝ живееше в по-малък апартамент на етажа под нея, където имаше дизайнерско студио. То бе по-удобно за Алегра, защото имаше асансьор, който не стигаше до последния етаж. Козима живееше в самотен разкош в жилището, където бе израснала. Стигаше до него по тясно стълбище, а терасата ѝ предлагаше триста и шейсет градусова гледка към града, който считаше за свой дом. Венеция беше историята им, но тя живееше и работеше в Рим. Управляваше семейния бизнес, който бе наследила преди петнайсет години, едва на двайсет и три.

Като младо момиче, тя никога не бе планирала да управлява компанията, нито дори да работи в нея. Когато бяха деца, баща ѝ се надяваше един ден да остави бизнеса на Лука, който да заеме мястото му. Но Лука никога не бе проявявал интерес към работата, дори като момче. Приятелите му бяха разглезените синове на италиански благородници и от ранна възраст негова страст бяха бързите коли и красивите жени. Не беше наследил интереса на баща си към бизнеса, нито таланта на дядо си за създаване на красота. Отавио Саверио бе дизайнерът на всеки един предмет в магазина във Венеция, независимо дали ставаше дума за чанта от алигаторска кожа, седло или зашеметяващ чифт обувки. Хората, които имаха вкус за най-красивото в света, познаваха произведенията на Саверио безпогрешно.

Отавио Саверио беше осмото дете и единствен син на уважаван банкер във Венеция. Бе наследил семейния палат, когато сестрите му се омъжиха и преместиха във Флоренция, Рим и други градове в Европа. Никоя от тях не желаеше да се нагърбва с поддръжката на палата, където бяха израснали. Той беше на четири века и ужасно скъп за поддържане. Отавио използва наследството си, за да изкупи дяловете на сестрите си от семейния дом. С останалите пари отвори магазина си на една от тесните улички встрани от площад „Сан Марко“, където създаваше великолепните си кожени изделия. Той бързо си изгради чудесна репутация из цяла Италия и впоследствие в цяла Европа, която се дължеше на изключително добрата му работа. Всяко творение бе шедьовър от красота и лукс, изработено от най-фантастичните кожи. Той изпълняваше поръчките бързо и бизнесът му се превърна в еталон за впечатляващ успех за по-малко от десет години. През всичките години, когато Отавио управляваше бизнеса, той бе майсторът, творецът и геният зад името. Продуктите на Саверио се продаваха само в магазина във Венеция. Жените чакаха година или две, за да се изпълнят поръчките им, но никога не оставаха разочаровани от резултата. Списъкът с клиентите на Отавио включваше кралски особи, прочути светски дами, кинозвезди и богаташи от целия свят.

Единственото му дете, Алберто, никога не стана занаятчия като баща си, въпреки че Отавио го накара да бъде чирак две години, за да се запознае с работата. Но Алберто се интересуваше повече от деловата страна на бизнеса. След като наследи компанията, той спази традицията на баща си и продуктите на Саверио се продаваха само в собствения им магазин и никъде другаде.

Когато баща му почина, Алберто запази магазина във Венеция, но се премести със съпругата си, Тициана, и трите им деца в Рим. Купи сградата, в която и сега се подслоняваше магазинът им. Козима живееше сама на последния етаж. Тя проектира жилището на Алегра на етажа под нея, когато сестра ѝ бе достатъчно голяма, за да живее сама, така че и двете се радваха на спокойствието си. Лука вече се бе изнесъл, когато навърши двайсет и една, а Алегра бе едва на седемнайсет.

Когато баща им откри магазина в Рим, той постигна невероятен успех и бизнесът се разрасна неимоверно. Алберто подготвяше сина си да управлява компанията още откакто Лука бе малко момче, но никога не успя да възбуди интереса му. Лука нито разбираше, нито се интересуваше от вълшебствата, които изработваха.

Желанието на Алберто беше бизнесът им да се разрасне, но без да нарушава никоя от традициите на баща си. Не беше лесно, а и Алберто имаше грандиозни планове, които винаги се оказваха малко по-скъпи за изпълнение отколкото беше очаквал, така че бизнесът не бе така доходоносен както преди. Той имаше набито око за качество и красота и бе изключително елегантен мъж. Двамата с Тициана бяха част от висшето общество във Венеция и Рим и излъчваха изтънченост и стил.

Козима беше наследила много от родителите си, но бе по-сдържана и обичаше науката. Винаги изпитваше облекчение от мисълта, че никога нямаше да ѝ се наложи да управлява бизнеса. Работеше в магазина в Рим за по месец всяко лято, най-вече за да достави удоволствие на баща си. Беше добра дъщеря. Лука успяваше да избяга от работата, защото беше пет години по-малък от нея, а Алегра бе все още дете.

През юли и август семейството посещаваше другия им дом в Сардиния. Прекарваха два месеца на семейните яхти и често посрещаха приятели. Поканите в дома им бяха търсени и желани. Алберто и Тициана бяха великолепни домакини и в отплата ги канеха навсякъде. Бяха щедри и предлагаха разкош на гостите си. Козима все още помнеше екстравагантните приеми, устройвани от родителите ѝ, в дома им в Рим и в палата във Венеция, където организираха величествени балове.

След дълги спорове с баща си, Козима избра кариера в правото. Учеше в университета в Рим и живееше у дома. Обичаше годините си като студентка, науката и приятелите си там. Баща ѝ се надяваше някой ден тя да е адвокатката на семейната фирма. Той не очакваше от нея да практикува право, но смяташе, че познанията ѝ ще са полезни за бизнеса. Майка ѝ никога не беше работила и той не очакваше нещо различно и от дъщерите си.

Алегра, най-малката от трите деца, бе наследила таланта и страстта на дядо си към дизайна. Вечно правеше скици на рокли, чанти или обувки. Беше усмихнато хлапе и се наслаждаваше на оживения светски живот на родителите си дори когато бе съвсем малка. Те ѝ позволяваха да остане на приемите известно време, а тя вечно си мечтаеше да е там цяла нощ. Козима не се интересуваше толкова от купоните, но около нея се мотаеха рояци ухажори, обикновено синовете на приятелите на родителите ѝ, въпреки че Алегра бе по-настроена за флиртове от голямата си сестра. Козима винаги бе по-сериозна и отдадена на науката, за разлика от брат си и сестра си.

Лука беше пет години по-малък от Козима, а Алегра – девет и мразеше да се отнасят с нея като с бебе. Нямаше търпение да порасне и да открие света. Лука не обичаше да прекарва време със семейството си, предпочиташе да е с приятели. През тийнейджърските години бе доста буен. Родителите му се опитваха да го обуздаят, но не постигаха големи успехи.

На двайсет и три, на Козима ѝ предстоеше последната година в университета в Рим. Пристигна в семейния дом в Сардиния след като бе работила цял месец в магазина, както правеше всяко лято през ваканциите. Трудеше се в администрацията, не работеше с клиенти, и всички я харесваха. Тя притежаваше точния и остър ум на бъдещ адвокат, и бе красива като майка си, с руса коса. Алегра и Лука бяха наследили тъмната коса на баща си, а Козима и Алегра имаха тъмносините очи на Тициана. Тя беше от Флоренция и Козима бе взела типичната ѝ флорентинска красота и нежни черти. Лука и баща им излъчваха онази класическа аристократична красота, която можеше да се види по римските монети.

Лятото преди последната година на Козима в университета, тя пристигна в Сардиния тъкмо когато родителите ѝ се канеха да потеглят за уикенда към Портофино при приятели, които имаха вила там. Бяха си купили нова моторница. Лука трябваше да замине с тях, но купон в Порто Ротондо, устроен от негови приятели, промени решението му в последната минута и той си остана в Сардиния, заедно с Козима. Тя се чувстваше изморена след като бе работила шест дни седмично в магазина през последния месец. Родителите им потеглиха и взеха четиринайсетгодишната Алегра с тях, защото домакините им имаха дъщеря на същата възраст. Имаха и син, който бе почти колкото Лука, но той го намираше скучен и с радост пропусна уикенда в Портофино. Дори привлекателната нова моторница не го съблазни.

Къщата утихна след заминаването им. Лука изчезна незабавно с приятелите си, а Козима се излегна на слънце, доволна, че известно време ще бъде сама. Знаеше, че следващия уикенд очакваха много гости, а родителите ѝ настояваха тя да им помогне да ги развлича, затова сега се радваше, че имаше време да почете и да си почине.

Уикендът в Портофино приключи с голямо нещастие. Домакините позволиха на буйния си и безразсъден деветнайсетгодишен син да управлява новата моторница. Той се сблъска с друга моторница с висока скорост, тъй като караше опасно бързо. Двете моторници се удариха жестоко и избухнаха. Единствената, която оцеля, беше Алегра, ужасно обгорена и с толкова тежко нараняване на гръбнака, че трябваше да я откарат с хеликоптер до Рим, за да я оперират. Всички останали загинаха на място.

Телефонът звънна в дома им в събота следобед. Козима влезе в къщата, за да вдигне. Двайсет минути по-късно тя бе облечена и чакаше такси, което да я отведе до летището, за да излети за Рим при Алегра. Родителите ѝ бяха мъртви, тя бе в шок и не можеше да повярва на случилото се. Разкъсваше се между мъката по родителите си и страха за сестра си. Сега всичко се стовари върху нея, включително и отговорността за брат ѝ. Внезапно бе изправена пред решения, които възрастните взимаха. Не можеше да се свърже с Лука, който се намираше на яхта в Порто Ротондо. Наложи се да му остави бележка с ужасната новина. Той ѝ звънна разплакан, когато тя пристигна в Рим, и двамата захлипаха заедно за родителите си, а и за Алегра.

Козима прекара следващите няколко седмици до леглото на Алегра, която се съвземаше от операцията. Поддържаха я в медицинска кома, докато се лекуваше от изгарянията. Това беше време Козима да тъгува за родителите си. Лекарите я предупредиха, че Алегра никога вече няма да може да ходи. Гръбнакът ѝ бе счупен жестоко. Още един кошмарен удар след загубата на родителите им.

Козима остави Алегра само за да уреди и присъства на погребението на родителите им във Венеция, после се върна в болницата в Рим колкото се може по-бързо. Позволи на Лука да се върне в Сардиния след погребението, както той искаше, защото тя не разполагаше с време, за да е с него, докато Алегра лежеше в болницата, а той пък не желаеше да прекара остатъка от лятото в Рим.

Лука беше ужасно потиснат и натъжен от смъртта на родителите си, но когато се почувства по-добре, се върна към старите навици и в края на лятото вече беснееше с приятелите си, които пристигаха от цяла Италия да му гостуват. Козима беше в Рим, не можеше да контролира брат си и не искаше да оставя Алегра сама. Сестра ѝ също се бореше със загубата на родителите си и своята безпомощност. Козима я оставяше съвсем за малко, за да отиде до офиса на баща си. Имаше много да учи. Помощникът на баща ѝ и семейният адвокат, Джан Батиста ди Сан Мартино, бяха много полезни и се опитваха да ѝ предадат колкото се може повече информация за рекордно кратко време. Носеха ѝ документи за подпис в болницата почти всеки ден. Джан Батиста беше вечно присъствие и сериозна подкрепа, на която Козима можеше да разчита. Понякога отиваха на вечеря, за да ѝ даде възможност да напусне болницата поне за кратко.

Два месеца по-късно, през септември, тя най-после успя да прибере Лука в Рим и се опита да му наложи известен контрол. Той отказа да се върне в университета и настоя, че се нуждаел от време да тъгува за родителите им, което в неговия случай означаваше да присъства на всеки купон в града, да скита всяка нощ и да поглъща огромни количества алкохол. Но поне беше у дома и тя го накара да ѝ се обажда няколко пъти дневно, за да знае къде е, въпреки че той често отсъстваше по цяла нощ и се прибираше в ранна утрин. Козима му предложи да започне работа в магазина, но той категорично отказа и правеше каквото си поиска. Оставаше навън до късно и спеше през по-голямата част от деня. Козима нямаше време да се разправя с него, защото бе прекалено заета с Алегра, а и ѝ ставаше все по-трудно да контролира Лука. На осемнайсетгодишна възраст, той се наслаждаваше на липсата на родителски надзор и не обръщаше внимание на Козима и правилата ѝ.

Напредъкът на Алегра беше бавен, но солиден. Изтърпя няколко болезнени операции и присаждане на кожа, но бе изненадващо смела и настроена философски. Тъгуваше за смъртта на родителите си, но за разлика от брат си, тя се върна в училище по Коледа и се държеше учудващо добре. Щеше да е в инвалидна количка завинаги, но Козима се отнасяше към нея с безкрайна любов, като майка, и двете сестри се сближиха още повече. Козима нае човек, който да придвижва Алегра нагоре по стълбите към апартамента им. Лука никога не беше около тях, за да помогне.

След шест месеца, Козима привикваше към един съвсем друг живот. Все още тъгуваше силно за родителите им, но бе пораснала. Управляваше бизнеса и в същото време го изучаваше. Това бе най-трудната година в живота ѝ. Когато изписаха Алегра от болницата, Козима ходеше във Венеция колкото може по-често, за да наглежда и магазина там. Понякога Джан Батиста я придружаваше, когато имаше време. Палатът във Венеция, където бяха прекарвали празници и семейни почивки, изглеждаше болезнено празен. Тежко ѝ бе да си припомня колко оживено бе мястото, когато родителите ѝ бяха живи, и колко тъжно изглеждаше сега. Козима нямаше време да се вижда с приятелите си, нито да прави нещо друго освен да работи и да се грижи за сестра си. Джан Батиста бе единствената подкрепа в живота ѝ.

Алегра взе категорично решение да е максимално независима, когато се прибра у дома от болницата. Все още говореше, че ще изработва дизайни за магазина някой ден, сякаш за да потвърди, че бъдещето е пред нея. Дългогодишната им икономка, Флавия, ѝ помагаше, Козима също, но в малкото си свободно време тя преследваше Лука и се опитваше да го насочи в правилната посока. Той се възползваше от липсата на родителски контрол и спореше ожесточено с голямата си сестра по всеки въпрос.

Имуществото на родителите им бе поделено поравно между тях и Козима бързо откри, че баща им бе харчил повече отколкото печелеше. Разходите му бяха изключително безразсъдни. Стилът им на живот, вечните приеми, няколкото къщи, луксозните яхти и коли и екстравагантните ремонти в магазина. Тя непрестанно се опитваше да намали разходите, да плати сметките и дълговете на родителите си и да задържи бизнеса на повърхността. Просто не можеше да позволи той да потъне, а това бе страховита задача за момиче на двайсет и четири години. Ученето ѝ остана настрани. Имаше по-важни задачи – да управлява бизнеса, да се грижи за Алегра и да се опитва да държи Лука под контрол.

Преди да загине, баща ѝ бе купил друга, по-голяма сграда в Рим на Виа Кондоти. Беше се надявал да разшири магазина и да го превърне в нещо още по-величествено. Козима продаде сградата незабавно, преди да започнат строителните работи. Загуби доста, но се нуждаеше от парите, които наля обратно в бизнеса. Производството им беше безукорно, но и бавно и не можеше да увеличи приходите им бързо. Налагаше ѝ се да намира пари от други източници, за да посрещне всички разходи и заплати.

Имаха огромен персонал, особено в Рим, състоящ се от отлични и добре платени занаятчии, както и многобройни търговци, които продаваха ограничени количества. Много от дългогодишните служители негодуваха срещу факта, че тя бе поела магазина на толкова ранна възраст, както и срещу посоката, в която бе поела, с непрестанните грижи за намаляване на разходите. Тя държеше под око приходите, при това много по-внимателно отколкото баща ѝ. Това също не се хареса на служителите, поради което ѝ се наложи да води вечни разправии с тях, за да ги накара да следват указанията ѝ и да спазват ограниченията. Времето бе непоносимо тежко за нея и родителите ѝ липсваха още повече, макар вече да бе наясно, че някои от финансовите проблеми бяха по вина на баща ѝ.

Година след смъртта на родителите си, Козима обяви къщата в Сардиния за продажба. Лука се възпротиви енергично, но тя му каза прямо, че парите не стигат, а той не предлагаше решение на проблема, нито искаше да работи, затова накрая се съгласи и ѝ позволи да продаде лятната им къща. Тя успя да получи добра цена за нея в края на август, а после продаде и яхтите. Продажбите ѝ осигуриха необходимите пари да плати останалите дългове на родителите си, да влее солидна сума в бизнеса и да подсигури семейството си. Когато даде на Лука неговия дял, той го похарчи за няколко месеца по нови коли и съмнителни типове, които се навъртаха около него заради парите му. Козима не можеше да го спре, въпреки че положи безплодни усилия да го убеди да действа по-разумно и да е по-внимателен в избора си на приятели. Той само ѝ се изсмя.

Тя бе принудена да се съсредоточи върху бизнеса, за да го спаси от положението, в което баща ѝ го бе поставил. Отне ѝ още година всеотдайна работа, но накрая увеличи печалбите, а след още една вече можеше да диша спокойно.

Пет години след смъртта на родителите ѝ бизнесът и в двата магазина в Рим и Венеция процъфтяваше. Козима увеличи скоростта на производството като назначи повече занаятчии и съкрати ненужните разходи, въпреки мърморенето на старите служители, което тя категорично пренебрегна. Алегра вече учеше в колеж по дизайн и се справяше отлично с живота от инвалидната си количка. Лука си беше купил екстравагантен апартамент в Милано и излизаше с манекенки. Беше на двайсет и три години и се бе превърнал в прочут плейбой в Рим и Милано, като вечно просеше пари от Козима. Вече беше пропилял почти цялото си наследство и бе развил страст към комара, във Венеция, Сан Ремо и Монте Карло. Козима само работеше през последните пет години, но усърдният ѝ труд доведе до чудесни резултати и бизнесът беше в безопасност.

Сега, докато наблюдаваше изгрева над Рим, Козима си помисли, че бяха изминали петнайсет години от смъртта на родителите ѝ. Отдавна вече не почиваше по два месеца през лятото, а само по няколко седмици с Алегра, като постоянно поддържаше връзка с офиса. Дните на екстравагантност и разточителен разкош бяха приключили. През последните години тя се трудеше здраво, а и Алегра ѝ помагаше. Двете посещаваха евтини курорти за ваканциите им, места, където можеха да се справят с инвалидната количка. Алегра беше впечатляващо независима и уверена в себе си. Беше завършила колеж по дизайн и направи няколко дребни кожени предмета за магазина. Алегра мечтаеше някой ден да създава чанти с по-младежки дизайн, но Козима се придържаше към традиционните им модели и не искаше да рискува с прекалено модерни дизайни. Имаха си надеждна и лоялна клиентела и Козима се страхуваше да не я прогони, затова държеше Алегра изкъсо относно това, което ѝ позволяваше да твори. Но тези изделия не използваха напълно таланта на сестра ѝ и не я предизвикваха, което я измъчваше. Козима обаче не поемаше рискове и се придържаше към това, което винаги им бе вършило работа.

Алегра ходеше рядко във Венеция. Трудно ѝ бе да се придвижва из палата и в града с инвалидната количка. Лука отсядаше там от време на време и устройваше диви купони. Козима му се караше, а той винаги ѝ напомняше, че палатът и бизнесът са общи, делът му е равен на нейния и тя не може да му нарежда какво да прави. Двама възрастни прислужници се грижеха за палата. Козима можеше само да се примири с идиотщините на брат си, знаейки, че по-късно ще ѝ се наложи да оправя бъркотиите му и да му дава пари назаем. Той се държеше като богаташ с неограничени възможности, като Козима му подсигуряваше всичко, за да запази мира и да го предпази от неприятности. Плащаше му солидна издръжка ежемесечно, много повече отколкото Лука заслужаваше, а той винаги я прахосваше и залагаше на комар повече отколкото си признаваше. Той прекарваше с Козима все по-малко време и разправяше на всички, че голямата му сестра е тиранин и досадница, която го подлудява и не иска той да се забавлява. Козима имаше чувството, че прекарва живота си в разчистване на бъркотиите му, както и в опити да му попречи да харчи безразборно. В резултат на това, той я избягваше и се опитваше да настрои и Алегра срещу нея. Беше прозрачен в манипулациите си и безсрамно просеше пари от Козима, която отказваше да удовлетвори капризите му. Дори понякога взимаше заеми от Алегра. Тя беше много по-внимателна с парите си от него и винаги имаше спестявания. Лука не се измъчваше от чувство за вина или срам, когато искаше пари. Беше се превърнал в човек, с когото Козима не се гордееше. Лука просто беше поредното бреме, с което тя се справяше и търпеше. Тя се опитваше да ограничи щетите доколкото може, но не успяваше да го спре, сякаш се мъчеше да укроти див жребец.

Докато денят се спускаше над Рим, за първи път тя не се тревожеше за бизнеса, не мислеше за брат си, нито дори за бъдещето на Алегра, което също я тревожеше. Просто се наслаждаваше на гледката от терасата си към елегантните магазини по Виа Кондоти, познатия район около Пиаца ди Спаня и неустоимата красота и вълшебство на Рим, преди началото на деня и решенията, които щеше да ѝ се наложи да взима зад бюрото си.

Наскоро бе дала под наем Палацо Саверио във Венеция. Беше твърдо решена никога да не го продава и да запази семейната история. Но отдаването под наем беше начин да попречи на Лука да се възползва нагло от привилегията на собственик. Наемът им спестяваше пари, тъй като тя почти никога не използваше палата, Алегра също, защото бе на няколко етажа и нямаше асансьор за инвалидната количка, което правеше придвижването ѝ там невъзможно. През последните шест месеца, откакто бе дала палата под наем, Козима отсядаше в малък хотел, когато ходеше във Венеция. Наемателите бяха богата американска двойка, която притежаваше верига универсални магазини.

Семейство Джонсън, Бил и Сали, бяха тексасци, приятни хора, които желаеха да продават стоките на Саверио в магазините си, но Козима им обясни, че това не е възможно. Семейната им философия бе стоките им да се продават само в техните собствени магазини, традиция, която тя поддържаше, за да почете паметта на дядо си. Сали и Бил приеха отказа ѝ с разбиране. Те наеха декоратор, който да превърне палата в тексаски лукс. Козима се съгласи с това, при условие, че не променят нищо в структурата на сградата.

Този уикенд семейство Джонсън устройваха прием по случай настаняването в новия си дом и Козима прие поканата им, въпреки че рядко ходеше по купони. Мислеше, че ще е проява на неуважение, ако не приеме поканата, а и беше любопитна да види какво бяха направили с палата. Но в същото време се и притесняваше. Беше убедена, че ще е нещо вулгарно и напълно различно от обзавеждането по време на майка ѝ и баща ѝ, но сега трябваше да мисли практично. Беше дала палата под наем срещу астрономична сума, за да не ѝ се наложи да го продава. А семейство Джонсън се бяха съгласили на цената без колебание или пазарене. Обичаха Венеция, където прекарваха два месеца всяка година, и бяха страшно въодушевени, че ще обитават палат. Сали сподели с Козима, че очакват гости от цяла Америка и Европа за приема.

Семейство Джонсън бяха цветни и весели и Козима ги харесваше. Имаха пораснали деца, които тя не познаваше, и интересен вкус. А и бе съвсем възможно да бяха направили палата красив, въпреки че прочутият им декоратор имаше репутация на човек, който прекалява с екстравагантностите. Беше проектирал ремонта и обзавеждането на замък във Франция и Козима настръхна, когато видя снимките. Тя се надяваше, че американците не се бяха увлекли прекалено много с обзавеждането на Палацо Саверио, макар да бе твърде вероятно да бяха постъпили точно така. Но пък не бяха купили мястото, така че какви чудеса можеха да направят в наета къща? Е, скоро щеше да разбере.

През цялата седмица преди приема ѝ предстояха важни срещи. Трябваше да одобри новата есенна колекция и работеше заедно с дизайнерите. Преди пет години бяха добавили колекция с копринени и кашмирени дрехи за мъже и жени, която постигна неочакван успех и се превърна в доходоносен хит. По-късно бяха разработили и колекция ловни дрехи за мъже, които бяха много популярни, заедно с другите им изделия за езда, вдъхновени от изработваните някога от дядо ѝ седла.

Единствената конкуренция на „Саверио“ беше „Ерме“, а дори дядо ѝ бе казвал, че в света има място и за двете марки. Всяка от тях си имаше собствен отличителен стил, а клиентите им бяха лоялни. И двете фирми следваха същите старомодни правила, за да запазят името и репутацията си. Много от клиентите на „Саверио“ обичаха да идват в Италия, за да купуват от тях.

Козима се срещаше с най-големите си клиенти, когато идваха в Рим, канеше ги на вечеря в дома си или в любимите им ресторанти, и дори им позволяваше да се мотаят из магазина след работното време, където те забелязваха неща, които иначе можеха да пропуснат, а и караше продавачите си да им донесат някои от последните изделия направо от работилниците. Прочутата им чанта „Тициана“, кръстена на майка ѝ, бе станала известна благодарение на София Лорен. Грейс Кели си бе поръчала три такива, когато ги пуснаха на пазара, и ги сменяше с чантите „Кали“ на „Ерме“. Имаха и една по-малка вечерна чантичка „Адрия“, която дядо ѝ бе кръстил на баба ѝ. Козима имаше чанта „Тициана“ във всеки цвят и ги носеше ежедневно, бяха идеалните чанти за работа.

Лука се противеше на традиционните им модели чанти и твърдеше, че те били просто поредният старомоден елемент, който им пречел да излязат в съвременния свят. Според него, всичко, свързано със „Саверио“, бе овехтяло, а и той определено не уважаваше традициите. Алегра бе проектирала чанта, която нарече „Козима“, но сестра ѝ не позволи на занаятчиите в работилницата да я направят. Смяташе, че е прекалено авангардна и модерна за колекцията им. Настояваше, че „Саверио“ не се влияе от бързо преминаващи модни тенденции. При тях ставаше дума за стил и елегантност. Произведенията им бяха класика. На двайсет и девет години, Алегра нямаше търпение да се прояви като млада дизайнерка, но Козима я обуздаваше в границите на марката и историята им.

Лука се отегчаваше от цялата работа, въпреки че печалбите им плащаха сметките му. Интересуваше се повече от купуване на бързи коне и от залагания, или от каквото и да било друго, свързано с бърза печалба. Харесваше всичко, което можеше да докара лесни пари. Смяташе собствените им продукти за древна история и предричаше, че един ден „Саверио“ ще бъде смятан за динозавър в индустрията. Отнасяше се презрително към усилията на голямата си сестра да поддържа магазините им живи и успешни и една от най-уважаваните марки в света, независимо колко ограничена бе дистрибуцията им. Това беше част от магията на изделията им. Трудността да се сдобиеш с едно от тях създаваше страхотно търсене, но Лука нито разбираше, нито ценеше това. Историята не го интересуваше, а само лесните пари, които харчеше по-бързо отколкото можеха да ги спечелят.

Козима влезе вътре да се изкъпе и облече. Възнамеряваше да пие кафе с Алегра преди да започне работа. Обичаше да е зад бюрото си в осем часа. Трябваше да отговори на многобройни имейли от доставчици и важни клиенти, хора, които оценяваха „Саверио“ и не можеха да му се наситят, много от тях известни имена, както и нови клиенти, жадуващи да се сдобият с мечтаната стока. Бизнесът сега преуспяваше много повече отколкото в дните на баща ѝ. Понякога борбата все още бе тежка, но Козима имаше големи мечти и може би някой ден нямаше да ѝ се налага да се тревожи за пари. Дотогава, тя зачиташе името на компанията и продължаваше традициите, точно както дядо ѝ и баща ѝ биха искали. В продължение на петнайсет години бе трудно катерене нагоре, за да разшири бизнеса, продавайки само в двата града, които дядо ѝ и баща ѝ одобряваха, но тя зачиташе желанията им.

На трийсет и осем години, Козима имаше чувството, че едва бе започнала. Предстоеше ѝ много път, но беше убедена в успеха. Обмисляше да отвори временен магазин за две седмици за Седмицата на модата в Милано, опитвайки се да поддържа репутацията им, както и да представи стоките им в друг град по оживено време, когато щяха да привлекат интерес. Все още имаше нови идеи за компанията. Като се имаше предвид, че бе започнала едва на двайсет и три, напълно неподготвена да управлява бизнеса, тя се бе справила изненадващо добре. Но винаги трябваше да се върши много повече. Всеки ден се изправяше пред нови предизвикателства. И нямаше търпение сутрин да се добере до бюрото си. Обичаше бизнеса и всичко, което той представляваше. „Саверио“ беше въплъщение на елегантност и стил.

Беше нов ден и прекрасна сутрин. Козима среса дългата си руса коса и я стегна на кок без да се оглежда. И макар да управляваше бизнеса цели петнайсет години, все още се вълнуваше приятно от това, което я очакваше, когато влизаше под душа и започваше деня си. Изпитваше силна благодарност към съдбата за това колко далеч бяха стигнали. Любовта ѝ към семейната фирма бе ръководещата сила в живота ѝ. Знаеше, че я бе запазила жива през последните петнайсет години, а и бе спасила и укрепнала семейната компания, с любов и усърдна работа.

Семейството и бизнесът бяха нейният живот.