Академия за убийци

Предговор

И така, вие решихте да извършите убийство.

Поздравявам ви. Покупката на този том е напълно достатъчната и толкова важна първа крачка към успешна ликвидация, с която ще можете да се гордеете и бихте заслужили възхищението на равните вам, ако някога се случи да бъдат осведомени за нея.

Тази книга ще ви гарантира, че те няма да бъдат осведомени.

Доскоро начинаещият заличител почти нямаше друга възможност, освен да се препъва слепешком пред зоркия поглед на закона. И беше нечувано да има обучение (камо ли дори елементарни учебници и таблици) за достойния и добронамерен аматьор. Допитайте се до който и да е библиотекар за книга по криминални разследвания и той ще ви насочи с удоволствие към категория 363.2 в библиотечната класификация, където ви чакат внушителни томове по криминалистика и анализ на доказателствата. Поискайте от същия библиотекар книга, обясняваща как да улесните кончината на вашия експерт-счетоводител, и той ще ви упъти предпазливо към изхода... а по-вероятно е да повика човек от охраната.

Знаем какви могат да бъдат последствията от провал в това начинание, затова от години Академията за приложни изкуства „Макмастърс“ е единственият разумен избор за желаещите да очистят някого. И до днес обаче обучението в „Макмастърс“ си остава достъпно единствено за заможните хора. В края на краищата, не е лесно да получиш студентски кредит за учебно заведение, което не само отрича собственото си съществуване, но и учи студентите си как да прекратят съществуването на други хора.

Колкото и да е печално, „Макмастърс“ не получава подкрепа от такива често щедри спонсори като властите в САЩ, макар че мнозина наши випускници заемат отговорни длъжности в тях. Затова „Макмастърс“ се издържа изцяло самостоятелно – уви, това се отразява на размера на нашата годишна такса.

Положението си има и добрата страна – настаняването и менюто в академията отдавна са удостоени с толкова желаните (но непубликувани) три звезди в „Гид Мишлен“.

Умолявам от години нашите попечители за разрешение да споделя някои основни принципи на „Макмастърс“ с ограничен брой представители на просветената общественост. Затова книгата пред вас е въплъщение на дългогодишна мечта: да сложа в ръцете ви – казано направо – оръжие, остър инструмент, пособие за осигуряването на вечен покой на вашата набелязана мишена.

Надявам се от все сърце, че поуките от тази книга ще ви подтикнат отвъд бездейното бленуване и ще ви помогнат да прекратите наистина, и то с радост живота на онзи, който напълно заслужава това.

Всеки казва: „Иде ми да убия онзи или онази“. Малцина обаче правят нещо по въпроса.

На допитващите се до този наръчник, защото още не са уверени дали убийството е най-добрият избор, аз бих казал: никога не бива да стигате лекомислено до подобно решение. Все пак ликвидацията е коренна промяна в живота, особено за вашата мишена! Преди да продължите със замисъла си, би трябвало да си зададете Четирите основни въпроса, както ги наричаме в уводния ни курс.

Номер 1: Необходимо ли е това убийство?

С други думи – няма ли друг изход? Колко прибързано стигат някои до лесното според тях решение, без да проучат алтернативите. Не сте ли се настроили да убиете изпълнителния директор на фирмата, без първо да се опитате да съблазните сина му или дъщеря му? Колко глупаво бихте се почувствали, след като извършите своето „престъпление“ с всички съпътстващи рискове и несгоди, а после научите, че не е имало нужда. Защо да убивате другите си шансове в най-буквалния смисъл на думата?

Номер 2: Дадохте ли на своята мишена всички възможности да изкупи вината си?

Попитайте се честно – предложихте ли на своята мишена шанса да промени нрава и поведението си, да преобрази живота си към добро? Ще спите по-спокойно през нощта след убийството с убеждението, че в предшестващия ден сте предложили на мишената избора да се събуди на следващата сутрин. Ако откаже да се покае и да се промени, можете да изпълните плана си с чиста съвест. В края на краищата, ако постъпките на друг човек не ви оставят друг избор, освен да сложите край на живота му, това убийство всъщност е неволно самоубийство.

Номер 3: Кой невинен човек би могъл да

пострада от вашите действия?

Не се питайте за кого бие камбаната. Питайте се кой ще скърби, когато я чуе. Ако отговорът гласи: „Никой“, нанасяйте удара (може и да е токов удар).

Но има и противоположен въпрос:

Номер 4: Това заличаване ще подобри ли

живота на други хора?

В крайна сметка бихме желали след свършената работа всеки випускник на „Макмастърс“ да може да каже, че светът е станал по-добър, защото неговият противник вече не присъства в него.

Ако отговорите на въпроси номер 1, 2 и 4 са положителни, а на въпрос номер 3 – „Никой“, продължете четенето с моето пълно одобрение и с пожеланието, което нашият основател изрази веднъж пред мен: „Дано възмездието за стореното си остане само във въображението ти“.

*

След дълги дискусии и размишления ние сме убедени, че можем да ви водим най-добре по обраслия с опасни бурени Път на „Макмастърс“, като ви дадем възможност да го извървите заедно с някогашни студенти. Но трябва да знаете, че не всички герои на тези истории постигнаха успех, а вие в никакъв случай не бива да подражавате на който и да е техен похват, преди да научите последствията от техните несполуки. Искаме да видите не само как смъртта надделява победоносно над живота, а и да ви покажем грешките като предвестие на провала, за който студент от „Макмастърс“ може да плати същата нерадостна цена като своята мишена.

И понеже наша първостепенна грижа е да запазим анонимността на нашите випускници и служители, ще се стремим да не използваме истинските имена (или избраните псевдоними) на наши студенти, въпреки че се връщаме във времето, което мнозина смятат за „златния век“ на милия на сърцата ни „Макмастърс“, и повечето от изложените на риск от разобличаване вече са недосегаеми за дългата ръка на закона. Аз бях безмерно облагодетелстван от съдбата, дарила ме със здраве, време и неколцина помощници с буден ум, които ми помогнаха да възпроизведа историите на толкова много престъпления, като използвах и подробните си записки от онзи период, за да запълвам пропуските в паметта си.

Ако ви се струва понякога, че се преструвам на всезнаещ в своето повествование, като разкривам нечии мисли или постъпки насаме, бъдете спокойни – най-често се опирам на споделеното от преките участници (чийто академичен наставник съм бил в повечето случаи), както и на докладите на нашите бдителни оперативни агенти, занимаващи се и с набиране на студенти. А когато пиша за онези, които са най-чужди на възприетите в „Макмастърс“ възгледи, старая се да прикривам своята лична неприязън с безпристрастен тон, доколкото е възможно.

Някои биха могли да възразят, че запознаването с примери от годините след Втората световна война не подготвя достатъчно онзи, който се кани да извърши убийство в съвременността. Аз пък бих отговорил, че въпреки научния напредък на нашия враг основополагащите принципи на „Макмастър“ в заличаването са неподатливи на времето също като хайку на Иса, затворническите скици на Пиранези или последните квартети на Бетовен. Всъщност с отварянето на вратата към Златния век сякаш повей на свеж въздух прочиства задушните и студенокръвни сметки на днешната криминалистика, които ние наричаме „врели-некипели“.

Не бива да се изненадвате, ако хората в този том са ви непознати. Ние в „Макмастърс“ се гордеем заслужено с липсата на известност. Нека ви подсетя за легендарни убийци от отдавнашни епохи – Нерон, рода Борджия, доктор Крипън... или дори изплъзналата се от присъди Лизи Бордън. Замислете се за момент – какво е общото при тези уж велики убийци?

Ето го и отговора: вие сте слушали за тях! Какъв непростим срам! Ако трябва да сведем този увод до едно основно правило, нека бъде следното: успешен убиец е непризнатият убиец! Не бих губил време да обяснявам колко дипломанти на „Макмастърс“ в настоящия момент са светила в света на развлеченията, спорта или политиката. Не бих го направил, защото иначе ще им се наложи да се борят за живота си в съдебни зали. За нашата академия е досадна, но неизбежна несгода да се въздържа от хвалби за множеството блестящи випускници, които подготвихме. В нашето университетско градче е популярна сентенцията: „Има ли неразкрито убийство, значи още някой се е дипломирал в „Макмастърс“.

Такава дисциплина не е за всекиго. Някои жадуват за слава и признание. Те дърдорят наляво-надясно за престъпленията си, изпращат писма до вестници или оставят след себе си какви ли не явни улики, сякаш умоляват да бъдат заловени. В „Макмастърс“ се пазим от подобни кандидати и ги отхвърляме. Ако имате осъзнато или скрито за самите вас желание да станете печално известни или мазохистичен стремеж да бъдете наказани за деянията си поне в този свят, откажете се от четенето още сега.

В този том ще се занимаем с някои приятни забележителности на обширната и объркваща територия на нашето университетско градче: магазинчетата и гостилниците с каменни зидове и греди около внушителното Медено езеро; вдъхващите поетична нагласа градини с декоративни, кулинарни или отровни растения; искрящите фонтани и безупречно чистите алеи; огрения от слънцето басейн, Трънливия лабиринт, игрищата, старинните домове на преподавателите и гъстата гора, наречена Финстъруолд. Този том обаче не е предназначен да ви запознае подробно с университетското градче. (Винаги можете да намерите на умерена цена „Илюстриран пътеводител“ в „Книжарничката до площада“, „Закусвалнята на Мъсел“ и Студентското сдружение, като този разход ще ви бъде компенсиран частично при завършване на академията.) Само правя скромен опит да представя територията на „Макмастърс“ за онези, които се подготвят у дома, и пресъздавам преживяванията на някогашни випускници в моментите, когато тепърва се запознаваха с нашите методи и възгледи.

Накрая искам да споделя убедено, че от „Макмастърс“ можете да научите не само множество практични уроци, но и да стигнете до същински философски прозрения, независимо дали сте с нас в университетското градче, или само четете този том. Надявам се, че чрез този въвеждащ в темата текст ще разберете и оцените по-добре забележителната крехкост на всяка форма на живот... и ще се научите да преживявате всеки ден, като че е последният в живота – на вашия враг.

За насоката на този том

През милиардите години, откакто Животът – незаменима предпоставка за Убийството – гъмжи на тази земя, още от епохално важния прастар миг, когато една дръзка амеба решила да излезе на сушата с намерението да стане или кокошка, или яйце, винаги се е подразбирало, че силните ще господстват над слабите. Но през последните хилядолетия, противно на общоприетите тези на дарвинизма, се озовахме на планета, където най-малко годните за живот не само оцеляват, но и често преуспяват и надделяват над по-добрите от тях в обществено устройство, в което посредствени работодатели с едва мъждукащ ум в твърде много случаи властват над своите далеч по-способни подчинени. Ние в „Макмастърс“ наричаме това извращение на природните закони „обезценяване на вида“ и според нас никое друго съвременно зло не е по-гнусно от Садистичния шеф. Затова „Макмастърс“ предлага с гордост своята могъща подкрепа на онези, които страдат от такива потисници.

И макар че водата заема по-голямата част от земната повърхност, има изобилие от магазини за обувки, в много от които работят един собственик, един продавач или продавачка и касиерка с име Джаки. Всяка вечер къде ли не по земното кълбо продавачите от магазините за обувки се прибират у дома при партньорите си в живота и съсипват както вечерята, така и храносмилането им с ритуално предъвкване на най-новите унижения от невъздържано охуления шеф – деспот, заемащ по-важно място в разговорите на семейната двойка, отколкото Хитлер е заемал в преговорите на съюзниците в Ялта.

Разбира се, потиснатата ярост и кипящата враждебност към уж по-висшестоящия са присъщи не само за продавачи в магазини за обувки. На тях се опират бунтове на военни кораби и безредици в затвори, от тях се състои всекидневието в манастири.

В разгорещени спорове до късно край гаснещата камина в облицования с дърво салон на резиденцията за преподавателите ние често сравняваме минали злощастия, победи и разминавания на косъм с целта, за да стигнем до обобщаваща теория за Метода на „Макмастърс“. В такива моменти често се случва да изразявам мнението, че сред всички гибелни бедствия няма по-непредвидима природна стихия от садистичния работодател.

Да цитираме Киплинг: „И за Рая, и за Ада знам аз много, но в ума на краля да проникна не мога“. Не бива да забравяме Киплинг дори само заради твърде нищожния шанс да срещнем друг мъж с името Ръдиард. Да смъкнем от пиедестала Шефа, който се държи като тиран, често се оказва единственият открит пред нас път и в цялата учебна програма на „Макмастърс“ тъкмо това заличаване въплъщава най-добре идеята за индивидуалната жертва в името на общото благо. Помитането на жестокия монарх от трона му през феодалните времена е било възхвалявано от крепостните навсякъде из царството. Същото се случва и днес.

В този том избрах трима студенти от един и същ випуск, за да ви водят с личните си истории през предизвикателствата и клопките в заличаването на началник, който се гаври с вас. Техните имена са Клиф Айвърсън от Балтимор, щата Мериленд; Джема Линдли от Холтуисъл, Нортъмбърланд, Англия; и жена, която засега ще наричаме Далси Моун, живяла известно време в Холивуд, щата Калифорния.

Ще започнем с господин Айвърсън, защото той беше спонсориран студент (обучението му се заплащаше от негов покровител) и имаше задължението да пише редовно в дневника си, за да се осведомява незнайният за него благодетел какъв е академичният напредък на Клиф (и доколко изгодна се оказва инвестицията в него). Затова сме облагодетелствани с възможността чрез записките на младия Айвърсън да ви запознаваме пряко с преживяванията му в „Макмастърс“. Малко по-нататък в книгата ще насочим вниманието си към своеобразния опит на Джема и Далси. Нека отбележим нерадостно – уви, поуките от безмилостния наставник Провал са най-горчиви и изпъкват най-силно в паметта. Искам да знаете предварително, че не всеки от тримата избрани за тази книга е постигнал успех в своето начинание.

Ще добавя, че един от тримата пристигна в университетското градче още по-неосведомен за нашата академия, отколкото сте вие в момента. Докато вие сте проявили безпогрешен усет, като сте избрали този том, и явно се стремите да овладеете принципите на „Макмастърс“ с разумен умисъл и поне зачатък на злонамерена предвидливост, случаят на младия Клиф Айвърсън не беше такъв – той започна обучението си при нас в не особено блажено неведение.

1.

Из дневника на Клиф Айвърсън

Не се смятам за особено суетен (може би освен в навика да умувам какъв съм по-често от необходимото), но бях доволен от своя замисъл за толкова майсторско убийство, особено защото изобщо не ми бе хрумвало да убивам никого дотогава.

През първата година в Калифорнийския технологичен институт се опитах да изучавам и проектиране на въздушни машини, и англоезична литература, а това е почти същото както да постъпиш в консерваторията „Джулиард“, за да се занимаваш и с пиано, и с хокей на трева. Нямах пукната пара, нямах и родители, които да ме издържат, затова съвсем скоро ме уведомиха, че получавам твърде щедрата стипендия, за да развия заложбите си в проектирането, но не и да проектирам за себе си кариера в нетленната проза.

Склонен съм да мисля, че има мнозина като мен, които откриват в себе си способности за занятие, което харесват... но не биха казали, че обичат. Повечето от нас обаче трябва да си изкарват прехраната с нещо и тъкмо това е причината в света да има немалко изтъкнати уролози. (Ако четящият този дневник мой покровител случайно се окаже изтъкнат уролог, благодаря му за проявената до предишното изречение добрина и отивам да си събера багажа.)

След Калифорнийския продължих в Масачузетския технологичен институт, а оттам се озовах в „Уолтън Индъстриз“ и стигнах до замисъла за убийство. Не мога да твърдя, че вината за това се пада изцяло на Масачузетския институт. Дори не съм склонен да упреквам излишно „Уолтън“ освен за избора им на старши ръководители, сред тях и моят началник Мерил Фидлър, който трябваше да умре.

Моля ви да разберете, че поначало съм против всякакво безцелно изтребление... но в случая на Фидлър убийството му си е съвсем уместно.

Нямам представа дали ме познаваш лично, драги покровителю. Ако не ме познаваш, само ще кажа, че според някои изглеждам като прилежен младеж, а според моята късогледа леля съм хубавичък, но това едва ли има значение, защото в деня, когато започна моето обвързване с „Макмастърс“, лицето ми беше прикрито от ниско нахлупено бомбе, перука и фалшива брада от невчесани бели косми, както и от черни слънчеви очила, докато стоях в станция на метрото насред Манхатън. Високата ми фигура беше солидно издута като на Дядо Коледа в някой детски магазин заради подплънките в елека и запълваше плътно шлифер, по-голям с четири номера от моя.

Пристъпвах ситно като Оливър Харди в комедиен танц със Стан Лоръл заради своето отскоро тромаво туловище, проврях се трудно през турникета, слязох по бетонните стъпала на перона в посока центъра на Манхатън и открих със задоволство, че моята набелязана мишена стои точно където исках да бъде: малко след петдесетия си юбилей Мерил Фидлър, изискано облечено олицетворение на успеха в началото на петдесетте, прелистваше списание пред павилион в южния край на перона само на няколко крачки от мен, точно както бях успял да наглася положението. Исках Фидлър да застане на мястото, откъдето влаковете към центъра навлизат в станцията. В отсрещния край влакът щеше да спре и не би нанесъл удар, който да убие мигновено.

Да, да, знам – много мил човек съм.

Но нали именно влакът щеше да убие Фидлър, втълпявах си за стотен път и пак си знаех колко жалко е това самозалъгване. Имах настървението да убия, но ми липсваше нравът на убиец. Пистолети, ножове, отрови... средства за отнемане на живот, с които не умеех да боравя или бях твърде гнуслив да използвам с достатъчен шанс за успех. Бях обмислил и отхвърлил прилагането на отрови или други средства, които не налагаха пряк сблъсък, и защото прецених, че това е твърде пресметливо и бездушно, изискваше старателното планиране на психопат с диагноза. И тогава ме споходи идеята за едно-единствено бутане с все сила. Да, с това май бих могъл да се справя, особено след като вече три години се въздържах насила от подобни действия всеки път, когато Фидлър мачкаше поредния безпомощен служител. Тъкмо каквото би се случило и в началото на традиционно кръчмарско сбиване, преди някой от персонала да изръмжи: „Я стига, момчета, без такива разправии тук!“. Едно напълно оправдано бутане за всички унизителни обиди и снизходителни усмивчици на Фидлър през всеки работен ден.

Само че този тласък щеше да се случи, когато Фидлър стоеше в края на перона, а влакът на метрото нахлуваше в станцията.

И тъкмо влакът щеше да убие Фидлър.

Напомних си и че бутането не е регистрирано от властите, за разлика от пистолета, няма как да бъде идентифицирано с тестови изстрели и специфични следи по куршумите, няма рана, разкриваща ъгъла, под който е проникнал куршумът, нито пък барутен нагар. Да, бих могъл да му причиня натъртване, но твърде големите кожени ръкавици щяха да прикрият размера и формата на ръцете ми, нямаше как да оставя пръстови отпечатъци.

Колкото и простоват да изглеждаше избраният от мен метод за убийство, беше си стъкмен добре. За всеки възможен свидетел на перона аз бях едър мъж с шлифер и поне двайсетина килограма над истинското ми тегло, лицето почти невидимо заради периферията на шапката, тъмните очила, фалшивата побеляла коса и брада. Признавам, че сигурно бях смешен и очевидците дори биха могли да запомнят външността ми, но изобщо не приличах на себе си. Огледах всичко над ръба на очилата и се питах кои ли ще бъдат тези паметливи очевидци. На няколко крачки от мен мъж с невзрачни дрехи и провиснала периферия на шапката, с рязко очертано и тъмно като оникс лице се мъчеше с търговски автомат за храни и напитки. Възрастна монахиня стоеше в подножието на стъпалата, по които слязох преди малко. Нисък мускулест тип вляво от мен облиза огризка от химически молив и се вторачи отново в кръстословица на страницата на вестник.

Откъм тунела проехтя пронизително метално квичене, сякаш влачеха прасе с верига по стоманен под на кланица. Аз вече чувах ударите на сърцето си, усещах туптенето в китките и слепоочията си. Знаех от наблюденията тук, че този впиващ се в тъпанчетата на ушите звук предшества с единайсет-дванайсет секунди нахлуването на влака с направление север в станцията. Ако щях изобщо да извършвам немислимата си постъпка, трябваше да го направя сега. Не би имало друг момент, когато моята мишена е точно на набелязаното място благодарение само на моята находчивост.

Как съжалявах в тези мигове, че не мога да прошепна в ухото на Фидлър същите думи, които избълвах срещу него през онзи последен унизителен следобед на паркинга за служители на „Уолтън“. Бях се приближил до колата си, а зад нея стоеше той със скръстени на гърдите ръце, от двете му страни – хора от охраната. Очевидно беше, че са насилили капака на багажника, върху който вече бяха разстлани фирмени папки за чертежи в типичното яркожълто и тъмночервено – изнасянето им от сградите беше забранено. Върху тях като захвърлени карти за покер бяха разсипани агитационни листовки на Американската комунистическа партия, все едно някой продаваше вехтории на паркинга. Фидлър ми беше подхвърлил всичко това, разбира се, а сега с най-надутия си тон ме осведоми, че съм нарушил клаузата за фирмената тайна в трудовия си договор, двамата с Яцек Хорват вече не сме служители на фирмата, доклад за инцидента е изпратен по телекса до Ню Йорк и Мюнхен, а аз съм напълно опозорен и съм попаднал в черния списък на целия отрасъл.

Чух своя глас, но не го разпознах:

– Заради това, което причиняваш на хората, Фидлър... – Запънах се в търсене на думи. – Някой ден ще си получиш заслуженото.

– Вече съм го получил – отвърна той невъзмутимо. – Затова ме направиха твой шеф. Понякога хората на отговорна работа трябва да вършат неприятни неща. Хирурзите режат пациенти. Генералите пращат войници на смърт...

– Не сме нито пациенти, нито войници! – креснах аз. – Просто работим тук. И когато ни назначаваха, никой не ни каза: „Впрочем единствената причина да ви наемем е един наш директор, чието огромно самочувствие е по-важно от добруването на всички останали“. Нямаше обява, че търсят кой да тормози служителите, и не са те избрали, защото имаш солидни препоръки в тази област. Дано все някога да ти набият в главата, че заради теб почтени хора се страхуваха да идват на работа.

Озърнах се към колегите наоколо, които още се мотаеха около колите си и май бяха обзети от внезапно желание да си разглеждат обувките. Поне Кора нямаше да види това пропадане в моя живот... но само защото нейният живот вече бе свършил.

– Резултатите показват достатъчно красноречиво ролята ми – отговори той с вбесяваща самонадеяност. – Ние сме номер едно в целия регион.

– Всички наши постижения в работата щяха да се случат и без теб. Ще настъпи време на разцвет за фирми като „Уолтън“ през 50-те години на века. А ти само ни тровиш живота. – Исках да застана лице в лице с него, но охранителите ми попречиха. – Добре се вписваш в „Уолтън“, но със същото удоволствие щеше да вилнееш в затвор или в болница, за теб е все едно. Ти искаш да си Шефа.

Но сега на този перон нямаше охрана около Фидлър и влакът щеше да профучи към нас – по-точно върху него. Извитите релси на завоя към тунела вече проблясваха от дългия лъч на фаровете. И аз щях да стана убиец.

Кой да знае, че животът ми ще стигне до този момент? Досега бях нарушавал единствено правилото да не съчетавам бяло вино с пържола... Какво би помислила Кора за мен с това смешно предрешаване и намерението да извърша немислимото? Отърсих се от разсейващите ме мисли, като си представих ужасените пътници в У-10, който и аз бях проектирал, когато салонът притихне мъртвешки, захранването – изгубено като живота на всеки в самолета, стабилизаторът – блокиран и полека накланящ носа на машината към земята, до която има десет хиляди стъпки. Разколебаех ли се сега, никога не би се повторил шансът да спася тези хора.

Набелязаната от мен жертва се озърна към тунела в нетърпеливо очакване на влака, който щеше да я погуби. Примъкнах се зад Фидлър, а умът ми лудешки повтаряше вече стореното от него зло или тепърва предстоящото. Трябваше да го бутна. Заради Кора, заради моя приятел Джак Хорват, намерен мъртъв в мръсен градски парк, заради всеки окаян труженик, чийто живот Фидлър бе съсипал или чийто дух бе смазал, заради децата в някой У-10, разчитащи родителите им да са знаели какво правят, когато са купили билетите. Яростта напираше у мен, вече насочена не само към Фидлър, но и към всичко оплескано в този свят, а трябваше само да тласна този надут пуяк, когато влакът влети в станцията.

Загубих самообладание, приведох едното си рамо и забих тялото си в левия хълбок на Фидлър като играч в американския футбол, спиращ важно подаване. И с този сблъсък влязох в редиците на всички хора, които са убивали – от Каин до защитниците на своята родина, от надзирателя, включващ електрическия стол в затвора, до децата, настъпващи стоножки, някои благословени от обществото и удостоени с паметници, други – прокълнати от околните и заровени в безименни гробове.

Бутнах Фидлър отстрани, без да виждам лицето му, отскочих като рикоширала топка за билярд, а край мен се разнесоха стреснати викове. Чувствах се странно откъснат от случката, съсредоточих се само в измъкването си от перона, тичането нагоре по стълбите, провирането през най-близкия турникет и излизането през въртящата се врата в отсрещния край на сградата, за да вляза в подземния етаж на супермаркета „Бранд“, където имаше стоки с намаление и малцина продавачи. Преодолях лабиринта от щандове с галантерия и минах под арката пред мъжките пробни. В една от тесните кабинки смъкнах ръкавиците, палтото, брадата, перуката и подплънките, като ги оставих най-нагло на дървената скамейка до мен. Едва ли някой щеше да ги свърже с печалното произшествие на релсите на метрото, но бездруго нямаше как да ги проследят до мен, защото ги бях купил поотделно от магазини за военни излишъци предишния ден. Дадох си две секунди да пригладя косата си и да преценя външността си в огледалото. Рекох си, че това не е лице на убиец. Нямаше ликуване в моето изражение, само тъга от промяната, настъпила в живота ми.

Излязох от пробната и се престорих за малко, че разглеждам вълнени вратовръзки, сякаш нямах друга работа, а после стъпих пъргаво на ескалатора към партера. Задъхан от щъкане насам-натам продавач ме пръсна с одеколон, за да оценя аромата, но аз свих рамене с небрежното „Не сега, моля!“ и минах през вечно въртящата се врата на магазина към тротоара отвън. С наведена глава се влях в гъмжилото от пешеходци, всеки тръгнал по свои задачи, коренно различни от онази, която аз бях изпълнил току-що. Завиждах им за по-лекия житейски товар, моята нова тайна ми тежеше като оловна раница, понесена към величаво старомодния хотел „Ван Бурен“, където бях отседнал. Щом се озовах в стаята си, почувствах се по-изтощен от когато и да било, стоварих се върху тънките завивки на маломерното легло в същински припадък и се унесох с утехата, че съм извършил идеално убийство.

След няколко минути телефонът в стаята звънна.

Докато посягах към слушалката, успокоявах се, че абсолютно никой в света не подозира за регистрирането ми в този хотел, затова няма как обаждането да е лично за мен.

– Ало?

– Безпокоя ви от рецепцията, господин Уилямс. – Уилямс беше най-безличното фамилно име след Смит или Джоунс, за което се сетих... стига личното ти име да не е Тед.1 – Някакви детективи от полицията се качват при вас. Казаха да не ви предупреждавам, но ние сме любезни към нашите гости. Ако ви попитат, не съм се обаждал.

Чух дърпането на решетката в кабината на асансьора в края на коридора и преди да си измисля по-безобидна причина полицията да навести никому непознат човек в Ню Йорк броени минути след като е убил някого, чух три не особено сдържани удара по вратата, последвани от думите: „От полицията сме, господин Айвърсън! Отворете“.

Възкликнах мислено: „Господи (приобщен съм към вярата в подходящи обстоятелства), знаят истинското ми име!“. Устата ми пресъхна мигновено, сякаш някой изсипа чаша брашно в нея. Но как биха могли да научат кой съм? Единственият друг изход от стаята беше през прозореца към аварийната стълба, по която трябваше да се спусна осем етажа до улицата, а и бягството е признак за гузна съвест, затова се опитах да събера колкото смелост ми беше останала и открих, че никаква я няма. Усещах как ъгълчетата на устата ми, извита в пресилена усмивка, потръпват като от нервен тик, когато отворих вратата.

– Какво има? – опитах се да наподобя озадачения тон на образцов гражданин.

Стоях пред изпитателния поглед на мъж с черно като въглен лице, провиснала шапка и сив костюм. Евтината вратовръзка подсказваше подарък за рожден ден от нелюбяща съпруга. Показа ми разтворен калъф, предназначен да побира единствено герба на град Ню Йорк.

– Капитан Добсън – спести ми той четенето. – А това е сержант Стедж.

Стедж беше нисък мускулест мъж, чийто костюм от изкуствена коприна май доста се напрягаше по шевовете. Той се беше накиприл със същата вратовръзка като Добсън, значи или имаше връзка с нелюбящата съпруга на капитана, или двамата пазаруваха от магазин с табела „Долар е много“. Изпод левия ревер на сакото му се показваше дръжката на полицейски револвер, който май не пасваше добре в кобура.

– Къде бяхте през последния час? – попита ме Добсън без предисловия.

Отчаянието се настани удобно в главата ми. Винаги ли е толкова лесно да заловиш убиец? Още с първото изречение застанахме пред прага на разобличаването.

– В киното за късометражки в „Гранд Сентръл Стейшън“.

– Какво гледахте?

Престорих се, че напрягам паметта си.

– Ами... анимация „Том и Джери“, новини, киноочерк за Мароко, епизод от „Тримата глупаци“, кратък филм за стъкларството.

– Някой познат видя ли ви там? – попита сержантът.

– Не, аз пристигнах от... Почакайте. – Опитвах се да покажа, че съм се сетил изведнъж, и отидох при малко тоалетно шкафче срещу единичното легло. – Ето – посочих часовника, портфейла и тънко червено картонче. – Това е билетът.

Добсън не откъсваше поглед от лицето ми, но аз бях убеден, че не го е обзело внезапно юношеско влечение към мен.

– Имахте ли намерение да попитате защо сме тук? – каза той с искрено любопитство. – Сещате се – когато проверявам дали някой има алиби, човекът обикновено иска да знае причината.

– Е, допускам, че в хотела е извършено някакво престъпление и разпитвате всички гости – отвърнах нехайно. – И аз все пак наистина искам да знам какво става тук.

Добсън взе парчето от билета.

– Някой е бутнал вашия началник пред влак в метрото днес.

– О, боже! – реагирах аз.

Едва ли беше най-майсторското изпълнение на тази реплика.

– Сигурно много сте харесали „Тримата глупаци“ – продължи Добсън. – Не съм чувал за мнозина, които да си пазят за спомен билетите от киното. Ако го бяхте намерили в джоб на панталона с полепнал по него мъх, щях да сметна това за нормално. Виждам го обаче да се пъчи гордо при вашия часовник, а до шкафчето има кошче за отпадъци. Защо сте решили да го запазите, ако не е подготвено доказателство за вашето алиби?

– Не знам. Не се ли е случвало да извадите всичко от джобовете си, да намерите стара опаковка от дъвка и да не я изхвърлите?

– Всъщност не – отрече Добсън. – Но може аз да съм особняк. А може и вие да сте.

От преден джоб на сакото си извади прозрачен плик със съвсем същите черни очила като онези, които купих предишния ден.

Значи бях загазил. Щом Добсън знаеше достатъчно, за да ми покаже очилата, вече ме бе приклещил в ъгъла. Питах се дали ще ме арестуват веднага. Още една бира би ми се усладила много, преди да ме изпратят в затвора. Съмнявах се в килиите за смъртници да поднасят бира. Особено наливна. Съвсем ненадейно перспективата за доживотна присъда и работа в затворническата библиотека ми се сториха привлекателни като пътешествие до слънчевия Мадрид.

Очите ми се извиха към прозореца на хотелската стая.

– Имаме човек под аварийната стълба – осведоми ме Добсън услужливо. – Сега да поговорим за тези очила. И за вашата... „маскировка“. – Тонът му подсказваше, че кавичките са задължителни. – Вижте какво, добрата маскировка е да обръснете брада, която сте поддържали пет години. Или пък, ако сте монахиня, да се наплескате с червило и сенки за очи. Има полза дори да си придадете колкото може по-скучен вид. Ако помоля за описание и ми кажат „обикновен човек“, това не ми върши работа. Но ако ми кажат, че мъж е носил тъмни очила на перон в метрото, имал е подплънки под палтото, бомбе и фалшиви бакенбарди... може и да не знам как изглеждате, обаче намеря ли маскировката ви, значи съм ви спипал.

– Дори не разбирам за какво говорите.

– Купили сте билет в кино за късометражни филми рано сутринта, гледали сте около час, докато не са започнали да повтарят филмчетата, навлекли сте хитроумната си премяна, някак сте подмамили Фидлър да застане на перона... получавате „отличен“ за това... после сте свършили дребната мръсотийка и сте изтичали в подземния етаж на „Бранд“, за да се отървете от маскировката. Не сте ли чували за крадци от магазини?

Сержант Стедж отговори вместо мен.

– А в „Бранд“ са чували. Някой отмъква нещо, влиза в пробна да махне етикета и скрива откраднатото под дрехите си. Затова магазинът има агенти, които се преструват на клиенти около пробните и внимават за онези, които излизат оттам малко по-напълнели.

Добсън ми обясни:

– Но един мой приятел, Дейв Властноф – пенсионирано ченге, работи в „Сентри Секюрити“ – видял едър брадат мъж да влиза в празните пробни, а минута по-късно единственият човек там излязъл бръснат и доста по-строен. Проследил ви нагоре по ескалатора и му хрумнала блестящата идея да ви напръска с нов одеколон, който се продава само в „Бранд“.

Успях да изблея:

– Искам адвокат.

– И по-малката ми сестра искаше, но се задоволи с водопроводчик – сподели Добсън. – Впрочем толкова припряно сте махали тази озадачаваща маскировка, че сигурно първо сте свалили ръкавиците и сте оставили чудесен отпечатък на дясното стъкло на очилата. Да обобщим: смехотворно предрешен мъж бута вашия бивш началник на релсите пред приближаващ се влак, има ваши пръстови отпечатъци на очилата и в кабинката, където сте събличали дрехите, професионалист от охраната ви е проследил от пробните дотук и... между другото, довели сме във фоайето полицейски лабрадор, който много си е харесал одеколона, с който сте напръскан, и очаква нетърпеливо срещата с вас.

– Нарича се „Пътешественик“ – просвети ме Стедж. – Говоря за одеколона. Лабрадорът е Роско.

Седнах на леглото, без да осъзнавам какво правя.

– Нямам какво да ви кажа.

– А аз имам какво да ви кажа – отвърна Добсън. – Арестуван сте за опита за убийство на Мерил Фидлър.

– Опит ли?! – скочих аз. – Не е ли мъртъв?

Добсън и Стедж се спогледаха с безмерно съжаление, а аз проумях, че думите „Не е ли мъртъв?“ могат да бъдат използвани срещу мен по време на съдебния процес. Въпреки приказно добрата новина, че ще ми се размине сядането на електрическия стол, имах не много по-добрата перспектива да попадна в килия за опит за убийство, а Фидлър да си живее свободен и да остане заплаха за света.

Добсън се допита до помощника си:

– С оглед на веществените доказателства и очевидното предумишлено деяние какво ще му лепнат според теб?

Стедж така сви рамене, че шевовете на сакото му можеха да не издържат.

– Може би двайсет години и ако питат мен, трябва да бъдат без право на предсрочно освобождаване. Тези аматьори в убийствата са много опасни за обществото. Някой може да пострада заради тях.

Реших, че няма какво да губя, постарах се да изглеждам посърнал и протегнах ръце към Стедж с дясната китка върху лявата.

– Добре де, слагайте ми белезниците.

Той като че одобри благоразумието ми, бръкна в джоба на панталона си, за да вземе белезниците, а аз се пресегнах с вече изпънатата дясна ръка и грабнах неговия револвер 38-и калибър от хлабавия кобур.

– Не мърдайте и двамата, за да не съм принуден да ви сторя зло – предупредих ги. – Ще изляза заднешком от тази стая и ще продължа да се целя във вратата, вие ще останете тук, докато не сляза с асансьора във фоайето.

Всъщност бях намислил да сляза по друга аварийна стълба до балната зала на втория етаж, откъдето непременно бих могъл да се промъкна в кухните и оттам да се изсуля на улицата през служебен вход. Не беше необходимо и тези двамата да знаят това.

Стедж отбеляза благо:

– Клиф, предпазителят още е вдигнат.

Неволно сведох поглед към оръжието, а Добсън се намеси:

– Не, сержантът се бъзика с теб. Револверите нямат предпазители.

Стедж не се съгласи.

– „Смит & Уесън“ модел 40 има.

– Само че е на дръжката.

– И си остава предпазител. – Сержантът добави: – Клиф, още нещо – не е зареден. Но в револвера на капитана има патрони.

Обърнах се – Добсън бе насочил към мен същия модел 38-и калибър. Той обясни:

– На сержанта му харесва да подмамва с лесно достъпния револвер. Опитът за отнемане оръжието на полицейски служител е още едно доказателство за вина.

Завъртях оръжието към банята и натиснах спусъка. Щракането прозвуча унизително за мен.

– Върни револвера на сержанта и няма да споменаваме в доклада тази неловка ситуация – предложи Добсън.

Подадох револвера на Стедж.

– И без това нямаше да стрелям по вас – заявих, сякаш за мен имаше значение те да ме опознаят по-добре. – Искам да убия само един човек в целия свят и се надявах на втори шанс да направя това, ако успея да ви се изплъзна. – Погледнах безстрастните им лица и смънках: – Не можете да ме да разберете.

– Можем, и още как – възрази Добсън. – Фидлър е злодей, който контролира и манипулира всички наоколо заради садистично или сексуално удоволствие, или пък за да се издигне още повече. Понякога прилича на фокусник и постига трите си цели наведнъж. Той ти е отнел не само перспективите в кариерата, но и жената, към която си имал чувства, също и приятеля, към когото си бил искрено привързан. И освен това прикрива много сериозен недостатък в промените, направени от него в твоя проект, които рано или късно ще причинят ужасния край на мнозина невинни. Нима нещо друго би подтикнало свестен човек като теб към опит за убийство?

Стъписах се.

– Как... сте успели да научите толкова много през времето от...

– О, проявяваме интерес към теб от няколко седмици. И ние бяхме на перона, когато ти бутна Фидлър. – Той кимна към Стедж. – Именно нашият сержант беше случайно попадналият там герой, който издърпа Фидлър от релсите.

Вторачих се в Стедж и промълвих горчиво:

– Май е трябвало да се опитам да убия първо теб.

И двамата се развеселиха видимо от думите ми, после Добсън подхвана по-сериозно:

– Я ми кажи, Клиф, не съжаляваш ли за стореното?

Опитах се да запазя някакви късчета от достойнството си насред този провал.

– Съжалявам само, че не го направих както трябва.

Реакцията на Добсън беше поредната изненада. Тупна ме по гърба с длан, сякаш ме поздравяваше за нещо.

– Ей това е правилната нагласа! – насърчи ме той. – Не се отказваш от замисъла, все едно само си паднал от седлото на кон и ще го яхнеш отново.

– Между другото, падането от кон е страхотен начин да убиеш някого уж случайно – подсказа сержантът.

И двамата ме гледаха доволни, сякаш бях минал през ритуал за приемане в някакво порочно братство. Аз се запънах:

– Ама... вие що за полицаи сте?

– От най-добрия вид в твоя случай. Изритани.

– И ти ми показа фалшива значка?

– Истинска, но изфирясала. От Осемдесет и трети участък в Бушуик.

Стедж извади плоско метално шишенце от предния джоб на сакото.

– Един от поверените ни арестанти също изфиряса, затова ни „разпопиха“ – сподели той. – Богат педофил, който се измъкна, като плати на податливи съдебни заседатели. Трябваше да го върнем в имението му в Алпайн, щата Ню Джърси, но пътят му свърши в Еджуотър, както се случва с хората, паднали от канарите там.

Стедж се подсмихна, сякаш думите му обясняваха всичко, влезе в миниатюрната баня на хотелската стая и взе стъклена чаша от мивката.

– Значи... няма да ме арестувате? – Струваше ми се, че перца на ангелски криле галят лицето ми, докато се издигах от бездната към сиянието. – Какво стана с Фидлър?

– Показах му значката си и обясних, че напоследък има доста случаи на бутнати върху релсите хора – каза Добсън. – Уверих го, че вече сме по следите на виновника.

– Тъкмо така си беше – натърти Стедж и сипа съдържанието на шишенцето в чашата.

– Значи съм свободен? – попитах смаян.

Изражението на Добсън се вкисна отново, както май си му беше присъщо поначало.

– За да направиш още един нескопосан опит? Как пък не. Имаш неотложна нужда от обучение.

Сержантът извади малка бутилка „Ърли Таймс“ от страничен джоб и допълни незнайната течност в чашата с щедра порция бърбън. Разбърка сместа с кутре и ми подаде помътнялата чаша. Вторачих се в нея и подхвърлих:

– Колко изящно поднесено. Как да знам, че не е отрова?

– Няма как. Просто трябва да ни се довериш – призна Добсън.

– Колко срамно е да се усъмня във вас след всички тези минути, през които се познаваме! – казах троснато, макар че се укорих мислено. – Но пък ако ми бяхте пробутали отрова малко по-рано, когато се смятах за арестуван, вероятно щях да я изгълтам на един дъх.

– Това е по-блага версия на приспивателно – обясни Добсън. – С наша помощ ще минеш някак през фоайето и ще те напъхаме в такси. Останалото е наша грижа. Хайде, изливай това в гърлото си.

Най-натрапчива в главата ми беше мисълта, че Фидлър е жив, обаче не знае за моето настървено желание да го убия. Ако откажех да направя каквото тези бивши ченгета искаха, можеха да ме предадат на полицията и всичко щеше да приключи. По-добре да се престоря на отстъпчив пред Добсън и Стедж, да измисля как да си върна свободата и да опитам втори път да пречукам Фидлър. Изпих този бълвоч с решителността на човек, който няма какво да губи.

– А, да – когато се събудиш, ще имаш бинтове на главата, за да не виждаш къде си – допълни Добсън. – Не се паникьосвай. Когато новите студенти се освестяват, понякога си въобразяват, че са ослепели или ги е сполетяло нещо по-лошо.

За какво говореше?

– Студенти ли?...

– И на това ще му дойде времето – обеща Добсън. – Засега си помилван.

2.

Докато младият Клиф Айвърсън тъне в мрак и в буквалния, и в преносния смисъл по пътя към академията, аз ще разкажа накратко за пристигането му в „Макмастърс“. Щом получи отново възможността да вижда какво има наоколо, ще се върнем към неговия дневник. – Х. Х.

Всички нови посетители на „Макмастърс“ трябва да спрат като заковани (не буквално в този случай) пред нашия величав главен портал – единствения вход за външни лица във високата девет стъпки ограда от ковано желязо около имението, разпростряло се на почти пет хиляди декара. Черните пръти на оградата са разположени по-нагъсто, отколкото във вратата на затворническа килия, и са увенчани с остри като бръснач ръбести шипове.

По оградата са окачени табели с предупреждение, че тя е електрифицирана. Три катерици и един голям гарван, които се въргалят мъртви пред нея, правят това твърдение правдоподобно. (Може би не е нужно дори да споменавам, че телата на животните са били препарирани след естествената им смърт. В „Макмастърс“ са забранени проявите на жестокост към други видове освен човешкия, както и превръщането на такива същества в неволни съучастници на нашите начинания.)

На лявото крило на богато украсената порта изпъква своеобразен герб – обърнат надолу древноегипетски символ на живота „анкх“, от двете му страни – начумерени котка и сова. На дясното крило има бронзова табела с грубо в откровеността си обяснение на страховитата ограда: „Приют за душевноболни престъпници „Макмастърс“. Твърдението би трябвало и да удовлетвори любопитните, и да ги обезсърчи, а то е не само закачливо хрумване, но и отчасти истина, тъй като нашите студенти несъмнено имат престъпни намерения и нашите преподаватели може да се смятат за откачени, щом им съдействат в това. Дори и да има нещо налудничаво в методите ни, учебната ни програма е доказала ефективността си.

Даже когато учите в академията, вероятността някога да видите портала отвън е нищожна. Кандидатите за присъствено обучение пътуват от своята част на света до най-близкия град с пристанище или частно летище. Оттам ги докарват в университетското градче упоени и с превръзка на очите, за да не виждат нищо. Правим всичко необходимо да объркаме представите им за маршрута и продължителността на пътуването. Някои от живеещите наблизо биха могли да пътуват по-дълго в сравнение с пристигащите от другото полукълбо. В края на 40-те години на един студент не му провървя – след четири дни плаване с товарен кораб се качи в частен самолет, който след тричасов полет кацна на същата писта и накрая кандидатът бе докаран при нас в конска каруца. Забележително пътешествие с оглед на факта, че студентът живееше на някакви си 16 мили южно от учебното заведение.

Мнозина студенти в академията са убедени, че се намират в някое кътче от Обединеното кралство, а макар че и преподавателският състав, и студентите, и програмата ни са с разнообразен произход, атмосферата тук несъмнено е британска. Това до голяма степен се дължи на факта, че повечето здания – и внушителните, и скромните – пръснати из територията на „Макмастърс“, са били пренесени в най-буквалния смисъл от обширното имение Оксбейн в Дарбишър. Огромната централна сграда в стил викторианска готика всъщност е била достроена голяма къща от XVII век, която пък е била изградена върху каменните основи на крепост от времето на норманските нашественици.

Историята как основателят на академията Гай Макмастърс е придобил фамилното имение е смразяваща и по-добре да остане неразказана в този том. Той я сподели с мен като предсмъртно признание. (Няма да спомена и преди чия смърт ми се похвали.) Но веднага след като сложил ръка на родовото имение, Гай поръчал да разглобят сградата на съставни елементи, всеки от които бил номериран и превозен до сегашното си тайно местонахождение заедно с воденицата (включително колелото), къщата на градинаря, конюшните, къщите за гости, параклиса и какво ли още не. Гай преименувал господарската къща и осеяната с дървета околност „Хлъзгавата гора“, имението и до днес е на практика със същото разположение като на първоначалното място. Докато скитосвал по земното кълбо, за да умножава родовото богатство, Гай с удоволствие уреждал пренасянето тук на поредната архитектурна чудатост, за да я спаси от разрушаване, и все повече украсявал старото имение, както някой милионер би допълвал и разширявал своя любим модел на гара и влакчета играчки.

Както семейната ферма на Бронк се превърнала постепенно в „земята на Бронк“ и накрая просто в района Бронкс на Ню Йорк, така и пренесеното имение на Макмастър станало познато (за малцината, на които трябвало да бъде познато) само като „Макмастърс“ без никакви допълнения. Поредица от задължителни злополуки сполетели онези, които се занимавали с преместването, скоро местонахождението на академията било обгърнато в тайна освен за неколцина доверени хора. Няма да отрека, че тук имаме четири ясно различаващи се сезона и онези, които газят в снега, за да закусят до насита в Голямата зала, могат да потвърдят очевидната ни отдалеченост от Палм Спрингс в Калифорния.

Служебното комби с дървена облицовка на вратите спря пред голямата порта. Зад волана седеше капитан Добсън, който предпочиташе да кара колата. Обърна се към своя сержант.

– Карл, ще натиснеш ли бутона? Мразя тези брътвежи и не мога да си спомня днешната парола.

– Ей сега, капитане – отвърна Стедж.

В присъствието на други хора винаги използваше някогашния му чин, от който Джим Добсън бе лишен преди години.

– И внимавай да не пипнеш оградата – напомни Добсън. – Токът друса доста зле.

Сержантът излезе от комбито, олекна му да се разтъпче малко. Добсън се озърна към другия пътник в колата, чиято глава бе омотана в бинтове като на главния герой от „Невидимият“, само че без отвори за очите.

– Малко остана, Айвърсън.

– Докторе, когато ми свалите бинтовете, ще бъда ли красива?2 – промърмори Клиф.

Имаше дупчица пред устата му, за да пие през сламка, но това не улесняваше бъбренето.

Върху прът пред оградата бе закрепена малка зелена кутия на височината на кръста и Стедж натисна бутона.

Слухът на Клиф се бе изострил заради принудителната слепота и той чу метално отекващия глас от кутията:

– Да?

– Тропаме на портата – отговори Стедж.

– Ама че тропане! – одобри тенекиено кухият глас. – Изречи името си.

– Томас дьо Куинси.

– Здрасти, сержант. Всичко наред ли е?

– Да, господин Пашли.

– Какво имате за нас?

– Тук сме аз, капитан Добсън и един новак. Това е.

Черната порта се отвори с бръмчене на електромотор и разтърсващо със силата си скрибуцане, а Стедж побърза да се върне в колата. Добсън подкара комбито през портата, която се затръшна зад тях като капан, и продължи по кафеникавата павирана алея с тухлени бордюри през гъсто обраслата с дървета местност.

През последния етап от пътуването караха четиресет часа с кратки почивки и няколко часа сън в мотел. Обикновено не възлагаха на Добсън и Стедж досадните задължения по съпровождане, но Клиф се различаваше от останалите студенти. Почти всички се записваха по свое желание, разбираха с какво се захващат и сами плащаха за привилегията да учат в академията – или всичко наведнъж, или на вноски по схемата на учебното заведение, според която трябваше и да завещаят солидна сума на безобидно наречената „Фондация на випускниците“.

След като изминаха около една миля между дърветата, Добсън спря ненадейно комбито и изсумтя:

– Добре, да го направим тук.

Клиф се зачуди притеснен какво ли ще правят и се разтревожи още повече, когато му помогнаха да излезе от колата и чу щракане като от отварянето на нож с пружина. Ръцете му се напрегнаха и Добсън го успокои:

– Отпусни се, Клиф, сержантът само маха бинтовете, вече минахме през портата.

Цялата превръзка беше майсторски срязана и махната с едно движение...

♠

Из дневника на Клиф Айвърсън

Драги Х, изобщо не можех да преценя откога пътуваме, както бях ту замаян, ту буден. От три дена, от шест? Как лети времето, ако си упоен. Помня, че в някакъв момент плавахме, но нямаше как да позная дали бяхме в езеро, на кораб в Атлантическия океан през спокойни дни или на старовремски параход с гребни колела по могъщата река Мисисипи.

Бинтовете бяха срязани и се смъкнаха от лицето ми. Наложи се да примижа от светлината след дългия мрак, но различих брезова горичка наблизо. Вече нямах превръзка на лицето и приятни горски ухания нахлуха в ноздрите ми. Бор, круша, гниещи паднали ябълки...

– Искаш ли последна цигара? – попита Стедж.

– Ако не е последвана от командите „За стрелба“, „На прицел“ и „Огън!“ – отговорих наежено. – Очите ми тъкмо свикват отново със светлината и се надявах да видя още един изгрев.

Добсън изгледа Стедж с укор заради необмисления въпрос.

– Сержантът искаше да каже, че след тази цигара не можеш да пушиш тук. Забранено е за студентите на цялата територия. Цигарите и фасовете могат да послужат на следователите. Червило по фаса или марката на остатъка от цигарата, петна от тютюн по кожата или същата пепел както на местопрестъплението, небрежно захвърлен кибрит – заради всичко това можеш да загазиш. Освен това... пушенето може да те затрие.

Надявах се скоро да чуя обяснение какво става от друг човек, не от двамата полицаи особняци. Засега трябваше да разчитам само на техните уверения, че не са ме отвлекли... макар че направиха точно това. Те обаче се оказаха съвсем поносими спътници през последното денонощие и половина, когато ми позволиха да се опомня полека от упоеното състояние. Аз дърдорех от време на време за Фидлър и неговия ужасен тормоз в „Уолтън Индъстриз“, но двамата май знаеха за това почти колкото мен, дори за догадките, че тъкмо той е най-вероятната причина за неочакваното самоубийство на Кора Дикинс – млада служителка в „Уолтън“, към която бях много привързан. Както и за смъртта на моя колега и приятел Яцек Хорват, когото по-често наричаха Джак.

Дърветата бяха скупчени в тази част от гората и ми се стори, че гъсталакът напира да ме притисне. А по листата сякаш бе плъзнала жълтеница...

Изведнъж нещо се хлъзна по гърдите ми, все едно пресякох лентата на финала в надбягване. В същия миг чух тежък удар някъде вдясно. Обърнах се и видях от една бреза да стърчи стрела, оперението в края ѝ потрепваше като от страх... само че уплашеният в случая бях аз, адреналинът нахлу в гръдния ми кош, който можеше да бъде пронизан преди миг.

Стреснах се още по-силно от вървящата към мен група в униформи – мъжете с морскосини шорти и тениски, жените по анцузи с алени коланчета. Предводителят се забелязваше веднага – як мъжага на малко повече от трийсет години с кестенява брада, хванал с дясната си ръка страховит лък. Той заговори звучно на своята облечена за спорт група:

– Ето, видяхте ли? Това е „Ловната злополука“! Всичко е толкова ясно и достойно както за съжаление, така и за прошка! Има ли друга ситуация, при която можете да се шляете в слънчев ден и да носите оръжие, предназначено единствено да убива, но да сте взели и разрешение от властите да се занимавате с това? Например ако видите непознат в шубраците зад вашата къща, който носи двуцевка, ще се обадите на полицията. Но като му нахлупите шапка с червено перо и го премените с ловен елек... вече е ентусиаст в забавленията на открито! – Той захлипа в престорена истерия: – Аз, такова... аз чух шумолене в храстите и стрелях, как да знам, че милият ни Тревър е отишъл да прибере пъдпъдъка, който гръмна току-що!

Подразних се от развеселената реакция на групата, сърцето ми още бумтеше като там-там. Вторачих се ядно в брадатия мъж и му изръмжах:

– Ей!

– Моля? – погледна ме той за пръв път.

– Можехте да ме убиете!

Брадатият ми се усмихна озадачено.

– Ами да... разбира се.

Другите се подхилваха с едно-единствено изключение – млада жена си мълчеше. Изпъкваше в тази сбирщина, защото изглеждаше загрижена, а червеникавата коса открояваше чудесно лицето с оттенък на мед. Тя би привлякла вниманието ми във всяка тълпа. Вече знаех, че до последния си ден ще я помня като жената, която не ми се присмя.

Тя леко вдигна ръка и вметна:

– Треньор Таркот, според мен някои сред нас не биха улучили мишена от такова разстояние.

Имаше нещо английско в произношението ѝ, но не като на висшите прослойки, а и с този чаровен говор сякаш бе захапала слива.

– Джема, не е нужно да сте толкова точни. Други коментари? – обърна се брадатият към групата си.

Аз пък запомних прилежно, че името на младата жена е Джема. Явно се бях натъкнал на доста смахната тренировка или по-точно участниците в нея се натъкнаха на мен.

Нямаше желаещи да говорят и треньорът въздъхна с нежелание:

– Добре де, нека чуем господин Самсън както винаги, да му се не знае.

Отстъпи горската „трибуна“ на строен мъж, който изглеждаше на моята възраст и пищната му руса прическа като че подхождаше само за оперна сцена, а британското му произношение веднага напомняше за някой театрален злодей. Зае се да просвещава своите състуденти с крайно отегчен тон:

– Нуждаете се от умението само да пратите стрелата на достатъчно разстояние, за да изглежда правдоподобно. Поканете своята жива мишена в дома си, имайте готов шезлонг, за да се излежава човекът на слънце след няколко по-силни коктейла с джин и тоник. И внимавайте наоколо да не се мяркат други хора. Отдалечавате се на двеста крачки и пускате няколко стрели по мишена, която не бива да е много встрани от вашата жертва, унесена в приятната си дрямка, защото тези стрели трябва да бъдат намерени от полицаите по-късно. После захвърляте лъка, сякаш ви е стреснал писък, втурвате се към спящия набелязан обект и така оставяте следи от подметки на човек, тичащ да види що за ужасна случка е имало преди миг... и щом се озовете до дремещата жертва, намушквате я в сърцето със стрела.

Самсън имаше много самодоволен вид и огледа групата, все едно очакваше аплодисменти. Никой не запляска с ръце и той продължи малко по-намусено:

– Само не забравяйте да си сложите гумени ръкавици – и за да няма ваши отпечатъци по средата на стрелата, където почти никой не би я хванал, и за да я държите по-здраво, когато я забиете. Когато си свършите работата, оставете ръкавиците до цветна леха заедно с градинарска ножица и се обадете на полицията със старателно репетирана истерия: „Сержант, пуснах тетивата на лъка и стрелата се заби точно където не биваше, о, господи!“.

– Но как ще уредиш толкова дълбокия сън на мишената? – попита Джема. Вече забелязвах намек за карибски произход и в леко недодяланото британско произношение, и във външността ѝ. – Не мислиш ли, че това е твърде самонадеян замисъл?

Сержантът слушаше с интерес и реши да запълни пролуките в знанията им.

– Когато мосю Тисие ви преподава за отровите, ще научите, че нищо не може да се мери с две-три по-тежички бананови дайкирита с добавено кисело мляко. В бананите има триптофан и магнезий, за да бъде вашата мишена налегната от дрямка, както и калий, за да се проточи дрямката. В киселото мляко има мелатонин, триптофан и калций, а в Барбадос правят такъв ром с 84 процента алкохол, че не ви трябва приспивателно. Впрочем нищо по-божествено няма да вкусите на този свят.

– Както и на онзи, осмелявам се да предположа – добави Таркот. – Добре казано, сержант. Здравейте, капитане! Върнахте се от големия град, както виждам. – Посочи ме с големия си лък и попита: – И този ли е от нашите?

– Да, в някакъв смисъл, треньор – отвърна Добсън. – Ще стане по-ясно, след като деканът го прецени.

Таркот плесна звучно с ръце.

– Хайде, група, връщайте се в стаите си да облечете всекидневните дрехи.

Поведе ги забързано по пътека, която излизаше от гората, студентите го следваха послушно.

Изпроводих ги с поглед, както си е присъщо на мъжете от векове, за да видя ще погледне ли Джема назад към мен... и в духа на същата традиция останах много разочарован, че тя не го направи.

Капитанът, сержантът и аз се върнахме в колата, изминахме още половин миля до огромен овал с жълтокафяв чакъл като невъобразима изтривалка пред грамадната двукрила врата на огромната сграда. Колкото и да бяха свикнали очите ми със светлината, пак се почувствах заслепен и подсвирнах тихо.

– Не ми се вярва да си виждал нещо подобно на „Хлъзгавата гора“ – подхвърли Добсън. Явно така се наричаше имението. – Впрочем малцина са я виждали, за да могат да сравняват.

И така, драги покровителю, заради когото пиша тези редове, какви бяха първите ми впечатления от имението, където ме отведе твоята воля? Май нямах с какво да сравнявам освен с картинки в една детска книжка, повечето четива в досегашния ми живот не бяха посветени на извисяващи се здания в готически стил. (Все пак в момчешките си години стигнах до деветата страница на „Парижката Света Богородица“ и проумях, че е роман за катедрала, а не за футболния отбор на университета „Нотр Дам“.)

Като инженер се занимавах и с изпускателни тръби, затова неволно започнах да броя множеството тънки комини над разнообразния релеф от покриви, но Добсън и Стедж ме вкараха бързо в сградата през съвсем функционална врата далеч вляво от внушителния главен вход. В приемната вътре беше оживено. Провряхме се между десетина души в изискани дрехи, които отиваха енергично да си вършат работата в зданието или извън него. Заобиколихме широко стълбище, по-подходящо за опера. След това минахме през три свързани зали, където разпоредители с тъмносиви униформи прибираха сгъваеми столове и катедри, без изобщо да ни погледнат. Накрая стигнахме до двукрила врата с позлатен надпис „Декан“. Добсън я отвори и ми посочи да се настаня на дивана в преддверието.

Имаше само една жена с костюм от туид и забучен молив в стегнатия кок, която вдигна поглед от чекмедже с папки и каза сърдечно:

– Добър ден, капитан Добсън.

Аз май бях невидим. А мъжът със суровото лице замалко не се усмихна.

– Добър да бъде, Дилис. Това е господин Айвърсън, има уговорена среща в три часа с господин Хароу, ако това все още е удобно за декана.

– Остават две минути – кимна тя към часовник с кукувичка във формата на планинска хижа с безброй вратички.

Добсън излезе, без да се сбогува, Стедж седна да ме наглежда, докато прелистваше италианско модно списание.

Откровено казано, аз се зарадвах на този момент, за да се опомня и да подредя мислите си за обърканото си положение. През прозорците на преддверието имаше изглед към широка тераса с величествен фонтан на няколко нива, зад който се проточваше дълга, старателно поддържана морава с отразяващи слънцето езерца. Зърнах стъписан до фонтана жена, която натискаше под водата главата на друг човек, а неколцина мъже и жени с всекидневно облекло наблюдаваха внимателно сцената. Може да е някакво кръщене, рекох си аз, склонен към оптимизъм както винаги.

След повече от минута давеният индивид (оказа се мъж) беше пуснат да се изправи и получи кърпа от по-възрастна жена, която явно ръководеше това занятие. Тя посочи носа и устата на бършещия се мъж, а давилата го жена и все още задъханият давен кимнаха невъзмутимо, за да потвърдят нещо.

Дългоочакваната кукувичка изскочи от часовника и изписука трикратно, а дамата с името Дилис каза любезно:

– Господин Айвърсън, деканът ще ви приеме сега.