Жената в мен

Пролог

Като малко момиче се разхождах с часове из тихата гора зад къщата ни в Северна Луизиана и пеех песни. Когато бях навън, ме завладяваше усещането, че съм жива, че ме дебнат опасности. Докато растях, майка ми и баща ми непрекъснато се караха. Той беше алкохолик и аз обикновено стоях уплашена у дома. Навън не беше задължително раят на земята, но бе моят свят. Наречете го рай или ад, но си беше мой.

Преди да се прибера у дома, минавах по пътеката към къщата на съседите, през поддържан двор и покрай плувен басейн. Те имаха каменна градина, пълна с малки, гладки камъчета, които сякаш те улавят и задържат, много приятни на допир. Лягах върху тези камъчета, гледах небето, усещах топлината отдолу и отгоре и си мислех: „Мога да намеря свой път в живота. Мога да сбъдна мечтите си“.

Докато лежах върху тези камъчета, усещах Бог.

1.

Някога възпитанието на децата в Юга се основаваше най-вече на две неща: да уважаваш родителите си и да си държиш устата затворена. (Сега правилата се обърнаха и децата са тези, които трябва да се уважават.) В моя дом не беше позволено да противоречиш на родител. Независимо от тежестта на ситуацията, имаше неизказано правило да се мълчи, а ако не го спазех, си го отнасях.

В Библията пише, че твоят език е твоят меч.

Моят език и моят меч беше моето пеене.

През цялото си детство пеех. Пеех с радиото в колата, напът за уроците по танци. Пеех, когато бях тъжна. За мен пеенето беше духовно изживяване.

Родена съм в Маккомб, Мисисипи, където ходех на училище, а после живях в Кентуд, Луизиана, на около четиресет километра от Маккомб.

Всички в Кентуд се познаваха. Вратите не се заключваха, социалният живот се въртеше около църквата и партитата в задните дворове, децата се обличаха с еднакви дрехи и всички знаеха как да стрелят с пушка. Главната историческа забележителност на региона беше лагерът „Мур“, обучителна база на Конфедерацията, построена от Джеферсън Дейвис. Всяка година през уикенда преди Деня на благодарността там се правеха възстановки на важни моменти от Гражданската война и гледката на облечени във военни униформи хора бе напомняне, че празниците наближаваха. Обичах това време на годината – горещ шоколад, мирис на запалена камина във всекидневната, цветовете на есенните листа по земята...

Имахме малка тухлена къща с тапети на зелени райета и дървета ламперия. Когато бях малка, играех видеоигри и баскетбол, карах картинг и посещавах християнско училище, което се казваше академия „Парклейн“.

За първи път се почувствах наистина развълнувана и по гръбнака ми преминаха тръпки, когато чух домашната ни помощница да пее в пералното помещение. Аз се занимавах с прането и гладенето в семейството, но когато времената бяха по-добри във финансово отношение, майка ми наемаше някой да помага. Помощницата пееше госпъл и това за мен бе истинско пробуждане за един цял нов свят. Никога няма да го забравя.

Оттогава копнежът и страстта ми към пеенето само растяха. Пеенето е магия. Когато пеех, имах контрол над това коя съм. Можех да общувам истински. Щом пееш, спираш да използваш език като „Здравей, как си...“. Можеш да казваш неща, които са много по-дълбоки. Пеенето ме отвежда на мистично място, където езикът вече няма значение, където всичко е възможно.

Това, което исках, беше да се спася от всекидневието и да се озова в реалност, в която можех свободно да се изразявам, без непрекъснато да се тормозя. Когато бях сама с мислите си, умът ми се изпълваше с тревога и страхове. Музиката заглушаваше този шум, правеше ме уверена и ме отвеждаше на девствено място, където можех да се изразявам точно така, както исках да бъда видяна и чута. Пеенето ме издигаше в сферите на божественото. Докато пеех, бях наполовина извън света. Играех си в задния двор като всяко дете, но мислите, чувствата и надеждите ми бяха някъде другаде.

Работех здраво, за да направя нещата да изглеждат така, както исках. Приемах се много на сериозно, когато снимах глупави видеоклипове на песни на Марая Кери в задния двор на приятелката ми. На осем вече си мислех, че съм режисьор. Никой в моя град не правеше такива неща. Но аз знаех, че искам да видя света и се опитвах да сбъдна това.

Артистите си измислят разни неща и играят роли, защото искат да избягат в далечни светове и бягството бе точно това, от което имах нужда. Исках да живея в мечтите си, в моя прекрасен измислен свят, и никога да не мисля за реалността, ако не се налагаше. Пеенето хвърляше мост между реалността и фантазията, между света, в който живеех, и света, в който отчаяно исках да се озова.

Трагедиите съпътстват моето семейство. Второто ми име идва от майката на баща ми – Емма Джийн Спиърс, на която всички викаха Джийн. Виждала съм нейни снимки и разбирам защо всички казват, че приличам на нея. Същата руса коса. Същата усмивка. Изглежда по-млада за възрастта си.

Съпругът ѝ, моят дядо Джун Спиърс-старши бил насилник. Джийн загубила бебе, когато то било само на три дни. Джун изпратил Джийн в болница в Югоизточна Луизиана, която според всички разкази била ужасната лудница в Мандевил, където тя била подложена на лечение с литий. През 1966 година, когато била на трийсет и една, баба ми Джийн се застреляла с пушка на гроба на невръстния си син, малко повече от осем години след неговата смърт. Дори не мога да си представя скръбта, която е изпитвала.

Южняците казват за мъже като Джун, че „Нищо не е достатъчно добро за него“. Иначе разказват, че бил „перфекционист“ и „амбициозен баща“. Но аз бих се изразила по-грубо.

Джун бил фанатик на тема спорт и карал баща ми да спортува до изтощение. Всеки ден, когато баща ми приключвал тренировка по баскетбол, без значение колко бил уморен и гладен, трябвало да вкара сто коша, преди да може да влезе вкъщи.

Джун бил полицай в Батън Руж и имал общо десет деца от три съпруги. И доколкото знам, никой не е казал и една добра дума за първите петдесет години от живота му. Дори в моето семейство се говореше, ме мъжете Спиърс не били стока, особено заради начина, по който се отнасяли към жените.

Джийн не била единствената съпруга, която Джун пратил в психиатричната болница в Мандевил. Изпратил там и втората си жена. Една от полусестрите на баща ми казва, че Джун я е насилвал още откакто била на единайсет и продължил, докато избягала от вкъщи на шестнайсет.

Баща ми бил на единайсет, когато Джийн се самоубила на онзи гроб. Знам, че тази травма е донякъде и причината той да се държи така с брат ми, сестра ми и мен, защо за него също нищо никога не е достатъчно добро. Той притискаше извънредно много брат ми да спортува. Пиеше, докато оглупее. Не се прибираше вкъщи с дни. А когато беше пиян, ставаше зъл.

Но Джун бе омекнал с възрастта. Не познавах злия човек, който бе тормозил баща ми и неговите братя и сестри, а дядото, който изглеждаше търпелив и мил.

*

Светът на баща ми и светът на майка ми бяха напълно противоположни.

Според майка ми нейната майка и моя баба Лилиан Портел – Лили, била от изискано и образовано семейство от Лондон. Около нея се носела някаква екзотична атмосфера и всички я коментирали. Майка ѝ била британка, а баща ѝ – от средиземноморския остров Малта. Чичо ѝ бил книговезец. Цялото семейство свирело на различни инструменти и всички обичали да пеят.

По време на Втората световна война Лили се запознала с американски войник – моя дядо Барни Бриджис – на танци, организирани за армията. Той бил шофьор на генералите и обичал да кара бързо.

Тя обаче била разочарована, когато я довел в Америка. Представяла си живот, какъвто имала в Лондон. Докато пътували към неговата кравеферма в Ню Орлийнс, тя гледала през прозореца на колата на Барни и се притеснявала колко празен изглеждал неговият свят.

– Къде са светлините? – не спирала да пита тя младия си съпруг.

Понякога си мисля как Лили е пътувала през полята на Луизиана, гледала е в тъмното и е осъзнавала, че нейният богат, ярък и изпълнен с музика живот със следобедния чай и лондонските музеи щял да стане скромен и труден. Вместо да ходи на театър и на пазар за дрехи, тя трябвало да прекарва времето си заточена в провинцията, да готви, да пере и да дои крави.

Така че баба се затворила в себе си, изчела един тон книги, вманиачила се в чистенето и Лондон и липсвал до деня, в който умряла. Близките ми казват, че Барни не пускал Лили да се върне в Лондон, защото си мислел, че ако заминела, нямало да се върне. Вероятно е бил прав.

Майка ми твърди, че Лили била толкова обсебена от мислите си, че имала склонността да започва да раздига масата, преди всички да са се нахранили.

Всичко, което знам, е, че баба ми беше красива и аз обичах да имитирам британския ѝ акцент. Говоренето с британски акцент винаги ме прави щастлива, защото ме кара да си спомням за нея – моята модерна баба. Исках да имам маниери и мелодичен говор точно като нея.

Тъй като Лили имала пари, майка ми Лин, брат ѝ Съни и сестра ѝ Сандра израснали сред видимо охолство, особено в провинциална Луизиана. Макар да били протестанти, майка ми учела в католическо училище. Била е много шик като тийнейджърка, тъмната ѝ коса била късо подстригана. Винаги ходела на училище с много високи ботуши и много къси поли. Движела с момчетата от града, които я возели на мотоциклетите си.

Баща ми се заинтригувал от нея, което не било чудно. Вероятно заради абсурдния тормоз на Джун, той бил изключително успешен спортист. Хората идвали от други градове, за да го гледат как играе баскетбол.

Майка ми го видяла и възкликнала: „О, кой е този?“.

Според всички разкази връзката им се родила от взаимно привличане и авантюризъм. Но меденият месец свършил далеч преди да се появя аз.

-------------------

10.

С Джъстин Тимбърлейк поддържахме контакт след клуба „Мики Маус“ и ни харесваше да прекарваме времето си заедно по време на турнето с „Енсинк“. Виках му Джей. Тъй като бяхме преживели всичко заедно на съвсем млада възраст, си имахме наш език. Толкова много общи неща ни свързваха! Събрахме се на турнето, започнахме да се виждаме преди представленията и след тях също. Цялото мъртво време зад кулисите и в автобуса изведнъж се изпълни с възможности. Когато бяхме заедно, бяхме щастливи. Съвсем скоро осъзнах, че съм влюбена до уши в него – толкова влюбена, че бях жалка.

Когато двамата бяхме някъде наблизо един до друг – както казваше майка му, – бяхме като магнити. Просто незабавно се намирахме и се залепвахме. Това не може да се обясни. Честно казано, беше странно колко бяхме влюбени. Неговата група „Енсинк“ беше това, което хората наричаха „готини и секси“. Бяха бели момчета, но обичаха хип-хоп. Според мен това ги отличаваше от „Бекстрийт Бойс“, които много очевидно се продаваха като бяла група. „Енсинк“ движеха с чернокожи артисти. Понякога си мислех, че прекалено много се стараят да се впишат. Един ден с Джей бяхме в Ню Йорк и обикаляхме онези части от града, в които никога преди не бях ходила. Към нас се зададе мъж с огромен лъскав медальон. От двете му страни имаше двама огромни телохранители.

Джей се развълнува и каза на висок глас:

– О, да, много гот, много гот! Джинюуииииииин! Кво’ става, брато?

След като Джинюуин отмина, Фелиша имитира Джей:

– О, да, много гот, много гот! Джинюуииииииин!

Джей дори не бе засрамен. Прие го, само я погледна, сякаш ѝ казваше: „Окей, майната ти, Фе“.

На тази разходка той купи първия си медальон – голямо „Т“ за Тимбърлейк.

На мен ми беше трудно да бъда толкова безгрижна, колкото той изглеждаше. Нямаше как да не забележа, че въпросите, които му задаваха водещите на шоупрограмите, бяха различни от тези, които задаваха на мен. Всички правеха странни коментари за гърдите ми, искаха да знаят дали не съм се подлагала на пластична хирургия.

С журналистите понякога се чувствах неудобно, но на церемониите по връчване на награди изпитвах истинска радост. Детето в мен се развълнува, когато видях за първи път Стивън Тайлър от „Аеросмит“ на музикалните видеонагради на Ем Ти Ви. Забелязах го, когато влизаше, беше закъснял и бе облечен в нещо фантастично, което приличаше на мантия на вълшебник. Ахнах. Изглеждаше ми сюрреалистично да го видя на живо. Лени Кравиц също закъсня. А аз си мислех: „Легенди! Легенди навсякъде, накъдето се обърна!“.

Започнах да се засичам с Мадона по целия свят. Изнасях концерти в Германия и Италия и накрая двете пеехме на едни и същи европейски церемонии по връчване на награди. Поздравявахме се като приятелки.

На една церемония почуках на вратата на Марая Кери. Тя отвори и ме заля най-красивата извънземна светлина. Знаете, че всички имаме ореоли, нали? Е, преди двайсет години само Марая Кери знаеше за ореолите. И не, не мога да я наричам само с малкото ѝ име. За мен тя винаги ще бъде Марая Кери.

Попитах я дали може да се снимаме заедно, понечих да направя снимка там, където бяхме застанали, а тя каза:

– Не! Ела и застани тук, скъпа. Това е моята светлина. Това е моята страна. Искам да застанеш тук, за да покажа добрата си страна, момиче. – И продължи да повтаря с дълбокия си красив глас: – Моята добра страна, момиче. Моята добра страна...

Направих всичко, което Марая Кери ми каза, и се снимахме. Разбира се, тя беше напълно права за всичко – снимката изглеждаше невероятно. Знам, че през онази вечер спечелих награда, но дори не мога да ви кажа каква. Идеалната снимка с Марая Кери – това бе истинската ми награда.

Междувременно чупех рекорди и взех да ставам една от най-продаваните изпълнителки на всички времена. Хората не спираха да ме наричат Принцесата на попа.

На Музикалните видео награди през 2000 година пях „(Не мога да получа) удовлетворение“ („(I Can’t Get No) Satisfaction“) на „Ролинг Стоунс“ и след това „Оп!... Направих го пак“ („Oops!... I Did It Again“), като се преоблякох от костюм в блестящ сутиен и тесни панталони и пуснах дългата си коса. Уейд Робсън беше хореографът на този номер – той винаги знаеше как да направи така, че да изглеждам едновременно силна и женствена. По време на танците в клетката правех пози, които ме караха да изглеждам по-момичешки въпреки агресивно изпълнение.

По-късно Ем Ти Ви ме сложиха пред един монитор и ме накараха да гледам как непознати на „Таймс Скуейър“ изказваха мнения за представянето ми. Някои от тях казваха, че съм свършила добра работа, но ужасно много се фокусираха върху оскъдния ми тоалет. Казваха, че съм се обличала „прекалено секси“ и затова съм била лош пример за децата.

Камерите се фокусираха върху мен и чакаха да видят как ще реагирам на тази критика, дали щях да я приема добре, или щях да се разплача. Чудех се да не би да съм направила нещо лошо. Просто бях танцувала от сърце на тази церемония. Никога не съм казвала, че съм модел за подражание. Исках само да пея и да танцувам.

Водещият от Ем Ти Ви не спираше да ме притиска. Какво мислех за коментарите, че съм развращавала американската младеж?

Накрая казах:

– Някои от тях бяха много мили... Но аз не съм родител на тези деца. Просто съм си аз. Знам, че има всякакви хора, знам, че не всички от тях ще ме харесат.

Това ме разтърси. За първи път усещах критиката, която щеше да продължи с години. Струваше ми се, че всеки път когато участвах в някаква шоупрограма, някой ме обстрелваше с обвинения, че не съм „автентична“.

Така и не разбрах какво очакваха от мен онези критици – да имитирам Боб Дилън ли? Аз бях тийнейджърка от Юга. Подписвах се със сърчице. Харесваше ми да изглеждам сладка. Защо дори докато бях тийнейджърка всички ме смятаха за опасна?

Междувременно започнах да забелязвам все повече и повече възрастни мъже в публиката. Понякога се плашех, като ги гледах как ме оглеждат, все едно бях някаква тяхна фантазия за Лолита, особено след като, изглежда, никой не ме смяташе едновременно за секси и за способна, за талантлива и в същото време за привлекателна. Ако бях секси, те си мислеха, че трябва да съм глупава. Ако бях привлекателна, не можеше да съм талантлива.

Ще ми се тогава да знаех шегата на Доли Партън: „Не се обиждам на вицовете за тъпи блондинки, защото знам, че не съм тъпа. И също така знам, че не съм блондинка. Истинският цвят на косата ми е черен“.

Опитвах се да намеря начин да защитя сърцето си от критиката и да продължа да се фокусирам върху важното, затова започнах да чета религиозни книги като поредицата „Разговори с Бога“ на Нийл Доналд Уолш. Също така започнах да пия „Прозак“.

Когато излезе „Оп!... Направих го пак“, вече бях известна навсякъде и контролирах кариерата си. Някъде по време на първото ми турне с „Оп!“ успях да построя къща на майка ми и да уредя дълговете на баща ми. Исках да им дам възможност да започнат на чисто.

----------------------

26.

Разклатена от седмиците без децата ми, губех контрол, отново и отново. Не знаех как да се грижа за себе си. Заради развода трябваше да се изнеса от дома, който обичах, и живеех в случайна къща в английски стил в Бевърли Хилс. Папараците вече обикаляха превъзбудени като акули, помирисали кръв във водата.

Когато за първи път си остригах косата, усещането беше почти религиозно. Вече живеех на нивото на чисто съществуване.

За случаите, в които бих поискала да изляза, си купих седем перуки, всичките с къси прически. Но след като не можех да виждам синовете си, не исках да виждам никого.

Няколко дни след като си остригах косата, братовчедката ми Али ме закара до дома на Кевин. Мислех си, че този път няма да има папараци, които да видят това. Но очевидно някой се бе обадил на един фотограф, а той – на свой приятел.

Когато спряхме на бензиностанция, двамата се втурнаха към мен. Светкавиците им не спираха да щракат, снимаха и видео през прозореца, докато аз седях с разбито сърце на предната седалка и чаках Али да се върне. Единият ми задаваше въпроси:

– Как си? Добре ли си? Загрижен съм за теб.

Продължихме към дома на Кевин. Двамата папараци продължиха да ни следват, снимаха как пак не ме пуснаха у Кевин. Отпратиха ме, когато се опитвах да видя собствените си деца.

След като си тръгнахме, Али спря колата, за да помислим какво да правим. Операторите пак се появиха до прозореца ми.

– Бритни, ще ти задам няколко въпроса – каза единият от тях със злостно изражение на лицето. Не искаше разрешение дали може да го направи. Той ме уведомяваше какво смята да направи. – И след това ще те оставя на мира.

Али запали колата, като умоляваше мъжете да се махнат.

– Моля ви, момчета. Недейте, момчета! Моля ви, моля ви...

Тя ги молеше толкова учтиво, умоляваше ги, все едно искаше от тях да ни пощадят живота, което почти си беше така.

Но те не спираха. Аз изкрещях.

На тях им хареса, че реагирах. Единият от тях не искаше да се махне, докато не получи това, което искаше. Не спираше да се подсмихва и да ми задава същите ужасни въпроси отново и отново, опитваше се да ме накара пак да реагирам. В гласа му се долавяха толкова грозни нотки, такава липса на човечност.

Това беше един от най-ужасните моменти в целия ми живот, а той не спираше да ме преследва. Не можеше ли да се отнесе към мен като към човешко същество? Не можеше ли да отстъпи? Но той не го правеше. Просто не спираше да ме напада. Питаше ме отново и отново как се чувствам, когато нямам възможност да виждам децата си. И се подсмихваше.

Накрая превъртях.

Грабнах единственото нещо, което успях да докопам, зелен чадър, и изскочих от колата. Нямах намерение да го удрям, защото и в най-лошите си моменти не съм такъв човек. Ударих най-близкото нещо до него – колата му.

Наистина беше жалко. Чадър. Никой не може да нанесе някакви сериозни щети с чадър. Беше отчаян ход на отчаян човек.

Бях толкова засрамена от това, което направих, че изпратих извинителна бележка на фотографската агенция, като споменах, че се готвех за изпълнение на мрачна роля във филм, което беше вярно, и че не бях съвсем на себе си, което също беше вярно.

По-късно този папарак щеше да каже в интервю за документален филм за мен: „Това не беше добра вечер за нея... Но беше добра вечер за нас, защото направихме снимка за много пари“.

Сега съпругът ми Хесам ми казва, че има нещо в това едно красиво момиче да си обръсне главата. То е в излъчването, казва той – в избора да не се съобразяваш с концепцията за конвенционалната красота. Опитва се да ме накара да се почувствам по-добре, защото му е неприятно, че все още толкова много ме боли от това.