Огнени приливи

11 април 1815

Край брега на Сумбава,

Нидерландски Източни Индии

От носа на „Тенебре“ капитан ІІІ ранг Лиланд Маклин се взираше в огнената паст на Ада.

Въпреки че беше пладне, слънце нямаше. Нисък слой пепел и дим закриваше напълно небето. Вонята на сяра пареше очите и изгаряше дробовете му. Единствената светлина идваше от обхванатия в пламъци остров Сумбава. Бреговата линия се намираше на половин миля от кораба, но оставаше неразличима, с изключение на реките от лава, спускащи се по пометените склонове на Тамбора.

Гробната тишина беше увиснала тежко над морето – или малкото, което се виждаше от него. Вълните около кораба бяха плътно покрити с цяла стъпка пепел и сред тях се носеха рифове от пемза. Въпреки това пепелта не можеше да скрие смъртта. Цели ята риба покриваха горещата пепел, наред с безброй трупове. Стотици хора. Повечето бяха толкова изгорели и почернели, че почти не се различаваха в тъмното море.

– Най-добре да се отдалечим, капитане – с явно безпокойство посъветва Хемпъл.

Седем години по-младият от Маклин Хемпъл беше негов помощник вече повече от десетилетие. Беше рязък, корав човек с тъмноруса коса и брада, който не си падаше по превземките. Поради задушаващата жега беше свалил униформената си куртка и беше само по жилетка, бяла риза и сини бричове. Подобно на всички останали от екипажа, устата и носът му бяха покрити с влажна кърпа.

– Вече поехме цял тон пепел, сър – предупреди Хемпъл. – Част от нея е много гореща.

– Вярно е.

Маклин избърса потното си чело с влажна кърпа. Той беше облечен като помощник-капитана си, но не се беше разделил със синята си куртка с прости златни ширити и позлатени месингови копчета. Изтупа пепелта от черната си шапка и я сложи обратно върху прошарената си коса.

Обърна се да прецени състоянието на „Тенебре“. Корабът му изглеждаше вкаменен като морето – тъмно хълмче, издигащо се от прокълнатите води. Пепелта покриваше всички палуби и такелажа, платната и трите мачти бяха почернели от нея. Хора от екипажа с маски на устата метяха, изгребваха и изхвърляха горещата пепел, смаяни от количествата прах и леки като перца люспи, които продължаваха да се сипят от небето.

– Сър? – настоятелно се обади Хемпъл.

– Обръщаме – нареди Маклин. – Връщаме се на Ява. Губернатор Рафълс очаква с тревога преценката ни. Все пак дръжте платната скъсени в тези коварни води.

– Слушам, капитане.

Хемпъл тръгна да предаде заповедта на кормчията и след няколко минути корабът бавно започна да се обръща. Докато завиваше, грубата пемза във водата се отърка в корпуса, сякаш мъртвите дращеха с нокти, мъчейки се да се качат на борда. В далечината се чуваше и съскане, зловещ шепот над притихналото море, идващ от местата, където вулканичната лава се изливаше във водата.

Маклин се радваше, че огненото сияние на Тамбора бавно се смалява и изчезва зад тях. Първото изригване се беше случило преди шест дни. Тътените бяха пропътували осемстотинте мили до остров Ява, където се чуха като далечни топовни гърмежи. Мнозина сметнаха, че са от яростно пиратско нападение срещу търговски кораб, но когато над островите премина черен облак пепел, последван от вълна, превърнала обширни райони в блата, всички разбраха какво е всъщност – вулканично изригване с библейска мощ.

По това време „Тенебре“ беше в пристанището на Батавия, столицата на Нидерландските Източни Индии на остров Ява. Два дни след изригването губернаторът нареди на кораба да отплава и да определи източника и размерите на пораженията.

„Тенебре“ беше добър избор за подобна задача. Той беше кораб за въглища, използван за превозване на големи количества товари. Имаше правоъгълна кърма, широк нос и плоско дъно, идеално за плаване в плитки води. Имаше и широка главна палуба от бака до квартердека, с обща дължина деветдесет и седем стъпки и максимална ширина трийсет стъпки. И тъй като тукашните води гъмжаха от пирати, „Тенебре“ беше въоръжен с шест 24-фунтови оръдия на палубата и две 6-фунтови на бака.

Маклин сложи ръка на едно от малките оръдия, доволен от усещането на хладното желязо и силата му. Радваше се, че се връща в Батавия; беше изпълнен с тревожен трепет, който само се засилваше от притихналото море и непрекъснатото стържене на пемзата по корпуса.

Чуха се стъпки и когато се обърна, той видя висок кльощав като скелет мъж, който вървеше към него. Лицето му беше скрито от мокра кърпа. Беше Йоханес Стьопкер, естествоизпитател от Батавийското дружество. Беше свалил жакета и жилетката си и носеше само черен панталон и бяла риза, която вече беше станала черна почти като панталона. Стьопкер беше зачислен към кораба от губернатор Рафълс, който беше председател на споменатата научна организация, чиято цел беше да изучава, запазва и поддържа интереса към историческото и научното значение на Източните Индии. Затова беше напълно естествено, че Батавийското дружество бе поискало техен член да участва в експедицията на „Тенебре“.

Стьопкер беше следван от дванайсетгодишния корабен прислужник Матю, тъмнокож абориген с черна коса и възхитителен дух. Матю носеше барута, когато се налагаше да използват корабните оръдия, но през последните няколко дни беше влязъл в ролята на помощник на учения. Очевидно доволен от назначението си, Матю се ухили и нагласи на рамото си тежката кожена чанта, която беше пълна с пемза, събрана от екипажа с мрежи.

– Какво има, господин Стьопкер? – попита Маклин.

Ученият свали маската си върху брадата си.

– Капитане, тъй като обръщаме, ще бъде ли възможно да вземем някое тяло от морето? В Дружеството имаме хирург анатом, който ще прояви голям интерес към състоянието на загиналите.

Предложението му накара Маклин да направи кисела гримаса.

– Няма да допусна трупове на кораба си, господин Стьопкер. Носят нещастие и хората ще се разбунтуват.

Стьопкер се намръщи и сбърчи чело. Заигра се разсеяно със златния си пръстен, потънал в мисли. Пръстенът беше с гранат, върху който бяха гравирани буквите BG, съкращение на Bataviaasch Genootschap, нидерландското име на Батавийското дружество.

След миг Стьопкер приключи с мисленето и прочисти гърлото си.

– Капитан Маклин, „Тенебре“ има лодка с метален корпус за доставяне на камъни и руда. Не можем ли да я спуснем, да натоварим един труп на нея и корабът да я изтегли до Ява?

Маклин се замисли. Предложението на учения беше находчиво.

– Разумно решение. Позволявам. – Обърна се към Матю. – Момче, намери моряк Пери и се погрижете да спуснат лодката.

Матю кимна, остави чантата и се втурна да изпълнява нареждането.

Докато чакаха, Стьопкер застана до Маклин до парапета и се загледа назад към острова, който се смаляваше зад кърмата. Небето над него бе тъмночервено.

– Никога не бих и помислил, че Тамбора може да причини това. Може би Мерапи или Клут. И ако играех хазарт, щях да се обзаложа, че е изригнал Бромо, от който редовно се издига пушек.

Маклин кимна мрачно.

– Всички смятаха, че Тамбора е заспал вулкан.

– Всъщност изгаснал – поправи го Стьопкер. – Поне така се смяташе досега. Въпреки че чух слухове, че местните жители на Сумбава усещали трусове от време на време и чували грохот от земните недра. Може би не е трябвало да пренебрегваме подобни сигнали.

– Явно.

– А снощи... Мисля, че второто изригване на Тамбора е било по-силно от първото. Или може би така ми се е сторило, защото се намирахме много по-близо до него.

– Не, трябва да е било по-силно – отвърна Маклин. – Тътенът беше такъв, сякаш се разцепва самата Земя.

– Да. И огромната вълна, която се надигна след това... Наистина беше чудовищна. Със сигурност ще има още наводнения по островите.

Маклин си представи вълната, която беше ударила Ява след първото изригване. „Тенебре“ беше хвърлил котва в дълбоки води и не пострада. Доковете по брега обаче бяха станали на трески и вълната беше запратила кораби и отломки далече навътре на сушата.

– Да се молим да има пристанище, в което да се върнем – промърмори капитанът.

Междувременно Хемпъл се беше върнал на бака и бързаше към тях.

– Капитане, от мачтата докладват за пламъци пред нас.

– От някой от близките острови ли?

– Не, сър. В морето. Дясно на борд. На половин миля от нас. – Хемпъл вдигна месинговия си далекоглед. – Лично се убедих.

Маклин протегна ръка.

– Дайте да видя.

Хемпъл му подаде далекогледа. Маклин тръгна към носа. Докато вървеше, забеляза едва доловимото сияние през мъглата. Вдигна далекогледа и му трябваха няколко секунди, докато намери целта и я фокусира. Продължи да гледа цяла минута. Разстоянието се скъсяваше и гледката ставаше все по-ясна.

– Прилича на кораб – каза Маклин. – Гори и е силно наклонен.

– От корабите на Негово величество ли е, сър? – попита Хемпъл. – Или на Индийската компания?

Маклин свали далекогледа и поклати глава.

– Още е прекалено далече, за да се различат флаговете. Но въпреки това ще се насочим към него.

Хемпъл кимна отсечено и отиде да предупреди старшия кормчия.

– Опасно е – предупреди Стьопкер. – Някой горящ въглен като нищо може да подпали кораб.

– Не и „Тенебре“. Хората ми знаят за какво да внимават. Няма да бъдем хванати неподготвени.

– Може би другият кораб не е имал такъв дисциплиниран екипаж.

– Ще видим.

Дори със скъсени платна не им отне много време да стигнат до бедстващия кораб. Междувременно Маклин и Стьопкер бяха отишли при първия помощник Хемпъл на квартердека. Старши кормчия Велх стоеше на щурвала. Никой не рискуваше. Особено след като стана ясно, че корабът в беда е на пиратите буги, страшилище за нидерландците в този район. Мачтите му бяха станали на факли и бяха килнати почти до водата. Корпусът беше обвит в толкова гъст дим, че пламъците почти не се виждаха.

Няколко лодки се отдалечаваха от корабокрушението през гъстата пепел. Повечето също горяха, пушеха или бяха обхванати от пламъци. Две обърнаха и се насочиха към „Тенебре“, греблата им отчаяно се вдигаха и спускаха.

На Маклин му се видя странно, че пиратите търсят спасение на борда на кораб под флага на Негово величество. Несъмнено знаеха, че ако стъпят на борда му, ще намерят само бесилка. Въпреки това лодките упорито приближаваха „Тенебре“.

Едната се подпали. Внезапно лумналите пламъци накараха Стьопкер да ахне. Пиратите се скупчиха в средата на лодката, сякаш се страхуваха повече от водата, отколкото от огъня. Но нямаше как да се измъкнат нито от едното, нито от другото. Дрехите им също се подпалиха, а лодката под тях се разцепи. Хората се озоваха в морето и изчезнаха под дебелия слой пепел. Една ръка се показа над пепелта, все още горяща, след което потъна.

– Какво става? – попита опуленият Хемпъл.

Стьопкер отстъпи от парапета.

– Трябва да се махнем от тези води. Тук има нещо адски объркано.

Сякаш за да подчертае думите на естествоизпитателя, изведнъж се разнесе оглушителен грохот, който разтърси морето. Сиянието зад тях стана по-ярко. Тамбора отново изригваше.

Маклин се намръщи и си даде сметка, че името на кораба подхожда отлично за този ден. Първият му собственик го беше използвал за превозване на затворници и беше кръстил кораба на католическата церемония на наказанието. Празникът Тенебре бележеше последните три дни от Светата седмица и на него петнайсет свещи, символизиращи мъките на Христос по пътя към кръста, биваха изгасявани една след друга, докато църквата не потъваше в мрак. Церемонията завършваше със силен трясък в мрака, представящ затварянето на гробницата на Иисус.

Докато трясъкът заглъхваше, Маклин впери поглед в небето без слънце.

„И ние ли ще бъдем погребани така?“

След секунди водите зад кораба се надигнаха, сякаш някакво огромно морско създание се издигаше на повърхността и ги приближаваше.

– Дръжте се! – изрева Хемпъл на екипажа.

Вълната вдигна високо кърмата, след което я спусна обратно и корабът пропадна тежко във водата зад нея. След това „Тенебре“ продължи да се мята, мачтите се люлееха, платна плющяха.

Маклин погледна към последната от спасителните лодки. Тя беше обърнала и се отдалечаваше, сякаш пиратите най-сетне бяха забелязали флага, развяващ се високо на люлеещата се главна мачта.

Но не това беше причината за бягството им.

Хемпъл дотича и викна:

– Дим, сър! Навсякъде около нас.

Маклин беше забелязал, че пушекът се сгъстява, но го беше приписал на горящия пиратски кораб.

Боцманът изскочи на квартердека с помощника си и зарева:

– Пожар в трюма!

Хемпъл посочи неколцина моряци и викна:

– Кофи с пясък и вода! Бързо!

Маклин погледна намръщено морето и горящия пиратски кораб.

Стьопкер се наведе над парапета и погледна надолу.

– Какво е това?

Маклин проследи погледа му. Някакви неща бяха полепнали по долната част на корпуса. Приличаха на черни каменни клонки. С всяко полюшване на кораба се появяваха още. Около тях се виеше пушек, сякаш клонките бяха нажежени железа, жигосващи дъските на корпуса.

През пролуки в пепелта се виждаше, че в тъмните дълбини нещо проблясва и примигва, подобно на потоци светлина, преминаващи под и около „Тенебре“.

Маклин потръпна от страховитата гледка и нареди:

– Вдигнете изцяло платната! Да се махаме оттук!

Извика заповедта, без да откъсва поглед от гледката долу. Горящите клонки продължаваха да се разпространяват, издигаха се от дълбините подобно на хищни огнени нокти на някакво морско чудовище, посягащо към „Тенебре“.

Вече разбираше какво е хвърлило пиратите в паника.

Преди „Тенебре“ да успее да набере скорост, по корпуса изригнаха пламъци и се понесоха по клонките, обгръщайки кораба. Дори потапянето в покритата с пепел вода не успяваше да угаси огъня.

Зад Маклин Хемпъл крещеше и предаваше заповедите на капитана. Отвсякъде се чуваха викове и ругатни; отчаянието и ужасът обхващаха екипажа на „Тенебре“.

Маклин затърси в сгъстяващия се пушек пиратския кораб. Той бавно потъваше в покритото с пепел море. Маклин разбираше, че подобна участ очаква и „Тенебре“. Едва тогава забеляза, че г-н Стьопкер и корабният прислужник са изчезнали, но нямаше време да мисли за тях.

Сърцето му се качи в гърлото. Пушекът обгръщаше кораба му и пламъците се издигаха към парапета. Маклин си спомни последния път, когато беше ходил на литургия в църквата в Батавия. На нея беше изпята песен, композирана преди векове от Грегорио Алегри и посветена на службата тенебре, последните три дни от страданията на Христос.

Сега Маклин повтори името ѝ.

– Miserere mei, Deus.

То беше подходящо, също като името на кораба.

Смили се над мен, Господи.

23 април 1815

Батавия, остров Ява

Стамфорд Рафълс, губернаторът на Нидерландските Източни Индии, следваше капитана на търговския кораб „Аполон“ през руините на пристанището, което постепенно се възстановяваше след погрома. Заедно с капитан Хаас вървеше и корабният лекар Сван.

Двамата се бяха появили в губернаторския дворец по спешност, с писмо от човек, на когото Стамфорд имаше доверие. Затова въпреки късния час, – слънцето вече беше увиснало ниско над хоризонта – той беше тръгнал с двамата с файтон към пристанището. Сега тримата крачеха енергично по дълъг каменен кей, един от малкото, останали непокътнати при пораженията от последните седмици.

Навсякъде около тях отекваха викове, удари на чукове и стържене на триони. Но поне небето почти се беше изчистило от пепелта, макар че продължаваше да се стеле гъста мъгла, която превръщаше слънцето в гневно червено кълбо и създаваше постоянен здрач. Вечерният бриз оставаше горещ и носеше вонята на сяра.

Стамфорд притисна към носа си парфюмирана кърпичка, за да се спаси от миризмата. Жегата вкисваше допълнително настроението му. Беше излязъл от двореца, облечен в черен жакет и колосана жилетка, тъй като по-късно трябваше да вечеря с важни гости от Британска Малая, които бяха дошли да огледат пораженията от изригването на Тамбора.

Капитан Хаас се изравни със Стамфорд. Светлокосият холандец не беше облечен така официално – носеше сива куртка и панталон, – но изглеждаше спретнато и беше практично сериозен.

Хаас махна към кораба си, който беше хвърлил котва в залива.

– „Аполон“ плаваше от Нова Гвинея през Яванско море, когато попаднахме на малка лодка. Помислихме си, че се е откъснала от кораба си и е била отнесена от морето.

Сван кимна. Той беше дребен, по-възрастен, със строго изражение и тъмни очи.

– После видяхме какво има в нея. Посъветвах капитан Хаас да я изтеглим до пристанището.

– Не сме докосвали нищо – каза Хаас, вдигна сребърния кръст, който висеше на гърдите му, към устните си и после го пусна. – Не че някой би посмял да направи подобно нещо.

Двамата мъже отведоха Стамфорд до края на кея, където беше привързана малка лодка, покрита с корабно платно. Над нея стоеше мъжът, който беше пратил писмото по капитана – Томас Ото Травърс, адютант и доверен приятел на Стамфорд. Тъмнокосият ирландец беше бивш войник и продължаваше да поддържа добра форма, подчертавана от тясната куртка и впития панталон. До него стоеше един шотландец на неговата възраст, също познат на Рафълс – уважаван лекар и член на Батавийското дружество, доктор Джон Крауфърд.

Двамата изглеждаха еднакво мрачни.

– Какво има? – попита Стамфорд. – Какво е толкова спешно?

Травърс посочи лодката, чийто метален корпус беше очукан.

– Това е лодката на „Тенебре“.

– Откъде сте сигурен?

Товарният кораб „Тенебре“ беше отплувал преди шестнайсет дни и оттогава от него нямаше никаква вест. Всички бяха приели, че е станал плячка на пиратите, тъй като техните кораби кръстосваха водите след изригванията подобно на лешояди в търсене на трупове.

– Сигурни сме, сър – каза Травърс и се обърна към лекаря. – Може би ще е по-добре да му покажете, доктор Крауфърд. Ще ви помогна.

Младият лекар беше облечен в черно, с бяла яка, поради което приличаше на свещеник. Той отиде с Травърс до лодката и двамата издърпаха платното и разкриха страховитата гледка под него.

На Стамфорд му се прииска да отстъпи крачка назад, да откаже да признае какво виждат очите му, но Хаас и корабният му лекар бяха зад него.

На дъното на лодката лежаха две тела, едното два пъти по-дълго от другото. И двете бяха почернели и чертите им не можеха да се различат. Въпреки това по тях се виждаше зловеща лъскавина, сякаш телата бяха изваяни от черен мрамор. По-малкото тяло, очевидно на момче, беше свито под ръката на по-голямото. Извиването на врата и гръбнака говореше ясно за болката, в която си е отишло момчето. То не беше намерило утеха под ръката на мъжа. Въпреки това той се беше опитал да го утеши, макар да го бе застигала същата мъчителна смърт.

По-странното беше, че възрастният не беше засегнат напълно от пораженията. Частта от тялото, която беше от другата страна на момчето, беше обгоряла и покрита с мехури, но иначе беше останала почти непокътната. Още можеха да се видят ухо и буза, бледи и посинели в смъртта. Част от изгорялата бяла риза скриваше горната част от торса и единият крак изглеждаше непокътнат, все още покрит от тъмен крачол и стигащ до прасеца ботуш.

Гледката беше безсмислена.

Рафълс зададе най-важния въпрос:

– Кои са те?

Доктор Крауфърд слезе предпазливо в лодката и се наведе над по-голямото тяло. Посочи ръката, която прегръщаше момчето; на единия пръст имаше пръстен.

– Върху камъка е гравирано BG.

Стамфорд стисна парфюмираната си кърпичка. Знаеше кой беше заминал с „Тенебре“.

– Йоханес Стьопкер. Естествоизпитателят.

– И ние смятаме така – потвърди Травърс. – Предполагаме, че момчето е корабният прислужник.

– Какво е станало с тях? Никакъв огън не може да причини подобно нещо. Все едно са били превърнати в камък.

Крауфърд се изправи и лодката се разклати, така че Травърс трябваше да се пресегне, за да го задържи.

– Не знаем, сър – призна лекарят. – Но направих кратък оглед. Онова, което ги е поразило, наистина е вкаменило плътта им. Направило я е твърда като камък. Но нямам никаква представа как или защо. Бих искал телата им да бъдат пренесени в кабинета ми зад градската аптека, за да ги огледам по-добре.

– Има и още нещо, което трябва да видите преди това – предупреди Тревърс.

Адютантът слезе при лекаря в лодката и клекна до другата ръка на Стьопкер, която беше притисната към гърдите му. Вкаменените пръсти стискаха малка метална кутийка.

– Очевидно се е опитал да предпази не само момчето – каза Травърс. – Не искахме да пипаме нищо, докато не пристигнете.

– Можете ли да вземете кутийката? – попита Стамфорд. – И да я отворите да видим какво има в нея?

– Ще опитам.

Травърс уви ръката си в кърпа и хвана металната кутийка, като се мъчеше да не докосва вкаменената кожа. Опита се да издърпа кутийката, но без успех. Дори в смъртта си Стьопкер отказваше да пусне тайната, която държеше.

– С малко повече сила, господин Травърс – настоя Стамфорд.

– Да, сър.

Травърс запъна крака, стисна кутийката и задърпа. Накрая се чу рязко хрущене и Травърс залитна назад към планшира. Лодката едва не се преобърна, но Крауфърд бързо пристъпи към другия борд, за да я уравновеси.

Плясък при кърмата привлече вниманието на Стамфорд и той трепна.

– Изпуснахте ли я?

– Не, сър. – Травърс вдигна металната кутийка. – Държа я.

Стамфорд погледна водата. Остатъците от почернялата ръка се носеха на повърхността; два от пръстите ѝ липсваха. Въпреки че приличаше на камък, ръката не потъваше.

„Що за дяволщина е това?“

Травърс се качи на кея с кутийката.

Стамфорд скръсти ръце на гърдите си. Нямаше никакво желание да я докосва.

– Отворете я – нареди той.

Травърс свали закопчалката и вдигна капачето. Отвътре изпадна сгънато листче, най-вероятно последно послание от Йоханес Стьопкер.

Стамфорд не му обърна внимание, а се наведе над кутийката. В нея имаше само още едно нещо – подобно на клонка парче камък, приличащо на черен корал.

– Какво според вас е това? – прошепна Травърс.

Стамфорд поклати глава. Нямаше никаква представа.

„Защо му е трябвало на Стьопкер да полага такива усилия да запази това?“

Все пак забеляза, че цветът и блясъкът на парчето отговарят на тези на почернелите трупове в лодката. Спомни си и една уникална характеристика на корала – че когато са откъснати и изсушени, парчетата му често не потъват.

Впери поглед в ръката на Стьопкер, която се носеше на повърхността, и го побиха ледени тръпки.

Телата не се бяха превърнали в камък.

А в корал.

ПЪРВА ЧАСТ

1.

18 януари, 10:04

480 км от остров Норфолк

(Австралия)

Фийби Рийд се взираше с трепет и възхита в потъналата Райска градина.

Зад дебелото двайсет и три сантиметра акрилно стъкло лампите на станцията осветяваха постоянния мрак и хвърляха уникална ивица червена светлина, която почти не смущаваше морските обитатели. Застанала при прозореца, тя носеше специални подсилващи очила, настроени към дължината на светлината, за да вижда по-ясно.

Дори тук, на три хиляди и двеста метра под водата, животът гъмжеше в пъстър калейдоскоп. Огромни раци с алени крака се катереха по рифове и проверяваха деликатно какво има в цепнатините. Призрачно бели риби охлюви се плъзгаха над пясъка. Акула пура, наречена така заради цилиндричната ѝ форма, проблесна покрай прозореца, тъмна отгоре и луминесцентна отдолу. По-голяма плосконоса шестохрилна акула патрулираше по самия край на светлината.

Една ръка до нея посочи, забелязала същото.

– Досега на такава дълбочина не са наблюдавани шестохрили.

– Така ли, Джаз? – попита Фийби и погледна докторантката си.

Джаслийн Пател я изгледа намръщено, задето се е усъмнила в експертизата ѝ. Джаз беше направила магистратура по морска биология преди две години и сега завършваше дисертацията си под ръководството на Фийби. Беше от студентите на Фийби и впоследствие стана нейна асистентка в морската лаборатория на Калифорнийския технологичен институт. Оттогава работеха заедно – вече повече от пет години. Бяха неразделни до такава степен, че колегите им бяха започнали да ги наричат ФиБи-Джи.

Повечето смятаха, че връзката им е толкова силна, защото и двете бяха цветнокожи. Фийби беше родена на Барбадос, но беше отгледана от майка си в южните централни щати, след като имигрираха в Америка, когато тя беше на осем. Джаслийн, която беше осем години по-млада от нея, беше родена в Калифорния, но произходът ѝ беше индийски. Семейството ѝ, дошло от Мумбай, държеше верига обекти за химическо чистене в района на Сан Франциско.

Но не полът и цветът на кожата бяха причина двете да са такъв сплотен екип. Или поне не само. И двете споделяха взаимен интерес към тайните на морските дълбини. И изпитваха уважение една към друга.

– Трудно е да се повярва, че нещо може да оцелее в тази лишена от слънце батипелагична зона – каза Джаз и опря длан на стъклото. – Налягането отвън е почти три тона на квадратен сантиметър.

– Вълнуващо, нали? Животът не само се е установил тук, но и процъфтява.

Двете се загледаха в приказната страна оттатък стъклото.

Два морски дявола поклащаха дългите си израстъци със светещи примамки в края. Групички червеи се плъзнаха през светлината – хранеха се с морския сняг, който валеше от осветените от слънцето слоеве и носеше енергия в това потънало в мрак море. Всеки поглед разкриваше по нещо ново – ята риби усойници, дъмбо октопод. По-нататък омари албиноси пълзяха сред вълни от алени анемонии.

– Избра ли кораловите основи, от които да вземем първите проби? – попита Джаз и погледна водолазния си часовник. – Първото ни отпуснато време с робота е след деветдесет минути.

– Избрах няколко, но искам да направя още един пълен оглед през прозорците на това ниво и може би от нивото над нас.

– Не се помайвай – предупреди я Джаз. – Не сме единствените, които си точат лигите за робота. Имаме много конкуренция тук долу.

– Както и горе.

Хиляди изследователи, преподаватели и учени бяха кандидатствали да участват в това огромно начинание, но само триста бяха избрани за старта на проекта „Титан“. И сега те бяха разпределени в три зони.

Половината изследователи оставаха горе, на борда на „Титан Х“, дългата сто и двайсет метра гигаяхта с тринайсететажна стъклена сфера на кърмата. В сферата се помещаваха двайсет и две свръхмодерни лаборатории. Корабът можеше да обслужва станцията, но също така можеше да плава бързо, задвижван от ядрени реактори с течни соли, и да участва в различни изследвания по целия свят.

Над повърхността се намираше и Станция Титан – горна част, плаваща платформа, подобна на нефтените. Тя служеше като постоянен снабдителен център и работна станция. Двайсет и четирите подводници – автоматизирани и управлявани от човек – също бяха там.

През изминалите две седмици специализираните управлявани от човек подводници бяха пренасяли учени и хора от екипажа на дълбочина три километра до Станция Титан – долна част. Някои бяха описали обърнатата пирамида на подводната станция като „най-скъпия пумпал на света“.

За Фийби, докато се спускаше с подводницата преди два дни, гледката беше невероятна. Най-горното ниво на станцията с големия си наблюдателен купол приличаше на огромно НЛО с диаметър сто метра. Четирите нива под първото също бяха кръгли, но всяко следващо беше с по-малък диаметър и заедно образуваха „пумпала“. Най-долното ниво, където се намираше в момента, беше широко само двайсет метра. В него нямаше лаборатории, а само пръстен поляризирано черно стъкло, което правеше нивото обсерватория, също като купола горе.

Подобно на платформата и кораба, цялата станция се носеше свободно над океанското дъно. Положението ѝ се поддържаше от резервоари с баласт и се стабилизираше динамично от дюзи на всяко ниво. Единствената връзка с крехката екосистема тук бяха няколкото котви, които ги държаха на място.

За да могат учените и работниците да се движат по-лесно през трите зони, Станция Титан – долна част поддържаше постоянно атмосферно налягане, което не изискваше аклиматизация и декомпресия. Подводниците разтоварваха или качваха пътниците си чрез докинг система, подобна на тази на Международната космическа станция – което беше подходящо, тъй като ландшафтът около тях беше също толкова враждебен и опасен, колкото космическия вакуум.

Въпреки това човек трудно можеше да подхранва дълго подобни страхове. Подобно на повечето изследователи, Фийби и Джаз продължаваха да вървят по небесносините коридори, обзети от смесица от възхищение, нервност и възбуда. Всички бяха преминали месеци подготовка, седмици лекции и дни курсове по безопасност. Нищо обаче не можеше да ги подготви за попадането в този свят.

– Фийбс, ти приключи огледа си тук – каза Джаз. – Аз отивам горе да проверя отделения ни терминал. Искам да съм сигурна, че двамата от МТИ няма да ни откраднат от времето.

– Добре. Дишай им във вратовете, ако се наложи.

– Бъди спокойна. Ще им клъцна гърлата, ако не са достатъчно бързи.

Фийби се усмихна, а Джаз тръгна към спиралното стълбище, което водеше нагоре. Джаслийн беше висока само метър и петдесет, с къса тъмна коса, но когато трябваше да защитава работното им място или график, се превръщаше в същински питбул.

Сигурна, че Джаз ще държи и нея също толкова отговорна за графика им, колкото и всеки друг, Фийби се зае да обиколи отново нивото „Тетида“. Този път насочи вниманието си не толкова към чудото на изобилния живот, който плуваше, пълзеше или се стрелкаше през рифовете, колкото върху областта, в която беше специалист.

Докторската ѝ дисертация беше върху уникалната биология на дълбоководните корали. Повечето хора познаваха леснодостъпните корали от плитчините, където полипите черпеха енергия от фотосинтезата на водораслите, които живееха в симбиоза с корала. Нейните интереси обаче бяха насочени към коралите, чийто дом се намираше под осветената от слънцето зона. Тези дълбоководни корали продължаваха да представляват загадка и си оставаха слабо проучени. В тези ледени води и при такова силно налягане те растяха бавно и бяха известни с невероятното си дълголетие – според преценките някои живееха до петстотин години.

При отсъствието на слънчева светлина тези видове се хранеха с микроскопични организми – зоопланктон и фитопланктон, – както и с органичната материя от разлагащи се растения и животни. За целта дълбоководните корали образуваха прекрасни крехки структури от стъбла и фини клонки, които пресяваха водата за храна и кислород. В резултат батипелагичните рифове приличаха на разлистени гори.

„Което си е самата истина тук.“

Коралите зад стъклото бяха направо зашеметяващи. Районът приличаше повече на флуоресцентна джунгла, отколкото на гора. Блестящи горгонски корали се издигаха на високи стъбла и клони, някои на по десет-дванайсет метра височина. Светеха във всевъзможни нюанси на жълто, розово, синьо и меко пурпурно. Между тях се виждаха морски камшици и ветрила. Другаде високите стебла на черни дървесни корали се издигаха с гъсти дебели клони и приличаха повече на овъглени скулптури на еднометрови борове. В рязък контраст с тях бяха огромните храсти на Lophelia с цвят на слонова кост, които изпълваха цепнатините и красяха билата на рифовете.

За момент Фийби се обезкуражи от монументалната задача да изучи и каталогизира цялото това многообразие, но си пое дълбоко дъх и си припомни китайската поговорка, повтаряна от майка ѝ, когато на Фийби ѝ идваше в повече, особено след като се преместиха в Щатите.

И най-дългото пътуване започва с една-единствена крачка.

Пое си дълбоко дъх и бавно издиша.

„Мога да го направя.“

11:08

След четирийсет минути Фийби завърши втората си обиколка покрай прозорците на ниво „Тетида“. Налагаше ѝ се да се разминава с групи колеги, които си шепнеха на всевъзможни езици от целия свят. Носеше таблет с карта на околните рифове. Беше набелязала петнайсет възможни места – три пъти повече от онези, които можеха да посетят при първото използване на подводния робот.

„Трябва да ги орежа до най-добрите пет или шест.“

Стисна таблета. Беше раздразнена, но знаеше, че по-късно ще разполага с достатъчно време за още проби. През следващите месеци смяташе да разшири района на търсене. Първата седмица беше отредена за аклиматизиране, за запознаване с методите за събиране на материалите и учене как да използват по възможно най-добрия начин лабораториите на станцията. След това проучването ѝ можеше да бъде разширено. Тя вече си беше запазила място в една подводница за следващия вторник, за да посети по-отдалечени райони.

Сякаш призована от мисълта ѝ, покрай нея се плъзна яркожълта подводница с огромна стъклена сфера на носа. Отвъд силната светлина на прожекторите, които я заслепяваха заради чувствителните ѝ очила, зад заобленото стъкло можеха да се различат движещи се сенки.

Фийби сложи длан на стъклото и загледа как подводницата се отдалечава в мрака, подобно на бавно гаснеща звезда. Изпълни я болезнен копнеж.

Стресна я мъжки глас.

– Какво мислите за всичко това, доктор Рийд?

Съсредоточена изцяло навън, тя не беше забелязала, че някой се е приближил. Обърна се и се вцепени от изненада, като видя Уилям Бърд, директора на ЕСКИ и главен инвеститор в проекта „Титан“. Петдесетгодишният австралиец беше натрупал състоянието си от корабостроене – предимно контейнеровози и товарни кораби, но също и съдове за Военноморските сили на Австралия. Компанията му продължаваше да поема голяма част от международната търговия. Личното му богатство възлизаше на около 70 милиарда долара. Но въпреки това той беше облечен с тъмносин гащеризон и носеше кепе с тризъбец, официалната униформа на станцията. Единственият знак за богатството му беше златният джобен часовник, който висеше на верижка през гърдите му.

Фийби свали очилата и се помъчи да си върне дар слово. Накрая махна към морето зад стъклото, спомняйки си първото си впечатление от гледката.

– Господин Бърд... вие... определено не сбъркахте, като описахте това място като изгубената Райска градина. Наистина е изумително.

– А, значи сте слушали пресконференцията ми от миналата седмица?

Той ѝ се ухили дяволито, което му придаде още по-момчешки вид. Лицето му имаше силен загар – но не от изкуствен солариум. Имаше загрубелия от солта вид на лицето на стар моряк, с гъста руса коса, прошарена с бяло от годините, от слънцето или може би и от двете.

– Съмнявам се някой да я е пропуснал – каза тя. – Макар да подозирам, че Безос, Брансън и Мъск сигурно са се засегнали.

Той сви рамене.

– Така им се пада. Защо да харчиш милиарди, за да изстрелваш ракети в космоса, когато има толкова много неизследвани загадки тук, на Земята? Особено под водата. Досега са картографирани едва двайсет процента от океанското дъно. И дори тези карти са с лоша резолюция. Когато става дума за разделителна способност, необходима за откриване на неща с размерите на катастрофирали самолети, изследваната площ пада до нищожните пет стотни от процента, което означава, че почти целият океан си остава неизследван.

– Нямах представа, че процентите са толкова малки – призна Фийби.

Бърд кимна тъжно.

– Това е най-голямото предизвикателство пред нас. Бъдещето на човечеството няма да бъде открито на повърхността на Марс, а на онези деветдесет и девет цяло и девет процента от земните океани, които си остават загадка. И ние ги пренебрегваме за наша сметка. Океаните са нашата житница, нашата площадка за игри, дори нашата аптека. И най-вече те са истинските бели дробове на нашата планета, тъй като произвеждат осемдесет процента от кислорода и поглъщат двайсет и пет процента от въглеродния двуокис. Загине ли само една четвърт от океана, почти целият живот на Земята е обречен.

Фийби закима и си припомни важността на проекта „Титан“. Той беше основан от конгломерат от групи с идеални цели, изследователски грантове и корпоративни спонсори, но лъвският пай от инвестициите беше дошъл от човека, който стоеше пред нея. Фийби не знаеше дали това е неговият начин да се отплати, след като беше натрупал милиарди от хилядите си товарни кораби, порещи океаните. Е, поне се отплащаше. Именно неговата компания беше наглеждала и финансирала по-голямата част от строежа на комплекса „Титан“ и беше похарчила десет милиарда, за да бъде изграден за шокиращо кратки срокове.

„И аз станах част от този проект.“

И все пак дори стоящият пред нея милиардер не можеше да задържи изцяло вниманието ѝ. Погледът ѝ продължаваше да се плъзга покрай раменете му към пръстена от прозорци. Очите ѝ проследиха пътя на един клюномуцунест кит на Кювие, който се носеше над коралите, може би също толкова любопитен към средата, колкото бяха и хората. Тези китове се гмуркаха на големи дълбочини и можеха да задържат дъха си с часове.

Бърд явно усети нетърпението ѝ, което само разтегли още повече усмивката му. Той се обърна и също се загледа към светещата страна на чудесата зад прозорците.

– Ако това е наистина изгубената Райска градина, да се надяваме, че няма да бъдем изритани от нея, задето търсим забранено познание като Ева – каза той. – Имаме много неща за научаване тук. И ни чака много работа.

– Не е работа. Повярвайте ми. А чест. Да бъдеш тук, в края на Коралово море. С всички открития, които ни очакват. С нетърпение очаквам да започнем колкото се може по-скоро.

Междувременно всички останали на това ниво се бяха обърнали към тях, забравили за гледката отвън. Уилям Бърд рядко се натрапваше на учените. През седмиците подготовка на „Титан Х“ Фийби беше виждала милиардера само няколко пъти, или в другия край на палубата, или докато прекосяваше с антуража си научната сфера. В момента той беше съпровождан единствено от един строго гледащ бодигард, висок абориген, сложил ръка върху палката на кръста си.

– Вашият ентусиазъм ме вдъхновява, доктор Рийд – каза Бърд, без да престава да се взира в морето.

– Благодаря – заекна Фийби, изненадана, че той изобщо знае името ѝ.

Но пък, от друга страна, тя беше една от малцината чернокожи в комплекса „Титан“ и единствената чернокожа жена, поне доколкото знаеше. Надяваше се, че това не е причина да бъде разпозната – или фактът, че беше висока метър осемдесет и осем и се извисяваше над почти всички останали.

Въпреки че проектът „Титан“ беше международно начинание, повечето участници в него бяха бели мъже. Имаше и доста азиатци, както и неколцина учени от Турция, Пакистан и Близкия изток. Все пак съотношението мъже към жени беше двайсет към едно. Но това говореше повече за малкия брой на жени в науката, отколкото за предразсъдъци на полова основа.

„Поне се надявам да е така.“

Бърд се обърна от прозореца и я погледна.

– С нетърпение очаквам да чуя какво мислите за състоянието на рифовете, доктор Рийд. Мога само да се надявам, че ще открием начин да спрем унищожаването на кораловите основи, които дават името на това море.

Фийби беше подозирала, че това е причината да бъде избрана да участва в проекта. Дълбоководните корали изглеждаха особено устойчиви на предизвикваното от затоплянето избелване на повърхностните корали, което застрашаваше Големия бариерен риф. Освен това тези корали издържаха много по-добре и на замърсяването. Никой обаче не знаеше каква е причината за това. Ако бъдеше открита, тя би могла да предложи решение за спасяването на големите рифове на света.

– Четох статиите ви за проучванията ви в Изследователския институт с аквариум в залива на Монтерей – продължи Бърд. – За устойчивата екология на Сър Ридж при брега на Калифорния. Именно затова възлагам такива надежди на работата ви тук.

Фийби се опита да прикрие шока си. „Чел е мои статии?“ Значи може би вниманието му в крайна сметка нямаше нищо общо с цвета на кожата или височината ѝ.

Тя изправи рамене.

– Ще направя всичко по силите си.

– Не се съмнявам.

Бърд въздъхна, после продължи:

– Ще ви оставя да се настаните напълно, доктор Рийд. Но очаквам с нетърпение да поговорим отново.

Преди да успее да направи и крачка към централното стълбище, през станцията отекна слаб грохот. Отвън котвените въжета се разлюляха, но петте нива на станцията почти не помръднаха, тъй като дюзите им, координирани от компютри, компенсираха раздвижването.

Въпреки това учените се скупчиха възможно по-далече от пръстена „прозорци“.

Дори бодигардът на Бърд посегна към подопечния си. Австралиецът обаче се дръпна и вдигна ръка.

– Просто слабо моретресение – каза високо. – Няма причина за безпокойство. Намираме се в тектонично активен район. Това е шестнайсетият... не седемнайсетият пореден трус, който засичаме, откакто започнахме този проект. Подобни трусове са очаквани и са взети предвид от разработчиците на станцията.

Когато трусът отмина, Фийби беше единствената, която пристъпи към прозорците. Погледна навън. Зад стъклото морският живот като че ли се беше впечатлил от труса точно толкова, колкото и Бърд. Надигналият се пясък вече се уталожваше.

Фийби сложи длан на стъклото и усети лекото трептене от стабилизиращите дюзи, но нищо повече. Загледа се към мрака отвъд обхвата на червените светлини, към вероятния епицентър на трусовете. Представи си мястото, където морският шелф пропадаше надолу в плетеница дълбоки свързани помежду си падини – при Соломоновите острови, при Новите Хебриди и по-нататък при Тонга и Кермадек. Тези падини маркираха неравната линия, където Тихоокеанската плоча се подпъхваше под Индо-австралийската.

Въпреки че Марианската падина на север беше най-известната, тъй като беше най-дълбоката на света, тя беше само с хиляда метра по-дълбока от тази верига. Поради второто си място тези падини така и не бяха привлекли толкова вниманието на учените.

„До този момент“, помисли си с надежда Фийби.

Една от причините да поиска да участва в проекта „Титан“ беше близостта му до тези падини и начинът, по който те бяха свързани с проучванията ѝ. Дълбоководните корали бяха добре документирани на дълбочина три километра. Никой обаче не знаеше дали се срещат и на по-големи дълбочини и ако се срещат, как ли изглеждат и как оцеляват. Отговорите на тези загадки можеха да се намерят в съседния лабиринт от падини.

Тя погледна към Уилям Бърд, който беше спрян от трима изследователи, преди да успее да се махне. Изглежда, продължаваше да ги успокоява и да говори за предпазните мерки и изпитанията, проведени при изграждането на станцията.

Фийби го остави да говори и си спомни думите му отпреди малко, че 99,9 % от океана си остават неизследвани. Там някъде трябваше да има и по-дълбоководни корали.

Обърна се отново към прозореца.

„И аз ще ги намеря.“

С ръка на стъклото усети трептене, което започна в дланта ѝ и продължи по ръката. Отвън дъното потръпна, вдигна пясък и разлюля огромната гора. Спокойните досега морски обитатели се стрелнаха във всички посоки с проблясващи перки и опашки. Армия раци заряза тършуването си из цепнатините и се разбяга по рифа. Октоподи и сепии се изстреляха в мрака, оставяйки след себе си облаци от мастило.

Очите ѝ се разшириха и дъхът ѝ секна, задушавайки предупредителния ѝ вик.

Преди да успее да издиша, морското дъно под станцията подскочи. Котвените въжета се замятаха. Две се скъсаха. Противопожарните врати между нивата над нея се затръшнаха, изолирайки всяко ниво. Докато станцията се мяташе, останалите въжета също се откъснаха от котвите и се понесоха към структурата.

Останала без опора, станцията бавно се завъртя досущ като пумпал – докато дюзите най-сетне успяха да компенсират и я закрепиха на едно място.

Неколцина учени бяха паднали при разтърсването на станцията. Уилям Бърд беше останал на крака, вероятно защото бодигардът му го държеше здраво.

Австралиецът се опита да се засмее, но смехът му прозвуча пресилено.

– Това беше по-разтърсващо преживяване, отколкото се надявах, че ще имате, но както виждате, дори при толкова силен трус всичко е наред.

Над тях противопожарните врати бавно се отвориха. През станцията отекна рев на сирена, че всичко е нормално.

– Както ви казах, няма причина за безпокойство – увери ги Бърд с широка усмивка.

И все пак усмивката му изглеждаше много по-неуверена, отколкото преди малко.

Фийби се обърна към прозореца. Трусът бе отминал и морското дъно се успокояваше. Пясъкът се уталожи и разкри отново рифа, който изглеждаше почти непокътнат. Два от по-високите дървесни корали се бяха пречупили в основите си и бяха паднали на пясъка. Но като че ли това бяха най-големите поражения.

Въпреки това тя зачака, останала нащрек.

Минаха пет минути, преди през нея да мине студената вълна на ужаса.

Никой от свободно движещите се морски обитатели не се беше върнал, сякаш отбягваха този район.

Фийби трепна, обзета от внезапна тревога.

„Не трябва ли и ние да направим същото?“

2.

22 януари, 18:02

Хонконг, Китай

Командир Грейсън Пиърс клекна срещу двегодишния си син Джак и го зачака да направи избора, който би трябвало да определи съдбата му.

За момент вниманието на момчето се задържа върху папагала какаду с жълт като сяра гребен, който танцуваше на стойката си до вратата на балкона. Отвън слънцето беше увиснало ниско над хоризонта и осветяваше гледка, простираща се от покритите с дървета висини на връх Виктория Пик и надолу към небостъргачите на Хонконг и залива.

Раздразнена въздишка привлече вниманието на Грей.

– Хайде, Джак, избирай най-сетне – подканващо каза Хариет. Търпението на седемгодишното момиче очевидно беше стигнало до пределите си. Тя знаеше, че в кухнята ги чака четириетажна торта във формата на Снупи.

– Не го пришпорвай – сгълча я Пени, влизайки в ролята на по-голямата и толерантна сестра, с цяла година по-голяма от Хариет.

Двете момичета бяха дъщери на най-добрите приятели на Грей и негови колеги в „Сигма“ Монк Кокалис и Катрин Брайънт, които в момента бяха в кухнята и подготвяха малкото парти, което щеше да започне след церемонията. До ушите на Грей долитаха откъси от непринудения им разговор, примесен от време на време с тих смях и по-силното весело сумтене на Монк, което доста наподобяваше брачния зов на гъсок.

Той и останалите бяха дошли в Китай от Вашингтон в края на миналата седмица да отпразнуват втория рожден ден на Джак с бабата на момчето по майчина линия. Гуан-ин заобиколи насядалите по пода около Джак. Името ѝ означаваше богиня на милостта, макар че като глава на триадата Дуан Жъ то звучеше по-скоро иронично, отколкото подобаващо. Грей знаеше, че ако той и Сейчан не бяха дошли в Хонконг с Джак, нямаше да им бъде оказана никаква милост. Гуан-ин се беше вбесила доста, задето беше пропуснала така важния първи рожден ден на детето.

И сега бабата очевидно възнамеряваше да се реваншира.

Стройната жена беше облечена в роба с качулка, която разкриваше дълга каскада от черна коса с един-единствен сив кичур, спускащ се покрай лицето ѝ от същата страна, където имаше дълбок пурпурен белег. Той се извиваше от бузата до лявата ѝ вежда, подминавайки окото. Гуан-ин го криеше на публични места – не от срам, а защото той беше добре известен отличителен белег коя е. Положението ѝ като глава на триада и бос на Макао пораждаше както почитание, така и враждебност. Но във вилата си на върха тя можеше да свали гарда. Не че се нуждаеше от някаква закрила – районът се патрулираше усилено от елита на триадата ѝ. Освен това, макар да беше минала шейсет, тя беше гибелно умела с ножовете и кинжалите, скрити в робата ѝ.

Гуан-ин остави още една купчина пълни с пари червени пликове върху онези, които вече лежаха на масичката. Там имаше и десетки опаковани подаръци. Явно в организацията ѝ почти нямаше хора, които нямаха намерение да почетат внука ѝ с подарък.

Купчината беше под охраната на вездесъщата сянка на Гуан-ин. Жуанг се извисяваше с половин глава над Грей. Косата на възрастния мъж беше снежнобяла, прибрана назад и вързана на дълга опашка. Лицето му беше гладко, без нито една бръчка. Във всяко негово движение се долавяше копринена сила.

Когато един от пликовете се плъзна от купчината, мъжът сръчно го хвана, без да отмества поглед, и го върна на мястото му. На гърба си носеше ножница с китайски меч от осемнайсети век. Жуанг никога не споменаваше друго за историята на оръжието, освен възрастта му. Но Грей беше гледал как Жуанг върти меча и знаеше, че вековете не са притъпили острието му.

Гуан-ин мълчаливо благодари на Жуанг за спасения плик, като леко докосна с пръсти ръката му над лакътя. Ако се съдеше по начина, по който погледът на Жуанг се задържа върху нея, докато тя се връщаше при останалите, Грей заподозря, че мъжът е нещо повече от личен телохранител.

Леко завидя на тихата привързаност между двамата.

Погледна отляво на Джак, където беше коленичила майката на сина им.

„Иска ми се същото да можеше да се каже и за нашата връзка.“

Външно Сейчан изглеждаше спокойна, докато чакаше решението на детето. Беше с широк черен панталон и черно сако, бродирано с цветя, които бяха само с няколко нюанса по-светли. Косата ѝ се спускаше на плавна абаносова плитка. Въпреки търпеливото ѝ изражение Грей я познаваше достатъчно добре, за да разпознае напрежението в изумрудените ѝ очи и лекото повдигане на раменете от стегнатите мускули на гърба ѝ.

Сейчан беше като натегната пружина.

И не заради съдбата на Джак.

Грей още усещаше тежестта в горния джоб на спортното си сако.

„Какво си въобразявах?“

Гуан-ин се наведе да целуне Сейчан по бузата.

– Chъc mừng sinh nhật, Con gбi – каза тя на родния си виетнамски, пожелавайки на дъщеря си щастлив рожден ден.

Сейчан хвана ръката на майка си и ѝ пожела същото.

– Chъc mừng sinh nhật, Mẹ.

Гуан-ин плавно коленичи от другата страна на Джак и положи длан на главата му, откъсвайки вниманието му от папагала.

– Chъc mừng sinh nhật, Джак.

Сейчан вече беше обяснила виетнамската традиция при честването на рождени дни. Рядко се обръщаше внимание на истинската дата на раждане. Всички рождени дни се празнуваха на Tet Nguyen Рan, виетнамската Нова година. Празникът беше на първото новолуние след 20 януари. Също като китайската Нова година, чието навечерие бяха отпразнували буйно предишната вечер.

Истинският рожден ден на Джак беше след два дни, но Гуан-ин беше настояла той да бъде отбелязан според виетнамската, китайската и американската традиции. Така че имаше свещи за духане върху Снупи тортата – но едва след като изпълнеха китайската церемония Жуа Жоу.

Все пак, подобно на подранилата с два дни празнична торта, Джак беше закъснял с една година за тази церемония. Въпреки че китайците изпълняваха това действие на втория рожден ден на детето, първият рожден ден на китайското дете се честваше в месеца след раждането му. Китайците смятаха, че прекараното в утробата време покрива по-голямата част от първата година на детето.

Въпреки това Гуан-ин настоя тези граници да бъдат заличени за внука ѝ. Жуа Жоу – или изборът на рождения ден – щеше да се проведе днес. Пред Джак бяха подредени най-различни символични предмети, които вещаеха определена съдба. Имаше сметало от нефрит, което означаваше бъдеще в областта на бизнеса или финансите. Пилешка кълка за бъдещ майстор готвач. Малък микрофон за потенциален човек от развлекателния бизнес. Общо имаше шестнайсет предмета за шестнайсет професии.

Цялата група чакаше Джак да си избере един от тях.

Грей не пропусна да забележи, че Сейчан е сложила до лявото коляно на Джак мъничък меч. Нямаше нужда да се обяснява каква съдба означава той. Като типична баба Гуан-ин беше поставила стетоскоп играчка до другото коляно на Джак. Явно всички баби искаха лекар в семейството.

Тези глупости ни най-малко не тормозеха Грей.

Ничия съдба не се решава по такъв начин.

Въпреки това той се поизправи, когато Джак се наведе напред, а после се изправи и направи първите си стъпки към бъдещето. В стаята се възцари изпълнена с очакване тишина. Монк и Кат вече се бяха присъединили към тях и стояха на прага на кухнята. Дори Жуанг, привлечен от напрежението, напусна поста си, за да гледа.

Джак мина през купищата предмети, сякаш минаваше през минно поле. Накрая се отпусна на колене, после на четири крака. Посегна към нещо на самия край, скрито в сянката на облегалката на канапето и под кадифена кърпа.

След като взе нещото, момчето тупна тежко по задниче, засмя се на новото си съкровище и гордо го вдигна, за да го видят всички.

Грей се хвърли напред и го грабна.

– Кой е сложил тук граната?

Отговорът дойде от коридора зад него.

– Мой кръщелник е, дума да няма.

Грей се обърна и изгледа кръвнишки Ковалски.

Грамадният като горила мъж беше по шорти, джапанки и тениска. Ако се съдеше по зачервените му очи и болезнената извивка на устните, той още страдаше от махмурлук от празнуването на Нова година, което се бе проточило почти до зазоряване.

– Спокойно – измърмори Ковалски. – Дефектна е. От Корейската война. Намерих я на черния пазар преди няколко дни. Знаех си, че Джак страшно ще я хареса. Направо си е роден за експерт по взривове. Също като мен.

Грей изстена.

– Май ще е най-добре да опитаме отново.

Сейчан кимна – рядка проява на съгласие помежду им в последно време.

– Определено ще го направим отново.

22:18

Сейчан стоеше до парапета на тъмния балкон и се взираше в оградената градина долу. Малки фенери осветяваха тъмни езерца, извити мостчета и ромонящи бамбукови фонтани. Ароматът на цъфтящата през зимата орхидея баухиния подслаждаше лекия нощен ветрец.

Зад нея вилата бавно се предаваше на нощта. Грей вземаше душ, след като беше сложил Джак да си легне. Монк, Кат и момичетата се бяха оттеглили в бунгалото си в оградения имот. Ковалски беше отпрашил към града, следван от двама от триадата, макар че присъствието им целеше не толкова да охраняват гиганта, колкото да му попречат да предизвика някой международен инцидент.

Всички бяха дошли от Щатите с фалшиви имена и паспорти. Целта беше да не се набиват на очи. Тъй като не бяха тук по служба, трябваше да внимават. На хартия Хонконг оставаше специален административен регион в Китайската народна република, с отделно управление и икономическа система, различна от тази на континента. Но принципът „една страна, две системи“ напоследък се беше размазал до такава степен, че беше станал на практика неразличим, особено след суровото потушаване на протестите през 2019 г. и последвалата строга карантина по време на КОВИД пандемията.

Въпреки промените проникването на групата в Хонконг беше улеснено от два фактора.

Първо, „Сигма“ оставаше тайна организация, действаща в периферията на военната структура. Членовете ѝ бяха бивши военнослужещи от Въоръжените сили, предимно от специалните части, вербувани тайно от Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната, позната със съкращението ДАРПА. Служителите ѝ минаваха през преквалификация в различни научни дисциплини, за да могат да действат като агенти за нанасяне на първи удар и изследователски екипи всеки път, когато се появеше някаква глобална заплаха. Така мисиите на „Сигма“ оставаха изцяло неофициални и организацията действаше в сенчестата област, която размиваше границите между разузнавателна дейност, военни операции и научни изследвания.

Второ, въпреки всички мерки групата им в Хонконг несъмнено се наблюдаваше и самоличността им със сигурност беше известна. Това беше типична игра, в която разузнавателните служби се преструваха, че не забелязват действията на конкурентите, като в същото време ги държаха под око. Ако групата им не се окажеше непосредствена заплаха за китайската сигурност, присъствието им щеше да бъде толерирано. Никой нямаше да предприеме каквото и да било срещу тях, освен ако не бъде провокиран.

Поне засега.

Въпреки това, докато стоеше на балкона, Сейчан оставаше нащрек, което беше обичайното ѝ състояние по всяко време. С изключение на малките фенери в градината, единствената друга светлина идваше от студеното блещукане на звездите и далечното неоново сияние от небостъргачите на Хонконг. Луната вече беше залязла, не че щеше да хвърля някаква светлина. В края на китайската Нова година фазата на лунния цикъл – новолунието – беше само тъмна сянка, плъзгаща се пред звездите.

Точно така се чувстваше тя през по-голямата част от живота си.

Сянка, движеща се през яркостта на света.

Завесите зад нея се раздвижиха и ивица светлина от нощната лампа падна на балкона. Плъзгащата се врата се отвори и на балкона излезе майка ѝ. Беше с копринена роба. Дойде при Сейчан, донасяйки със себе си неловкостта, която така и не беше изчезнала напълно помежду им.

Въпреки че се бяха събрали преди четири години, между тях си оставаше известна дистанция. Пропастта от повече от двайсет години, през които всяка от тях бе мислила, че другата е мъртва, се беше оказала трудна за преодоляване. След като се преоткриха, Сейчан беше прекарала доста време с майка си, но през последните две години паузите между посещенията ѝ бяха зачестили. Беше дошла за последен път с Джак преди десет месеца.

След като спря до парапета, майка ѝ продължи да мълчи, сякаш опипваше положението. Използва времето да извади смачкан пакет цигари от робата си и да извади една. Пъхна я между устните си и се потупа в търсене на запалка.

Сейчан въздъхна и извади стара запалка „Дънхил“ от джоба си. Месингова, със сребърно покритие. Отвори я, запали и поднесе огънчето на майка си.

Гуан-ин се наведе да запали. Пламъчето освети неравния белег от раната, оставена от разпитващ от тайната виетнамска полиция преди двайсет и шест години. Майка ѝ беше превърнала тази рана в почетна значка, като бе включила белега в сложна татуировка, превръщайки го в опашката на дракона, нарисуван върху бузата и челото ѝ. Същият като дракона върху сребърния медальон на врата ѝ. Сейчан носеше подобен, но той беше малко по-различен, създаден от детски спомен за медальона на майка ѝ.

Докато Гуан-ин се изправяше и пускаше струйка дим, ръката на Сейчан посегна към нейния дракон. Представи си се като момиче, легнало по корем до езерце в градина, почти като някое от онези долу. Спомни си как беше прокарала пръст през водата в опит да примами златна рибка, когато в набразденото от вълнички огледало се появи лицето на майка ѝ, без белег и абсолютно съвършено. Слънчевата светлина проблясваше от сребърния дракон на гърлото ѝ.

Моментът беше като от нечий друг живот.

Сейчан още се мъчеше да съчетае напълно минало и бъдеще. Ако изобщо беше възможно. Подобно на двата медальона, животите им бяха изковани и превърнати в твърд метал, оставяйки ги завинаги сходни, но никога еднакви.

– Джак е пораснал толкова много – най-сетне прошепна Гуан-ин в нощта, нарушавайки мълчанието.

Сейчан чу упрека в тези няколко думи заради дългата пауза между посещенията.

– Трудно беше да се освободя.

Майка ѝ само издиша струйка дим и остави обвинението да увисне във въздуха като него.

Сейчан се дръпна от дима и го използва, за да смени темата.

– Не знаех, че пушиш.

– Жуанг не одобрява. Непрекъснато ми крие цигарите.

– Явно приема ролята си на твой телохранител много сериозно. Може би няма да е зле да го послушаш.

– Мога да се грижа за себе си, Ши.

При използването на старото ѝ име от детството Сейчан настръхна. На виетнамски Ши означаваше вейка. Майка ѝ беше кръстила триадата си Дуан Жъ, което означаваше скършена вейка, след като беше решила, че дъщеря ѝ е умряла. И в много отношения онова момиче наистина беше мъртво.

– Знаеш, че предпочитам Сейчан. Или искаш да започна да те наричам със старото ти име Мей Пуонг Ли?

Майка ѝ замръзна. Никоя от двете не беше надраснала себе си. И двете не обичаха да им се напомня за преживяната загуба и последвалите нещастия.

През първите си девет години Сейчан беше живяла в малко село във Виетнам, отглеждана от майка си. Онези светли и щастливи години бяха свършили една ужасна нощ, когато мъже с военни униформи бяха нахълтали в дома им и бяха отмъкнали майка ѝ, крещяща и с окървавено лице.

На Сейчан ѝ трябваха десетилетия да научи истината как виетнамската тайна полиция беше открила за флирта на майка ѝ с бащата на Сейчан, някакъв американски дипломат, и за любовта, родена от мимолетната връзка. Министерството се помъчило да изкопчи американски тайни от майка ѝ и я държало и изтезавало в един затвор край град Хо Ши Мин. Година по-късно тя избягала по време на затворнически бунт и за известно време, благодарение на чиновническа немарливост, била обявена за мъртва, убита по време на безредиците. Това била щастлива грешка, осигурила на майка ѝ достатъчно време да избяга от Виетнам и да изчезне в големия свят.

Междувременно, изоставена и съвсем сама, Сейчан беше местена от едно сиропиталище в друго в Югоизточна Азия – полумъртва от глад през половината време, малтретирана през другата половина, – докато най-сетне се озова на задните улички на Сеул. Именно там беше открита и привлечена от една потайна терористична организация, наричана Гилдията. Треньорите ѝ систематично я лишиха не само от онова, което беше останало от детството ѝ, но и от голяма част от човещината ѝ, и я превърнаха в хладнокръвна убийца.

С помощта на „Сигма“ тя в крайна сметка успя да се разправи с Гилдията. След това беше оставена да се скита без посока, отново осиротяла, докато не намери нова цел в „Сигма“ – и нов дом и семейство с Грей.

Майка ѝ дръпна отново от цигарата си.

Подобно на самата Сейчан, тя беше превърнала гнева и мъката си в цел, бе основала триадата Дуан Жъ в Хонконг и беше извоювала свое място в този труден свят.

– Deui `m hjyuh – извини се майка ѝ на кантонски.

Сейчан кимна в знак, че приема извинението.

– Късно е. По-добре да си лягам.

Майка ѝ докосна ръката ѝ, преди да успее да си тръгне.

– Чух, че снощи си отказала предложението на Грей. Затова дойдох да говоря с теб.

Сейчан затвори очи.

– Това е между нас двамата, майко.

– Той поиска от мен ръката ти. Преди два дни. Преди Нова година. Дадох му благословията си. Исках да знаеш. Ако това може да промени нещо.

– Не може.

Майка ѝ сведе глава, но недостатъчно бързо, за да скрие болката в очите си.

– Не искам да се омъжвам – каза Сейчан. – Никога.

– Напълно те разбирам. Радвам се, че си отказала.

Сейчан я изгледа рязко.

– Но нали каза, че си му дала благословията си.

– Благословия не означава одобрение. Той е добър човек. И добър баща. Личи му. Ако беше приела, нямаше да възразя. Но ти си моя дъщеря. Виждам, че сърцето ти е станало кораво от всичко, което си преживяла. Също като моето. Това не е нещо, от което трябва да се срамуваш. Можем да обичаме – както някой мъж, така и детето, което ни даде той, – но нямаме нужда от съпруг. Оставаме отделни острови, недокоснати и пазени от плитчините около тях. Такива сме ние с теб. И майка, и дъщеря.

Гуан-ин докосна сребърния си медальон.

Сейчан преглътна, едновременно смутена и изпитваща облекчение от тези думи. Остана мълчалива няколко секунди, след което смени студеното си отношение.

– А баща ми? – попита тя. – Ако той ти беше предложил, щеше ли да се омъжиш за него?

– Искаш отговор на въпрос, който никога не би могъл да ми бъде зададен. Знаеш го. Подобен брак беше невъзможен.

– Но ако беше зарязал семейството си и ти беше предложил, какъв щеше да е отговорът ти?

Гуан-ин се обърна към парапета и погледът и се зарея на хиляди километри.

– Аз... Не зная. Бях млада. – Раменете ѝ се отпуснаха от някакъв спомен от някогашната млада жена, която е била. – По-добре, че така и не ми предложи.

Готова да остави майка си на мислите ѝ, Сейчан се обърна към вратата на балкона.

– Но ти беше помолена – каза зад нея Гуан-ин. – От един добър човек с гордо сърце. И с отказа си рискуваш да го изгубиш.

Сейчан продължи към вратата, като се насили да държи гърба си изправен.

– Ако е нужен пръстен, за да го задържа, по-добре да си отиде.

Когато стигна до вратата, си припомни за миг коленичилия Грей, докато фойерверките осветяваха силуета на Хонконг. Бяха вечеряли насаме – майка ѝ беше взела Джак и останалите да гледат новогодишните празненства на една яхта в пристанището. Той беше с тъмносив костюм, колосана риза и сребристосиня вратовръзка, която пасваше на леда в очите му. Тъмната му коса беше зализана назад, дори упоритият кичур, който винаги му придаваше момчешки вид и прикриваше убийствената сила на мускулите му и бързите му рефлекси. Единственият знак за небрежност беше упоритата черна четина по бузите му, белег за уелския му произход.

И след това беше извадил кутийка с пръстен.

„Трябваше да се сетя преди да се стигне до този момент.“

Но не се беше сетила. Бяха разговаряли за брак, шеговито и понякога донякъде сериозно, особено след раждането на Джак. Тя нямаше желание да се омъжва и беше доволна от положението такова, каквото е. И беше решила, че въпросът е решен.

И в същото време, в ретроспекция, подозираше каква е причината зад внезапното предложение.

Търканията помежду им в последно време се засилваха, съпроводени от спорове и продължителни периоди на мълчание. Когато Джак беше по-малък, съсредоточаването им върху него беше скривало растящото раздразнение у двамата. Грей искаше повече от нея, дори говореше за второ дете. Сейчан обаче не можеше да се отърве от усещането, че е хваната в капан. През целия си зрял живот беше изцяло под властта на Гилдията, всичките ѝ действия бяха насочвани и решавани вместо нея. И макар че обичаше Джак толкова много, че понякога се чувстваше безсилна, тя искаше повече, особено когато детето поотрасна. Искаше независимост. Имаше чувството, че я дърпат в две противоположни посоки, и с времето това напрежение само се засилваше.

Така че когато Грей коленичи в трапезарията на вилата, предложеният ѝ пръстен ѝ се стори повече като окови. Тя се беше опитала да обясни как се чувства, в какво вярва. Той беше кимнал и беше приел думите ѝ, но болката в очите му така и си остана. През нощта се бяха любили бавно и страстно, сякаш се опитваха да си вдъхнат увереност един на друг – и на себе си.

Но тази сутрин напрежението продължи. Различните празненства покрай рождения ден на Джак им бяха осигурили известно пространство да загърбят този въпрос, но Сейчан не беше сигурна, че това е достатъчно – или че някога ще бъде достатъчно.

Докато отваряше плъзгащата се врата, нисък грохот я разтресе в рамката ѝ. Сейчан замръзна. Балконът започна да се тресе и камбанките в градината долу зазвъняха тревожно.

Тя се обърна и махна на майка си да се дръпне от парапета.

– Махай се оттам!

В далечината неоновите небостъргачи на Хонконг се поклащаха. Части от града потънаха в мрак, първо в Коулун оттатък пристанището, след това на острова. Сякаш тъмната луна се беше спуснала от небето, заличавайки светлините.

Майка ѝ дойде при нея и двете влязоха забързано, по-далече от прозорците. Жуанг се озова при тях от някаква задна стаичка.

– Изведи всички на открито в градината – отсечено нареди Гуан-ин. – Там е по-безопасно.

– Отивам за Джак и Грей – каза Сейчан.

Но преди да успее да направи и три крачки, отвън се чу приглушена стрелба. Сейчан погледна назад към майка си. По-силен гърмеж – на реактивен снаряд – отекна в градината, съпроводен от ярък проблясък и ударна вълна, която разтресе прозорците на балкона.

Лицето на майка ѝ оставаше неестествено спокойно.

– Идете в бункера в гаража – нареди тя на Жуанг и Сейчан. – Ще се прегрупираме там.

Двете се втурнаха в различни посоки.

Докато Сейчан тичаше, трусовете се засилваха.