Пътят към възкресението

Семейството се беше събрало на паркинга за посетители. Бяхме аз, майката и братът на Хорхе Очоа. Госпожа Очоа изглеждаше така, сякаш беше тръгнала на църква: с бледожълта рокля с бели маншети и яка, ръцете ѝ бяха увити с броеници. Оскар Очоа беше с пълните си регалии на чоло1: торбести дънки с ниска талия, с маншети, навити върху черни чепици „Док Мартенс“, верижка за портфейл, бяла тениска и черни очила „Рей-Бан“. Вратът му беше плътно покрит със сини татуировки, сред които на видно място се виждаше прякорът му „Двойното О“ в бандата Вайнланд Бойз.

И аз, с костюм с жилетка, готов да изглеждам добре пред камерите, обгърнат от величието на закона.

Слънцето се снижаваше, грееше почти директно през шестметровата външна ограда на затвора и хвърляше върху всички нас светлосенки като от картина на Караваджо. Погледнах към охранителната кула и през опушеното стъкло ми се стори, че виждам силуетите на мъже с карабини.

Това беше рядък момент. Щатският затвор „Коркоран“ не беше място, от което мъжете често излизаха на собствен ход. Беше затвор за мъже, излежаващи доживотна присъда без право на замяна. Влизаш, но не излизаш. Тук Чарли Менсън беше починал от старост. Но много затворници не доживяваха до старостта. Убийствата в килиите бяха често срещани. Хорхе Очоа се намираше само на две стоманени врати от килията на затворник, който преди няколко години беше обезглавен и разчленен в килията си. Съкилийникът му, отявлен привърженик на сатанизма, беше нанизал ушите и пръстите му на конец, за да си направи огърлица. Такъв беше щатският затвор „Коркоран“.

Но Хорхе Очоа някак си бе оцелял четиринайсет години тук за убийство, което не бе извършил. И днес беше неговият ден. Доживотната му присъда беше отменена, след като съдът установи, че е невинен. Хорхе възкръсваше, връщаше се в света на живите. Бяхме пристигнали от Лос Анджелис с моя линкълн, за да сме пред затвора да го посрещнем, а след нас бяха дошли два новинарски буса.

В 17:00 в затвора зазвучаха сирени. Операторите от двете новинарски станции в Лос Анджелис вдигнаха оборудването си на раменете си, а репортерите приготвиха микрофоните си и провериха прическите си.

Вратата на караулката в подножието на кулата се отвори и от нея излезе униформен пазач. След него вървеше Хорхе Очоа.

– Dios mнo2! – възкликна госпожа Очоа, когато видя сина си. – Dios mнo!

Беше момент, който не беше очаквала да настъпи. Никой не го беше очаквал. Докато не поех случая.

Охранителят отключи вратата в оградата и направи път на Хорхе да мине през нея. Забелязах, че дрехите, които му бях купил за освобождаването, му пасват идеално. Черно поло и кафяв панталон, бели маратонки „Найки“. Не исках да прилича на по-малкия си брат пред камерите. Предстоеше съдебно дело за неправомерна присъда и трябваше да се внимава какво ще си помислят съдебните заседателите от окръг Лос Анджелис.

Хорхе тръгна към нас и в последния момент се затича. Наведе се и сграбчи дребничката си майка, първо я вдигна от земята, а после внимателно я сложи пак да стъпи. Двамата останаха прегърнати цели три минути, докато камерите улавяха от всички ъгли сълзите, които проливаха. След това настъпи моментът за братска прегръдка и мъжко удряне по гърба.

И тогава дойде моят ред. Протегнах ръка, но Хорхе ме придърпа в прегръдката си.

– Господин Холър, не знам какво да кажа. Но съм ти благодарен.

– Наричай ме Мики – отвърнах.

– Ти ме спаси, Мики.

– Добре дошъл обратно в света.

Над рамото му мярнах камерите, които записваха прегръдката ни. Но в този момент всичко това ми стана безразлично. Усетих как празнината, която носех в себе си от дълго време, започва да се затваря. Бях възкресил този човек от мъртвите. И с това дойде удовлетворението, което никога не бях изпитвал в адвокатската си практика или в живота.

ПЪРВА ЧАСТ

МАРТ – КУПАТА СЕНО

1. Бош беше опрял писмото на волана. Отбеляза, че печатът е четлив, а полетата са чисти. Писмото беше на английски, но не без грешки. Имаше правописни, а някои думи бяха използвани неправилно. „Не съм го направила и искам да ви заема, за да очистите името ми.“

Последният ред привлече вниманието му: „Адвокатът каза, че трябва да се призная за виновна или ще получа доживотна присъда за убийство на служител на реда.“

Бош обърна листа, за да види дали на гърба не е написано още. В горната част имаше отпечатан номер, което означаваше, че някой от разузнавателното звено в „Чино“ поне е прегледал писмото, преди да бъде одобрено и изпратено.

Внимателно прочисти гърлото си. Наболяваше го след последната процедура и не искаше да влошава нещата. Прочете отново писмото. „Не го харесвах, но той беше баща на детето ми. Не бих го убила. Това е лъжа.“

Поколеба се, несигурен дали да сложи писмото на купчината с възможните клиенти или на купчината с отхвърлените. Преди да успее да вземе решение, дясната врата се отвори и Холър се качи, вдигна купчината непрочетени писма от седалката и ги хвърли на таблото.

– Не получи ли съобщението ми?

– Съжалявам, не съм си чул телефона – отвърна Бош.

Сложи писмото при другите на таблото, запали линкълна и попита:

– Накъде?

– Към окръжния съд до летището – отвърна Холър. – И закъснявам. Надявах се, че ще ме чакаш отпред.

– Съжалявам.

– Аха. Можеш да го кажеш на съдията, ако закъснея за изслушването.

Бош включи на директна предавка и потегли. Стигна до „Бродуей“ и зави към северния изход на шосе 101. Кръговото беше осеяно с палатки и коптори от кашони. Резултатите от последните кметски избори бяха решени въз основа на обещанията на кандидатите кой от тях ще се справи по-добре с проблема с бездомните в града. Досега Бош не беше забелязал никакви промени.

Прехвърли се на магистрала 110 в южна посока, която в крайна сметка щеше да го отведе до магистрала „Сенчъри“, по която се стигаше директно до летището.

– Има ли нещо интересно? – попита Холър.

Бош му подаде писмото от Лусинда Санс. Холър започна да го чете, после провери името и каза:

– Жена. Интересно. Каква ѝ е историята?

– Убила е бившия си – отвърна Бош. – Изглежда, е бил полицай. Приела е да не оспорва вината3 си по обвинението в непредумишлено убийство, защото са я заплашили с доживотна присъда без право на обжалване.

– Непредумишлено убийство...

Холър продължи да чете, след това метна писмото върху купчината писма, които беше хвърлил на таблото.

– Това ли е най-доброто, което имаш?

– Засега – отвърна Бош. – Все още имаме доста работа.

– Казва, че не е била тя, но не споменава кой го е направил. Какво можем да заключим от това?

– Не знае кой е бил. Затова иска да ѝ помогнеш.

Бош шофираше мълчаливо, докато Холър проверяваше телефона си, а после се обади на мениджъра си Лорна, за да прегледа календара му. Когато свърши, Бош попита колко време ще прекарат на следващата спирка.

– Зависи от клиента ми и неговия свидетел за смекчаване на вината – отговори Холър. – Иска да пренебрегне съвета ми и да обясни на съдията защо всъщност не е чак толкова виновен. Предпочитам синът му да моли за милост за него, но не съм сигурен дали ще се появи, дали ще говори и как ще протече изслушването.

– Какъв е случаят? – попита Бош.

– Измама. Заплашват го осем до дванайсет години. Искаш ли да влезеш и да гледаш?

– Не, мисля, че докато сме там, може да се отбия да видя Балард, ако е на работа. Не е далеч от сградата на съда. Пиши ми, когато приключиш, и ще дойда.

– Ако изобщо чуеш, че си получил съобщение.

– Тогава просто ми позвъни. Това ще го чуя.

След десет минути спря пред сградата на съда на улица „Ла Синега“.

– Айде, чао – подхвърли Холър, докато слизаше. – И да си включиш телефона.

След като затвори вратата, Бош нагласи телефона си според инструкциите. Беше пропуснал да спомене на Холър за частичното си оглушаване. Лечението на рака в Калифорнийския университет се беше отразило на слуха му. Досега нямаше проблеми с гласовете и разговорите, но някои електронни шумове бяха на границата на обхвата му. Експериментираше с различни мелодии на звънене и текстови сигнали, но все още търсеше подходящата настройка. Междувременно, вместо да се ослушва за входящи съобщения или обаждания, разчиташе повече на съпътстващите ги вибрации. Но по-рано беше сложил телефона си в поставката за чаши на колата и затова беше пропуснал както звука, така и вибрацията, когато Холър му беше съобщил, че иска да го чака пред сградата на съда в центъра на града.

Позвъни на Рене Балард. Тя вдигна веднага.

– Хари?

– Здрасти.

– Добре ли си?

– Разбира се. В „Амансън“ ли си?

– Да. Какво става?

– Наблизо съм. Става ли да се отбия за няколко минути?

– Чакам те.

– Идвам.

2. Центърът „Амансън“ се намираше в Манчестър на десет минути път. Там се набираше и обучаваше повечето от персонала на полицейското управление в Лос Анджелис. Но в него се помещаваше и архивът на отдела за неразкрити случаи – шест хиляди неразкрити убийства от 1960 г. насам. Отделът за неразкрити престъпления, по които разследването продължаваше, се помещаваше в преградена секция за осем души в края на всички редове рафтове с папки с материали по дела за убийства. Бош беше идвал тук и преди и го смяташе за свещена земя. Над всеки ред, над всяка папка беше надвиснало отложеното засега правосъдие.

На рецепцията получи табелка за посетител, която да закачи на джоба си, след което го пратиха в архива при Балард. Бош отказа ескорт под претекст, че знае пътя. След като мина през вратата на архива, тръгна покрай редицата рафтове, като следеше с поглед годините на делата върху индексните карти, залепени по гърбовете на папките.

Балард беше зад бюрото си в задната част на отдела, в откритото пространство след рафтовете. Само една от другите прегради беше заета. В нея седеше Колин Хатърас, експерт по изследователска генетична генеалогия (ИГГ) в отдела и таен медиум. Колин видя Бош и на лицето ѝ се изписа щастливо изражение. Чувството не беше взаимно. Преди година Бош беше служил за кратко в изцяло доброволния екип за разследване на неразкрити случаи и беше влязъл в конфликт с Хатърас заради предполагаемите ѝ хиперемпатични способности.

– Хари Бош! – възкликна тя. – Каква приятна изненада!

– Здравей, Колин – кимна Бош. – Не предполагах, че можеш да бъдеш изненадана.

Тя запази усмивката си, докато осмисляше заяждането му, после каза:

– Все същият си.

Балард се обърна на въртящия се стол и се намеси в разговора, преди характерът му да е преминал от сърдечен в свадлив.

– Хари, какво те води насам?

Бош се приближи до Балард и се завъртя леко, за да се подпре на разделителната стена на кабината. По този начин обърна гръб на Хатърас. Сниши глас, за да може да говори насаме с Балард, доколкото бе възможно.

– Току-що закарах Холър до съда на летището. Помислих си, че мога да прескоча да видя как вървят нещата тук.

– Добре вървят – каза Балард. – Досега тази година сме приключили девет случая. Голяма част от тях са благодарение на ИГГ и добрата работа на Колин.

– Чудесно. Вкарахте ли някои хора в затвора или вече бяха в категорията „изчистени други“?

При разследванията на неразкрити случаи често се случваше ДНК да доведе до заподозрян, който отдавна беше мъртъв или вече беше в затвора за други престъпления с доживотна присъда. Това, разбира се, решаваше случая, но той се водеше в регистрите като „изчистен друг“, тъй като решаването му не водеше до наказателно преследване.

– Не, вкарахме няколко души в ареста – обясни Балард. – Бих казала, че са около половината. Основното нещо обаче са семействата. Само ги информираме дали заподозреният е жив или мъртъв.

– Ясно. – Бош поклати глава.

Но да съобщи на членовете на семейството на жертвата, че случаят е разкрит, но идентифицираният заподозрян е мъртъв, винаги бе притеснявало Бош, когато беше работил по неразкрити случаи. За него това беше признание, че убиецът се е измъкнал безнаказано. А в това нямаше справедливост.

– И това е всичко? – попита Балард. – Просто намина да кажеш здрасти и да се заядеш с Колин?

– Не, не е за това... – смотолеви Бош. – Исках да те попитам нещо.

– Тогава питай.

– Имам няколко имена. Хора в затвора. Исках да получа номерата на делата, може би да ги изтегля.

– Ами ако са в затвора, значи не става дума за нерешени случаи.

– Точно така. Знам.

– Тогава какво... да не би да искаш... Хари, шегуваш ли се?

– Ъ-ъ, не, какво имаш предвид?

Балард се обърна и изпъна гръб, за да може да вижда Хатърас отвъд преградата. Тя беше вперила поглед в екрана на компютъра си, което означаваше, че вероятно се опитва да подслуша разговора им.

Балард се изправи и тръгна към главната пътека, която минаваше пред архива.

– Да се качим горе и да си вземем кафе.

Не изчака Бош да отговори. Продължи да върви, така че той я последва. Когато погледна назад към Хатърас, видя, че тя ги гледа как се отдалечават.

Щом стигнаха до помещението за почивка, Балард се обърна и се изправи срещу него.

– Хари, шегуваш ли се с мен?

– За какво говориш?

– Работиш за адвокат. Искаш да търся имена, които да дадеш на адвокат?

Бош направи пауза. До този момент не го беше виждал по този начин.

– Не, не мислех, че...

– Да, явно не си мислил. Не мога да ти давам имена, ако работиш за Адвоката с линкълна. Могат да ме изритат оттук, без дори да се допитват до съвета по правата. И не си мисли, че в съвета няма нито един човек, който да ми има зъб. Напротив, има.

– Знам, знам. Съжалявам, не го обмислих. Забравѝ, че изобщо съм идвал тук. Ще те оставя на мира.

Обърна се към вратата, но Балард го спря.

– Не, сега си тук, с мен. Дай да пием кафе.

– Ъ-ъ, добре, става. Сигурна ли си?

– Просто седни. Аз ще налея.

Масата в стаята за почивка беше притисната до стената, а от трите ѝ страни имаше столове. Бош седна и загледа как Балард пълни чаши с кафе и ги носи. Подобно на Балард, Бош пиеше кафето черно и тя го знаеше.

– И така – каза тя, след като седна. – Как си, Хари?

– Добре съм – отвърна Бош. – Не се оплаквам.

– Преди седмица бях в Холивудския отдел и се сблъсках с дъщеря ти.

– Да, Мади ми каза, че имаш човек в предварителния арест.

– Случай от осемдесет и девета година. Изнасилване и убийство. Получихме ДНК съвпадение, но не успяхме да го открием. Издадохме заповед и го заловиха за пътно нарушение. Не знаеше, че го търсим. Но, както и да е. Мади каза, че си попаднал в някаква тестова програма в Калифорнийския университет?

– Да, клинично изпитание. Предполага се, че дава допълнителни седемдесет процента при случаи като моя.

– Допълнителни проценти?

– Удължаване на живота. Ремисия, ако имаш късмет.

– О, това е чудесно! Има ли резултати при теб?

– Твърде рано е да се каже. И не ти казват дали получаваш истинската инжекция или плацебо. Така че кой да ти каже.

– Това е доста гадно.

– Да. Но... Има някои странични ефекти, така че мисля, че получавам истинското нещо.

– Като какво например?

– Гърлото ме наболява доста, имам шум в ушите и загуба на слуха, което ме побърква.

– А правят ли нещо по въпроса?

– Опитват се. Но това е смисълът на тестовата група. Наблюдават тези неща, опитват се да се справят със страничните ефекти.

– Точно така. Когато Мади ми каза, бях малко изненадана. Последния път, когато разговаряхме, ти каза, че просто ще оставиш нещата на самотек.

– В известен смисъл промених решението си.

– Заради Мади ли?

– Да, до голяма степен. Както и да е...

Бош вдигна чашата си. Кафето все още беше твърде горещо, за да го пие, особено със съсипаното си гърло, но искаше да сложи край на разговора за медицинското си състояние. Балард беше от малкото хора, на които го беше споменал, така че смяташе, че тя заслужава актуална информация, но обикновено предпочиташе да не се спира на ситуацията и на различните възможности за бъдещето си.

– Разкажи ми за Холър – каза Балард. – Как върви работата?

– Ами, върви някак – отвърна Бош. – Продължавам да съм доста зает с нещата, които постоянно изникват.

– И освен това го возиш насам-натам?

– Не винаги, но това ни дава време да обсъдим исканията. А те продължават да идват, нали разбираш?

Преди година, когато Бош работеше като доброволец с Балард в отдела за неразкрити случаи, двамата попаднаха на дело, в което беше идентифициран сериен убиец, действал неизвестно къде в града в продължение на няколко години. По време на разследването бяха установили също, че убиецът е отговорен за убийство, за което в затвора е бил вкаран невинен човек на име Хорхе Очоа. Когато политиката в офиса на окръжния прокурор попречи да бъдат предприети незабавни действия за освобождаването на Очоа, Балард насочи Холър към случая. Холър се хвана на работа и по време на широко отразен хабеас4 получи съдебно решение, с което съдът освободи Очоа и го обяви за невинен. Медийното внимание, което привлече делото, доведе до поток от писма и телефонни обаждания до Холър от затворници в затвори в Калифорния, Аризона и Невада. Всички те твърдяха, че са невинни, и го молеха за помощ. Холър създаде нещо като вътрешен проект за невинност и прехвърли на Бош първоначалния преглед на исковете – искаше някой с опитна детективска мисъл да филтрира потока.

– Тези две имена, които искаше да проверя – смяташ ли, че са невинни? – попита Балард.

– Още е твърде рано да се каже – отговори Бош. – Всичко, с което разполагам, са писмата им от затвора. Но откакто се захванах с тази работа, съм отхвърлил всички освен тези двамата. Нещо в тях ми подсказва, че трябва поне да ги разгледам допълнително.

– И така, само въз основа на предчувствие, ще започнеш да ги разследваш?

– Мисля, че е повече от предчувствие. Писмата им изглеждат... отчаяни по някакъв начин. Трудно е да се обясни. Нямам предвид отчаяно желание да се измъкнат от затвора, а отчаяно желание... да им повярват, ако разбираш какво имам предвид. Просто трябва да погледна случаите. Може би тогава ще открия, че ме баламосват.

Балард извади телефона си от задния си джоб и попита:

– Кои са имената?

– Не, не искам да правиш нищо – възрази Бош. – Не трябваше да питам.

– Просто ми дай имената им. Няма да правя нищо точно сега, когато Колин е в отдела. Просто ще си изпратя имейл с имената. Това ще ми напомни да се свържа с теб, ако открия нещо.

– Ох, тази Колин! Все още ли си пъха носа навсякъде?

– Не чак толкова, но не искам да знае нищо за това.

– Сигурна ли си? Може би просто ще усети нещо или ще почувства вибрация, и ще ми каже дали са виновни или не. Ще спести много време и на двама ни.

– Хари, няма ли да престанеш?

– Съжалявам. Не можах да се сдържа да не го кажа.

– Колин върши добра работа по нещата, свързани с ИГГ. Това е всичко, което ме интересува. Заради това си струва да търпя нейните „вибрации“ в дългосрочен план.

– Със сигурност.

– Трябва да се връщам на работа. Ще ми дадеш ли имената?

– Лусинда Санс. Тя е в „Чино“. И Едуард Дейл Колдуел. Той е в „Коркоран“.

Балард пишеше бързо с палци на телефона си.

– Рождени дати?

– Не са се сетили да ги добавят в писмата си. Имам затворническите им номера, ако това ще ти помогне.

– Не особено. – Балард прибра телефона в джоба си. – Добре, ако разбера нещо, ще ти се обадя.

– Благодаря.

– Но нека не го превръщаме в навик, става ли?

– Няма да се повтори.

Балард взе кафето си и тръгна към вратата. Бош я спря с въпрос:

– И кой те е взел на мушка?

– Какво имаш предвид?

– Долу спомена, че има хора, които ти имат зъб. Значи са те взели на мушка.

– А, просто обичайните неща. Някои хора се надяват, че ще се проваля. Всекидневните неща, свързани с жена, която командва.

– Ами тегли им една майна!

– Да, майната им! До скоро, Хари.

– До скоро.

3. Когато Холър му написа, че са приключили с изслушването на присъдата, Бош вече се беше върнал на улица „Ла Синега“ до сградата на съда и изпрати есемес, че ще бъде отпред. Спря „навигатора“ до стъклените врати на изхода точно когато Холър минаваше през тях, натисна бутона за отключване на вратите, а Холър отвори задната и се качи. Затвори вратата, но Бош не потегли, а само го гледаше в огледалото за задно виждане.

Холър се настани и чак после осъзна, че не се движат.

– Хайде, Хари, вече трябва да...

В този момент осъзна грешката си, отвори вратата и слезе. Предната врата се отвори и Холър се качи на дясната седалка и каза:

– Извинявай. Просто по навик.

Имаха уговорка. Когато Бош шофираше линкълна, настояваше Холър да се вози на предната седалка, за да могат да разговарят един до друг. Беше категоричен, че няма да бъде шофьор на адвокат, та дори този адвокат да е брат му, който го е наел, за да може Хари да получи частна здравна застраховка и да участва в клиничните изпитания в Калифорнийския университет.

Доволен, че Мики е седнал на правилното място, Бош потегли и попита:

– Накъде?

– Западен Холивуд – каза Холър. – Апартаментът на Лорна.

Бош се премести в лявата лента, за да може да направи обратен завой и да се насочи на север. Вече беше карал Холър на много срещи с Лорна, или до нейното жилище, или в ресторанта „При Хюго“, ако ставаше дума за храна. Тъй като така нареченият Адвокат с линкълна работеше от колата си, а не от офис, Лорна ръководеше нещата от апартамента си на Кингс Роуд. Там беше центърът на адвокатската му практика.

– Как се развиха нещата в съда? – попита Бош.

– Нека просто кажем, че клиентът ми получи цялата строгост на закона – отвърна Холър.

– О, жалко!

– Съдията беше задник. Мисля, че дори не прочете доклада за предсрочно освобождаване.

Опитът на Бош от времето, когато беше работил като редови полицай, беше показал, че предварителните доклади преди присъдата обикновено не са благоприятни за обвиняемия, така че не беше сигурен защо Холър бе сметнал, че внимателният прочит на предварителния доклад от съдията в този случай би могъл да доведе до по-малка присъда. Преди да успее да го попита за това, Холър посегна напред към централния екран на таблото, извика списъка с любимите номера от контактите си и се обади на Дженифър Арънсън, съдружничката във фирмата „Майкъл Холър и съдружници“. Телефонът на Холър беше свързан чрез блутут с автомобила, така че обаждането се прехвърли на високоговорителите и Бош чу и двете страни.

– Мики?

– Къде си, Джен?

– Вкъщи. Току-що се върнах от офиса на градския прокурор.

– Как мина?

– Всъщност беше само първи кръг. Поиграхме си на „кой ще се изплаши пръв“. Никой не иска първи да назове число.

Бош знаеше, че Холър се бе доверил на Арънсън за преговорите относно Хорхе Очоа. „Холър и съдружници“ бяха завели дело срещу града и полицията на Лос Анджелис за неправомерното му осъждане и лишаване от свобода. Въпреки че градът и полицейското управление бяха защитени от определените от държавата ограничения за финансови споразумения по такива дела, имаше аспекти на лошото и вероятно корумпирано разглеждане на делото, което позволяваше на Очоа да търси други финансови санкции. Градът се надяваше да предотврати това с постигане на споразумение чрез преговори.

– Не ги изпускай – каза Холър. – Ще платят.

– Надявам се – каза Арънсън. – Как мина на летището?

– Отнесе го по пълната програма. Съдията вероятно дори не беше погледнал въпроса за травмата от детството. Опитах се да го повдигна, но той го отхвърли. Не му помогна особено и това, че моят човек помоли за милост, като каза на съдията, че всъщност не е искал да измами всички тези хора. И си го отнесе. Вероятно ще изкара седем години, ако не се издъни нещо.

– Имаше ли някой друг, който да го представлява, освен теб?

– Бях само аз.

– Ами детето му? Нали го беше записал като свидетел.

– Не дойде. Както и да е, продължаваме нататък. След половин час ще прегледам с Лорна календара ми. Искаш ли да се включиш?

– Не мога. Прибрах се само да хапна нещо. Обещах на сестра ми, че днес ще отида до „Силмар“, за да видя Антъни.

– Да, вярно. Ами, успех ти желая. Кажи ми, ако има как да ти помогна.

– Благодаря. С Хари Бош ли си?

– Седя до него.

Холър погледна Бош и кимна, сякаш искаше да компенсира за това, че преди малко се беше настанил на задната седалка.

– На високоговорител ли сме? – попита Арънсън. – Мога ли да говоря с него?

– Разбира се, че можеш – отвърна Холър. – Давай! – После се обърна към Бош. – Ти си наред.

– Хари, знам, че си теглил чертата и не се занимаваш със защитните дела – каза Арънсън.

Бош кимна, но после осъзна, че тя не може да го види, и каза:

– Точно така.

– Знаеш ли, бих искала просто да прегледаш един случай – продължи Арънсън. – Няма разследваща работа. Просто да видиш какво съм получила досега от прокурора.

Бош знаеше, че основният център за задържане на непълнолетни в северната част на окръга се намира в „Силмар“ в долината Сан Фернандо и попита:

– Това дело за непълнолетни ли е?

– Да, синът на сестра ми – отвърна Арънсън. – Антъни Маркъс. Той е на шестнайсет, но ще се опитат да го съдят като пълнолетен. Следващата седмица има изслушване и съм отчаяна, Хари. Трябва да му помогна.

– Какво е обвинението?

– Казват, че е застрелял полицай, но в характера на това момче няма нищо, което да подсказва, че би направило подобно нещо.

– Къде? Кой участък?

– Полицейското управление на Лос Анджелис. Делото се води в Уест Вали. Случило се в Удланд Хилс.

– Жив ли е, или мъртъв? Полицаят.

– Жив е. Прострелян е само в крака или нещо подобно. Но Антъни не би направил дори това и ми каза, че не е бил той. Каза, че със сигурност е имало друг стрелец, защото не е бил той.

Бош посегна към екрана на арматурното табло и натисна бутона за изключване на микрофона. После погледна Холър и изсумтя:

– Шегуваш ли се? Искаш да работя за момче, което е застреляло СПО5 от управлението в Лос Анджелис? Вече разглеждам този случай от „Чино“, в който жена е застреляла служител на реда. Знаеш ли какво би могло да ми причини това там?

– Ало? – чу се гласът на Арънсън. – Връзката ли прекъсна?

– Не те карам да работиш по случая – отговори Холър. – Молбата идва от нея и всичко, което иска, е да разгледаш досието, с което разполага. Това е всичко. Просто прочети докладите и ѝ кажи какво мислиш. И с това приключваш с нея. Нищо няма да те обвързва с нея и никой никога няма да разбере.

– Но аз ще знам – каза Бош.

– Ало? – повтори Арънсън.

Бош поклати глава, включи отново микрофона и каза:

– Извинявай. Връзката прекъсна за няколко секунди. Какви документи имаш?

– Ами, имам хронология от следователя – отвърна Арънсън. – Има и доклад за инцидента и медицински доклад за полицая. Има доклад за доказателствата, но в него всъщност няма нищо. Щях да се обадя на назначения прокурор днес и да видя кога ще бъде следващото добавяне на нови доказателства. Но в крайна сметка просто ми се струва, че тук има нещо нередно. Познавам това момче през целия му живот и знам, че не е склонно към насилие. Той е кротък. Той е...

– Има ли свидетелски показания? – прекъсна я Бош.

– Не, няма свидетели – отговори Арънсън. – Грубо казано, е неговият разказ срещу това, което твърди полицията.

Бош замълча. Изглеждаше му като случай, до който не би искал да припарва.

Холър наруши тишината:

– Виж какво ще ти кажа, Дженифър. Изпрати това, което имаш, на Лорна и ѝ кажи да го разпечата. Хари ще му хвърли едно око до половин час. Тъкмо отиваме при нея. – Холър погледна Бош и добави: – Освен ако не кажеш не.

Бош бавно поклати глава. Не за това се беше хванал на тази работа. Не искаше последното занимание в професионалния му живот да бъде да помага на престъпници. Търсенето в купите сено, както го наричаше Холър, беше едно. Намирането на невинни сред многото осъдени се струваше на Бош като проверка на системата, за която знаеше от първа ръка, че е несъвършена. Но да помага за защитата на някой обвиняем в съзнанието му беше нещо съвсем различно.

– Ще го погледна – каза неохотно. – Но ако е необходима допълнителна работа, ще трябва да потърсиш Сиско.

Денис Войчеховски, по прякор Сиско, беше служител на „Холър и съдружници“.

– Благодаря, Хари – чу се гласът на Арънсън. – Моля те, обади ми се веднага щом имаш възможност да го разгледаш.

– Разбира се – отвърна Бош. – Защо сестра ти иска да отидеш там, за да видиш детето?

– Защото казва, че не се справя добре – обясни Арънсън. – Другите хлапета там го тормозят. Реших, че ако остана с него дори само час, това ще е час, през който няма да се страхува.

– Добре, ще прегледам нещата от досието веднага щом ги получа – каза Бош.

– Благодаря, Хари – повтори Арънсън. – Наистина, наистина оценявам жеста ти.

– Има ли още нещо по твоя въпрос, Дженифър? – попита Холър.

– Не, само това, което казах.

– Кога е следващата среща с градската прокуратура? – попита Холър.

– Утре следобед.

– Добре – каза Холър. – Продължавай да оказваш натиск. Ще поговорим след това.

Холър прекъсна връзката и известно време караха в мълчание. Бош беше недоволен и не се опитваше да го скрие.

– Хари, просто погледни досието и ѝ кажи, че не можеш да добавиш нищо – въздъхна Холър. – Тя е ангажирана със случая прекалено емоционално. Трябва да се научи да...

– Разбирам я, че е ангажирана със случая – прекъсна го Бош. – Не я виня. Но това, което се случва сега, е точно това, което ти казах, че не искам да се случва. Още един път и съм аут. Разбираш ли?

– Разбирам – кимна Холър.

Стигнаха бързо до Западен Холивуд, което беше облекчение за Бош, тъй като след телефонния разговор с Арънсън настроението в колата беше напрегнато. Бош зави от булевард „Санта Моника“ към Кингс Роуд и продължи две пресечки на юг. Холър беше изпратил есемес на Лорна, че идват, и тя беше застанала на един червен бордюр в очакване с папка в ръка. Прозорците на „навигатора“ бяха тонирани. Когато Бош спря, Лорна слезе от бордюра, заобиколи джипа отзад и се качи на пътническата седалка зад Бош.

– О! – каза изненадано. – Мислех, че ще си на обичайното си място.

– Не и когато Хари шофира – отвърна Холър. – Разпечата ли нещата от Дженифър?

– Да, ето ги.

– Дай папката на Хари, за да ги погледне, а аз ще се преместя отзад при теб.

Лорна връчи на Бош досието и той го отвори и се опита да изключи от вниманието си разговора отзад, докато Холър обсъждаше с Лорна най-различни свързани с работата им въпроси.

Началната точка беше докладът за инцидента.

Младежът се казваше Антъни Маркъс. Предстоеше му да прекара седемнайсетия си рожден ден в центъра за задържане на непълнолетни в Силмар. Беше обвинен, че е застрелял патрулиращия полицай Кайл Декстър със собствения му пистолет. Според доклада Декстър и партньорката му Ивон Гарити се отзовали на сигнал за извършваща се кражба в къща на улица „Калифа“ в Удланд Хилс. При пристигането си обиколили къщата и открили, че плъзгащата се врата на задната тераса към басейна е отворена. Извикали подкрепление, но преди да пристигнат другите полицаи, Декстър видял фигура в тъмни дрехи да бяга от къщата, да се катери по стената зад басейна и да се спуска към булевард „Вали Съркъл“, който минава успоредно на „Калифа“. Казал на Гарити да вземе патрулната кола, а самият той се впуснал в преследване на бягащия. Прехвърлил се през стената и затичал след него. Преследването продължило няколко преки и приключило, когато Декстър последвал заподозрения зад ъгъла на Валъри Авеню. Заподозреният спрял, като очевидно си мислел, че се е измъкнал от преследвача си, но Декстър завил зад ъгъла и го настигнал. Извадил оръжието си и наредил на заподозрения да коленичи и да сплете пръсти зад главата си. Заподозреният се подчинил и Декстър съобщил по радиото местоположението му на партньора си и на служителите от подкреплението. Когато се приближил, за да сложи белезници на заподозрения, започнала схватка и Декстър бил прострелян. След това заподозреният побягнал, но бързо бил задържан от другите полицаи, които вече се били отзовали на сигнала на Декстър, че са го простреляли.

Заподозреният бил арестуван и идентифициран като Антъни Маркъс. Отрекъл да е влизал с взлом в къщата или да е бягал от полицията. Твърдял, че току-що се бил измъкнал от дома си наблизо и че отивал до къщата на приятелката си за тайна среща, когато внезапно се сблъскал с Декстър. Също така отрекъл да е стрелял по Декстър, но признал, че е избягал от мястото на инцидента, след като бил произведен изстрел и Декстър паднал, защото не знаел какво се случва и кой стреля по тях.

Бош прочете доклада два пъти и отвори „Гугъл карти“ на телефона си. Разгледа картата, а след това и уличните снимки на маршрута на преследването и ги сравни с данните, съдържащи се в доклада. Това му даде по-добра представа за посоката, терена и разстоянието на преследването. След това премина към медицинския доклад, подаден от Отдела за разследване. Отделът за разследване на престъпленията (ОРП) се занимаваше с всички случаи на стрелба на служители, включително с тези, при които е стреляно по служителя. В медицинския доклад се посочваше, че Декстър е бил ранен два пъти от един и същ куршум, който е засегнал външната страна на десния му прасец под ъгъл, насочен надолу, и след това е преминал през обувката и стъпалото му. Бил прегледан и превързан в спешното отделение на медицинския център „Уорнър“ и изписан.

Бош чу как Холър на задната седалка каза на Лорна да откаже на потенциален клиент, обвинен в разпространение на китайски фентанил, въпреки че клиентът бил готов да плати 100 000 долара хонорар за услугите на Адвоката с линкълна.

– Фентанилът е в черния ми списък – обясни Холър. – Кажи му, че отговорът ми е „не“.

– Знам – каза Лорна. – Просто си помислих, че ще искаш да знаеш какъв хонорар предлага.

– По-лошо от хонорар за убийство. Следващият.

Лорна почна да му разказва за друг случай. Потенциалният клиент бил обвинен в измама заради продажбата на китара, за която твърдял, че е подписана от Джон Ленън; след провала на сделката купувачът разбрал, че китарата е произведена след смъртта на Ленън, така че очевидно той не е могъл да я подпише. Обвиняемият бил онлайн търговец на рокендрол сувенири и прокурорът вече бил разглеждал други предишни продажби на китари, за които се твърдяло, че са подписани от вече мъртви рокзвезди като Джими Хендрикс и Кърт Кобейн. Случаят можеше да стане още по-сериозен.

Холър каза на Лорна, че ще се заеме с този случай, но че ще му трябва авансово възнаграждение от 25 000 долара. После попита:

– Мислиш ли, че това ще е проблем?

– Ще разбера и ще ти съобщя – отвърна тя.

Бош се върна към четенето на докладите по случая „Маркъс“. Имаше хронология на разследването с кратки записи на стъпките, които бяха предприели следователите от ОРП. В един от последните записи беше отбелязано, че следователите са се срещнали с дактилоскопист в къщата на улица „Калифа“. Бош от опит знаеше, че това означава, че се опитват да свържат Маркъс с взлома, довел до цялата каскада събития. Ако успееха да докажат, че е бил в къщата, това щеше да блокира евентуалното твърдение на защитата, че Маркъс не е взломаджията, когото Декстър и Гарити са видели да бяга. В доклада не се казваше какво, ако изобщо нещо, е открил специалистът по пръстови отпечатъци.

Сред докладите имаше опис на имуществото, иззето от Маркъс след ареста му, и описание на дрехите му. Бил със сини дънки, черни кецове и суитчър с емблемата ЮКУ на Южнокалифорнийския университет. В джобовете му имало ключ за дома му, пакетче презервативи и ролка ментови бонбони. Имаше и лабораторен протокол за проведен на заподозрения тест за следи от барут, който дал положителен резултат по ръцете му и по десния ръкав на суитчъра му.

Последният документ беше стенограма на радиоразговорите, които Декстър и Гарити бяха провели по време на случая. Първият разговор беше първоначалното включване на Гарити за подкрепление, последвано от нейното обаждане, в което тя казваше, че има бягащ заподозрян, и даваше описание на човек с тъмни панталони и тъмна качулка. Бош обърна специално внимание на повикванията за помощ, които бяха дошли от Декстър съвсем малко по-късно, и отбеляза, че стенограмата показва, че са изминали само осем секунди между обаждането на Декстър за местоположението му и заявяването, че е задържал заподозрения, и последвалото му обаждане за ранен полицай:

01:43:23 – Полицай Декстър: код на заподозрян четири „Валъри“ западно от „Вали Съркъл“.

01:43:31 – Полицай Декстър: Ранен полицай, ранен полицай...

01:43:36 – Полицай Декстър: Той ме простреля. Той ме простреля...

01:43:42 – Полицай Декстър: Заподозреният избяга, движи се на запад по „Валъри“. Кафяв суитчър на ЮКУ.

След като прегледа всичко в досието, Бош стигна до някои определени заключения за това какво се бе случило по време на стрелбата. Погледна в огледалото за обратно виждане. Холър и Лорна вече говореха за клиенти, които все още не бяха платили за предоставените правни услуги. Бяха твърде близко до него, за да се водят два отделни разговора.

– Ще изляза и ще се обадя на Дженифър – каза Бош.

– Благодаря, Хари – каза Холър.