Коледни желания в "Пудинг Хол"

1.

Криста Плейфут потрепери в студения декемврийски въздух, като наместваше тежката чанта на рамото си. Докато за пореден път проверяваше в джоба на розовото си пухено яке за ключовете, усети студенината на сребърната лъжичка ключодържател, която Саймън ѝ беше подарил при откриването на ресторанта. Винаги му беше казвала, че е роден със сребърна лъжичка в устата. Затова той я закачи на ключовете от ресторанта им като шега. Шега, на която само той се беше разсмял.

Тя се загледа в ресторанта отдалеч – видя тъмносините дървени детайли на фасадата на старата сграда, както и белите сандъчета за цветя под прозорците, в които всеки сезон садеше различни цветя. Цикламенорозов здравец през лятото. Саксии с кремавожълти нарциси през пролетта. Кехлибарени теменужки за есента и яркочервени коледни звезди по Коледа. Сега сандъчетата бяха празни, а над тентата със синьо-бели райета стоеше надпис „Отдава се под наем“. Някога тя бе мечтала за свой ресторант в Лондон и да се откаже от мечтата си, се оказваше по-болезнено, отколкото някога си бе представяла.

Пръстът ѝ се плъзна по лъжичката в джоба ѝ. Винаги беше приемала този подарък по-скоро като подигравка с това, че е от бедно семейство. Сякаш Саймън ѝ напомняше, че не би постигнала нищо без него.

Вероятно беше прав. Семейството му бе финансирало ресторанта и Криста беше толкова развълнувана да създаде нещо заедно със Саймън, че бе игнорирала факта, че няма документи за собственост.

А сега връщаше ключовете и нямаше да получи почти нищо в замяна. Може би достатъчно за депозит за апартамент в Лондон, но вече нямаше работа, а единствено статии за ресторанта, в които винаги се споменаваше първо Саймън. Никоя банка нямаше да ѝ отпусне заем, защото прави прекрасно суфле, дори и някой от дребната аристокрация да го беше снимал и качил в „Инстаграм“ след посещение в ресторанта им.

Саймън вече не искаше да работи в ресторанта, защото имаше нова звездна роля като телевизионен съдия в кулинарното предаване „Готви на сляпо“. Без значение, че тя беше майсторът сладкар във връзката, че нейните десерти печелеха награди и признание, продуцентската компания се беше свързала със Саймън, защото той беше изискан, остроумен и красив. Да не говорим, че бе избран и за „Най-горещ готвач“ и беше сниман за корицата на списание само по престилка.

Тя трябваше да е съдия в телевизионно предаване „Срещи на сляпо“, в което да съветва участничките никога да не оставят финансовите си решения на мъж, който преди излизане прекарва повече време в банята от тях самите и пита как изглежда, преди да им направи комплимент.

Когато Криста видя корицата с разголения Саймън, разбра, че бракът им наистина бе приключил. Той се бе насочил към славата, а Криста все още се опитваше да разбере дали истинското ѝ призвание е да бъде главен готвач, след като изгуби ресторанта. Обичаше повече от всичко да храни хората, но помпозността и церемониалността на ресторантите я смущаваха. Предпочиташе похапване около кухненската маса, придружено с вино, смях и приказки с приятели до късно вечерта.

Уличните лампи над нея се включиха и Криста забеляза коледна украса. Червените панделки и зелените гирлянди обикновено я разведряваха, но днес сърцето ѝ беше свито. Отново се беше завърнало усещането за една празнина. Чувството за липса на важно парченце от пъзела, което не знаеше с какво да запълни. Усещането я преследваше, откакто се помнеше, и се появяваше неканено.

Тя стигна пред ресторанта, в който лампите бяха изгасени. Притисна лицето си в прозореца и в приглушената светлина видя Саймън до маса с отворена бутилка вино, а срещу него седеше жена. Те се смееха и ръката на жената беше върху коляното му.

Криста отвори вратата и застана на прага, пускайки студения въздух вътре. Прогнозата за времето обещаваше сняг за Коледа, но тя щеше да повярва чак когато го види. Всяка година казваха, че ще завали, но снегът никога не идваше преди Нова година, когато вече трябваше да се върне на работа.

– Криста, влез, сигурно замръзваш – каза Саймън добронамерено, като я погледна, сякаш беше Малката кибритопродавачка, останала с последната си клечка кибрит.

– Не, благодаря, бързам – излъга тя.

Саймън посочи жената срещу себе си.

– Криста, това е Ейвиън. Тя е продуцент на новото ми предаване.

Новото му предаване? Като че ли бе изцяло за него. Господи, колко го мразеше.

Жената изгледа Криста от горе до долу и се подсмихна.

– Здравей, сладурче. Значи ти си Криста. Саймън разказва готини неща за теб.

Калифорнийският хипарски акцент не можеше да заблуди Криста. Да, със сигурност бяха заедно.

Криста не се сдържа:

– Ейвиън? – попита тя. – Що за необичайно име.

– Означава „птица“ на френски – обясни жената, сякаш Криста беше малоумна. – Майка ми е живяла в Париж една година.

– Не, означава „птицеподобен“ на английски – поправи я Криста. – L’oiseau е френската дума за птица. Работих там две години в реномиран ресторант, преди със Саймън да отворим този.

Тя посочи ресторанта около себе си.

– Ейвиън обича храната. Нали така, мила? – обади се Саймън.

Криста се усъмни в достоверността на това твърдение, като виждаше колко слаба беше тази жена.

Изпъкналата ѝ гръдна кост ѝ придаваше болезнено слаб вид. Имаше дълга коса и бе гримирана толкова изкусно, че изглеждаше, сякаш не носи грим. Беше красива жена и пълната противоположност на Криста. Криста реши да спре със сравненията, защото се харесваше със своята къса тъмна коса и яркосините си очи с мигли, с каквито обикновено бяха надарени само незаслужаващите ги момчета. Освен това беше здрава, не пиеше много и никога не беше пушила, затова си каза, че като цяло, е в много добра форма.

Саймън обичаше да ѝ казва, че е пухкава. Докато бяха в кулинарното училище „Льо Кордон Бльо“, я наричаше Пухкавелка, което намираше за мило. Не беше мило.

Криста си напомни, че ядът ѝ не беше насочен към тази жена. Беше ядосана на Саймън и на себе си, задето остана с него толкова дълго, въпреки че знаеше, че бракът им бе приключил отдавна. Не можеше да разбере обаче защо беше останала толкова дълго в брак без любов, основан изцяло на бизнеса – в който дори нямаше равен дял – докато не беше станало твърде късно.

– Значи си телевизионен продуцент? Това е страхотно – каза Криста, като се опитваше да бъде мила, макар да ѝ се искаше да избяга възможно най-далеч.

– Мислиш ли? – отвърна Ейвиън, след което взе телефона си, показвайки на Криста че краткият им тет-а-тет беше приключил.

Саймън поглеждаше ту Криста, ту Ейвиън. Никак не го биваше в неудобни ситуации. Криста изчака, за да го накара поне веднъж той да положи усилия. Тя беше тази, която винаги запълваше празнините в брака им, в бизнеса, в общуването. Остави го да понесе бремето на този момент с неговата вдъхновена от птиците приятелка. Той се размърда неловко в стола си.

– Всичко ли е готово?

Въпросът прозвуча, сякаш я питаше дали е приготвила нещата си за екскурзия с класа, а не за края на десет години съвместен живот.

Криста му подхвърли ключовете от прага. Той се паникьоса и ги изпусна. Никога не се беше справял добре с игрите на топка – само с игрите на нерви.

– По-готова няма да стана – отговори тя и спря за миг. – Е, добре тогава, довиждане. Успех с предаването.

Ейвиън вдигна поглед към Криста и се усмихна половинчато, докато Саймън се преструваше, че разглежда нещо интересно на пода.

– Хайде... – каза той, а тя се обърна и напусна мястото и човека, в които бе вложила сърцето и душата си.

Усети как сълзите напират в очите ѝ. Не беше достатъчно добра за Саймън. Всички тези години я беше използвал, бе изтъргувал уменията и таланта ѝ и след това ги беше представил за свои.

Навън, на улицата, тя се подпря на стената и няколко пъти пое дълбоко дъх. Хайде. Той приключи брака и бизнеса им с едно „хайде“.

Стомахът ѝ се сви, докато оставяше тежката чанта в краката си и се опитваше да се съсредоточи върху обстановката, за да остане в настоящето. През последните двайсет, че и повече години си мислеше, че това чувство никога няма да се върне. Бе положила толкова много усилия, за да се увери, че животът ѝ е защитен и усещането за тревожност и несигурност няма да се появи отново. И все пак сега беше без работа, без посока и без пристан, след като Саймън я бе изтласкал от живота, който бяха изградили заедно.

Почувства прилив на срам, че нещо не ѝ достига, че не е достатъчно добра. Сякаш отново беше на дванайсет и стоеше на опашката пред социалната кухня. Баща ѝ беше болен, не спираше да кашля и не беше работил от седмица. Носеше списък с покупки, но тъй като нямаше пари и вкъщи не беше останало почти нищо за готвене, социалната кухня беше единствената възможност. С бележка от баща си и пазарска торба в ръка тя се опита да изглежда самоуверена, за да си помислят, че е по-голяма, отколкото всъщност беше.

Опита се да отхвърли спомена, но той я завладя.

Беше студено, точно както днес...

– Следващия – каза мъжът от социалната кухня.

Криста мина през вратата, но мъжът я спря.

– Къде са родителите ти?

– Баща ми е болен, у дома е – каза тя и пъхна ръка в пазарската торба. – Нося бележка от него с телефонния му номер.

– Не позволяваме деца да идват сами. Кажи му да дойде с теб и ще получите каквото ви трябва.

Криста се опита да възрази, но мъжът повика с ръка човека след нея.

Тя се обърна и тръгна към края на опашката, усещайки напиращите сълзи, докато се чудеше как ще осигури храна за баща си.

В този момент се мразеше, че не беше по-голяма и че не можеше да вземе каквото им беше необходимо.

Беше се зарекла да не позволява това да ѝ се случи никога повече.

И ето я сега, на трийсет и пет години, без план и посока. Саймън я бе предпазвал толкова дълго и тя се бе примирявала с твърде много неща само заради тази сигурност. Но на каква цена?

Криста осъзна, че беше оставила сигурността си в ръцете на друг, когато е трябвало да поеме нещата в свои ръце. Урокът от миналото се повтаряше, за да ѝ напомни, че все още не го е научила. Криенето зад Саймън беше бягство от проблемите. А сега трябваше да се изправи срещу тях. Не можеше да обвинява никого освен себе си, че не бе отстоявала повече позициите си пред него, че не бе изискала да прегледа документите, че не се беше застъпила за таланта си и не бе настояла да получи признание за приноса си към „Плейфутс“.

Истината болеше, но мислите ѝ бяха ясни за първи път от шест месеца насам. Каквото и да направеше сега, нямаше да е в Лондон и нямаше да има общо нито с бели покривки, нито с винени листове.

Преметна отново чантата през рамо и закрачи по оживената улица, като видя няколко познати лица, които често идваха до задната врата на ресторанта.

– Здрасти, Сам – поздрави тя мъжа с палто, след което бръкна в тежката чанта на рамото си, извади кутия с вкусна пилешка яхния с ориз и зеленчуци и му я подаде. Беше я готвила на бавен огън и както винаги – с надеждата, че хората, на които даваше храна, щяха да открият грижа и подкрепа.

– Ето и малко лакомство за после. Знам, че обичаш лимонов сладкиш с кокос.

Сам ѝ се усмихна с беззъба уста.

– Голяма работа си, Криси! Ще ни липсваш.

Криста усети как очите ѝ се пълнят със сълзи.

– Ти също ще ми липсваш, Сам.

– Ей ги и Дарил и Алън – каза Сам и скоро Криста беше обиколила улицата, за да раздаде кутиите си с храна заедно с пакети с мокри кърпички, пластмасови прибори, балсами за устни, дезодоранти, както и хигиенни продукти за жените.

Не беше кой знае какво, но беше нейният подарък за сбогуване. В продължение на десет години през шест вечери от седмицата тя хранеше бездомните от своята кухненска врата. Тревожеше се за тях и въпреки че Саймън ѝ казваше, че това е въпрос на избор и че те са като човешки паразити, Криста ги чувстваше като своя общност, а и така се бореше с разхищението на храна, на което ставаше свидетел в кухнята.

– Е, накъде сега? – попита Мери, след което вкуси от яхнията с дървената лъжица, дадена с кутията. Мери беше на улицата, откакто Криста работеше в ресторанта, и беше колкото мъдра, толкова и хаотична, но когато беше в добро настроение, можеше да сложи в малкия си джоб душеприказчици като Брене Браун и Опра.

– Още нямам идея. Ще видя какво ще изскочи – отвърна Криста.

– Каквото и да правиш, готви с любов. Мога да вкуся тъгата в тази яхния. Той не си струва, мила. Когато те нямаше, ни казваше да се пръждосваме.

Криста не беше изненадана да научи това за Саймън. Беше го чувала и от други на улицата.

– Достатъчно солена ли е яхнията? – попита тя, за да избяга от темата за Саймън.

Мери ѝ се усмихна с прилепнали за главата ѝ сиви коси.

– Готвенето е като любовта. Трябва да се впускаш в него до пълна забрава или изобщо да не го правиш.

– Много поетично, Мери – отвърна Криста.

Мери повдигна рамене:

– Не съм го писала аз, прочетох го някъде. Но можеш да усетиш кога някой не обича да готви, можеш да го вкусиш в храната. Бухтите със захарен сироп на баба ми винаги бяха по-сладки от тези на майка ми. Майка ми ни мразеше – нас, децата; това чувство даваше вкус на всичко, което правеше.

Криста гледаше как бездомната жена лакомо поглъщаше храната, и се чудеше дали някога човек превъзмогва тежките времена, изживени като дете. Как променяха житейския път и как човек би могъл да бяга от тях, но те да напомнят за себе си чрез някое най-обикновено блюдо или чрез аромата на ястие, къкрещо на печката, чрез песен или думите на непознат. Дълбоко в себе си знаеше, че бе избягвала сблъсъка с миналото си, защото Саймън ѝ помагаше, като беше поел контрол над живота ѝ. Тя вече нямаше представа коя е, още по-малко знаеше какво иска, но разбираше, че трябва да направи нещо, което би било важно за дванайсетгодишната Криста, както и за всички онези като Сам и Мери по света. И ако това нещо беше свързано с храна, именно с това нещо щеше да се занимава, защото храната я беше спасила някога и тя усещаше, че може да го направи отново, стига да се довери на съдбата.

2.

Криста се върна в апартамента, който някога споделяше със Саймън, и влезе в красивото минималистично помещение – внимателно обзаведено от него, естествено. Тя предпочиташе по-еклектичната обстановка, но Саймън я увери, че именно този стил пасвал на естетиката на ресторанта и би им осигурил по-добро медийно отразяване.

И имаше право. Във всяко водещо интериорно списание бяха публикували снимки на дома и ресторанта им, на които те изглеждаха самодоволни, облегнати на скъпите мебели или приседнали на подлакътниците на италианския си диван.

Даваха вид на идеална двойка, но въпреки това спяха в двата края на леглото и бяха учтиви, но студени един към друг. Бяха съвсем различни хора. Криста се питаше защо изобщо се бяха оженили.

Ако сега срещнеше Саймън на парти, се съмняваше, че изобщо би го заговорила. Някога тя бе впечатлена от парите и увереността му. Сега ѝ беше важно от какво се интересуват хората и как помагат на другите.

Криста включи електрическата кана и се загледа през прозореца. Едно врабче подскачаше около хранилката за птици на близкото дръвче и ѝ напомни за жената на име Ейвиън, която беше със Саймън. „Що за ужасно име, с което да кръстиш дете“, помисли си тя. Нямаше съмнение, че Саймън беше женкар, но сега се зачуди дали се е виждал и с други жени по време на брака им. Сервитьорката, която му се усмихваше прекалено дълго, или пък някоя от заможните клиентки, които не пропускаха да се заиграят с косите си или да наместят небрежно гърдите си, когато той беше наблизо.

На Криста ѝ се струваше, че Ейвиън беше пълната ѝ противоположност като външност. Ейвиън носеше черни кожени панталони и тясна блуза с поло яка, а Криста изглеждаше като огромна коледна шунка в розовото си пухено яке. Цяло чудо бе, че Саймън не понечи да я подправи с карамфил по традиционна рецепта.

Розовото пухено яке ѝ се видя сладко в уебсайта, но когато пристигна, Саймън избухна в смях и целия ден я наричаше бланманже1, докато в крайна сметка не я разплака. В опит да ѝ се извини ѝ каза, че изглежда сладка, което ѝ подейства отблъскващо. Беше толкова покровителствено да ѝ казват, че е сладка. Криста потръпна при мисълта за думата, докато попарваше торбичка чай.

Звънецът на вратата иззвъня и тя вдигна слушалката на домофона.

– Селен е – чу се дрезгав глас с френски акцент.

Селен сякаш винаги усещаше кога Криста се нуждаеше от нея дори когато самата тя не знаеше.

Французойката беше учила в „Льо Кордон Бльо“ заедно с Криста и Саймън и докато те се насочиха към ресторантьорството, тя беше станала кулинарен критик и вече беше един от най-уважаваните в Европа – имаше собствена страница в луксозно списание, колонка във вестник и собствен уебсайт.

Криста отвори вратата от домофона и ѝ наля чаша топла вода с резен лимон. Не беше лесно да приемаш малко калории, когато повечето дни ядеш навън.

Селен почука и Криста ѝ отвори.

– Salut, върна ли ключовете?

Криста извъртя очи.

– Да, срещнах и новата му придобивка – Ейвиън.

Селен се изсмя:

– Тя е жена птица. Продуцент на предаването. Чак от САЩ.

– Изглежда, е мигрирала за зимата – каза Криста. – Надявам се тя и слузестият Саймън да отлетят за топлите места бързо-бързо.

Селен седна на дивана и кръстоса крака, по елегантната ѝ фигура не личеше, че се прехранваше с дегустиране на храна.

– Слузестият Саймън. Много забавно! Харесва ми. Оттук нататък ще го наричаме така. Е, как мина? Всичко ли приключи? – попита тя.

Криста кимна и въздъхна:

– Подписах и документите, така че вече не съм омъжена. Освен това съм и безработна, а щом пусна обява за този апартамент, ще съм и бездомна.

Селен отпи от топлата вода.

– Какво ще правиш сега?

– Може би ще храня гладните? Или пък ще обличам голите? Не знам; нещо, за да помагам на хората – призна тя.

Селен не извъртя очи, но в крайна сметка беше прагматичен човек.

– За целта трябват пари и връзки. Ще трябва първо да си намериш работа.

– Наясно съм – въздъхна Криста.

Тя бе работила на достатъчно благотворителни събития, за да е наясно какви средства влагат организаторите, докато се опитват да получат дарения и подкрепа от заможни лица.

– Един познат ме попита дали искаш да готвиш за богато семейство за дните около Коледа. Адвокатът на клиента ми писа, всичко е много мистериозно и потайно. Казва, че е ял в „Плейфутс“. Очевидно е някоя важна клечка. Но пък хонорарът, който споменават, е безумно висок. Някъде из провинцията е, в къщата на клиента.

Криста наостри уши. Трябваха ѝ пари, за да се издържа, докато обмисли какво иска да направи, за да осъществи мечтата, зародила се в главата ѝ.

– Мен ли? Питали са за мен? Кой е питал? – заинтригува се тя, защото хората рядко питаха за нея. – Вероятно са имали предвид Саймън?

– Не, споменаха конкретно теб – отвърна Селен. – Бих могла да попитам адвоката за кого става дума, но се съмнявам, че ще ми кажат, ако не подпиша споразумение за конфиденциалност.

Криста беше изкушена. Човекът познаваше готвенето ѝ, беше опитвал храната ѝ и питаше точно за нея. Беше приятно поне веднъж да получи признание. Особено след като Саймън бе възхваляван като събитието на британската кулинарна сцена от Гордън Рамзи насам.

– По Коледа? Бих могла. Не е като да ме чака празнична семейна идилия.

Селен се пресегна и я погали по рамото.

– Може да дойдеш в Париж при семейството ми, но само ще пием, ще се караме и няма и да ти платят за това.

Криста се сети за празниците със семейството на Саймън в тяхната вила, изключително шикозна и помпозна, с прецизно подравнени сребърни прибори върху бяла десенирана покривка и скъпи подаръчета от бутиковия магазин „Фортнъм енд Мейсън“ на масата. Първата Коледа със семейството на Саймън Криста пи прекалено много шампанско, за да пребори нервността си, и попита кога ще дойде фотографът за снимките. Перфекционизмът при подредбата на масата я бе накарал да се замисли за нелепостта на Коледа. Саймън се вбеси на заядливата ѝ забележка, за която тя се извини, но той я жегна с думите, че не всеки може да се наслади на топлата коледна атмосфера в приют, за която тя му беше разказвала. Спомни си срама, който изпита в този миг, и дори сега се чувстваше неприятно при тази мисъл.

Естествено, храната също беше безупречна. Всяка година беше една и съща. Винаги от кетъринг, започваше с пушена сьомга, последвана от изпечена норфолкска бронзова пуйка с всички задължителни гарнитури. След това имаше коледен пудинг с яйчен крем с бренди и коледни пайове, както и плато със сирена и бисквити за финал. Всичко беше достатъчно добро, но нищо повече. Нямаше нищо спонтанно приготвено в самия ден, никакво суетене в кухнята или пък спор дали пуйката е готова. Толкова отрепетирано, че Криста имаше чувството, че би могла да изрецитира дума по дума разговора на родителите на Саймън, когато обсъждаха приготвянето на пуйката и колко хубаво било да пропуснат реденето на опашка за пушена сьомга в супермаркета „Уейтроуз“.

Криста се сети за коледните обеди от детството си, които прекарваше с баща си. Саймън можеше и да смята, че е тъжно, но тя си спомняше, че беше жизнерадостно, а не като в дома на семейството му. Не беше онова, което всеки би искал за Коледа, но имаше усещане за близост. Слагаха си хартиени шапки и си разменяха малки подаръци, сякаш бяха безценни. Не се връзваше с представата на някои деца за прекрасна Коледа, но Криста помнеше усещането за щедрост и надежда.

Баща ѝ почина в годината, когато тя се записа в „Льо Кордон Бльо“, а година по-късно започна връзката ѝ със Саймън. Колко беше красив! По някакъв аристократичен и суетен начин, същински Хю Грант. Говореше френски, караше зелен Ем Джи2 и твърдеше, че е бил съученик на един от членовете на групата „Колдплей“. За Криста той беше най-прекрасният, вълнуващ и различен мъж, когото беше срещала. Всички момичета искаха да излизат с него, но след първата година, когато тя завърши като първенец на класа, той избра нея.

– Винаги повече съм ценил таланта, отколкото външния вид – каза ѝ той, когато за първи път правиха любов, и тогава ѝ се стори романтично. Сега искаше да се освободи от магията, която ѝ бе направил тогава.

През втората година тя отново беше най-добра във всичко и Саймън стана още по-сериозен в намеренията си. Разказа ѝ, че планира да отвори ресторант; имал инвеститори и искал тя да е неговият заместник главен готвач.

Вместо това след завършването си тя замина за Париж, живя със семейството на Селен и работи в отличен от „Мишлен“ ресторант, след което се върна с перфектната рецепта за суфле и отличен френски.

Това беше първият и единствен път във връзката им, в който се противопостави на Саймън, но ръководителят на курса ѝ бе казал, че притежава дарба. Можела да готви в ресторант със звезда „Мишлен“, ако положела достатъчно усилия, защото вярвал, че тя имала талант. Единствено тя получи покана за стаж във Франция. Поглеждайки назад, тя осъзна, че Саймън е знаел, че не може да я надскочи, и затова беше използвал таланта ѝ за собствените си цели.

Беше преминал изцяло в режим на ухажване. Идваше да я вижда възможно най-често, правеше комплименти за таланта ѝ и изтъкваше колко е умна. Когато спомена, че хотелът, в който работи, възнамерява да я повиши, той ѝ каза, че я подкрепя и няма търпение тя да опита храната в ресторанта, който той щеше да отвори.

И тогава, точно преди ресторантът да бъде отворен, той ѝ се обади разстроен и ѝ каза, че заместник главният му готвач се е отказал. Трябвало да отвори след седмица. Щял да изгуби парите от инвеститорите. Какво можел да направи? Търсеше отчаяно идеи, нуждаеше се от брилянтността на Криста. Затова тя каза, че ще се върне в Лондон за малко. Докато той намери правилния човек. Но петнайсет години по-късно тя още беше там.

Тя беше изиграна от Плейфут3, бе пленник в ресторанта и прекарваше всяка Коледа със семейството му, въпреки че на Бъдни вечер беше рожденият ѝ ден.

Веднъж бе предложила със Саймън да сложат началото на своя традиция, а той реагира, сякаш го беше накарала през нощта да удуши родителите си с найлонов плик.

Вместо това Криста винаги получаваше от Саймън подарък за рождения си ден на Бъдни вечер, „но нещо малко, нали утре е Коледа“. Приемаше го за нормално, тъй като не смяташе, че заслужава нещо повече. Коледите и рождените дни в детството ѝ бяха скромни заради проблемите на баща ѝ и липсата на пари. Да иска нещо повече като възрастна, я караше да се чувства като жалка материалистка.

Получаваше малко подаръче и от родителите му, подадено почти тихомълком, надалеч от фигурките, изобразяващи Рождество Христово върху камината. Сякаш се бояха, че Исус ще им се разсърди, защото празнуват нечий чужд рожден ден.

Криста потръпна при спомена.

– Интересно как с времето човек се примирява – каза тя на глас.

– Някои го правят, не и аз – отвърна Селен.

Криста се усмихна на приятелката си. Тя никога не би се примирила като Криста, но това вероятно беше така, защото Селен не беше преживяла същите неща.

– Знаеш ли, ще го направя – предай, че съм съгласна. Трябва да се измъкна от Лондон. Градът ме натъжава. Искам да съм заета. А и се нуждая от време да помисля.

Селен остави чашата си.

– Наистина? Ще отидеш при непознати и ще готвиш за тях?

– Защо не? Тук не правя нищо, нали? Парите ми трябват, а и имам нужда да се разсея. Ще ми се отрази добре – отвърна тя.

Селен ли се опитваше да убеди, или себе си? Не беше сигурна.

Приятелката ѝ извади телефона си и написа нещо.

– Добре! Казах, че проявяваш интерес. Нека видя дали мога да спазаря по-висок хонорар. Заслужаваш бонус за рождения ден.

– Ти си най-добрият неагент, който мога да имам – разсмя се Криста.

След минута телефонът на Селен звънна, тя вдигна и заговори.

– Да, точно така... Още десет. Коледа е и няма да е със семейството си.

Криста мислеше за всичките си приятели, които прекарваха това време със семействата си. Тя щеше да е сама, защото не искаше да се натрапва на ничий обяд или вечеря, въпреки че знаеше, че щеше да е повече от добре дошла.

– Точно така, това трябва да е достатъчно. Да. Изпратете го по имейл. Ще го прегледаме и ще върнем документите и подписаното споразумение за конфиденциалност.

Селен остави телефона.

– Готово. Заминаваш за Йорк на трети декември и оставаш там до трети януари.

– Господи, повече е, отколкото си мислех – стъписа се Криста.

– Заплащането е петнайсет хиляди лири – добави Селен.

– Какво? Шегуваш ли се? Това са безумни пари!

– Ако искаш, мога да попитам и за двайсет.

– Имах предвид, че е твърде много.

– Толкова би изкарвала и в ресторанта. Не се подценявай! – скара ѝ се Селен.

Криста замълча, защото знаеше, че приятелката ѝ е права. Тя винаги се подценяваше – и в работата, и във връзките си.

– В Йорк? Така ли? – каза Криста, седна и замислено поглади брадичката си с пръсти. – Хм... Кой известен и богат живее в Йорк?

– Актьорите от „Емърдейл“4? – предположи Селен и Криста избухна в смях. – Вече получавам документите. Ще ти ги препратя, за да ги разпечаташ. Ще искат и банковите ти данни, за да платят половината от сумата предварително.

Криста усети как очите ѝ се пълнят със сълзи.

– Как винаги знаеш кога ми трябва помощ и кога да се появиш като някаква сексапилна френска фея кръстница?

– Нали сме сестри по душа – отвърна Селен и вдигна рамене. – Винаги ще те подкрепям. Избрах теб, а не слузестия Саймън при развода, затова, каквото и да направиш, ще те подкрепям.

Криста затвори очи и усети как тялото ѝ се отпуска за първи път, откакто се раздели със Саймън. Имаше план, въпреки че той се простираше само до трети януари. Все пак имаше какво да прави, някой имаше нужда от нея, а това бе достатъчно засега.