Четвърт приказки за Клара и Кристо

За тази книга

Във вашите ръце са четвърт истории послания, източникът на които е Ана. Тя ги носеше дълго време в себе си, преди да ги сподели с мен. Ана, естествено, се опитва да е щастлива и да води смислен живот така, както го разбира. И както се случва с повечето от нас, никой не я е учил как да го прави. Като много съвременни работещи майки, тя била изправена пред редица предизвикателства и трудни избори в живота си, през който преминавала здраво стъпила в два свята – видим и несъзнаван. Тези истории сякаш идвали през реалността на Ана, оставяйки следа в нея, но всъщност били почерпани от нещо много по-дълбоко от онова, което виждала с очите си. Всички те идвали през хора, вярващи, че могат да създават по-добра реалност за себе си, за хората около тях, както и да създават по-добри хора за света ни.

Голяма част от историите са се случвали в живота на Ана, но също така и на нейни приятели, както и на хора, които срещала по пътя си и те били така добри да ѝ ги споделят. Ева (най-добрата ѝ приятелка) често ѝ споделяла през какво преминава, а то никак не било черно-бяло и обагряло допълнително историите на Ана. Тя открила колко магическа е ролята на дългото пътуване с влакове, самолети и други превозни средства, на питието след работа или просто на чакането пред лекарския кабинет за спонтанното споделяне на лични тайни от непознати. С течение на годините Ана се превърнала в колекционер на такива истории, защото винаги била готова да слуша, без да осъжда. Просто изслушвала споделящите, без да ги прекъсва и утешава, за разлика от това, което би направил техен близък. И понеже не ги прекъсвала, хората съвсем естествено разказвали историите си със своите думи. И понеже не им давала съвети, а само ги изслушвала, картината, която ѝ рисували, им ставала все по-ясна и те сами намирали отговорите, които си мислели, че търсят от Ана. Непознатите винаги били директни в изказа си, тъй като не се притеснявали, че ще обидят някого. Докато споделяли с Ана историите си, разказвачите всъщност провокирали написването на четвъртинката приказки.

Всички ние споделяме един духовен свят и това повече от всякога ставало ясно, когато непознати хора разказвали истории от живота си на Ана (която всъщност била и майка на Клара и Кристо). Невинаги това били истории за доброто. Много често хората ѝ споделяли случки, в които не постъпвали никак добре, и при това никак не се разкайвали за стореното от тях. Споделянето с непознат обаче не криело риск да бъдат осъдени за действията си и затова го предпочитали. Ана обаче никога не ги съдела, защото осъзнавала, че макар и да сме в един свят, ние сме различни и причините за тези различия може да са многобройни. И тези различия също имат потенциала да ни учат, ако имаме очи за тези уроци и им позволим да проникват в нас и да ни променят. А те винаги ни променят – в по-голяма или по-малка степен, независимо дали това е осъзнат процес, или не. Хората, които по принцип не искали думите им да имат последствия, просто обожавали разговорите си с Ана. И въпреки че тя никога не им давала съвети, те се чувствали облекчени и вдъхновени след споделянето. А понякога, докато разказвали, сякаш в някакъв вълшебен момент успявали да видят поведението си през нова перспектива и да оценят действията си по различен начин.

Някои обичат да споделят с непознати, други – с приятели. Трети – с никого. Дори със себе си. Едни от нас са по-аналитични, други – по-емоционални. Някои хора предпочитат да стоят в сянката на другите и да не се изявяват, други държат да получат „главната роля“. Трети остават зад сцената, макар да знаят репликите по-добре от артистите в главните роли, но никога не им достига смелостта да дръпнат завесата и да излязат на сцената. Едни предпочитат да са в центъра на прожекторите, а други – да осветяват случващото се на сцената, но те самите да останат в „удобната“ тъмнина. Всеки от нас има своята роля, важното е да не играем чужди такива, защото това винаги възпрепятства придвижването ни напред във времето, развитието ни и съществуването ни като истинската версия на себе си. Независимо дали го осъзнаваме, или не, възприемането на чужда роля винаги отнема щастието.

Може да сме различни и уникални, но имаме и много общо, защото в крайна сметка сме създадени по един образ и подобие. Всички се раждаме със способността да съзидаваме – да създаваме, творейки. Раждаме се, за да осмислим и своя, и живота на другите около нас. Съзидателните хора знаят какво е осмислен живот и какво е блаженство – наградата, която получаваме от това, че творението ни е оценено от друг, друг е видял смисъл или вдъхновение в него, или дори достатъчна причина, за да продължи напред по житейската си пътека.

Историите, споделяни с Ана, я провокирали да напише четвърт притчи, които засягат различни аспекти на живота – любовта, приемането, нагласата към образованието, отглеждането на деца, отношението към обществото, в което живеем, израстването и стремежите, както и за смисъла, който придаваме на живота, с който сме дарени. Всеки, докоснал се до тях, твърдял, че са написани сякаш за него – резултат от това, че те очевидно били универсални. Всички, които били чели късчета от историите на майката на Клара и Кристо, започнали да я увещават да ги сподели с останалия свят. Но тя не събирала достатъчно смелост, все не намирала време да ги оформи в книга и си намирала десетки извинения да не го прави. И така – десетина години... Докато не срещна мен и аз ги описах за вас така, както ще ги прочетете. Променени са само мънички, незначителни детайли, като имена и време, но са представени същината и поуките на реални уроци и пътешествия на реални хора, които живеят тук, днес, здраво стъпили на тази земя.

Попаднали във водовъртежа на ежедневието (особено в големия град, но и в по-малкия), ние имаме нужда от истории, които да ни повдигнат, или пък просто от истории, които да ни покажат, че не сме сами в пътуването към онова, което ни прави щастливи и пълноценни. Тази книга просто споделя извървени пътеки и прозрения, получени по пътя. Тези истории са като интуитивно усещане без рационално обяснение, въпреки че аз понякога се натрапвам между текстовете с обяснения от областта на конвенционалната наука, езотериката, хюман дизайна, коучинга и психологията. Тези истории са като любовта, защото тя също няма рационално обяснение, а ако има, значи не е любов. Историите послания, които ми сподели Ана, са написани на един дъх. Дошли бързо, като просветление. Вярвам, че всеки от нас получава просветление. Всеки има мигове, в които го усеща. Но как да направим така, че този миг да продължи, да не си отива като моментно настроение? Да бележи трайно пътя ни и да ни спохожда по-често, така както спохожда Ана.

Някои ще кажат, че това е книга за възпитание на деца. И може би ще са прави. Други ще я възприемат като книга за търсене на любовта във всичките ѝ проявления. Вероятно и те ще са прави. Някои може и да разпознаят, че става въпрос за изграждане на смисъл и търсенето на правилните отговори, ако изобщо има такива. За четвърти тя може би ще е книга за търсенето на истината като начин на живот.

Това, което не е със сигурност – не е книга за положителното мислене, положителната нагласа и прочее положителности, които, когато са натрапени и преувеличени, могат само да задълбочат проблемите ни. А е книга за това как трябва да бъдем честни към нуждите си, към очакванията, които имат другите към нас, колко е важна ролята на словото, но още по-важна е силата на постъпките ни. Книга за това как всяка лъжа и заблуда ни отдалечават от същността ни и смисъла и как трябва ежедневно да се борим с най-силния ни враг по пътя на щастието – егото. Книга за това как, ако станем по-честни със света, той става по-светъл. И тази светлина осветява и другите. Светлината винаги е повече от мрака, защото е различна (мракът е еднакъв навсякъде и във всичко). Една от най-големите благословии е да раждаме светлина, която да осветява света. Тази светлина могат да бъдат децата ни, постъпките ни или това, което ще оставим след нас. Може да бъде комбинация от всичко или нещо съвсем различно. Важното е да бъде светлина. И дори да не е най-лъчистата и чиста светлина, важното е тя да е различна от мрака. И да го осветява.

Не може да даряваме светлина чрез това, което създаваме, ако не сме честни със себе си и света. Има един-единствен начин да се освободим от своите слабости и този начин е да ги опознаем. Това включва и честността да ги признаем, анализираме и работим върху тяхната трансформация. Дълбоко в себе си ние разполагаме с много ресурси (понякога дори не подозираме колко много), но те не са достъпни, докато не се справим с ограниченията си. Когато започнем да го правим, постепенно озаптяваме егото си, ставаме по-меки към света и го откриваме по един нов начин. Когато започнем да разбираме света по-добре (и хората в него), душата ни сякаш се разширява, поглъща света и той сякаш е в нас, а не ние в него.

Тази книга за някои може да бъде форма на библиотерапия (лечение чрез текстове). Вероятно мнозина от вас ще бъдат състояние да се идентифицират със ситуациите и уроците, през които преминават героите, описани в тази книга. Те може би ще ви помогнат да осмислите по-дълбоко вашите лични предизвикателства и дори да ви дадат по-различна перспектива. Редица изследвания показват, че лечението чрез текстове е полезно при тревожност, депресия, хранителни разстройства, агресия и др., както и води до намаляване на стреса и подобряване на социалното поведение. Всеки на даден етап от живота си попада в плен на самота, депресия или чувството за липса на смисъл в живота. Обикновено решаваме, че сме сериозно болни, обръщаме се към психолози и психиатри и дори започваме да приемаме лекарствени продукти. Невероятна е лечебната сила на книгите и също толкова невероятно е колко непозната и подценявана е тя. Връзката между книгите и психичното здраве е позната още от древността. На фараонските библиотеки на Рамзес II е пишело: „Аптека за душата“. В Ковънтри, Великобритания, има схема на лечение, включваща предписване на книги от списък, одобрен от специалисти по ментално здраве. Сентенция от Древна Гърция гласи: „Първо е думата, после растението и най-накрая – ножът“ – тоест първо трябва да се пробва лечение чрез словото, после идва ред на лекарствените продукти (растенията са били лекарствените продукти в древността в продължение на повече от 5000 години) и едва тогава идват хирургичните интервенции.

Докато четете тази книга, може би част от фундаменталните ви разбирания относно търсенето на щастие и изграждането на смисъл в живота ще са претърпели трансформация или пък ще ви дойдат нови идеи как да направите света едно по-добро място за себе си и за другите. Ако обаче търсите готови рецепти за „успех“, без да имате намерение да „спрете“ света, да се потърсите, да се намерите и да започнете да творите и давате, дори не я започвайте. Ако сте от хората, за които Умберто Еко казва, че „чакат цяла седмица да стане петък, цяла година да дойде лятото и цял живот да дойде щастието“, и ви харесва да сте такъв, оставете я за някой друг, който не чака по-добри дни, за да живее пълноценно. А после, ако един ден го срещнете променен и по-усмихнат, може да я потърсите отново.

За смисъла

на осъзнатия живот

Всеки един от нас избира как да построи своя собствен свят и световете на другите, и с колко смисъл да ги изпълни. В представите ни за това какво всъщност представлява „смисълът на живота“ има много стереотипи, натрапени идеали и лъжливи пророци. Последните понякога е много трудно да се различат. Особено когато са „облечени“ в титли или отговарят на представите на хората за „успял“ човек. Понякога е трудно да отличим просветлените от тези, които добиват популярност, обявявайки се за такива. А в днешно време те не са малко.

Най-великият дар, който можем да получим, е животът, а най-доброто, което можем да направим с него, е да го изпълним със смисъл и да го живеем не само за лична полза. Възможно ли е да имаме живот, пълен с щастие и радост, без болни амбиции и деструктивна надпревара? Искаме ли живота на съседа, или той иска да има нашия? Пропиляваме ли го с безмислени и деструктивни занимания, или напротив, успяваме не само да „повдигнем“ себе си, но да мотивираме за смислен живот и другите около нас? Какво изобщо означава смислен живот?

Един от най-великите дарове, които животът може да ни поднесе, е подновяването му чрез нашите деца и дела. За Ана училището продължило, когато се появили Клара и Кристо, и тя продължила да живее по един нов, по-осмислен начин, направил я по-толерантна и разбираща света. Това съвсем не значи, че тя е станала по-примирена. Повярвайте ми, познавам я, съвсем не е такава...

Смисълът за нас е в нас и няма универсална рецепта за смисъл. Следваме едни и същи стъпки, за да го изградим, но следвайки ги, изграждаме нещо различно и уникално за всеки. Затова няма универсална рецепта за щастие, но има универсални правила за намиране на пътя към него. А по пътя на всеки има различни спирки, с различни уроци или награди, затова в повечето случаи е напълно безмислено да се сравняваме, въпреки че свикваме от малки с това. Никой никога не ни е учил на правилата за създаване на щастие. Мнозина от нас дори не подозират, че съществуват. И ако не успяваме да изградим това щастие, което си представяме, често казваме, че „нямаме късмет“. Никой никога не е чувал Ана да казва, че няма късмет. Нито да се оплаква от обстоятелствата. Преди често се чудех защо е така. Сега вече знам. Скоро и вие ще разберете.

Едни трупат предимно материални блага, други не спират да учат, трети искат да произвеждат, четвърти – да пишат или преподават, други се оттеглят във философско усамотение или се записват в армията... вариантите са стотици. По света има немалко хора, създали поколение, но живеещи без чувството за смисъл в живота си, както и такива без деца, но със смислен, ярък и забележителен живот. Какво правим с живота, с който сме дарени? Познаваме ли и използваме ли талантите си, ресурсите, до които имаме достъп, и възможностите, които ни се предоставят? Или сме отгледани с мисълта, че нямаме кой знае какви особени таланти и „късметът“ ни е пропуснал? Допускаме ли животът ни да изтече между шепите ни, без да го осмислим? Ценим ли всеки миг, или ако не мига, то поне всеки ден?

Никой не ни учи как да изграждаме съзнателно смисъл в живота. Знаем, че събитията в него ни се случват с определена причина и в последователност, която не е случайна, и че историите, от които е изграден нашият свят, всъщност ни изграждат. Възможно ли е обаче да минаваме по-осъзнато през тях? Възможно ли е да ги предизвикваме или създаваме? Или пък да се връщаме в миналото и да ги променяме? Как да срещнем партньорите и учителите, от които имаме нужда? А знаем ли как да ги разпознаем? И ще им се доверим ли? Как да изградим по-добър свят за децата ни и по-добри деца за света ни? Какво всъщност придава смисъл на живота ни? Това са само малка част от въпросите, които вероятно често си задавате. Ана, майка на Клара и Кристо, също си задавала тези въпроси...

Голяма част от „напътствията“, които ни оставят в наследство редица религиозни учители, се отнасят до смъртта, не до живота. Като че ли малко се онези, които ни подготвят за живота или поне ни обръщат внимание на това как да създаваме смисъл и как да останем в живота и неговото настояще, а не да живеем в миналото или бъдещето. В живота, смятала Ана, трябва да се потопим „до брадичката“, а понякога и да се гмуркаме надълбоко, а не да стоим на „безопасния бряг“, топейки срамежливо палец в океана. Никой не ни подготвя нито за самото плаване, нито за корабокрушенията, които ни очакват, нито пък за земите, на които може да акостираме. Само ни учат, че океанът може да е опасен. Повечето дори не ни учат да плуваме, камо ли да плаваме в открито море. Някои по тази причина цял живот изкарват „в плиткото“. Родителите на Ана я учели да стои на брега, но нея все я теглело навътре, в бурните води, и затова тя винаги има по някоя невероятна история за споделяне.

Ние си задаваме въпроси от момента, в който се осъзнаем. Защо сме се родили? Каква е мисията ни? Откъде сме дошли? Накъде отиваме? Има ли нещо след смъртта? Защо животът е толкова несправедлив? Защо някои живеят дълго, а други прекалено кратко? Защо умират деца? Защо се случват лоши неща на добри хора? Защо се случват добри неща на лоши хора? Какво е любовта? Как мога да бъда щастлив? Неизброими са въпросите. Стремим се да намираме логика и обяснение за всичко. Често искаме да направим на случващото ни се „аутопсия“, да го изследваме на съставните му части, да му лепнем етикет, да го разберем изцяло, да го планираме и дори да го повторим. И също толкова често това не само не е нужно, но дори може да е вредно. Толкова вредно, че да ни попречи да живеем пълноценно. Отчаяното търсене на отговори във вида, в който сме свикнали да ги виждаме, означава липса на вяра. Когато вярата започне да пропива в същността ни, сякаш всичко застива в покой и ние виждаме, чуваме и усещаме това, което ни е необходимо. Когато имаме вяра, няма нужда да знаем „защо“, тъй като вече знаем „как“ и „кога“, а въпросът „защо“ няма никакво значение. Но разбира се, под „вяра“ нямам предвид „религиозен фанатизъм“, а когато говоря за „храм“, невинаги имам предвид сграда. Много хора се лутат дълго в намирането на своя храм, а немалко са тези, които си отиват от този свят с чувството, че са били на една крачка от него, но така и не са успели да влязат.

Още от по-ранна възраст Ана постоянно си задавала въпроси, отнасящи се до смисъла не само на живота по принцип, на нейния и на други животи, но също и до смисъла на определени събития. Опитвала се да разбере и своята същност, и тази на другите. Впечатлявала се от несправедливостта на света и случващото се около нея и се опитвала да намира логика и ясни причинно-следствени връзки във всичко. С годините започнала да усеща своята интуиция, да я развива и уважава, и въпреки че не била кръстена като малка (като типично дете на социализма), тя преминала през едно дълго пътешествие от желанието си да приеме православието в една малка софийска църква на 17-годишна възраст до откриването на Бог в себе си. Понякога тя учудвала околните, като им обяснявала, че между нея и Бог не бива да има посредници и че храмът на Бог е вътре в сърцата ни, и че винаги, когато се „среща“ с хората, всъщност се среща със себе си. Това обикновено се случвало рядко, в определени специални моменти, тъй като Ана не обичала да споделя своите мисли за Бог, Вселената, живота и смъртта. Смятала това за арогантно. За околните тя бе силен човек, здраво стъпил на земята, който бележеше успехи благодарение на упоритост, амбиция, знания и контакти. Тя не желаеше да натрапва своето тълкуване за света и рецепта си за „успех“, защото смяташе, че всеки има различен път, и не искаше да рискува да изглежда снизходителна към другите. Разговорите с Ана често ме карат да се замислям за въпросите, които си задаваме за смисъла на живота, но още повече ме карат да мисля за въпросите, които не смея да си задам, защото вероятно отговорите им няма да ми харесат. Ана замина в чужбина, виждам я рядко, и във вечерите, когато си мислех колко ми липсват разговорите с нея, започнах да възстановявам част от нейните послания и мисли. А след това реших да ги споделя и с други.

Посоката на живота

Векове наред хората от различни епохи са си задавали въпроси за смисъла на живота. От древността до наши дни въпросът какво ни носи щастие се обсъжда, а отговорите, които ни дават мъдреците на съответното време, не са еднозначни и еднакви. Мнозина търсят щастието, без да знаят какво наистина ги прави щастливи. Просто следват стереотипите, с които са възпитани. И в зависимост от средата, в която са израснали, и силата на връзката, която са имали с родителите си, са в различна степен нещастливи. Някои дори не го осъзнават. Други го осъзнават, но смятат, че е нормално. И стават циници. Трети го осъзнават и продължават да се опитват да намерят „универсалното“ щастие, без да знаят какво ги прави щастливи. Малцина обаче знаят, че трябва да търсят не щастието, а смисъла на живота.

Важно е не само да си задаваме тези въпроси, но и активно да работим в посока на изграждане на смисъл. Не бива да допускаме да изпадаме в положението на факира, живял в Индия, който прекарал трийсет години в неподвижно състояние и медитация с цел да открие смисъла на живота, а след като така и не го открил, отново се преродил за нови 1000 години размисъл. Липсата на смисъл в живота поражда екзистенциален вакуум – широко разпространен феномен в днешно време. Понякога фрустрираната воля за смисъл се компенсира чрез заместване от волята за власт, включително в най-примитивната ѝ форма, от желанието за пари или от желанието за удоволствие (често екзистенциалното разстройство води до сексуална компенсация). Специалистите казват, че няма универсален смисъл на живота. Той е различен за всеки един от нас и дори може да е различен в различните етапи от живота ни. И ние, след като осмислим тази различност, придобиваме нова гледна точка в „преследването на щастие“. За да се чувстваме трайно добре, е необходимо нещо повече от това да завършим престижен университет, да имаме „добра“ работа, да плащаме сметките и да пътуваме няколко пъти в годината. За да се чувстваме добре, трябва да вървим по път, който ние сме си избрали. Най-добрият начин да изживеем живота си, е да го направим по „нашия“ начин. Това означава: без да служим на стереотипи и правила, да открием какво ни радва; в какво сме по-добри от другите; с какво можем да сме полезни на света. И това може да са различни неща в различните етапи от живота ни. Няма вечности...

Японският термин, който означава „причина за съществуването“, е икигай. Според японците всеки човек има причина за съществуването си. За да го намерим обаче, се изисква дълбоко и цялостно опознаване на личността ни. Всички носим икигай в себе си. Някои са го открили, други все още го търсят, трети с начина си на живот значително намаляват шансовете си да го намерят. Икигай е това, заради което си струва да живееш. Икигай е средоточието, в което се пресичат професията; работата (това, за което ни плащат); мисията, която носим в себе си; това, което обичаме да правим; това, в което сме добри, и това, от което се нуждае светът. Мнозина смятат, че икигай е добре пазената тайна на японското дълголетие. Защото си заслужава да живееш по-дълго, когато животът ти има смисъл, нали? Икигай за японците са приятелите и това, което правим за тях; трудът и почивката; творенето на добро и отношението към света около нас. За всеки икигай е нещо различно. Важното е всеки сам да открие своя икигай, като за целта трябва да бъде честен към себе си и останалия свят и смел, за да го обяви, прегърне и живее с него. Икигай не е универсален. За всеки той е различен и индивидуален. И следователно няма смисъл да се сравняваме. Защо Ана не обичала сравнението, ли? Защото тя била свидетел как в повечето случаи то ставало причина за завист и нещастие, не за надграждане и подобряване на живота. Виж, друго било с вдъхновението. Вместо сравнение – вдъхновение. Силата на вдъхновението Ана прилагала и във възпитанието на Клара и Кристо.

Случвало ли ви се е да загубите посока и да усещате, че ви липсва смисъл в живота? Според източните философии животът ни се дава, за да израстваме духовно. Всяка религия ни предлага собствена концепция за смисъла на живота. Несъмнено е (независимо коя религия изповядваме), че сме смъртни, че физическият ни живот има край, че времето и възможностите ни са ограничени. Затова трябва да използваме талантите си и всяка дадена възможност да създадем нещо смислено, което ще премине през времето. Често се фокусираме върху миналото или пък обратно – обсебени сме от бъдещето или от това какво има след смъртта. Защо вместо това не се фокусираме върху това какво има в живота и какво може да ни донесе настоящето? Как можем да живеем живот, изпълнен със смисъл, и да му се наслаждаваме или тази програма е „премахната“ още със сътворението ни? Ана познавала много хора, които уж трябвало да са щастливи, а продължавали да се оплакват, че не виждат смисъл в дните си. Около тях имало десетки възможности да придадат смисъл на живота си, но те сякаш не ги забелязвали, фиксирани в оплакването, че „все търсят щастието си и не го намират“, затова тя решила, че вместо щастието, ще преследва смисъла. В момента, в който нейното мислене се променило (разбира се, това не станало бързо), тя започнала да получава повече радост от работата си, от общуването с другите хора, от отглеждането на децата си, от техните успехи, от дребните ежедневни неща, като разходка в парка, слънчев ден или дори от слушането на музика в колата по време на задръстване в час пик. „Това, което различава човешките същества от животните, съвсем не е преследването на щастие (което се случва навсякъде в природата), а преследването на смисъл, което е уникално за хората“, коментира социалният психолог Рой Баумайстер. Той смята, че в смисления живот човек използва най-мощните си сили и таланти, за да се впише в определена група или за да служи на нещо, за което вярва, че е по-голямо от самия него. Когато придаваме смисъл в живота си и живота на други хора, ние участваме в нещо по-голямо от нас и се свързваме със света по различен начин.

Търсенето на смисъла се оказва по-трудна и по-голяма задача от търсенето на щастие, защото мнозина от нас успешно може да се заблуждават, че са щастливи, но не могат да се заблудят, че са намерили смисъла, ако не са. Защото умът не може да ни манипулира, че сме намерили смисъл, ако не сме, докато много по-успешно и за по-дълго може да ни заблуждава, че сме щастливи. Ана познавала много хора, които си мислели, че са щастливи, защото имали определен комфорт и стандарт на живот. Но знаела, че дълбоко в сърцето си те усещат, че не може да се определи като щастлив човек, който се е отказал от детските си мечти, иновативните си идеи, потъпкал е предприемаческия дух, любовта към пътешествията, не е създал нищо смислено и просто е „окачалка“ за луксозни дрехи и „преработвател“ на изискани ястия. Платон говори за хора, които от рождение са поставени в пещера и са обърнати гърбом към изхода: те виждат само сенките на предметите, но не и самите предмети. Някои живеят охолно в своята „пещера“ години наред, никога не се обръщат с лице към изхода и не правят и крачка напред.

Според логотерапията на Виктор Франкъл намирането на смисъла на живота е ключът към психичното здраве. Логотерапията се заражда с основна цел да върне смисъла на живота на човечеството след двете опустошителни световни войни и масовите самоубийства в средата на XX век. Основната концепция на тази терапия е да насочите вътрешния си поглед към външния свят, да се разсеете от собственото си страдание и да осъзнаете нуждата си от свързаност със света. Оттук и името: „логос“ на гръцки означава „смисъл“. Според Виктор Франкъл всички проблеми започват в момента, в който се фокусираме върху собствените си преживявания. За да намерим смисъл на живота си, е необходимо да излезем от собственото си Аз. Според проучването на Питърсън и Селигман (2004) трансцендентността обхваща няколко силни страни на характера, като усет за красотата, благодарност, надежда, чувство за хумор и наличие на силна вяра за по-висша цел и смисъл на живота.

Ана постепенно осъзнала, че ние не просто трябва да търсим смисъл на живота, а сме отговорни за неговото създаване. В последните години все по-често ѝ се обаждали с молба за помощ хора, които твърдели, че са загубили смисъла в живота си, а привидно те били успешни и добре поставени в обществото. Част от тях били ключови фигури в политическия живот на страната и имали потенциал да бъдат двигател на много смислени инициативи, но сякаш виждали само възможностите на физическо и материално ниво. Толтекски учител пък казвал, че ние никога не търсим смисъла, ние търсим вдъхновението. А винаги, когато творим, се нуждаем от вдъхновение. С други думи, не трябва да търсим щастието, а вдъхновение за изграждане на смисъл в живота ни. Щастието ще дойде просто като следствие. Няма смисъл да пропиляваме живота си в търсенето на следствието, без да сме предприели необходимите действия, от които то да произтече, нали? Смисълът на живота е в това да създаваме смисъл, за което трябва да имаме вдъхновение. И все пак – как да го направим? Има ли правила? Има ли от кого и на какво да се научим?

За найважните неща

в живота няма училище

За най-важните неща в живота никой не ни учи. Никой не ни учи, че трябва да изграждаме смисъл. Никой не ни учи и на далеч по-лесни неща. Като например как да бъдем добри родители, как да обичаме, как да общуваме качествено с околните, как да черпим сила от миналото си, творейки настоящето. Учим се чрез това, което ни се случва, включително и най-вече чрез любовта. Някои казвали на Ана, че се учат от грешките на другите, но според нея се заблуждавали (тя смятала, че подобни хора се плашат от последствията на грешките на другите). Не бива, мислела тя, да се бърка страхът с истински урок. Истинският урок е път, движение, понякога по спирала, не право нагоре, понякога надолу, но винаги има движение. Докато в страха застиваш като в лепкава паяжина. Не можеш да мръднеш, но можеш да гледаш през пелената как другите минават покрай теб. Някои по-бързо, други по-бавно, но се движат. И какво ти остава – ако случайно някой попадне в твоята паяжина, като лаком паяк да се опиташ да го задържиш. Не, разбира се, подходящия за теб, а онзи, който ти попадне. Паяжината на страха обаче може да те превърне и в муха. Тогава става по-сложно. Защото мухата започва да се страхува, обгърната от нейните нишки, и така този страх се умножава. Ева (най-добрата приятелка на Ана) на няколко пъти попадала в чужди паяжини, където се задържала известно време заради вродената си толерантност. Но поради присъщата си непоносимост към всякаква лъжа или несправедливост успявала да ги разкъса и да продължи напред. Опитала се да разклати паяжините отвън, но не се получило. Хората, останали вътре, си ги харесвали. След няколко кратки опита тя се обърнала и продължила пътя си, защото разбрала, че паяжината на страха може да се разкъса само отвътре и никой отвън не може да ти помогне. Забелязала, че оплетените в паяжини на страха не са получили най-важния урок, за да не попадат в тях, или ако попаднат, да могат бързо да се освободят – безценния урок на безусловната родителска любов.

Мексиканският романист и психолог Луис Ривера казва, че „любовта трябва да се учи, както музиката трябва да се учи“. Децата се учат на любов от родителите си, но какво се случва с онези, на които този урок не им е преподаден както трябва? „Попадат в паяжините“, щеше да ви каже Ева, ако ви познаваше. Хенри Д. Торо, американски писател и философ, също казва, че любовта е изкуство, в което трябва да се обучаваме. Често с години се учим и пак се оказва, че все още не сме го овладели добре. Ако обаче сме готови да се борим за любовта, да се стремим да опознаваме себе си и партньора до нас, да осъзнаваме и поправяме грешките си и да се учим от преживените уроци, със сигурност ще успеем. В ученето на любовта ние трябва да разчупим всички стереотипи и предварителни нагласи и да прогледнем за същността на конкретния човек, проявена при дадени обстоятелства.

Някои казват, че Бог е и зад лошото, което ни се случва, защото то ще ни научи. Затова и майката на Клара и Кристо ценяла и тези свои уроци и учители, благодаряла и за лошите дни. Преминавайки през тях, тя написала тези истории послания, които сякаш се изливали от нея в моментите, когато искала да каже нещо на децата си и на приятелите си. Нещо, което според нея било важно, но не искала да натрапва на никого. А просто да го съобщи. А те, останалите, щели да ги разберат, ако е дошло времето за това. Никога – по-рано. И никога – насила. За разлика от светското училище, в което често просто се наливат знания, които трябва да се наизустяват, историите на живота могат да се повтарят в най-различни варианти, докато не си научим уроците и не променим нещо съществено в начина, по който възприемаме и реагираме на света.

Ана често се връщала към миналото, първоначално с горчивина и съжаление (като повечето от нас), но с всеки изминал ден все повече с усмивка, лекувайки го. Като лекувала миналото си, тя лекувала себе си. А като лекувала себе си, лекувала и околните. И всяка нейна история лекувала, защото била написана от любов и с любов. Каквото и да ѝ говорели, тя знаела, че това са правилните избори в живота (от любов), независимо колко странни изглеждали понякога в очите на другите. Не в името на любовта, не заради любовта (защото в името на любовта се правят милиони погрешни избори), а от гледната точка на любовта. И аз, стоейки до нея, се възхищавах на нейните избори. Те невинаги изглеждаха логични за хората отстрани. Например когато Ана спря на стопаджия и четири месеца по-късно се омъжи за него, или когато – с две малки деца, напусна сигурна и добре платена работа и се хвърли към неизвестното, или когато се омъжи повторно за бащата на децата си, а после все пак се разведе с него за втори път. И всяко едно от тези решения беше правилното. Защото бе направено от любов. Първо – от любов към другия, а след това – от любов към себе си и децата си. И по някакъв странен начин дори последното решение е взето от любов към другия – в последните години на втория си брак с бащата на децата си Ана осъзнала, че не е честно да тормози човека до нея с очаквания, на които той не може да отговори. Че няма смисъл да очаква от него неща, които той не може да ѝ даде. А още по-нечестно би било да го обвинява, че не е способен на това, което тя очаквала от него. Защото тя трябвало да го види още от самото начало. И „грешката“ била нейна. Никой не я бил научил, че за очакванията трябва да се говори открито (родителите ѝ били прекалено деликатни хора). Няма нищо нескромно в откритото, искрено заявяване на нуждите ни. Не казвам, че трябва да има въпросник с отметки или лексикон, който трябва да попълваме, преди да започнем сериозна връзка, но ако хората комуникират по-открито и честно не само с другите, но най-вече със себе си, биха си спестили доста погрешни пътеки. Учим се от грешките си, а когато бързаме да живеем, тези грешки са повече. Но това, че допускаме грешки, не ни прави грешни. Просто ни дава повече възможности да се учим. А Ана много бързала да живее, така че има какво да ви сподели...

Тази гледна точка (на любовта) е, от една страна, близка, от друга – далечна, тя осигурява хладина на ума, но топлина в сърцето. И тази топлина винаги се усеща от отсрещния дори и хладината в ума да се трансформира в думи, които не галят ухото. Защото може да са истината, която сърцето да жадува, но умът да потиска. И така, аз записах част от историите на Ана и на нейните приятели, както и тези, които е прочела, така, както ми ги разказа тя. Не промених нито дума, защото не го направих, преди да са ме променили те. А след това не можех. Те просто са си истински. И така ги представям на вас. От време на време и аз се включвам с коментар и опити за научно-философско-езотерично обяснение на случващото се. Но не променям нейните истории. Те са точно такива, каквито са се случили, и имат потенциала да ни научат на нещо ценно (или просто да ни го припомнят, ако сме забравили), но не от амвона на високомерието, на „успелия“ човек или на фалшивата „папагалска“ нагласа за позитивно мислене при всякакви ситуации (станали така популярни и комерсиални в последните години). Тези истории са разказани като послания на Ана към Клара и Кристо, разбира се. Уж били за тях, но всеки, който ги е прочел (от десетките хора, на които предварително прочитах части от книгата), ги e разбирал и се е припознавал в тях. Често тези, които са ги чели, както вече ви споделих, казват, че били написани като че ли за тях. Но това е така, защото ние имаме универсалната нужда от разбиране, приемане и любов. Всъщност психолозите казват, че човек има по-голяма нужда от това да бъде разбран, отколкото да бъде обичан. Ако се чувстваме неразбрани и неприети дори и да бъдем обичани, то тази обич лесно и сигурно може да се обезсмисли. В книгата си „Необходимостта да бъдем разбрани“ Майкъл Шрайнер отбелязва: „Несъзнателният страх, който сякаш е неизменен фон на живота ни, е, че ако не бъдем разбрани, ще е все едно не сме съществували“. Това да бъдем разбрани, носи много повече хармония и спокойствие в живота ни, отколкото ако сме обичани без разбиране. Обграждайте се с хора, които ви разбират. Това могат да са приятели, непознати, хората, които ви лекуват, или вашите учители. Никога не подценявайте никого, който ви разбира. Дори ако е животно. Защото разбирането невинаги е в словото. Даже, бих казала, никога не е там. То е в невербалната комуникация и в действията. Съвсем не казвам, че разбирането е заместител на любовта, но да бъдем разбрани, е по-основната ни потребност и ако не се чувстваме обичани, то поне, ако се чувстваме разбрани, можем да усещаме пълнотата на дните си. И в същото време те, дните, могат да изтичат безмислено и безвъзвратно дори и да се чувстваме обичани. Или пък може да сме обичани, но да не виждаме смисъл в точно тази любов. Често ние по неволя ставаме експерти по бягство от действителността и болката (майката на Клара и Кристо познавала много такива експерти; сигурна съм, че и вие също), но това, което постигаме, не е решение на житейските главоблъсканици, а повече стрес, изтощение, болести и неистина в живота ни. След известно време живот в бягство дори тялото ни започва да страда и да не функционира пълноценно. За да се справяме по-добре, всъщност се нуждаем не от механизми за оцеляване и преодоляване на болката, а от техники за повишаване на осъзнаването. Това означава да насочим вниманието си върху вътрешните процеси, противно на това, което обичайно възприемаме като ответно поведение. Сигурна съм, че нерядко сте чували израза „клин-клин избива“ като съвет за справяне с проблеми, но това всъщност е най-сигурният начин да ги задълбочим. Няма да реши проблемите ни прекарването на повече часове в офиса, смяната на един партньор с друг или напускането на работа, която не ни харесва. Ние трябва да се научим да се фокусираме върху собствената си несигурност, егото ни, неуспехите и страха ни от отхвърляне (все неща, за които не ни харесва да говорим, нали?) по един конструктивен начин и да постигаме хармония с тях. Никой не иска да изпитва ярост, разочарование или да плаче от безсилие. Но опитите ни да не страдаме, често ни увличат в нови страдания – процес, който в повечето случаи е неосъзнат. Нито един човек, работа или материална придобивка нямат потенциала трайно да намалят терзанията ни, защото не се насочват към тяхната първопричина.

Ние имаме нуждата да бъдем чути такива, каквито сме, с всичките ни странности; такива, каквито си позволим да се покажем. Както когато белим глава лук, с течение на времето пластовете падат и ние показваме все повече от себе си, макар този процес понякога (както при беленето на лук) да е съпроводено със сълзи. Но когато го правим по правилния начин, това са сълзи на облекчение, не на горест, яд или тъга. А правилният начин е различен за всеки. Макар нуждите ни да са универсални, пътят към удовлетворяването им е индивидуален. Никой не ни учи как да бъдем истински. Уроците за всеки са индивидуални, а примерите могат да дойдат през хора, случки и събития, но ги виждаме истински и ги осмисляме едва когато сме готови за тях. Това не са истории, които да ви повдигнат с фалшивата сила на позитивното мислене. Всъщност Ана не обичала да мисли позитивно. Тя била позитивен човек (и все още е, доколкото ми е известно), но страняла от хора, които вечно са в приповдигнато настроение и прекалено любезни (тя смятала хората, които винаги са любезни, за лицемерни). Най-добрата приятелка на Ана – Ева, била сгодена за Том (гражданин на Обединеното кралство). Мисълта, че този брак може да се окаже най-голямата грешка в живота ѝ през последните 15 години, бавно си пробивала път към съзнанието ѝ. Ева успяла първо да осъзнае, че вечно позитивното настроение на Том не е нищо повече от защитна броня срещу света, която не сваля, защото, ако го направи, ще се разпадне на хиляди парченца. Ана страняла от хора, които се стремели да се покажат в идеална светлина пред света. Изобщо с годините все повече започвала да забелязва и да отбягва изкуственото. И да цени истинските и естествени неща, тези, които идват от същността. Нещо, на което трябва да ни учат от люлката, ако имаме късмет. С отминаването на годините Ана започнала да се фокусира върху вътрешните си процеси, да разговаря с вътрешния си съдник и да го омиротворява, да гледа през очите на другите и да ги възприема като човешки същества (което, разбира се, означавало, че тя не робувала на авторитети и титли). Нейната приятелка Ева била сгодена за „перфектния“ бъдещ съпруг Том, който имал един образ в обществото и съвсем друг отвътре – разкъсан на кървящи парчета от вътрешния си съдник и все още живеещ с претенциите на бившата съпруга, забити като ножове в сърцето му. На Ева ѝ отнело около 4 години да го установи. Опитала се да му помогне, но тъй като той никак не искал сам да си помогне, Ева осъзнала, че е време да надделеят любовта и уважението – не към него, а към самата нея. Разбрала, че е длъжна да обели лука – т.е. да се открие и оголи душата си, за да се разбере по-добре и най-накрая да се предпочете. А това „белене на лук“, както и истинското, можело да е съпроводено със сълзи. Сълзи на срам, сълзи на облекчение или пък просто сълзи от... любов. Ева осъзнала, че в крайна сметка повечето сълзи, които изплакваме, не са сълзи по някого другиго, а са тези, пролети от самосъжаление. Всъщност и сълзите, пролети от его, били сълзи от самосъжаление. И понеже за най-важните неща в живота няма училище, Ева решила да сподели с Ана как да постигне хармония между събитията в живота си, вътрешния съдник и обществения образ. Как да постигне ментална хармония и да се опитва да прави най-доброто, на което е способна, независимо дали мие чинии, или пише научна статия. Ана реши да го сподели с мен, а аз го оформих като книга за вас. Някои наричат нейния начин осъзната медитация или „майндфулнес“, докато тя му дала друго име – „приемане“. Приемането по начина, по който Ева го правела, съвсем не означавало примиряване, нито пък бягство. И на това никой не я бил учил, затова тя решила да го сподели с другите. Тази книга е и за приемането. На нас – такива, каквито сме, и на другите – такива, каквито са. С всичките им страхове, комплекси и последици от тях. За приемането на света, без да му се противопоставяме.

Том останал в паяжината, Ева продължила напред. Дълго време отлепяла части от парченцата, които останали по нея, но накрая почти успяла да ги махне. Нарочно не искала да махне всичко, за да се свързва с урока, ако случайно го забрави.

Ана имала нетрадиционна представа за семейство. И сега, като се замисля за теорията на Майкъл Шрайнер, си обяснявам, че за нея семейство са тези, които я разбират и подкрепят искрено. Независимо дали са роднини, или не. Независимо дали са хора, или животни. Ана никога не робувала на авторитети или на безпрекословния за някои повик на кръвната връзка. За нея били важни делата на хората, а не тяхното положение в обществото или мястото им в родословното ѝ дърво. Обичала майка си и баща си не защото са ѝ родители, а защото са точно тези родители, които били и от които, както си дала сметка по-късно, имала нужда. Повече от всичко в годините тя се научила да оценява родителските качества на хората по това как изпълняват духовните си задължения към децата, а не какъв стандарт на живот им осигуряват. Нейните родители ѝ налагали известни ограничения, които тя не можела да си обясни навремето – например поради страха на майка ѝ от водата Ана така и не се научила да плува, имала вечерен час, никога не била ходила на море с приятелки, нито пък на детски летен лагер, а когато здравето на дядо ѝ се влошило, въпреки че майка ѝ можела да продължи да я води на уроците по английски език, никой не обърнал внимание на десетгодишното момиче и се наложило тя да ги прекъсне. Десет години по-късно Ана положила известни усилия, за да навакса пропуснатото, а и до ден днешен не може да плува.

Така Ана разбрала, че има умения и знания, които е по-лесно да усвоим, докато сме малки. Затова, когато Клара станала на пет години, Ана я записала на английски език, плуване и ски. За Кристо сторила това дори по-рано. Родителите ѝ неглижирали спорта и добрата физическа подготовка, но Ана знаела, че спортът е полезен не само за физическата форма на децата, но носи и психологически ползи, особено когато не е индивидуален. Чрез спорта децата се научават да печелят и да губят, и именно приемането на загубите е това, което им помага да израстват и да контролират емоциите си. Развиват и търпение в полагането на усилия и увенчаването им с успех.

Съществува огромен потенциал за изграждане на силни, добри хора не само през спорта, но също и през професиите на родителите, както и на бабите и дядовците, през вдъхновяващите истории на други хора и най-вече през личния пример на майката и бащата. Невероятна е силата на личния пример за възпитанието на децата. Няма никакъв смисъл да им повтаряме, че трябва да следват мечтите си, ако ние самите не го правим. „Не учете децата си. Учете се вие. Те и без това ще ви последват.“ Ана не си спомняше кой е казал това, но ѝ се струваше много вярно.

Никакъв потенциал обаче не може да бъде реализиран, ако не знаем как да вземаме решения...