Наричай ме ловец

Предговор

Докато четете „Наричай ме Ловец“, избирайте случайни имена и места и ги потърсете в Гугъл.

Моля ви, правете го.

Ако случайно изберете Лони Андерсън, звездата от „Радио Синсинати“ и съпруга на Бърт Рейнълдс, свържете се с нея. Тя не може да отрече, че е била във Ванкувър, в ресторанта с другите две телевизионни звезди и красивата жена от „Наричай ме Ловец“. Няма да отрече и че унгарският фотограф Ласло Джордж също е бил там... както и Икар.

По същия начин Волфганг Порше не може да отрече, че е летял до Нова Зеландия с най-богатия човек в Румъния Йон Цириак с частния му самолет. Питайте и двамата. И те не могат да отрекат, че са се срещали с антигероя на книгата Цау-з, Човека с язвите.

Питайте Голди Хоун дали написаното за нея в „Наричай ме Ловец“ е истина. Тя ще помни агента от Нашия свят Икар, но разбира се, ще го познава под различно име, подобно на останалите. И да, тя наистина има сладък кикот.

Прегледайте миналите блус класации на iTunes. Същият човек, срещал се със споменатите по-горе, наистина е написал, записал и изпълнил песен, достигнала до върха им.

Този образ от „Наричай ме Ловец“, антигероят, наистина е пътувал до Кабул в Афганистан, летял е с „Блекхоук“ по време на „Прилива“ и наистина е носил шест години униформата на висш офицер от Канадските въоръжени сили – чин, който му е бил даден.

И да, в реалния свят героят Икар наистина е бил модел на списание „Вог“.

Честно казано, когато седнах да пиша този роман, нямах история за разказване, но след като живях повече от половин век, имам история за разказване.

Това е моята история.

Казвам го в преносния смисъл... но също и буквално.

За много от фактите и ситуациите в романа има фотодокументация, която потвърждава написаното или поне някакъв вид доказателство, дори ако „доказателството“ е потвърждение от споменатите хора.

Фактите, които не могат да се докажат, са онези, които могат да се потвърдят единствено от, Бог да ме прости, покойници. Много тях са факти, които биха пресекли тънката линия на правдоподобното опровержение и биха уличили в престъпление герои от романа.

Първоначалният ми мисловен процес при писането на „Наричай ме Ловец“, при създаването на този абстрактен трилър, беше да пиша по начин, който прави ситуациите почти неопределими, противоречиви, да го превърна в произведение на изкуството, при което истинската перспектива е променена... както в кубизма.

Целта ми беше да смеся възможните факти от живота на един човек с факти, които могат да са, но могат и да не са измислица; да създам каша, която подобно на подвижни пясъци да улови читателя, да го задържи и ако той се съпротивлява, ако се бори срещу суспендираната реалност, ако се съмнява в достоверността на написаното, да бъде принуден да търси истината... и с това само да затъне още по-дълбоко в романа.

Искрено се надявам, че някой с голямо влияние и възможности читател ще бъде уловен от кашата и ще се заеме да проучи по-дълбоко написаното на тези страници – толкова дълбоко, че накрая да стигне до единственото възможно заключение... че този роман може и да не е художествена измислица...

... че може просто да е историята на живот, живян отвъд света, в който може да съществува въображението.

Истина?

Може би.

Може би не.

Живаго е мъртъв.

Издебнах го и го убих.

Полицията си замина и сега улицата е тъмна. Тиха. Стоях точно тук и ги гледах, докато го отнасяха. Не. Гледах не е правилната дума. Наслаждавах се, докато го отнасяха. Той никога повече няма да каже „изящен“. Никога няма да те нарани.

Живаго е само първият. Преди това да приключи, всички те ще ме познават като страх.

Ти ме познаваш отпреди много време под друго име. Познаваш ме като Цау-з.

Аз съм Човекът с язвите.

Трябва да знаеш всичко това.

Капан за души.

Това е всичко, което трябва да знаеш.

1.

2020

Пайнхърст, Северна Каролина

Мина кола. Шофьорът не махна. Изграчи гарван, а в далечината продължи да бръмчи шумът на големия град, който не беше тук, но винаги го имаше. Ниала не забеляза нито едно от тези неща. Високите борове прецеждаха светлината на следобедното слънце, приглушаваха деня и сдържаха есенната жега на Северна Каролина. Пощенската кутия беше сребриста тенекия, вече ръждясваща и леко килната на рендосаното бяло колче, забито в земята преди поне двайсет години.

Ниала се намръщи.

Пратката не беше чак толкова необичайна – леко навита, за да влезе през отварящата се нагоре скърцаща вратичка на пощенската кутия. Обикновено съдържаше списания, но те не пристигаха опаковани в дебела жълто-кафява хартия. Докато вадеше пакета от кутията, тя си помисли, че е станала някаква грешка и са ѝ пратили порнографско списание – при това не едно, а няколко. Пакетът беше тежък.

Ха! Тя се усмихна. Това сигурно беше някаква шега. Дори да беше в настроение за подобни неща, кой има време да гледа мръсни снимки? Изпита съжаление. Кога за последно беше в настроение за подобни неща? Преди месец? Чакай, точно така, никога. Работа, винаги работа и никакво време за забавления – така казваше на всеки, който я попиташе. Никакви срещи. Никакви връзки. Трябваше да е или правилният, или никой – смяташе така, откакто се помнеше. Беше престанала да се опитва да разбере защо се пази. Просто го правеше. Това беше една от тайните ѝ.

Пратката нямаше обратен адрес; върху хартията с черна химикалка беше написано само „Цау-з“. Цау-з? Някакво място ли беше това? Никога не беше чувала това име. Странно. Изпълнена с любопитство, тя обърна пратката и бавно скъса опаковъчната хартия, докато вървеше обратно към къщата, като внимаваше да държи палеца си по-далече от ръба. Напоследък имаше какви ли не побъркани. Нейна позната, или поне приятелка на приятелка, получила плик от анонимен подател, в който имало картичка с бръснарски ножчета, залепени с тиксо за ръба ѝ. Ниала потръпна. Гадост. Ама че сбъркан свят!

Нямаше бръснарски ножчета. А само към триста, може би четиристотин изписани на машина листове, прибрани в тежка папка. Тя обърна пратката и се вгледа по-внимателно в опаковъчната хартия. Нямаше обратен адрес, само думата Цау-з в горния ляв ъгъл и „Наемател“ с адреса ѝ отдолу, изписан с прецизен почерк. Но нещо липсваше.

Нямаше печати, нито пощенски марки. Това беше странно. Доколкото знаеше, обикновената поща, колкото и бавна да беше, все още изискваше някакво плащане и доказателство за плащането върху всяко писмо или колет.

Пратката беше зловеща само малко – без бръснарски ножчета, но все пак смущаваща.

Някаква птица плесна с криле в близкия цъфнал храст и я стресна.

Уф. Тя тръсна глава. Стегни се! Скъса опаковката, колкото да извади папката, и бързо прелисти страниците, след което се върна на първата, за да я прочете.

Господи, какво беше това?

Живаго е мъртъв.

Издебнах го и го убих.

Живаго? Убит? И се наслаждавал?

Внезапно усети как безпокойството изпълзява от тъмното място, където непрекъснато се мъчеше да го държи под контрол. То беше нещо живо вътре в нея, чувството за безнадеждност и отчаяние, което дебнеше винаги, още откакто беше дете. То беше нейният постоянен спътник.

По дяволите. Пратката беше от някой сбъркан. Преследвач? Някой, който я беше последвал от града и беше сложил пратката в пощенската ѝ кутия? Би трябвало да я сложи лично, ако изобщо беше „той“. Винаги беше „той“. Страхотно, точно каквото ѝ липсваше в живота.

Завъртя глава и погледна зад себе си. Дали онзи я наблюдаваше в момента? Господи. Кой имаше нужда от това? Огледа гората наоколо. Клоните надвисваха над алеята, по която беше дошла от къщата до пощенската кутия на пътя. Чудесно. Параноя. Точно онова, което ѝ трябваше, за да попълни колекцията си от неврози. Самотата е добра за душата, но докато сега стоеше и се оглеждаше за някакво движение или издайнически очертания в храсталаците и замрялата борова гора, тя съжали горчиво за решението си да се премести тук, да се махне от ярките светлини и суматохата на града.

– По дяволите. – Този път го каза на глас. И после го каза отново, но този път се скастри заради лошия си навик. Стига, момиче! Това е просто някакъв тъп ръкопис. В края на краищата все някой знаеше, че тя е журналист – някой, който искаше да се прави на загадъчен. Цау-з. Който и да беше той. Вероятно някой познат, някой, който се е чувствал прекалено неуверено, за да може просто да дойде и да я помоли да прочете работата му – най-вероятно защото не ставаше за нищо.

Тръсна дръзко глава и тръгна по напуканата асфалтова алея към наетата къща.

Усмихна се.

Все пак на този подател трябваше да му се признае нещо. Беше я грабнал с всички те ще ме познават като страх. Доста добре, който и да беше авторът.

Цау-з.

Но пък името си беше тъпо.

– Кафе? – Съквартирантката на Ниала Люба беше най-добрата ѝ приятелка. За разлика от нея беше дребна, „метър и петдесет боса и с мокра коса“, както казваше, и винаги се смееше на тъпата си шега. Ниала я обичаше. Бяха приятелки още като студентки по журналистика в Карлтън в Отава, Канада. Като стана дума за тъпотии, Люба беше избрала студения Канадски университет, а беше могла без проблем да учи в някой от Бръшлянената лига. За разлика от семейството на Ниала, семейството на Люба беше богато. Олигархически богато.

За разлика от Ниала ли? Това беше глупост. Ниала изобщо нямаше семейство, да не говорим за богато.

– Какво е това? Какво си получила? – Както винаги, Люба не си направи труда да изчака отговора на Ниала за кафето. – Ето. С достатъчно сметана, за да задави веган с непоносимост към лактоза.

Ниала завъртя очи към тавана.

– Как успяваш да си толкова слаба? О, вярно, по два часа във фитнеса всеки ден, дисциплина и салата. Гадост. Мразя те.

И Люба се тръшна на мекия фотьойл, който беше единственото, с което беше допринесла за обзавеждането на извънградската им къща.

– Е? Какво е това?

– Не съм сигурна. – Ниала държеше предложената ѝ чаша в едната си ръка и папката в другата. – Някакъв ръкопис, ако не се лъжа.

Люба сбърчи носле.

– Чий? – Тя скочи от фотьойла, застана до доста по-високата си приятелка и се опита да надникне над ръката ѝ.

Ниала леко се извърна, за да ѝ попречи да вижда.

– Не знам.

– Ами дай да видим!

– Не.

– Защо? – Люба си сложи наранената физиономия, към която прибягваше винаги, когато нещата не ставаха по начина, по който искаше. – Добре де. Каква е голямата тайна?

Ниала не беше сигурна защо каза не. Двете винаги си споделяха. Всъщност се познаваха повече, отколкото някой друг познаваше някоя от тях. Или поне и двете знаеха много за Люба. Тя беше украинка; името ѝ произлизаше от думата „любов“ на нейния и на други славянски езици. Беше емигрирала с родителите си в Съединените щати на пет. Родителите ѝ искали дъщеря им да учи в американско училище, но най-вече желанието им било да защитят Люба от хаоса след промените и антиукраинските настроения, характерни за руското мислене.

Люба беше казала на Ниала, че е избрала да учи в Канада вместо в Щатите, защото ѝ харесвало името на страната. Обичаше и името на столицата и често го казваше: Отава. Отава. Канада.

Господи, ако беше имала възможностите на Люба, Ниала определено щеше да избере училището си по по-добри причини вместо това, че името му звучи хубаво. И дали щеше да избере журналистиката като основна специалност? Особено с идеята да работи за вестник? Никой с ума си не би направил подобно нещо. Включително те двете. Вестникарската индустрия закърняваше, значението ѝ непрекъснато намаляваше, докато социалните медии и денонощните новинарски канали привличаха все повече и повече потребители.

А и самата индустрия не беше помогнала особено на собствената си кауза. Ниала беше твърдо убедена, че добрата журналистика е умряла в деня, в който е гръмнал скандалът Уотъргейт. Оттогава насам журналистите търсеха славата, признанието и богатството, които вървяха с „огласяването на голямата новина“. Майната ѝ на истината. Майната им на фактите. Фалшиви новини. Именно това на практика мотивираше всичките ѝ колеги.

Малкият частен вестник, в който работеха с Люба, успяваше да се удържи срещу течението, но най-вече защото обслужваше малка ниша – по-възрастните граждани на Роли, които изпитваха отвращение от мисълта да влязат в 21 век. Хора, които още искаха да чуят двете страни на историята и да си изградят собствено мнение по даден въпрос. Удържането беше може би благовидна фасада. Е, поне все още не отхвърляха чековете им.

Не че парите имаха някакво значение за Люба. За нея журналистиката беше игра, също като живота. Изобщо не ѝ пукаше дали е добър репортер.

При Ниала беше различно. Тя знаеше, че е анахронизъм, отживелица от дните на старомодната журналистика. Без да има своя собствена истина, тя все пак знаеше колко фундаментално важно е познаването на истината.

– Честно казано, не съм сигурна. Искам да видя какво е. След това ще ти дам да го прочетеш.

Люба по принцип не можеше да се нарече особено внимателна, а когато нещо не ставаше по начина, по който искаше, направо изключваше.

– Излизам да тичам. Ще дойдеш ли? – Люба мина покрай Ниала и остави недопитото си кафе на кухненския плот.

Къщата беше чудесна – кухнята, трапезарията и дневната бяха едно. Освен че беше извън града, тъкмо това беше причината Ниала да подпише договора за наем. Тя мразеше затворените пространства; малките стаи, скупчени една до друга в жилищните блокове в града, ѝ се струваха като килии в затвор, като гробници. Това бяха единствените места, които можеше да си позволи в центъра на града, където се намираха офисите на вестника.

Тя мразеше градовете. Винаги ги беше мразила, макар че не знаеше защо. Свежият въздух в провинцията и свободата, откритото пространство, дивите животни, зеленината, дърветата – това бяха нещата, които ценеше дълбоко и които биваха убивани от миризмата на бетон и асфалт.

Беше странно, но когато правеше преходи из планините Блу Рейндж, нямаше чувството, че тя е сред природата, а че природата е в нея. Някак си имаше чувството, че си е у дома. Беше много странно. Сърните не бягаха от нея. И зайците също, докато минаваше покрай тях. Освен ако не беше с приятелката си. Тогава всичко се разбягваше, може би за да се спаси от оплакванията, които Люба сипеше на всяка крачка.

Когато беше казала на Люба, която с радост би живяла в средата на мол, че търси къща извън града, беше очаквала, че приятелката ѝ ще я изостави. Но тя не го беше направила. Люба беше най-добрата ѝ приятелка, единствената ѝ истинска приятелка.

– Не. Ще поработя малко. Приятно тичане.

Ниала седна на фотьойла, от който Люба беше станала току-що. Сложи чашата си на ниската масичка до него, отвори папката и зачете.

2.

60-те години

Малко градче в Америка

– Как мислиш, синът ни бавноразвиващ се ли е?

Къщата не беше най-голямата в квартала, но пък беше тяхната къща. Купена и не напълно платена – всъщност почти не беше платена. От предния прозорец на построената през 1932 година тухлена къща с площ сто квадрата Пит и Роуз можеха да видят също такива къщи, гледащи към тях от отсрещната страна на улицата. Виждаха и алеята и предния си двор – окосена трева, по която никнеха гъби въпреки усилията на Роуз да ги премахне.

– Не говори така! – сопна се Роуз на Пит. Въпросът на съпруга ѝ не беше тема за шеги. Тя не беше ядосана на него. Може би изпитваше тревога? Не точно – по-скоро безпокойство. Безпокойство, смесено с примирение. – Никога повече не го казвай. Той е твое дете.

Тя знаеше, че съпругът ѝ, който беше до нея от десет години, никога не би повдигнал тази тема, че тя е табу. Скастрен, той прегърна Роуз през кръста, привлече я към себе си и се загледа над рамото ѝ. Тя се облегна на гърдите му и хвана ръцете му. Той я прегръщаше, а тя притискаше ръцете му към себе си, докато гледаха сина си.

Няколко минути никой от двамата не каза нищо.

Невъзможно беше да се отрече, че Хънтър1 е различен, но тя не искаше да признае, че в умственото му развитие може да има нещо нередно. Не и това. Само не и това.

Двамата го гледаха, докато накрая Роуз си пое дълбоко дъх, събра сили и наруши съзерцателната тишина. Въпреки онова, което беше казала току-що на съпруга си, въпреки всички години на отрицание, нямаше как да продължат да си затварят очите.

– Учителката му каза, че не чете. Каза, че не може да чете. Че може би нещо не е наред. – Стояха така, че Пит не можеше да види как зелените очи на жена му започват да се пълнят със сълзи. – Каза, че трябва да го заведем на лекар.

Роуз потръпна, когато усети как съпругът ѝ се вцепени, гърдите ѝ се стегнаха и първата сълза бавно се търкулна от ъгълчето на окото ѝ надолу по бузата. Последва я втора, после трета и тя тихо се разрида.

Пит продължи да гледа през големия двукрил прозорец, над рамото на покрусената си жена. Тя знаеше, че не е честно да показва на Пит колко се е разстроила от коментара на учителката; знаеше, че ако Пит чуе лоша новина, която е извън контрола му, няма да може да се справи с нея. Щеше да затвори ума си, да я блокира. Пит беше бригадир на пътностроителна бригада през лятото и механик през дългата прерийна зима; казваха, че е добър и в двете си работи. Но това? Това беше нещо, което не можеше да поправи с чук и горелка.

Господи! Просто нормално дете, само това искаха.

Роуз знаеше, че съпругът ѝ искаше син, който да рита топка и да се бори с татко си; хлапе, което тича мърляво и не си оправя леглото; хлапе, което си играе с другите хлапета и прави нормални хлапешки работи.

А получи това. Не, те получиха това.

Пит рядко го казваше на глас, но тя знаеше, че си го мисли непрекъснато – че нещо със сина им не е наред. И двамата си го мислеха. Роуз, която винаги беше грижовният и позитивен човек в къщата, никога не би казала на глас нещо такова и не искаше и Пит да го казва. Синът им беше осемгодишното слонче в стаята. Беше различен още от раждането си.

Отначало не беше очевидно. Вярно, никога не плачеше и за разлика от другите бебета, които беше виждала, не се усмихваше и не се смееше, но тогава не се бяха замисляли за това – просто бяха влюбени до уши в красивото си момченце. Раждането беше минало сравнително леко. Вярно, беше продължило почти дванайсет часа, но в самото раждане нямаше нищо, което да бъде причина синът им да е такъв, какъвто беше.

Самото раждане не беше „по неговата специалност“, както каза мъжът ѝ, но той поне остана в чакалнята на болницата, докато се раждаше синът им – нещо, което споменаваше, когато се случваше Роуз да го обвини, че е „безчувствен“ за едно или друго. Беше доволна, че той беше чакал в болницата, но от този момент на брака им разбра, че съпругът ѝ контролира с твърда ръка емоциите си. Опитваше се да бъде скалата, в която се разбиват вълните.

Тя не беше в чакалнята да сподели чудесния момент със съпруга си, но по-късно Пит ѝ каза колко се е развълнувал, когато докторът дошъл и му казал, че неговата Роуз току-що е родила момче. Момче!!! Леле! Момче!!! Тя знаеше, че поне за момент той не би могъл да е скала. За един съвсем кратък момент би трябвало да се е разтопил по същия начин, по който се беше разтопила тя, когато сестрата ѝ подаде мъничкото вързопче.

Не че Пит нямаше да се зарадва и на момиче – сигурна беше, че щеше да се зарадва, но беше също толкова сигурна, че се надява на момче. Мотоциклети. Коли. Двигатели. Нямаше съмнение, че е планирал всичко още преди раждането, че ако има син, двамата ще правят неща, които неговият собствен баща никога не е правил с него – например един ден да купят заедно кола и да я стегнат. Несъмнено той се надяваше на момче, което ще иска да спортува. Не спортовете, които той мразеше, като европейския футбол например, а мъжки спортове като бейзбол и американски футбол. Може би щеше да стигне до някой шампионски отбор. Разбира се, че щеше да стигне до шампионски отбор. И щеше да бележи точки.

И желанието му беше изпълнено – тя беше дала на съпруга си момче. Но не момчето, което той бе очаквал.

А момчето, което гледаха в момента.

Приближи се куче с вирната опашка и забави крачка, когато видя сина им. Спря за момент и като че ли кимна на Хънтър, преди да си продължи по пътя. Беше много странно как животните сякаш казваха здрасти на сина им. Пит може би си мислеше същото. Клатеше глава.

Къщата им беше една от многото, подредени в полукръг, и техният номер беше 18. Като се изключеше разликата в квадратурата, покрай извития път имаше шейсет и четири почти еднакви къщи, но тяхната беше единствената тухлена. Роуз беше толкова развълнувана, когато я видя за първи път. Това беше нейната къща мечта. Освен че беше тухлена, се намираше на тиха улица в приятен квартал, с добро училище на две пресечки от тях.

През трите години, откакто синът им учеше там, Пит нито веднъж не беше ходил в училището и не се беше срещал с учителите и директора. Роуз не го съдеше заради привидната му липса на интерес – той си имаше предостатъчно грижи, след които и тревогата, че може да остане без работа. Пит не искаше да се сбъдне предсказанието на баща му, че ще се провали в живота, и за нищо на света не би разбил сърцето на Роуз, като се наложи да се върнат обратно в малката каравана, в която бяха живели допреди три години, когато обединиха спестяванията си, за да платят първата малка вноска за къщата.

Пред къщата минаха няколко деца, малко по-големи от сина им, смееха се и се бутаха едно друго. Роуз не можеше да е сигурна, но изглеждаше, че се смеят на Хънтър; и го сочеха с пръст. Тя усети как Пит се напрегна отново – подигравката го ядоса на мига. Тя нараняваше съпруга ѝ толкова, колкото и знанието, че съседите ги съжаляват, че са родители на странно дете.

Тя отново си пое с мъка дъх, откъсна се от Пит и бръкна в джоба на хубавата си лятна рокля на цветя. С Пит се обичаха, но бяха пълни противоположности. Тя винаги беше дама, винаги благоприлична, деликатна и женствена, работата ѝ беше да сплотява семейството, да се грижи за съпруга си и да отглежда сина им. Пит беше корав, голям и груб и работата му беше да ги изхранва, да защитава нея и момчето им.

Роуз избърса очи с кърпичката си, овладя се и погледна през прозореца към топлия юнски следобед. Дворът беше изпъстрен със слънчеви петна там, където лъчите успяваха да си пробият път през листата на голямата топола. Когато купиха къщата, тя беше помолила Пит да направи на дървото къщичка. „Тя ще ви събере“, беше му казала.

Но не ги събра. Хънтър не прояви никакъв интерес. Едва погледна нагоре, когато Пит, така горд с творението си, посочи къщичката, която беше направил само за един уикенд. Роуз не мислеше, че е виждала някога толкова тъга в очите на съпруга си, колкото в онзи момент. Отново се беше провалил.

И Роуз открай време имаше чувството, че той, синът им, е причината да нямат друго дете.

Долетя червеношийка, кацна на тревата, подскочи два пъти, видя момчето на алеята, но не отлетя. Птичките никога не се плашеха от детето им. Поради някаква причина те, а и всички животни, били те питомни или диви, като че ли го обичаха, сякаш Хънтър беше едва ли не доктор Дулитъл или Хамелнският свирач на флейта. Той често ходеше при голямата страшна немска овчарка на Тейлър, без да показва и капка страх. Кучето, как му беше името? Бисмарк? Беше вързано на синджир и лаеше свирепо по всички, но не само че пускаше Хънтър да го доближи, а и махаше с опашка в очакване да бъде погалено. Роуз беше виждала как синът им сякаш прави събрание на двора с по пет-шест копринарки или други птички, при това не веднъж, а много пъти. Сякаш той беше част от техния свят, а не от света, в който живееха всички останали.

Госпожа Димерц, която живееше срещу тях, излезе на двора си и премести пръскачката. Тя не беше лоша съседка; беше по-възрастна от повечето в квартала и живееше със съпруга си, но горко на всяко дете, което се осмеляваше да стъпи на тревата ѝ. Кучета също не се допускаха – бяха буквално verboten. Никой в квартала не говореше за това, но се носеха слухове; всички имаха чувството, че господин и госпожа Димерц са германци, успели по някакъв начин да се измъкнат от гоненията срещу нацисти след войната. Бяха на подходящата възраст и си говореха на немски, но Роуз не обичаше, когато хората разпространяват слухове.

Синът им не беше помръднал. Всъщност не беше помръднал през последните два часа. Още си седеше в кашона, който беше извлякъл навън след обяда, в който едва се побираше и който Роуз беше донесла миналата година пълен с покупки от местния кооперативен магазин. Кашонът беше неговата лодка. Хънтър все така държеше дървения метър над ръба на кашона и поклащаше над цимента вързаната за края му връв.

Ловеше риба.

А Роуз знаеше, че синът им ще продължи да си седи в кашона на цимента, както беше правил толкова много часове и толкова много дни наред, докато не го извика за вечеря.

3.

Събота сутрин. Роуз нареди чиниите на масата в кухнята. Искаше ѝ се в годината да имаше 365 съботни сутрини.

– Закуската е готова! – Тя се обърна към печката и вдигна тигана. Пит обичаше яйцата си приготвени по идеалния начин – меки, без загорял белтък. – Ще изстине! По-бързо!

Съботният сутрешен ритуал. Роуз го обичаше, защото тези сутрини бяха нормални; нормални по начина, по който си представяше, че трябва да бъдат. Чу как мъжът ѝ и синът ѝ влизат в кухнята.

– Еха! – Пит понечи да награби жена си.

– Недей! Тиганът е горещ! – Роуз се обърна, за да предпази мъжа си. Не можеше точно да му се измъкне, тъй като в едната си ръка държеше тигана, а в другата дървената шпатула. – Внимавай! Ще се изгориш!

– Не ми пука. Искам си прекрасната жена! – Пит владееше положението и не се поколеба да се възползва максимално от момента, като я прегърна и се наведе да я целуне по врата.

Роуз се наведе със смях, а ухиленият Пит я придърпа към себе си. Играеха редовно тази игра, в която тя уж се съпротивляваше, а той беше открито настоятелен. Това беше балансът, който досега осигуряваше почти съвършения им брак.

– Добре! Достатъчно! Дай си чинията. В тавата има картофени кюфтета, вземи си. Пържените филийки са в супника, но внимавай с капака! Той е от баба ми. – Роуз се извъртя, за да се измъкне от прегръдката му. Гласът ѝ беше строг, но тя продължаваше да се усмихва. – Хънтър! Закуска! Побързай, че баща ти ще тръгне без теб!

Роуз внимателно прехвърляше яйце в чинията на Пит, когато синът им влезе в кухнята. Пит мразеше скъсани пържени яйца, затова тя не можеше да се обърне да поздрави Хънтър.

– Дай си чинията, скъпи. – Още беше съсредоточена в прехвърлянето на яйцето. – И съм ти направила пържени филийки точно както ги обичаш!

Синът им беше по-зле и от Пит. Обичаше яйцата приготвени по същия начин като тези на баща му, но беше още по-непреклонен в желанието си да са идеални.

– Ето, точно както ги обичаш! – Тя още по-внимателно плъзна в чинията му яйцето – меко, без загорял белтък. – И си вземи картофени кюфтета, преди татко ти да ги е излапал всичките.

– Не яж толкова бързо! – каза му след секунда. – Цял час ми отне да приготвя закуската, поне ѝ се наслади.

– Трябва да тръгваме! Няма време за губене! Нали, Хънтър? – Пит отпи голяма глътка кафе. Чисто, не много горещо, не много студено, точно както го обичаше. – По-бързо! Иначе ще изпуснем най-добрите неща!

Събота сутрин. Денят на гаражните разпродажби. Единственият ден, в който синът им сякаш оживяваше. И единственият ден в седмицата, в който той и баща му намираха нещо общо помежду си.

Мина ѝ през ума, че може би не е нормално едно осемгодишно момче да харесва тъкмо гаражни разпродажби. Но в известен смисъл беше нормално, тъй като Пит ги обожаваше. Той дори си тръгна рано от квартирата ѝ в онази събота сутрин, когато прекараха първата си нощ заедно. Роуз леко се изчерви при този спомен. Онази нощ тя не беше била точно благоприлична дама. Пит ѝ беше казал, че трябва да отиде да „плава“ и че ще ѝ се обади по-късно.2 Да плава? Роуз помнеше, че си помисли как думите му ѝ бяха прозвучали малко шантаво, тъй като се намираха на стотици километри от най-близкото езеро, да не говорим за океана. Но той беше честен и нещо в него я караше да се чувства нужна, така че малко шантавото не променяше кой знае какво. Оттогава го наричаха „плаване“, като тяхна споделена шега.

Той наистина ѝ се беше обадил онзи следобед и след една година се ожениха. Роуз се усмихна – оттогава Пит не беше пропуснал нито едно съботно плаване, или поне тя не можеше да си спомни такъв случай.

Пит и Хънтър имаха общ интерес и това беше достатъчно за нея. Ако те бяха щастливи, тя също беше. Опря се на кухненския плот и загледа как синът ѝ внимателно нарязва храната си на малки парченца, смесва точното количество яйце и препечена филийка и разбърква сместа с вилицата, докато тя не стане перфектна. Едва тогава вдигна вилицата към устата си.

Майката на Роуз винаги ѝ беше казвала, че един ден и тя ще има дете също като нея и че това ще е моментът на разплатата. Но нейният син не беше като нея. Не беше и като баща си. Той беше... различен. Роуз се извърна. Мразеше това. Мразеше, че когато си мисли за единственото си дете, всичко винаги се свежда до същата гадна дума – различен. Мразеше дори да си я помисля.

– Хайде тръгвайте – каза тя през рамо. – И успех!

Завъртя крана, за да напълни умивалника. Чу как двамата избутват столовете си назад от масата и знаеше, че мъжът ѝ ще дойде при нея, докато тя гледа водата.

– Днес е денят! Усещам го! Миналите три седмици бяха мижави за разпродажбите, но днес ще се случи! – Пит застана зад нея и я прегърна. – Благодаря за закуската. Благодаря, че си моя жена! Трябва да тръгваме! Ще се видим следобед!

– Не харчи прекалено много – предупреди го тя през рамо. – И не забравяй да държиш Хънтър под око.

Не очакваше отговор – знаеше, че предупрежденията ѝ са отправени към човек, чиито мисли са съвсем другаде. Пит беше твърде възбуден, за да слуша нещо друго освен собствените си мисли и надеждата си, че някъде, на някоя гаражна разпродажба, ще намери сделката на живота си. Роуз поклати глава и се обърна да разчисти масата. Ако това го правеше щастлив, ако правеше сина ѝ щастлив, какво толкова? Постоя за момент неподвижна, остави чиниите на масата и отиде до прозореца на дневната.

Мъжете ѝ бяха на тротоара и се качваха в стария „Интърнашънъл Харвестър“ на Пит, модел 1952 година. Той много се гордееше със зеления пикап. Винаги го паркираше на улицата петък вечер преди съботното излизане, за да не губи време да го изкарва заднишком по алеята. Роуз отново поклати глава.

Загледа как Хънтър отваря вратата. Беше му висока, но той успя да вдигне единия си крак вътре и започна да подскача, за да набере инерция и да се качи. Роуз въздъхна – можеше да използва стъпалото, то беше там точно за тази цел, но както обикновено той правеше нещата по своя си начин. Все едно заявяваше – това си е моят живот. Не го казваше на глас, но го правеше по свой начин с всяко свое действие. Растеше толкова бързо... Щеше да е едър, когато порасне. И хубав. Роуз скръсти ръце и продължи да гледа как синът ѝ се мъчи да се качи в пикапа; баща му вече беше вътре и чакаше нетърпеливо да запали двигателя.

Пит се нуждаеше от удар. Както винаги, щеше да търси железарски и дърводелски инструменти, косачки, стари дизелови помпи – каквото и да е, стига от него да могат да се направят пари. Веднъж дори се беше върнал с малък двигател на трактор, защото бил „неприлично евтин“, както се беше изразил. Роуз го беше кастрила онзи ден, беше му казала, че не могат да си го позволят и че трябва да е по-разумен с харченето на парите. Сега се усмихна, когато си спомни как той продаде двигателя за триста долара повече от сумата, за която го беше купил. „Нали ти казах!“ Пит, жив и здрав да е, не беше бизнесмен – беше похарчил почти толкова за части, за да поправи двигателя, и беше вложил поне двайсет часа от времето си в работа по него.

И все пак се опитваше, а това беше най-хубавото.

А пари им трябваха. Не беше лесно да свързват двата края и Роуз го знаеше. Тя водеше семейното счетоводство и плащаше сметките. Пит работеше здраво, но в бъдещето му никога не бе фигурирала стипендия в Харвард. Роуз знаеше, че вината не е негова. За разлика от нейното семейство, семейството на Пит нямаше склонност към образованието. Никой от тях не беше завършил нещо повече от средно, така че Роуз знаеше много добре какъв живот я очаква, когато каза „да“ пред олтара.

Докато го гледаше, почувства топлина, която не идваше от сутрешното слънце, което едва започваше да стопля квартала. Пит беше добър човек, но му трябваше подтик, сериозен подтик. Животът му не беше лесен. Роуз беше виждала баща му само няколко пъти, но те бяха достатъчно. Той не се държеше добре с Пит и майка му. Колкото и да се стараеше Пит, колкото и добре да се справяше, баща му, обикновено пиян, намираше повод да му се присмее. Най-гадното беше, че го правеше пред Роуз с ясното намерение да унизи сина си.

Може би това беше част от причината тя винаги да се опитва да види доброто в съпруга си, да се омъжи за него, да го превърне с грижите си в мъжа, който би могъл да бъде, ако беше имал грижовен баща вместо онзи, който му беше отредила съдбата. Пит беше като птица със счупено крило и тя се чувстваше задължена да се грижи за него, да му помогне.

Но Роуз знаеше, че колкото и здраво да работи той, парите не само намаляваха, но и направо не стигаха. Не беше казала на мъжа си, но по начина, по който я караха, следващия месец нямаше да направят вноска по ипотеката. На Пит му трябваше добра сделка, наистина добра сделка, или щеше да ѝ се наложи да вземе пари от заделените за храна, за да плати на банката. Навикът му да участва в гаражните разпродажби обикновено не вредеше на семейните финанси, но и рядко се случваше да помогне.

Загледа как Хънтър затваря вратата на пикапа. Хънтър. Не беше често срещано име и определено нямаше нищо общо с ловуването. При всичките му отлични качества Пит определено не беше ловец. Не че имаше нещо против ловуването, просто нямаше наклонност да гони дивото, когато можеше да си остане у дома и да работи по някое съкровище, на което е попаднал по време на поредната си съботна обиколка.

Не, синът ѝ се казваше Хънтър, защото тя беше настояла да го кръстят така. Знаеше го от мига, в който докторът ѝ го подаде увит в пелени. Тя плачеше от радост, но не и бебето ѝ. Синът ѝ мълчеше; гледаше я, сякаш дебнеше нещо в очите ѝ, нещо вътре в нея.

Хънтър Пауъл Котън Йохан – тя беше настояла и за второто и третото име и бе оставила на Пит само последното. Това не беше типично за нея и тя бе малко изненадана от собствената си решимост, но нямаше намерение да отстъпва, а Пит дори не се опита да я накара да размисли. Хънтър – нищо против. Беше му малко по-трудно да преглътне средните имена на сина им, но прие и тях, когато Роуз обясни, че истинското име на рода ѝ е Пауъл–Котън, а не само Котън, както се водеше преди да се омъжи.

Роуз имаше един дядо, Пърси. Пърси Хорас Гордън Пауъл–Котън, пътешественик, ловец, природозащитник, музеен уредник и фамилна легенда, на когото тя открай време се беше възхищавала. Беше го правила най-вече заради уважението и славата, които беше донесъл на рода ѝ в Англия. Въпреки че беше починал през 1940, когато Роуз беше на годините на Хънтър, историята му, разказвана години наред, когато родът се събираше, докосваше някаква струна в душата ѝ.

Понякога, както сега, тя имаше чувството, че ако се беше родила в друго време, на друго място или ако беше момче, може би нещата щяха да са по-различни. И както винаги изпита вина. Това беше глупост. Ако нещата бяха различни, нямаше да има всичко, което имаше сега. Пропъди тази мисъл и махна с ръка на момчетата си, докато потегляха.

Престани.

Чуй ме.

Преди да научиш повече, трябва да разбереш нещо.

За мен. За себе си. За красотата.

Истинската красота не е нещо, което може да се види.

Истинската красота може само да се почувства.

Чувството за цвят – така аз „видях“ истинската красота.

Тогава не го знаех. И как бих могъл? Осемгодишен. Всичко започна тогава. Помня я как махаше с ръка. Помня пътуването с колата. Помня как в онзи ден спрях, и как влязох в моето бъдеще, в твоето бъдеще.

Помня, че бях щастлив.

Моят свят, не светът, в който живеем аз и ти, а светът, който виждам, е различен от онзи, който виждаш ти. Всичко в този свят е в някакъв нюанс на кафявото. Той е свят сепия, освен когато се появи нещо изключително красиво. Тогава се появява цвят, какъвто никой никога не може да разбере. Цвят. Толкова много пъти съм се опитвал да го обясня. Никой не разбира. И как биха могли? Те не виждат света, който виждам аз. Те не чувстват цвета.

Онзи ден не би трябвало да е различен от всеки друг, но беше.

Кафяво и кафяво. Кафяво и кафяво. Кафяво и кафяво.

И тогава го почувствах. Цвят. Цвят, който не може да бъде пропуснат.

Цвят. Сияен, пулсиращ, толкова великолепно очевиден в кафявото и кафявото на моята вселена.

Взех го.

Може би това не беше единственото събитие, задвижило толкова много неща. Може би не беше единственото нещо, което причини всичко. Може би съдбата и предопределението се бяха разбрали да ме доведат до този момент.

Може би не беше онова нещо, което те причини.

Което причини теб, Ниала.