Въведение

Стоях на ръба и се взирах надолу в най-дълбоката дупка, която бях виждал някога. На дъното ѝ имаше група хора с каски, или поне така ми казаха, но не можех да ги различа с невъоръжено око. На земята недалеч от тях имаше стотици килограми експлозив. Обясниха ми, че мощността му била достатъчна да унищожи цял квартал.

Пред мен имаше метално табло с две копчета, а до мен стоеше мъж с уоки-токи. Слушахме контролната зала, където някой правеше обратно отброяване. Бяха ми казали, че когато отброяването стигне до нула, да натисна двете копчета едновременно. На заряда от детонатора щяха да му трябват части от секундата да стигне до дъното на ямата, след което площ от пръстта на Невада колкото футболно игрище щеше да се разпръсне пред очите ни.

– Най-напред ще усетите ударната вълна – каза мъжът с уоки-токито. – После ще видите как земята се надига, а след това ще чуете експлозията. В този ред. Малко шантаво е.

Не бях дошъл насред пустинята да взривявам бомба – бях тук заради една таблица. Няколко месеца преди това, докато преглеждах британската търговска статистика, бях забелязал нещо странно – потоците злато изкривяваха числата, а оттам и картината на националната икономика. Оказа се, че за кратък период златото се оказало най-изнасяната стока от Великобритания, изпреварвайки автомобилите и продуктите на фармацевтичните компании. Това беше озадачаващо, тъй като страната няма златодобивна индустрия. Как беше възможно страна без значителни златни залежи да стане една от най-големите производителки на злато? Доколкото успях да разбера, част от отговора се дължеше на това, че голяма част от златото в света минава през Лондон напът за някъде другаде. За да реша загадката, заминах там, където наистина добиваха благородния метал, за да проследя пътя на златото от земята до рафинерията и след това до света под формата на кюлчета. Но когато започнахме да снимаме, се оказа, че имаме за разказване една още по-интригуваща история, която казва наистина много за отношенията между човека и света.

На продуцентката ми ѝ трябваха няколко месеца да убеди минната компания „Барик Голд Корпорейшън“ да отвори вратите си за нас, и няколко дни, за да стигнем до място извън Лондон. Мината „Кортес“ не е от местата, на които можете да се натъкнете случайно. В нашия случай ни трябваха два полета и четири часа път през солените равнини на Юта, както и още два часа път с хората на „Барик“. Имаше шосе, предимно пусто, с изключение на някой тежък камион, после дълъг път през пустинята и накрая черен път, който се виеше през дълга, суха и необитаема долина. Типична каубойска земя.

Самата мина се намира на склоновете на Маунт Тенабо – главния връх в планината Кортес, която е свещена за западните шошони. Самият процес на добиване на метала е сравнително прост и е като техниките, използвани от миньорите през XIX в., макар и в наистина гигантски мащаби. Скалите се взривяват, разбиват се и след това се стриват на прах и накрая се смесват с цианов разтвор, при което златото се отделя от скалните частици.

Това е реалността на експлоатацията на ресурси през XXI в. – превръщаме огромни количества скала в прах, след което добиваме намиращото се в него злато с помощта на химията. Процесът едновременно буди страхопочитание и смущение. Един от рисковете е, че цианът и живакът, използвани при този метод, могат да попаднат в околната среда. В края на краищата, макар компаниите като „Барик“ да твърдят, че следват всички правила, наложени от Американската агенция за опазване на околната среда (ЕРА), природозащитниците непрекъснато предупреждават, че замърсяващи вещества често изтичат от мините. Всъщност преди няколко години Агенцията беше глобила с 618 000 долара „Барик“ и една друга работеща наблизо компания за изпускане на отровни химични вещества, сред които циан, олово и живак. Но главното, което ме порази, докато наблюдавах всеки етап от този процес, беше на какво сме готови в наши дни, за да се доберем до кюлче блестящ метал.

Мащабите са направо умопомрачителни. Докато гледах надолу в ямата, едва различавах камионите на дъното, но едва когато излизаха от нея, си дадох сметка, че те са по-големи от триетажни сгради – само гумите им бяха с размерите на двуетажен автобус. Попитах домакините ни колко земя трябва да прехвърлят, за да добият злато, достатъчно за едно кюлче. Не знаеха точно, но знаеха, че само за един работен ден тези камиони могат да извозят скали с тегло колкото това на Емпайър Стейт Билдинг. По-късно направих някои сметки. За едно стандартно златно кюлче, тежащо 400 тройунции (12,44 кг), те трябва да изкопаят около 5000 тона скала. Горе-долу колкото теглото на десет напълно натоварени Еърбъс А380, които са най-големите пътнически самолети в света. И всичко това за едно кюлче злато!

Може би вече знаете как се добива злато в наши дни и сте наясно, че то не излиза от земята на буци или богати жили, създадени от Майката Природа. Може би знаете, че вместо това златото се получава чрез химически реакции, в които участват някои от най-отровните коктейли, известни на човечеството, и че се добива не толкова с копаене на шахти в земята, колкото с взривяването на цели планини. Може би съм наивен, но аз не си бях давал сметка за това.

Докато гледах в откритата яма към камионите колкото къщи и миньорите, които щъкаха като мравки около мястото на взрива, започна леко да ми прилошава. Не само заради картината пред мен – а и заради нещо, което носех на пръста си.

Няколко месеца преди това се бях оженил. Двамата с жена ми се изправихме пред роднини и приятели и си разменихме златни пръстени като символ на любовта ни. Докато отброяването по радиостанцията продължаваше, докоснах с палец пръстена си и се замислих. Най-вероятно използваното за създаването му злато е било извлечено от земята точно с тези техники, които сега гледах с очите си. Защо не бях проверил откъде е дошло? Отбелязах си да проверя дали диамантите на брачния пръстен на жена ми не са от т.нар. кървави диаманти. Защо тогава не се бях поинтересувал какви жертви са били дадени от човека и земята заради златото? По-късно щях да науча, че ако в миналото са били нужни около триста килограма руда, извлечена с по-традиционни методи, за добиване на достатъчно злато за типичен сватбен пръстен, днес за същото количество трябва да добием между 4 и 20 тона скала. Застанал пред детонатора, аз се почувствах като човек, който току-що е закусил с наденичка и яйца, преди да предприеме обиколка на кланица.

Да не забравяме и самата планина. Ямата, в която се взирах, не беше просто някакво място край връх Тенабо. Тя беше самият Тенабо. Мината беше изкопана буквално в раменете на върха. Когато гледах отсрещната страна на изкопа, виждах множество разноцветни пластове скала, които бяха недрата на планината. Не вярвам във водните божества, почитани от западните шошони, но въпреки това беше трудно да не почувствам, че имаше нещо... ами, брутално и важно в обелването на кожата на земята и надникването под нея.

Докато отброяването продължаваше, аз се обърнах и погледнах отчаяно продуцентката си.

– Искаш ли ти да имаш честта?

Тя ме изгледа слисано и зае мястото ми. Аз отстъпих засрамено и загледах.

Отброяването стигна до нула.

– Първи взрив, Кортес Хил – каза мъжът с уоки-токито и посочи копчетата.

Тя ги натисна. Всичко замря за около секунда. После до нас достигна ударната вълна – нищо драматично, по-скоро като внезапен полъх. Земята се разтресе и погледнах на десетки метри надолу в ямата, където пръстта се беше превърнала в течност. Експлозията разкъса дъното на мината, вдигайки във въздуха прах и пушек. Едва след това чух грохота, който продължи да отеква в долината в продължение на минути.

Икономистът Джон Мейнард Кейнс навремето нарекъл златото „варварска отживелица“. С това е искал да каже, че макар да изглежда красиво като огърлица или в саркофаг, то всъщност не върши нищо полезно.

Несъмнено златото е ценно – защо иначе да взривяваме цели планини заради няколко кюлчета? Но се замислете за момент какво всъщност прави златото. То играе важна, макар и донякъде малка роля в електрониката и химията, но количествата, използвани в двете индустрии, са по-малко от една десета от търсените. Златото всъщност се използва най-вече в бижутерията, за украса и като инвестиция за хората, които се страхуват от евентуална икономическа катастрофа. Една част от златото, което видях да се добива в Невада, в момента сигурно се намира на нечий пръст. Или отново се е озовало под земята, но този път във формата на кюлче в банков трезор. Думите ми сигурно ще прозвучат богохулно на бижутерите и нервните инвеститори, но светът вероятно няма да спре да съществува и цивилизацията няма да забуксува, ако златото изведнъж свърши.

И така, през месеците след пътуването ми до Невада аз продължавах да се връщам към някои въпроси. Ако полагаме такива усилия за извличане на метал, без който по принцип можем да живеем, какви са усилията за добиването на онези полезни изкопаеми, от които наистина се нуждаем? Като стана въпрос за това, кои са материалите, от които зависим? Кои са материалните съставки, без които една цивилизация наистина би забуксувала и откъде всъщност идват те?

Имах предчувствието, че стоманата ще бъде сред тези материали. Повечето сгради и коли (да не споменаваме машините, с които създаваме всичко останало) са направени от тази сплав от желязо, въглерод и някои други важни елементи. А не можем да строим и модерни сгради без бетон. Медта определено е изключително важна, тъй като е в основата на електрическите мрежи, от които зависим. Тъй като все още разчитаме на изкопаеми горива за голяма част от енергията, която произвеждаме, те също би трябвало да попаднат в списъка на жизненоважните материали – макар че може би трябва да включим в него и други като лития, който е в основата на батериите, от които ще се нуждаем в бъдеще. Но как може да се изчисли зависимостта ни от тези материали? И дали техният добив включва същия вид унищожение, на което станах свидетел в мината „Кортес“?

Икономиката, на която посветих по-голямата част от професионалния си живот, като че ли няма много категорични отговори на подобни въпроси. Според стандартното обяснение, едно нещо е ценно толкова, колкото някой е склонен да плати за него. Ако нещо е дефицитно, хората ще ограничат употребата му, ще му намерят подходящ заместител – стига да го има – и ще продължат напред. Край на историята.

И в същото време историята като че ли няма общо с реалността, защото тези неща са наистина от значение. Въпреки че ни обясняват, че живеем във все по-нематериален свят, в който все по-ценни стават неща, които не можем да докоснем като приложения, мрежи и онлайн услуги, материалният свят продължава да стои в основата на всичко останало. Това не е особено очевидно, когато гледаме балансите и отчетите на икономиките ни, които например показват, че четири от всеки пет долара, генерирани в САЩ, могат да се проследят до сектора на услугите, а делът на енергетиката, минното дело и промишлеността намалява все повече и повече. Но на практика всичко, от социалните мрежи до преките продажби и финансовите услуги, изцяло зависи от материалната инфраструктура и енергетиката. Без бетон, мед и фиброоптика не би имало центрове за данни, електричество и интернет. Ще се осмеля да кажа, че светът няма да свърши, ако Туитър или Инстаграм изведнъж изчезнат. Ако обаче внезапно ни свърши стоманата или природният газ, историята ще бъде съвсем различна.

Всички ние си даваме инстинктивно сметка за това. Тези принципи са най-очевидни по време на война, недостиг или финансови крахове. И в същото време за така важната статистика на брутния вътрешен продукт (БВП) доларът си е долар, независимо дали е похарчен за Фейсбук или за храна. В нея има логика и елегантност, но тя всъщност не отговаря на въпросите ми. Много е добре да знаем цената на нещо, но цената и важността не са едно и също нещо.

Започнах тази книга като опит да отговоря на тези въпроси – размисли не толкова за пазарната стойност на материалите, а на нашата зависимост от тях. Но докато навлизах по-дълбоко, отвъд комфортната ми зона на конвенционалната икономика, книгата стана нещо друго – история за почуда. Защото колкото повече вниквах в истината за тези материали – съвсем обичайни, скучни и често, да, евтини, – толкова по-магически се оказваха те.

Вземете нещо просто като песъчинка. Ако изключим кислорода, в земната кора няма нещо по-често срещано от основната съставка на пясъка – силиция. Но ако клекнете и разгледате какво има в земята, скоро ще осъзнаете, че потъвате в една много сложна вселена. Има груби и неравни песъчинки, които са идеални за строителството. Има пясъци, които са били морско дъно, преди да се издигнат и да се превърнат в суша. Има пустинни пясъци, толкова дълго брулени от вятъра, че ако ги разгледате под микроскоп, песъчинките ще ви заприличат на топчета – ръбовете им са били изгладени след хилядите години ерозия. Има пясъци, оставени от древни тропически океани, които са толкова чисти, че са търсена стока по целия свят.

Смесете пясък, камъчета и цимент, добавете малко вода и ще получите бетон, който съвсем буквално е фундаментът на модерните градове. Добавете чакъл и битум и ще получите асфалта, от който са направени повечето пътища – или поне онези, които не са от бетон. Без силиций нямаше да можем да произвеждаме компютърните чипове, които са основата на съвременния свят. Стопете пясък на достатъчно висока температура и с правилните добавки ще получите стъкло. Оказва се, че простото, обикновено стъкло е една от големите загадки на материалната наука – то не е нито течно, нито плътно, с атомна структура, която все още не разбираме напълно. И предното стъкло на колата ви е само началото – защото ако се изтегли на нишки и се добави каучук, то става фибростъкло, от което са направени перките на вятърните турбини. Изтеглено на фини нишки, то става фиброоптиката, от която е изплетен интернет. Добавете към него литий и ще получите силно, издръжливо стъкло; добавете бор и ще получите нещо, наречено боросиликатно стъкло.

Несъмнено сте попадали на боросиликатно стъкло, може би под името, дадено му от производителя „Корнинг“ – пайрекс. Здраво, прозрачно и яко, способно да издържи на широк диапазон температури, от бунзенова горелка до пронизващия студ на открития космос, боросиликатното стъкло е един от невъзпетите герои на модерната епоха. За разлика от обикновеното стъкло, което под въздействието на силни химикали може да се втечни, боросиликатното стъкло остава химически инертно, което го прави идеален материал за лабораторни и медицински епруветки и стъкленици. Единственото общо между всички лекарства и ваксини в историята, включително ваксината срещу КОВИД-19, са контейнерите от боросиликатно стъкло, в които те се създават, съхраняват и транспортират.

Но ние по принцип не обръщаме особено внимание на подобни неща, докато не усетим липсата им. Такъв определено беше случаят с боросиликатното стъкло, което внезапно започна да се радва на силен интерес покрай ковид пандемията, наред с тревогите, че основното нещо, което забавя разпространението на ваксината, може да се окаже не самата ваксина, а контейнерите, в които тя ще бъде доставяна. В резултат на това хиляди работници създадоха сложна верига на доставки от мините до рафинериите и фабриките, което помогна за избягване на катастрофата. За задоволяване на търсенето на медицински стъкленици дори се появи съвсем различен тип стъкло, произвеждано не с бор, а с алуминий, калций и магнезий.

Други сектори не извадиха подобен късмет. По време на пандемията и след нея имаше недостиг на предпазни маски, тампони и диагностични реагенти, на цимент и стомана, на дървесина и тоалетна хартия, на промишлени газове и химикали, на меса, горчица, яйца и млечни продукти. Имаше такъв голям недостиг на силициеви чипове (или полупроводници, както често ги наричат), че производителите на коли по целия свят трябваше да прекъснат производството и да затворят заводите. Производителите на компютри и смартфони не успяваха да изпълнят поръчките. Дори година след официалното им пускане, игровите конзоли от ново поколение си оставаха рядкост. Едва около две години след пандемията пазарът най-сетне успя да задоволи търсенето.

Странното в тези кризи на веригите на доставки беше, че всяка от тях сякаш хващаше правителствата и политиците напълно неподготвени. Те се изненадваха, че има недостиг на полупроводници, че колите се нуждаят от толкова много чипове и че недостигът на нови автомобили доведе до рекорден бум на пазара на автомобили втора употреба.

Британското правителство беше изненадано по подобен начин и в края на 2021 г., когато внезапно се оказа, че има недостиг на въглероден диоксид, откри, че без него хранителната индустрия не само не е в състояние да произвежда газирани напитки, но и да консервира и съхранява храни, както и да зашеметява прасета и пилета, преди да бъдат заклани. Всичко това може да се проследи до внезапното затваряне на двата завода за изкуствени торове в Чешър и Тийсайд. Оказа се, че основните количества въглероден диоксид във Великобритания се доставят от тези два обекта, чиято основна функция е да произвежда нещо напълно различно – амоняк. И тъй като цената на природния газ беше висока, а амонякът, както ще разберем по-нататък, се прави от него, скокът в цената доведе до внезапен недостиг на друг материал, който на пръв поглед няма нищо общо с него.

Но трябва ли всички тези неща наистина да ни изненадват толкова? За да получите представа за отговора, препоръчвам да прочетете прочутото есе „Аз, моливът“ на американския икономист Ленард Рийд от 1958 г. Есето започва така: „Аз съм графитен молив, обикновеният дървен молив, познат на всички момчета, момичета и възрастни, които могат да четат и пишат“. И в същото време, продължава Рийд (или по-точно моливът), „нито един човек на този свят не знае как да ме направи“.

Дървесината в молива идва от кедрите, растящи в западната част на Америка, отсечени със стомана, произведена в доменни пещи и дообработена във фабрики и работилници. Материалът се разрязва на тънки летвички, суши се, боядисва се и отново се суши, след което летвичките се слепват. Графитът в сърцевината на молива е добит в Шри Ланка, бил е рафиниран и смесен с глина от Мисисипи и към него са добавени други съставки, получени от животинска мазнина и сярна киселина. Дървото и графитът в молива се покриват с лак, произведен от рициново масло, получено от рицинови зърна. За надписа върху молива се използват смоли, а в задната му част има гнездо от месинг, получен от мед и цинк, добити в другия край на света. Гумичката в гнездото е от рапично масло от Индонезия, към което са добавени множество други химикали, от серен хлорид до кадмиев сулфид.

Всичко това за нещо толкова просто като молив. И в същото време всички, от производителите, работили за всяка от съставките, до превозвачите, които ги доставят, и хората от електростанциите, произвеждащи енергията, необходима за производството – „милиони хора, изиграли някаква роля в създаването ми, нямат никаква представа как съм създаден“, пише моливът на Рийд.

В това есе има два недвусмислени урока. Първият е колко малка е представата ни как всъщност се правят нещата, които използваме в ежедневието си. Вторият е, че поради цялата сложност нито един човек не би могъл сам да извърши всички тези неща. Поради очевидни причини „Аз, моливът“, написан в разгара на Студената война, набляга основно върху втория урок. Пазарният икономист Милтън Фридман използва есето на Рийд като илюстрация на тезата си защо колегите му от Съветския съюз грешат, като разчитат на икономика, основаваща се на централизирано планиране.

Но докато размишлявах върху скъсването на веригите на доставки през XXI в., на мен ми хрумна, че не бива да забравяме и първия урок. Ако посветим малко време, за да помислим как всъщност се произвеждат нещата, на които разчитаме, едва ли ще останем толкова объркани и озадачени, когато изпитваме недостиг от тях. Благодарение на есето на Рийд милиони студенти по икономика вече познават веригата на доставки за производството на моливи, но как стои въпросът със смартфоните, ваксините или батериите? Запознати ли са те с веригата на доставки за въглероден диоксид или боросиликатно стъкло?

Тези мрежи от хора, знания и умения, превръщащи суровини в сложни продукти, които след това достигат до нас, стоят наравно със самите материали, които са другата звезда в тази книга. На следващите страници ще видите как мрежите от хора, повечето от които изобщо не се познават, могат да си сътрудничат, за да превърнат на пръв поглед незначителните инертни вещества в чудеса. Открих, че малко вериги на доставки са също толкова чудни, колкото онези за производството на силициеви чипове.

Много преди недостига на чипове се заех да се опитам да разкажа историята на зрънце силиций по целия му път от кариерата през завода за полупроводници до фабриката, в която ще се превърне в част от смартфон. Бързо осъзнах, че също както е в случая с молива на Рийд, нито един човек – дори онези, работещи в самата верига на доставки – не може да ми обясни напълно процесите (дори най-простите) на всеки етап от това пътуване. Работещите в заводите за полупроводници разбират много от фотолитография и химическа абразия, но не знаят почти нищо за начина, по който са произведени изключително чистите силициеви подложки (пластини или „вафли“), с които работят. И никой от работещите в кариерите не разбираше как кварцитът, който добиват от земята (оказа се, че чиповете започват живота си не като песъчинки, а като камъни с големината на юмрук), в крайна сметка се превръща в чип.

Най-поразителното от всичко беше невероятната дължина и драма на това пътуване. От извличането си от земята в кариерата до озоваването си в смартфон зрънцето силиций ще обиколи няколко пъти света. Ще бъде нагрявано до над 1000° C и след това охлаждано, при това не веднъж или два, а цели три пъти. Ще бъде превърнато от аморфна маса в една от най-чистите кристални структури във вселената. Ще бъде обстрелвано с лазери – вид светлина, която не можете да видите и която не издържа в атмосферата. Този процес на превръщане на силиция в малък силициев чип беше най-невероятното пътуване, което съм проследявал някога.

Но това беше само началото. През следващите месеци щях да посетя още кариери. Щях да се спусна в горещите недра на най-дълбоката мина в Европа. Щях да видя откъде идва солта и как тя се превръща в химичните вещества, без които би ни било много трудно да оцелеем. Видях как червена скала се превръща в стопен метал и след това се изковава в стомана. Посетих зловещи на вид зелени езера, от които добиваме литий и последвах материала, докато биваше обработван и напъхван в батерия за електромобил. И колкото повече пътувах, толкова повече осъзнавах, че съм прекарал по-голямата част от живота си в един съвсем различен свят – място, за което вече мисля като за ефирен свят.

Може би вие също живеете в него. Той е доста приятно място, свят на идеите. В ефирния свят ние продаваме услуги, управление и администрация; създаваме приложения и сайтове; прехвърляме числа от една колона в друга; занимаваме се предимно с мислене и съветване, с фризьорство и доставка на храна. Ако от другата страна на планетата прокопават цели планини, това като че ли няма особено значение тук, в ефирния свят.

Когато отлетях за Невада да снимам как взривяват онази планина, аз всъщност исках да заснема визуална метафора, да превърна материалното в нещо ефирно – в репортаж, който да помогне на хората да разберат малко по-добре една идея като тази за търговския поток. Но докато стоях на ръба на ямата, си дадох сметка, че гледната ми точка е изключително плитка. Внезапно осъзнах, че се взирам от ръба на един свят към друг – към Материалния свят.

Материалният свят е онова, което е в основата на ежедневието ни. Без него вашият чудесно проектиран смартфон няма да се включи, а чисто новият ви електромобил няма да има батерия. Материалният свят няма да ви осигури прекрасен дом, но ще гарантира, че къщата ви няма да се срути. Той ще ви топли, ще ви поддържа чисти, нахранени и здрави, колкото и малко внимание да му обръщате.

Материалният свят е мястото, където ще намерите най-важните компании, за повечето от които сигурно не сте и чували – компании като CATL, Wacker, Codelco, Shagang, TSMC и ASML. Тези имена може би не означават нищо за вас, но те са точно толкова, ако не и по-важни от познатите марки, известни на всички – „Уолмарт“, „Епъл“, „Тесла“ и „Гугъл“ от този свят. Защото най-добре пазената тайна на модерната икономика е, че тези световноизвестни марки зависят изцяло от малко познатите фирми от Материалния свят, благодарение на които те създават своите продукти и които им помагат да... материализират идеите си. Именно там идеите се превръщат в осезаема реалност.

Защо днешните гиганти нямат нищо против да разчитат на други компании, за да си вършат работата? Отчасти, честно казано, защото животът в Материалния свят, където трябва да копаеш и да извличаш минерали и да ги превръщаш в материални продукти, може да е трудна, опасна и мръсна работа. На следващите страници ще видим докъде е склонно да отиде съвременното човечество, за да се добере до тези материали, независимо дали става въпрос за изкопаване на дупка като каньон или за дълбаене на дъното на океана в търсене на по-богати на метали находища, отколкото са останали на сушата.

Това ни води до може би най-опасния от всички митове, които изпълват ефирния свят – идеята, че постепенно се откъсваме от физическия свят. Някои икономисти сочат данни от САЩ и Великобритания, според които ние консумираме все по-малко ресурси за всеки долар или паунд, който генерираме. Докато през по-голямата част от историята ни нашият икономически резултат плътно следва експлоатацията на природните ресурси – и съответно изразходваната енергия, – през последните две десетилетия тези две линии се разделят – БВП продължава да се покачва, като в същото време консумацията на ресурси е достигнала до плато. Това, твърдят тези икономисти, е желязно доказателство, че получаваме „повече от по-малко“.

Това е доста привлекателна идея, особено когато световният климат се сгорещява и всички отчаяно търсят добри новини, но след като видях как една свещена планина се унищожава заради нещо, от което всъщност нямаме особена нужда, аз бях малко скептичен. Запитах се дали просто не сме изнесли цялата мръсна работа на някое друго място, за което не ни се налага да мислим? Иначе казано, в Материалния свят?

Порових малко повече и открих, че докато материалната консумация наистина пада в постиндустриалните нации като САЩ и Обединеното кралство, в другия край на света, в страните, от които американците и британците внасят повечето си стоки, потреблението нараства с главоломна скорост. Всъщност златните мини в Невада са нищожна част от глобалната добивна индустрия. Ние достигаме много по-далече в опитите си да извличаме от земята мед и нефт, желязо и кобалт, манган и литий. Копаем за пясък, за скали, за сол, за камъни. И го правим с изумително темпо. И тези дейности далеч не са странични, а стават все по-важни. Най-показателният пример за това са климатичните промени. Има жестока ирония във факта, че преследването на различните ни екологични цели в краткосрочен и средносрочен план ще изисква значително повече материали за производство на електромобили и за вятърните турбини и слънчевите панели, необходими за заместването на изкопаемите горива. И в резултат на това през следващите десетилетия най-вероятно ще добиваме повече метали от земята, отколкото сме го правили досега.

Но това е само последната глава от една дълга сага. Всичко вече се случва. През 2019 г., годината с последните данни, излезли, докато пишех тази книга, ние сме извлекли, изкопали и взривили повече минерали от земните недра, отколкото цялото количество, което е добило човечеството до 1950 г. Замислете се за момент над това. Само за една година сме извлекли повече ресурси, отколкото цялото човечество през по-голямата част от историята си – от първите дни на минното дело до индустриалната революция, световните войни и всичко останало. И 2019 г. не е някакво изключение. Всъщност абсолютно същото може да се каже за всяка година от 2012 г. насам. Апетитът ни за суровини далеч не намалява, а продължава да расте – до 2,8 процента за 2019 г., като това се отнася за всички полезни изкопаеми, от пясъка и металите до петрола и въглищата.

Не чувате много за тези неща, или ако чувате, то информацията достига до вас предимно пречупена през призмата на изкопаемите горива. Поради множество разбираеми причини се обръща голямо внимание на въглеводородите, които продължаваме да извличаме. Сигурно вече знаете, че от десетилетия добиваме огромни количества въглища и петрол от земните недра. Сигурно разбирате, че вече започваме постепенно да се откъсваме от тези горива – или по-скоро леко забавяме темпото, с което ги добиваме.

И може би ще предположите, че това означава, че като цяло апетитът ни за минерали намалява. Ни най-малко. Защото се оказва, че петролът и другите изкопаеми горива са малка част от общото количество ресурси, които извличаме от земята. За всеки тон изкопаеми горива ние експлоатираме шест тона други материали – предимно пясък и камък, но също метали, соли и химикали. И докато ние, гражданите на ефирния свят, намаляваме консумацията на изкопаеми горива, сме удвоили консумацията на всичко останало, но по някакъв начин успяваме да се заблудим, че правим точно обратното.

Подозирам, че това отчасти се дължи на данните – или на липсата на данни. Ние сме много добри в броенето на доларите в БВП, но разбирането ни колко неща се извличат от земята, е изненадващо примитивно. През последните години ООН и някои национални институции като Националната статистическа служба във Великобритания започнаха да съставят нещо, което наричаме анализ на материалния поток – измерването на веществата, които извличаме от земята, консумираме и след това преработваме или изхвърляме. Но тези данни следят само „материала“, който се добива, а не преработените количества земя и скали с тегло на десет огромни самолета. От статистическа гледна точка тези „отпадни камъни“ – тази свещена планина – просто не влизат в сметките. Иначе казано, човешкият отпечатък върху земята е много по-голям, отколкото си даваме сметка. И по-късно щях да науча, че отпечатъкът на златодобива е нищожен в сравнение с този на метали като желязо и мед, а те на свой ред са нищожни в сравнение с количествата пясък и камъни, които изкопаваме и взривяваме.

Този стремеж за добиване на полезни изкопаеми винаги е бил сред най-мощните сили, движещи човечеството. Той не е започнал, нито свършва с Тенабо и наследствените земи на шошоните, а продължава от Съединените щати до Китай, Африка и Европа, като дори стига до дълбините на Атлантическия океан. Но тъй като тези дейности все повече се случват извън нашето полезрение и не фигурират в конвенционалните икономически данни, ние ставаме все по-добри в способността си да се убеждаваме, че те не се случват.

Невинаги е било така. През голяма част от историята ни властите са наблягали особено силно върху контрола на тези материали. Както ще видим, борбата за контрол е движещият фактор за някои от историческите епохи, чието наследство все още се опитваме да разберем и да приемем – епохите на империи, колонизация и войни. След падането на Берлинската стена някои икономисти заявиха, че е започнала нова ера в световните ресурси – че появата на една наистина глобална търговия и вериги на доставки е сложило край на надпреварата за сурови материали. В резултат на това много страни, включително и Съединените щати, започнаха да изразходват запасите си от тези жизненоважни материали, трупани през предишния половин век. С премахването на търговските прегради производството стана наистина глобално и зависещо от веригите на навременни доставки, обхванали цялата планета.

Но днес правителствата по света бързо започват да си дават сметка, че контролът върху тези суровини и процеси е по-важен от всеки друг път. Едно от първите неща, които направи Джо Байдън, след като стана президент на Съединените щати, беше да подпише заповед за веригите на доставки, целяща да провери в кои области Америка е зависима от други страни. При полупроводниците това са производителите на силициеви чипове, с които ще се срещнем на следващите страници. За батериите това са метали, включващи кобалт, никел, цинк и най-вече литий.

Тази книга за Материалния свят разказва за шест суровини – пясък, сол, желязо, мед, петрол и литий. Представянето им като главни герои може да изглежда малко погрешно, като се има предвид, че повечето истории за прогреса на човечеството идват от нашата собствена гледна точка. Защо някои страни процъфтяват, докато други пропадат? Защо индустриалната революция се е случила в Англия, а не в Етиопия? Модната гледна точка в наши дни е, че това се дължи предимно на комбинация от история, случайност и наличието на подходящи институции, позволяващи на хората да изобретяват нови неща и да благоденстват. Но това никога не е било цялата история, защото тайната на човешкия успех е в нещо повече от нашата ДНК и политическите ни институции. Нашата съдба неизменно е преплетена с онова, което сме извлекли от земята и сме пригодили за постигането на целите си.

Макар че термини като каменна, бронзова и желязна епоха типично се използват за описване на далечни и забравени времена, нашата зависимост от материални инструменти и суровини всъщност става все по-голяма, вместо да намалява. Като вземат предвид количествата пясък и скали, които продължаваме да взривяваме, ние все още сме твърдо в каменната епоха. Нуждите ни от стомана и мед са се увеличили през последните години. Това означава, че продължаваме да живеем и в желязната епоха, да не говорим за медната, за епохата на солта, на петрола и на лития.

Тези шест суровини са основни съставки от средата, в която четете тези думи – батерията, без която телефонът ви ще спре да работи, бетонът, без който основите на къщата ви ще се разпаднат. Тези суровини рядко могат да се срещнат в истории за човешките начинания и иновации, или ако се срещат, те са инертни вещества, които магически биват трансформирани от някой гениален изобретател.

Но сега е време да извадим тези материали на светло и да разкажем нашата история от тяхна гледна точка. Може би бихме могли да живеем, но едва ли бихме процъфтявали без тях. Те са суровините, за които няма или почти няма идеални заместители. Те са ни помогнали да изградим нашия свят и бихме се озовали в хаос, ако изгубим достъпа до тях – всъщност, както ще видим, рухването на едни цивилизации и триумфът на други може да се припише на една от тези шест суровини.

Ще видим как преследването на тези материали са оформили геополитическата история и как започват да оформят бъдещето ѝ. Ще разкрием неудобните последици за околната среда от неутолимия ни глад за тях. Някои от тези разкрития ще бъдат смущаващи, особено поради факта, че всички сме в една или друга степен съучастници, тъй като създаваме търсенето на суровините, които извличаме от земята. Може да останете с впечатлението, че най-доброто решение е да се опитаме да консумираме по-малко и да рециклираме повече – а това, честно казано, не е лошо.

Но към края на книгата ще зърнем и нещо друго – свят, в който за първи път след индустриалната революция може да успеем да съществуваме, без да копаем още по-дълбоко и да взривяваме планини, за да задоволяваме търсенето на стоки. Никога няма да живеем в един истински нематериален свят – откакто първият човек е взел камък и го е оформил в инструмент, експлоатираме земята и оставяме върху нея нашия отпечатък. Но ние можем да намалим този отпечатък. И така бихме могли да намалим емисиите на парникови газове и да се борим с климатичните промени. Както ще видите, парадоксът е в това, че стигането до онази обетована земя може да включва повече копаене и взривяване, отколкото сме правили досега.

В тази обетована земя може би няма да разчитаме на изкопаеми горива, но засега сме безнадеждно зависими от тях. Това стана съвсем ясно в началото на 2022 г., когато Русия нахлу в Украйна. Инвазията доведе до рекорден скок на цените на енергия в Европа, което пък доведе до оскъпяване на живота. Мащабите на поскъпването свари икономистите неподготвени – в края на краищата в ефирния свят лесно можем да убедим себе си, че сме се откъснали от мръсни неща като енергия и суровини. Но когато се озовете в Материалния свят, бързо ще научите, че в икономиката почти всичко се свежда до енергия – дори при нещата, за които бихте очаквали най-малко. Торове и соли, химикали и пластмаси, храна и напитки – всички те до една или друга степен са продукти на изкопаемите горива.

Събитията в Украйна като нищо могат да ускорят преминаването ни към възобновяема енергия (стига да не върнат света назад към въглищата или направо в каменната ера), но това ще породи нови предизвикателства. Дори докато ставаме по-малко зависими от изкопаеми горива и разчитащи на петрол държави като Русия, ние ще ставаме по-зависими от други, по-малко познати метали от други страни, с които можем да създадем машините, които да ни осигурят чиста енергия. И тъй като възобновяемите източници са много по-малко наситени с енергия, отколкото изкопаемите или ядрените горива, ние ще трябва да построим много повече структури, за да произвеждаме същото количество енергия. Така стоят нещата в Материалния свят.

Защо само шест суровини? Защо само пясък, сол, желязо, мед, петрол и литий? В края на краищата има стотици елементи, съставки и материали, които играят важна роля в производството на продуктите, от които зависим, и за услугите, от които се нуждаем в модерния свят. Борът никога не се е появявал в някакъв план в случай на пандемия, но се оказа, че намирането на достатъчни количества е основен проблем в усилията за създаване и разпространяване на ваксина срещу КОВИД-19 – нелека задача, тъй като борът се среща само на няколко места с вулканична активност и сух климат. Почти една трета от световните запаси на бор са в Турция, като останалите находища са в пустините на Калифорния и в далекоизточните райони на Русия.

Нещо повече – боратите или солите, в които се намира елементът, имат много други приложения. Те са съставка на изкуствените торове, осигуряващи по-високи добиви, помагат и за защитаване на дървото от насекоми и гъбички. Когато се добави към стоманата, борът може да увеличи издръжливостта ѝ, а поръсени в плувен басейн, боратите намаляват киселинността на водата и предотвратяват натрупването на водорасли.

А какво да кажем за калая, който е съществен компонент в електронните платки и един от първите метали, който са се научили да използват предците ни? Или за алуминия, най-често срещания метал в земната кора, макар да сме започнали да го добиваме сравнително неотдавна? Или за платината и близките ѝ метали като паладия и родия – редки, важни съставки на електрическите компоненти и катализаторите? Или за хрома, който играе жизненоважна роля в производството на неръждаема стомана? Или за кобалта, или за редките метали като неодима, който се използва за изработването на прецизни магнити?

Границата, която очертах, е следната – шестте суровини, които са главни герои в книгата, не са единствените важни на света, но трудно бихме могли да си представим съвременната цивилизация без тях. Можем да правим батерии без кобалт. Можем да произвеждаме слушалки и електромотори без магнити от неодим, макар че ще бъдат по-обемисти и не така ефективни. Материалите в тази книга са най-трудните за замяна.

Веднъж група репортери помолили Алберт Айнщайн да им обясни теорията на относителността. „Ще я обясня така – казал той. – Преди се е смятало, че ако цялата материя във вселената изчезне, времето и пространството ще останат. Според теорията на относителността обаче времето и пространството ще изчезнат заедно с нещата.“ Можем да кажем същото за Материалния свят. Тези суровини са тъканта на цивилизацията. Без тях нормалният живот, какъвто го познаваме, ще се разпадне.

Например неслучайно започваме с пясъка, тъй като той е материалът, от който човечеството е създало огромната част от своята среда. Той ни предлага също и общ поглед към Материалния свят. Тук ние имаме най-старият произведен продукт в света (стъклото), както и един от най-модерните (полупроводниците). Докато пясъкът е суровината, от която правим неща, солта е вълшебен материал, който използваме, за да превръщаме неща, както и жизненоважна съставка за нашето здраве. Частите за желязото и медта вървят заедно, тъй като историята на желязото е тясно свързана с историята на въглищата, а медта е проводникът на електричество. Поставянето им в този ред означава, че първо ще разгледаме първия и след това втория голям енергиен преход в модерния свят – възприемането на изкопаемите горива и на електричеството. Третият и четвъртият големи енергийни преходи са разгледани в частта за петрола, в която всъщност се говори както за нефт, така и за газ. След като в по-голямата част на книгата разглеждаме суровините, помогнали ни да осъществим индустриалните революции от отминалите векове, ще завършим с материала, който обещава да ни доведе до следващата. Литият е в сърцето на следващия енергиен преход – откъсването от изкопаемите горива и обръщането към възобновяемите енергийни източници.

По пътя си позволих някои свободи. Пуристите сигурно ще оспорят решението ми да напъхам петрола и газа в една секция, както и факта, че солта не се ограничава единствено с натриевия хлорид – освен за готварската сол ще говоря и за някои други неща. Други суровини – като въглищата и азотните торове – също ще се появяват редовно, въпреки че номинално не са включени в шестте основни суровини.

Пътуването през този свят беше най-завладяващото и интелектуално възбуждащо преживяване в моята кариера. Но освен това беше и нещо друго – неочаквано терапевтично. Докато навлизах по-надълбоко и проучвах основните съставки на модерния живот, започнах да се чувствам малко по-свързан със света около мен. Вярно, това не означава, че мога да създам батерия за електромобил, стъкло или смартфон, но тези предмети вече не са пълна загадка за мен. След като прекарах голяма част от живота си в комфорта на ефирния свят, тънещ в блажено неведение за това как произвеждаме и получаваме нещата, започнах да гледам с нови очи. И се надявам, че тази книга ще ви вдъхнови да погледнете отново света, в който живеем, в който има магия в обикновените предмети и чудо в най-простите вещества.

Шестте суровини, които описвам в книгата, може и да не са редки. Може да не изглеждат особено привлекателни. Не са особено ценни сами по себе си. Но въпреки това те са основните строителни елементи на нашия свят. Те са захранвали просперитета на империи. Те са ни помогнали да строим градове и да ги разрушаваме. Те промениха климата и може би след време ще помогнат за спасяването му. Тези суровини са невъзпетите герои на модерната епоха и е крайно време да чуем историята им.