По пътеката на войната

ПРОЛОГ

Нюпорт, Роуд Айланд

1980

Уолтър Стоу с лекота пилотираше единайсетметровия траулер през Винярд Саунд, покрай остров Нашауина и към Роуд Айланд Саунд. Остави фара на Касъл Хил от дясната страна на лодката, докато напредваше на североизток към целта им. Беше станал доста опитен в маневрирането на малки плавателни съдове в опасни води, макар че морето между яхтклуба „Едгартаун“ в Мартас Винярд и Станция 10, собственост на Нюйоркския яхтклуб в Нюпорт, не беше толкова опасно, колкото водите, в които бе плавал преди десет години, вкарвайки и извличайки военноморските тюлени1 в делтата на Меконг. Щом водите пред тях се разчистиха, Уолт откъсна поглед от руля и се извърна към жена си. Марта седеше зад него на мостика, изпънала загорелите си крака на възглавницата на кърмовата пейка, извърнала лице нагоре, за да улови избледняващите лъчи на късното лятно слънце.

Названието „траулер“ беше донякъде погрешно. Моделът беше „Гранд Банкс 36“ и въпреки че приличаше на траулерите от младостта на Уолт, беше построен с мисълта за комфорт и пътуване, а не за теглене на рибарски мрежи с надеждата да се свържат двата края. Всъщност си беше яхта и разполагаше с повече от достатъчно способности, а окървавените палуби ѝ бяха чужди. Яхтата беше направена, за да впечатли престижната общност на яхтсмените от Източното крайбрежие.

Беше нейна или, по-точно, на семейството ѝ – семейство с големи възможности. Семейство с история.

Дядото на Марта беше направил пари, инвестирайки в суровини. След това бе използвал богатството си, за да закупи търговски недвижими имоти в Ню Йорк. Говореше се, че по време на Сухия режим управлявал печеливш бизнес с контрабандни стоки. Тази митология естествено беше довела до слухове за връзки с мафията в Манхатън и Чикаго. Дори бяха обвинили семейството ѝ, че преди две десетилетия било осигурило гласовете от Ветровития град на президентските избори за друга високопоставена фамилия от Масачузетс. По онова време Марта все още беше в гимназията. Никога не ѝ се бе случвало да види баща си или дядо си да се опитват да разсеят тези слухове. Подозираше, че връзките с мафията, реални или въображаеми, не вредят при определени бизнес сделки.

Макар че в рода ѝ течеше синя кръв, Марта беше размила привидното благородство на рода си, когато се бе омъжила за Уолтър.

Семейство Стоу бяха моряци. Уолт и братята му бяха израснали с ловене на риба и проверяване на капаните за раци край бреговете на Кейп Код. Повечето хора свързват щата Мейн с омарите, но както Уолт и братята му знаеха, капаните от дървени летви бяха използвани за първи път в родните им води в Масачузетс през 1810 г. Капаните, които Уолт използваше след толкова много години, работеха по същия начин като своите предшественици: омарите се примамваха през фуния, неспособни да устоят на изкушението на стръвта от скумрии и херинги. По-малките ракообразни можеха да избягат през отворите, но по-големите оставаха затворени в дървените и металните клетки, докато Уолт и братята му не ги извадеха на повърхността.

За база им служеше пристанище Уичмиър в Харуич Порт, а в един непостоянен отрасъл с безброй променливи Уолт бе научил, че в някои години уловът не е достатъчен за изхранването на младото семейство. Беше гледал как баща му се захващаше със странична работа в града, за да свърже двата края – работеше като строител или барман, когато финансите и сезоните го налагаха. Никога не се бе оплаквал. От събиране на миди с трал до лов на ивичест лаврак, правенето на покриви, реденето на керемиди и малко дърводелство – старият Стоу осигуряваше храна на масата и покрив над главите на жена си и синовете си.

И тримата сина на стария Стоу вярваха, че пътят им е предопределен. Морето ги зовеше. Така беше, докато не почнаха да говорят за една страна, наречена Виетнам.

Тъй като Съединените щати така и не обявиха официално война на Северен Виетнам, по-големият брат на Уолт беше един от 2,2 милиона американци, призовани на служба в Югоизточна Азия по силата на мирновременното свикване на наборници, установено със Закона за селективното обучение и служба от 1940 г. Работническото семейство Стоу знаеше, че е въпрос на време Уолт да бъде призован, затова баща му препоръчва на средното си дете да се запише във флота. Вместо да рискува да го изпратят в пехотата, възрастният Стоу смяташе, че един кораб край брега ще бъде много по-безопасен начин да изкара мисията си във Виетнам. Нито Уолт, нито баща му бяха чували за Крайбрежния военноморски флот на САЩ.

След по-малко от година Уолт вече служеше на речен патрулен катер в делтата на Меконг, на който се учеше на тънкостите на занаята от изпечен старшина първа степен – капитана на катера. Освен Уолт и капитана екипажът включваше помощник-стрелец, който стреляше и поддържаше двете сдвоени картечници петдесети калибър, и механик, който се грижеше новият хидрореактивен двигателен комплекс „Джакузи“ да е в изправност.

Със сдвоените картечници .50 в носовата част и 30-калибровата картечница „Браунинг“ М1919, монтирана на кърмата, подкрепени от ръчно управляемия гранатомет МК18, калибър 40x46, патрулният катер и неговият екипаж от речни плъхове действаха по обширните речни системи на Южен Виетнам, които пресичаха страната от Южнокитайско море чак до Камбоджа. Тъй като пътищата и железопътните линии все още бяха в начален стадий на развитие, именно реките и каналите осигуряваха жизнената сила на виетнамската икономика чрез достъпа до ресурси. Страната контролираше онзи, който владееше водните пътища. На връщане от един патрул Уолт получи писмо от майка си, в което му съобщаваше, че по-малкият му брат е бил призован от първата наборна лотария в страната. Уолт все още не знаеше, че брат му няма да изкара във Виетнам и три седмици.

През април 1970 г. командирът на Уолт го извика в кабинета си в казармата, за да му съобщи за смъртта на брат му. Същият офицер щеше го извика отново седмица по-късно с новината, че Стоу се прибира у дома, тъй като по-големият му брат също е мъртъв – един от 1448-те военнослужещи, убити в последния си ден „извън пределите на страната“, с което превърна семейство Стоу в едно от трийсет и едното семейства, загубили двама сина в конфликта.

Уолт имаше цел в живота, докато растеше в семейство на ловци на омари и имаше конкретна мисия във флота; смъртта на братята му промени хода на живота му и му даде нова цел. Върна се от Виетнам и се възползва от Закона за правата на военнослужещите, за да се запише в Държавния университет на Ню Йорк, като работеше на парче из града. Три години по-късно получи дипломата си. Уолт имаше избор: да пуши дрога и да протестира или да направи промени отвътре. Избра да се насочи към държавните служби. Смяташе, че пътят му към промяната минава през държавните учреждения, като вярваше, че ще може да си проправи път нагоре и да помогне за предотвратяването на една нова война, която считаше за загуба на кръв и средства, ненужна и предотвратима, неизличим белег върху нацията. Скоро разбра, че издигането до влиятелна позиция ще отнеме повече време, отколкото му позволяваше търпението му, и че мечтаните посланически места в по-голямата си част са запазени за донори на предизборни кампании и за хора с разпознаваеми фамилии. Посланиците не произхождаха от семейства, които се занимават с ловене на риба и проверяване на капани за омари; произхождаха от онези, които плащаха най-високи цени за улова, за да бъде сервиран на частни вечери в техните втори, трети и четвърти домове от Хамптън до Мартас Винярд. Нужен му беше друг подход, ако искаше да вземе правителството си под контрол. Намери го в политиката.

Държавният департамент му отвори тази врата и именно по време на една делова среща той се запозна с Марта Стърлинг. Изглеждаше така, сякаш би предпочела да е някъде другаде, а държането ѝ съвпадаше с вътрешното настроение на Уолт. Двамата си допаднаха веднага.

Всичките сестри на Марта бяха омъжени за ухажори, одобрени и вероятно уговорени от баща ѝ – ухажори от други видни семейства с връзки от Източното крайбрежие, които имаха средства, влияние и богатство, натрупано от поколения. Марта беше проблемното дете: университетът „Браун“, мисията на Корпуса на мира в Индия и антивоенните протести в цялата страна бяха в основата на бунтарските ѝ наклонности. Мъжете с това, което родителите и бабите и дядовците ѝ смятаха за „подходящо родословие“, я отегчаваха до сълзи. Уолт беше избраникът ѝ. Освен това беше ловец на омари. Родителите ѝ щяха да бъдат потресени от този факт. Но вместо да се дистанцират от младата двойка, Уолт бе приет в семейството. Марта подозираше, че това е така, защото баща ѝ бе сметнал, че в крайна сметка избраникът ѝ може да се окаже полезен. Не можеше да навреди да имаш политик в семейството, особено ако си финансирал кампанията му. Бъдещи облаги. Уолт ѝ предложи брак под едно дърво, на което Марта се беше покатерила като дете в имението на семейство Стърлинг на Мартас Винярд. Ожениха са в имението през следващата пролет. Уолт познаваше по-малко от една трета от присъстващите, но добре съзнаваше, че се жени за нещо повече от Марта. Женеше се за нещо по-голямо.

Марта отметна глава назад и хвърли влюбен поглед към съпруга си зад руля. Бяха женени от малко повече от шест години и имаха две деца. Уолтър беше конгресмен от 12-и район на Масачузетс, избран в Камарата на представителите само преди две години, и звездата му беше във възход. Произходът му намираше отклик сред работниците, а новата му принадлежност към едно от най-богатите и влиятелни семейства в Америка го потопи в света на политическия елит. Вече бе направил впечатление като служител на представителя на Ню Йорк Отис Пайк, който ръководеше Постоянната комисия по разузнаване към Камарата на представителите на САЩ. По-известна като комисията „Пайк“, тя бе създадена, за да разследва превишаването на правомощията от страна на някои агенции на федералното правителство, включително ФБР, АНС и ЦРУ. Комисията „Пайк“ беше версия на комисията „Чърч“ в Камарата на представителите, като основната разлика беше, че докато заключенията на комисията, председателствана от сенатор Франк Чърч, бяха оповестявани публично, заключенията на комисията „Пайк“ биваха потулвани от съображения за национална сигурност. Именно в рамките на тези разследвания Уолт започна да провежда периодични срещи, които не се записваха в официалните или личните му календари. Отначало Марта смяташе, че Уолт може би има връзка с друга жена. Това не би било необичайно за човек на неговата позиция – бащата на Марта се беше проявил като добре известен женкар. И двамата съпрузи на сестрите ѝ им бяха изневерявали, но сестрите ѝ, разбира се, бяха извърнали поглед, както и майка им, следвайки примера на Джаки Кенеди, която вече беше станала Джаки Онасис.

Тайни!

Марта ненавиждаше тайните. Произхождаше от семейство на тайни и се беше заклела, че няма да продължи тази традиция. Двамата със съпруга ѝ бяха партньори. Благодарение на репутацията на Уолт като „човек от народа“, политическите му инстинкти и богатството на семейството ѝ двамата бяха екип. Тя нямаше намерение да бъде изместена на задната седалка, както бяха направили с майка ѝ и сестрите ѝ.

Докато бившият служител на военноморските сили направляваше лодката около Форт Адамс и в залива Брентън, Марта си спомни за нощта, в която бе започнала да разплита тайните на неговия мистериозен свят. Бяха в сградата на семейството ѝ в Горен Ист Сайд, когато късно вечерта Уолтър внезапно каза, че трябвало да се срещне със свой потенциален поддръжик. Напоследък тези срещи бяха зачестили. Според нейния опит срещите в странни часове означаваха любовница. Беше разочарована, но не и изненадана. Спря друго такси, секунда след неговото.

– Следвайте това такси.

– Вие сериозно ли? – Погледът ѝ подсказа на шофьора, че е точно така. – Добре, госпожо.

Таксито на Уолт се насочи на запад през Сентръл Парк по Седемдесет и девета улица и след това зави надясно към Горен Уест Сайд.

„Къде отиваш?“

След няколко пресечки таксито му спря. Марта видя как съпругът ѝ слезе от жълтата кола, пресече улицата и бързо се вмъкна в друго такси. Тя хвърли банкнота от двайсет долара на шофьора и го помоли да направи обратен завой.

– Това е незаконно – отвърна таксиджията.

Тя пъхна в ръката му още двайсет и той завъртя волана под хор от недоволни клаксони.

Новото такси на Уолт маневрираше през трафика към река Хъдсън и зави на юг към щатско шосе 9А. За щастие на Марта тя се намираше в най-невзрачното превозно средство в Ню Йорк, тоест беше невидима.

„Коя е тя?

Дали да ѝ вдигна скандал? Или на него? Разбира се, че ще го направя.

Мръсник!“

Продължиха на юг покрай Челси и Мийтпакинг, след което направиха обратен завой по улица „Кларксън“ и завиха надясно по „Мортън“ към Гринич Вилидж.

Таксито на Уолт зави наляво по „Бедфорд“ и спря пред една варосана сграда в Уест Вилидж, притисната между две кафяви къщи и обозначена само с номер 86.

– Продължавай напред – нареди Марта и се завъртя в седалката, докато съпругът ѝ слизаше от таксито и стъпваше на тротоара. След миг нареди: – Спри.

– Както кажете.

Марта видя как Уолт се приближи до една тъмна дървена врата, отвори я и влезе.

– Броячът работи, госпожо.

– Да си работи.

„Да остана ли? Или да вляза вътре? Да си тръгна? Да си затворя очите?“

Погледна златния часовник „Жерар-Перего“ на китката си.

„Десет минути.“

Измъкна от чантата си още две двайсетачки, подаде ги на таксиметровия шофьор и отвори вратата.

Приближи се до невзрачната постройка и затвори очи, за да се успокои и да се подготви за това, на което беше сигурна, че ще стане свидетелка. После посегна към дръжката.

Това, което я посрещна, не беше редица врати на апартаменти, нито фоайе, както очакваше. Вместо това чу жуженето на разговор, но не между мъж и жена, а тихия равномерен шум на тълпа.

Отдръпна тежката червена кадифена завеса пред себе си и влезе в сумрачно задимено помещение, слабо осветено от бледи крушки по стените и тавана. Двама бармани смесваха напитки за посетителите зад стария дървен бар. Стените бяха украсени с поставени в рамки обложки от произведения на Фицджералд, Хемингуей, Селинджър, Стайнбек, Катър и Къмингс. По дължината на заведението бяха наредени маси, на които клиенти, явно редовни посетители, си приказваха. Жените бяха малко. Един мъж с купчина листове пред себе си изглеждаше потънал в писане.

„Какво е това място?“

Марта огледа бавно помещението. Местеше поглед от бара към масите, докато не се спря на сепарето в ъгъла. Уолт беше с гръб към нея, но Марта срещна погледа на мъжа, който седеше срещу него. Непознатият носеше тъмно вълнено палто, чиято яка беше вдигната и закриваше долната част на лицето му. Мъжът се втренчи в Марта, след което погледна Уолт и той се обърна. Изразът на изненада бързо бе заменен от примирение и той ѝ махна с ръка да отиде при тях. Застоялият въздух, наситен с мириса на тютюн, пот и влажната мухлясала миризма на бъчви от уиски се раздели, за да ѝ направи път.

Уолт се отдръпна встрани, за да ѝ направи място под обложката на „Американска трагедия“ на Теодор Драйзер.

– Марта – каза той, докато тя се вмъкваше в сепарето, – добре дошла в „Чъмли“.

– Здравей, скъпи – отвърна тя. – Очарователно място. Това да не е пивница от времето на сухия режим? Радвам се да видя, че срещата ти не е с жена с десет години по-млада от мен.

Погледна мъжа от другата страна на масата. Той не се усмихваше. Очите му бяха не толкова студени, колкото проницателни и бдителни. Пронизващи. Досега не беше виждала такива очи.

– Аз съм Марта Стоу – по-скоро обяви, отколкото се представи тя, докато протягаше ръка през масата. – А вие сте?

Лявата ръка на мъжа беше на масата, направо залепнала за чашата с кафе. Дясната му не се виждаше. На китката му имаше ролекс от неръждаема стомана. Когато човек беше израснал като Марта, забелязваше такива неща. „Ролекс“ беше станала популярна марка сред холивудски звезди като Нюман, Редфорд и Маккуин, откакто бяха видели Конъри да го носи на екрана в първите си изяви като Бонд. Часовниците за гмуркане дори бяха започнали да красят китките на финансовата класа в Ню Йорк, но за разлика от тези, които беше виждала да носят банкерите от Уолстрийт, този беше износен и надраскан.

Уолт погледна мъжа и повдигна вежда. Мъжът кимна.

– Истинско име ли? – попита Уолт.

Очите на мъжа не се откъсваха от очите на Марта. Той кимна пак.

– Марта, това е Том Рийс – каза Уолт.

– Господин Рийс, аз съм Марта Стоу. За мен е удоволствие да се запозная с вас. Какво, ако не е тайна, обсъждате със съпруга ми тази вечер?

Том се поколеба, после протегна дясната си ръка през масата.

– Приятно ми е, госпожо Стоу. – Явно не беше особено доволен от идването ѝ.

– Наричайте ме Марта, моля. Ако работите със съпруга ми по това, което мисля, можете да ме наричате на малко име.

– Добре, Марта – съгласи се той.

– Мога ли да ви наричам Том?

– Разбира се.

– Женен ли сте?

– За бога, Марта! – възкликна Уолтър и поклати глава.

– Е, щом се срещаш тайно с човек, за когото мога само да предполагам, че е или репортер, или работи за някоя от нашите правителствени агенции, бих искал да знам какво има да губи. Не ми прилича на репортер. – Марта погледна мъжа от другата страна на масата в очите.

Неговите я измериха оценяващо, замислено. Марта долови мига, в който се примири, щом той премести лявата си ръка към джоба на палтото си и извади пакет червено „Марлборо“. Изтръска една цигара и я издърпа за филтъра с устни. След това хвърли пакета на масата и извади от десния си джоб износена сребърна запалка „Зипо“. Докато кремъчното колелце запалваше фитила, Марта мярна някакъв знак отстрани – червен щит на жълт фон, подчертан в жълто от нещо, което приличаше на череп, носещ зелена барета. Не можа да различи съвсем добре буквите в основата на знака, но последните три, изглежда, бяха СОГ.

– Е?

– „Е“ какво? – попита Том, преди да дръпне дълбоко от цигарата си. – Дали съм женен? Все още не.

Стори ѝ се, че долови намек за усмивка, сякаш от подсъзнанието му бе изплувал мил спомен.

– Разбирам. Значи нямате какво да губите.

– Всички имаме какво да губим.

– Колко сте прав! Ще бъда пряма. Всичко, което правите, всяка неприятност, която може да предизвикате, не засяга само вас. Рефлектира и върху мен. Въздейства върху децата ми. Въздейства върху семейството ми. Просто искам да сме наясно. Наясно ли сме, Том?

– Наясно сме.

– Добре. А сега, какво трябва да знам?

Това беше преди пет години. Днес вечерта Уолт щеше да изнесе реч в клуба на Нюпорт в нюйоркския яхтклуб. Беше млад, но вече се говореше за бъдещето му като кандидат-президент, така че провеждането на събития извън Масачузетс беше хубаво нещо. Сравненията с Камелот2 не бяха безпочвени: привлекателна политическа двойка, ветеран от войната, който е служил на съвременния еквивалент на патрулен торпеден катер, и семейство, свързано с контрабандата на алкохол и мафията. Ако изиграеха картите си правилно, съществуваше възможност да се кандидатират за Белия дом – на страната ѝ липсваше Камелот. До кандидатирането му все още имаше два, а може би и четири изборни цикъла, но пък в политиката трябва да се играе дългосрочно, нали.

След речта и цял час стискане на ръце Марта планираше да се прибере в стаята си, а Уолт да се извини и да се премести в таверната „Белият кон“, за да пийне и хапне. Там щеше да се срещне с Том Рийс.

Уолт не споделяше всичко със съпругата си, но споделяше достатъчно. Смяташе, че така облекчава притесненията ѝ. Всъщност това водеше точно до обратното.

Докладът на комисията „Чърч“ и това, което беше изтекло от комисията „Пайк“, бяха разкрили пред американската общественост тъмното дъно на разузнавателната общност. Но Марта знаеше, че бе осветлило и още нещо.

Тя разбираше, че няма пълна представа за това какво е правил Уолт по време на срещите си с човека, за когото сега знаеше, че работи за ЦРУ – агенцията, която беше в центъра на разследванията. Съпругът ѝ се бе изявил като силен и пламенен глас на реформата по време на кампанията за приемането на Закона за негласното наблюдение на чуждестранните разузнавания. Заплахата беше комунизмът, а властимащите на най-високите нива в разузнавателния апарат на страната нямаше да се спрат пред нищо, за да ограничат настъплението му; това включваше дори посегателство върху правата и личния живот на американските граждани, политици, репортери и дори съдии от Върховния съд.

Какво още беше научил Уолт в хода на разследванията на Камарата на представителите? Кое беше онова, което го държеше буден? Неведнъж беше ставала посред нощ и го беше намирала да стои до прозореца с бърбън в ръка, загледан в нощта. Дали бяха кошмари? Войната? Работата? Какво го беше уплашило дотолкова, че да излезе извън официалните канали, за да се среща с ренегат от ЦРУ? С какво се занимаваше Том Рийс?

Знаеше, че са се запознали във Виетнам, когато Том служел като военноморски тюлен, и че са се срещнали отново в хода на събитията около комисията „Пайк“. Предположи, че Уолт е източник на информация, но той държеше да запази в тайна спецификата на контактите им. Имаше някои въпроси, които не му беше позволено да обсъжда с нея – или поне така казваше. Усещаше, че той крие от нея неща заради нейната собствена безопасност. Беше обещал, че скоро ще ѝ каже, че просто му трябва още малко време – обяснение, което Марта прие, колкото и да не ѝ харесваше.

Уолт отпусна ръчката на газта и намали скоростта, първо до десет възела, а после до пет, докато наближаваха дългия док, който сякаш беше продължение на грижливо поддържаната територия на клуба. Марта се изправи и отиде при него зад руля.

– Искаш ли да я докараш до пристана? – попита той.

– Знаеш, че искам – усмихна му се тя.

Докато децата бяха под грижите на няколко бавачки в имението на родителите ѝ на Мартас Винярд, двамата бяха свободни – или почти свободни. Кампанията беше сериозна работа, но Марта знаеше, че е в преследване на идеалите, за които беше крещяла по време на антивоенните митинги в края на 60-те години. Предпочиташе да окаже истинско влияние, вместо да бъде просто наследничка на богатството, натрупано от семейството ѝ, и да живее като на парад от едно светско събитие на друго. Можеше да предотврати нови конфликти като войната във Виетнам. Можеше да се бори, за да гарантира, че нейните деца, а един ден и внуците ѝ, няма да загинат в глупаво обмислена война като братята на Уолт.

Държеше уверено руля. Познаваше водите между острова и Нюпорт така, както повечето хора познават пътищата на родните си градове.

Превключи на неутрална предавка и се насочи към пристана, а Уолт се спусна към палубата и избута гумените предпазители през десния борд, за да се подготви за акостиране. Бяха дошли един час по-рано, което щеше да им даде време да се освежат преди вечерното събитие. Марта превключи на заден ход и насочи яхтата покрай кея. Уолт скочи на кея, издърпа въжето на носа и умело го завърза за един кнехт. Направи същото и с кърмовото въже, като провери възлите, преди да се качи отново на яхтата.

– Страхотно се справи! – подвикна на съпругата си.

– Знам, скъпи.

Уолт се скри под палубата, за да вземе багажа им. Марта изключи двигателите.

– Готова ли си? – обади се Уолт, щом се качи при нея.

– Само момент – отвърна тя, докато отиваше да си вземе чантата.

Чу, че вратичката към кея се отваря. Погледна нагоре и видя мъж с клипборд, който вървеше по кея – пристанищният инспектор идваше да ги посрещне.

– Здравейте – чу тя да казва съпругът ѝ. – Бихте ли взели чантите? Алън не е ли на работа тази вечер?

Когато Марта се обърна и погледна, пристанищният инспектор вече не държеше клипборд. В протегнатата му ръка имаше пистолет с дълга цилиндрична приставка. Заглушител.

Уолт бавно вдигна ръце и поклати глава.

– Недейте!

Убиецът стреля. Поради ъгъла на стрелба отгоре надолу куршумът влезе през челния, теменния и тилния дял, като на излизане изби голяма част от задната част на черепа му, покривайки долните части на страничните прозорци на мостика със сиво мозъчно вещество и парчета кост. Марта чу как безжизненото тяло на съпруга ѝ се строполи на палубата.

Образите на двете ѝ малки деца я завладяха и я приковаха на място. Парализирана и неспособна да реагира, Марта видя как убиецът изстреля още два куршума от пистолета със заглушител в съпруга ѝ.

Когато дулото на оръжието се завъртя към нея, Марта прехвърли поглед от черния пистолет към мъртвите очи на палача си. Италианец? Руснак? Залязващото слънце беше зад гърба ѝ. Мъжът беше насочил пистолета към главата ѝ, след което го спусна надолу към горната част на гърдите ѝ и дръпна спусъка.

Марта се почувства така, сякаш я бяха ударили с чук. Тялото ѝ се сгърчи.

„Децата!

Уолтър!

Мама и татко!“

Усети как още един куршум пронизва лявата ѝ ръка и след това – че пада. Пада през фалшборда на главната палуба във водите на залива Брентън.

Докато потъваше, мислите ѝ бяха за друг човек. Човек, за когото знаеше, че има опит с насилието. Човек, с когото съпругът ѝ трябваше да се срещне по-късно тази вечер. Човек с връзки с военните и с Централното разузнавателно управление.

Томас Рийс.

I.

Изгнанието

Важното нещо, което трябва да се знае за

едно убийство, е не кой е произвел изстрела,

а кой е платил за куршума.

Ерик Амблър, „Ковчег за Димитриос“

1.Щатски затвор с максимално

строг режим „Флорънс“

Сектор 13

Специален корпус

Окръг Фримонт, Колорадо

Мрак.

Страдание.

Затвор.

На ума.

Душата му във вериги.

Тялото му в изолация.

Нищо друго освен мрак.

„Целият живот е страдание“ – спомни си Рийс.

„Откога съм тук? Дни? Седмици? Със сигурност по-малко от месец.“

Трудно беше да се каже, когато живееш в тъмнина.

Но не живееше в тишина.

Гласовете бяха негови спътници.

„Какво търсиш?“

– Спасение – каза Рийс.

„Каква истина търсиш?“

– Разплата.

„Вече я намери.“

– Намерих ли я?

„Ще умреш тук, Рийс. Заслужаваш да умреш тук. В тъмното. Сам. Жена ти умря сама.“

– Не, не беше сама. Имаше Люси.

„И неродено дете. Ти ги подведе, Рийс. Подведе ги всичките. Точно както подведе хората си в Афганистан. Фреди умря на онзи покрив в Одеса заради теб. Заслужаваш това, което те чака.“

– И какво е то? Гробът?

„Смъртта би била твърде голяма милост за теб. Ти ги уби, Рийс!“

– Не!

„Не можеш да изкупиш вината си. Уби жена си и дъщеря си. Ако си беше вкъщи, ако се беше отказал от тази работа още преди години, щяха да са още живи. Това беше война, която не можеше да бъде спечелена. Знаеше го от самото начало. Учил си история. Онези, които те изпратиха, бяха пропуснали да я научат.“

– Имперска надменност – прошепна Рийс.

„Провалиха теб и онези, които изпратиха да се бият. Това са цели двайсет години. Напълниха хазната на съюзниците си от отбранителната индустрия, наслаждавайки се на вечери и питиета с лобисти, никой от които нямаше смелостта да дойде на помощ. Знаеше го. Но въпреки това отиде. И не го направи за Бог и страната си.“

– Тогава за кого го направих?

„Направи го за себе си.“

– Не!

„Къде е вярата ти?“

– Няма я.

„Изчезна или спи?“

– Не знам.

„Тя никога не изчезва напълно.“

– Чувствам се изоставен.

„Така и трябва. Като оцеля след засадата в Афганистан, ти осъди семейството си на смърт. Ако беше загинал в Хиндукуш, нямаше да ги убият в дома ти. Знаеш, че това е вярно.“

– Исках да потърся сметка от отговорните за това.

„Но това не беше достатъчно, нали?“

– Трябваше да има последствия.

„Последствия ли?“

– Да. Вярвам в последствията. В съдбата.

Мрак.

Болка.

Страдание.

„Твоя ли беше последната дума в отмъщението? Какво е усещането?“

– Направих това, което беше необходимо.

„Сигурен ли си?“

– Да.

„Или защото това беше всичко, което знаеше да правиш? Защото това е, което правиш най-добре? Защото това е мястото, където се чувстваш най-жив?“

– Исках да умра.

„Трябваше да умреш. Смъртта ти подхожда, Рийс. Войната – тя е в кръвта ти. Ти се превърна във война.“

– Това беше единственият начин.

„И си отвъд изкуплението.“

– Знам.

„Ти я донесе у дома. Донесе войната в дома на онези, които изпратиха едно цяло поколение в битка. Вкара страха от Бога в онези, които надебеляват от дивидентите на смъртта. Получи това, което искаше.“

– Исках справедливост.

„Не, не искаше.“

– Исках отмъщение.

„Ти самият се превърна в отмъщение.“

– Исках разплата.

„Получихте ли я? Ами Кати?“

Рийс се напрегна.

„Ако останеш с Кати, тя ще умре.“

– Ще я защитя.

„По начина, по който защити жена си и дъщеря си? По начина, по който защити хората си? По начина, по който прикри Фреди на онзи покрив?“

– Трябва да се махна оттук.

„Няма да напуснеш тази килия. Стените ѝ вече се затварят около теб. Скоро дори ти няма да можеш да оцелееш.“

– Ще успея.

„Винаги ли оцеляваш, Рийс?“

– Аз съм боец.

„Всеки боец някога пада.“

– Но се изправя отново.

„Мрак. Посрещни го. Превърни се в него. Почувствай комфорт в дискомфорта. Запечатан си в гробницата си. Завинаги.“

– Глупости!

„Животът е болка. Животът е страдание. Защо просто не те убиха? Защо не се самоуби? Щеше да спасиш Кати. Тя заслужава живота си.“

– Има депозитна касета, която трябва да намеря.

„Това, което е в нея, е отрова. И сега Кати има ключа за сейфа. Ключ за кутия, която никога няма да намериш. Отново я излагаш на опасност. Ако тя умре, ти ще си отговорен.“

– Какво има в нея?

„Баща ти знаеше.“

– Каква беше връзката му с руското разузнаване?

„Ти как мислиш?“

– Нямам представа.

„Ще изгниеш в тази килия, Рийс. Ще умреш в мрак. Никога няма да получиш отговори.“

– Където е мракът, там е и светлината.

„Все някъде има светлина, но никога повече няма да я видиш. Смъртта те дебне.“

– Не!

„Да.“

– Тогава това е, което заслужавам.

„Това е, което заслужаваш.

Страданието.

Мрака.

Тази стая ще те докара до лудост.“

– Знам.

„Всичко, с което разполагаш, е съзнанието ти. Умът ти и едно хранене на ден. Защо искат да те държат затворен?“

– Кои са „те“?

„Алис ли те предаде?“

– Тя ме предупреди.

„Може би е направила и двете. Приятел ли е или враг?“

– Алис, къде си?

„Всички, които убиха Лорън и Люси, са мъртви.“

– Знам.

„Ти ги уби. Човекът, организирал 11 септември – уби и него.“

– Убих го.

„Човекът, отговорен за смъртта на Фреди Стрейн?“

– Мъртъв е.

„Човекът, отговорен за смъртта на баща ти?“

– Мъртъв е.

„Дали?“

– Всички са мъртви.

„Тогава какво ще кажеш за руското разузнаване? Защо Михаил Громико би се самоубил? Ръководителят на СВР, Службата за външно разузнаване на Русия, отиде в гроба и с последния си дъх спомена списъка на баща ти. Списъкът и Томас Рийс. Какво пазеше Громико? Кого пазеше? Никога няма да разбереш, Рийс.“

– Ще разбера.

„Няма да излезеш жив от тази килия. Дали ще мине ден или десетилетия, но ще умреш тук. Мозъкът ти ще се разпадне и ще прекараш колкото ти е останало, изпадайки в лудост. Трябва да си удряш главата в стената, докато дойде смъртта. Насили се да се задавиш с това, което минава за храна. Бъди изобретателен. Сложи край на всичко. На всички ще им е по-добре без теб.“

– Да, ще им е по-добре.

„Никой дори не знае къде си.“

– Все някой знае, че съм тук.

„Ти не съществуваш.“

– Храната, която ми носят веднъж на ден, ми казва, че някой знае къде съм. Съществуването е достатъчно.

„Дали е така?“

– Трябва да е. Все още има работа за вършене.

„Никога няма да я свършиш.“

– Кати ме търси. И ще ме намери.

„И ще умре.“

– Не!

„Точно като всички, които си обичал. Мъртва.“

– Не!

„Ти си гранит, Рийс. Няма да се промениш. Но тези, които те обичат – Кати, семейство Хейстингс, – ще се бият до смърт, докато те защитават. Спаси ги още сега.“

– Това не е вярно.

„Няма значение. Затворен си в тази килия. Затворник на собственото си съзнание.“

– Свобода.

„Не.“

– Надежда.

„Не.“

– Да съществувам. Това ми стига.

„Болката е живот. Животът е болка. Страдание и болка. Това беше твоят живот там. Това е животът ти тук.“

– Някой е убил президента.

„Някой го уби и натопи теб.“

– Защо?

„Отговорите са някъде навън.“

– Но аз съм тук.

„Трябва да излезеш оттук.“

– Искам да изляза.

„Никога няма да се измъкнеш. Това е твоята истина.“

– Какво е истина?

„Откажи се.“

– Не!

„Откажи се.“

– Не!

„Ти се провали.“

– Не!

„Умри!“

– Не днес.

„Страдание.

Нищо друго освен мрак.

Животът е мрак.

Целият живот е страдание.“

– Това ми стига, за да съществувам.

„Засега. Но ако още веднъж видиш светлината на деня, съществуването няма да е достатъчно.“

Рийс усети студената бетонна стена зад гърба си.

– Да, няма да е. Но за днес ми стига. Ще се измъкна и ще получа отговорите си. И когато го направя, ще има разплата.

2.

Резиденцията на нос Идокопас3

Краснодарски край, Русия

Кацнало на скала с изглед към Черно море и разположено върху 680 декара, гъсто залесени с турски борове, се намира разкошно имение, защитено със стени, сензори и дронове. Охраната по периметъра и барикадите по свързващите пътища се обслужват от толкова много въоръжени униформени охранители, че биха могли да си съперничат с персонала на всяка военна база по света. Жителите на близкото курортно селище Геленджик отначало заподозряха, че това може да е нов хотелски комплекс, след това заключиха, че ще бъде ваканционен дом за някой от олигарсите, но докато строежът продължаваше и слуховете се разпространяваха, стана ясно, че този имот е предназначен за един конкретен човек – президента на Руската федерация. Собствеността на имота е скрита чрез множество корпорации, фиктивни компании и офшорни холдинги, които са създадени, за да осигурят на действителния собственик правдоподобно отричане, особено когато изграждането му беше струвало на руския народ еквивалента на 1,4 милиарда щатски долара.

Защитена от естествен риф близо до основата на скалите и забранено въздушно пространство за специално ползване над тях, по-често наричано „зона, забранена за полети“, структурата черпи вдъхновение от италианската архитектура от XIX век. Обширната резиденция с площ 19 100 кв.м. може да се похвали с множество удобства, сред които басейни, спа центрове, сауни, оранжерия, барове, казино, подземна ледена пързалка за хокей, стрелбище, множество винарски изби, наргиле бар, зали за игри, театри, библиотека с читалня, основна спалня с площ 280 кв.м., стаи за гости, в които може да се настани целият руски Съвет за сигурност, и стриптийз клуб, който да ги развлича. Теренът съдържа множество хеликоптерни площадки, самолетна писта, параклис, чайна, свързана с основната структура чрез мост, открит амфитеатър, казарми и административни сгради. Граничещите имоти са собственост на руски олигарси или на ФСС, руската федерална служба за вътрешна сигурност. Пристанище в основата на скалите позволява достъп до околните води на охранителните катери на Федералната служба за охрана (ФСО). Освен впечатляващия набор от надземни структури, вход, изкопан в склона на хълма край яхтеното пристанище, води до подземен бункер, проектиран да издържи на ядрена детонация.

Именно в едно от тези подземни помещения чакаха Павел Дашков и дългогодишната му секретарка Кира Борисова.

Електрическа релсова система ги беше транспортирала от входа, който се намираше по-навътре в системата от бункери, до една от конферентните зали. Кира беше заела място до стената. Знаеше кога да остави шефа си да мисли и кога трябва да се намеси, за да не изостава от графика си. Днес беше един от редките моменти, в които Дашков разполагаше с излишно време.

Войната в Украйна не вървеше добре от тактическа гледна точка. От стратегическа гледна точка бе успяла да надхвърли очакванията им. Американците бяха въвлечени в конфликта, финансирайки корумпираното украинско правителство в обеми, нечувани дори в разгара на безумията им в Ирак и Афганистан. За съжаление се бяха върнали правилата на Студената война. Ядрените варианти бяха на масата – нещо, което бе учудило дори Дашков. Доскоро се задоволяваше с това да продължава мандата си като директор на ФСС и член на Съвета за сигурност. Докато успяваше да сведе до минимум вътрешните сътресения, можеше да остава отдаден на първокласната водка, чревоугодническите ястия и младите проститутки. Това не беше лош живот. Ако вътрешното несъгласие станеше твърде силно или заплашваше руския президент по начин, за който той би сметнал, че ще отслаби властта му или дори ще понижи авторитета му в очите на олигархията, Дашков знаеше, че може да се окаже не само на нож с президента, но и доста вероятно в някоя от собствените си арестантски килии или, което беше по-вероятно, неволен обект на случайно падане от московски небостъргач или пък жертва на подозрително отравяне. Отравянията се случваха често на онези, които се бяха изправили срещу президента. Ако имаше някой, който да го знае, то този човек беше Дашков. Именно той и бившият шеф на СВР, руския апарат за външна сигурност, издаваха заповедите за ликвидиране на заплахите за родината. На Дашков не му бе убягнало колко бързо човек може да се окаже от грешната страна на президента.

Громико. Защо точно той се беше самоубил с цианидна цигара, произведена още по времето, когато КГБ и ГРУ защитаваха нацията, оставаше загадка. Тялото му беше намерено безцеремонно захвърлено в храстите в една особено тъмна част на парка „Горки“. През годините Дашков се беше срещал с колегата си там много пъти – неутрална територия. Съперничеството им му доставяше удоволствие. Това, което не му доставяше удоволствие, беше мистерията около извършителя на убийството му. Официално Громико бе починал от рак, който наистина бавно го бе разяждал от години. Естествени причини. Неофициално в секретния полицейски доклад се казваше, че около врата му е била затегната „свинска опашка“. В устата му бяха открити люспи тютюн. Аутопсията бе потвърдила, че причината за смъртта е задушаване, но не поради ограничаване на достъпа на кръв до мозъка и въздух до белите дробове, а поради отравяне с цианид. Громико бе отнел живота си по начина, по който ги бяха учили като новобранци в тренировъчния център на Лосовия остров край Москва. Защо? Това беше въпросът. И какво беше издал, преди да умре? Възможно ли бе палачът му да е бил Джеймс Рийс?

На закрито заседание с президента бяха решили, че с голяма вероятност Громико е загинал от ръката на убиеца на ЦРУ. Предишните им опити да видят сметката на Джеймс Рийс се бяха провалили, което означаваше, че все още има вероятност, макар и малка, той в крайна сметка да намери списъка и документите, скрити от Томас Рийс преди смъртта му. Бившият морски тюлен се оказваше по-голям трън в очите им, отколкото беше баща му. Какво им беше на тези Рийс? Томас Рийс за първи път бе привлякъл вниманието на КГБ и ГРУ във Виетнам. Беше останал в полезрението на руските разузнавателни служби до деня, в който бе убит. Синът бе продължил семейната традиция. Колко подобаващо щеше да е да срещне същата съдба в ръцете на същите организации.

Русия имаше и друг проблем. Трябваше да отклонят вниманието на САЩ от войната в Украйна. Както и при убийството на Кенеди едно поколение по-рано, руските кукловоди бяха насочили вниманието на Америка към местен враг. Руснаците им бяха дали Джеймс Рийс.

Въоръжени с информацията, която СВР и ФСС бяха извлекли от разговорливия Едуард Сноудън, вече пълноправен руски гражданин, и въз основа на опита на фермите за ботове Спецсвяз и руската Агенция за интернет изследвания, създадоха електронна дезинформация, която поставяше Джеймс Рийс в центъра на заговор за убийството на президента на Съединените щати. Разбира се, този план, без елемента на Джеймс Рийс като примамка, беше разработен от Громико още преди десет години. Външните за държавата убийства бяха в компетенциите на СВР, но като един от тримата високопоставени членове на Съвета за сигурност Дашков трябваше да изиграе своята роля. Макар че никога не би показал на руския президент нищо друго освен непоколебимо доверие, в действителност той не можеше да повярва, че бяха успели да се справят.

Планът беше сработил чудесно. Америка се обърна срещу себе си, а социалните медии се взривиха от теории на конспирацията, основани на вътрешното разделение, което американците бяха доказали, че умеят да създават помежду си: расови бунтове, необуздана инфлация, зависимост от чужди енергийни източници, практически отворената им за всички граница, дори недоверие в резултатите от собствените им избори – избори, които някога бяха модел за нововъзникващите демократични републики по света. Не можеха да се споразумеят за нищо. Самоизяждаха се, жертви на собствения си успех. Това, което американците обичаха да наричат „великото поколение“, се беше борило и беше изградило Съединените щати като маяк на демократичните идеали. Сегашното поколение беше наследило това величие, за да пропилее жертвите на предишните поколения. Добре, че американците не ценяха историята. Ако бяха вдигнали глава от публикациите си в социалните мрежи, може би щеше да им остане време да прочетат за съдбата, сполетяла Римската империя, и да осъзнаят, че вървят по същия път.

Нищо ли не бяха научили от разпадането на Съветския съюз? Продължаваха да харчат пари, които нямаха, хвърляйки бензин върху въглищата на инфлацията, като привидно умишлено увеличаваха разликата между богатите и бедните. Нямаше война, която да не им хареса. Политиците и от двете страни на пътеката, насърчавани в немалка степен от лобистите на отбранителната индустрия, които ги подкрепяха, гласуваха за огромни разходи в подкрепа на корумпирания режим в Украйна. Милиарди долари от данъците. Глупаци! Тяхната отбранителна индустрия беше пожънала невероятни печалби от продължилата две десетилетия американска авантюра в Афганистан и Ирак. Тези прогнози за печалба и растеж бяха на траектория, която не биваше да се оставя да отслабва. Една война в Украйна би им помогнала. От новите страни членки на НАТО се изискваше да купуват въоръжение, съвместимо с изискванията на НАТО – тъкмо това, от което се нуждаеха, за да не спира далаверата. Техните корпоративни медии разпознаваха доброто, когато го видеха. Дори специалисти, които преди години се бяха обявили против инвазиите в Афганистан и Ирак, сега призоваваха Съединените щати да подкрепят безусловно Украйна. Всеки, който задаваше неудобни въпроси за тази подкрепа или за възможността да се провери къде точно отиват парите от данъците на САЩ, веднага биваше обявяван за „руски апологет“ или „руски агент“, или пък „действаше по заповедите на Русия“. Синьото и жълтото знаме станаха почти задължителни в профилните снимки на американците в социалните мрежи, а #ПодкрепямУкрайна заля постовете на американците, които само допреди няколко месеца не можеха да открият бившата съветска социалистическа република на картата; на дневен ред беше демонстрацията на морално превъзходство. Прогресивната група на Конгреса дори тихомълком оттегли писмото, което месеци по-рано беше изпратила до американския президент и в което призоваваше за прекратяване на войната в Украйна чрез преговори и пряко сътрудничество с Русия. Това нямаше да помогне на печалбите на отбранителната индустрия. Лобистите си бяха свършили работата. Военната машина продължи да работи. Лобистите и адвокатите си заслужаваха инвестициите.

Съветът за сигурност беше преценил погрешно какъв ще е отговорът на САЩ на руските действия в Украйна. Председателстван от президента, по замисъл Съветът за сигурност на Руската федерация се състои от високопоставени членове на разузнавателната общност и отбранителното ведомство, както и от висши държавни служители и представители на федералните окръзи. В действителност властта принадлежеше на директора на ФСС, директора на СВР и заместник-председателя. Техните съвети се отразяваха на вземането на решения от страна на президента. Останалите участваха само за показ. Бездействието на Съединените щати и Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) след руската инвазия в Грузия през 2008 г. и нахлуването в Крим през 2014 г., както и блъфът с „червената линия“ в Сирия през 2013 г., показваха, че САЩ и европейските им съюзници ще продължат да се придържат към същото поведение на осъждане и санкции. Това, което Съветът не беше взел предвид, беше, че през 2008, 2013 и 2014 г. Съединените щати бяха затънали в проблеми в Централна Азия и Близкия изток. За да остави Русия да действа свободно в Украйна, Америка се нуждаеше от още една война. Съветът се беше съгласил с това. Това, което тепърва трябваше да разработят, беше план как да го осъществят.

„Санкциите“ на САЩ имаха обратен ефект, независимо от това, което политиците във Вашингтон продължаваха да говорят по кабелните телевизии. През първата половина на годината Централната банка на Русия отчете излишък по сметката си в размер на повече от 110 милиарда долара. Рублата беше достигнала най-стабилната си позиция от близо десетилетие, а страната отчиташе огромен търговски излишък, с милиарди долари по-висок, отколкото преди началото на специалната операция за отвоюване на Украйна. Износът на Русия вече превишаваше вноса, което създаваше приток на национална валута; точно обратното се случваше в Съединените щати. Нищо чудно, че утвърденият политически елит във Вашингтон искаше да отвлече вниманието на населението с руската заплаха, дори ако тя се намираше в Украйна, чак на другия край на света. Американците бяха глупаци. Но дали бяха достатъчно глупави, за да тласнат Русия към ядрена конфронтация? Това предстоеше да се види.

Нима НАТО не виждаше, че санкциите неволно бяха направили руския президент и закриляната от него олигархия по-богати, отколкото биха могли да си представят? Всеки, който има най-елементарни познания по икономика и геополитика, да не говорим за здравия разум, би знаел, че Русия е най-големият износител на газ и вторият по големина износител на петрол в света. Кой е основният клиент на този газ и петрол? Европейският съюз, същият ЕС, който изпращаше пари от своите каси в Украйна, без да има възможност за одит. Поради зависимостта си от руската енергия ЕС превеждаше повече парични средства на Русия за финансиране на специалната операция в Украйна, отколкото изпращаше на Украйна за борба с руската армия. През първите сто дни на войната Руската федерация спечели 98 милиарда щатски долара от износ на енергия, а в момента всеки ден носеше над 1 милиард долара.

Олигарси, високопоставени политици, директори на разузнавателни служби, военни лидери и други приятели на руския президент бяха разположили предварително активи по целия свят една година преди да предприемат действия в Украйна. Част от това богатство биваше диверсифицирана чрез инвестиции в базирани в САЩ технологични компании. Макар и със седалище в Съединените щати, те всъщност бяха глобални корпорации, които не бяха лоялни към страната, позволила им такъв просперитет. Дали американската общественост изобщо би се загрижила, че милиардите, принадлежащи на руския елит, са инвестирани в същите компании, които отровиха децата им и разделиха нацията им? Едва ли бяха забелязали, когато бившият президент получи 500 хиляди долара за реч в банка „Ренесанс Капитал“ в Москва през 2010 г., по време на мандата на съпругата му като държавен секретар. Тогава тя се противопоставяше на санкциите срещу Русия, а семейството ѝ спечели половин милион долара за четиридесет и пет минутна реч, на която Дашков присъстваше. Речта не беше нещо запомнящо се – празни дрънканици за глобалното сътрудничество.

Това огромно нарастване на богатството на елита беше позволило на руския президент да укрепи властта си. Вярно е, че олигарсите бяха претърпели неудобства – бяха конфискувани яхти и жилища на някои от тях. Това беше цената, която те платиха. Внезапна и неочаквана смърт бе сполетяла немалко инакомислещи, което бе насърчило други, разстроени от пропуснатата почивка в Ибиса, да се върнат в строя. Инсулти, инфаркти, отравяния, самоубийства, удавяния, падания и болести бяха повалили немалко от критично настроените към руския президент.

А какво ставаше с Америка? Някога я бяха считали за уважаван враг. Сега някогашната велика нация се колебаеше на ръба на пропастта, най-слаба от времето на възхода ѝ в мрачните дни на Великата отечествена война.

Американската вицепрезидентка Гейл Олсън бе поела президентския пост скоро след убийството на президента Кристънсън и бе направила всичко възможно да потисне гласовете на размирици и да обедини страната, но в ролята си на президент не бе в състояние да се справи с това. Освен това беше непозната личност, без багажа на десетилетията, прекарани в политическия ландшафт. Предишният президент я беше избрал, за да си осигури гласовете на родния ѝ щат Флорида. Светът го знаеше, както и американският народ. На Олсън все още ѝ предстоеше да се докаже. Какво беше готова да направи? Дашков не беше сигурен.

Америка бе поставила началото на нова ера, след като бе хвърлила две атомни бомби върху Япония. Съединените щати продължаваха да са единствената нация на света, използвала нападателни атомни оръжия. В последвалата надпревара във въоръжаването бяха създадени и изпробвани ядрени оръжия, които бяха 6600 пъти по-мощни от тези, използвани в Хирошима и Нагасаки през 1945 г. Русия едва наскоро бе разсекретила информацията за „Цар Бомба“ – 50-мегатонен тест, извършен над островите Нова Земя в Арктика през 1961 г. Дашков беше прочел секретните доклади от Националната лаборатория „Лорънс Ливърмор“ и знаеше, че Съединените щати са в начален етап на разработване на 10 000-мегатонна бомба – оръжие, за което се казваше, че ще „замърси цялата Земя“. Цяло чудо беше, че някой бе оцелял след американските и съветските ядрени опити през 50-те и 60-те години на миналия век. Въпреки че Франция, Обединеното кралство, Индия, Пакистан, Израел, Иран, Северна Корея и Китай разполагаха с ядрени оръжия, само арсеналите на САЩ и Русия бяха достатъчни да унищожат света многократно.

Свързаните във вериги насочени взривни устройства, с които бе убит президентът Кристънсън, носеха белезите на импровизираните взривни устройства (ИВУ), така разпространени в Ирак. Това означаваше ли, че вината е на ислямски екстремисти? Или са били разочаровани ветерани от глобалната война срещу тероризма? Или нещо друго? Това беше гениалният план: объркване, разделение, „дезинформация“. За ден-два американските знамена отново се вееха по всички централни улици в страната, точно както след атентатите от 11 септември. Но дори по-бързо, отколкото Дашков беше предвидил, американците бяха започнали да сочат с пръст потенциалните врагове, страната беше заела кръгова отбрана, бяха отправени обвинения, обиди и нацията отново беше разделена по партийна линия.

По самия си замисъл клетката беше създадена малка. Дори Дашков не знаеше всички подробности. Операцията изискваше неговото одобрение, но наистина, кой би се противопоставил на руския президент? По социалните канали бяха набелязани подходящите подставени лица, които вече бяха заявявали недоверието си към федералното правителство онлайн и по време на протестите. Американците вече бяха съсредоточили погледите си навътре. Изглеждаха неспособни да намерят обща политическа основа. Опозицията трябваше да бъде унищожена. Свободният обмен на пазара на идеи – самата основа, която бе превърнала Америка в такъв страшен противник по време на Студената война, бе останала в миналото. Достатъчно беше да се подхвърлят цифрови и физически доказателства. За останалото се погрижиха руските агенти.

Това, което тревожеше Дашков, бе, че Джеймс Рийс не беше идентифициран публично като един от заговорниците в убийството. Най-добрите и най-умните от Спецсвяз – Специалната служба за комуникации и информация към ФСО – и руската Агенция за интернет изследвания го бяха поднесли на сребърен поднос, както обичаха да казват американците. Миналото му се вписваше точно в този план: дълбоко недоверие към федералното правителство – правителство, което той обвиняваше за смъртта на своя екип от военноморски тюлени в Афганистан. Освен това имаше необходимата подготовка и опит, за да се справи. Имаше и средствата. Имал бе и мотив. Руснаците просто трябваше да създадат и изработят възможността.

СВР беше съобщила, че в нощта на убийството в Северна Монтана е била проведена голяма операция на правоохранителните органи – само няколко часа след като президентът Алек Кристънсън беше обявен за мъртъв, а вицепрезидентът бе положила клетва. Тогава Джеймс Рийс беше изчезнал. Психологическият профил в досието му показваше, че той ще падне в боя. Някои от членовете на Съвета предполагаха, че е бил убит, но Дашков имаше едно наум. И го беше потвърдил часове по-рано. Какво щеше да направи съветът с информацията, че Рийс е оцелял? Дашков скоро щеше да съобщи тази информация. Искаше също така новоназначеният временен директор на СВР да знае, че макар да оглавява вътрешния апарат за сигурност на Руската федерация, Дашков е в тази игра достатъчно дълго, за да има източници в чужбина.

Ростя Левицки последно беше заемал поста заместник-директор на СВР при Михаил Громико. Дашков разполагаше с обширно досие на временно изпълняващия длъжността директор на СВР и беше заключил, че Левицки се е издигнал в йерархията благодарение на лоялността си към началниците и, което бе по-важно, към руския президент, а не на оперативните си успехи или подвизи на бойното поле.

Чу, че вратата се отваря, и вдигна очи, за посрещне с поглед колегата си от СВР. По-млад от Дашков с цяло десетилетие, Левицки успяваше да преодолее границата между уважението и арогантността с невзрачна полуусмивка, която се прокрадваше от лявата страна на устата му. Строгият му ушит по мярка костюм и кървавочервената вратовръзка контрастираха рязко с измачканото тъмно спортно сако и бялата риза на Дашков, които обхващаха солидната средна част на тялото му. Говореше се, че Левицки всяка сутрин ставал в 3:30 и започвал деня с енергично десеткилометрово бягане преди трийсетминутна тренировка с тежести, последвана от потапяне в сауна и студена вана.

Дашков несъзнателно потърка вечната си набола четина, като отбеляза, че Левицки изглежда така, сякаше се е обръснал точно преди срещата.

Левицки протегна ръка и кимна в знак на уважение към по-възрастния директор на ФСС, който остана седнал.

– Добър вечер, другарю директор.

Вечната усмивка може би имаше за цел да го обезоръжи, но Дашков си припомни, че макар да ги деляха години, двамата бяха преминали сходно обучение. Дашков смяташе да запази бдителността си. Освен това имаха общи корени в тъмните изкуства на шпионажа. Крайната им цел беше да подкопаят Запада чрез активни мерки за саботаж, кампании за дезинформация, убийства, операции за дестабилизация и преврати. Току-що бяха извършили едно от най-успешните убийства в историята.

– Оставете ни сами – нареди Дашков, без да откъсва поглед от колегата си.

Левицки кимна учтиво към Кира, която събра нещата си и излезе, а той зае мястото срещу Дашков.

– Радвам се да ви видя, другарю – продължи Левицки.

Независимо дали това беше вярно, или не, напълно възможно беше Левицки да премине от поста временен директор в директор, в зависимост от отношенията си с президента. Изглеждаше уверен и енергичен за човек в края на петдесетте. Външното му поведение не издаваше стреса, който повечето хора биха изпитали на неговата позиция, нещо, което изнервяше по-възрастния мъж.

Въпреки че и двете агенции бяха родени от КГБ, СВР и ФСС поддържаха сърдечни, но понякога и враждебни отношения. Дашков знаеше, че Левицки се бе застъпил за използването през XXI век на микровълнови излъчватели, насочени към американските посолства и филиалите на ЦРУ по света, което доведе до Хаванския синдром, както го бяха нарекли американците. Целта беше да нарушат американските операции по събиране на разузнавателна информация и да предизвикат вътрешни размирици в американските разузнавателни и дипломатически кръгове. Истината бе, че това беше оръжие и технология, които бяха използвани през цялата Студена война под различни кодови имена. Дашков беше прочел свръхсекретните американски документи, изготвени от Агенцията за перспективни изследователски проекти в областта на отбраната (DARPA), за проектите BIZARRE и PANDORA още по време на обучението си, благодарение на високопоставен агент за дълбоко проникване, шпионин, който и до този момент не беше заловен. Това, което американската преса пропускаше да съобщи, бе, че ЦРУ използваше същата технология срещу съветски шпиони и дипломати още от 60-те години на миналия век.

– Има ли нова информация за смъртта на вашия предшественик?

Дашков също можеше да играе тази игра.

Левицки си пое дъх.

– Боя се, че не, другарю директор. Цианидна таблетка във филтъра на цигарата му. Самоубийство. Въпреки че свинската опашка около шията му показва, че го е направил под заплаха. От кого и с каква цел, не е известно. Знам, че имате своя теория, въз основа на която предприехме крайни мерки, макар че нищо официално не свързва Джеймс Рийс с убийството. Парк „Горки“ попада в правомощията ви като директор на ФСС, но моята агенция е на ваше разположение, ако имате нужда от допълнителни ресурси.

„Това дребно лайно е много дръзко!“

– След като го споменахте, какво научихте за сегашното му местонахождение и състояние? Чуждестранните връзки са в компетенциите на СВР.

– Никакви слухове, никакви допълнителни разузнавателни сигнали и нищо от нашите източници в американските разузнавателни кръгове. Нищо от ареста в Монтана насам – отвърна Левицки.

– Другарю Левицки, не забравяйте, че арестът му не беше потвърден. Изглежда така, сякаш е изчезнал. Като призрак.

– Той е просто човек, другарю Дашков. Хората не изчезват просто така, освен ако не ги накараме да изчезнат.

След откриването на тялото на Громико в парка „Горки“ Дашков беше нащрек. Двамата имаха дълга обща история, а смъртта на Громико го беше инжектирала с доза напомняне за смъртността му, примесена с параноя – две новопридобити черти, които възнамеряваше да скрие от останалите членове на Съвета.

– С директор Громико години наред успешно ръководехме разузнавателния апарат – напомни Дашков на по-младия мъж. – Вярвам, че двамата ще работим заедно в полза на Майка Русия. Мога ли да разчитам на вашето съдействие, другарю? Независимо от това колко дълго ще заемате този пост.

– Можете изцяло да разчитате на мен, както и Майка Русия.

– Добре. А сега, преди да започне аудиенцията ни при президента, запознайте ме с разузнавателните операции, които са прекалено чувствителни за електронните канали.

3.Щатски затвор с максимално

строг режим „Флорънс“

Сектор 13

Специален корпус

Окръг Фримонт, Колорадо

Пълен мрак.

Рийс завърши поредната серия от двайсет бавни лицеви опори. Изправи се и започна серия клекове.

– Едно, две, три...

Съсредоточи се върху болката от млечната киселина, която се натрупваше в мускулите му.

„Пари!

Все още си жив.

Целият живот е страдание.“

Хвърли се отново в позиция за лицеви опори.

„Сигурно ме наблюдават.

А може би не?

Не, наблюдават ме.

Не им давай да те победят! Продължавай да работиш! Работи по-усилено!“

Когато го отвеждаха от ранчото на семейство Хейстингс, бяха сложили на очите му очила с черни стъкла и оттогава Рийс беше в тъмнина. Звуците и миризмите му подсказваха, че по-малко от час по-късно беше на пистата на летище. После го оковаха с белезници и го поведоха по стъпала. Привързаха го с колан за седалката, а на главата му поставиха шумоизолиращи слушалки. Тъй като не можеше да вижда или чува, другите му усещания бяха подсилени. Беше усетил как самолетът рулира, набира скорост и излита, а часове по-късно усети и сътресението при кацането. Закараха го с нещо, за което предположи, че е микробус, до обекта, в който беше сега, след което го съблякоха гол и го отведоха в килията за предварителен арест.

В килията го накараха да коленичи, докато му сваляха белезниците, както и очилата и слушалките. Усети как пазачите се отдръпват и чу как вратата се затваря зад гърба му. Не направи нито едно рязко движение. Вместо това отвори очи, очаквайки да види поне ивица светлина, но беше заобиколен само от мрак.

Съзнателно беше сложил ръцете си на стената и после нагоре към лицето си, след което беше разтрил очите и слепоочията си.

Студено. Студено и тъмно.

„Къде съм, по дяволите?“

Все още гол, Рийс се обърна и притисна гърба си към стената.

Студено.

„Стегни се, Рийс.

Поеми си дъх.

Точно така.

Огледай се!

Не мога да се огледам. Тъмно е като в рог. Но мога да изследвам.“

Рийс започна да пълзи.

Намираше се в кутия – по-точно в правоъгълна килия.

Стени – бетон.

Под – бетон.

Продължи да изследва новата си среда.

„Какво е това? Тесен процеп близо до пода. За храна?“

Продължи да пълзи. Ръцете му напипаха бетонна колона. Изправи се, като все още използваше ръце си, за да разбере какво е точно. Близо до върха усети нещо, което можеше да е накрайник на стар градински маркуч.

„Душ? Няма как да го включа. Дали е с таймер?“

Застана пак на колене и продължи да изследва.

„Наблюдават ли ме?

Със сигурност.“

Бетонен блок.

„Не, това е различно. Неръждаема стомана?“

Рийс започна да опипва нагоре.

„Какво е това?

Тоалетна.

Прикрепена към стената.

Ами това?

Малка мивка на гърба на тоалетната.

Има ли как да пусна водата в тоалетната или в мивката?“

Сякаш прочела мислите му, мивката се включи. Тъй като беше по-скоро фонтан за пиене, отколкото мивка, Рийс наведе глава и жадно пи, докато водата изведнъж не спря.

„Дишай, Рийс. Продължавай да изследваш.“

Още един бетонен блок. Не, правоъгълник. Бетонно легло, покрито с тънка гума.

„Дали не се върнах там, откъдето започнах?“

Направи още две бавни проучвания в тъмнината и прецени, че килията му е с размери приблизително два на три и половина метра.

Сега светът на Рийс се състоеше от стени, душ, тоалетна, чешма, легло и тъмнина. Бетон, стомана. Мрак. Студ.

„Защо си тук?“

Гласът на телевизионния диктор: „Само преди трийсет и пет минути човек от въоръжените сили стреля по президента Алек Кристънсън по време на парада по случай Деня на ветераните в столицата“.

„ДЖЕЙМС РИЙС, ОБКРЪЖЕН СТЕ ОТ ФЕДЕРАЛНИ И МЕСТНИ СИЛИ НА РЕДА.“

Рийс си представи карабината в ръцете си. Това му помогна да обмисли всяка подробност. Карабина на компанията „Браво“, пълнител „Магпул“, зареден с патрони „Блак Хилс“, 77 грана, далекомер „Еймпойнт Майкро“ с увеличител, оптически прицел „ШуърФайър Скаут Лайт“, ремък „Вайкинг Тактикс“ и инфрачервено прицелно устройство с лазер.

„ИЗЛЕЗТЕ ПРЕД КЪЩАТА НЕВЪОРЪЖЕН! АКО СЕ ПРЕДАДЕТЕ ДОБРОВОЛНО, НЯМА ДА ПОСТРАДАТЕ“.

„Обичам те, Кати!“

„Джеймс...“

Това беше последното нещо, което му беше казала.

Той остави карабината на пода.

„Пази ми това нещо.“

Пръстенът.

Ключът.

„ОТВОРЕТЕ БАВНО ВРАТАТА И СИ ПОКАЖЕТЕ РЪЦЕТЕ.

ДРЪЖТЕ РЪЦЕТЕ СИ ВДИГНАТИ, КАПИТАНЕ. ОБЪРНЕТЕ СЕ БАВНО.

СЛЕЗТЕ ПО СТЪЛБИТЕ И ЛЕГНЕТЕ ПО КОРЕМ НА ЗЕМЯТА.

КРЪСТОСАЙТЕ КРАКА И ИЗПЪНЕТЕ РЪЦЕ НАСТРАНИ. ОБЪРНЕТЕ ГЛАВА!“

Спомни си хладния чакъл на алеята, който се притискаше в лицето му, докато връзваха ръцете му със свинска опашка зад гърба.

„Арестуван сте по обвинение в заговор за убийството на президента на Съединените щати.“

Спомни си как чу гласа на Кати, която поиска да види заповедта за обиск.

Кати.

Кати Буранек.

Беше коленичил, за да ѝ направи предложение, когато алармата се включи – предупреждение от най-дълбоките нива на интернет. Дали бе дошло от неговия ангел хранител, или беше върховно предателство? Алис, изкуствен интелект, погребана на триста метра под Шестнайсети киберпространствен център на ВВС в базата Лакланд в Сан Антонио, Тексас, беше известна само на малцина избрани от най-високите нива на правителството на Съединените щати. Освен това тя беше разумно същество. Беше му помогнала в мисията му да отмъсти за Фреди. Дали след това го бе предала и го бе поставила в ролята на обвиняем за убийството на президента? Ако не Алис, кой тогава имаше тази възможност?

Президентът Кристънсън. Човек, чийто живот е бил разкъсан на парчета на 11 септември. Човек, който подобно на Рийс беше предприел стъпки, за да отмъсти за убитите в онзи вторник сутринта. Човек, който мислеше стратегически и беше правил необходимото цели две десетилетия, за да достигне върха на властта в Съединените щати. Беше открил, че Рийс е сродна душа, и заедно бяха изправили отговорните за 11 септември пред правосъдието. И сега той си беше отишъл.

„Вярвате ли в Дълбоката държава, господин Рийс?“

„Сър?“

„Дълбоката държава, или това, което хората наричат Дълбока държава. Вярвате ли в нея?“

„Вярвам, че намерихме общ език, господин президент.“

„Убеден бях, че ще намерим, господин капитан-лейтенант. Дълбоката държава е реална, макар че не е това, което се представя във филмите... Страх ги е от мен. Няма да се учудя, ако не изкарам мандата си. Това изненадва ли ви?“

„Нищо не може да ме изненада, сър.“

Нищо не може да ме изненада.

„Няма да се учудя, ако не изкарам мандата си.“

По онова време това не означаваше нищо за Рийс. Беше го приписал на бърбъна, от който отпиваха.

Рийс превъртя в съзнанието си новинарските кадри, които беше видял точно преди черните джипове „Събърбан“ да се скупчат около хижата му в Монтана.

„Анализът потвърждава, че автоколоната на президента е била ударена с така наречените ЕФС – експлозивно формиращи се заряди, импровизирани устройства, намерили широко приложение във войната в Ирак. Президентът е откаран в Университетската болница „Джордж Вашингтон“, където е констатирана смъртта му. Вицепрезидентът положи клетва и ще се обърне към нацията само след минути.“

Беше мушнал ключа от депозитната касета в ръката на Кати. Дали ФБР го бяха взели? Дали бяха арестували Кати? Дали я бяха претърсили? Беше ли ключът вече приложен като доказателство?

„Защо някой би искал да ме натопи? И кой е този „някой“?“

Рийс се отблъсна от пода и се изправи. Отново време за клекове.

През първите няколко дни се бе опитал да прави коремни преси, но твърдият бетонен под беше разранил гърба му. Още по време на обучението му като морски тюлен наричаха това упражнение „рендето“. По-добре беше да не си изпробва късмета, ако не искаше раните му да се инфектират. Лицевите опори бяха достатъчни.

Знаеше, че е отслабнал. Едно хранене на ден може да ти го причини. Нямаше как да разбере колко протеини има в яхнията, която всеки ден избутваха в килията му. Дали беше всеки ден? Наистина нямаше как да разбере, докато живееше в пълна тъмнина. Първо чуваше как се отваря външна врата, после втора малка метална врата се отваряше в килията му и някой мушкаше храната през процепа под нея.. Дали го обучаваха като кучетата на Павлов? Възможно ли беше да променят времето на хранене само за да го объркат още повече? По-надеждната мярка за времето беше дължината на косата и брадата му; косата му вече се спускаше до раменете му, а брадата беше израснала с пет сантиметра. Знаеше, че килията е студена по замисъл. За да го държи на ръба на хипотермията. За да могат по-лесно да го пречупят. Но досега никой не му бе задавал въпроси.

Къде се намираше? Беше преценил, че бяха летели около четири часа, макар че пилотът можеше да е получил инструкции просто да ги задържи във въздуха, за да обърка затворника си още повече.

„Затворник.“

Имаше моменти, когато мислеше, че може би ще е най-добре сам да влезе в затвора, докато зачеркваше имената на хората от черния си списък, разкривайки един по един онези, които бяха имали пръст в убийството на семейството му.

Джош Холдър

Маркъс Бойкин

Сол Агнон

Стив Хорн

КХНГ, Мексико

Адмирал Джералд Пилснър

Майк Тедеско

Дж. Д. Хартли

Лорейн Хартли

Хамади Исмаил Масуд

Бен Едуардс

Но причината да не влезе в затвора, докато не приключи, беше, че искаше да убие всички отговорни за смъртта на неговия отряд от военноморски тюлени и семейството му. Трябваше само да остане жив и да избегне залавянето си достатъчно дълго, за да приключи със списъка и да стигне до последното име: Бен Едуардс.

„Бен!“

По онова време Рийс се смяташе за мъртъв. Нямаше обществени норми, нямаше закони, които да го спрат. Нямаше друга причина да живее освен списъка. Беше свободен. Беше се превърнал във война. И беше спечелил. И беше отишъл да умре.

Но не беше умрял.

За миг се бе почувствал щастлив в храсталаците на Мозамбик, където бе приспособил уменията и опита си от бойното поле, за да защити животните от концесията на Рич Хейстингс от бракониери. Но ЦРУ го беше открило и знаеше какво да му каже, за да го върне обратно. Фреди го беше проследил. Фреди знаеше къде да го търси. А сега Фреди беше мъртъв. Освен в Африка единствената истинска свобода, която Рийс познаваше, беше когато вървеше по пътеката на войната. Когато ловуваше.

Не знаеше кой е отговорен за убийството на президента. Не знаеше кой е скалъпил обвиненията срещу него.

Но сега имаше причина да живее.

Кати.

Рийс завърши серията.

„Придържай се към режима си. Спазвай дисциплината. Искат да се подхлъзнеш, да се откажеш от надеждата, да се предадеш на отчаянието, да се предадеш на разрухата. Точно тогава ще те атакуват. Когато вече си на границата на пречупването. Когато си на ръба на лудостта.

Можеш ли да останеш тук завинаги?

Не, не мога!“

Рийс седна с кръстосани крака и успокои дишането си. Дори в тъмнината затвори очи, за да може да си представи светлината.

Светлина.

Надежда.

Кати.

Рийс си пое дъх, задържа го за кратко на върха на вдишването и след това издиша напълно, изтласквайки целия въздух от дробовете си. Задържа дъха си за десет секунди. След това вдиша дълбоко, като изпълни диафрагмата си и задържа дъха си на върха за десет секунди. Повтори процеса, като добавяше по десет секунди към всяко вдишване и издишване. Стигна до четири минути.

Четири минути и десет секунди днес.

„Можеш да го направиш.“

„Татко?“

„Можеш да го направиш, сине.“

Бяха до скалите на малък приливен басейн в Кауай.

„Ще се справиш, Джеймс. Отчитам ти времето – беше казал Том Рийс, посочвайки ролекса на китката си. – Стигнал си почти до цяла минута.“

Рийс беше на осем, но очите му вече бяха насочени към тюлените. Искаше да стане военен водолаз, точно като баща си.

Рийс изкара въздуха от дробовете си, както го беше научил баща му, после си пое дълбоко дъх и се гмурна под повърхността, като броеше: „едно–хиляда, две–хиляда, три–хиляда“, докато се държеше здраво за скалите.

Въпреки че Джеймс беше твърде млад според стандартите в бранша, на следващия ден му предстоеше първото гмуркане в открити води. Помогна му фактът, че баща му познаваше собственика на клуба за гмуркане, друг военноморски тюлен, който беше намерил убежище от преживяното във Виетнам в спокойния живот на Хавайските острови.

Джеймс изскочи над водата.

Баща му избърса с палец солената вода от циферблата на часовника си и кимна одобрително.

„Една минута и две секунди. Не е зле за начинаещ.“

„Мога да издържа и повече. Знам, че мога.“

„Как се чувстваш?“

„Удобно ми е да се чувствам неудобно, татко. Точно както си ме научил.“

„Добре, сине. Сега е време да преодолеем неудобството.“

„Какво имаш предвид?“

„Време е да прекрачиш границата на контрола си.“

„Не разбирам.“

„Ще разбереш. Някой ден може да ти се наложи. Когато успееш да преминеш отвъд това да ти е просто некомфортно, в зоната, в която се чувстваш извън контрол, но все пак си се научил да я контролираш – там се постига истинският напредък, сине.“

„Как да се върна оттам?“

„Повечето хора по света никога няма да отидат отвъд това да се почувстват неудобно за кратко и бързо да се върнат в зоната си на комфорт. Това е лесно. Ако успееш да преминеш отвъд това да навлезеш в сферата, която чувстваш като неконтролируема, след това да си върнеш контрола, а после отново да ти бъде просто неудобно, е, тогава наистина си постигнал нещо, моето момче.“

„Сега се чувствам като у дома си, татко.“

„Добре. Да пробваме отново. Една минута и десет секунди за рекорд. Не забравяй, че всички ние сме излезли от водата. Преди да си се усетил, ще се гмуркаме край Ланай да ловим уку, оно, коле и махи4. Готов ли си?“

Джеймс вдигна палец.

„Добре. Три, две, едно... давай!“

Рийс затвори очи и се оттласна обратно под водата.