Екстремно оцеляване

Въведение

Вече повече от трийсет години пиша книги с изумителни истории за оцеляване и любимата ми част от процеса са разговорите с оцелелите. Научавам подробности не само за мъчителните им изпитания, но и за това как в крайна сметка са излезли победители, въпреки че всички обстоятелства са били срещу тях. Те са успели там, където повечето от нас ще си кажат – никога не бих могъл да се справя.

Повечето от хората, с които разговарях, бяха преминали през преживявания, продължили не просто час или два, а няколко часа или дори дни – време, през което са се изправяли срещу множество потенциално смъртоносни заплахи. Започнах да мисля за тези хора като за екстремни оцеляващи и бях особено любопитен към техниките, които са използвали, за да продължат да се борят и да не се отказват. Освен това стана очевидно, че тези хора са вземали правилни решения въпреки невероятния натиск, под който са се намирали, и исках да разбера как са могли да останат сравнително спокойни насред развихрилия се хаос около тях.

Преди няколко години минах през труден период в живота си и за да се справя (и в крайна сметка да преодолея предизвикателството), започнах да мисля като оцелелите, които познавах. Повтарях техните нагласи, възгледи и техники, които са използвали, за да преживеят тежките ситуации, в които са се озовали. Личното ми положение определено не застрашаваше живота ми, но наистина беше тежко и налагаше да взема обмислени решения под напрежение. Така че в това отношение имаше сходства и открих, че използването на някои от стъпките, нагласите и дори реакциите на оцелелите ми помага неимоверно. Именно тогава в мен се роди идеята за тази книга. Осъзнах, че човек може да научи много от хора, преминали от другата страна на най-обезсърчаващите предизвикателства на живота.

За тази книга реших да използвам не само оцелелите, с които съм разговарял, но и други, които или са писали за изпитанията си, или преживяванията им са били описани от други автори. Прочетох всяка книга за оцеляване, до която успях да се добера, и избрах само онези оцелели, които са били принудени да преминат през най-трудните изпитания. Въпреки че индивидуалните им преживявания силно се различаваха, започнах да виждам общото в нагласите и техниките, които са използвали. Тези модели и сходства залегнаха в основата на книгата.

Подходът, който използвам на следващите страници, е първо да опиша мъчителната история на човека, за да накарам читателя да се постави в неговото положение и да се запита какво би направил самият той в същата ситуация. След това – надявам се – напрегнато четиво, се впускам в анализ как точно оцелелите са постигнали нещо, което за повечето от нас изглежда невъзможно. И накрая разсъждавам как всички ние можем да използваме тези техники, когато се озовем в тежки ситуации или се опитваме да постигнем трудна цел.

Повечето оцелели, с които съм работил лично, бяха преживели инциденти в морето и за да разширя тематиката, потърсих хора, изправили се срещу предизвикателства, много по-различни от тези на разярения океан. Случаите, които намерих за най-завладяващи, обхващат столетия и обхващат епични истории, случили се от далечното минало до наши дни – от първите изследователи на Новия свят до оцелелите в концентрационните лагери на нацистите, военнопленници от Виетнамската война и пилоти на пътнически самолети от наше време. Местата също варират – от Южния полюс, Халф Доум в Йосемити, Еверест, Нюфаундленд и Скалистите планини до Ирак, Андите, Киргизстан и всички океани по света. Няколко истории не се развиват в отдалечени кътчета, а в Ню Йорк и в едно предградие на Бостън. Местата са толкова разнообразни, колкото и участниците в историите.

Да се впуснем в това пътуване, изследващо човешките качества храброст, находчивост и упорство. Обзалагам се, че всички ще излезем от него малко по-мъдри и малко по-уверени в собствените си сили.

1.

Силата на малките стъпки и мисловната нагласа на оцеляващите

Може и да не успея, но няма да си отида без бой.

Ърни Хазард

Ще карам, докато мога. Ще се опитам да прегърна изживяването.

Брад Кавано

Петимата корабокрушенци, скупчени в дългия четири и половина метра „Зодиак“, се озовали в браздата между две десетметрови вълни и погледнали нагоре към зелените водни стени. И тогава видели акулите.

Двайсет и една годишният Брад Кавано ясно различил три акули, като едната била по-голяма от спасителната им лодка. „Гадно беше да видиш колко е грамадна акулата, но още по-гадното беше, че и тя определено ни виждаше“ – спомня си Брад.

Акулата знаела, че в спасителната лодка има живот и нямала намерение да се маха.

От момента, в който платноходката им „Трашман“ потънала, Брад твърдо решил, че ще живее. Помислил си за майка си и за това как смъртта му ще я смаже и си казал: „Ще карам, докато мога. И защото сега това е моят свят, моята реалност, ще го прегърна. Ще се боря докрай.“

Реалността му била безрадостна, шансовете за оцеляване почти невъзможни, а светът, който се опитвал да прегърне, включвал четирима други – имащи съвсем различни мисли – и Брад трябвало да ги има предвид във всяко свое решение.

„Трашман“ плавала на стотина километра от бреговете на Северна Каролина, когато я връхлетяла буря с ветрове със скорост до 160 км/ч и вълни с височина дванайсет метра, които потопили яхтата в 13:30 ч. на 24 октомври 1982 г. Брад, Деб, Марк, Джон и Мег имали само две минути да напуснат яхтата, преди тя да ги завлече на дъното със себе си. На борда нямало спасителна екипировка, нямали време дори да си сложат спасителни жилетки и им се наложило да напуснат яхтата само с дрехите на гърба си.

Докато яхтата потъвала, Марк се опитвал да освободи спасителния сал от металната му кутия, а Брад отвързвал гумения зодиак от покрива на кабината на „Трашман“. Когато спасителният сал изскочил от кутията и се надул, той бил поет от вятъра и отнесен в разбеснелия се океан. Зодиакът се освободил от яхтата и също бил подхванат от вятъра.

Брад знаел, че ако не успее да стигне до зодиака, той и останалите са обречени и затова бързо се събул и скочил във водата. Успял по някакъв начин да доплува до малката лодка, хванал се за спасителното ѝ въже и я задържал, докато останалите стигнат до него. Петимата се опитвали да се задържат за външната страна на зодиака, вкопчени във въжето, но ураганните ветрове и разбеснялото се море подхвърляли лодката във всички посоки. Онези, които успели да се задържат за въжето, били премятани заедно с лодката, докато другите трябвало да плуват след нея.

Те бързо открили, че е по-лесно да не позволяват на ветровете да поемат зодиака, ако лодката е преобърната и се държат за бордовете ѝ. Бурята продължавала да се нахвърля върху групата и всички се нагълтали с морска вода, но поне лодката била при тях.

След около час подобни изпитания Брад се изправил пред първото от множество жизненоважни решения, които трябвало да вземе и да убеди останалите да приемат. Температурата на въздуха била около дванайсет градуса, но корабокрушенците не били премръзнали много, тъй като непрекъснато се движели и държели зодиака, за да не бъде отнесен от вятъра. Капитанът на „Трашман“ Джон смятал, че трябва да обърнат лодката и да се качат в нея. Брад бил сигурен, че ако го направят, вятърът и вълните ще ги преобърнат и всички ще се озоват отново във водата, а лодката може да бъде отнесена. Той извикал на Джон, че сега не е време да обръщат лодката, но капитанът бил непреклонен. За щастие, Брад и Деб имали друга идея, която дотогава не била хрумнала на никого от останалите – да влязат под зодиака. Така щели да бъдат защитени от вятъра и с помощта на спасителното въже нямало да позволят лодката да бъде отнесена от бурята.

Всички се скупчили под зодиака и се зачудили кога ли ще пристигне помощта. Докато били на яхтата, те се свързали с бреговата охрана и съобщили за силната буря и че „Трашман“ е повредена и има опасност да потъне. От бреговата охрана изпратили самолет С-130, който успял да засече яхтата, но получил механична повреда и бил принуден да се върне в базата си в Елизабет Сити. От спасителния отдел на бреговата охрана казали на Джон, че са насочили два товарни кораба към местоположението им, но те щели да пристигнат след часове. След това го посъветвали да се обажда по радиото на всеки час и да докладва за положението им.

Сега яхтата била на дъното на океана, Джон пропуснал обаждането и групата се чудела защо бреговата охрана не е пратила друг самолет. Оцелелите приели, че рано или късно помощта ще дойде, но това така и не се случило. (По-късно корабокрушенците и техни роднини завели дело срещу бреговата охрана, но се стигнало до извънсъдебно споразумение.)

Групата останала под спасителната лодка четири часа. (Мег била предимно отвън, защото страдала от клаустрофобия.) Били изразходвали доста сили преди яхтата да потъне и сега горели още калории, докато се опитвали да се задържат на повърхността. Всички започнали да треперят от продължителния престой във водата. Появили се първите признаци на хипотермия и зъбите на двама от оцелелите тракали толкова силно, че останалите ги чували. На Брад и Деб отново им хрумнала идея да подобрят положението си. Брад използвал жица и я опънал от единия край на преобърнатата лодка до другия. След това прехвърлил краката си през нея, така че тя да ги поддържа, докато главата и раменете му останали на повърхността. Марк, Деб и Джон последвали примера му, като се притиснали един в друг, за да се топлят взаимно. Мег, чийто крак бил сериозно порязан, останала отвън до преобърнатия зодиак.

На сутринта, когато вятърът поутихнал и вълните донякъде се успокоили, групата успяла да обърне лодката. Някои не искали да се качат в нея, защото въздухът им се струвал много по-студен, отколкото водата. Но бързо размислили, когато Марк и Деб, които още били във водата, видели не една, а няколко акули!

Петимата корабокрушенци бързо се качили в лодката, чиято използваема площ била само метър на метър и двайсет. Нямало достатъчно място да протегнат схванатите си крака и всяко движение и допир предизвиквали болка, защото всички получили различни охлузвания, които били започнали да се възпаляват.

Когато зодиакът се издигал на гребена на поредната вълна, Брад виждал перките, обикалящи около лодката. А когато се озовали в една бразда между вълните, той погледнал нагоре и видял голямата акула, която ги гледала. Все още имало опасност малката лодка да бъде преобърната от огромните вълни и Брад влязъл в ролята на „балансьор“, като местел тялото си – предимно краката и задните си части – спрямо клатенето на лодката. Въпреки това се страхувал, че лодката ще се преобърне и ще се озоват в гъмжащите от акули води. Умът му трескаво работел в опит да намери някакъв начин, който да гарантира, че всички ще останат в зодиака.

За Брад ставало все по-ясно, че само той и Деб мислят как да подобрят положението на групата. Останалите показвали признаци, че са се предали. Разговорите им започвали да се въртят все повече около липсата на прясна вода и жаждата, въпреки опитите на Брад да смени темата. „Нямах успех – каза ми по-късно той. – Вода наистина нямаше и не можех да направя нищо по въпроса.“

Брад съзнателно се опитвал да отклонява мислите си от нещата, които са извън контрола му, и вместо това търсел възможност или идея, която може да свърши работа. Самият факт, че правел нещо, му помагал да не мисли върху множеството лишения и болката. По същество той се вкопчил в единственото, което можел да контролира – реакцията си към ставащото около него.

Брад и Мег решили да направят плаваща котва, за да подобрят стабилността на спасителната лодка. За целта използвали жицата, на която по-рано провесвали краката си, и закрепили към края ѝ дъска, откъртена от отделението за багаж на носа. След като завързали дъската, Брад я хвърлил зад лодката. Почти веднага тя рязко била дръпната назад. Голямата акула била захапала дъската.

Брад видял как акулата захапва дъската и я пуска секунди по-късно. Марк бързо издърпал дъската и гигантската акула се насочила право към лодката. Марк вдигнал дъската, готов да фрасне акулата с нея.

„Не! – извикал Брад и дръпнал дъската от ръцете му. – Не я дразни! Може да нападне лодката!“

Вместо това акулата бавно се плъзнала под зодиака, като лодката се оказала между главата и гръбната ѝ перка. Брад го побили тръпки, когато усетил как звярът се отърква в дъното на лодката.

„По дяволите, какво още може да се оплеска? – помислил си той. – Положението е толкова лошо, толкова ужасяващо абсурдно, че е почти комично.“ Идеята му да направи плаваща котва била осуетена от акулата. По-късно друга идея – да махне тънкия алуминиев лист, покриващ дъното на лодката, също се провалил. Брад дори си повредил зъбите, докато се опитвал да махне листа. Но най-критичният факт бил, че той продължавал да се опитва да подобри положението. Двамата с Деб не спирали да се борят, да мислят и да се надяват. През следващите часове – които в крайна сметка се разтеглили на четири дни – тази нагласа, този постоянен процес на правене на малки стъпки за подобряване на шансовете им бил главната причина да оцелеят те, а не останалите.

Халюцинациите започнали на третия ден. Брад смята, че били резултат от комбинацията от изтощение, обезводняване и хипотермия. Психичното състояние на Марк и Джон се влошило, когато се опитали да пият морска вода.

Джон си въобразил, че са само на няколкостотин метра от брега на Фолмаут, Масачузетс, и започнал да говори как ще иде да вземе колата си. Въпреки че също имал халюцинации, в този момент Брад бил на себе си и двамата с Деб казали на Джон, че са навътре в океана, далече от всякакви брегове.

Джон обаче решил да изпълни плана си и се прехвърлил през борда на зодиака. Брад и Мег започнали да му викат да се върне, но Джон само им казал, че отива за колата и се отдалечил с плуване.

Разкъсван между желанието да се опита да върне Джон и това да остане на лодката, Брад бързо си дал сметка, че каузата е загубена, тъй като Джон намерил отнякъде сили да се отдалечи доста. Секунди по-късно се разнесъл ужасяващ писък.

Малко след това Марк започнал да говори, че трябва да отскочи до магазина, защото му свършили цигарите. „Няма да ходиш в никакъв магазин – казал му Брад. – Ти си на спасителна лодка и си в безопасност.“ Това укротило Марк за известно време и Брад затворил очи в опит да запази малкото си останали сили.

Изведнъж Марк се прехвърлил зад борда с думите, че отива за цигари. Акулите го завлекли под водата, без да успее дори да изкрещи.

Озверелите хищници се нахвърлили върху лодката и я заблъскали от всички страни. Ако някоя от акулите захапела надуваемата гума, всичко щяло да свърши.

Брад, Деб и Мег се сгушили заедно от страх и за да се топлят взаимно. На този етап Брад и Деб вече не можели да направят нищо, за да помогнат на Мег или да подобрят положението. По-рано успели да вземат водорасли и да се покрият с тях за изолация, но студът ги пронизвал до мозъка на костите. Дори Брад започнал да си мисли, че им остават само часове живот, а не дни.

Загубата на Марк и Джон била ужасен удар за Брад. Той ми разказа колко го боляло не само заради загубата на приятелите му, но и от твърдата му решимост да оцелее. „Това позволи на смъртта да се настани в лодката. Имах чувството, че ако някой от нас умре, каним смъртта при нас и ще започнем да мислим не за оцеляване, а за умиране.“

Докато лежал в лодката и усещал ударите на акулите, Брад си повтарял непрекъснато: „Не се предавай. Видяхме два кораба в далечината, късметът ни задължително ще се обърне.“

Късмет – или по-скоро чудо – било онова, от което се нуждаела Мег, но така и не го получила. Тя умряла през нощта, най-вероятно от изтощение и от инфектираната рана, която получила при потъването на яхтата. На сутринта Брад и Деб казали молитва над безжизненото ѝ тяло и го отдали на морето.

По-късно през деня Брад бил изправен пред още едно жизненоважно решение. Тъй като наоколо не се виждали акули, Деб искала да преобърне лодката, за да махнат вонящата вода, събрала се на дъното ѝ. Брад се тревожел, че акулите са все още някъде наблизо. Знаел също, че силите му са толкова малко, че може и да не успее да се качи обратно в лодката (той е висок 1.88 м, а теглото му се стопило от 93 на 75 килограма). Но Брад знаел също, че Деб досега е поддържала идеите му и е важно връзката между тях да се запази. И затова се съгласил.

Това решение едва не струвало живота му. След като нарочно преобърнали лодката, почистили я и я завъртели отново, Брад се помъчил да се качи обратно. Деб, която вече се била качила в лодката с помощта на Брад, отчаяно се опитвала да го издърпа, но напразно.

Спрели за момент да си поемат дъх, събрали всичките си сили и Брад най-сетне успял да се качи, след което рухнал на дъното на лодката и започнал да повръща. За първи път се почувствал сигурен, че най-много след час ще е мъртъв. Просто не му останало нищо – тоест никакви физически сили. Но мислено не бил готов да приеме, че е дотук.

Когато най-сетне успял да си поеме дъх, Брад седнал и заговорил с Деб дали да не се опитат да уловят риба. По-рано той успял да улови много малка рибка с голи ръце, но тя била само кожа и кости. Брад не бил сигурен, че ще може да улови по-голяма, но трябвало да каже нещо позитивно, за да пропъди мисълта за смъртта си.

Малко след като почистили лодката, късметът, от който Брад и Деб се нуждаели така отчаяно, дошъл в образа на руски кораб, който ги спасил. Нека перифразирам – екипажът на кораба ги извадил от водата, но онова, което ги спасило, била силата на малките стъпки.

Двамата корабокрушенци оцелели най-вече защото останали съсредоточени върху малкото неща, които можели да предприемат, вместо да позволят на отчаянието да ги подтикне към примирение с участта им. Фактът, че Брад и Деб продължавали да мислят, да експериментират и да се опитват да правят подобрения, колкото и нищожни да били те, им давал малко усещане за постижение и дори известно чувство, че донякъде контролират положението.

Посланието за всички нас е да предприемаме малките стъпки, които могат да изглеждат незначителни, когато се чувстваме безпомощни, и да свързваме действията едно с друго. Така успяваме да приближим целта си, преди да се усетим.

Когато Брад ми разказа историята за оцеляването си, останах поразен от сходствата в неговото мислене и действия с тези на друг оцелял, с когото бях разговарял преди много години и с когото се бях сближил. Този човек е Ърни Хазард, който оцелял, след като рибарското му корабче било потопено от вълна с височина 25 – 30 метра. Един от коментарите на Ърни по време на разговора ни ми звучеше така, сякаш можеше да е дошъл от Брад. Ърни обобщи нагласата си по време на изпитанието по следния начин: „Може и да не успея, но няма да си отида без бой.“

Въпреки че действията, нагласата и решимостта на Ърни са подобни на тези на Брад, неговата история е важно да се разкаже заради една основна разлика. От момента на връхлитането на вълната до спасяването си три дни по-късно Ърни бил съвсем сам. Той ни показва как да преодолеем невероятно малките шансове за оцеляване, когато нямаш с кого да говориш, освен със себе си.

Сагата на Ърни започнала в един студен ноемврийски ден на 1980 г., когато рибарските корабчета „Феър Уинд“ и „Сий Фивър“ отплавали от Кейп Код, Масачузетс, на лов за омари при Джорджис Банк, на около 210 километра на югоизток. В деня на отплаването прогнозата за следващите три дни била за типично есенно време. Националната метеорологична служба направила тази прогноза, въпреки че служителите ѝ знаели, че единствената им станция при Джорджис Банк не работи. Освен това от службата предпочели да не казват на моряците за повредата.

Когато на следващата сутрин „Сий Фивър“ и „Феър Уинд“ стигнали Джорджис Банк, времето бързо се влошавало и вятърът се засилвал. В рамките на сутринта вълните достигнали височина до осемнайсет метра и двата съда останали в капан при Джорджис Банк, на километри от безопасно пристанище.

Бурята бързо набрала силата на ураган, ветровете достигнали невероятната скорост от 160 километра в час и двата кораба се оказали в смъртна опасност. Капитанът на „Сий Фивър“ – Питър Браун (чийто баща бил собственик на „Андреа Гейл“, станал прочут с филма „Перфектната буря“), обърнал кораба с носа към морето, за да предпази кърмата от разбиващите се вълни. Внезапно една чудовищна вълна се пречупила над носа и разбила предното стъкло на кабината, заливайки корабчето с вода.

Питър се окопитил от удара, извикал за помощ по радиото и обърнал лодката по вятъра, за да не допусне друга вълна да нахлуе през дупката в стъклото. Предал управлението на Гари Браун (който няма роднинска връзка с него) и извикал на останалите членове на екипажа да започнат да заковават прозорците. След това вързал въже около кръста си с намерението да излезе на палубата, за да се включи в работата.

Точно тогава върху тях се стоварила огромна вълна. Силата на удара била такава, че изхвърлила Гари Браун през дървената стена на кабината в кипналото море. Корабчето се изправило, но двигателят спрял. Питър се втурнал към машинното отделение да го запали отново, а другите двама от екипажа изтичали при кърмата и видели Гари да се носи на повърхността с лице нагоре, на около пет метра от тях. Многократно му хвърляли спасително въже, но Гари или бил в шок, или в безсъзнание и не направил опит да се хване. Още огромни вълни продължавали да блъскат корабчето и да го подмятат по вълните. През следващите дванайсет часа тримата останали членове на екипажа се борели със зъби и нокти в опит да преживеят невероятната буря.

На борда на „Феър Уинд“ капитан Били Гарнос, помощникът му Ърни Хазард и двамата членове на екипажа също се мъчели да оцелеят в развилнялото се море. Същата огромна вълна, която ударила „Сий Фивър“, продължила към тях и Гарнос дал пълна газ в опит да се изкатери по двайсет и седем метровото чудовище. „Феър Уинд“ обаче не можел да се сравнява с водната стена и корабчето се завъртяло като детска играчка и се забило с носа напред във вълната. Носът се озовал под водата, а кърмата се вдигнала и корабчето се преобърнало. Ърни Хазард и тримата други от екипажа се озовали на тавана на потопената пилотна кабина и се мъчели да намерят изход.

Единствено Ърни успял да се спаси от потъващото корабче. Намерил малък въздушен джоб, поел си глътка въздух и заплувал надолу към някакво малко петно сивкава светлина. Блъснал главата си в здрав прозорец и след като не намерил изход, решил да се върне при въздушния джоб, но него вече го нямало. С последни сили се гмурнал отново и затърсил пипнешком в мрака за изхода. Намерил малкия отвор, минал през него и заплувал към повърхността, а дробовете му крещели за въздух.

Когато подал главата си над водата, пяната около него била толкова много, че едва можел да си поеме дъх. Намирал се от наветрената страна на преобърнатото корабче и въпреки опитите му да остане при него, вятърът и вълните го отнасяли много по-бързо, отколкото можел да плува. Ърни успял някак да се освободи от обувките и якето си и останал на повърхността, като се мъчел да си поеме дъх през пяната.

Около него имало отломки от „Феър Уинд“ и с последни сили Ърни се добрал до някаква кофа и я преобърнал, задържайки въздух в нея. Така кофата изиграла ролята на пояс и той успял да подаде глава над пяната. Видял корабчето, единствения му реален шанс за оцеляване, бавно да се отдалечава.

Човек би си помислил, че шансовете на Ърни се изчерпали. Повечето от нас сигурно бихме останали вкопчени в кофата, за да не се удавим, но така само бихме решили участта си. Може би щяхме да останем живи още половин час, но в крайна сметка щяхме да бъдем убити от комбинацията от вълни и леденостудена вода. Но Ърни, както научих, след като разговарях с него в продължение на доста дни, може да обработва информация бързо въпреки страха си. Той знаел, че въпреки че го поддържа жив, кофата няма да гарантира оцеляването му. „Трябваше да взема решение. Можех да остана с кофата, която играеше ролята на шамандура, когато вълните не ме завличаха под водата. Или да рискувам всичко, да пусна кофата и да се опитам да стигна до корабчето с плуване и бодисърфинг по вълните. Решението беше мъчително. Не исках да пускам онази кофа.“ Но все пак го направил, тъй като знаел, че преобърнатото корабче е по-добрата – всъщност единствената реална опция за оцеляването му за по-дълго време.

Ърни успял да се добере до преобърнатия „Феър Уинд“, но корпусът му се оказал твърде хлъзгав, за да може да се задържи, и затова заплувал към другата му страна. И там намерил надутия спасителен сал, все още завързан за корабчето.

Салът бил широк около метър и осемдесет, със защитно покритие и чувал за баласт за по-голяма стабилност. Ърни успял да се качи в него с надеждата, че ще намери колегите си там, но малкият съд се оказал празен.

Всеки път, когато някоя вълна връхлитала „Феър Уинд“, салът подскачал рязко и Ърни се уплашил, че въжето ще го пробие. Искал да го махне, но си помислил, че приятелите му може би ще успеят да се измъкнат от корабчето, и затова решил да рискува и да остане на място, като от време на време подавал глава навън и се оглеждал.

След четиресет и пет минути Ърни видял, че корабчето определено потъва, затова бързо освободил въжето. Сега морето, което било като оживял звяр, решен да му види сметката, имало пълен контрол върху сала и започнало да го подмята на всички страни. Ърни се свил вътре, чувствайки се като боксова круша и обзет от ужас, че ще бъде изхвърлен от сала.

Преди това бил взел две ключови решения, които се оказали правилни. Първото било да зареже кофата, а второто – да отвърже сала от корабчето малко преди „Феър Уинд“ да потъне. Предстояли му още решения и аз ги сравнявам с тест, при който трябва да изкарате пълни сто процента, за да продължите да живеете. Но Ърни имал нещо, което било жизненоважно за оцеляването му – през цялото, продължило петдесет часа изпитание, той се възползвал максимално от силата на малките стъпки. Тези стъпки поддържали духа му и го мотивирали да продължи да се бори още мъничко. Също толкова важно било, че спирал, преди да направи нещо, и се опитвал да обмисли всички последици от действието си.

През първите няколко минути след освобождаването на сала една вълна се стоварила отгоре му с такава сила, че Ърни изхвърчал от спасителната капсула. За щастие, успял да доплува обратно и се качил отново в сала. Задъхан и треперещ в десетте сантиметра вода, той помислил дали да не се върже вътре, за да не бъде изхвърлен отново. Но в крайна сметка отхвърлил идеята, тъй като се страхувал, че ако салът се преобърне, ще се озове под него и ще се удави.

Само няколко минути по-късно се случило точно това и Ърни се намерил под водата, мъчейки се да се измъкне от преобърнатия сал. След като успял, той се вкопчил в чувала за баласт, но вълните продължавали да го блъскат и му било трудно да се задържи. Минали няколко минути и той отново направил малка стъпка – но това било голямо решение, което най-вероятно спасило живота му. Напъхал се в чувала и се свил на кълбо в него. Чувалът му дал известна защита от вятъра със скорост 160 километра в час и – което е също толкова важно – му позволил да остане плътно до сала. Находчивостта му осигурила още малко живот и Ърни си казал: „Бори се, кучи сине, дръж се!“.

По-късно една вълна преобърнала отново сала и Ърни трябвало да изплува от озовалия се под водата чувал и да се качи обратно, преди вятърът да го отнесе. Щом се озовал вътре, започнал да експериментира с различни пози, за да не позволи на сала да се преобърне отново, като дори опитал да легне във водата, събрала се на пода.

През цялото време на изпитанието си Ърни държал отчаянието под контрол, като си говорел сам, потупвал се по гърба, когато вземал правилно решение, и си казвал: „Браво на теб, Ърни, а сега продължавай в същия дух“. Но от време на време неволно си помислял колко малка е вероятността бреговата охрана да пристигне... ако изобщо пристигне. Вълната била ударила корабчето им така неочаквано, че капитан Били Гарнос не успял да подаде сигнал за бедствие. „Не мисли за това. Просто изкарай още един час“ – казал си Ърни.

И подобно на Брад Кавано той направил точно това. Преживявал час след час, като се съсредоточавал върху сегашния момент и върху малкото неща, които можел да контролира. Когато го попитах дали се е тревожел за това, че могат да се появят акули, Ърни се разсмя и каза: „Майк, акулите бяха последната ми грижа. По-вероятно беше да се удавя или да умра от хипотермия“. Брад Кавано ми отговори по подобен начин на същия въпрос: „Въпреки че навсякъде около нас имаше акули, аз се опитвах да не им обръщам внимание. Те бяха извън контрола ми. Бях съсредоточен върху това какво мога да направя, за да подобря положението ни“.

Психологическият тласък от това да игнорираш нещата, които са извън твоя контрол, и да експериментираш с онова, което можеш да контролираш, не може да бъде надценен. Всички ние се безпокоим за погрешните неща. Лично мен Брад и Ърни ме научиха да преценявам по-добре върху кои проблеми да работя и да не се занимавам с нещата, които не мога да контролирам.

Осъзнах, че използвам силата на малките стъпки в живота си на писател, за да преодолея чувството за безсилие. Много пъти съм чувал амбициозни автори да казват, че им дошла страхотна идея за книга, но се почувствали така обезсърчени, че се отказвали. Моят отговор на подобна ситуация е: разделете голямата цел на малки стъпки. Започнете да мислите само за една глава, не гледайте отвъд нея. Отворете файл или файлове за главата. И когато я завършите, си дайте някаква позитивна оценка. Говорете със себе си, кажете си, че се справяте добре, точно както е правил Ърни.

Оцеляването на Ърни надхвърля всякакви разумни очаквания. Всъщност според статистиката на бреговата охрана за оцеляване при хипотермия, Ърни би трябвало да загине през първия половин час на изпитанието си. Той е живо доказателство, че умът може да пришпорва тялото да продължи напред. Разговарях със служител от бреговата охрана, който е бил на катера, открил Ърни, и който е бил в групата, стигнала до спасителния сал. Том Макензи ми каза, че очаквали да открият сала или празен, или с мъртъвци. Когато лодката им стигнала на половин метър от сала, защитното му покривало се отворило. Появила се глава и Макензи ми каза: „Никога няма да забравя този момент, защото кожата му (на Ърни) беше посиняла. Голите му гърди бяха сини, ръцете му бяха сини, лицето и вратът му бяха сини. А после под онази голяма гъста брада видях усмивката му. Просто не можех да повярвам, че е в състояние да се усмихва след всичко, което е преживял“.

Така че следващия път, когато имате цел, която изглежда непостижима, блокирайте всички скептични мисли и продължавайте да правите малките стъпки и да бъдете като Ърни, който доказал, че статистиката за смъртните случаи от хипотермия не винаги познава. Тя не може да измери предимствата на чистата решимост.

Уроци за оцеляване за вас:

Когато закъсате, задайте си въпроса: „Как мога да подобря положението?“.

Ърни и Брад се съсредоточили върху малкото неща, които можели да контролират, и правили всичко по силите си да блокират отчаянието, което може да доведе до пълен отказ. За да запечатате този урок в ума си, спомнете си как попитах Ърни дали се е страхувал от акули и какъв беше отговорът му: „Майк, акулите бяха последната ми грижа“. И отговорът на Брад на същия въпрос: „Акулите бяха извън контрола ми. Бях съсредоточен върху това какво мога да направя, за да подобря положението ни“.

Ако си мислите, че в ситуацията ви няма нито един аспект, който да е под ваш контрол, помислете отново. Винаги имате контрол поне върху един фактор – собствената ви реакция.

Правенето на малки стъпки към целта ще ви доведе до нея. Вероятно ще отнеме време и има множество обрати, така че задължително се поздравявайте за всяко постижение по пътя.

Повтарянето на позитивни и окуражаващи думи помогнали на Брад да оцелее: „Не се предавай. Късметът ни задължително ще се обърне“. Можете да си измислите свои позитивни думи и да си ги повтаряте често. Когато се изправяте пред сериозен проблем или гоните трудна цел, повтарянето на тези думи ви помага да не се отклонявате, да останете съсредоточени и изпълнени с надежда.

Страхът е нещо естествено и не бива да се избягва. Храбростта е да продължиш да действаш въпреки страха.

Мнозина от нас се чувстват обезсърчени, когато се изправят пред трудно предизвикателство. Но ние можем да реагираме по начина, по който са го направили Брад и Ърни – да се съсредоточим върху следващия час и да продължаваме да правим малките стъпки.

2.

Да мислиш извън себе си

Ще върна Том у дома.

Лок Рейди

Желанието да бъдеш свидетел

Волята за живот се подсилва, когато имаш причина, по-голяма от самия теб. В много истории за оцеляване оцелелият е имал водеща цел да разкрие на света какво се е случило. Неведнъж оцелели от концентрационни лагери, ГУЛАГ и военнопленници говорят за нуждата си да бъдат свидетели, да разкажат на другите за ужасите, които са им били причинени, и за причината да оцелеят. Ели Вайзел, Нобелов лауреат и оцелял от Холокоста, го е казал най-добре: „Жертвите избират да станат свидетели“.

В книгата си „Царството на Холокоста“ Александър Донат описва ежедневните страдания от ръцете на нацистите във варшавското гето. Твърдата му решимост била да оцелее, за да може да разкаже на света какво се е случило и да не позволи устата му да бъде запушена. „Чувствах, че съм свидетел на катастрофа и съм натоварен със свещената мисия да пренасям историята на гетото през пламъците и бодливата тел дотогава, докато ще мога да я хвърля в лицето на света. Струва ми се, че това усещане за мисия ми даде сили да преживея всичко.“ И той наистина преживял както бунта в гетото, така и концентрационните лагери „Аушвиц“ и „Дахау“. Нуждата да запише случилото се се превърнала наистина в мисия – мисия да се потърси отговорност от виновниците, но и да бъдат предупредени бъдещите поколения, че злото винаги е тук и трябва да бъде смазвано всеки път, когато надигне глава. Тази страст да свидетелства за жестокостите дава на оцелелия цел, много по-голяма от собствения му живот. Колкото по-малко са оцелелите, толкова по-належащо е желанието истината да излезе наяве.

За Виктор Франкъл, който преживял Холокоста, нуждата да разкаже на света за случилото се му дала причина да „погледне към бъдещето“. Той се опитал да си представи идващите години като щастливи и продуктивни, виждал се как излиза на сцената и разказва на публиката за ужасите на концентрационните лагери. Знаел, че „затворникът, който губи вярата в бъдещето – в своето бъдеще – е обречен“.

Франкъл използвал въображението си да се види в бъдеще, в което разказва какво е преживял той и онези, които не оцелели. Жестокият режим на нацистите можел да отнеме всичко от човек и да го подложи на немислими лишения, но не бил в състояние да отнеме въображението и чувството за цел на Франкъл. Той преживял четири нацистки лагера на смъртта и по-късно използвал свободата си да опише в няколко книги какво се е случвало там и как е оцелял. И онова, което си представял, в крайна сметка се сбъднало.

Желанието за отмъщение заедно с нуждата истината да бъде казана също е силен мотиватор, когато страданието на един човек е причинено от друг. Когато на 28 април 1789 г. моряците на „Баунти“ се разбунтували, капитан Блай и осемнайсет верни на него души били пуснати в морето в спасителна лодка, дълга само седем метра, с минимални провизии. Очакването било, че храната и водата ще им стигнат само за пет дни.

Колкото и невероятно да звучи, през следващите четиресет и осем дни Блай и хората му преплавали 5600 километра и се спасили – невероятно мореплавателско умение. През това време Блай си водел дневник и по-късно въз основа на него написал книга. Той описва как е решил да оцелее в „такова голямо бедствие, за да мога да разкажа на моя крал и на моята страна за несгодите си“. Едно от най-добрите му решения по време на тази одисея било взето малко след като били пуснати с лодката. Блай и верните му последователи стигнали остров Тофуа, където намерили прясна вода и кокосови орехи. Той можел да използва острова като база или да живее на него, докато не бъде открит от друг кораб, или да остане достатъчно дълго, за да си набави необходимото количество храна и вода за дълго плаване.

Тофуа обаче не бил необитаем остров и след като Блай прекарал три дни на него, се появили местните. Капитанът започнал да разменя копчета и мъниста срещу храна и отначало всичко изглеждало наред. Но с всеки следващ час се появявали все повече и повече местни. След два дни търговия с тях Блай си записал: „Забелязах някои признаци, че кроят нещо против нас“. Усетил предстоящите неприятности, Блай наредил на хората си да останат при лодката, докато той привърши размяната с островитяните. Когато чул как местните започнали да чукат камъни един в друг, Блай се досетил от предишния си опит от третото плаване на Кук в Тихия океан (когато Кук бил убит), че ще бъдат нападнати, и побързал да отиде при лодката. Всички се качили в нея с изключение на Джон Нортън, който останал на брега да отвърже въжето на кърмата. Нортън веднага бил убит от тълпата и Блай и хората му побързали да се отдалечат. Англичаните били подгонени от канута с гневни островитяни и Блай казал на хората си да хвърлят дрехи зад борда с надеждата, че диваците ще спрат да ги преследват, за да приберат плячката. Планът проработил и моряците се измъкнали.

След това трябвало да вземат трудно решение – дали да спират на други острови по пътя, или да ги подминават и да се опитат да стигнат до Тимор, който според правилната преценка на Блай се намирал на 5600 километра от тях. Било проведено обсъждане, водено от Блай, на което моряците решили, че имат по-добри шансове за оцеляване в морето, отколкото да рискуват да бъдат нападнати на някой остров от враждебно настроени местни. Те предпочели да игнорират онова, което наричам „илюзията на комфорта“, предлаган от островите, и вместо това се доверили на уменията си и на лидерските способности на Блай, за да постигнат невъзможното.

Когато ги връхлетяла буря, моряците трябвало да намалят теглото на лодката и били принудени да изхвърлят резервните платна, дрехи и всичко, което решили, че не е абсолютно необходимо за оцеляването им. Храната била разделена на дажби и когато запасите се стопили почти напълно, на всеки се отпускала само по една хапка два пъти на ден солено свинско и четири унции (110 мл) вода. Блай правил всичко по силите си да въведе някакъв режим и ред през болезнените дни, като подканвал хората си да разказват истории и да пеят, и разделял внимателно храната за всеки човек в точно определено време. Моряците знаели, че изгледите им за оцеляване са меко казано мрачни, но въпреки това никога не се обърнали един срещу друг, дори когато някои започнали да губят надежда. Но четиресет и осем дни след бунта на „Баунти“, след като преживели всяко лишение, за което може да си помисли човек, те стигнали до Тимор. Блай наистина разказал на света за случилото се и донякъде си отмъстил на някои от бунтовниците.

Колкото и забележителна да е историята на Блай, сагата за оцеляването на планинеца Хю Глас може да е още по-изумителна, защото той оцелял сам. През 1823 г. Глас бил нападнат от мечка гризли, докато бил с група ловци и търговци на кожи в Южна Дакота. Когато видели Глас лежащ на земята в локва кръв и със зейнали рани, другарите му го взели за мъртъв, но после забелязали, че все още диша. По-късно двама от групата си спомнят, че той бил „почти разкъсан на парчета“ и че Глас имал „поне петнайсет рани, всяка от които при нормални обстоятелства може да се смята за смъртоносна“. Те сложили Глас на носилка и продължили мисията си, като очаквали, че той ще умре преди края на деня. Но два дни по-късно той още бил жив и носенето му забавяло групата. Двама души били избрани да останат с Глас, докато умре, да го погребат и да настигнат останалите.

Но Глас така и отказвал да умре. Двамата мъже се страхували да не бъдат открити от индианци и продължавали да смятат, че с Глас е приключено, така че решили да го изоставят. И защо да оставят мъртвец с чудесна ловна пушка и нож? Взели му нещата и когато се върнали при групата, излъгали, че Глас е умрял и че са го погребали.

Глас обаче събрал сили и въпреки че нямал абсолютно нищо, освен раните по гърлото, краката и по цялото си тяло, започнал да пълзи на юг. Целта му била не само да оцелее, но и да си отмъсти на двамата, които го изоставили, и да си върне любимата пушка. Подобно на оцелелите от концентрационните лагери, той искал истината за случилото се с него да излезе наяве. Това желание му дало сили да продължи да пълзи, а после да куца към Форт Кайова, на 480 километра на юг. През последните сто и шейсет километра му помогнали приятелски настроени индианци. Глас определено бил корав човек и е жалко, че самият той не е записал как точно е успял да направи невероятното си постижение. Историята му обаче е разказана от онези, които са били с него по време на атаката на мечката, от хората във Форт Кайова, а по-късно и от други планинци, разговаряли с него. Разказите са откъслечни, но отново показват, че желанието да оцелееш, за да бъдеш свидетел, може да бъде наистина мотивиращо. (Филмът „Завръщането“ е художествена версия на изпитанието на Глас, която предава същината на борбения му дух.)

С мисъл за другите

Въпреки че желанието да отмъстиш и да бъдеш свидетел са силни мотиватори, нуждата да останеш жив заради близките изглежда е най-честата движеща сила, която помага на хората да продължат да се борят, когато им идва да се предадат. Според пехотния радист Том Коукли, представен в книгата „Бум“ и по NPR, този начин на мислене спасил живота му във Виетнам. През 1969 г. Коукли и ротата му били на петдесет километра от Сайгон, когато забелязали северновиетнамски войници и се насочили към тях. На Коукли било наредено да вдигне дългата антена на радиостанцията. Заповедта никак не му харесала – знаел, че ще стане лесна мишена, ако антената стърчи над храстите. Никога преди не бил правил подобно нещо на терен, но не можел дори да възрази, защото нареждането дошло от някакъв полковник в хеликоптер високо над тях. Коукли имал дадена заповед и я изпълнил.

Ротата му тръгнала напред, без да знае, че точно пред тях има скрит северновиетнамски бункер. Минути по-късно само на една стъпка пред Коукли се приземила граната. Взривът изхвърлил младия войник във въздуха, счупил едната му ръка, едва не откъснал единия му крак и раздробил другия. Когато медикът стигнал до него, Коукли усещал как жизнените му сили изтичали и си давал сметка, че скоро ще умре.

Най-неочаквано си помислил за семейството си у дома и му просветнало – не можел да умре на това място и да ги изостави така. „Винаги ще вярвам, че именно това съсредоточаване върху нещо различно от мен в онзи ужасен момент спаси живота ми“ – спомня си Коукли.

Интересно е, че желанието да бъдеш свидетел и мислите за близките се съчетават, за да се превърнат в мощна движеща сила, дори ако оцелелият очаква да си отиде малко след спасяването. В един трагичен инцидент с лодка, включващ Ник Шуйлер, Уил Блийкли и играчите от Националната футболна лига Кори Смит и Маркис Купър, оцелял единствено Шуйлер. Компанията ловяла риба в Мексиканския залив, когато котвата им се заклещила за дъното. В опит да я освободят направили грешката да вържат въжето на котвата за кърмата и да дадат максимално газ с надеждата, че или котвата ще се освободи, или въжето ще се скъса. Вместо това лодката им се преобърнала за секунди. Приятелите се задържали за преобърнатия съд, но температурата на водата била седемнайсет градуса, а тази на въздуха паднала до около пет и хипотермията започнала да ги убива един по един по време на продължилото четиресет и четири часа изпитание.

Шуйлер, който гледал как приятелите му умират и бил обзет от тотално отчаяние и чувство за безсилие, по-късно пише: „Знаех, че трябва да премина през това, за да им обясня (на семействата им) какво се случи. Нужно беше да остана жив достатъчно дълго, за да разкажа историята, дори ако след това трябваше да умра. Помислих си, че ако си отида и аз, хората ще разказват своя версия, основана на слухове“. Освен това си помислил за своята майка и използвал мисълта като допълнителен мотив да не се предава. Шуйлер се мъчил да остане жив, за да ѝ спести болката, която щяла да ѝ причини смъртта му. По-късно той ѝ казал: „Нямах намерение да позволя да ходиш на погребението ми. Знаех, че това би те убило“.

Ник още мислеше за другите, когато реши да разкаже историята си пред широката публика. Искаше да помогне и на други хора, и на приятелите си да не допускат същите грешки като неговите. Един от уроците, които научих от книгата му, беше да оставям на някого „плавателен план“, когато излизам в океана, в който посочвам къде смятам да ловя риба и горе-долу по кое време ще се върна. Научих също и за опасностите от опитите да освободя заклещена котва.

Шейсет и пет годишният капитан Том Тай от Патерсън, Ню Йорк, плавал между Кънектикът и Бермудите четиресет и осем пъти, а помощникът му, петдесет и седем годишният Локлин Рейди, бил с него през двайсет от тези плавания. В началото на май 2005 г. двамата моряци потеглили на поредния курс към Бермудите, като този път взели със себе си трима нови членове на екипажа, които искали да научат повече за плаването в открито море. Новите членове били Кати Гилкрайст, Рон Бърд и Крис Ферер.

Бедата ги застигнала на четвъртия ден от пътуването, когато една вдигната от буря вълна се стоварила върху платноходката им „Алмейсан“. Кати, Том и Лок били в кабината, когато чули приближаващ рев, сякаш към тях летял реактивен самолет. Палубата внезапно пропаднала под краката им и те първо полетели във въздуха, после се озовали в разпенена вода, сякаш падали във водопад. Кати била пометена зад борда и изпитала чувството, че океанът се опитва да откъсне спасителното въже от ремъците ѝ. Успяла да изплува на повърхността и закрещяла.

Лок и Том били приковани в преобърнатата кабина, под водата. Когато платноходката се изправила, чули виковете за помощ. Знаели, че това е Кати, но в тъмнината им трябвали няколко секунди да осъзнаят, че е паднала зад борда. Открили я и я сграбчили за ремъците, но нямали силата да я издърпат на борда.

Долу Рон Бърд си блъснал главата в палубата, при което едва не изпаднал в безсъзнание. Крис, който почивал в камбуза под два прозореца, се разминал на косъм със смъртта, когато единият се пръснал и върху него се посипали парчета счупено стъкло и вода. Той чул виковете горе, втурнал се на палубата и заедно с Лок и Том успели да измъкнат Кати от океана.

Том огледал очуканата яхта, която се пълнела с вода, и взел съдбовното решение да активира маяка за бедствия и да напуснат плавателния съд със спасителния сал.

През следващите няколко минути всичко се объркало ужасно. Докато екипажът се събирал в кабината, Том надул сала, но вятърът го отвял на осем метра от яхтата, колкото било дълго въжето му. То било тънко и Том го предал на Лок, и изтичал да вземе ръкавици, за да го държат по-стабилно. След като се върнал, мъжете успели да издърпат сала на метър и половина до яхтата, но не и по-близо. Лок се уплашил, че тънкото въже може да се скъса, и решил, че се нуждаят от по-здраво, с което да издърпат сала до яхтата, за да могат да се качат. Без да губи време, той откачил спасителното въже от ремъците си и се метнал през отвора на покрития сал, след което извикал на Рон да му хвърли по-дебело въже.

Точно тогава друга вълна, висока петнайсетина метра, се стоварила върху „Алмейсан“ и спасителния сал. Салът се откъснал, преобърнал се на пълни 360 градуса и изхвърлил Лок в морето. Том и Рон паднали зад борда и ремъците на Том се откъснали от спасителното въже. Двамата с Лок за момент били погълнати от кипналото море, но успели да доплуват един до друг и да закачат ремъците си, докато вълните ги отнасяли от яхтата.

Рон се намирал зад борда на „Алмейсан“, но успял да се задържи за парапета. Кати и Крис го издърпали на палубата и го довлекли в кабината. Когато дошъл на себе си, Рон попитал къде са Том и Лок. Крис поклатил глава. „Зад борда. И двамата си отидоха.“

Останали без спасителен сал, тримата моряци на повредената „Алмейсан“ трябвало да направят всичко по силите си да удържат яхтата на вода до пристигането на помощта. Водели битката на живота си. Но за целта на тази книга ще последваме Том и Лок, останали сами в развилнялото се море на 500 км от най-близката суша.

Двамата моряци били непрекъснато захлупвани от огромните вълни, но в моментите на затишие говорели за спасяване, за стратегии за оцеляване и за семействата си, макар да знаели, че шансовете да се измъкнат живи от тежкото положение са минимални. С всеки изминал час силите им намалявали, особено на Том, който бил по-възрастният. Той не вярвал, че ще оцелее сред непрекъснато връхлитащите ги вълни, и всеки път, когато се озовавал под повърхността, се нагълтвал с морска вода.

Том се опитал да даде спасителната си жилетка на Лок, но помощникът му отказал и му извикал да не се предава. „И дума да не става! Имам нужда от теб. Обещавам, че ще върна у дома.“ Лок напомнил на Том, че са пуснали аварийния маяк и че бреговата охрана ги издирва. Но освен това забелязал, че Том се държи за гърдите и се запитал дали приятелят му не получава инфаркт.

Не след дълго главата на Том започнала да клюмва и Лок се помъчил да го постави така, че вълните да не удрят право в лицето му. След десет часа непрекъсната борба с морето Том спрял да диша в ръцете на Лок. Лок му приложил дишане уста в уста, но без резултат. Том бил мъртъв.

Онова, което направил Лок след това, било от обич към приятеля му, но постъпката може би спасила живота му. Със сълзи на очи Лок си помислил как Том се опитал да му даде спасителната си жилетка и как не се оплакал нито веднъж до последния си дъх. Решил, че няма да пуска Том, и оставил ремъците му закрепени за неговите. Мислено се заклел, че ще върне тялото на приятеля си у дома.

Лок нямал с какво толкова да подобри шансовете си за оцеляване, но започнал да подготвя ума си за дългото изпитание. Бил обезводнен, премръзнал и изтощен, а не можел да направи нищо. Затова се съсредоточил върху емоциите си, давайки си сметка, че чувството за безпомощност е толкова голям враг, колкото и самото море. За да му се противопостави, започнал да си казва какво ще направи. „Ще върна Том у дома и ще издържа колкото е нужно, докато дойде бреговата охрана.“ Повтарял си: „Бреговата охрана идва, бъди готов!“ всеки път, когато някоя особено свирепа вълна го завличала толкова дълбоко под водата, че тъпанчетата му изпуквали.

По някакъв начин изкарал целия ден и когато започнало да се смрачава, събрал кураж за ужаса да прекара цяла нощ сам в тъмното море. Имал мигащ фенер и видял, и чул самолет на бреговата охрана, който го търсел. Вдигнал фенера над главата си, като се питал дали слабата светлина ще бъде видяна от въздуха. Разбрал, че спасителите не са го видели, защото самолетът прелетял точно над него и продължил, без да обръща. Това го накарало да изпадне в пълно отчаяние. Силите му били на края си и той си помислил, че самолетът се е насочил да търси в друг район.

Желанието да върне тялото на Том у дома му давало цел, но той отчаяно се нуждаел от топлина, вода и почивка. Морето изцеждало силите му и Лок започнал да усеща как пръстите на примирението се стягат около врата му. За да се отърси от хватката им, той си помислил за всички хора, които обичал, и най-вече за тринайсетгодишната си дъщеря Ашли. Тя се нуждаела най-много от него. И така Ашли станала още една причина да се опитва да издържи още малко. „Трябва да остана жив заради Ашли.“ Произнесъл си надъхваща реч и си казал, че ще се бори, докато не бъде спасен, за да бъде част от живота на дъщеря си.

Без да фиксира ума си първо върху желанието да върне тялото на Том у дома, а после и да се бори заради Ашли, Лок вероятно щял да затвори очи и да се остави на вълните да сложат край на болката му. Но след като намерил тези допълнителни причини да се бори, той изкарал до след полунощ, като се преборил с халюцинациите, пронизващия студ и изтощението, което сякаш нямало край.

В три сутринта бурята продължавала да бушува. Лок бил във водата от двайсет и четири часа и знаел, че краят наближава. Мъчел се да остане буден и бил награден, когато от облаците се появил С-130 на бреговата охрана. Лок размахал фенера си, но самолетът прелетял над него и се отдалечил.

Лок не знаел, но един от екипажа на самолета го видял и дали сигнал на намиращ се наблизо танкер да се насочи към него. Танкерът пристигнал на посочените координати, но откриването на Лок през нощта се оказало трудно. Фенерът му светел толкова слабо, че хората на танкера не видели самотния корабокрушенец, привързан към тялото на капитана си в бурното море.

Лок се помъчил да вика с надеждата, че хората на танкера ще го чуят въпреки грохота на вълните, но прожекторът на кораба търсел навсякъде, само не и на мястото, на което се намирал. Не след дълго прожекторът бил угасен. Лок си помислил, че корабът ще отплава, и с последни сили решил да плува около огромния танкер с надеждата, че някой ще успее да го зърне или чуе.

Представете си безсилието и страха, които изпитвал от мисълта, че е толкова близко до спасението и че може да се размине с него. Лок забутал тялото на Том пред себе си и след като направил пълна обиколка около танкера, разбрал, че никой не го е забелязал. „Помощ!“ – извикал той с последните си сили.

Отчаяният му вик бил чут и Лок бил спасен.

Но какво довело до този последен вик за помощ? Нагласата на Лок, че трябва да живее заради другите. В най-трудните си моменти, когато бил готов да се остави на морето да го погълне, Лок намерил сили да се бори още мъничко заради Том и Ашли.

Докато пишех тази глава, започнах да чета за рибаря Хауърд Блекбърн и нямаше как да не забележа, че някои аспекти от неговото изпитание и нагласа на ума са подобни на тези на Локлин Рейди. Историята на Блекбърн се случила през 1883 г., а на Лок – през 2005 г., но въпреки изминалите между тях години, уроците са актуални днес толкова, колкото са били винаги.

Хауърд Блекбърн от Глостър, Масачузетс, бил член на екипажа на рибарската шхуна „Грейс Л. Фиърс“, ловяща риба срещу бреговете на Нюфаундленд. Той и колегата му Томас Уелч били в лодка и вадели мрежи недалеч от кораба, когато ги връхлетяла освирепяла снежна буря, която не им позволила да се върнат при шхуната. За да станат нещата по-лоши, започнало да се смрачава. Двамата първо хвърлили котва, но после си дали сметка, че вълните са доста високи, и вместо това скалъпили плаваща котва, която да забави носенето на лодката по течението. Вълните продължавали да връхлитат лодката и двамата моряци изгребвали водата с цялата бързина, на която били способни. Докато действали, Блекбърн изгубил ръкавиците си и не след дълго ръцете му започнали да измръзват.

Двамата моряци се редували с изгребването през цялата нощ и на следващия ден, но шхуната така и не успяла да ги открие. Когато пак станало нощ, Уелч загинал от студа и Хауърд положил тялото му на кърмата на лодката.

Ръцете на Блекбърн вече били напълно измръзнали, но той по някакъв начин успял да хване греблата и започнал да гребе към брега, който според преценката му се намирал на около шейсет и пет километра. „Триенето на греблата откъсна замръзналата плът от ръцете ми“ – обяснил по-късно той. Но въпреки това продължил да гребе и преди падането на нощта на четвъртия ден стигнал до сушата.

За съжаление, Блекбърн се озовал на изолирана част на Нюфаундленд. Продължил да гребе срещу течението на някаква река и стигнал до рибарска колиба, но тя била изоставена. Неспособен да заспи и може би уплашен да не измръзне до смърт, той прекарал нощта в колибата, като крачел напред-назад. На сутринта разбрал, че трябва да се върне в лодката и да продължи да гребе, докато не намери помощ.

През нощта лодката се напълнила с вода, но тялото на Уелч още било в нея. Блекбърн се опитал да го завлече на разбития кей, но тялото на рибаря се изплъзнало и паднало във водата.

По някакъв начин Блекбърн успял да изгребе водата и да поправи лодката, доколкото може, след което започнал да гребе. По-късно през деня бил забелязан от селянин. „Не след дълго всички мъже и жени от околността излязоха на леда да видят кой съм и какво искам. Когато видяха ръцете ми, завикаха: „Горките ти ръце, влизай веднага на топло в къщата!“.

Колкото и да не е за вярване, мислите на Блекбърн били насочени не само към самия него, но и към мъртвия му приятел Уелч. „Отговорих им, че не мога да го направя веднага и че искам двама души да се качат на лодката и да се върнем при устието на реката за другаря ми.“

Когато най-сетне бил спасен, Локлин Рейди казал нещо подобно на спасителите си. Хората от танкера спуснали мрежа на Лок, който едва се държал на повърхността от изтощение. Първата му работа била да сложи в мрежата тялото на Том, след което самият той изпълзял в нея. Докато вдигали мрежата, тялото на Том паднало обратно в океана.

Когато спасителите положили Лок на палубата, капитанът го попитал дали през цялото време е мъкнал първия си приятел със себе си. „Да – изграчил Лок. – Той е мъртъв, но трябва да го извадите.“

„Ще го направим“ – отвърнал капитанът на танкера, точно както направили селяните от Нюфаундленд, когато казали на Блекбърн, че ще приберат тялото на Томас Уелч.

Случилото се с Блекбърн след изпитанието е наистина една невероятна част от историята му. Той не само оцелял, но и преуспял – нещо, което съм наблюдавал неведнъж при мнозина оцелели. Въпреки че изгубил пръстите на двете си ръце и палците на краката си, Блекбърн не позволил това да му попречи да преследва мечтите си. Той станал успешен бизнесмен в Глостър, Масачузетс, след което изненадал целия град, като обявил, че смята да преплава сам Атлантическия океан. Човек без пръсти, изправил се срещу същия океан, който му ги бил отнел.

През 1899 г. Блекбърн отплавал с десетметров слуп (едномачтов платноход), който кръстил „Грейт Уестърн“. Разболял се, връхлетяла го буря с проливен дъжд и едва избегнал сблъсък с гигантски параход, но въпреки всичко след шейсет и два дни стигнал до Англия. Той бил едва шестият човек, успял да преплава сам океана, и определено бил първият, който го направил без пръсти. Две години по-късно се осмелил да направи същото отново с още по-малък съд, дълъг само седем и половина метра, при това за трийсет и девет дни! Рекордът, който поставил, останал неподобрен много години наред.

Представете си куража, находчивостта и решимостта, които са му трябвали, за да се изправи отново срещу океана, при това по своя воля. В много отношения успешният „втори акт“ на Блекбърн след изпитанието му е подобен на действията на мнозина от оцелелите, с които съм разговарял през годините. Макар че някои остават с посттравматично стресово разстройство, повечето не само че се възстановяват напълно, но и продължават напред, без да позволяват на мъчителното събитие, през което са преминали, да определя живота им или да им пречи да търсят приключения. И по-късно в книгата ще видите как тези преживявания са ги променили, често по изненадващи начини.

Заслужава си да погледнем примерите, по които е бил обогатен животът на оцелелите след изпитанието им. Можем да им подражаваме до известна степен, без да ни се налага да се изправяме очи в очи със смъртта. Всъщност личната ми мантра от доста време е: „Ще бъда глупак, ако не включа някои от техните промени в собствения си живот“. Тези оцелели са погледнали в бездната, изправили са се пред различните си предизвикателства и в резултат на това са решили да подобрят живота си.

Описаните в тази глава случаи са само върхът на айсберга, когато става дума за огромния брой оцелели, които по-късно казват, че са продължили да се борят заради семействата си, бойните си другари или заради загинал приятел. Пример, който обхваща същността на тази нагласа на ума, са наблюденията на Люис Хейнс, който бил лекар на борда на „Индианаполис“, когато корабът бил потопен през Втората световна война. Той преживял ужасите да гледа как много млади мъже умират от нападения на акули, студ, изтощение или заради пиене на морска вода. Докато се носел в морето дни наред, д-р Хейнс нямало как да не забележи кои от младите моряци са най-решени да оцелеят. Авторът на книгата „В опасност“ Дъг Стантън описва сцена, в която докторът прави всичко по силите си да запази моряците в групата си живи и решени да оцелеят. „Някои от момчетата започнаха да го питат дали не могат да махнат солта от водата, като я задържат в шепи под слънцето достатъчно дълго време. Той меко поклащаше глава, казваше им: „Не, синко!“ и ги умоляваше да бъдат търпеливи. Започна да следи внимателно онези, за които знаеше, че не са женени или нямат близки на сушата. Откри, че онези със семейства устояват по-добре на изкушението да пият морска вода.“

Д-р Хейнс не бил нито първият, нито последният, който наблюдавал подобно поведение – то било документирано и в случаи на заболявания, които променят живота на човек. В книгата си „Удивителни оздравявания“ Карил Хиршберг интервюира оцелели след тежки заболявания и открива, че онези, които имат партньор в живота или принадлежат към някаква общност, се справят много по-добре от самотниците и социално изолираните.

Мисленето за другите не е само за страшни ситуации. То може да даде на всички ни основа, на която да стъпим, и чувство за цел, по-голяма от нас по време на превратностите в живота. Така че разширете групата на приятелите и хората, които обичате – това може и да ви спаси живота.

Уроци за оцеляване за вас:

Когато ви иде да се предадете, можете да намерите сили за борба в мисленето за хората, които обичате, и особено за онези, които зависят от вас.

Лок използвал „мантрата“: „Бреговата охрана идва“, съчетана със собственото му оцеляване с „бъди готов“. Можем да използваме същия тип комбинация, когато ни се струва, че целта ни се изплъзва.

Ако сте жертва на несправедливост, можете да почерпите сили, като си поставите за цел да разкажете на другите какво е станало наистина. Можете да намерите отмъщението си в съдебната зала, като получите справедливост.

В трудни периоди създайте ред в деня си. Дори да не ви се иска да ставате от леглото, направете го и вършете нещата, които вършите всеки ден. Така времето ви минава по-бързо и често ритъмът ви позволява да съберете сили и да постигнете целта си.