Секретарката на господин Айнщайн

1948

ОБЩЕСТВЕНОТО ГРОБИЩЕ НА ПРИНСТЪН

20 януари 1948

Великият Айнщайн е първият дошъл за погребението ми въпреки възрастта си, лошото си здраве и пронизващия студ този ден в Ню Джърси.

Наистина е много странно да наблюдаваш своето собствено погребение.

Да видиш кой ще дойде. Да видиш колко ще дойдат. Да чуеш онова, което ще кажат за теб.

Моето e рехава история.

Дойдоха само четирима души.

През зимата Ню Джърси е сурово място, но в деня на погребението ми е два пъти по-сурово: небето е сиво, вали сняг, замръзналата земя хрущи под краката.

Казвам си, че вероятно времето е виновно за слабата посещаемост.

Или може би е така за шпионите. Целият смисъл на моя таен живот беше никой да не знае какво правя, дори когато бе опасно, ужасяващо и няколко пъти историческо.

Да гледаш собственото си погребение те кара повече от всичко да мислиш.

Кара те да си спомняш.

Щом видях Айнщайн да се клатушка през вратите, подпирайки се тежко на бастуна, се събудиха спомените за него като по-млад: толкова бликащ от енергия, толкова жизнен, толкова енергичен умствено и физически. Ни-кой, ни-кой нямаше повече ентусиазъм от Айнщайн за физика, за открития, за живот, за простото преследване на радостта.

В деня на погребението ми беше на 68.

След няколко години щеше да е мъртъв.

До него, както винаги, стиснала го лакътя, за да му помага, беше неговата вярна главна секретарка Хелeн Дукас.

От 1928 – точно след като бях работила за Айнщайн втори път – тя беше негов биограф, икономка и портиер.

В последната си роля на портиер наистина беше превъзходна.

За разлика от мен, Хелен беше твърда като стомана. Беше толкова строга, колкото Айнщайн любезен, толкова организирана, колкото той неорганизиран. Тя можеше да откаже покана на крал, без да ѝ мигне окото, и го беше правила доста пъти.

Нейната мисия не беше да защитава Айнщайн, а защитата на неговото време. Това без съмнение я направи една от най-добрите секретарки в историята.

Госпожа Катрин Греъм-Коулсън щеше да я одобри. (Правило № 1: работата ти е да помагаш на твоя началник да върши своята!)

Вторачена в тази сцена, откривам, че си спомням своя живот.

Появява се в съзнанието ми на парчета, проблясващи ивици време за повече от четири десетилетия.

Ивици, които ме намират в компанията на най-истинските гении като Айнщайн, Кюри и Бор, фалшиви гении като Шпеер и Хайзенберг и най-големите чудовища като Хайдрих, Борман и дори самия Хитлер.

Или времената, когато се състезавах с групи нацисти за обезопасяване на документите за новата атомна наука. Или когато се изправих срещу най-смъртоносния шпионин и убиец на Съветския съюз.

Любопитното е, че се спомням най-ясно миризмите – ароматите на моя живот.

Скъпият парфюм на майка ми – единственото ценно нещо, което някога е притежавала.

Лайната в едно руско помещение за мъчения.

Одеколонът на Айнщайн, главно защото го използваше наистина рядко. („Той е само за специални случаи! – излайваше весело. – Като среща с държавни глави и тъща ми.“)

Миризмите на Ню Йорк през 1920-те години: изгорелите електрически кабели в метрото; миризмата на пури в баровете за нелегален алкохол; брилянтинът „Брил“ в прическите на гангстери като Бейбифейс Манчино; труповете в склад за риба и миризмата на циментовите обувки на един тип, който не можа да изплати дълга си към Бейбифейс.

Прясното мастило на лентата за пишеща машина „Ъндъруд“ модел № 5.

Цъфналите череши, възвестяващи пролетта в Берлин.

Миризмата на избухващите в Берлин бомби.

Вонята на паника в Берлин, когато руската армия нахлу в града и търсеше германци за изнасилване, убиване или изяждане.

Ужасяващата воня на пещите в Аушвиц.

Не можеш да забравиш миризмата на изгорена човешка плът.

Фани пристига точно навреме с верния си съпруг Реймънд. (Правило № 3: „Винаги бъди навреме!“)

Тя се присъединява към Айнщайн до гроба и си стискат ръцете приятелски.

Колко се е променила Фани. Сега е толкова уверена, толкова спокойна. Много ми е приятно да го видя.

В присъствието само на тези четирима души – Айнщайн, Хелен Дукас, Фани и Реймънд – това е наистина разочароващо.

Колко лошо представяне, мисля си.

Айнщайн се оглежда, свива рамене и под валящия сняг започва хвалебственото слово.

– За пръв път срещнах Хана Фишер в Берлин, когато беше малко момиченце – казва той. – Беше сладко същество и показваше признаци за своя блестящ ум още от много малка. Живеехме врата до врата и аз бях приятел с баща ѝ...

Нелошо начало, Алберт.

Познаваше ме от дете и с прекъсвания по време на зрялата ми възраст и знаеше много неща за мен.

Но не всичко.

Не можеше да разкаже цялата история...

Например не може да разкаже онова, през което минах в Германия и преди, и по време на войната. Нито може да разкаже за трите разпита, на които бях подложена: един в Америка, един в нацистка Германия и един докато бях арестувана от руснаците.

И докато наблюдавам Айнщайн – невероятния учен, моя някогашен началник и най-добрата душа, която съм познавала – да говори на моето жалко малко погребение, откривам, че си спомням тези разпити, защото те по някакъв начин придават форма на късчетата спомени в съзнанието ми.

ПЪРВИ РАЗПИТ

НЮ ДЖЪРСИ, САЩ

1933

Малцина знаят, че нацистите обявиха награда за главата на Айнщайн.

Три пъти нацистки агенти опитваха да го убият. Първият път се случва близо до Принстън през 1933 г. по време на едно от посещенията му Съединените щати...

„Айнщайн“ от Томас Макман

Окръжният затвор на Юинг Тауншип,

Трентън, Ню Джърси

12 февруари 1933, 3:05 сутринта

Двете американски ченгета, които ме пазеха, ме гледаха напълно объркани.

Трудно беше да разбера какво си мислят за мен: кльощава 31-годишна германка с лятна рокля, с кръв на челото и стегнато заключени в белезници ръце.

– Моля – казах аз, – ако просто се обадите на господин Айнщайн, господин Алберт Айнщайн, той ще обясни всичко.

– Госпожо, мислите ни за тъпи, а? – каза по-тлъстият от двамата полицаи. – Ако вие познавате Алберт Айнщайн, значи аз довечера ще вечерям с Франклин Рузвелт.

Не знаех какво да правя.

По време на цялата бъркотия в Принстън Айнщайн беше отведен от хората на агент Кеслер от Министерството на финансите и аз нямах ни най-малка представа къде са го завели.

Бях доведена тук в студена сива килия за задържане в окръжния затвор... заедно с двамата убийци.

В този момент кандидат-убийците на Айнщайн бяха в килията до моята, отделени от мен чрез десетина железни пречки.

Ако официални лица от германското посолство – назначени от нацистите – дойдеха тук преди хората от министерството, двамата националсоциалистически убийци щяха да изчезнат в нощта, после в някой кораб за Европа и никой никога повече нямаше да ги види.

– Добре де – казах аз, – обадете се на специален агент Даниел Кеслер – Дан Кеслер – от Министерството на финансите. Той ще ви обясни всичко.

Двете ченгета ме гледаха с празни погледи.

– Скъпа, не се тревожи – каза единият, – вече се обадихме където трябва. Ще се срещнеш с няколко мили федерални агенти преди това да приключи, проклета германска убийца такава.

Въздъхнах и се извърнах.

Можех да видя как изглежда всичко отстрани.

Макар че живеех в Америка от години, все още имах германски акцент и ето ме тук с двама истински германски шпиони, които бяха опитали да убият Айнщайн при посещението му в Принстънския университет.

И нямах никаква възможност да докажа невинността си.

След половин час мъж с военна униформа на американската армия, който твърдеше, че е от армейското разузнаване, дойде в килията ми започна да ме разпитва на интервали през следващия ден и половина.

Докато го правеше, двама войници пазеха на вратата.

Каза, че се казва майор Джил Уилис, докато ме разпитваше за всичко.

За отскорошния ми живот в Америка. За младостта ми в Германия преди това.

Когато го помолих да се обади на Айнщайн – правех го вече много пъти, – той просто каза, че ще стигне до това, когато му дойде времето.

И тогава, след тридесет и шест часа отговаряне на въпросите му в тази килия, суматоха отвън накара разпитващият ме да се обърне и...

Бум!

... вратата на килията се отвори и Айнщайн нахлу, следван от специален агент Кеслер.

– Къде е тя? – извика Айнщайн, преди да ме види, да се втурне към мен и да ме прегърне с облекчение.

– О, Хана, скъпа, добре ли си? – Докосна среза на челото ми. – Ранена ли си?

– Добре съм – отговорих. – Просто драскотина.

Разпитващият ме седеше изгубил ума и дума.

Според тях вероятността да полетят за Луната беше по-голяма от това да срещнат Алберт Айнщайн, но ето го тук лично: великият човек ме прегръщаше в тази студена гола килия.

След това за тяхна още по-голяма изненада той се обърна към тях.

– Господа, моля, свалете ѝ белезниците.

От удивление разпитващият ме мълчаливо свали белезниците от китките ми и отстъпи крачка назад.

Станах от стола.

– Мили боже, замръзнала си – каза Айнщайн и ме наметна с палтото си.

– Опитах да им кажа – обясних аз. – Казах им да ти се обадят, сър, но не го направиха, не пожелаха...

Агент Кеслер стрелна с поглед майор Уилис.

– Поискала е? Хайде, Хана, да те измъкнем оттук.

С Кеслер начело Айнщайн ме поведе навън от помещението с бетонни стени, загърната в неговото палто и прегърнал ме с една ръка като за защита.

Спря се на прага и се обърна към майор Уилис:

– Би трябвало да дадете медал на тази млада жена. Тя ми спаси живота! Хвърли се върху убийците, когато опитаха да ме дръпнат в техния камион.

Едва тогава майор Уилис отново намери гласа си.

– Но... сър... коя е тя?

Айнщайн отговори:

– Моята секретарка!

ВТОРИ РАЗПИТ

БЕРЛИН, ГЕРМАНИЯ

1942

Хайдрих (началникът на Гестапо) беше толкова жесток, че самият Хитлер един път го описва като „човека с желязно сърце“.

„Германия във Втората световна война“,

Гай Лонгуърт.

ЦЕНТРАЛА НА СЛУЖБАТА ЗА СИГУРНОСТ НА РАЙХА

УЛИЦА „ПРИНЦ АЛБРЕХТ“

БЕРЛИН, ГЕРМАНИЯ

Януари 1942, 2:45 през нощта

Девет години по-късно.

Вторият ми разпит също се проведе посред нощ и отново в килия, но тази се намираше в централата на Гестапо в Берлин.

Вонеше на страх и урина.

Тухлените стени бяха осеяни с дупки от куршуми. По краищата им имаше съсирена кръв. Гестапо не си правеше труда да те изведе навън, за да те застреля. Правеха го направо тук.

Седях вързана на един стол.

До мен стоеше Гертруде Шнайдер, секретарката, любовницата и информаторката на Борман. Беше толкова отдадена нацистка, каквато човек не може да си представи, и освен това кучка.

Презираше ме почти толкова, колкото презираше моя началник Шпеер. Гертруде обичаше нейните нацисти да са яки, жестоки и корави като Борман. Тихият и интелектуален Шпеер въобще не беше нейният тип. Освен това Шпеер беше любимец на Фюрера, което означаваше, че Борман вижда у него съперник, и след като аз бяха негова секретарка, Гертруде виждаше у мен съперница по презумпция.

Нашият разпитващ влезе в килията.

Вървеше бавно като котка, която обикаля мишка, хваната в капана.

Беше хитър на вид тип с хлътнали бузи и празен поглед. Във всяка друга нормална нация щеше да е в затвора. В нацистка Германия работеше за полицията.

Носеше сребристо стоманено куфарче.

– Госпожо Шнайдер, госпожице Фишер – каза той, – добре дошли в Главното управление за имперска сигурност на Райха. Имам име, но няма никакъв смисъл да ви го казвам. Вероятно се чудите защо сте доведени тук.

Аз изобщо не се чудех.

Знаех точно защо.

Най-накрая ме бяха разкрили.

Разпитващият се усмихна, хвърли поглед на куфарчето си и каза:

– С помощника ми бихме искали да ви зададем някои въпроси. Това е всичко.

В този момент вратата се отвори и във вонящата килия влезе мъж с черна есесовска униформа. На ревера ѝ беше Totenkopf – мъртвешката глава, плюс двете светкавици на СС и сребърни лаври.

Веднага го познах.

Също и Гертруде. Тя направо зяпна.

Сред хората, които всички заедно и всеки поотделно будеха страх, той беше най-плашещият. Неговото лице с дългия нос, високо чело и пронизващи бледосини очи беше познато на всеки германец.

Дори Шпеер видимо се напрегна, когато този човек влезе в помещението, а Шпеер можеше да разчита на Хитлер да го защити.

Това беше обергрупенфюрер Райнхард Хайдрих, началник на Главното управление за имперска сигурност и шеф на Гестапо.

Човекът наредил убийството на Айнщайн през 1933 г.

И сега беше тук посред нощ с Гертруде и мен.

Това беше особено тревожно.

Райнхард Хайдрих не участваше в маловажни мъчения и случайни разпити.

– Дами – каза той мило, докато сядаше срещу нас.

Очите му не премигваха и не се откъсваха от лицата ни. Той беше хищник, търсещ някакъв признак на фалш, измислица или слабост.

– Имаме да говорим за много неща – каза той. – Това ще отнеме време. Може би няколко дни. Страхувам се, че през това време няма да ви дадем много да спите.

Гертруде отново зяпна.

Хайдрих вдигна пръст.

– Не се страхувайте, момичета. Нашите методи са цивилизовани, не като тези на руснаците. О, боже, не. Те вече щяха да са ви причинили какви ли не ужасни неща.

Гертруде едва не припадна.

Усетих, че съм затаила дъх.

Хайдрих продължи:

– Страхувам се обаче, че за да го направя както трябва, за да се уверя, че не си губя времето с вас двете, трябва да знам, че ще сте честни с мен.

Той кимна на своя помощник, който щракна ключалките на куфарчето, за да го отвори, и вътре се видяха няколко редици ужасни на вид инструменти: ножове, скалпели, клещи, чук и някакви страховити подобни на менгемета неща.

– Е – усмихна се Хайдрих, – ще бъдете ли? Ще бъдете ли честни с мен? Не забравяйте, че можеше да е и по-зле. Можеше да са руснаците.

ТРЕТИ РАЗПИТ

СЪВЕТСКИ КОМАНДЕН ПУНКТ

БЕРЛИН, ГЕРМАНИЯ

Май 1945

СЪВЕТСКИ МОБИЛЕН КОМАНДЕН ПУНКТ

БЕРЛИН

4 май 1945

Третият ми разпит е в команден пункт на Червената армия в руините на Берлин недалеч от Райхсканцеларията.

Хитлер е мъртъв и очевидно Германия се е предала, но тук в Берлин за заловените от всяващите ужас руснаци войната със сигурност още не беше свършила.

Килията е като от филм на ужасите. Кръвта по стените е прясна. На пода лежат купчини човешки черва. Вонята е неописуема.

Руснаците ни хванаха преди три дни.

Покриха главите ни с чували и ни доведоха тук. Разрушена от бомбите сграда, оборудвана с килии с железни пречки, които удивително са все още запазени. Прилича на полицейски участък и внезапно за мой ужас осъзнавам, че познавам това място.

Това е улица „Принц Албрехт“. Централата на Гестапо.

Само че сега го управляват руснаци.

Отново не съм сама.

Отново съм с белезници.

Само че сега съм заключена за мъж с нацистка униформа и превързан крак.

Но той не е нацист.

Той е американски агент.

В помещението има и трети човек. Той е нацист. Набит и плешив. Много високопоставен служител на стария режим.

Щом се събуждам, виждам, че панталоните му са смъкнати около глезените и го изнасилва един огромен руски войник. Тлъстият нацист хленчи при всеки тласък.

Трима други мърляви руски войници го държат да не мърда. Скоро след това те също му се изреждат.

Но по някаква причина аз и моят американски приятел оставаме невредими.

С остро ръждиво скърцане вратата на килията се отваря.

Двама руски разпитващи влизат. И двамата са полковници.

Нищо не казват на четиримата мърляви войници, които продължават да насилват стенещия нацист.

Двамата сядат.

– Здрасти, Хана – казва ми старшият разпитващ. – Леле, леле, колко си била заета.

ОТ ПЪРВИЯ РАЗПИТ

Ню Джърси, 1933

РАЗПИТВАЩ (майор Уилис, армия на САЩ): Госпожице Фишер, трябва да разберете моето положение: вие, германска гражданка, сте намерена в близост до професор Айнщайн в същото време като двама германски убийци.

ФИШЕР: Аз съм само наполовина германка. Майка ми е от Бруклин.

РАЗПИТВАЩ: Какво правехте в Принстън?

ФИШЕР: Казах ви, работя за професор Айнщайн. Аз съм помощник-секретарката му. Придружих го в Америка в това тримесечно пътуване до Калифорнийския институт по технологии и Принстън.

РАЗПИТВАЩ: Откога работите за професор Айнщайн?

ФИШЕР: Около две години, без да броим времето, когато му асистирах по време на Солвей конференцията през 1927 г.1, но го познавам много по-отдавна.

РАЗПИТВАЩ: От колко време?

ФИШЕР: Почти през целия ми живот. Когато бях дете в Берлин, Айнщайн ни беше съсед.

ЧАСТ I

1912

БЕРЛИН

В детството винаги има момент, когато вратите се отварят и пускат вътре бъдещето.

Греъм Грийн

Преди да спечели световна известност Айнщайн работи в скромен апартамент в непретенциозен берлински квартал.

„Айнщайн“ от Томас Макман

ХАБЕРЛАНДЩРАСЕ № 7

БЕРЛИН, ГЕРМАНИЯ

1 януари 1912

За десетия си рожден ден получих кукла от леля, гривна от татко и модел на Слънчевата система от нашия съсед господин Айнщайн.

Мразех куклата не по-малко от моята леля Олга.

Обожавах гривната, както обожавах баща си.

Що се отнася до модела от Айнщайн, смятах, че е направо страхотен.

Баща ми гледаше с гордост, когато вдигнах огромното нещо от кутията с ококорени от удивление очи.

Това бяха добрите години: преди Първата война, преди униженията, които изстрадахме, докато тя продължаваше, преди унижението на Германия в нейния край и преди смъртта на баща ми заради него.

През 1912 г. Германия беше нация във възход, най-многобройната в Европа, индустриална сила, горда до арогантност, прясно изкована империя, управлявана от бомбастичен и войнствен император – кайзер Вилхелм II.

На десет, разбира се, нямах никаква представа за международните дела и за интелектуалното реноме на Айнщайн, макар че честно казано, по това време той още не беше световноизвестен.

Славата му беше ограничена до субкултурата на немскоговорящите физици в европейските университети.

Британските физици – все още възмутени от атаката му на Нютоновите закони седем години преди това – правеха всичко възможно да го пренебрегват и презрително го наричаха „патентен чиновник“2.

Аз знаех достатъчно, за да съм наясно, че е учен от класа. Но въпреки това за мен той беше просто странно изглеждащият нисичък мъж, който живее в съседната къща с дружелюбната си жена.

Дори по това време косата му беше див хаос, макар и по-къса и не толкова побеляла, каквато щеше да стане по-късно. Мустаците му обаче си бяха същите. Увиснали като в карикатура, те приличаха на дружелюбно животно, дремещо на горната му устна.

Очите му бяха тези, които ви пленяваха.

Улавяха ви.

Всмукваха ви.

Проблясващи, но меко; с тежки клепачи, но нащрек; остри, но мили, те притежаваха уникално гостоприемство, което те караше да изпитваш усещането, че цялото му внимание е на твое разположение.

Алберт Айнщайн беше най-добрият слушател, когото съм срещала.

Но да се върнем на неговия подарък за рождения ми ден.

Напълно разтегнат, моделът на Слънчевата система на Айнщайн беше огромен – метър и двадесет. Почти по-голям от самата мен.

Онова, което правеше Слънчевата система още по-очарователна, беше фактът, че хер Айнщайн я беше направил сам. Представата – мил и нежен със смешния си мустак – как работи в някоя дърводелска работилница върху играчки като един истински Джепето3, му подхождаше.

Днес бихме нарекли модела мобилен: планетите – от малкия Меркурий до гиганта Юпитер – бяха дървени топки, провесени на върви от концентрични месингови кръгове, които се въртяха около централното Слънце.

В моите десетгодишни очи това беше величествено.

Айнщайн беше боядисал всяка малка топка в цветовете, които отговаряха на действителния изглед на планетите. Червено за Меркурий, светлосиньо за Венера, бледооранжево за Марс. Сатурн – една много по-голяма топка – имаше драматично веещи се пръстени, изработени от прозрачен муселин.

Обърнах се към баща си:

– Тате, Ума също ли ще получи подаръци, макар и да е в болница? Тя също има рожден ден.

Ума беше моята близначка. Истинското ѝ име беше Норма, но когато съм била много малка, съм го произнасяла като Ума и прякорът ѝ се беше лепнал.

– Защо? Разбира се – отговори тате. – Но засега сестра ти има нужда от малко почивка.

Не знаех пълните подробности за последното пътуване на сестра ми до болницата. Всичко, което знаех, беше, че е свързано с произшествието, когато тате я беше намерил в градината с плъха.

Доловил притеснението на баща ми, Айнщайн смени темата.

– Е, млада госпожице? – каза ми. – Как се справяш с физиката?

Говореше с типично германски ритъм: бързо, отсечено, ефикасно.

Не отговорих. Бях прекалено погълната от новата си играчка.

– Хана? – каза тате. – Какво ще кажеш?

– Какво? О, благодаря, хер Айнщайн, много благодаря.

– Не – каза тате. – Какво ще отговориш на въпроса на хер Айнщайн?

Премигнах, мъчех се да си спомня какво беше казал.

Физика...

– Благодаря, много добре, хер Айнщайн – отговорих. – И възнамерявам да стана най-великия физик в историята.

Да, казах това на най-великия физик в историята. Бях в пети клас и запозната само с елементарните основи на науката.

– И най-великата балерина, лекарка и футболистка – добавих.

Айнщайн се засмя.

Аз се намръщих.

– Но аз съм в научния клас на фролайн Цьолер, а тя е много строга! И дава много домашни. Моят приятел Волфганг, той е в класа на хер Стубер от другата страна на коридора, и Волфганг казва, че хер Стубер непрекъснато се смее и играе игрички с учениците. И не дава никакви домашни.

– Разбирам – отговори Айнщайн. – Значи имаш строга учителка, а?

– Да.

Той се наведе и ме погледна в очите.

– Малка Хана, повярвай ми: винаги е по-добре да имаш строг учител. Защото със строгия учител учиш. Сигурен съм, че учениците на хер Стубер си прекарват весело в класната стая, но учениците на фролайн Цьолер са тези, които ще променят света. Приеми строгия учител независимо дали по наука, литература или дори балет. Във всеки вид обучение избирай строгия учител. Това ще ти послужи добре.

Кимнах, но не казах нищо. Това беше нещо, което моят десетгодишен мозък трябваше да обмисли.

Айнщайн се усмихна.

– Баща ти ми каза, че се учиш много добре. Радвам се да го чуя. Продължавай да изследваш, продължавай да четеш, продължавай да учиш и ще успееш в онова, с което решиш да се занимаваш: учен, балерина или нещо друго.

– Ще го направя, хер Айнщайн – казах аз. – Мога ли да попитам нещо?

– Разбира се.

– Наскоро четох за мадам Мария Кюри и нейната работа. Знаеш ли, че тя току-що спечели Нобеловата награда?

– Да, знам – отговори любезно Айнщайн.

– Тя е първият човек, който печели две Нобелови награди. Знаеш ли?

– Да, знам.

– А ти спечели ли Нобелова награда, хер Айнщайн?

Айнщайн се изкашля леко.

– Хъм. Не.

– Мадам Кюри по-умна ли е от теб?

Баща ми потисна смеха си, стрелна Айнщайн с поглед и се усмихна.

– О, Алберт, ти си на ред.

Айнщайн се обърна към мен.

– Без съмнение Мари е много по-умна от мен. Тя е блестяща жена с удивителен мозък.

Намръщих се.

– Но учителката в занималнята фролайн Шмит казва, че мъжете са по-умни от жените. Казва, че мъжкият мозък е по-голям от женския и затова по-подходящ за наука, политика и бизнес. Казва, че жените са направени от Господ да раждат деца и да почитат съпрузите си. Ако се налага да работят, то трябва да е само като милосърдни сестри и учителки в основното училище. Щом жената се омъжи, казва фролайн Шмит, трябва да престане да работи.

Когато спрях да говоря, видях че, баща ми и Айнщайн ме гледат зяпнали.

– Вашата учителка ви е казала това? – попита Айнщайн.

Лицето на баща ми беше потъмняло. За човек, който винаги се усмихва, това малко ме стресна.

– Фролайн Шмит наистина ли ви каза това? – попита той тихо.

– Да, татко.

– Мисля, че в понеделник трябва да отида в училището ти и да си поговоря с фролайн Шмит.

Не знаех защо му е да прави това, но въпреки това кимнах.

– Скъпа Хана – каза Айнщайн, като се наведе към мен, – сигурен съм, че вашата учителка е права за много неща, но точно за това не може да е по-неправа. Немалко жени като мадам Кюри всъщност са много по-умни. Малката, продължавай да четеш за Мария Кюри. Няма да намериш по-добър ролеви модел от нея.

– Да, хер, ще го направя.

Баща ми се обърна към мен.

– Хана, каза ли на хер Айнщайн, че двамата с теб четем неговата специална теория на относителността?

– О, да – отговорих развълнувано. – Но имам въпрос, хер?

– Давай – отговори Айнщайн.

(Трябва да кажа следното за Айнщайн: той никога не унижаваше никого. Винаги беше най-умният човек в което и да било помещение, но ако някой имаше въпрос към него, правеше възможното да го изслуша внимателно и да отговори.)

– Теорията, изглежда, се ограничава само до инерционни системи, където няма ускорение – казах аз. – Какво става, когато ускорението въздейства на времето и пространството? Имам предвид например земното притегляне.

Тате отново стрелна с поглед Айнщайн, но този път нямаше потиснат смях. Този път само безмълвно повдигна вежди.

Айнщайн отговори:

– Малка Хана, за човек на твоите години разбирането ти на физиката е забележително. Това е въпрос, с който се боря точно сега в изследванията си.

После се обърна към баща ми.

– Манфред, извади я веднага от това училище и я запиши в гимназия. Момичето е надарено.

– Повярвай ми, работя по въпроса – отговори баща ми.

Аз вдигнах модела.

– Хер Айнщайн, много благодаря за подаръка. Много се интересувам от планетите и техните движения. Подаръкът ти ще ме накара да чета още повече за тях.

Айнщайн се усмихна.

– Значи е изпълнил предназначението си.

Огледах новата си играчка и попитах:

– Тате, може ли да си ида в стаята и да си играя с новата си Слънчева система?

– Разбира се, Zaubermaus4. Върви.

Прегърнах набързо татко и Айнщайн и се втурнах към стаята си.

Закачих модела над леглото, легнах по гръб и се вторачих нагоре в него, мечтаех си за планетите, космоса и земното притегляне.

Правих го десетина минути, когато внезапно си спомних за подаръка от татко.

Гривната.

Върнах се във всекидневната, грабнах я и изтичах обратно в стаята си.

Наричам я гривна, но в действителност бяха две тънки дървени гривни, държани заедно от сребърна верижка, за да оформят едно цяло бижу.

Тя беше заместител на една по-стара, която ми беше омаляла.

Тате беше боядисал едната гривна синя, а другата розова. Също така беше възпроизвел двата надписа, които бяха на старите гривни.

Усмихнах се тъжно, когато прочетох двете кратки послания. Едното от тате, а другото от мама, която отдавна беше починала.

Тъй като бях на десет, хвърлих гривната на шкафчето и веднага забравих за нея – насочих отново вниманието си към великолепната Слънчева система на Айнщайн.

Странно е как децата се разсейват от големи лъскави неща и пропускат важните.

Съзнанието е като айсберг. Плава с една седма от масата си над водата.

Зигмунд Фройд

Отношенията с моята сестра близначка заслужават специално споменаване.

Още от малка Ума започна да се държи странно. Държане, което варираше от леко любопитно до крайно чудновато.

Тя живееше с нас от време на време.

Чак когато попораснах осъзнах, че болницата, където живееше, докато не беше вкъщи – в горите близо до Потсдам на около час от Берлин с влак, – е всъщност приют на протестантската църква.

Макар външният ни вид да беше еднакъв, мозъците ни не бяха.

Умът на Ума не беше наред.

Някои дни беше ведра и весела, усмихната фея, която танцуваше по средата на улицата, карайки цялото движение да спре.

Други беше черно и мълчаливо чудовище със сведен поглед и изкривена надолу уста.

В тези дни можеше да те чуе, но не отговаряше. Можеше с часове да зяпа стената.

Ума се научи да чете почти цяла година преди мен. И имаше естествена дарба за математика.

Можеше да свири на пиано като концертиращ артист, докато на мен ми беше трудно да изсвиря дори прости мелодии. Тя трябваше да чуе мелодията само веднъж, за да я възпроизведе съвършено.

Като казах това, трябва да добавя, че тя също можеше по цял ден да седи на пианото и да свири една и съща мелодия отново и отново.

Беше способна да покаже привързаност по свой собствен начин, но това също зависеше от настроението ѝ. През добрите си дни ни заливаше с любов. През лошите риташе и пищеше, и беснееше, и чупеше каквото ѝ падне.

Един път, когато бяхме на седем – седем – и майка ни ни забрани да отидем в парка да се люлеем, Ума взе ножицата от килера, спокойно влезе в спалнята на мама и тате и започна да мушка възглавниците им с луда ярост, като вдигна вихрушка от пера, които изпълниха стаята като снежна виелица.

Заради това се появи приютът в гората, където Ума беше лекувана от лекари и протестантски пастори, специализирани в объркани мозъци.

По време на престоите ѝ в приюта родителите ни ме оставяха при господин Айнщайн – най-квалифицирания детегледач в историята, – а те взимаха влака на юг до Потсдам.

Изчезваха за целия ден и се връщаха много след като се беше стъмнило, често когато вече бях заспала на дивана на господин Айнщайн. Спомням си, че баща ми често ме вдигаше, мърмореща и сънена, и ме отнасяше до моето си легло в нашата къща.

Когато станах на осем, мама и татко ме взимаха с тях при Ума, явно бяха решили, че съм достатъчно голяма, за да видя болната си сестра.

(Както споменах, Ума прекара нашия десети рожден ден – онзи, заради който получих Слънчевата система от Айнщайн – в приюта, след като баща ми я беше намерил в градината да дисекцира жив плъх, обездвижен със заострени колчета.)

Приютът беше мрачна постройка от червени тухли и заплашителен на вид вход с арка. Издигаше в обширен парцел, който граничеше с голяма гора, през която течеше река.

Много стара църква стърчеше до основната сграда и беше свързана с нея с наскоро изградена колонада за духовните нужди на душевноболните.

Всичко вонеше на карбол.

При първото ми посещение там като осемгодишна онова, което видях, когато зърнах Ума, беше слабо малко момиче, точно като мен, само малко по-кльощаво, вторачило празен поглед в никъдето.

Татко ѝ чете някаква приказка от братя Грим. Ума сякаш не забелязваше – вторачена в нищото, винаги вторачена, – докато той не спря и тя леко повдигна глава, сякаш за да каже: „Защо спря да чете този човек?“.

Тате започна отново да чете и тя отново зае своята тиха поза на слушател.

Когато се готвехме да тръгваме, мама опита – много внимателно, с бавни движения – да прегърне Ума.

Ума прие прегръдката, но не ѝ отвърна.

Гледаше вторачена над рамото на мама и прошепна нещо, което не можах да чуя.

Мама реагира веднага.

Затвори очи и заплака, тресеше се цялата.

Във влака обратно за Берлин чух мама да казва на татко: „Мани, чу ли какво каза? Каза: „Съжалявам, че те наранявам. Сама на знам какво ми става от време на време.“

Тате прегърна мама.

Бях объркана.

– Мамо? Тате? Ума лоша ли е?

Мама отговори:

– О, не, Хана. Съвсем не. Просто мозъкът ѝ не работи по същия начин като нашите, затова има нужда от помощ. Като хубаво тихо място, където да живее далеч от суетнята и шумотевицата в Берлин.

Тате разроши косата ми:

– И най вече, Zaubermaus, Ума иска от нас просто да имаме търпение. Тя е наша дъщеря и твоя сестра, така че нашата работа е да се грижим за нея.

След като го каза, стисна ръката на мама.

Докато влакът се люшкаше, мама отпусна глава на рамото му.

– Мани, тя каза, че съжалява!

Мама беше убита след няколко месеца.

Споменът за това пътуване с влак събужда друг, този път от Ню Йорк Сити през 1920-те години.

Притискам дете към гърдите си, докато тичам трескаво покрай релсите на надземното метро, преследвана от мъже с оръжия.

Те стрелят. Куршумите рикошират от релсите в краката ми и избиват искри от тях. Завивам зад ъгъла на тухлена сграда и се измъквам от огневата линия, докато още куршуми трошат зидарията.

Друг спомен за влакове.

Десетки хиляди германци щастливи до делириум минават през турникетите, обслужващи Райхшпортфелд – невероятните спортни съоръжения в Берлин, които ще приемат Олимпийските игри през 1936 г.

Феновете се събират на огромния Олимпийски стадион на Шпеер.

Той побира 110 000 души.

Шпеер много се гордее с него.

Във въздуха има радост, очакване, предчувстване.

Щастливите германци не забелязват безбройните нацистки знамена, заобикалящи стадиона.

С отвлечено от представлението внимание те не забелязват в каква държава се е превърнала страната им.

1945

Натоварена съм във вонящ вагон за добитък заедно с останалите затворници.

Устата ми е покрита с парче кожа, за да ми пречи да хапя пазачите.

Влакът отива в Маутхаузен – възможно най-лошия от лагерите.

Човекът, независимо дали господин или дама, който не се наслаждава на хубав роман, трябва да е нетърпимо глупав.

„Абатството Нортангър“, Джейн Остин

Майка ми почина 1910 година.

Тя съществува в съзнанието ми като неясно изображение: руса жена с топла усмивка.

Беше лектор по физика в Пруската кралска академия на науките – пост, който Айнщайн ѝ помогна да получи, след като беше прочел една написана от нея статия.

И беше американка – от Бруклин в Ню Йорк Сити, – факт, който постоянно дразнеше немските ѝ роднини.

Веднъж чух леля Олга да казва: „Като всички американци тя е вулгарна и без обноски. Не си знае мястото.“

Д-р Сандра Роуз Мартин беше дошла от Бруклин, Ню Йорк, с чисто новия си докторат по физика, за да работи с най-големите научни мозъци на нейното време, и беше свършила в Берлин като госпожа Манфред Фишер.

Запознала се с баща ми – бюрократ от кариерата в правителството – на прием, даван от американското посолство, и за удивление на почти всички, които я познавали, след година се омъжила за него.

Семейството на баща ми било особено притеснено от това.

Майка ми беше висока руса красавица, слаба и впечатляваща. Баща ми беше нисък книжен червей с дебели очила.

Отново леля Олга: „Тя е толкова фея, колкото Манфред е скучен. Не мога да си представя какво намира в него.“

Признавам, че може и да е била права.

Трябва да се каже, че на майка ми никога не ѝ е липсвало мъжко внимание. Работниците подсвиркваха подир нея, докато вървеше по улицата. Мъже с костюми в метрото спонтанно ѝ предлагаха да я почерпят след работа.

Но татко беше този, за когото се беше омъжила.

И имаше очи само за него.

Когато бях на четири, я попитах какво я е накарало да се омъжи за него.

– Защото първия път, когато го видях на онзи прием в посолството, той видя книгата, която носех в чантата си, и учтиво ме попита какво чета.

Аз се смръщих.

– Защо това те привлече?

– Той беше единственият мъж, когото бях срещала, чието първо изказване за мен не беше свързано с външния ми вид. Много мъже правят комплименти на жените и жените, които им вярват, са глупачки, подлъгани от собствената си суета. Те са агнета сред вълци. А аз видях мъж, на когото му беше интересно – наистина интересно – какво чета. Когато му казах – бяха „Мемоарите на Шерлок Холмс“ от Артър Конан Дойл, очите му светнаха и той развълнувано каза, че я е чел, и ме попита какво е мнението ми. Това беше вторият му плюс: искаше да научи какво мисля аз за книгата. Много мъже с удоволствие ще ти разкажат своите мисли за нещо. А татко ти искаше да чуе моите.

– Говорихме си цялата вечер за всякакви неща: от романи до наука и за състоянието на възходящата немска империя – продължи тя. – И докато говорехме, осъзнах, че Манфред Фишер – дребничкият Мани с неговия мек глас и дебелите кръгли очила – не искаше да ме притежава, за да ме показва като трофей. Той виждаше коя съм отвътре. Беше в истинския смисъл на думата благороден човек. Джентълмен.

Замълча, после каза:

– Един ден ще станеш много красива жена, Мишле. Пази се от ласкателите, от чаровниците, от онези, които се възхищават само на външния ти вид. Защото какво ще обичат, когато си стара и сбръчкана?

След това ме погледна строго.

– Баща ти може и да не е висок, но не се съмнявай в неговия кураж за нещата, които са важни. Жената трябва да се омъжи за такъв мъж, и то веднага. Което направих.

Веднъж попитах татко за нейната история и той я потвърди с подробности.

После добави:

– Zaubermaus, ако някого срещнеш някого и видиш, че носи книга, кажи „Прекрасно!“ и се възрадвай. Защото книгите са най-добрите поводи за започване на разговори на света и обсъждането на книга е начин да проведеш истински разговор с непознат, а не баналните общи приказки. Нещо повече, ако се окаже, че си чела тази книга или че е от автор, на когото се възхищаваш, тогова веднага ще имаш нещо, за което да говориш с човека, както аз с майка ти. Книгата също така може да ти позволи да надникнеш в характера на човека: първо и най-важното – този човек е любопитен, защото само любопитните четат. Невъзпитаните глупаци не четат, защото си мислят, че вече знаят всичко.

Той погледна майка ми, която беше свалила книгата, която четеше, и слушаше разговора ни.

– О, моля те, каубой, не спирай. Много те бива – каза тя.

Татко продължи:

– Майка ти например четеше книга за Шерлок Холмс. Това веднага ми подсказа, че е дама, която се наслаждава на хубава история, една добре разказана детективска история. Някои читатели се мръщят на такива книги, защото ги смятат за второ качество. Но не и аз. Човек, който чете такава книга, го прави за удоволствие, за радост. Тази книга веднага ми подсказа, че пред мен е жена, която изпитва копнеж по чистата радост. И аз поисках да опозная тази душа.

Още е пред очите ми усмивката, с която мама дари татко след тези думи.

Макар да съществува като размазан образ в сънищата ми, помня отлично миризмата ѝ.

Единствената глезотия, която си позволяваше, беше парфюмът „Калифорнийски мак“.

Имаше красива цитрусова миризма: свежа и жизнена. Като нея.

– Просто харесвам името. „Калифорнийски мак“ – каза веднъж мама, докато една вечер гледах как мацва капка от него на елегантната си шия. Тя винаги го използваше икономично.

– Всеки път, когато си го слагам, ми напомня за вкъщи. Можеш да извадиш момичето от Америка, но не можеш да извадиш Америка от момичето – добави с усмивка.

Когато стана жена, ще използвам същия парфюм, за да ми напомня за нея.

(Евреите са) напаст, от която светът трябва да се отърве по един или друг начин. Мисля, че най-добрият начин ще бъде газ!

Кайзер Вилхелм II, император на Германия

Женитбата на родителите ми също така обяснява как се оказах с два паспорта вместо с един: един немски и един американски. Вярно, че паспортите по онова време не бяха това, което са днес. По-добре биха били описани като документи за пътуване и през онези не толкова подозрителни времена бяха много по-лесно достъпни, отколкото днес.

Въпреки всичко много хора – като леля Олга – виждаха у моите родители само различията.

Майка ми беше завършила физика. Баща ми беше адвокат.

Майка ми танцуваше в дъжда. Баща ми едва тътреше крака.

Майка ми носеше ярки модни дрехи. Баща ми винаги беше с неугледен сив вълнен костюм.

Майка ми се ровеше в неизвестното за вселената. Баща ми преглеждаше всеки ред на всеки правителствен договор.

Тя беше мама.

Той беше тате.

(„Ще живея в Германия – каза тя, – но по дяволите, няма да съм мути. Ще съм американска мама, много благодаря.)

Доколкото знам, единственият човек, който харесваше женитбата им, беше нашият странен съсед Айнщайн.

Веднъж той ми каза, че тъкмо техните различия са ги направили такава отлична двойка. Че се допълват взаимно.

По-късно казваше:

– Твоят баща сдържаше импулсите на майка ти, а тя караше баща ти да се забавлява.

Като онзи ден, когато го накара да остане в един дъждовит неделен следобед през 1910 г., макар той да се извини, че има страшно много работа: правителствен договор за не знам какво си.

Майка ми беше вълшебница в измислянето на забавления. Можеше да ме държи очарована с часове.

Най-много обичах научните ѝ експерименти.

Веднъж, за да ми обясни физиката, пъхна сварено яйце в гърловината на бутилка за мляко и след това запали пламък под нея: с мокро млясване възникналото засмукване вкара яйцето в бутилката.

Бях смаяна.

– Това е физиката – каза тя. – И това работи мама.

Очите ми бяха станали като чинии.

– Направи го пак! – извиках.

В един дъждовен следобед през 1910, докато татко работеше на бюрото си, ние с мама се занимавахме със занаятчийство.

Тя беше купила няколко обикновени дървени гривни и лепило, цветна хартия и конци. Правехме си гривни, най-различни – боядисвахме ги в ярки цветове, лепяхме по тях червени хартиени сърца и жълти звезди и връзвахме с конците хартиени висулки.

Много скоро кухненската маса беше истински хаос от разлети боя, лепило и нарязана цветна хартия.

За мен това беше бал.

Мама извика тате точно когато довършвахме гривните.

– Хайде, Мани – каза тя. – Ти също трябва да направиш гривна за Хана. Тя трябва да получи по една от нас двамата. Напиши послание върху нея. Можеш да я боядисаш по-късно.

– Добре – каза той и взе една небоядисана гривна.

Аз му показах гривната, която бях направила за мама.

Помня, че беше много розова, наистина отвратителна, адски прекалена. Като всяка осемгодишна бях опитала да струпам върху нея прекалено много звезди, сърца и висулки.

Мама веднага си я сложи и каза:

– От днес това е любимото ми бижу и ще си я нося всеки ден.

– Тя си е моя! – изпищях аз.

Те ми дадоха техните гривни.

Мамината беше елегантно покрита със златни звезди и красиви висулки от шарени конци. Беше написала на нея:

ВИНАГИ ЩЕ СЕ ГОРДЕЯ С ТЕБ!

На неукрасената гривна от татко пишеше:

БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ КЪДЕ СИ И КАКВО ПРАВИШ, ТИ СИ СТРАХОТНА!

Харесах тази на мама повече.

Но ги прегърнах и двамата.

Докато прегръщах татко, го чух да казва:

– Благодаря ти, Санди.

Мама я застреля след две седмици един седемнадесетгодишен главорез, Гюнтер Грьоте, докато тя изнасяше лекция в академията.

Грьоте не беше дошъл в академията, за да убие майка ми, а студенти евреи, които посещаваха лекциите ѝ, след като академията беше един от малкото университети, който допускаше евреи.

Грьоте беше гневен почти неграмотен баварец, встъпил в една антисемитска организация в Мюнхен, където – непрекъснато – му казвали, че евреите са виновни за житейските му трудности.

В една икономика втора по размери след тази на Съединените щати, в една въздигаща се империя с претенции да управлява света, Грьоте се беше оказал жертва.

Затова откраднал армейската пушка на по-големия си брат, отишъл в лекционната зала на майка ми, застрелял напосоки четирима студенти евреи и майка ми, след което бързо се предал на полицията ухилен като идиот.

В джоба на палтото му имало копие на немски от „Протоколите на сионските мъдреци“, прословутия манифест за световно еврейско господство чрез манипулации на света, които щяха да бъдат развенчани като фалшификат5 през 1921 година.

Но тогава, през 1910, този фалшификат си пробиваше път из Европа и инфилтрираше антиеврейски сборища, като подклаждаше техните конспиративни теории и оплаквания.

Грьоте беше осъден на тридесет и пет години затвор.

Майка ми беше защитила докторат по физика, научна степен по химия и знаеше три езика. Беше убита от расистки хулиган.

В деня, когато умря, беше на 29 години.

И носеше веселата розова гривна, която бях направила за нея.

Когато върнаха на татко гривната и покритата с кървави петна рокля, от нея все още се носеше ароматът на парфюма „Калифорнийски мак“.

1933

Друго време.

Различен Берлин.

Горят книги.

Пламъците се издигат в нощното небе, докато бързам покрай Пруската кралска академия на науките с наведена глава и се мъча да остана незабелязана от виещата тълпа.

Академията е осветена от пламъците на кладата.

Гневни студенти запращат в огъня книги, произведения на автори, смятани сега за негермански, неприлични или неморални.

Брехт. Шницлер. Маркс. Хемингуей.

И разбира се, Айнщайн.

Сега съм на трийсет и една.

Не бях живяла в Берлин през цялото време след смъртта на майка ми. През много от тези години живях далеч от Германия.

Мъжът, който ръководи изгарянето, е офицер от СА, казва се Гюнтер Грьоте.

Главорезът, който уби майка ми, сега е част от управляващия режим.

1945

Още едно различно време.

Още един друг Берлин.

Друга аз.

Целият Берлин е в пламъци.

Бомбите падат с чудовищни трясъци, свирят във въздуха, докато падат.

Германците бягат във всички възможни посоки, включително тези като нас, които бяхме в бункера на Фюрера под Райхсканцеларията.

Отчаяно искаме да се отдалечим от руските войски, които бяха щурмували през Източна Европа, за да стигнат дотук и да стоварят отмъщението си върху една нация, опитала да заграби техните земи за жизнено пространство.

Тичам с все сили зад Борман навън от Ферербункера и през градината на канцеларията.

Минавам покрай малкия кратер в земята, където лежат труповете на Хитлер и Ева Браун, овъглени и усукани.

Пробивът е започнал.

(Мъжката скръб) е склонна да е тиха и по-малко забележима, по-малко свързана с миналото и по-свързана с бъдещето.

Томас Р. Голдън, терапевт на скръбта

Бях прекалено млада, за да разбера какво наистина се беше случило.

Мама отиде на работа – предполагах, за да всмуква още яйца в бутилки за мляко – и не се върна.

Баща ми скърбеше много, но беше решен да не го прави пред мен. Понякога го зървах в спалнята им да седи на ръба на леглото и тихо да ридае.

Продължи да ме взима при посещенията при Ума в приюта в Потсдам. Спомням си първия път, когато отидохме там без мама.

– Къде е мама? – попита Ума.

– Ума – каза тихо татко, – мама умря.

Ума кимна и каза само:

– О.

Алберт и госпожа Айнщайн идваха вкъщи с печено за вечеря и мили усмивки. Айнщайн често оставаше до късно, разговаряха тихо с баща ми на по чаша портвайн.

През следващите години баща ми изобщо не погледна друга жена.

Просто се върна тихо на работа в райхстага с наведена глава, книжният червей и адвокат със сивия вълнен костюм, който беше преживял своите девет години чудо с една богиня.

Веднъж, около шест месеца след смъртта на мама, когато си бях легнала и се правех на заспала, го чух да се доверява на Айнщайн във всекидневната:

– Алберт, не знам какво да правя. Правя всичко възможно. Наистина. Ума е едно, но Хана е нещо съвсем различно. Аз не съм толкова добър с Хана, колкото беше Санди. Санди имаше въображение, което аз просто не притежавам. Тя можеше да превърне един снежен следобед в приключение из апартамента. Буквално се питам: какво би направила Санди?

Но той наистина се опитваше. И то как!

Разходки до зоологическата градина и националната библиотека. Дори опита да чете Жул Верн с мен.

И освен всичко това отделяше време да ходи в Потсдам да вижда Ума.

На рождения ни ден, след като мама умря, ни даде на двете с Ума празни дневници, от онези, които се продават в будките за вестници. Знаеше, че трябва да вземе на дъщерите си някакъв подарък, и ни ги купил.

Други биха казали, че това е ужасен подарък, но излезе чудо. Записвах всекидневно мислите си в него. През следващите години, когато свършех един дневник, купувах друг.

Неговият най-изключителен опит в „да прави каквото би направила мама“ беше гривната, която ми подари за десетия ми рожден ден през 1912 – заместник на предишната ми гривна и дар, който беше затъмнен от Слънчевата система на Айнщайн.

В този случай определено се беше свързал с духа на мама.

На шестнадесетия ми рожден ден надмина себе си.

Шестте години бяха причина да надрасна гривна № 2, затова баща ми отново я поднови.

– Вече си голямо момиче – каза ми, – така че мисля, че е подходящо гривната ти да е като за по-голяма.

Беше блестяща, сребърна, по-точно две сребърни гривни, стилно преплетени.

Нямах думи. Те проблясваха великолепно. В онези дни среброто беше крайно рядко. Сигурно беше струвала тримесечната му заплата.

Гравирани от вътрешната страна на гривната бяха двете послания от родителите ми.

Веднага си я сложих и го прегърнах.

– Тате, благодаря! Благодаря ти! Прекрасна е!

Когато и той ме прегърна, знаех, че плаче.

При следващото ми посещение в приюта в Потсдам Ума веднага забеляза новата бляскава гривна.

Хвана ръката ми и напрегнато се вторачи в гривната.

– Хана, колко е красива!

Тя носеше почти същата. Баща ми мъдро винаги беше внимавал онова, което подарява на мен, да подарява и на Ума. От вътрешната страна на нейната бяха гравирани други послания.

Този ден тя беше в добро, дори весело настроение, прескачаше развълнувано от тема на тема. Разпитваше ме за Берлин и училището, за науката и момчетата.

Наведе се към мен и прошепна:

– Миналата седмица тайно се измъкнах от приюта и се срещнах с едно момче от другата страна на реката. Има таен изход от тукашната черква. Била е католическа преди да я поемат протестантите. Има тайна врата, вградена в задната страна на изповедалнята, така че католическите свещеници да могат да влизат и излизат, без да ги виждат. Измъкнах се през нея и се срещнах с Феликс. Позволих му да докосне голите ми гърди и след това – о, боже мили, Хана – му позволих да ме изчука. Божичко, беше възхитително!

Зяпнах. Изобщо нямах опит в подобни неща и да я чуя да говори толкова откровено за тях ме смая.

– Още ли не си била с момче? – попита тя.

– Ами, не... още не – заекнах аз.

– О, Хана. Порасни и започни да се учиш. Ти си хубаво момиче и сладките берлински момчета скоро ще поискат да ти откъснат цветето!

След това погледът ѝ се върна към еднаквите ни гривни.

– Не са ли върховни? – попитах аз.

– Харесвам повече твоята – отговори тя хладно, защото настроението ѝ се беше сменило само за миг.

Смръщих вежди, защото не разбрах рязката промяна. След това студенината изчезна и Ума отново беше добре.

По време на пътуването към къщи татко каза, че лекарите на Ума му казали, че е много по-добре и е почти готова да си дойде да живее вкъщи.

Аз не бях толкова сигурна, но разбрах, че подобно решение не изисква моето съгласие.

След месец Ума дойде да живее с тате и мен в Берлин.

Година след това, когато бях на седемнадесет, спасих Айнщайн за първи път.