ПРЕДГОВОР

ОТ ДЕЙВИД ГРАН

Първото, което ще забележите в тези тринадесет забележителни истински истории на Дъглас Престън, е, че всички те съдържат елементи на интрига. Има разказ за необяснимата смърт на група скиори в Уралските планини, друг е посветен на търсенето на съкровище, което е продължило почти два века, струвало е милиони долари и е причинило смъртта на шестима души. Друг разказ изследва един от най-разтърсващите случаи в историята на престъпността – поредица от необясними убийства сред пасторалните хълмове на Флоренция, което довежда до изумително множество заподозрени. Някои от мистериозните инциденти, които изследва Престън, са отпреди хиляди години и засягат съдбата на древни цивилизации – откъде са дошли и защо внезапно са изчезнали. Доказателствата днес се състоят от артефакти и кости.

Не само темите в тази книга са завладяващи, но и самите разследващи. Сред тях има дръзки археолози, отмъстителни детективи, учени ренегати и обсебени от тайната любители търсачи. Понякога те могат да бъдат блестящи и безпогрешни. А някои от тях, изглежда, имат свои собствени тайни. Дали хвърлят светлина върху истината, или умишлено се опитват да я прикрият?

Второто нещо, което ще забележите в тези истории, е начинът, по който са разказани. Признат автор на детективски романи, Престън има безпогрешен усет за напрежението, за това как да държи читателя в хватката си. И все пак в тези репортажи той е също така скрупульозен и стриктен по отношение на фактите. Воден от собственото си непреодолимо любопитство, Престън следва една след друга мрачни следи, които го водят от полицейските стаи за разпит до ями с кости на динозаври, от ДНК лаборатории до египетски гробници. Продължава да копае и копае дори когато си навлича гнева на властите или е изправен пред опасност. Преследва заподозрени престъпници, като ги изправя пред уличаващите доказателства, които е събрал, макар че винаги благоразумно им позволява да споделят своята версия. Не е случайно, че поне три заглавия в този сборник съдържат думата „мистерия“. Престън е откривател на неизвестното: отговори, справедливост, фрагменти от историята.

Понякога трябва да си проправя път през мъгла от информация и дезинформация. Когато започва да търси доказателства за идентифициране на сериен убиец, той е убеден, че може да „намери истината“. Но в крайна сметка сам признава: „Не съм толкова сигурен. Всеки криминален роман, за да бъде успешен, трябва да съдържа някои основни елементи: трябва да има мотив, доказателства, върволица от улики и процес на разкриване, който по един или друг начин води до заключение. Всички романи, дори „Престъпление и наказание“, трябва да имат край. Но животът, както разбрах, не е толкова подреден.“

Именно тази неподреденост – тази морална сложност – прави тези истории толкова силни. Те хвърлят светлина върху най-голямата загадка: човешкото състояние. Престън казва, че е използвал неразгадаемите елементи в тези истории, за да измисли сюжетите на романите си. В този сборник доказва, че действителността наистина може да бъде по-странна от измислицата.

ВЪВЕДЕНИЕ:

ИСТОРИИ ЗА ПРОИЗХОДА

Най-често задаваният на писателите въпрос е: Откъде черпите идеи? „Изгубената гробница“ е моят отговор. Никога нямаше да стана романист, ако преди това не бях журналист в областта на нехудожествената литература. Много от централните идеи в моите романи, както и в тези, които написах заедно с Линкълн Чайлд, произлизат от истории, които са абсолютно истински, макар и често странни и тревожни.

Майка ми разказваше на нас, децата, много истории за заровено съкровище. Това беше една от любимите ѝ теми. Във вилата на баба ми и дядо ми на брега на Мейн имаше скала, която се показваше само по време на отлив и на която беше издълбан оронен едва четлив надпис:

R K

1743

Майка ми казваше, че надписът върху скалата бил издълбан от пират, за да обозначи мястото на съкровището, което бил заровил на близкия нос, наречен Браунс Хед. Слуховете за съкровище на Браунс Хед се носели отдавна, още от XIX век, когато едно момче се изгубило по време на лов и намерило в хвойновия храсталак желязна халка с прикрепена към нея верига, която се спускала в земята. Хлапето поставило червено-черната си карирана шапка върху нея, за да я бележи. Но когато през следващите няколко дни се опитало отново да намери мястото, не успяло.

С братята ми претърсихме целия Браунс Хед с металотърсач, за да намерим халката, но без успех. Надписът все още е на скалата, но бавно се заличава от непрестанното действие на морето.

Сред другите истории за заровени съкровища, които разказваше майка ни, беше може би най-известната от всички: Съкровището от остров Оук. Разказвала ни я е толкова много пъти, че си спомням как започваше:

През 1795 г. три момчета, живеещи в залива Махоун в Нова Скотия, се качили на малка лодка и стигнали с гребане до необитаем остров, който от дълго време искали да изследват. Островът бил обрасъл с дъбове и затова се наричал остров Оук . И в центъра на острова открили загадка. В гората имало стара просека, а по средата ѝ огромно дърво. От един дебел клон висяло нещо, което приличало на стари обгорели въжета, а земята отдолу била пропаднала. Момчетата били сигурни, че под дървото трябва да е заровено пиратско съкровище, защото се знаело, че местността някога е била пиратско свърталище, затова по-късно се върнали с кирки и лопати и започнали да копаят. И ето какво намерили...

Бях омагьосан от мистерията на остров Оук. Прочетох няколко книги за съкровището и за многобройните опити на търсачите на съкровища да преодолеят тунелите и многобройните ями на острова със заложени капани и да извадят съкровището, за което се смятало, че струва милиони, ако не и милиарди. Това е може би най-загадъчната история в целия летопис на заровените съкровища и аз често се чудех какво може да е скрито в Ямата с парите.

Когато пораснах, завърших колеж и сам станах писател, започнах да търся идея за нехудожествена книга. (Ако имаше тема, която все още ме вълнуваше, това беше съкровището на остров Оук и осъзнах, че като журналист бих могъл да го разследвам както трябва, да отида на острова, да прекарам време с търсачите на съкровища и да получа пари за това. Направих някои проучвания и открих, че търсенето на съкровището на остров Оук е по-активно от всякога. Част от острова беше закупена от богат човек от Монреал, Дейвид Тобайъс, който планираше огромни разкопки, които според него щели да разрешат загадката веднъж завинаги. Беше събрал синдикат от инвеститори, които се готвеха да направят първично публично предлагане на фондовата борса във Ванкувър, за да финансират изкопаването на така наречената „шахта на решаващото заключение“ – гигантска дупка за десет милиона долара, която щеше да бъде изкопана дълбоко в сърцето на острова и която най-накрая щеше да определи какво е заровено на дъното на пълната с клопки шахта със съкровища.

Предложих идеята на списание „Смитсониън“. Те я харесаха и ме изпратиха на остров Оук, където прекарах десет дни с търсачите на съкровища, след което написах материал за списанието. Това беше една от първите ми задачи като журналист. Спомням си как за първи път застанах на ръба на занемарената и изоставена Яма с парите – този обект на детското ми очарование – и се взрях в мистериозната ѝ чернота покрай изгнилите дървени греди, покрити с мъх и плевели, докато миризмата на лепкавия мръсен въздух, издишван от вонящата ѝ уста, изпълваше ноздрите ми. Наблизо се намираше сондаж 10Х, за който търсачите на съкровища твърдяха, че е пробил камерата със съкровищата, преди да се срути, а сега беше център на яростните усилия отново да я отворят. Статията ми бе публикувана в „Смитсониън“ през юни 1988 г. (Вижте разказа за мистерията на остров Оук.) Десетилетие по-късно редактор в „Смитсониън“ ми каза, че статията била най-популярната, която списанието някога било публикувало.

По същото време написах една нехудожествена книга, „Динозаври на тавана“, под редакцията на изгряващата млада звезда на издателство „Сейнт Мартин“ Линкълн Чайлд. Книгата разказваше за Американския природонаучен музей в Ню Йорк, където работех. Една вечер, просто за забавление, организирах на Линк среднощна обиколка на затворения и затъмнен музей. Озовахме се в Залата на динозаврите, заобиколени от гигантските скелети на тиранозаври и трицераптоси, осветени само от аварийните флуоресцентни ленти на тавана, а костите хвърляха зловещи сенки. Линк се обърна към мен и каза: „Дъг, това е най-страшната проклета сграда на света. Трябва да напишем трилър, чието действие се развива на това място!“.

Този момент доведе до романа ни „Реликвата“, по който „Парамаунт Пикчърс“ направи филм. С Линк открихме, че обичаме да пишем трилъри заедно, затова написахме втори роман, „Забранена зона“ („Mount Dragon“), а след това и продължение на „Реликвата“, наречено „Реликварият“.

След публикуването на „Реликварият“ с Линк се замислихме за нова идея. Една вечер се наслаждавахме на малка чаша едномалцов скоч „Макалан“ на верандата на къщата на Линк, когато разговорът се насочи към мистерията на остров Оук и статията, която бях публикувал в „Смитсониън“ преди няколко години и която Линк беше прочел.

– Да напишем трилър по тази твоя история за остров Оук! – възкликна внезапно Линк в порив на прозрение.

Отговорих, че не мисля, че идеята е добра. Остров Оук се намираше в Канада, а не в САЩ, и мистерията нямаше решение. Никой не знаеше какво е заровено на острова, ако изобщо има такова нещо, нито пък кой може да го е заровил.

Линк отхвърли всичко това с нетърпеливо махване с ръка.

– Ние сме романисти. Можем да си измисляме каквото си поискаме! – После продължи: – Първо, преместваме острова на съкровищата в Мейн. Не ми ли разказа веднъж за съкровище, заровено някъде близо до твоето място там горе? Тогава можем да измислим отговори на всички тези загадки: Кой е заровил съкровището? Защо е било заровено? Кой е направил ямата и капаните? Как е било направено това? И, разбира се, какво е заровено там? Дъг, ние можем да намерим собствени решения на всички тези проблеми! Романът ще разказва за приказен лов на съкровища, в който всичко отива по дяволите, хората умират, а голямото разкритие – какво е заровено – е напълно безумно и неочаквано. Само си помисли за това!

В началото се съмнявах, че ще успея да извлека художествена литература от нехудожествена. Дали това нямаше да омаловажи по някакъв начин романа? Дали ако се основаваше на истинска история, нямаше да изглежда, че плагиатстваме действителността? Но когато продължихме да подхвърляме идеи и когато навлязохме по-дълбоко в бутилката „Макалан“, в крайна сметка отговорихме на всички тези въпроси с нещо, което скромно ми се иска да смятам за оригинални и дори брилянтни идеи. Линк посочи, че почти всички велики писатели, от Шекспир насам, са базирали творбите си на истински истории.

От този разговор се роди романът ни „Бездна“. Беше забавно и полезно да превърнем истинската мистерия на остров Оук, Канада, в измислено търсене на съкровище на остров Рагд, щата Мейн. Разполагахме с богат източник на материал, който да извлечем от моята статия, интервюта и проучвания, но имахме и голямо платно, върху което да нарисуваме собствените си идеи. Книгата също така беше избрана от студио, за да бъде превърната във филм, който, уви, така и не беше заснет.

Оттогава насам много, ако не и повечето ни идеи за романи, се раждат от нехудожествени разкази, особено от статии, които съм писал за „Ню Йоркър“.

След „Бездна“ написахме пети роман, „Златото на Кивира“, който се занимава, наред с други неща, с праисторическия канибализъм в американския Югозапад. „Златото на Кивира“ произлиза директно от статията ми в „Ню Йоркър“ „Канибалите от каньона“ (вж. съответната глава). И отново Линк беше този, който ми помогна да разбера как да превърна статията в списанието в роман. Последният пример за това е статията ми в „Ню Йоркър“, наречена „Скиорите в Мъртвата планина“. В тази история се разглежда инцидентът в прохода Дятлов – на пръв поглед необяснимата масова смърт на скиори в Уралските планини в Русия през 1959 г. Деветима скиори лагерували посред зима в отдалечена планина. През нощта се случило нещо толкова ужасяващо, че се почувствали принудени да си пробият път през стената на палатката и да избягат, полуоблечени и предимно боси, в снежна буря при температура двадесет градуса под нулата. Избягали на километър в гората, където замръзнали до смърт. Някои от телата били намерени с необясними наранявания, а други били облечени в дрехи, които дали положителен резултат за радиоактивност. Неразгаданата мистерия на прохода Дятлов, подобно на неразгаданата мистерия на остров Оук, стои в основата на идеята за романа от поредицата за Нора Кели, който публикувахме през август 2023 г., озаглавен „Мъртвата планина“. Както и при „Бездна“, преместихме мястото на действието от Урал в планината Мансано в Ню Мексико с нови американски действащи лица. Също както при „Бездна“, измислихме шокиращо и оригинално решение на загадката.

В работата ми има много други случаи на връзка между нехудожествена и художествена литература. Романът ми „Хищник“ е свързан с откриването на динозавър, загинал от удара на астероида, който причинява масовото измиране в края на периода креда. Този роман беше прочетен от един млад дипломант по палеонтология, Робърт ДеПалма, който ми изпрати имейл на адреса за почитатели. Няколко години по-късно ми се обади, за да ми каже, че е направил приблизително същото откритие, за което бях разсъждавал в романа си: открил не просто динозавър, а цяло гробище на животни, убити от удара на астероида. Това обаждане доведе до статията ми в „Ню Йоркър“ „Мистерията на Хел Крийк“, в която се описваше истинското откритие на ДеПалма на една от най-важните находки от вкаменелости, намирани някога, в геоложката формация Хел Крийк в Северна Дакота.

Отдавна вярвам, че любовта към историите е заложена в самите ни гени. Ние сме еволюирали, за да желаем да разказваме истории. Историите ни казват кои сме; те предават културните ценности на поколенията и осигуряват на обществото стабилност и приемственост. Всяко общество има ценна колекция от свещени истории, които предават неговото минало, ценности и духовни идеали. Но добрите истории не са лекции за живота и морала – те разказват за реални хора, въвлечени в драматични събития, преживяващи опасности и кризи, притиснати до краен предел – истории, изпълнени с напрежение, вълнение, добро и зло, героизъм и коварство. Преди всичко добрата история трябва да има сюжет, който да помогне на читателя да осмисли морално този свят, който е – нека бъдем откровени – произволен, объркващ, жесток и страшен.

„Изгубената гробница“ е сборник от историите за произхода на някои от най-важните ми романи. Искам обаче да подчертая, че всички истории в тази книга са абсолютно истински и са щателно проверени и потвърдени, особено от списание „Ню Йоркър“, чийто отдел за проверка на фактите е легендарен. В този сборник няма нито една дума измислица, въпреки че някои от историите в книгата ще ви се сторят толкова налудничави и неправдоподобни, колкото и всеки от моите трилъри. Както Дийн Кунц отбеляза веднъж: „Ние създаваме художествена литература, за да съответства на нашето усещане за това как трябва да бъдат нещата, но истината не може да бъде създадена. Истината е реална и има свойството да ни поразява и да ни напомня, че Вселената не съществува, за да изпълнява очакванията ни.“

Надявам се, че тази колекция от истински истории ще успее да ви изуми.

НЕОБИЧАЙНИ

УБИЙСТВА

ЗАРОВЕНОТО

СЪКРОВИЩЕ

Навремето някои писатели започвали да пият, когато думите не идвали сами. Сега имаме интернет. Винаги, когато се затруднявам да пиша, вместо да отворя долното чекмедже с бутилката уиски, зареждам страницата на „Ню Йорк Таймс“ или „Политико“, проверявам електронната си поща или, когато всичко друго се провали, започвам да търся в Гугъл стари познати. Повечето от нас са го правили. Какво ли става с онова хлапе с кривите зъби от трети клас? Ето го, усмихва се на вас от екрана на компютъра – плешив, закръглен, с мустаци, а вие четете за вилата му край езерото, за хобито му да рендосва дърво, за пътешествието му с кораб по Дунав, за внуците му, за котките му.

Преди няколко месеца, докато се взирах в една окаяна глава, която се опитвах да напиша, безразборно потърсих в Гугъл имената „Питър Андерсън“ и „Ню Джърси“. Пийт беше най-добрият ми приятел, когато растяхме в Уелсли, Масачузетс, докато не се премести в Ню Джърси в седми клас. Но това име е често срещано и в търсачката се появиха десетки хиляди резултати. Прегърбен на стола си, продължих да си губя времето, като пробвах имената на майка му, на баща му и на брат му. Имаше обаче твърде много Андерсън и не се появи нищо забележително, освен една стара статия в „Трентън Таймс“ за някакво убийство. Очевидно това не беше моят приятел Пийт: в Ню Джърси вероятно имаше десетки други Питър Андерсън, живи и здрави, всеки зает да си гледа работата.

Пийт живееше от другата страна на рекичката в измазана в бяло къща с изглед към игрището за голф, собственост на колежа в Уелсли. Беше свенливо момче с русолява коса и тънка като хартия кожа, през която прозираха сини вени. Имаше жизнерадостна майка и мълчалив баща алкохолик с радушно лице. След работа баща му се настаняваше в дълбокото кресло във всекидневната, разтръскваше следобедния „Бостън Хералд“ и се зачиташе в него, докато стискаше в ръка уиски с лед. Когато питието му свършеше, разклащаше празната чаша и госпожа Андерсън бързаше да дойде с още лед и бутилка.

В онези дни на волно детство с Пийт се занимавахме с това да чукаме по вратите и да бягаме, да ни гонят от игрището за голф, да играем стикбол, да правим хулигански телефонни обаждания и да търсим заровени съкровища. Копаехме дупки в гората зад игрището за голф с надеждата да открием чувал с шилинги от колониалните времена или златни дублони от времето, когато капитан Кид (така си въобразявахме) е плавал с кораба си по река Чарлз.

Един есенен ден майка ми ми даде празна кутия от бисквити с картинка на голям ветроходен кораб, който се носи през вълните, заобиколен от чайки. Пийт дойде и му казах: „Хайде да напълним кутията със съкровище и да го заровим“. Решихме да я оставим в земята за десет години и да я изкопаем, когато станем на осемнадесет. Годината беше 1964.

С Пийт прекарахме часове в обсъждане какво да сложим в кутията. Съкровището трябваше да е нещо достатъчно ценно, за да могат нашите пораснали версии да се радват, че са си го върнали. Събрахме най-хубавите си неща и ги сложихме на леглото ми за проверка. Повечето от тях ни се сториха детински глупости, но няколко предмета се откроиха като достатъчно стойности за възрастен. Избрах сребърен долар „Морган“, навита на спирала вкаменелост на трилобит и най-хубавия ми връх на стрела – древна красота, издялана от вкаменено дърво, в което все още можеха да се видят годишните пръстени. Сред съкровищата на Пийт имаше череп на катерица, миниатюрно месингово оръдие от магазина за сувенири на кораба „Конститюшън“ и парче олово със сложна форма, което беше направил, като беше разтопил рибарски тежести на печката и беше излял разтопения метал във вода. Според него това беше метод за предсказване на бъдещето. Капчицата предсказваше, че животът му ще бъде богат, успешен и щастлив.

Докато разглеждахме внимателно обединените ни съкровища, те все още не изглеждаха подходящи за голямото пътуване в бъдещето. Хрумна ми идея: Защо всеки от нас да не напише историята на живота си? Каквото и друго да сложим в кутията, знаехме, че това ще бъде добро четиво, особено ако сме забравили детството си, както повечето възрастни, които познавахме.

Всеки следобед в продължение на няколко седмици се събирахме в хола на Пийт и се трудехме над празните листове, като острехме пак и пак моливите си, а стърготините се разпиляваха на малки къдрички около нас по килима. Нарекох труда си „Историята на моя живот досега“. Спомням си, че пишех за язденето на коне в Уайоминг и за живота със семейство Луо в храсталаците на Африка, за това как вечеряхме овнешко и угали , а през нощта слушахме рева на лъвовете. (Имах ексцентрични родители.) Пийт нарече своята биография „Осемгодишен и изпълнен с енергия“ – заглавие, което разкритикувах като банално, но той настоя да го запази. Не прочетох неговата история, а той не прочете моята – това щеше да се случи след десет години.

След като приключихме, навихме листовете на руло, завързахме ги с панделки и ги запечатахме с восък. Внимателно опаковахме кутията, след което я обвихме с пластове и пластове тиксо, за да бъде водоустойчива. Чудех се: Когато я изровим, кои ще бъдем ние? Как ще изглежда Америка? Ще има ли летящи коли и хора на Луната? Дали всички ще сме станали комунисти, както казваше учителят ми, че ще се случи, ако хората не се пробудят? Дали светът ще е на пух и прах от ядрена война? Бъдещето беше странна, страшна и вълнуваща тема за размисъл.

Възникна ключовият въпрос къде да заровим кутията. Трябваше да е на далечно място, където все пак обаче някой би могъл да я намери – това беше част от вълнението. Решихме да изберем изоставена нива дълбоко в гората в най-отдалечения край на имота на колежа в Уелсли. Един прекрасен есенен ден, екипирани с компас, кирка и лопата, с Пийт се отправихме натам. Кленовете бяха станали алени и листата, осветени от слънцето, грееха като църковни витражи на фона на синьото небе.

След като стигнахме до полето, оставихме лопатата и кирката и огледахме мястото. Избрахме за отправна точка един дъб. Застанахме под дъба и с помощта на компаса насочихме поглед към полето. На запад, в средата на полето, имаше кедрова фиданка. Изминахме разстоянието по права линия през тревата и плевелите, като непрекъснато чистехме полепналите репеи от чорапите си: двадесет и една крачки. След като установихме това разстояние, измерихме девет крачки на север.

Там забих лопатата в земята и изрязах правоъгълник в твърдата трева. Измъкнахме чима и го оставихме настрана. С кирката разбивах пръстта, а Пийт я изгребваше с лопатата и я трупаше наблизо. За двайсет минути изкопахме чудесна дупка, дълбока половин метър, която минаваше през горния слой песъчлива почва и стигаше до слой оранжева глина. Сложихме кутията вътре и я притиснахме плътно. Пийт запълни дупката и трамбова пръстта. Върнахме чима на мястото му, изчеткахме тревата с пръсти и изхвърлихме останалите буци пръст в гората. Десетина изкусно поставени есенни листа завършиха картината.

Стиснахме си ръцете и си обещахме да се върнем след десет години. Начертах карта на съкровището, на която бяха изобразени дъбът, полето и кедърчето. Броят на крачките и посоките, водещи до мястото, където с Х беше отбелязано съкровището, бяха обозначени с пунктирани линии. Направих копие на картата за Пийт, а моята заключих в ламаринен сейф, скрит зад ламперията в стаята ми, и тя остана там, докато годините се търкаляха.

В седми клас Пийт се премести в Ню Джърси. И двамата бяхме съсипани от раздялата. Пишехме си дълги писма, някои толкова дълги и дебели, че трябваше да бъдат навити на руло и изпратени в кутия. Но за една година писмата се разредиха и станаха по-кратки, докато накрая приятелството ни почина спокойно в съня си. Съкровището беше почти – но не съвсем – забравено.

Когато бях на шестнайсет, докато ровех сред старите си вещи, намерих картата на съкровището, която все още беше скрита в сейфа. Взрях се в нея и си помислих за отдавна изгубения си приятел. Бяхме си обещали да изчакаме до 1974 г., но не бях виждал Пийт от години, а ми се струваше, че е минала цяла вечност, откакто заровихме кутията. Годините между осем и шестнадесет са наистина много. Тъй като Пийт беше заминал, реших, че обещанията, които си бяхме дали, вече не са валидни, и щеше да е оправдано да изкопая кутията сам две години преди да му е дошло времето.

Взех една лопата от гаража и тръгнах с картата в ръка. Дните ми на скитане из горите бяха минали, но все още познавах околните земи наизуст. Когато обаче стигнах на мястото, където се бе намирало полето, шокиран открих, че то вече не съществува. Беше се присъединило към гората и се беше превърнало в гъсталак от червени кедри, дъбове и брези.

Лесно намерих стария дъб. Но когато застанах до ствола му, извадих компаса и погледнах на запад, не можах да разпозная нашия кедър. Имаше десетки кедри с различна големина, някои високи десет и повече метра, направо гъста горичка. Измерих двадесет и една крачки, опитвайки се да определя приблизително дължината на крачката на осемгодишно дете. Провирах се през клоните. Открих едно дърво, което може би беше същото, което бяхме използвали за ориентир, тъй като изглеждаше най-голямо. Оттам, следвайки компаса, измерих девет крачки на север, спрях сред няколко по-малки дървета и храсти и започнах да копая. Беше трудно да пробия килима от преплитащи се корени. След известно време попаднах на по-мека пръст и копаенето стана по-лесно. Копаех още и още надолу, дълбоко в оранжевия слой, но не открих нищо. Спрях и започнах да копая нова дупка. Нищо. Изкопах трета. И четвърта. Възмущението се смеси с острото чувство за загуба. До този момент в живота ми времето ми беше давало всичко, което имах, а сега започвах да осъзнавам, че то също така ми отнема много неща.

През годините мислите за Пийт изскачаха в съзнанието ми в случайни моменти. Един стар приятел спомена, че чул, че Пийт почиствал някъде басейни и че бил гей, но така и не ми остана време да проверя тази информация по-обстойно. Така и щяха да си останат нещата, ако не беше постоянното изкушение на интернет. Сега, на шейсет и две години, лекомислено търсех в Гугъл, опитвайки се да разбера какво прави човек, когото бях познавал преди повече от половин век, но без никакъв успех. И тогава си спомних една важна подробност: второто име на Пийт беше Старк. Това беше достатъчно, за да прецизирам търсенето, и веднага изскочи същата статия в „Трентън Таймс“.

Вестникът съобщаваше, че на 2 май 2011 г., в пансион в Юинг, Ню Джърси, било намерено тялото на Питър Андерсън. Ръцете и краката на мъжа били завързани с опаковъчно тиксо. Очевидно бил пребит до смърт с чук. Любопитно бе, че второто име на Пийт не фигурираше никъде в статията. Изглежда, търсачката беше обърнала произволен камък. Все пак бях дълбоко обезпокоен. Изглежда, че нямаше начин как да проверя дали жертвата на убийството е Пийт. След като осъзнах, че няма да свърша никаква работа, докато не знам със сигурност, похарчих 9,95 долара за търсене в публичните регистри с помощта на „Интелиус“ .

От резултатите ставаше ясно, че Питър Старк Андерсън, син на Вирджиния и Пери Андерсън от Хайтстаун, Ню Джърси, е починал и че датата на смъртта му е 2 май 2011 г. Жертвата на убийството беше моят приятел Пийт.

Почувствах се така, сякаш внезапно съм бил отровен; стомахът ми се сви. Обхванат от чувство на гадене, започнах да чета другите разкази за убийството – бяха няколко.

Полицията бързо идентифицирала заподозрян – мъж на име Робърт Хорокс-младши, който работел като човек за всичко в пансиона, където живеел Пийт. В нощта на убийството Хорокс бил избягал в Кънектикът. Намерени били окървавените му дрехи и в резултат той бил върнат в Ню Джърси, където му било повдигнато обвинение в убийство. По време на изслушването за намаляване на гаранцията адвокатът му Антъни Коуел твърдял, че Хорокс е убил Пийт, докато се защитавал, след като двамата се сбили. Хорокс го прекъснал и настоял да се изкаже. Съдията го предупредил за правата му. Тогава Хорокс казал: „Знам, че съм виновен за престъплението“.

По време на произнасянето на присъдата Хорокс обяснил на съда защо е имал основание да убие Пийт. По думите му, докато правел ремонт в пансиона, взел със себе си вече порасналия син на приятелката си, който страдал от аутизъм и когото Пийт насилвал сексуално. Бях зашеметен, но се насилих да продължа да чета, неспособен да повярвам на прочетеното. Хорокс се върнал след няколко седмици, за да си отмъсти. „Направих това, което трябваше да направя – казал той. – Не исках да го убивам, но в крайна сметка той умря и аз ще си платя за това. Край на историята.“

Според вестник „Трентън Таймс“ прокурорката поставила под въпрос разказа на Хорокс. Според нея никой не можел да потвърди разказа му за сексуално посегателство, включително и самият аутист. Освен това, продължила тя, Хорокс е знаел, че синът му е бил тормозен преди години от друг мъж. „Историята е била предварително подготвена за разказване и подозирам, че обвиняемият се е хванал за нея като оправдание“ – пояснила тя. Хорокс бил осъден на тридесет години затвор без възможност за предсрочно освобождаване.

Историята остави съзнанието ми в състояние на пълен безпорядък, на неразбиране на дълбоко ниво. Като момче Пийт го беше страх от насилието. Тъй като беше слаб и нежен, беше мишена на тормоз – блъскане с рамо (извинявай!), спъване, дърпане на ризата, подвиквания „педераст“ и удари по главата. Пийт бягаше от всеки намек за конфликт, обикновено с мъдър коментар, хвърлен през рамо, и можеше да изпревари всеки глупак, който се опиташе да го преследва. Не можех да проумея траекторията, която го бе отвела от дом на висшата средна класа в Уелсли – едно от най-богатите предградия в страната – до тесен пансион в Ню Джърси. В паметта ми изплуваха произволни подробности от живота му: как Пийт пее песни на хамстера си Гертруда; как Пийт люлее в скута си умиращото си куче, след като беше блъснато от кола, въпреки че кървеше и пикаеше по него; как пише глупави истории за вълшебна долина, в която животните говорят като хората; как с Пийт заровихме съкровището.

Безхаберното ми търсене в Гугъл беше довело до чудовищна реалност, която щеше да ме преследва до края на живота ми. Запитах се: Има ли нещо справедливо в това да се изправя пред реалността, или щеше да е по-добре да бях останал в неведение? Излишъкът от грозни знания е характерна черта на нашето време, резултат от интернет, който пренася до прага ни всякаква брутална информация, както котката довлича мъртва мишка. Колко други са търсили в Гугъл отдавна изгубен приятел и са открили нещо ужасяващо? Това не е знание като сила, а знание като скръб.

Но не бях приключил. Трябваше да знам какво се бе случило. Започнах да ровя. Намерих информация как мога да вляза във връзка с прокурора, обществения защитник, съдията и журналиста, който беше написал материалите в „Трентън Таймс“. Получих телефонния номер, адреса и имейла на брата на Пийт, който живееше в Масачузетс. Подредих цялата тази информация, разпечатах я и я поставих в ъгъла на бюрото си. Там се съдържаше всичко, което ми трябваше, за да намеря отговора. Взирах се в купчината в продължение на седмици. А после я изхвърлих. В един свят, който е пълен с информация, има някои неща, които просто не искам да знам.

Месец-два по-късно, когато поне минимално се бях справил с убийството на Пийт, предприех малко проучване. С помощта на Гугъл Земя разгледах изоставеното поле, където бяхме заровили съкровището. Беше се превърнало в солидна гора – дива, заплетена, гъста, малка пустош в предградията. Петдесет и пет години по-късно кутията, съдържаща историята на живота на Пийт, ценния ми връх от стрела и безформената буца олово, все още е там и продължава дългото си тъмно пътуване в бъдещето.

Допълнение

След като историята беше публикувана в списание „Уайърд“, получих имейл от журналистката, която бе отразявала процеса за убийство. Тя искаше да знае дали бих се заинтересувал да науча повече за случая. Не ѝ отговорих.