Купената булка

1.

Сгледата, лятото на 1909 г.,

Константинопол

Дядо ми минава по дългия коридор към стаята, където Мария и другите две момичета, които е купил, чакат за сгледа. Мария не е виждала другите момичета преди – и двете са на петнайсет като нея. Купени са от Батуми, отвъд границата, и пак като нея са държани цяла седмица в отделни стаи преди последната сгледа, която ще реши съдбата им.

Макар следобедът да е топъл, дядо ми е с официално облекло, с монокъл, който улавя светлината, и бели ръкавици, толкова фини, че да нахлузи отгоре им пръстените си. Той е едновременно модерен отоманец и консервативен мюсюлманин, затова за него изборът на момичета за домакинството е нещо важно и дори тържествено. Сега ще се реши дали тези ще му харесат достатъчно, за да ги включи в харема си, дали ще ги одобри поне за слугини или няма да му харесат изобщо. В третия случай ще ги отпрати, за да бъдат продадени в други домове. По времето, когато баба ми Мария се озовала в дома му, дядо ми купувал момичета вече над трийсет години, така че протоколът бил отдавна установен. Той и първата му съпруга, баба Зекие, за която се оженил съвсем млад – бил на двайсет, а тя на шестнайсет – оглеждали момичетата заедно, всеки със своите приоритети. Дядо търси в тях красота, грация, европейски черти, стройна фигура с едър бюст, естествена скромност, както и онова, което самият той нарича „бодлив ум“ – след като бъде прието в харема му, момичето ще остане там завинаги и след десетина години, когато чарът му увехне, умът му може да се окаже неговото единствено оръжие. Баба Зекие има по-конкретни критерии за подбор – оглежда подробно телата и бедрата на купеното момиче и търси там несъвършенства, които един мъж няма да забележи от пръв поглед. Ако ще препродават момичето, това трябва да стане, преди дядо да е отнел девствеността му, затова Зекие търси онези недостатъци, които биха попарили интереса му, след като първоначалното вълнение отмине. Освен това баба Зекие има остро око за срока на годност на младежките гърди, брадичка и ханш. Стройната фигура на тринайсет не гарантира стройна фигура на осемнайсет, а нежната гушка лесно може да се превърне в провиснала тройна брадичка. Освен това някое момиче може да е склонно към пъпчасване, което е приемливо и дори може да бъде чаровно, стига пъпките да не са дълбоки, от онези, които оставят белези.

Друг важен критерий от гледна точка на Зекие е дали момичето ще пасне в строгата йерархия на домакинството. Също дали новачката се учи бързо, дали е достатъчно умна да усвои до съвършенство литературния турски. Дали е послушна. Дали ще запази приятната си индивидуалност, като в същото време приема без негодувание заповеди от старшите жени в харема. Баба Зекие вече три десетилетия ръководи домакинството на дядо и за това време нито една съпруга, наложница или слугиня не е влизала в харема без нейното изрично одобрение. Доказала е, че умее да подбира, а дядо се е научил да разчита на избора ѝ. Немалко от приятелите му си имат проблеми у дома, спокойствието им е подкиселено от злонравни съпруги и конкуриращи се наложници. Налице е засилваща се тенденция в Константинопол и другите големи градове на Османската империя дори най-богатите мъже да обръщат гръб на ислямската традиция, която им позволява до четири съпруги и толкова наложници, колкото могат да издържат. Вместо това се задоволяват с една съпруга и до две жени извън дома, които настаняват в частни вили и посещават тайно. Зекие предпочита старите нрави, които ѝ позволяват да държи всичко под око. Една добре управлявана къща може да подслади живота на господаря, а редовното въвеждане на нови лица в домакинството спестява на дядо скуката на брачната монотонност.

Вратата на салона се отваря и дядо влиза. Зекие оставя книгата, която чете, и бързо отива при него. Тя също е облечена официално, с дълга вечерна рокля. Вдига към лицето си ветрилото от щраусови пера, прошепва на дядо нещо на френски, после посочва към трите момичета, които стоят прави до големия прозорец с гледка към една от градините на харема. Дядо се усмихва и прошепва нещо в отговор, при което тя се нацупва закачливо и го перва по рамото с ветрилото си. Хваща го под ръка и двамата прекосяват салона по посока на трите уплашени момичета.

Момичетата, макар и с открити глави и лица, са облечени с дълги и свободни копринени рокли, които стигат до пода. Първата им поява пред дядо трябва да ги представи като скромни турски моми, от онези, които един отомански джентълмен с радост би приел в дома си.

– Симпатични са – казва баба Зекие на френски.

– Така е – отговаря дядо.

– Най-много ми харесва зеленооката – продължава Зекие и сочи с ветрилото баба ми Мария. – Ще видим ли първо нея?

Насочват се към Мария, която първо гледа дядо право в очите, после свежда поглед точно както я е инструктирала Зекие, когато ги е подготвяла за сгледата. Бъдещият ви господар ще иска да види очите ви, казала им беше Зекие, но само за миг. Едно момиче не бива да гледа твърде дълго мъжа в очите, дори той да е бъдещият му господар.

– Говори хубав турски – казва Зекие. – Малко е странен и un peu tartare, бие на татарски, но звучи сладко.

– Здравей. Аз съм Мехмет – казва дядо на Мария.

– Здравей. Аз съм Мария – отговаря тя и отново вдига глава да го погледне, макар че не е сигурна дали е редно да прави така. Монокълът му привлича погледа ѝ и тя искрено се учудва как така кръглото стъкълце стои на мястото си, вместо да падне. Той е по-стар от очакваното. Косата му е посребрена. Мария е смятала, че бъдещият ѝ съпруг ще е на възрастта на братята ѝ, но сега си дава сметка колко е сгрешила в това свое предположение – богат и влиятелен мъж като него е постигнал много неща в живота си и няма как де е момче. И все пак господин Мехмет изглежда твърде изискан, за да е женихът, решава тя. Сигурно е бащата на бъдещия ѝ господар, главата на домакинството, който е дошъл да огледа възможните си снахи. Сутринта Зекие не се представи на момичетата, само ги повика в една малка стая и повече с жестове и елементарни фрази на турски им обясни какво иска от тях. Затова Мария решава, че Зекие вероятно е майката на жениха. И изведнъж я обхваща страх – ами ако не ме харесат и ме отпратят?

– Здравей, Мария – казва дядо, като произнася името ѝ по странен чужбински начин.

– Здравей. Аз съм Мария – казва тя, после се усмихва, осъзнала повторението. Дядо също се усмихва.

– Има приятен глас – казва той на Зекие. – И не я е страх да ме погледне в очите. Tres vivace. Има хъс в нея.

Зекие ѝ дава знак с ветрилото си да сведе очи. Мария го прави. Навсякъде в стаята има злато. В ъглите и на масите стоят големи вази с цветя, които са стари, древни вероятно, но в същото време толкова чисти и излъскани, че приличат на нови. На Мария ѝ се иска да вдигне глава и да се огледа, но знае, че не бива. Затова спира поглед върху най-долния рафт на библиотеката, която опасва стената отсреща. Никога не е виждала толкова много книги. В нейното гръцко село в Кавказ свещеникът имаше Библия и две тънки книжки с византийски напеви, а Черната Мелпо, знахарката, бе насъбрала купчини с пожълтели от времето евтини романчета, написани на понтийски гръцки. Но Мария никога не е виждала красиво подвързани книги като тези с непознати златни букви по гръбчетата.

– Слаба е, но хубаво слаба – казва Зекие на турски. – Гърдите ѝ са едри въпреки стройната фигура. А ханшът ѝ ще се разшири, щом му дойде времето. – Потупва с ветрилото Мария по хълбока. – Може и да ти роди момчета.

Мария вдига поглед. Разбрала е казаното от Зекие за раждането на момчета, разбрала е също, че господин Мехмет не е бащата на господаря ѝ, а самият господар. Това я стряска дотолкова, че не знае да се радва ли, или напротив. Зекие не забелязва, че Мария отново е вдигнала очи. Дядо отстъпва няколко крачки назад да я погледне от разстояние. Усмихва се. Тя вдишва бавно и внимателно, за да не си помисли той, че се е смутила. Поглежда го в лицето, после отново свежда очи. Значи това е лицето на мъжа, който ще ѝ стане съпруг. Вижда се, че е добър човек, мил, мисли си тя, нищо че е трудно да прочетеш нещо в очите му. Беше ѝ се усмихнал, което навярно означава, че му е харесала. Той е спасил семейството ѝ и другите, изпращайки много златни монети, без да я е виждал. Не смее да го погледне отново, но усеща погледа му по себе си или поне така ѝ се струва. Очите му са светлокафяви и Мария първо тях е видяла, когато той влезе в салона. Необичайно светли очи, мисли си тя.

В градината на харема отвън две момиченца в бели рокли с воланчета гонят момче на десетина години, облечено с моряшко костюмче и шапка. Мария им хвърля скришно по едно око. Момчето надава писклив вик, щом по-голямото момиче го настига и го поваля на земята. Зекие отваря френските прозорци към терасата и размахва ветрилото си към децата.

– Много сте непослушни! – повишава глас тя. – Пречите на папа! От вас мислите си не може да чуе!

Децата хукват по алеята покрай едно езерце и изчезват сред дърветата от другата му страна.

Зекие затваря френските прозорци и се усмихва извинително на дядо, макар децата да не са нейни, а на третата му съпруга. Застава пред една голяма картина на млада пастирка с рокля в бяло и розово, спира поглед на нея за миг-два, после поглежда към дядо, който наблюдава Мария замислено. Тя, понеже знае, че не бива да го поглежда в очите, насочва своите към картината. Пастирката държи в ръце някакъв струнен инструмент, чиято дървена част лъщи лакирана, в косата ѝ има венче от цветя – сигурно е принцеса, преоблечена като пастирка, мисли си Мария, а после осъзнава, че картината е портрет на мадам Зекие, когато е била млада. Мадам Зекие обръща гръб на портрета си и тръгва с бърза крачка към Мария.

– Хубави очи, светла кожа, хубави гърди, mon cher – казва тя на дядо, после мушва с показалец гърдите на Мария. Мария отстъпва стреснато назад и вдига ръка пред гърдите си. Зекие се усмихва и ѝ размахва пръст, а Мария се усмихва несмело.

2.

Четири месеца по-рано,

пролетта на 1909 г., гръцко село в Кавказ

Бягат, а чаеният чифлик под селото гори. Господарката, руска благородничка, е заклана заедно с дъщерите си, слугите и войниците. Селският старейшина, който понечи да се скрие в конюшните ѝ, също е убит. Попът тича бос и разплакан през калната нива, вдигнал расото си над коленете, бодли и камъни режат краката му, но мъжете го хващат при дърветата в края на нивата, където високите ясени спират бягството му. Три ятагана посичат ръцете и краката му, той пада в калта и се опитва да изпълзи, кръвта му облива убийците. Десетки мародери извличат ранените и умиращите сред горящите насаждения, където лежи мъртвият поп, разкъсват дрехите на жертвите си – и рокли, и панталони – изнасилват ги по неописуеми начини, смеят се с цяло гърло и стрелят във въздуха. Подпалват голямата къща, плевните и другите селскостопански постройки, хвърлят в огъня сандъци с гърмящи патрони, високи стени от пламък пълзят по долината отвъд границите на чифлика. Жадната за кръв орда се понася към селото, камбаните на църквата бият тревожно, селяните бягат, влачат със себе си старите и болните. Бащата на Мария отваря кошарата под къщата, за да избягат овцете, срязва чували със зърно, отваря шкафове, псува и крещи обиди. Нивите и стоката му, чеизът на Мария, всичко е изгубено, тогава жена му Хераклея изтичва при него и започва да го удря с юмруци по гърба.

– Да вървим, да вървим! Ще ни избият!

Докато тя стяга във вързоп малко дрехи, рокли, ризи и панталони, той се опитва да подпали къщата, така че мародерите да не намерят нищо. Хераклея го повлича след себе си, толкова е уплашена, че разкъсва ризата му. Сграбчва Мария за ръката и я повлича навън, готова е да изостави мъжа си на произвола на съдбата, но той хуква след тях, плаче като малко момче, стиска пушката си и малко дрехи, които Хераклея е прибрала в празен чувал за брашно.

– Ще застрелям всеки, който дойде, ще ги убия всичките – плаче той. Над вратата има лавица с големи кръгли пити хляб. Мария е твърде ниска, за да ги стигне, затова хвърля по питите своя вързоп и те падат на пода.

– Тичай! Тичай! – писва майка ѝ и неволно я плясва през лицето. Мария грабва две пити, но изпуска едната и тя се търкулва нанякъде, после излиза тичешком от къщата.

Ята от бежанци се спускат от нападнатите гръцки селца, хората се влачат през горите и прекосяват тесните планински проходи, насочили се към граничните земи на Османската империя. Петнайсетгодишната Мария върви с група бегълци от различни опожарени села. Все повече хора се присъединяват към нея и родителите ѝ, вървят надолу към граничната река. Някои са на път от две седмици, други – от три, спят на открито, палят огньове, за да се пазят от вълци и чакали. Всички те са корави хора, живели досущ като предците си, поколение след поколение, падали жертва на нещастия, бунтове и болести. Някога тази земя е била известна като Колхида, същата, на която Медея донесла срам и унищожение. Районът не е гръцки от хиляда години и макар те все още да живеят тук, бройката им намалява заради все по-жестоките набези и все по-честите епидемии.

Бежанците прекосяват бързотечната река в прогнили лодки и продължават нагоре по лъкатушни разкаляни пътечки под дъжда, защото са чули, че някъде там, на отоманска територия, имало изоставени казарми. Костис, бащата на Мария, води колоната през шубраци и повалени дървета. Пушката е преметнал през рамо, на гърба си носи големия чувал за брашно, пълен с дрехи и одеяла, които вече са мокри от дъжда и тежат. Размахва тояга по храсталаците да разчисти пътя за хората, които идват след него. Камили пасат сред дърветата край пътечката, но са толкова кльощави след тежката зима, че не си струва труда да ги убият за няколко ивици жилаво месо. Въздухът тежи от аромата на евкалиптите и вонята на разложение. След като железопътните линии пресякоха Анадола, големите кервани станаха излишни и камилите бяха изоставени да се оправят сами в пущинака. Костис вижда елен и се опитва да го убие, но пушката му се е намокрила от дъжда и не стреля. Казва, че са можели да окачат елена високо на някое дърво, така че чакалите и вълците да не го стигат, а после да се върнат за него, след като намерят казармите.

– Няма смисъл да хабиш патрони сега – казва му с тих глас Хераклея, така че другите да не я чуят как дава акъл на мъжа си.

Костис хвърля поглед през рамо към Мария, после отново се обръща напред. Майка ѝ върви на няколко крачки след него, току се подхлъзва в калта, стиска в ръце вързоп, голям колкото неговия, но по-тежък, защото при бягството е успяла да вземе и една пиринчена купа, която е била част от чеиза ѝ преди много години, както и три кутии с патрони. Костис, в гнева и паниката си, като нищо щеше да вземе пушката само с едничкия патрон в нея и ако Хераклея не беше толкова съобразителна, сега мъжът ѝ щеше напразно да разнася оръжието. Тя знае, че казармите, към които са тръгнали, са в средата на нищото. Според хората при реката най-близкото село било на един ден път северно от казармите. Хераклея има десет рубли, зашити в подгъва на полата ѝ, но тези пари не бива да се харчат за патрони. Тя е забила очи в пътеката пред себе си и движи устни, брои всеки камък, който е по-голям от обувката ѝ. Ако някой ѝ даваше по копейка за всеки десет камъка, докато стигнат до казармите, като нищо можеше да събере цяла рубла, че и отгоре, и тя си представя какви неща би могла да си купи с толкоз много пари. Мария знае, че не трябва да прекъсва майка си, докато тя брои така и събира въображаеми копейки за нещата, които вижда, за хората, с които се разминава, или за птичите песни, които чува. Обърка ли броенето, Хераклея се ядосва. Мария влачи намусено крака след майка си под дъжда и внимава къде стъпва, защото е с обувките, които преди това носеше само в неделя и на църковни празници, чифта, с който по план щеше да се ожени и с който да я погребат. Селските момичета като нея лете ходят боси, а през зимата носят сандали от слама, увити с животинска кожа, но Мария прояви достатъчно съобразителност да грабне обувките си, преди да побягнат от горящото село. Сега ги е обула, защото знае, че дори дребно порязване на някой остър камък може да забере и да се превърне в гангрена тук, в тези опасни долини.

– Само проблеми ни чакат напред, големи проблеми – мърмори си под нос Хераклея.

Мария поглежда към нея.

– Какво ще ядем? – казва майка ѝ и изтрива лицето си с мокър ръкав. Говори толкова тихо, че само Мария я чува. – Онези кльощави камили, дето изглеждат повече мъртви, отколкото живи? Откакто прекосихме реката, само трънки и глогинки има. До края на седмицата ще сме умрели от глад.

Мария поглежда към гората покрай пътечката. Дъбове, хвойна и елша. Навътре в долината лесът става все по-гъст. Тук има и много други неща, а не само трънки и глогинки, мисли си Мария.

– До края на седмицата ще сме умрели от глад – повтаря Хераклея. – Аз вече съм гладна.

Мария мълчи. Знае, че майка ѝ не чака отговор от нея, нито мнение някакво. А и не може да е гладна, защото бащата на Мария купи малко агнешко от един човек при реката вчера. Снощи хапнаха от месото, наполовина сурово и кърваво, а останалото изядоха тази сутрин. Онзи човек им поиска петнайсет копейки. „Ако искате, купувайте, ако не искате, не купувайте“ – така им каза. Костис успя да се спазари за девет копейки и отброи мърлявите монети на мъжа, но Хераклея видя тази лоша сделка като знак за бъдеща катастрофа.

– Лоша земя е тази – казва тя сега. – Кой да помисли, че прекосиш ли река, ще се озовеш в друг свят, просто ей така? Двата бряга не трябва ли да са еднакви? Не бих дошла тук и за петдесет рубли, ако зависеше от мен. За шейсет дори.

Костис поглежда през рамо, решил, че жена му говори на него, после пак се обръща.

3.

Казармите са в лошо състояние, стояли са празни повече от двайсет и пет години. Стените са от неодялани дървени трупи, пукнатини има навсякъде, скорпиони и всякаква гад се е заселила в пролуките. Част от прозорците са покрити с тънка и почти прозрачна намаслена хартия, което явно е сторено наскоро, иначе хартията щеше да се скъса от вятъра, но повечето са само зеещи дупки. Ако застудее, ще мръзнат в казармите. Още е рано напролет и макар дъждът сега да е топъл, почти по лятному, от планините като нищо може да дойдат снежни бури. Мария гледа как баща ѝ и още трима мъже обикалят трите паянтови постройки.

– Жените и децата в тази! – крясва Костис. Стои пред най-свястната постройка и удря с тоягата си по трупите. – Какво ще кажете? – обръща се към другите мъже.

Те кимват.

– Ние ще се настаним в тази – казва той и сочи съседната. – Или в другата. Зависи коя е в по-добро състояние отвътре.

Мъжете кимват отново.

– Тези бараки изглеждат достатъчно здрави, ще свършат работа. Ако не друго, поне ще сме на сухо – виква той на бежанците, които стоят под дъжда. – Като гледам, ще вали и утре.

Мократа земя е покрита с чирепи от глинени съдове и счупени кани. Изглежда, че казармите са използвани за склад и са паднали жертва на някоя мародерстваща войска в поредния пограничен сблъсък през последните стотина години – разграбени са били я от войските на султана, я от руската армия, които от век се боричкат за контрол върху тези гранични земи между двете империи. По поляната са разпръснати празни гилзи от патрони, счупени части от мускети и пушки, и всичко това се валя рамо до рамо с бледите кости на мъртвите сред тревата и бурените. Отвътре обаче казармите са неочаквано чисти. Подовете от неодялани дъски са пометени, измити и грижливо загладени, сламеници и одеяла са натрупани край стената отсреща. Сякаш, мисли си Мария, отряд от чистачки с парцали и кофи е дошъл отнякъде в това забравено от бога място, изтъркал е подовете до блясък, а после си е заминал там, откъдето е дошъл. Има сандък, на чийто капак с големи гръцки букви е написано ХЛЯБ, а вътре е пълно със сухи питки, които да задоволят глада на войниците, докато се организира полевата кухня. Краката на Мария са насинени и ожулени от трудното прекосяване на реката. Лодката беше паянтова плоскодънка, подмятана безмилостно от бързото течение, между дъските влизаше вода, а носът ѝ току се блъскаше в скали и пясъчни наноси. Тя през цялото време си мислеше, че ей сегичка ще се удавят. Всички бежанци в групата им идваха от планински села и никой не се беше качвал на лодка преди, нито можеше да плува. През последните няколко дни смъртта беше посягала към тях неведнъж. Стомахът на Мария е вързан на възел, но пълният със сушени питки сандък и необичайната чистота на казармите ѝ се струват добър знак.

– Е, това е то – казва Костис на Хераклея, смъква два сламеника от купчината до стената и слага отгоре им вързопите. – Това е то. Ако ви трябва нещо, извикайте през прозореца.

После взема пушката си, а Хераклея свежда покорно глава, което е само за пред другите жени. Костис хвърля поглед на една от тях, седнала до отсрещната стена – жената е без забрадка, главата и косата ѝ са напълно открити. Едната дебела плитка виси на гърба ѝ, другата е преметната на гърдите, както носят косата си момите на селските празненства. Само дето жената не е мома, личи си. Личи си и друго, че жената не е сама тук, без съпруг. Плитката на гърдите ѝ е дълга, навила се като змийче между краката ѝ. Има три верижки на врата си, всяка натежала от златен кръст – не от християнски фанатизъм, мисли си Костис, а заради стойността на бижутата и защото привличат погледа към бялата кожа над деколтето ѝ. Той не я е виждал преди, което е странно. Тя го хваща да я гледа, отклонява поглед и бърза да покрие главата си със забрадката.

– Значи ти ще си в онази барака там? – казва Хераклея и сочи през прозореца.

– Да, там ще съм – казва Костис. – Ще пазим на смени, никога не се знае кой ще дойде от гората. Аз ще поема следващата смяна с още двама мъже. – Сочи към пушката си и Хераклея кимва.

Костис ги оставя да се настанят и излиза навън. Мария вижда как жената с дългите плитки го поглежда. Костис не познава другите мъже, повечето идват от север, подгонени от набезите, някои са от села на стотици километри от тяхното. Целият Кавказ, с различните му племена и народи, е на оръжие – татари и арменци се сражават помежду си, мюсюлмани, християни и планински евреи са се хванали за гушите, насъскани от руснаците. А ние, гърците, мисли си Костис, които живеем тук още от времето на Ной, сме между чука и наковалнята, стрелят ни и ни грабят от всички посоки. Вече няколко десетилетия се мъчат така, но сега цялата им земя отвъд границата е обхваната от пожари. Руският губернатор принц Голицин и съпругата му били нападнати на високопланинския път близо до Тбилиси, принцът бил прострелян в главата, а жена му забила острия край на чадърчето си в окото на стрелеца. Така беше започнало всичко. Раната на принц Голицин не била смъртоносна, но решителните действия на жена му с чадърчето първо ослепили, а после и убили един от борците за свобода. Започнаха репресии и наказателни акции, а след тях и убийствата. Първо застреляха руските губернатори на Елизаветапол и Сурмалу, а руският губернатор на Баку загина от бомба, хвърлена във файтона му. Руските им съветници бяха избити един по един, а официалните лица, пратени да конфискуват земите на провинилите се, попаднаха на засада недалече от столицата. После селяните в Гурия подпалиха руските правителствени сгради и щурмуваха именията на грузинските благородници. Обявиха създаването на Гурийската селска република, земя на насилие и беззаконие, която потъна в палежи и терор, щом руснаците успяха да си я върнат.

Костис спира поглед върху група мъже, сгушили се под стрехата на бараката. Там не ги вали, но дрехите им са мокри. Един от мъжете говори и размахва ръце, другите клатят глави. Мъжът носи дълги сребърни ланци на врата си, на гърдите му са кръстосани скъпи патрондаши, прилича на човек, който се е наконтил за селски събор. Кимва за поздрав на Костис, после продължава да говори на другите.

Разказва им, че на Деня на хана руснаците арестували брат му, който играел царя в селската пантомима. Цял Кавказ се майтапи с царя на Деня на хана, само тогава, един ден през цялата година, но тази година хиляди пантомими били нападнати из цялата земя, руснаците арестували, а понякога и стреляли по пияните „царе“, които вдигали палтата си, имитирайки царските одежди, и показвали голите си колене да разсмеят публиката. Мъжете клатят глава и казват, че набезите и убийствата са изцяло по вина на руснаците. Те владеят тази земя само от стотина години, но владичеството им е белязано от глад, болести и война.

Костис тръгва към празната барака. Чувства се неспокоен сред толкова непознати, някои от които говорят на силно изкривен гръцки диалект, който той трудно разбира. Кои са тези хора? И гърци ли са изобщо? Чувал е, че някои арменци и планински евреи говорят гръцки свободно, като да им е майчин, а има истински гърци, които в течение на столетията са забравили своя език и са го омесили с грузински и с други странни планински говори. Тревожи се, че жена му и дъщеря му ще спят в друга барака, но при толкова много хора тук и другите, които тепърва ще пристигат, жените трябва да спят отделно от мъжете. Сеща се за жената с дебелите плитки. Костис има подход към жените и знае, че онази не би отказала да се поразходи с него в гората. Тук, в казармите, няма много храна, затова той ще трябва да заложи капани, а жената би се съгласила на доста неща срещу малко месо.

Но Костис ясно си дава сметка, че това близко съжителство на мъже и жени ще роди неприятности. Жените ще трябва да се къпят без охрана в плитчините нагоре по реката. Ще говори с Хераклея, решава той, да организира жените, така че да се къпят на смени. Докато живееха в селото, дъщеря му беше скрита на сигурно място вкъщи, където тъчеше и бродираше чеиза си, докато ѝ намерят жених. А сега ще седи с мъже, ще се храни заедно с мъже, ще я заговарят мъже и младежи. Хиляда години традиции бяха съсипани само за един ден на ужас и погром. И сякаш не стига това, Мария е красива. Красотата им ги свари неподготвени. Допреди три лета тя беше обикновена и кльощава, лицето ѝ беше почерняло от слънцето и момчешко, сръчните ѝ пръсти – покафенели и лекьосани от беритбата на чаени листа в чифлика, който се простираше в ниското под тяхното село. Но семената не разкриват цветето, което носят в себе си. Мария се промени, промени се забележително. Лицето ѝ се закръгли. Косата ѝ беше тъмнокестенява като неговата, дълга и гъста, а не като косата на майка ѝ, която висеше на редки посивяващи кичури, винаги скрити под забрадка, дори вкъщи. Сега му е трудно да погледне Мария, гневи се на себе си заради мислите, които проблясват в главата му – само за миг, сякаш с цел да го вбесят. Станала беше красавица и беше наследила това от него, а не от Хераклея. Хераклея беше грозновата, когато Костис я взе за жена, а сега, почти на четиресет, е още по-непривлекателна. Костис е с една година по-малък от нея, което е необичайно по техните земи, но тя имаше голям чеиз навремето, много по-голям от очакваното, освен това се оказа добра и полезна съпруга. Бащата на Хераклея не беше съгласен с този неравностоен брак, но съдбата си каза тежката дума. Когато се ожени за нея, Костис беше беден младеж, още ненавършил двайсет, сирак, който можеше да се похвали само с чифт силни ръце и хубаво лице, неща, които не значеха нищо, стигне ли се до женитба. Дядо му беше проиграл семейната къща и земя, а после, останал без копейка на свое име, умря в голямата батумска епидемия, която отнесе и синовете му, сред тях и бащата на Костис. Костис и братята му израснаха в мъчителна бедност, а после, през пролетта на годината, когато той щеше да се ожени за Хераклея, четиримата му братя умряха от холерата, която дойде от Персия, а майка му се обеси в селския сайвант. На осемнайсет по онова време, Костис остана единственият жив от семейството. Глътнал беше ивици пожълтяла хартия с изписани върху тях с горчиво мастило цитати от Библията, попът го благослови в селската църква и го накара да се моли на света Касандра от Трабзон. Щом братята му умряха и душите им се изплъзнаха през устите, той завлече труповете им един по един на пасището, увити в мръсни вонящи чували. После съблече своите дрехи и ги изгори, върна се в селото гол и бос, докато сенките на лешояди пресичаха пътя му. И неговите братя бяха глътнали ивици хартия с думи от Библията, но болестта въпреки това ги беше хванала и убила. Докато те умираха един след друг, а майка му губеше ума си, Костис беше сигурен, че той ще е следващият. Зачака спазмите в корема, но те така и не се появиха. Вещицата Афродита, знахарката на селото, му беше казала да се къпе по няколко пъти на ден от глава до пети и да пие вода само от изворите високо в планината, до които имаше половин час катерене, защото селяните перяха в потоците чаршафите на мъртвите и така ги замърсяваха с болестта. „По-добре една глътка чиста вода, отколкото цяло море замърсена – беше му казала вещицата Афродита. – Изгори всичко, до което са се докосвали братята ти, изгори всичките им дрехи. Нищо тяхно да не запазиш.“

След толкова много смърт в семейството му не беше редно да вдигат сватба, но холерата беше ударила и хората на Хераклея, както и стотици други селяни из цялата долина. Хераклея беше останала сама и незащитена. Женитбата им се роди от отчаяние, защото момичето не можеше да остане в селото без баща, брат или съпруг, който да го защитава. Единствената неомъжена жена в селото беше вещицата Афродита, която на години беше два пъти по-голяма от Хераклея и се вардеше сама с помощта на отровите си. По време на онази чумна година нещо умря и в Костис, макар че той не знаеше точно какво. На осемнайсет беше без семейство и без земя, докато деветнайсетгодишната Хераклея беше без семейство, но притежаваше нива и две маслинови горички само на половин час път пеша от селото, имаше също одеяла, съдове и лъжици, които семейството на всяка невяста праща в дома на жениха. След смъртта на родителите и сестрите ѝ чеизът на Хераклея се беше утроил и стигаше да се оборудва цяло домакинство. Макар и родена от чумата, женитбата им беше добра.

През годините Костис се запозна с много жени и момичета в крайбрежното градче, където ходеше да продава сиренето и маслото от стадата си. Запознаваше се с тях в бардаци и пивници и плащаше за компанията им. Повечето момичета не бяха по-големи, отколкото е Мария сега, и част от тях въпреки професията си отказваха да му вземат пари с надеждата, че той ще се върне, ще остане, ще наеме стая на пристанището и може би дори ще се ожени за тях. Красивият мъж има двама богове, както казват хората, а красивото момиче няма нито един. Красотата на един мъж може да бъде полезна, но красотата на селско момиче като Мария си е чисто проклятие. Наточени мъже щяха да я обикалят, привлечени от красотата ѝ, щяха да я съсипят и повече никой няма да я иска за невяста. Красивото момиче е тежък товар за семейството си. Никой трудолюбив селянин не иска красива съпруга в къщата си, не иска мъже да тропат на вратата му, докато той е с овцете си в планината, да дебнат съпругата му на кладенеца, сред лозовите насаждения или маслиновите горички. Най-сладкото грозде, както казваха старите жени в селото, привлича мухи чак от Исфахан. Идеалната съпруга не е сладкото момиче, което привлича мъжете, а онова с дебели кълки и широк ханш, като неговата съпруга Хераклея, знаци, че може да носи тежък товар на гръб и да ражда син след син. А това, мисли си горчиво той, не ще е съдбата на неговата щерка. Съдбата предлага сладки пъпеши на някои хора и кисели пъпеши на други, а доколкото той може да прецени, в бъдещето на Мария има само от киселите.