УВОД

Макс Верстапен навлезе във Формула 1 като вихрушка, налагайки се като бъдещ велик пилот още преди състезателният свят да е разбрал какво точно се случва. За много фенове името Верстапен е връщане към 90-те и началото на 2000-те години, когато бащата на Макс, Йос, внасяше колорит и спорове в спорта със своя прям характер и агресивен стил, но без никога да изиграе роля в изхода на състезанието. В действителност Йос така и не успя да се изяви във Формула 1 – звездата му угасна, преди да е изгряла, и в крайна сметка той просто вдигаше шум, за да запълни празнините, докато публиката чакаше лидерите.

Но почти от момента, в който Йос изчезна от полезрението на Формула 1, беше даден ход на втората офанзива на семейство Верстапен. Ако можеше да се проведе експеримент за създаване на перфектния състезател, вероятно щеше да изглежда като израстването на Макс Верстапен. Защото Макс не е просто син на Йос: той е и син на Софи Кумпен, една от най-добрите картинг състезателки в света по нейно време. Състезавала се е с Дженсън Бътън, Джанкарло Физикела, Ярно Трули и един способен, но не чак толкова звезден състезател като тези момчета – Крисчън Хорнър. По свое време Софи е в състояние да победи най-добрите от тях. Тя е страхотна, талантлива и умна.

Но има ли такова нещо като ген на бързината? Роден ли е Макс да спечели световната надпревара? Дали двойната доза състезателно ДНК е накарала всички негови неврони и синапси да заработят точно както трябва още от раждането му, като му е завещала не само яростната състезателна натура, но също така и необикновеното усещане за физическите граници на гумите върху асфалта, необходими за превръщането му в шампион? Или пък истинският подарък е, че Макс е израснал на пистата за картинг – отгледан с миризмата на изгоряла гума и двутактово гориво в ноздрите си от един от най-строгите, най-взискателните и понякога направо плашещи бащи на състезатели, които някога са се подвизавали на състезателната писта?

Стотици хиляди часове научни изследвания са били посветени на опитите да се разбере дали изобщо съществуват спортни гени, дали експертите в дадена област се раждат, или се създават и каква комбинация от природа и възпитание е необходима, за да се реализира напълно вроденият потенциал.

В книгата си „Спортният ген: талант, практика и истината за успеха“ от 2014 г. Дейвид Епстийн е свършил забележителна работа, като е събрал наличните доказателства. „Резултатът от експертното проучване... може да бъде обобщен в една-единствена фраза, която звучеше отново и отново като развалена плоча в интервютата ми с психолозите, изследващи професионалната компетентност: „Това е софтуер, а не хардуер“. Тоест спортните умения за възприемане, които отличават експертите от дилетантите, се научават или придобиват чрез практика, подобно на софтуер, който изтегляме на устройството си.

Това изследване се основава на лекоатлетическите дисциплини; не е правено аналогично изследване, за да се определи дали това важи и за автомобилния спорт. Въпреки това са проведени някои изследвания, които подпомагат селекционния процес на пилоти на изтребители, като голяма част от тях, изглежда, има паралели със света на автомобилните състезания. Установеното там като че ли е по-близо до теорията за „хардуера“ – че уменията са вродени и има значителни разлики между хората по отношение на природните им способности още преди да започне обучението.

И двете тези могат да бъдат и вероятно са верни. Съществуват разлики в „естествените“ способности и се прилага правилото за „десетте хиляди часа“. Правилото за десетте хиляди часа, популяризирано от журналиста Малкълм Гладуел в бестселъра му „Изключителните“, се основава на статия от 1993 г. на психолога от Държавния университет на Флорида Андърс Ериксън и неговия екип, които изследват цигулари от световна класа в Музикалната академия в Западен Берлин.

Това „правило“ предполага, че усилената, структурирана дейност, насочена към преодоляване и изкореняване на слабостите и грешките, при редовна и безмилостна проверка на постиженията, за да се открият области за подобрение, в продължение на 10 000 часа до 20-годишна възраст, е разликата между елита и останалите.

Този вид труд не е приятен – могат да го издържат само най-решителните и мотивираните, – но според Ериксън е от съществено значение, за да могат елитните спортисти да изградят подробни, сложни когнитивни модели, които им позволяват не само да разчитат на базови умения за реакция, но и да предвиждат и реагират на движенията на противниците по подсъзнателен начин.

И така, дали Макс е имал вродена „естествена“ способност? Четиригодишно дете, което се качва в картинг, носи се по пистата и скоро започва да обикаля по-бързо от деца, които го правят от години, навежда на подобни мисли.

Направил ли е своите „10 000 часа“? Абсолютно. И дори повече. С баща като Йос не би могло да бъде другояче. Макар че се е издигнал в ранглистата чак до Формула 1, Йос остава изцяло потопен в началното ниво на картинг спорта; той е един от най-големите експерти в тази област в света на състезанията, с най-дълбоки познания и изкарва прехраната си от това. Така че когато четиригодишният Макс поисква да му дадат собствен картинг (когато му казали да изчака една-две години, изпаднал в такава истерия, че Софи настояла пред Йос, че за всички ще е по-лесно, ако това стане по-рано, а не по-късно), Йос с удоволствие се съгласява.

Но когато няколко години по-късно Макс поисква да започне да се състезава, след като вече е показал явни способности в този спорт, Йос настоява, че това трябва да стане както трябва. Заявява, че трябва да подходят сериозно. В действителност, тъй като е роден в сърцето на началното ниво на спорта, Макс вероятно никога не би видял друг начин на живот, освен да се отдаде изцяло. В тази среда както желанието да се състезава, така и подходът за неговото обучение, могат да бъдат приети за даденост.

Как да разделим амбицията на Йос, която се проявява чрез сина му, за да поправи грешките в собствената си кариера, и тази на самия Макс? В крайна сметка около Йос се вдигна известен шум, когато се появи във Формула 1. Този див човек от холандската общност на автомобилистите, които сглобяват машините си от автоморгите, беше нещо като сензация в картинга и младежките категории на автомобилните състезания.

Дори и за най-надарените и амбициозни пилоти, дори и за тези, които имат предимството на семейното богатство, автомобилните състезания са един често объркващ свят, който изисква време, за да бъде разбран правилно. Само купуването на пътя към него няма да ви даде необходимите знания и ум, за да се възползвате максимално от възможностите си: има безбройни капани, минни полета, които могат да провалят и най-обещаващата кариера. Придобиването на тези знания стартира едва след като детето започне да се състезава и дори за бързите и съобразителни ученици това може да отнеме години. Но за Макс пътят е предварително подготвен от човек, който сам е минал по него, човек, който е готов да се отдаде 100 процента на управлението на кариерата на сина си, избягвайки грешните стъпки, които сам е направил. Това е 10-годишен проект, който ще превърне Верстапен в неизбежна, неудържима сила.

В състезателната практика упоритият труд и огромните знания, които трябва да се придобият, се основават не само на основните умения, но и на начина на мислене. Състезателната нагласа не е за всеки. Това е мания, която позволява само най-малките свободни пространства по периферията – за други интереси, за отношения извън състезанията, за разбиране на света извън състезателния балон. Това е нагласа за пълно отдаване: реакциите на стимулите и решенията на проблемите трябва да бъдат: а) правилни и б) прилагани незабавно. Съсредоточеността дори не може да се опише. Тя трябва да е всепоглъщаща. Мисленето за начини да бъдете още по-бързи, произтичащи от вас самите или от вашия автомобил, трябва да занимава съществото ви почти през цялото време. Има пластове и пластове от открития, които трябва да бъдат направени, но те не се разкриват без всеотдайността и тежкия труд. Да си тръгнеш от състезателната писта с усещането, че си оставил на пистата постижения, които е можело да бъдат достигнати, е недопустимо, напълно неприемливо. Това е нормално за състезателите любители. Може би е нормално за онези деца, чиито родители са им позволили да го правят само за да се наслаждават на състезанията и похвалите. Но не е нормално за онези, които са се отправили на дълъг път.

„Работил съм с много велики пилоти – казва Кеес ван дер Гринт, инженерът по гумите на „Бриджстоун“, който е работил с Йос от картинга до Формула 1 и който е бил пряк свидетел на ранния възход на Макс, – но начинът, по който те подхождаха към нещата, не беше нормален дори според състезателните стандарти. Подходът им беше екстремен. Решимостта на тези хора да не правят компромиси с нищо беше невероятна. Не вярвам на тази възраст Макс да е имал голям принос в решенията. Всичко това се определяше от Йос. Но те даваха всичко от себе си. Всичко! Като например връщането на пистата след теста, за да се симулира лек дъжд, в случай че вали в деня на състезанието, подходът за ускоряване на двигателя или картинга, часовете, които прекарваха, работата, която бе свързана с това. Не съм виждал нищо подобно.“

Дори когато Йос е пилот от Формула 1, сърцето му остава в картинга. Управлява отбори, подготвя и продава двигатели. Например Гиедо ван дер Гарде спечели световния шампионат по картинг през 2002 г. с двигател на Йос Верстапен. Дори между състезанията от Формула 1 можеше да го намерите в картинг падоците на Европа или в работилницата му, където продължава да работи, както си спомня Ван дер Гринт: „Дори когато Йос още се състезаваше във Ф1 и преди Макс да започне да се състезава, можеше да има проблем да го накараш да дойде на ден за тестове, ако събитието съвпадаше с важна среща в картинга. Фокусът му винаги е бил върху картинга.“ Така че от гледна точка на конкуренцията не би могло да има по-перфектна среда за младия Макс. Бащата вече работи там и познава всяко възможно конкурентното предимство, така че шансовете на Макс още в самото начало на състезателната му кариера веднага са увеличени до максимум.

Въпреки че в моменти на напрежение у Макс понякога се проявява късият фитил на Йос, в основата си характерът му е по-уравновесен и за да се стресира, му е необходимо повече, отколкото за баща му. Повече прилича на Софи, отколкото на Йос. Това понякога кара Йос да вярва, че Макс не се отнася толкова сериозно към състезанията, колкото той изисква от него, и е причина за няколко инцидента между баща и син. Но под непринуденото, открито поведение с готовата усмивка и лекомислените закачки отношението на Макс е на същински състезател. Ако свалите визьора, той се превръща в, както го описва шефът на екипа на „Ред Бул“ Крисчън Хорнър: „Чистокръвна порода. Има силна воля, може да се държи много остро, когато емоциите са силни. Не се опитва да се сдържа. Но знаеш, че получаваш 100 процента от него, а психическата му устойчивост е най-силната, която съм виждал. Способността му да работи под напрежение е феноменална. И колкото по-голям е натискът върху него, толкова по-добре се справя. Просто феноменално.“

Въпреки че има предимство в живота, Макс има и хъс и желание за успех. Има грубата, грапава сила на човек от бедните квартали, защото именно това е, което Йос влага в него – чрез пример и понякога по-пряко. Начинът, по който го е направил, няма да бъде намерен в нито един наръчник за родители и понякога може да се отклони в посоката, която би могла да бъде критикувана като насилие.

Да вземем за пример станалия вече легендарен инцидент в Неапол през 2012 г., когато глупава грешка на Макс на пистата кара Йос да се ядоса толкова силно, че изоставя 15-годишния си син на една бензиностанция. Има и случай, когато Йос го кара да измине няколко километра от пистата до хотела след друг инцидент на пистата. Докато върви в състезателния си костюм и с шлема си в ръка, попътна кола го качва и го закарва до хотела. Когато го вижда да пристига по-рано от очакваното, Йос го пита как е успял да се справи толкова бързо. След като Макс му разказва какво е станало, Йос настоява да го закара обратно до мястото, откъдето го е взела колата, да го остави там и да го накара да довърши наказанието. Начинът, по който Йос изразява мнението си, не е нежен, тих или изтънчен. Макс е вербуван за каузата – каузата да бъде превърнат в най-добрия състезателен пилот, който може да съществува – и Йос знае само един начин. В него не влизат компромиси или накърнени чувства.

Но за да се постигне това, Макс трябва да е не само изключително талантлив. За това се изисква и много специална личност, която да съчетава настойчивостта и устрема, необходими за успешен състезател, но не и често свързваните с това бунтарски качества. Изисква се устойчивост, за да издържи на крайността на подхода на Йос, но без да повтаря неговите грешки.

За да може тежката ръка на Йос да постигне желания ефект, е необходима пълната отдаденост на Макс, но тази част не е непременно толкова необичайна, като се има предвид, че целият му живот дотогава е преминал по този начин. Необикновеното е как Макс успява да запази собствената си идентичност въпреки денонощната опека на такъв краен характер като баща му.

„Макс е дипломатът – казва майка му Софи в ефира на програма „Булевард“ на RTL. – Винаги иска да поправи нещата.“ Като се имат предвид доминиращата личност на Йос и дръзкият интелект на Софи, е лесно да си представим, че младият Макс е имал доста неща за поправяне през първите 11 години от живота си, преди родителите му да се разделят.

Разговаряйте с него днес и няма никакви видими увреждания: той е спокоен и общителен, с готова усмивка. Най-специалната част от личността му, най-критичната, е, че не се плаши от нищо. Не се страхува от никого, а репутацията не означава нищо за него и никога не е означавала. Говори прямо и на пистата винаги е доминиращият във всяка схватка. Но не е имало никакъв бунт. Не и такъв, за който да е известно. Само широко отворените очи, прямотата, фактическата откритост, толкова характерна за холандците в това отношение, са факторите, които движат напред живота и кариерата, за които Йос е помогнал. Макс не е изоставил баща си и не е отплавал в морето от долари и слава. Йос все още е до него, партньор в успеха му, може би дори равностоен, въпреки че разделянето на момчето от бащата далеч от пистата вече изглежда съвсем завършено.

Йос и Раймонд Вермюлен, мениджърът, когото Йос е намерил за собствената си кариера преди години и който все още е негов доверен човек, се грижат за бизнеса, докато Макс е на терена и унищожава противниците си, като едва след това се връща към нормалността, която за него от края на 2020 г. е партньорката му Кели Пике и Пенелъпи, дъщеря ѝ от предишна връзка.

„Кели, разбира се, е малко по-възрастна – каза Софи пред RTL „Булевард“ през 2021 г. – Тя има малко дете. Двамата създадоха нещо като малко семейство и мисля, че на Макс може би му е липсвало това, когато е бил малък, и мисля, че тази стабилност му е помогнала и тази година, тъй като знае, че някой го чака у дома. Кели също така идва от семейство на състезатели, така че разбира всичко. Когато видиш колко мил е той към детето си, но и към сестра си, разбираш, че сърцето му е на правилното място.“

Макс привидно е създал спокойния домашен живот, който никога не е имал като дете, но за който със сигурност е мечтал, като се има предвид колко бурен е бил бракът на родителите му. Представа за това колко зле са се развили нещата може да се добие от факта, че след раздялата им през 2008 г. Софи получава ограничителна заповед за Йос. След брака Макс остава с Йос – не на последно място защото дотогава двамата са заедно в картинг начинанията си, – докато сестрата на Макс, Виктория, отива при Софи. Макс остава близък с всички тях, любящ син и брат.

Искреността му е съвсем очевидна, когато няколко часа след спечелването на първата си световна титла той заявява в интервю, че гледа на нея като на семеен успех. „Когато постигнеш целта на живота си, усещането е наистина невероятно, не само за мен, но и за цялото ми семейство. Те също трябваше да живеят за мен. Баща ми отсъстваше много; това вероятно е коствало брака му. Също и сестра ми – липсвах ѝ, липсваше ѝ баща ѝ, защото той винаги беше с мен. Всичко това сега ми носи много... не е било напразно. Това е нещо много специално.“

„Мисля, че Макс знае колко тъжна съм била, че не съм била с него, когато беше по-млад – казва Софи в собствената си документалната поредица за Верстапен „На всяка цена“ от 2020 г., – и мисля, че иска да навакса изгубеното време.“

Виктория също преживява тази раздяла и макар че успехите на Макс ѝ дават възможност да преследва собствените си интереси, сред които са и картинг състезанията, те, както предполага Макс, ѝ струват скъпо. В „На всяка цена“ казва: „Разбирам защо татко прекарваше цялото си време с Макс. Това е невероятно, че стигнаха до Формула 1. Но понякога ми беше трудно. Имаше моменти, в които сякаш никой не ми обръщаше внимание, защото Макс беше единственият, за когото говореха.“

Макс разказва и за свободното време, което прекарва с майка си и сестра си на пистите за картинг: „Понякога се състезаваме заедно с картинги. С майка ми и сестра ми винаги има състезание. Те са в рамките на една десета [от секундата] една от друга и сестра ми се ядосва, защото смята, че е по-добрата. За последен път се състезавах с баща ми, когато бях на 13 години, и постигахме сходни времена за обиколка. Беше забавно.“

„Когато бяха деца, Макс винаги подаряваше на Виктория стикери или книжка за оцветяване, за да запази мира – казва Софи пред RTL. – Винаги мисли за нея. Двамата са като две капки вода. Това характеризира характера му: толкова добър, толкова мил. Макс винаги опитва да решава нещата първо чрез разговор, той е чувствителен човек. Йос му дава тази свирепа надпревара. За него аз съм нежното езеро. Но не се заблуждавайте. Под шлема му се крие тигър.“

Достатъчно чувствителен, за да създава добра атмосфера около себе си, но не особено замислен, Макс не създава впечатление, че отделя много време за разсъждения. Така че дълбоките психологически въпроси за детската му връзка с баща му просто няма да намерят отзвук. В него няма да има по-дълбоки отговори от „каквото било, било“, свиване на рамене и „много съм му благодарен за това“. Това е неговата реалност. Това е всичко, което има значение. Историята му е, че е видял състезанията, които са се случвали около него, и е поискал да стане част от тях. Йос е изпълнил тази „настойчива молба“ (както той по-късно се изразява), но в процеса го обучава и тренира така, както никой досега не е бил обучаван и трениран. Във всеки случай не и в този спорт. Може би има паралели със сестрите Уилямс или Андре Агаси в тениса.

Момчето, родено в цирка, е това, което сега продължава да бъде там, на опънатото въже, като прилага на практика всички уроци, на които го е научил майсторът на пистите за картинг в падоците из цяла Европа. Майсторът гледа нагоре с очевидна гордост, защото знае, че синът му ходи по въжето по-добре, отколкото сам той някога е ходил, и изпитва удовлетворение от това, че му е дал – според него – всички инструменти, необходими за пълен успех, обучение, много по-добро, отколкото някога е можело да бъде неговото собствено.

Но що за човек е създал животът, прекаран в състезателната лаборатория? Въпреки невероятния си талант Макс изглежда земен, може би дори малко суетен в отношенията и интересите си. Загрижеността на поколението Z за социалната справедливост сякаш го е подминала; не създава впечатление да знае или да се интересува какво се случва в света извън неговия балон. Той е приятен, грижовен, благоразумен, но не и човек, който изглежда притеснен от нещата извън неговата непосредствена орбита. Винаги гравитира в посока на баланса. Не и в колата, очевидно. Но всичко извън нея е насочено към това да направи нещата възможно най-малко стресиращи, включително за важните хора около него. От състезателна гледна точка това всъщност е перфектната комбинация: огън и агресия в колата, лесно постижимо равновесие извън нея. Може би това, дори повече от суровия материал на състезателния талант, е решаващото генетично наследство: комбинацията от огъня на Йос и спокойствието на Софи. „От научна гледна точка това е може би най-добрата комбинация, която може да съществува – казва Фриц ван Амерсфорт, част от чийто отбор са и Йос, и Макс. – Знаете, че нетърпението и животинската страна на Макс идват от Йос, а социалната страна – от Софи. Това е перфектната комбинация. Не мисля, че дори в лаборатория биха могли да постигнат същото, което направиха тези двама души!“

Макс се стреми да извлече максимума от себе си всеки път, когато е в автомобила, което в ранните му дни във Формула 1 понякога се изразява в предприемането на маневри, които не са в рамките на състезателния етикет. Най-екстремният пример е принуждаването на Кими Райконен да натисне спирачките при скорост 320 км/ч на правата на пистата „Спа“, за да избегне инцидент, който щеше да е като сблъскването на самолети. „Трябва да се прегледа при психиатър“ – каза легендарният трикратен световен шампион Ники Лауда за инцидента.

„Чудесно, можем да отидем заедно“ – засмя се Макс, когато му казаха за критиките на Лауда. Отговорът му не беше нито агресивен, нито отбранителен. Просто не се притесняваше какво мисли някой извън неговия кръг, защото бе напълно сигурен в себе си.

Обичайните правила често се обезсмислят от неговия пресметлив талант и от проницателния начин, по който Йос го управлява. В резултат на някои от по-буйните маневри на Верстапен се наложи да бъдат добавени нови спортни правила, точно както бяха написани подобни едно поколение по-рано за тези на Михаел Шумахер. Едно от тях беше нов спортен регламент, който предвиждаше минимална възраст за пилот от Формула 1 от 18 години, наложена след дебюта на Макс като най-млад в историята на 17 години и 166 дни. Беше ветеран с 14 състезания Гран При, преди все още да му бъде разрешено да кара по пътищата на Европа.

Макс няма време за начина, по който Формула 1 се е трансформирала в ерата на социалните медии, тъй като е от старата школа, въпреки че е дигитален човек. Може да прави с автомобила неща, за които другите могат само да мечтаят, може да се състезава колело до колело по начин, който го прави почти невъзможен за побеждаване при равни условия. Но съществува в рамките на спорта и не е от хората, които ще се издигнат извън него по начина, по който го направиха Луис Хамилтън или Айртон Сена. Твърде прям е за това, твърде незаинтересован е от света извън състезанията. Защото това е свят, в който никога не е живял. Но в рамките на балона, в който е прекарал цялото си съществуване, много малко хора в историята са се издигали толкова високо.

МОНАКО

Повече от всяка друга писта именно „Монако“ разкри нестандартния потенциал на младия новак...

Спечелването на световното първенство през 2022 г. е далеч по-малко напрегнато и противоречиво, отколкото година по-рано. Финалното състезание, на същото място в Абу Даби, е като песен и е 15-а победа на Макс за сезона, след като титлата вече е спечелена четири състезания по-рано. Това е и нов рекорд – Макс спечелва повече победи в състезания за една доминираща кампания, отколкото бившите велики Джак Брабам, Греъм Хил и Емерсон Фитипалди за цялата си дълга кариера. От Близкия изток следва полет до дома с „Дасо Фолкън“ 900EX – частния самолет, който е купил от Ричард Брансън през 2020 г. – до Ница. След това следва само кратък преход с хеликоптер покрай брега до Монако – неговия дом от деня след 18-ия му рожден ден през септември 2015 г.

Бях интервюирал Йос по-рано същата година, когато Макс все още не беше свил гнездо, въпреки че вече беше пилот от Формула 1. Той все още не виждаше причина Макс да напусне дома им в Маасейк, Белгия. „Тук всичко му се пере и така нататък“ – умоляваше старият Йос, сякаш това можеше да накара Макс да размисли. Пътуването им от детството на Макс до Формула 1 беше завършило и 17-годишният Макс нямаше търпение да похарчи част от многомилионната си заплата за собствено жилище, където да тренира, почива и играе в относителна анонимност.

От 11-годишна възраст Макс е живял само с баща си, посещавал е майка си и сестра си между състезанията, често е излизал от училище по-рано, за да се качи в микробуса и да пътува с Йос из Европа към следващото състезание и следващия шанс да прави това, което обича. Във всеки случай така го вижда Макс днес.

„Дали на Макс му е харесвало да го прави всеки ден, не знам. Съмнявам се. Историята винаги е малко по-различна от действителността – казва Кеес ван дер Гринт. – Сега, когато са постигнали толкова голям успех, могат да се смеят на това как са пътували с километри, а Макс е трябвало да седи в микробуса. Не съм сигурен, че всяка вечер Макс е бил щастлив. Но заслужават целия успех, който са постигнали, заради това време. Не мисля, че е имало някакъв натиск от страна на Йос да го прави, но от думите му беше ясно, че ако ще го правят, трябва да го направят както трябва.“

„Винаги съм оставял всичко настрана заради кариерата на Макс – каза Йос скоро след като Макс напусна дома си. – Макс беше зает с кариерата си и когато отиде във Формула 1, замина за Монако. И тогава губиш нещо, а за мен това беше трудно.“

До този момент приключението е невероятно – от хлапето, което кара картинг, до най-обсъждания пилот от Формула 1, а неговият талант и опитът на Йос са се превърнали в неудържима сила. Но сега е готов да води свой собствен живот, макар че в професионален план ще остане изцяло под напътствията и ръководството на баща си и на отговорния за бизнеса човек на Йос – Раймонд Вермюлен (който е намерил апартамента в Монако, в който Макс скоро ще се премести).

По време на двуседмичния промеждутък между Гран При на Япония и състезанието в Русия Макс навършва 18 години. Йос му купува джет като подарък за напускането на родния му дом, а Софи му помага да избере мебели. Тя има майчинското усещане, че това е краят: губи го заради статуса му на суперзвезда и това ще бъде последното нормално нещо, което ще направят заедно като майка и син. Син, който вече има 14 Гран При зад гърба си, толкова рекордна младост като дебютант във Формула 1. На „Сузука“ Макс все още е технически дете, което живее с баща си, въпреки че състезанието му с „Торо Росо“ включва опит за задминаване с 320 км/ч на редбула на Даниил Квят от външната страна на легендарния завой 130R на „Сузука“, като Макс небрежно прилага леко блокиране на гумите от обратната му страна, докато от дясната му задна гума извън пистата хвърчат късчета гума. Две седмици по-късно в Сочи вече е законно мъж със собствено жилище в Монако.

Фактът, че Монако е домакин на най-престижната Голяма награда в света, е почти случаен. За много звезди от Формула 1, които получават високи доходи за сравнително кратък период, ниската данъчна тежест на княжеството го прави очевидно място за пребиваване. И все пак Монако има особен отзвук в кариерата на Верстапен. В първото си състезание там, през 2015 г. с „Торо Росо“, той беше бърз, но катастрофира драматично, прелитайки над лотуса на Ромен Грожан. През 2016 г. в Монако, още в следващото състезание след победния му дебют за старшия отбор на „Ред Бул“, Верстапен се удари в стената на излизане от секцията с плувния басейн в първата квалификационна сесия, счупи кормилна рейка и нямаше как да завие в следващия завой. Последвалата катастрофа го принуди да започне състезанието от задната част на стартовата решетка с ремонтиран автомобил. Две години по-късно по време на съботната тренировка се случи почти идентичен инцидент, който не му позволи да участва в квалификациите. И в двата случая беше сред най-бързите и изглеждаше вероятен претендент за полпозишън – и следователно потенциален победител, тъй като по улиците на Монако задминаването е почти невъзможно. Две потенциални престижни победи, провалени на една и съща злощастна писта.

Тренировката в четвъртък през 2015 г. беше първият му опит на пистата, която е известна с това, че на нея се опитваш да прекараш чудовище с мощност 1000 конски сили по тесните обрамчени със стени улици. С „Торо Росо“, който в никакъв случай не беше най-добрият автомобил, 17-годишният новобранец беше сензационно втори по бързина, само на две десети зад мерцедеса на Луис Хамилтън. Когато се оценява потенциалът на новите пилоти, върховите постижения говорят много повече от средните стойности. Те говорят за калибъра на представянето, който редовно ще се разгръща, когато пилотът е натрупал достатъчно опит, за да го отключи, а не да го постига случайно чрез комбинация от инстинкт и нешлифовани умения. Първата тренировка в четвъртък 2015 г. беше важен маркер за предстоящото величие. Едва във втория си сезон на автомобилни състезания (за разлика от картинга) Верстапен бе втори по скорост в тренировъчна сесия от Формула 1 с посредствен автомобил на едно от най-сериозните изпитания на пилотските умения в календара.

Инцидентът през 2018 г. беше също толкова значим. Три години след изненадващото си появяване като дебютант по тези улици Макс пристигна в Монако, след като беше попадал в някакъв инцидент във всичките пет предишни състезания от сезона. Сякаш след като беше установил, че „Ред Бул“ все още изостава значително от „Мерцедес“ в третия му сезон там, Верстапен се мъчеше да постигне невъзможното, като опитваше да компенсира с карането си недостатъците на автомобила си с безумно представяне на такова високо ниво, каквото никой не би могъл да поддържа постоянно. Йос го посъветвал насаме, че трябва да се отдръпне малко от ръба, че прекалява. Другите, които питаха Макс за това, получаваха в отговор кратко изречение: „Няма да променя подхода си – казал той преди началото на уикенда. – Никога няма да го направя, защото той ме доведе до мястото, на което съм в момента.“

Това се беше превърнало в нещо като мантра, докато преминаваше от един инцидент към друг. Бореше се със съотборника си Даниел Рикардо да бъде най-бърз, когато в събота сутринта катастрофира тежко на изхода до плувния басейн, повтаряйки сценария на инцидента от 2016 г. на същия завой. Докато се измъкваше от катастрофиралия си автомобил, погледна към един от големите екрани за живо предаване, разположени около пистата, точно в мига, в който Йос ядосано удряше с юмрук по масата. Когато се върнал в гаража на „Ред Бул“, Макс може би е очаквал да чуе от отбора обичайното „не се притеснявай“. Вместо това видял Хелмут Марко да извръща лице настрани от него, неспособен да скрие разочарованието си. Шефът на отбора Крисчън Хорнър заяви по-късно пред телевизионните камери, че Верстапен трябва да намери начин да промени подхода си, защото настоящият просто не работи. По-късно открил Макс приведен на стол в стаята му в базата на отбора на пристанището и се опитал едновременно да го утеши и да му предложи тази промяна. След това целият екип работи като луд, за да поправи автомобила навреме за квалификацията два часа по-късно, но точно когато се правят последните приготовления и когато сесията почти започва, откриват пукнатина в скоростната кутия. В резултат Верстапен нямаше как да вземе участие и уикендът в Монако – на една от само двете или трите писти, където автомобилът щеше да бъде наистина бърз през целия сезон и където Рикардо щеше да спечели от полпозишън – беше изпратен на бунището.

След това, въпреки протестите, че не е променил подхода си, той направи точно това. Беше близо до това да го потвърди окончателно, когато го интервюирах през 2019 г. „Мисля, че това са тесни граници, които могат да се развият много зле или много добре. Но човек винаги се учи от грешките си и аз определено го направих. Но няма да е вярно, ако кажа, че съм променил изцяло подхода. Беше просто фина настройка на няколко неща, които правят крайния резултат от целия уикенд много по-добър. Просто се уча, адаптирам се, опитвам се да стана по-добър. Не мисля, че съм се опитвал да карам по-силно или по-бързо. Може би просто се върнах малко назад и това ме накара да карам малко по-бързо. Може би се опитвах прекалено много... Въпросът е да избереш моментите, когато можеш да натискаш и когато не можеш.

Освен това трябва да помните, че тъй като преходът ми към Формула 1 беше толкова бърз, а между картинга и Формула 1 имаше само една година във Формула 3, предполагам, че някои от грешките, които направих във Формула 1, другите състезатели правят в по-ниските класове, където медиите не присъстват много. За мен е по-добре да ги направя във Ф1, отколкото да остана в по-ниските категории.

Баща ми винаги ми казваше: „Дори когато си мислиш, че не вървиш достатъчно бързо, ти все още си достатъчно бърз“. Чувствах, че като карах малко по-бавно, станах по-добър след тези шест състезания. Всяко едно състезание ме учи.“

Това беше последното парче от мозайката. След това унизително преживяване той се превърна във великия пилот, който беше обещал да бъде в тренировъчната сесия за новаци през 2015 г. Каквото и да промени след Монако 2018, то му даде достъп до неговия абсурден, невероятен талант практически всеки път, когато го поискаше. Всичко, което чакаше сега, беше автомобилът.

На следващата година Макс направи силно състезание за второто място в Монако, като в последните обиколки притесняваше по-възрастния Хамилтън, а двамата дори направиха контакт на шикана за последен път. Но едва на следващото състезание там през 2021 г. (събитието през 2020 г. беше отменено заради ковида) той най-накрая стана победител на „домашната“ си писта, като се представи доминиращо. Освен че му донесе престиж, това беше и важен ориентир в кариерата му: резултатът го изведе начело в световния шампионат за първи път в кариерата му и той за първи път вкуси какво е да си преследван, а не преследвач.

Превъртаме бързо напред към 2022 г. и Монако е едно от малкото състезания през този сезон, в което Верстапен, сега вече действащ световен шампион, не успява да спечели, а обстоятелствата на този провал вбесяват „Екип Верстапен“ и усложняват отношенията с „Ред Бул“. Всичко това е предизвикано от инцидента на съотборника му Серхио Перес в последните секунди на квалификацията.

На фона на тази случка Перес беше много по-сериозна конкуренция на Верстапен през сезона до този момент, отколкото през първия им съвместен сезон в „Ред Бул“ преди година, когато Перес се беше класирал средно с почти половин секунда по-бавно и беше спечелил по-малко от половината от точките на Макс в шампионата. Бяха го взели като поддържащ пилот – роля, която изпълняваше задоволително през 2021 г., за да спасява положението, когато Верстапен имаше проблем, като например в Баку, когато експлозия на гума на Макс, който водеше в състезанието, го запрати в стената. Но този човек, който беше във Формула 1 от повече от десетилетие, но никога преди това не се бе състезавал с конкурентоспособен автомобил, явно имаше амбициите да бъде нещо повече от поддържащ пилот.

През 2022 г., с автомобил, към който Перес беше много по-привикнал и който според Верстапен ограничаваше пълната изява на собствените му умения, мексиканецът от време на време можеше да предложи истинска вътрешна конкуренция. В „Джеда“ за второто състезание за сезона Перес постигна зашеметяващ полпозишън и бе изваден от борбата за победата само заради злополучния момент на излизането на колата за сигурност – нещо, което проправи пътя към победата на Верстапен след късна битка с ферарито на Шарл Леклерк.

Седмица преди състезанието в Монако напрежението в отбора се покачваше заради отборната инструкция към Перес в Гран При на Испания да пропусне Верстапен, след като той се бе възстановил от преминаването през чакъления капан. Отказвайки се от собствените си надежди за победа, Перес бе съобщил великодушно по радиото: „Мисля, че е много несправедливо, но съм съгласен“.

В Монако Перес беше бърз, както винаги, когато се състезава по уличните писти; в квалификацията беше по-бърз от Верстапен, макар и зад двете ферарита, които бяха по-подходящи за изискванията на пистата. Проблемът на „Ред Бул“ в квалификацията беше в генерирането на необходимата температура на предните гуми в началото на обиколката, нещо, което „Ферари“ можеше да направи с лекота. Верстапен и Перес се опитваха да намерят начини да заобиколят този проблем с допълнителна подготвителна обиколка преди атакуващата обиколка или дори с две допълнителни подготвителни обиколки. Трябва да знаете за тези подробности, за да оцените какво се случи между пилотите на „Ред Бул“ тук, докато се бореха за важните си позиции на стартовата решетка в Монако.

В ограничената откъм време финална сесия Перес реши да направи първи опит с няколко обиколки, с две атакуващи обиколки, прекъснати от обиколка за охлаждане. Това щеше да му остави съвсем малко време за втора обиколка с нови гуми, което го задължаваше да направи последната единична обиколка за атака без допълнителна подготвителна обиколка, което означаваше, че предните му гуми почти сигурно щяха да са твърде студени. Така че до голяма степен той разчиташе на доброто време в няколкото обиколки на първия опит.

За разлика от него, Верстапен бе избрал конвенционалния вариант с два опита на равни разстояния – две отделни обиколки с единична атака, което му даваше време да направи допълнителна подготвителна обиколка с новите гуми за всеки случай. Теоретично това би му позволило да се възползва по-пълноценно от начина, по който пистата е склонна да предлага по-добро сцепление в края на сесията, тъй като върху трасето е нанесена повече гума.

Първият пробег на Перес даде малко по-бързо време от това на Верстапен. Но във финалните обиколки Верстапен, с допълнителната си подготвителна обиколка, вече беше подобрил времето на Перес в първия сектор от първите обиколки и изглежда беше на път да изскочи напред. Не бе изненадващо, че с оглед на недостатъчно топлите гуми втората обиколка на Перес не се очертаваше добре и той явно нямаше да успее да подобри времето си. Това стана сигурно, когато заби автомобила си в стената на завоя „Портие“, след което в него се удари ферарито на Карлос Сайнц. Червените флагове за този инцидент сложиха край на квалификацията и гарантираха, че Верстапен няма да завърши обиколка, която изглеждаше вероятно да задмине предишното време на Перес, а може би дори и това на Сайнц. Всичко това постави Перес на трето място на стартовата решетка, а Верстапен – на четвърто.

Верстапен усети, че става нещо нередно. В Монако не е рядкост даден пилот да катастрофира при подозрителни обстоятелства, след като е постигнал добро време в първия старт, като по този начин попречва на съперниците си да се възползват от по-слабото финално каране. През 2006 г. Михаел Шумахер бе изхвърлен в задната част на стартовата решетка точно за такова нарушение. През 2014 г. Нико Розберг накара стюардите да развеят жълтите знамена в последните обиколки, като попречи на съотборника си и съперник за титлата Луис Хамилтън да подобри резултатите си. Без категорични доказателства стюардите бяха принудени да приемат обяснението на Розберг, че става дума за обикновена грешка в преценката. За разлика от случая с Розберг, Перес дори не беше извикан при стюардите, за да даде обяснения. Но това, което отборът – и Верстапен – видяха на телеметрията му и на кадрите от автомобила, оставяше малко място за съмнение. Заключението им беше, че Перес е катастрофирал умишлено, с нетипично подаване на пълна газ много рано в завоя и с малко видими опити да овладее последвалото приплъзване.

Перес отхвърли твърденията им без особена убедителност и побърза да прехвърли разговора нататък. Нямаше начин пилот от Формула 1 да е натиснал толкова силно газта в неподходяща точка на пистата, без да се опита да направи значителна корекция на управлението толкова късно, освен ако не е постъпил умишлено. „Това е просто част от спорта и от предположенията, които хората обичат да правят – каза той. – За мен това се случи преди толкова много състезания, че е напълно без значение.“

Неудържимият Макс Верстапен