Бал във Версай

1.

Джейн Феърбанкс Алигзандър забеляза кремавия пощенски плик на сребърния поднос на масичката в антрето, където го беше оставила икономката, която идваше три пъти в седмицата. Глория беше ирландка и работеше само за тях, докато Амилия – дъщерята на Джейн, все още ходеше на училище, но сега, откакто момичето постъпи в колеж, Джейн нямаше нужда от Глория толкова често и тя си беше намерила друга почасова работа през останалите два дни от седмицата. Купуваше продуктите, които знаеше, че Джейн харесва, заемаше се с прането и почистваше апартамента. Амилия се прибираше от време на време за някой и друг уикенд. Учеше първа година в Бърнард. Апартаментът изглеждаше необичайно тих без нея. Жилището беше малко, спретнато и елегантно, с две спални и се намираше в Манхатън, в сграда, строена преди войната, на ъгъла на Пето Авеню и Седемдесет и шеста улица. Имаше и портиер, което вдъхваше чувство на сигурност у Джейн. В дните, когато Глория идваше, на Джейн ѝ беше приятно да се прибере в чистия, подреден апартамент и да завари изпраните дрехи грижливо сгънати на леглото. Да има подреден дом бе малка компенсация, задето Амилия вече не беше тук. Сега момичето живееше в общежитие в колежа Бърнард, част от Колумбийския университет.

Амилия учеше английска литература, което не бе изненада, тъй като Джейн бе втора в йерархията на уважавано издателство в града. Бащата на Амилия също бе работил в издателския бизнес и момичето имаше ясни цели. Тя искаше да учи право след като завърши Бърнард и се надяваше да е отново в Колумбийския университет, където приемаха жени. През изминалите девет години Джейн бе отгледала Амилия сама. Тя беше на девет, когато баща ѝ Алфред почина, твърде малка, за да го опознае добре. Джейн пазеше топли спомени за него отпреди войната, а след това всичко се промени.

Джейн го срещна, когато учеше трета година във Васар, а той защитаваше магистратура по английски език в Йейл. Бяха се запознали на дебютантски бал в Ню Йорк и след това той я ухажва цяла година и половина. Пътуваше от Ню Хейвън, за да я посещава в Пукипси винаги, когато имаше възможност. Двамата се сгодиха през последната ѝ година в колежа и се ожениха веднага щом тя се дипломира, през 1939 година. Тогава Алфред беше на двайсет и четири, а Джейн на двайсет и две. В самото начало той заемаше ниска позиция в „Джи Пи Пътнам“, но го очакваше бляскаво бъдеще. Беше започнал като асистент-редактор и бързо се издигна до младши редактор. Обичаше работата си и очакваше с нетърпение да стане старши редактор, а някой ден и главен редактор.

Джейн си намери работа веднага след като завърши колежа, постъпи в списание „Лайф“ като помощник-редактор. Интересите им открай време бяха сходни и двамата обичаха издателската работа. На Алфред възлагаха по-сериозни произведения и ръкописите, над които работеше, бяха много по-качествени от всичко, което Джейн вършеше в „Лайф“. Затова пък нейната работа беше динамична, забавна и ѝ се струваше вълнуваща. Тя забременя на третия месец след като се ожениха и изкара безпроблемни девет месеца. Продължи да работи в списанието, докато не роди Амилия през лятото на 1940-а, а след това така и не се върна в издателството. Беше доволна да си стои у дома с малката дъщеричка и да се грижи за нея, а работата на Алфред и парите, които той наследи, им осигуряваха спокоен живот. Той не очакваше тя да се върне на работа в списанието.

Алфред не разполагаше с много пари, но баба му и дядо му му оставиха щедро наследство, което осигури на младото семейство не само нужното, но и охолен живот. След време, когато родителите му починаха, единият от рак, а другият от сърдечен удар, се оказа, че са му завещали още пари. Пак му се налагаше да работи, но двамата с Джейн не зависеха от онова, което изкарваше, и бе истинско успокоение, че имат малки спестявания в банката, инвестирани сигурно. Двамата имаха сходен произход. Бащата на Джейн беше президент на банка в Ню Йорк, а майка ѝ бе от видно семейство в Бостън. Родителите на Джейн бяха от стари фамилии, живели навремето по-охолно, отколкото сега. Бяха изгубили значителна част от богатството си по време на срива на борсата през 1929-а, но въпреки това беше останало достатъчно, за да осигурят на наследниците си спокоен, безгрижен живот. Семейството на Алфред беше част от Старата гвардия на Ню Йорк. Младият редактор имаше братовчеди, които разполагаха с повече пари от него, но той беше сред най-известните имена в обществото на Ню Йорк. Съвсем не беше най-богатият от тях, но разполагаше с достатъчно, за да издържа съпругата и дъщеря си и да не се налага Джейн да работи. Бащата на Алфред беше инвестиционен банкер на Уолстрийт и също като майката на Джейн, и майката на Алфред никога не бе работила.

Родителите им се познаваха. Бащите им членуваха в един и същ клуб, където често се срещаха след работа, а майките им веднъж в седмицата бяха доброволки от Грей Лейдис към Червения кръст. Тази работа им допадаше. Беше им приятно да прекарват време с внучката си, понякога заедно я водеха в парка, да види животните в зоопарка или да се вози на въртележка. Джейн и Алфред бяха почти деца, но раждането на Амилия бе посрещнато с радост от родителите им.

Животът на младото семейство течеше безпроблемно от мига, в който се ожениха, цели две години и половина, докато Амилия навърши осемнайсет месеца. Вечер обсъждаха работата на Алфред, напредъка му и последните повишения, ръкописите, за които отговаряше. Няколко дни след унищожителната атака над Пърл Харбър, Алфред беше мобилизиран. Минаха няколко месеца преди да замине, първо за Англия, а оттам го изпратиха в Италия. Двамата с Джейн си пишеха редовно, но когато той вече беше в Италия, тя забеляза, че тонът му бе се променил. Звучеше обезкуражен, луташе се между страх и ярост и не ѝ казваше подробности, затова тя можеше единствено да гадае колко му е трудно. И двамата му родители починаха през първата година, докато го нямаше, което го разстрои дълбоко. Имаше дълги периоди, в които тя не получаваше никакви известия от него, в зависимост от това къде се намираше и дали имаше пощенска служба. След това се появяваше отново. След няколко месеца в Италия, тя забеляза по почерка, че ръката му трепери. Буквите вече не бяха такива, каквито обикновено ги изписваше, и когато се върна от войната през лятото на 1945 година, тя разбра защо. Той беше напълно променен. Амилия беше на пет, не го помнеше и плачеше всеки път, когато го видеше или той се опиташе да я поеме на ръце, което или го разплакваше, или го караше да изфучи от стаята и да блъсне вратата след себе си.

Лекарите казваха, че това е психотравма и страда от депресия, предизвикана от войната, че това ще отмине с течение на времето, но така и не се получи. Той беше на трийсет и смъртта на родителите му сравнително скоро след заминаването му допълнително бе допринесла за състоянието му. След като се върна, той престана да се вижда със старите си приятели, не ходеше и в клуба си. Мястото му в издателството беше заето от жена, която се справяше чудесно, при това за по-ниска заплата от неговата. Тя беше вдовица от войната и шефовете не искаха да я разстройват като я освободят. Пазарът на труда беше наводнен с млади, здрави мъже, които търсеха работа, и на Алфред отказваха всяко място, за което кандидатстваше. Беше очевидно, че все още не се е възстановил. Той или изпадаше в ярост заради нещо, което го питаха, или, както се случи на едно от интервютата, избухна в сълзи, когато го попитаха за преживяното през войната. Накрая престана да ходи по интервюта и си остана у дома, размишляваше и пиеше по цял ден, докато Джейн се опитваше да му помогне. Предпочиташе джин, но пиеше всичко, което успееше да намери. Джейн изхвърляше бутилките, щом откриеше къде ги е скрил, но той винаги разполагаше с още, пъхнати някъде другаде. Тъй като беше без работа и непрекъснато пиян, Алфред бързо похарчи значителна част от парите, които родителите и баба му и дядо му му бяха оставили. Отдаваше се на комарджийство в частен клуб за покер, където пиеше много, а след това по цял ден седеше отпуснат, потънал в мисли, със замаян поглед. Вечер обикновено заспиваше, докато слушаше радио. Джейн не си беше представяла така завръщането му, разчиташе, че като две сродни души те ще се открият отново и ще продължат напред. Алфред така и не намери пътя обратно, беше изгубен и никога повече не се завърна.

На трийсет и четири, четири години след края на войната, на път за Кънектикът, за среща с приятел от бойното поле, за когото Джейн не беше чувала никога преди, колата на Алфред скочи от пътя и падна в пропаст. Не бе оставил бележка, така че тя не беше сигурна дали става въпрос за самоубийство, или за нещастен случай, защото е бил пиян. Предполагаше, че е първото, но нямаше как да го докаже. Той бе изпаднал в дълбока депресия в продължение на четири години, нощем се потеше, будеха го кошмари почти всеки път, когато заспи, и отказваше да се подложи на лечение. Настояваше, че е добре, макар и двамата да знаеха, че не е.

На трийсет и две, Джейн се оказа вдовица с разбито сърце. Нейните родители вече бяха починали, така че тя нямаше към кого да се обърне за помощ, когато разбра, че Алфред е похарчил почти всичките пари и няма застраховка живот. Всичко, което беше останало, тя вложи в инвестиционна сметка заедно с военната компенсация, за да разполага с необходимото за образованието на Амилия и за спешни случаи. За щастие, той беше купил апартамента им с парите от наследството, оставено от баба му и дядо му, още преди войната, така че двете с Амилия имаха покрив над главите, но почти нищо друго.

Амилия беше на девет, когато баща ѝ почина, и учеше в „Чапин“, частно девическо училище в Ийст Сайд. Джейн също бе учила там и малката не заподозря ужаса на майка си, когато откри какво е финансовото състояние на Алфред. Двете разполагаха с пари колкото да преживяват. Джейн се опита да си намери работа в някое списание, но не успя веднага. Не беше работила девет години, а преди това имаше само едногодишен опит.

Най-сетне я взеха като младши редактор в известно издателство. Работата беше подобна на онази, която Алфред вършеше, когато се омъжи за него. Откри, че има талант в редакторската работа, на младите писатели им беше приятно да се срещат с нея и да обсъждат проблемите си, а тя ги напътстваше с удоволствие. Също така имаше набито око за ръкописите и уверено посочваше онези, които ще имат търговски успех. В повечето случаи се оказваше права. Притежаваше необичайното умение да открива игла в купа сено, неизвестни автори, чиито романи се превръщаха в бестселъри. Бързо се издигна в йерархията на издателство „Аксълрод и Бейкър“. Шефът ѝ, Филип Паркър, бе впечатлен от способностите ѝ и я повишаваше редовно, увеличаваше и заплатата ѝ. Тя се научи да живее много скромно, за да осигури на Амилия всичко, от което дъщеря ѝ имаше нужда. Шест години по-късно стана помощник-издател и тъй като на шефа ѝ скоро предстоеше да се пенсионира, той често намекваше, че е почти сигурно, че тя ще го наследи на поста. Истината бе, че през последните три години тя вършеше почти изцяло работата му. Той беше с крехко здраве и все ѝ повтаряше, че е въпрос на време да седне на стола му. Джейн работеше упорито, за да заслужи тази чест, често вечер носеше ръкописи у дома. Вършеше работата на двама, както своята, така и неговата.

Беше горда от резултатите и обичаше да си сътрудничи с писателите. Познаваше лично много от тях, стараеше се да опознава новите и не спираше да ги окуражава. Работата ѝ носеше удовлетворение и тя изкарваше прилични пари. Беше получила няколко предложения от литературни агенции да стане агент, което може би щеше да е по-доходоносно, но тя беше лоялна на издателството, в което работеше, освен това ѝ плащаха добре. Осигуряваше всичко необходимо, също като Алфред преди войната, преди да пропилее повечето си пари. Аутопсията бе показала, че е бил пиян, когато е излетят от скалистия път. Дълго след това тя му беше сърдита, но накрая прие случилото се, примири се. Смъртта на Алфред се дължеше на войната. Вината не беше негова.

Нито Алфред, нито Джейн бяха израсли в разточителен лукс. Богатството на семействата им се беше стопило също както на много аристократични фамилии след Голямата Депресия. Въпреки това и двете семейства бяха живели безпроблемно преди войната и бяха осигурили децата си. Джейн и Алфред бяха от родословие със синя кръв, бяха учили в най-добрите училища и колежи, познаваха подходящите хора и живееха в периферията на нюйоркското общество, сред хора от тяхната класа. Никога не бяха лишавани от нищо, затова Джейн бе твърдо решила на дъщеря ѝ също да не ѝ липсва нищо. Беше я записала в едно от най-добрите частни училища в града, Амилия винаги бе в красиви рокли, когато ходеше на рождени дни. Канеха ги в най-изисканите домове и момичето посещаваше само най-отбрани партита. Джейн беше член на клуб „Колъни“, един от най-елитните женски клубове в Ню Йорк. Следеше момичетата, с които Амилия се запознава и дружи, да са от „подходящи“ семейства. Нюйоркският социален регистър беше библията на Джейн и тя внимаваше хората, с които общуват, да са в него. Заради произхода ѝ, онези, които не я познаваха добре, я смятаха за сноб, макар да не беше така. Тя се държеше мило с всички на работното си място, но когато ставаше въпрос за Амилия, искаше да ѝ осигури най-добрите възможности и се стараеше момичето да расте в подходяща среда. Джейн не се отклоняваше много от този безопасен, познат свят и не позволяваше и на Амилия да го прави. Когато настъпеше подходящият момент, тя искаше дъщеря ѝ да се омъжи за човек от този свят.

Да осигури на детето си най-доброто от всичко, бе най-важната цел за Джейн. Съществуването ѝ след смъртта на Алфред беше битка на живот и смърт да свърже двата края и тя не искаше Амилия да преживее същото, когато порасне.

Малката нямаше представа колко често Джейн се лишаваше от ново палто или рокля, от шапка или обувки, дори от нова пола за работа, за да има за дъщеря ѝ. Джейн беше красива жена и се обличаше с вкус, често комбинираше подходящо дрехите с ярък шал или с някой от накитите на майка си. Изглеждаше и говореше като красива дама, видна личност, аристократична жена от висшата класа, със забележително образование. Тя обучаваше Амилия цял живот така, че някой ден да се хареса на подходящия мъж и да се омъжи за човек, който ще държи на нея, ще я защитава и издържа, за да не ѝ се налага да прави жертви като майка си. Джейн беше готова на всичко за дъщеря си.

Едва месец по-рано, на Коледа, Амилия направи дебюта си на бала Инфърмари1, един от най-ексклузивните котилиони в Ню Йорк, където бяха дебютирали представители на известните фамилии Астор и Вандербилт. Много от момичетата, с които Амилия беше ходила на училище, се представиха заедно с нея. Тя беше облечена в красива рокля на Полин Трижер, която избраха от „Бъргдорф Гудман“ – семпла, от тежък сатен, със стегната талия, която подчертаваше финото тяло на момичето, а полата бе богато разкроена. Амилия беше красавица, със съвършена фигура, с дълга руса коса и големи сини очи. Беше като по-младо, точно копие на майка си. Джейн продължаваше да е красива на четиресет и една и двете приличаха на сестри.

Амилия беше изящна, докато слизаше по стълбите с кавалера си, за да направи реверанс, когато я представяха, под кръстосаните мечове на кадети от Уест Пойнт. Теди Ван Хорн, приятел от детството, година по-голям от Амилия, беше неин кавалер и изглеждаше много красив, с бяла папийонка и смокинг. Тя не проявяваше към него никакъв романтичен интерес. Бяха просто приятели, което правеше вечерта по-лесна, отколкото ако между тях припламваха романтични искри. Джейн беше направила дебюта си на същия бал преди двайсет и три години. Дори сега, на четиресет и една, тя помнеше колко бе развълнувана тогава. Беше най-забележителното събитие в живота ѝ, докато не се омъжи за Алфред.

Красивата рокля струваше цяло състояние, но тя не спомена за това пред Амилия. Останалите от Алфред пари, които тя беше спестила и инвестирала, платиха колежа. Престоят на Амилия в общежитието, всичко друго необходимо, разходите ѝ затрудняваха Джейн със сегашната ѝ заплата, но щом шефът ѝ се пенсионираше и тя получеше неговото място, което очакваше, нямаше да ѝ е толкова трудно с парите. Чакаше този момент с нетърпение и знаеше, че скоро ще настъпи.

Дотогава Джейн щеше да се справи, също както през изминалите девет години. Сега дъщеря ѝ беше на осемнайсет и когато завършеше колежа и правната школа, Джейн щеше да си отдъхне. Бяха се справили дотук и тя знаеше, че ще успее да издържи още седем години, в които да следи строго бюджета им, без Амилия да се лишава от каквото и да било. Джейн за нищо на света не искаше дъщеря ѝ да знае за трудностите, които тя има. Надяваше се момичето ѝ да сключи много добър брак, за да не ѝ се налага да се тревожи за каквото и да било. Искаше, разбира се, да се омъжи по любов, но бе по-лесно да обичаш богаташ, а не бедняк. Амилия имаше безупречни маниери, така че Джейн не се тревожеше с кого ще се запознае в колежа. Тя прекарваше времето си в библиотеката и учеше упорито, за да изкара високи оценки, и досега се справяше блестящо. Джейн се гордееше с нея. Амилия беше сериозна студентка, с висок морал и изключителни качества, а и с добро сърце. Щеше да бъде сломена, ако знаеше колко е трудно на майка ѝ да я издържа.

Джейн беше облякла семпла черна официална кадифена рокля за дебюта на Амилия преди Коледа. Откри я в магазин за дрехи втора ръка, където богати жени често продаваха ненужните си дрехи. Беше на „Чарлс Джеймс“ и тя откри красиво късо палто от норка на „Галанос“, с което да я съчетае. Изглеждаше елегантна като другите майки на котилиона и бе по-красива от повечето от тях. И Амилия, и Джейн бяха красиви жени и изглеждаха добре във всичко, което облекат. Роклята на Амилия беше една от най-впечатляващите.

Момичето се радваше, че е поканена на котилиона, и очакваше да бъде сред дебютантките. С приятелките си непрестанно обсъждаха събитието, докато бяха в гимназията. За нея то не носеше същото дълбоко значение както за майка ѝ, а и за някои от другите момичета, но тя очакваше да бъде забавно. Беше преход към зрелостта. Известно време таеше раздразнение заради произхода и целта на котилиона в миналото. В началото целта на дебютантските балове била да въведат младите жени от добри семейства в обществото, за да си намерят съпрузи. Открай време е било така и в Съединените щати, и в Европа. Само че сега много малко млади жени се омъжваха на осемнайсет, всъщност едва излезли от класната стая. Повечето от тях се записваха да учат в колеж и се запознаваха със съпрузите си там. Според Амилия котилионът вече бе нещо архаично. Притесняваше я, че всеки, който не е бял и от висшето общество, е изключен. Това ѝ се струваше нередно.

– Това е като пазар за добитък, мамо – измърмори Амилия, – и добичетата сме ние. Нима това е добре?

– Не е пазар за добитък. Това е вечер, чиято цел е да те накара да се почувстваш като Пепеляшка, и ако се запознаеш с твоя красив принц, тогава е нещо чудесно. Това е ритуал на съзряването за хора като нас, нещо като клуб, за да се похвалим с дъщерите, с които се гордеем. Освен това познаваш всички момичета, които също ще бъдат представени. Ходили сте заедно на училище. – Останалите бяха завършили училища като „Спенс“ и „Бриърли“, конкурентните училища на „Чапин“. Амилия се предаде. Не можеше да промени правилата, дори да не одобряваше, че всички дебютантки са бели християнки. Предишната година Амилия беше дълбоко трогната от поведението на деветимата смели чернокожи ученици в Централната гимназия на Литъл Рок, Арканзас. Тя следеше внимателно новините и прие присърце положението им.

– Не е редно, мамо, че те не са включени.

– Не, не е редно – съгласи се Джейн, – но историята бавно се придвижва напред. Един ден нещата ще се променят, но повечето хора в тази страна все още не са готови това да се случи. Някой ден интеграцията ще се превърне в норма. Не цялата страна е осъзнала това.

– Трябва да побързат. Ние не сме по-добри от тях.

– И това все някога ще се случи – увери я Джейн. – Вероятно по времето, когато станеш на моята възраст. Литъл Рок е първата голяма стъпка към това. Само че не можем да водим битките на всички, можем да се съсредоточим над нашите, а тази битка определено не е наша. – Ежедневната борба на Джейн беше да направи най-доброто за дъщеря си.

– Може би трябва да стане наша борба – заяви искрено Амилия. Несправедливостите и неравенството я разстройваха още откакто беше малка. Не ѝ беше никак приятно, че към някои хора се отнасят различно. Нямаше спор, че събития като дебютантския бал изключваха мнозина и бяха предвидени за избрано малцинство. Целта на дебютантските балове – представянето на подходящи за брак млади жени, не се беше променила през вековете. Това беше отживяла традиция, завоалирано усилие да се намерят съпрузи за младите момичета, когато навършат подходящата възраст.

Накрая, макар да имаше някакви притеснения, Амилия се забавлява на бала. Много от приятелите ѝ от училище бяха там и тя спря да се оплаква. Прекара весело с Теди и многобройните дебютантки около нея. Не прие събитието като нещо разтърсващо, което да промени живота ѝ, а като приятно парти, освен това харесваше роклята си.

Джейн седна зад бюрото си, с дебелия кремав плик в ръце. Пощенската марка издаваше, че е от Франция. Името ѝ беше написано с изящен почерк. За Амилия се отваряше нова врата и това надминаваше дори най-големите ѝ надежди. Джейн прочете внимателно писмото и се усмихна. В присъствието на президента на Франция и посланик Ерве Алфан, френския посланик в Съединените щати, с дукеса де Маил и дук де Брисак като съпредседатели на събитието, двеста и петдесет френски дебютантки щяха да бъдат представени на парижкото общество по време на бал, който предстоеше да се проведе за пръв път в двореца Версай, и госпожица Амилия Уитни Алигзандър беше в списъка с поканените четиресет млади американки. Уточняваше се, че американките трябва да са били представени в Щатите през 1956-а и 1957-а – Амилия бе представена през декември 1957 година, преди месец, – както и дебютантки, които ще бъдат представени по-късно през годината, през декември 1958-а. Дебютантките от предишни или следващи години не бяха включени. Уточняваше се също, че момичетата трябва да бъдат на възраст между седемнайсет и деветнайсет години. Усмивката на Джейн стана още по-широка, докато четеше списъка на включените в Почетния комитет на бала, сред които имаше представители от рода Бурбон, сред тях и претендентът за трона на Франция, ако все още имаше крал. Бяха включени доста кралски особи, а госпожица Мери Стюарт Монтаг Прайс беше генерален председател от американска страна. Можеше да се предполага, че почти всички в списъка са момичета от аристократични семейства. Американските дебютантки, чиито имена Джейн позна, бяха сред най-видните семейства в страната. Това не беше списък, който отразяваше богатство или слава, а произход и прадеди. Беше истинска чест, невероятен комплимент Амилия да бъде поканена.

Умът на Джейн заработи на мига, тя започна да пресмята колко ще ѝ струва събитието – самолетни билети, хотел, разходи, докато са във Франция, и вероятно още една по-лека, по-лятна рокля. Нямаше как да лиши дъщеря си от това преживяване, стига Амилия да искаше да отиде. Джейн възнамеряваше да направи всичко по силите си, за да я убеди, ако дъщеря ѝ се колебаеше. Тя не говореше френски и бе много вероятно да се притеснява, но пък това беше фантастична възможност за всяко момиче на нейната възраст, да бъде представено в двореца Версай, кралския двор на Луи XIV. Щеше да е незабравимо събитие за нея и невероятна възможност да се запознае с млади мъже извън кръга ѝ от приятели. Можеше дори да се омъжи за френски принц или за английски херцог, фантазираше Джейн. Мислите ѝ се стрелкаха към всички предимства за Амилия.

Смътно си спомни, че младата кралица Елизабет наскоро бе прекратила представянето на дебютантки в двора на Сейнт Джеймс и бе изтъкнала, че това е отживяла традиция, така че французите се бяха възползвали от възможността и това щеше да бъде първото представяне на дебютантки в двореца Версай. Балът щеше да се проведе на дванайсети юли. Джейн постави внимателно поканата на бюрото си, за да я покаже на Амилия, когато се прибере. Беше обещала да прекара уикенда с майка си, така че поканата бе пристигнала в много подходящ момент. Желанието за участие трябваше да се потвърди до първи февруари. Надяваше се Амилия да бъде не по-малко развълнувана от нея. Беше истинска чест да бъде сред четиресетте поканени американки.

Джейн прочете останалата поща, нахвърля бележки за всичко, което трябваше да се свърши, и погледна през прозореца към тъмния Сентрал Парк. Навън все още имаше сняг. Тя продължаваше да мисли за бала, когато чу ключът на Амилия да се превърта в бравата. Момичето се втурна в стаята – с обувки с връзки, карирана пола и тъмносин комплект от блуза и жилетка, палто в грахово зелено, бяла вълнена шапка и ръкавици, с лице, поруменяло от студа. Дългата ѝ руса коса се стелеше по гърба ѝ, приличаше на Алиса от Страната на чудесата, докато влизаше в хола. Усмихна се на майка си. Двете жени стряскащо много си приличаха. Джейн пристъпи напред, за да прегърне дъщеря си, усмихната и щастлива, че я вижда. Това беше първата седмица в училище след Коледа и Амилия вече ѝ липсваше. Бяха говорили няколко пъти тази седмица, чуваха се почти всеки ден. Бяха много близки, наслаждаваха се на компанията си и се разбираха добре.

– Как беше в училище? – попита Джейн, когато седнаха на канапето в хола. Стаята не беше голяма, но бе елегантно обзаведена, с антики, които Джейн беше наследила от своето семейство и това на Алфред, и имаше приятно, гостоприемно излъчване. Дъщеря ѝ обичаше апартамента им, беше достатъчно голям за двете, уютен и спокоен.

– Дълго – отвърна Амилия. – Вече ме чакат три писмени работи. Имам чувството, че ни наказват, задето сме имали ваканция. – А котилионът сякаш беше преди светлинни години. – Ще трябва да работя през целия уикенд – каза тя разочаровано. Искаше да се види с приятелите си, да отиде на кино с майка си. Бяха се разбрали да отидат в неделя, преди Амилия да се върне на училище. В едно от кината даваха „Клоунско лице“ с Одри Хепбърн и Фред Астер и двете искаха да го гледат.

– И аз имам много работа. Тази седмица беше истинска лудница. През следващите няколко месеца излизат важни заглавия. – Амилия беше израсла само с майка си, така че двете бяха като приятелки, също и съюзници за по-големите неща. Рядко се караха, и двете имаха лек характер.

Поговориха си няколко минути и Джейн усети, че не може да се въздържа повече. Отиде до старинното английско бюро, облицовано с кожа, навремето използвано от баща ѝ, взе поканата и я подаде на Амилия.

– Виж какво пристигна днес по пощата – каза тя. Не можеше да сдържи вълнението си. Момичето взе писмото, прочете го, после списъците с всички имена и вдигна очи към майка си.

– Те майтап ли си правят? Всичките са принцеси и графини. Защо канят мен?

– Защото си от известна фамилия и може да са получили списъка от бала Инфърмари. Звучи невероятно. Първото представяне на дебютантки в двореца Версай. Толкова е вълнуващо. – Амилия съвсем не изглеждаше възторжена като майка си.

– Струва ми се твърде натруфено, а и аз не говоря френски. Познавах повечето момичета, с които тук бях представена. Там няма да познавам никого.

– Не е нужно да говориш френски. Не това е важното. Вървиш по пътеката или слизаш по стълбите под ръка с кавалера си, правиш реверанс също както на бала Инфърмари и това е всичко, имаш дебют и във Франция. И то във Версай.

– Не познавам момчета там. Кой ще ми бъде кавалер? – попита Амилия в опит да се откаже. На нея това ѝ се струваше стряскащо. Повечето френски дебютантки имаха титли. Някои дори бяха принцеси.

– Прочети писмото. Те осигуряват подходящ кавалер за дебютантките от чужбина. Ще има петстотин кавалери за двеста и деветдесет момичета. Амилия, трябва да го направиш. Не можеш да пропуснеш такава възможност. Ще пазиш спомена завинаги.

– Вече го направих тук, мамо. Колко пъти трябва да бъда представяна? Ще бъде същото, само че с френски субтитри. – Амилия сви рамене и върна поканата на майка си. Не беше нито впечатлена, нито ентусиазирана.

– Говорим за Версай. Нищо досега не може да се сравни с това – настоя Джейн. Тя вече си представяше всичко, включително как дъщеря ѝ ще прилича на принцеса.

– Защо искаш да отида, мамо? – Амилия я погледна обезкуражено.

– Защото, когато животът ти поднася подобна възможност, мисля, че трябва да се възползваш. Освен това аз ще бъда с теб. Няма да си сама.

– Струва ми се страшно.

– Това е шанс да си създадеш приятели в друга страна.

– И да се омъжа за херцог или принц, нали? – пошегува се Амилия, макар да знаеше, че не е далече от истината. – Не искам да бъда Пепеляшка, мамо. Бях на котилиона, това ми е достатъчно. Не се запознах с красивия принц. Забавлявах се. Цялата концепция се е зародила в друг век. Не ми трябва да се представям два пъти. Веднъж ми стига и не искам съпруг поне още десет години. Искам да завърша колежа и да уча в правната школа.

– Тогава ще бъдеш твърде стара, за да дебютираш във Версай. Сега е годината, в която можеш да го направиш. След това ще минеш възрастта за дебютантка и няма да те искат.

– Живеем в 1958 година, мамо, не в 1850-а. Нелепо е.

– Не, не е. Приеми го като великолепен маскарад. Дори ще се запознаеш с американски момичета, ще можеш да говориш с тях на английски.

– И какво ще кажа на кавалера си след „бонжур“, когато нямам представа какво ми говори?

– Достатъчно е да му отправиш невероятната си усмивка и той ще се разтопи в краката ти. – Амилия се усмихна на романтичните илюзии на майка си и на вярата, която тя имаше в нея, а след това отново я погледна угрижено.

– Насила ли ще ме накараш, мамо? – Момичето я погледна инатливо за момент и Джейн видя, че съвсем нямаше да лесно, както си мислеше. Очевидно Амилия нямаше намерение да отстъпи.

– Нищо няма да те карам да правиш насила, но ще се опитам да те убедя. Мисля, че това е фантастична възможност, и не искам да я пропуснеш. Знам, че винаги ще съжаляваш, ако не отидеш.

– Не, ти си тази, която ще съжалява – натърти Амилия. Тя познаваше майка си. Знаеше, че тя иска най-доброто за нея, но понякога прекаляваше.

– Това е само една вечер от живота ти. Колко ужасно може да бъде? – не спираше Джейн в опит да я убеди.

– Струва ми се отегчително и надуто. Вероятно всички там са сноби. И ще бъде скъпо. В писмото споменават за такса от петстотин долара. Предпочитам да използвам тези пари за нова екипировка за ски. Очаква ни дълъг уикенд. Искам да замина за Вермонт с приятели от училище. – Амилия обичаше да спортува, а това често се оказваше скъпо удоволствие.

– Можеш да вземеш нужното под наем, а петстотин долара не са много за подобна възможност. – За разлика от останалите разходи, както Джейн много добре знаеше. Тя не се интересуваше, искаше единствено Амилия да бъде там.

– Ще си помисля. – Момичето нямаше желание да спори с майка си, а виждаше, че тя е твърдо решена. Джейн кимна. Знаеше какъв инат може да бъде Амилия понякога и не искаше да се карат.

– Ще поговорим в неделя – подхвърли Джейн решително, а това бе добре познато на Амилия. Когато майка ѝ много искаше нещо, тя ставаше безжалостна, особено когато се отнасяше за дъщеря ѝ.

– Дотогава сигурно ще са ме повишили и ще имам добро увеличение на заплатата – увери я тя, – а след това ще можем да заминем за малко до Прованс или някъде другаде, само двете. Ще бъде забавно. – Амилия се усмихна. Тя си представи бала във Версай с надутите французи, които не говорят английски, вероятно щяха да се държат високомерно и да се отнасят с нея като с туристка, но когато забележеше този поглед в очите на майка си, нищо не бе в състояние да я разубеди. – Хайде да вечеряме. Глория ни е оставила печено пиле. Умирам от глад – каза Джейн и прегърна дъщеря си.

– И аз – призна момичето. Прегърна майка си през кръста и двете тръгнаха заедно към кухнята. Джейн я целуна бързо и се зае с вечерята. Не споменаха и дума повече за бала във Версай, но Амилия знаеше, че майка ѝ няма да забрави. Тя започваше да си мисли за неизбежното и сигурно трябваше отново да бъде представена като дебютантка. Имаше чувството, че ще бъде предложена на търг – печели онзи, който даде най-много, или някой красив принц, поне според майка ѝ.

На Амилия този план ѝ се струваше глупав, а и тя не искаше съпруг, още по-малко французин. Всичко бе твърде странно. След това забрави и прекара уикенда в работа над писмените си задачи.

Джейн не спомена нищо, докато в неделя не дойде време Амилия да се връща в общежитието. Искаше да отиде в библиотеката след вечеря.

Джейн взе поканата от бюрото и я размаха пред нея.

– Ами балът във Версай? – Дъщеря ѝ изпъшка тежко.

– О, господи, налага ли се? Престани да се опитваш да ме омъжиш, мамо.

– Не се опитвам. Искам да се забавляваш. – Джейн ѝ се стори решително настроена и Амилия знаеше, че няма начин да победи, затова бе най-добре да се предаде.

– Имам ли избор? – попита тя и погледна примирено майка си. Надяваше се да е забравила или да се е отказала.

– Всъщност – усмихна ѝ се Джейн, – нямаш. Повярвай ми. Ще бъде прекрасно. Ще се радваш, че си отишла. След това ще предприемем нещо забавно, малко пътешествие из Франция.

– Добре, предавам се – отвърна Амилия, завъртя очи и отиде да си вземе чантата. Беше по дънки и обувки с връзки, дебел ирландски пуловер и зеленото палто.

– Сигурна съм, че няма да съжаляваш – обеща майка ѝ.

– Ооох. Ти си най-големият инат, когото познавам.

– Благодаря ти. – Майка ѝ се усмихна. – И аз те обичам. Ще ми благодариш, когато станеш херцогиня и си имаш собствено шато.

– Мисля, че те мразя – ухили се Амилия, целуна я и побърза да тръгне. До юли имаше много време, а и балът не изглеждаше истински.

Същата вечер Джейн попълни бланката, написа чек и на сутринта го изпрати. Бе убедена, че балът във Версай ще бъде невероятен, а на Амилия много ще ѝ хареса.