Две талантливи копелета

Баща ми – прочутият ми баща – умря през 2023 г. на деветдесет. Две години преди да си отиде получи имейл от някаква журналистка на свободна практика, Рут Крофорд, с молба за интервю. Прочетох му го, както правех с цялата му лична кореспонденция, защото междувременно беше изоставил всички електронни устройства – първо настолния компютър, после лаптопа, а накрая и любимия си телефон. Зрението му си остана добро до самия край, но той твърдеше, че взирането в екрана на айфона му докарвало главоболие. На приема след погребението доктор Гудуин ми каза, че татко може да е прекарал няколко миниинсулта преди големия.

Горе-долу по времето, когато заряза телефона – пет или шест години преди да умре, – аз напуснах поста си главен училищен инспектор на окръг Касъл и започнах да работя изцяло за татко. Работата беше предостатъчно. Той имаше иконом, но неговите задължения ставаха мои през нощта и през уикендите. Помагах му да се облича сутрин и да се съблича вечер. Поех по-голямата част от готвенето и от време на време почиствах, ако татко не успееше да стигне до тоалетната посред нощ.

Той си имаше и момче за всичко, Джими Григс, но Джими вече гонеше осемдесетте, така че се нагърбих със задачите, които се оказваха непосилни за него – от торенето на безценните цветни лехи на татко до отпушване на задръстени канали. Нито веднъж не стана дума за преместване в дом за възрастни хора, макар че Бог ми е свидетел, че татко можеше да си го позволи – над десетте романа мегабестселъри за четирийсет години му бяха осигурили повече от добро състояние.

Последната от неговите „завладяващи тухли“ (според Дона Тарт от „Ню Йорк Таймс“) излезе, когато татко беше на осемдесет и две. Той даде задължителните интервюта, позира за задължителните снимки и след това обяви, че слага край на активната си писателска дейност. Пред журналистите го направи изискано, с „характерното единствено за него чувство за хумор“ (Рон Чарлз, „Уошингтън Поуст“). Пред мен каза: „Слава богу, приключи се с тази глупост“. Като се изключи неофициалното интервю през оградата, което даде на Рут Крофорд, той никога повече не говори официално. Канеха го много пъти, но той винаги отказваше и твърдеше, че е казал всичко, което има да каже, включително някои неща, които вероятно е трябвало да запази за себе си.

„Дадеш ли прекалено много интервюта – каза ми веднъж, – задължително ще се изцепиш здравата. Точно тези цитати се запомнят. И колкото повече остаряваш, толкова по-вероятно става това да се случи.“

Книгите му обаче продължаваха да се издават, така че бизнес делата му също не спираха. Преглеждах с него условията за подновяване на договори, концепции за корици и от време на време по някоя опция за пълнометражен или телевизионен филм и съвестно му четях всяко предложение за интервю, след като той вече не можеше да ги чете сам. Винаги отказваше на тези предложения, включително на това на Рут Крофорд.

– Върни ѝ стандартния отговор, Марк. Че съм поласкан от предложението, но не, благодаря – каза ми той. Но се поколеба, защото това предложение беше малко по-различно.

Крофорд искаше да пише за баща ми и за дългогодишния му приятел Дейвид Лавердиер, по прякор Бъч, който си отиде през 2019. Двамата с татко отидохме на погребението му на Западния бряг с чартърен „Гълфстрийм“. Татко винаги е бил пестелив с парите – не стиснат, а пестелив – и зашеметяващите разходи за това двупосочно пътуване говореха много за чувствата му към човека, когото познавах от малък като чичо Бъч. Те си оставаха силни, въпреки че двамата не се бяха виждали лично от десет или повече години.

Татко беше помолен да говори на погребението. Не вярвах, че ще се съгласи – отказът му да се явява пред прожекторите обхващаше всичко, не само интервютата, – но той го направи. Не се качи на подиума, а само се изправи от мястото си с помощта на бастуна. Открай време беше добър оратор и възрастта не беше променила това.

– Двамата с Бъч посещавахме едностайно училище преди Втората световна война. Израснахме в задръстено градче без светофари, където поправяхме и изчуквахме коли, играехме различни спортове, а по-късно станахме и треньори по тях. Като млади мъже участвахме в градската политика и се грижехме за градските отпадъци – две много близки занимания, като се замисли човек. Ходехме на лов и на риболов, гасяхме пожарите през лятото и почиствахме улиците от снега през зимата. Покрай което отнасяхме със снегорина доста пощенски кутии, разбира се. Познавах го по времето, когато името му, както и моето, беше известно само в радиус трийсетина километра около градчето. Трябваше да дойда да го видя, но все бях зает с разни работи. Казвах си, че има време. Като че ли винаги си го казваме. Докато времето не изтече. Бъч беше чудесен художник, но и добър човек. Мисля, че второто е по-важното. Може би някои от присъстващите тук не са такива, но това не е проблем. Важното е, че винаги можех да разчитам на него и той на мен.

Той замълча и наведе замислено глава.

– В моето малко градче в Мейн имаме израз за такива приятели. Гъсти сме.

Определено бяха. И пазеха тайните си.

Проверих и се оказа, че Рут Крофорд може да се похвали с доста солиден брой публикации. Имаше статии – предимно лични профили – в над десет издания, предимно местни или регионални като „Янки“, „Данист“ и „Ню Ингланд Лайф“, но и няколко национални, включително материал за затънтеното градче Дери в „Ню Йоркър“. Когато прочетох за Леърд Кармоди и Дейв Лавердиер, си помислих, че има добри основания да поиска интервюто. Работата ѝ споменаваше мимоходом татко и чичо Бъч и сега тя искаше да задълбае в тази посока – двама мъже от едно и също градче в Мейн, които бяха станали прочути на две различни културни поприща. И не само това – Кармоди и Лавердиер бяха станали прочути след като бяха навършили четирийсет, когато повечето мъже и жени вече са се отказали от младежките си амбиции. Или са издълбали дупките си и са започнали да ги обзавеждат, както се изрази веднъж татко. Рут искаше да проучи как се е случило това странно съвпадение... ако наистина е съвпадение.

– Трябва ли да има причина? – попита татко, когато му прочетох писмото на г-ца Крофорд. – Тя това ли намеква? Явно никога не е чувала за близнаците, спечелили от лотарията в един и същи ден в два различни щата.

– Е, това може и да не е абсолютно съвпадение – казах аз. – Разбира се, ако приемем, че не си измислил тази история в момента.

Дадох му пространство да коментира, но той ми отвърна само с усмивка, която можеше да означава всичко. Или нищо. Затова продължих:

– Така де, близнаците може да са израснали в семейство на комарджии. Което прави спечелването малко по-вероятно, нали така? А и какво ще кажеш за всички лотарийни билети, които са купили, без да спечелят нищо?

– Не схващам тезата ти, Марк – каза татко със същата онази усмивка. – Имаш ли изобщо теза?

– Просто искам да кажа, че разбирам интереса ѝ към факта, че двамата с Дейв сте израснали в най-затънтеното и задръстено градче и сте станали известни в средата на живота си. – Вдигнах ръце с разперени пръсти, сякаш очертавам заглавие на първа страница. – Възможно ли е да е... съдба?

Татко замълча и потърка замислено четината на покритото си с бръчки ръце. За един момент си помислих, че може да размисли и да се съгласи. Но накрая той поклати глава.

– Просто ѝ напиши едно от твоите любезни писма, кажи ѝ, че ще пропусна предложението, и ѝ пожелай успех в бъдещите ѝ начинания.

И аз направих точно това, макар че нещо в начина, по който ме беше погледнал татко, не ми даваше покой. Това беше поглед на човек, който може да каже доста по темата как той и приятелят му Бъч са спечелили слава и богатство... но е решил да не го прави. Който е решил да го запази за себе си.

Рут Крофорд може и да се беше разочаровала от отказа на татко, но не заряза проекта. Не го заряза и когато аз също отклоних поканата ѝ за интервю с думите, че баща ми не би искал да го правя, след като самият той е отказал; освен това знаех единствено, че баща ми обича истории. Той четеше много и не отиваше никъде без книга в джоба. Беше ми разказвал чудесни приказки за лека нощ и понякога ги беше записвал в бележници. Колкото до чичо Бъч? Той нарисува стенописа в стаята ми – момчета, които играят на топка, ловят пеперуди и замятат въдици. Естествено, Рут поиска да го види, но стенописът беше замазан преди много време, когато надраснах подобни детински неща. Когато първо татко, а после и чичо Бъч се изстреляха във висините като две ракети, аз учех педагогика в университета на Мейн. Защото според онази стара измислица онези, които не могат да правят нещо, учат на него другите – и съответно онези, които не могат да преподават, подготвят бъдещи учители. Казах на Рут, че за мен успехът на баща ми и на най-добрия му приятел е също толкова голяма изненада, колкото за всички останали в градчето. Има и една друга стара измислица, според която нищо добро не излиза от Назарет.

Написах всичко това в писмо до г-ца Крофорд, защото наистина ми беше неприятно – мъничко, – че ѝ отказвам интервюто. Посочих също, че двамата със сигурност са имали мечти. Повечето хора ги имат – и подобно на повечето хора, те са предпочели да не ги споделят. Бях приел, че историите на татко и жизнерадостните картини на чичо Бъч са просто хобита, подобно на дърворезбата или дрънкането на китара, докато парите не потекоха. Написах всичко това на пишеща машина, след което добавих на ръка: И браво на тях!

В окръг Касъл има двайсет и седем градчета. Касъл Рок е най-голямото; Гейтс Фолс е следващото по големина. Харлоу, където израснах аз, синът на Леърд и Шийла Кармоди, не попада дори в първата десетка. Градчето се разрасна значително от времето, когато бях хлапе, и понякога татко, който също беше прекарал целия си живот в Харлоу, казваше, че почти не може да го познае. Той е ходил в едностайно училище; аз посещавах четиристайно (с два различни класа в една стая). Днес Харлоу може да се похвали с осемстайно училище с геотермално отопление и охлаждане.

Когато татко бил малък, улиците не били павирани с изключение на Шосе 9, известно и като Портланд Роуд. Когато аз бях хлапе, Дийп Кът и Методист Роуд бяха или прахоляк, или кал. Днес всички улици са асфалтирани. През шейсетте имаше само един магазин – „Брауни“, където старците сядаха около истинска бъчва за туршия. Сега магазините са два или три и има нещо като център (ако сте склонни да го наричате така) на Куейкър Хил Роуд. Имаме си пицария, два козметични салона и – колкото и невероятно да звучи – салон за маникюр и педикюр, който, изглежда, предизвиква тревоги. Но едно не се е променило – няма гимназия. Хлапетата от Харлоу имат три избора – гимназията в Касъл Рок, гимназията в Гейтс Фолс или средното училище в Маунтън Вю, по-известно като Академията Крайстър. Тук сме все недодялани дръвници, които карат пикапи, слушат кънтри музика, пият кафе с бренди и подкрепят републиканците. Няма почти нищо, което да ни препоръча на света, освен двама души, пръкнали се тук – татко ми и приятелят му Бъч Лавердиер. Две талантливи копелета, както се изрази татко в краткия си разговор през оградата с Рут Крофорд.

„Значи майка ти и татко ти са прекарали целия си живот тук? – би попитал някой от големия град. – А после и ТИ си последвал примера им? Ти какво, да не си побъркан?“

Не. Не съм.

Робърт Фрост е казал, че домът е мястото, където ако отидеш, са длъжни да те приемат. Също и мястото, от което започваш, и ако си един от късметлиите, на което свършваш. Бъч умря в Сиатъл като странник в чужда страна. Може би е нямал нищо против, но няма как да не се запитам дали накрая не би предпочел малка непавирана уличка и гората край езерото, известна като Петдесеткилометровата гора.

Макар че проучването – разследването – на Рут Крофорд се въртеше предимно около Харлоу, където са израснали централните образи в историята ѝ, градчето няма мотели и дори къщи за гости, така че ѝ се беше наложило да се установи в мотел Гейтуей в Касъл Рок. В Харлоу обаче има дом за възрастни хора, където Рут интервюирала Олдън Тутейкър, който бил съученик на татко ми и приятеля му. Именно Олдън ѝ разказал как Дейв получил прякора си. Винаги носел в джоба си тубичка помада „Лъки Тайгър Бъч Вакс“ и я използвал често, така че косата над челото му винаги да е зализана. Той носеше косата си (доколкото я имаше) по този начин през целия си живот. Прическата беше станала негова запазена марка. Колкото до това дали е продължил да носи „Лъки Тайгър Бъч Вакс“ и след като стана прочут, нямам представа. Не знам дори дали все още я произвеждат.

„Двамата бяха дружки в началното училище – казал ѝ Олдън. – Просто две момчета, които обичаха да ловят риба и да ходят на лов с татковците си. Детството им мина в тежък труд и никой не е очаквал да е различно. Някои хора на моята възраст ще ти кажат, че са усещали, че от тези момчета ще излезе нещо, но аз не съм от тях. Те си бяха съвсем обикновени, докато не престанаха да са такива.“

Леърд и Бъч продължили образованието си в Гейтс Фолс. Там карали така наречените „общообразователни курсове“, предназначени за деца, които нямат планове да продължат в колеж. Никой не казал направо, че двамата не са достатъчно интелигентни – просто всички приели, че е така. Двамата учели предмети като приложна математика и бизнес английски. В учебника им на няколко страници се обяснявало как да съставят правилно бизнес писмо с таблици и диаграми. Прекарвали много време в дърводелската работилница и в автосервиза. Играели футбол и баскетбол, макар че татко ми прекарвал повечето време на резервната скамейка. Завършили със средни оценки на 8 юни 1951 г.

Дейв Лавердиер започнал да работи с баща си, който бил водопроводчик. Леърд Кармоди и баща му поправяли коли в семейната ферма и ги продавали на „Пийуи Кар Март“ в Гейтс Фолс. Освен това държали на Портланд Роуд сергия за зеленчуци, която им носела добри доходи.

Чичо Бъч и баща му не се спогаждали особено и накрая Дейв започнал да работи сам – оправял канали, прокарвал тръби и понякога копаел кладенци в Гейтс и Касъл Рок. (Баща му държал целия бизнес в Харлоу и нямал никакво намерение да го дели.) През 1954 г. двамата приятели създали фирмата „Л&Д Холидж“, която се занимавала предимно с извозване на боклуците на хората до сметището през лятото. През 1955 г. купили сметището, за радост на градските власти. Разчистили го, започнали контролирано изгаряне на отпадъците, въвели примитивна програма за рециклиране и го държали чисто от плъхове и други подобни гадини. Градът им плащал такса, която била приятна добавка към доходите от основната им работа. Вторичните суровини и особено медните отпадъци им носели повече пари. Хората започнали да ги наричат Близнаците боклукчии, но Олдън Тутейкър и други старци с непокътната памет уверили Рут Крофорд, че в прякора нямало нищо злонамерено и двамата изобщо не се обиждали.

Сметището заемало площ от около два хектара и било оградено с висока дъсчена ограда. Дейв я изрисувал със сцени от градския живот, като всяка година добавял по нещо ново. Въпреки че оградата отдавна я няма, а сметището вече е депо за отпадъци, има запазени снимки. Онези рисунки на Дейв напомнят за по-късните му творби. Имало роящи се пчели, преминаващи в бейзболни игри, бейзболни игри, преливащи в карикатури на отдавна отишли си жители на Харлоу, сцени на пролетни сеитби и есенни жътви. Не бил пропуснат нито един аспект от живота в малкия град, но чичо Бъч добавил също Иисус, следван от учениците си, последен от които е Юда с мръснишко ухилена физиономия. В тези сцени нямало нищо, което може да се нарече наистина забележително, но те били жизнерадостни и добронамерени. И хапливи.

Малко след смъртта на чичо Бъч една картина на Лавердиер с Елвис Пресли и Мерилин Монро, които се разхождат хванати за ръце по покрита с дървени стърготини пътека по време на карнавал в малък град, се продаде за три милиона долара. Картината беше хиляди пъти по-добра от рисунките по оградата на сметището, но щеше да изглежда като у дома си сред тях – беше изпълнена със същото чудато чувство за хумор, породено от спотайващо се под повърхността отчаяние и може би презрение. Рисунките по оградата на Дейв са били пъпката; „Елвис и Мерилин“ бяха разцъфналото цвете.

Чичо Бъч така и никога не се е женил, за разлика от татко. В гимназията имал любима, Шийла Уайз, която след завършването им заминала да учи в Щатския колеж за учители във Върмонт. Когато се върнала да преподава на пети и шести клас в началното училище в Харлоу, баща ми останал много доволен от факта, че била необвързана. Започнал да я ухажва и я спечелил. Оженили се през август 1957 г. Дейв Лавердиер им бил кум. Аз съм се появил година по-късно, а най-добрият приятел на татко стана моят чичо Бъч.

Прочетох една рецензия за първата книга на татко „Гръмотевичната буря“, в която рецензентът пише следното: „На първите стотина страници на заплетената и напрегната история на г-н Кармоди не се случва почти нищо, но те въпреки това грабват читателя, защото има цигулки“.

Помислих си, че определението е доста сполучливо. За Рут Крофорд нямаше много цигулки – основната картина, която получила от Олдън и други, била за двама свестни, порядъчни и честни до смърт мъже. Хора от провинцията, живеещи провинциален живот. Единият бил женен, а другият останал „заклет ерген“, както ги наричали по онова време, но без нито намек за скандал в личния си живот.

По-малката сестра на Дейв Вики се съгласила да бъде интервюирана. Казала на Рут, че Дейв понякога ходел „горе в града“, имайки предвид Люистън, за да посещава бира-буги клубовете на улица „Лисбон“. „Много обичаше Холи – казала тя, имайки предвид отдавна несъществуващия Холидей Лондж. – Гледаше да не изпуска нито едно представление на Литъл Джона Джей. Господи, колко си падаше по нея. Нито веднъж не е водил нея у дома, за жалост, но пък и не всеки път се прибираше сам.“

По-късно Рут ми каза, че тук Вики замълчала за момент и добавила: „Знам какво може би си мислите, госпойце Крофорд, за онези, които нямат продължителна връзка с жена през целия си живот, но не е това. Брат ми може и да стана прочут художник, но определено не беше гей.“

Всички казвали, че двамата били харесвани. И че били добри съседи. Когато Фили Лубърд получил инфаркт в разгара на сенокоса, докато наближавала силна буря, татко го откарал в болницата в Касъл Рок, а Бъч извикал няколко боклукчии и те прибрали сеното преди да паднат първите капки дъжд. Двамата се борели с пожарите в полето и понякога в домовете заедно с местните пожарникари доброволци. Когато нямал много коли за поправяне или не му се налагало да ходи на сметището, татко ми обикалял заедно с мама да събира средства за така наречения Фонд за бедни. Двамата учели младежите да спортуват. Готвели заедно на вечерята с печено свинско за Доброволната пожарна през пролетта и на пилешкото барбекю, с което отбелязвали края на лятото.

Обикновени провинциалисти, живеещи провинциален живот.

Без цигулки.

Докато не зазвучали цели оркестри.

Знаех много от тези неща. Научих повече от самата Рут Крофорд в „Корнър Кофи Къп“ срещу мотел „Гейтуей“ и само на около една пряка от пощенския клон, където татко получаваше пощата си – а тя обикновено беше доста обемиста. Винаги отсядах в „Кофи Къп“, след като вземах пощата му. Кафето им определено е сносно, но само толкова. Боровинковите им мъфини обаче нямат равни на себе си.

Преглеждах пощата и отделях боклука от ценните неща, когато някой попита:

– Мога ли да седна?

Беше Рут Крофорд, стройна и спретната, с бял панталон, розова тениска без ръкави и маска в същия цвят – това се случи през първата година на Ковид. Тя вече се настаняваше в сепарето срещу мен, което ме разсмя.

– Не се отказвате, а?

– Свенливостта не е спечелила на никого Нобелова награда – отвърна тя и свали маската си. – Как е кафето тук?

– Бива. Както несъмнено знаете, тъй като сте отседнали точно отсреща. Мъфините са по-добри. Но все пак – никакво интервю. Съжалявам, госпожице Крофорд.

– Никакво интервю, ясно. Всичко казано си остава категорично извън протокола, нали?

– Което означава, че не можете да го използвате.

– Именно.

Появи се сервитьорката Сузи Макдоналд. Попитах я дали продължава да посещава вечерните курсове. Тя се усмихна под маската си и каза, че продължава. С Рут си поръчахме кафе и мъфини.

– Да не би да познавате всички в трите градчета? – попита Рут, след като Сузи си тръгна.

– Не, не всички. Преди познавах повече, когато бях главен училищен инспектор. Извън протокола, нали?

– Абсолютно.

– Сузи роди на седемнайсет и родителите ѝ я изхвърлиха. Сектанти от Църквата на Христос Изкупителя. Сузи се премести в Гейтс при леля си. Завърши гимназия и сега кара допълнителни курсове към колежа в Бейтс. Иска да стане ветеринар. Мисля, че ще успее; момиченцето ѝ също се справя чудесно. А при вас как върви? Добре ли си прекарвате? Много неща ли научихте за татко и за чичо Бъч?

Тя се усмихна.

– Научих, че баща ви е бил доста луда глава, преди да се ожени за майка ви. Между другото, моите съболезнования.

– Благодаря – отвърнах, макар че през онова лято на 2021 г. майка ми я нямаше от пет години.

– Баща ви отмъкнал доджа на някакъв стар фермер и бил лишен от книжка за една година. Знаехте ли го?

Не го знаех и ѝ го казах.

– Научих също, че Дейв Лавердиер е обичал баровете на Люистън и бил влюбен в някаква местна певица, която се подвизавала под името Литъл Джона Джей. Както и че зарязал Републиканската партия след скандала Уотъргейт, но баща ви така и не последвал примера му.

– Не, татко ще гласува за републиканците, докато е жив. Но... – Наведох се напред. – Пак извън протокола, нали?

– Определено! – Тя се усмихна и очите ѝ заблестяха от любопитство.

Сниших гласа си до шепот.

– Той не гласува за Тръмп втория път. Не можеше да понесе мисълта да гласува за Байдън, но не понасяше и Доналд. Очаквам да отнесете тази тайна в гроба си.

– Кълна се. Открих, че Дейв е печелил годишните състезания за ядене на пай от шейсета до шейсет и шеста година, когато се оттеглил от съревнованието. Научих също, че до седемдесет и втора баща ви седял на патешкото столче1 по време на фестивала Добрите стари времена. Има негови смешни снимки, облечен в старомоден бански костюм и с шапка... непромокаема, предполагам.

– Беше голям срам за мен – казах аз. – В училище ме скъсваха от подигравки.

– Научих също, че когато заминал на запад, Дейв събрал няколко най-важни неща в багажниците на своя „Харли Дейвидсън“ и просто отпрашил. Баща ви и майка ви продали всичките му останали вещи на гаражна разпродажба и му изпратили парите. Освен това баща ви продал къщата му от негово име.

– При това с доста добра печалба – казах аз. – Което беше добре. По онова време чичо Бъч се беше посветил изцяло на рисуването и имаше нужда от парите, докато не започна да продава картините си.

– А междувременно баща ви се посветил изцяло на писането.

– И продължаваше да управлява сметището. Докато не го продаде обратно на града в началото на деветдесетте. След това то стана депо за отпадъци.

– Освен това купил „Пийуи Кар Март“ и после го продал. И дарил печалбата на града.

– Наистина ли? Никога не ми го е казвал. – Но бях сигурен, че майка ми е знаела.

– Направил го е, а и защо не? Не е имал нужда от парите, нали? Писането вече било основната му работа и всичко останало е било само хоби.

– Добрата работа никога не е хоби – отвърнах аз.

– Баща ли ви го е казал?

– Майка ми.

– А тя как прие внезапната промяна в благосъстоянието ви? Както и промяната при чичо ви Бъч?

Замислих се, докато Сузи ни сервираше кафето и мъфините.

– Наистина не искам да говоря по този въпрос, госпожице Крофорд.

– Наричайте ме Рут.

– Добре, нека бъде Рут... но пак не искам да говоря по този въпрос.

Тя намаза мъфина си с масло. Гледаше ме с с някаква странна зорка озадаченост – не знам как иначе да нарека погледа ѝ, – която ме караше да изпитвам неудобство.

– Със събраното дотук мога да напиша доста добър материал и да го продам на „Янки“ – каза тя. – Десет хиляди думи, все местен колорит и забавни анекдоти. Всички глупости на Мейн, по които си падат хората, с куп цветисти изрази. Имам снимки на рисунките на Дейв Лавердиер от оградата на сметището. Имам снимки на баща ви, прочутия писател, с бански костюм от двайсетте години на миналия век, докато хората от града се мъчат да го топнат в цистерна с вода.

– Два кинта за три топвания в Голямата патешка цистерна. Всички приходи отиваха за различни благотворителни дейности. Хората викаха ликуващо всеки път, когато цопваше във водата.

– Имам снимки, на които двамата сервират пиле на туристи и летовници, носят престилки и смешни шапки с надпис МОЖЕТЕ ДА ЦЕЛУНЕТЕ ГОТВАЧА.

– И много жени са го правели.

– Имам рибарски истории, ловджийски истории, разкази за добри дела като прибирането на сеното на човека, който получил инфаркт. Имам историята как Леърд отмъкнал кола и останал без книжка. Имам всичко това и в същото време нямам нищо. Иначе казано, нищо наистина съдържателно. Хората обожават да разказват истории за тях – познавах Леърд Кармоди, когато, познавах Бъчи Лавердиер, когато, но никоя от тях не обяснява как са станали такива, каквито са. Разбирате ли какво искам да кажа?

Казах, че разбирам.

– Трябва да знаете някои от тези неща, Марк. Какво е станало, по дяволите? Няма ли да ми кажете?

– Няма нищо за казване – отвърнах.

Лъжех и мисля, че тя го знаеше.

Помня едно обаждане от есента на 1978 г., как хазяйката на общежитието (по онова време имаше такива) се добра с пуфтене до третия етаж на Робъртс Хол и ми каза, че майка ми ме търси по телефона и че май е разстроена. Забързах надолу към малката квартира на г-жа Хатауей, изпълнен със страх от онова, което мога да чуя.

– Мамо? Всичко наред ли е?

– Да. Не. Не знам. Нещо е станало с баща ти, докато са били на лов в Петдесеткилометровата гора. – И добави, сякаш се е сетила със закъснение: – И с Бъч.

Стомахът ми сякаш пропадна надолу; тестисите пък като че ли се надигнаха да го посрещнат.

– Някаква злополука ли? Ранени ли са? Да не би някой... – Не бях в състояние да довърша изречението, сякаш питането дали някой е умрял може да доведе до смъртта му.

– Добре са. Физически са добре. Но нещо е станало. Баща ти изглежда така, сякаш е видял призрак. Бъч... също. Казаха ми, че се изгубили, но това са врели-некипели. Те познават гората като петте си пръста. Искам да си дойдеш, Марк. Не веднага, за уикенда. Може би ти ще успееш да изкопчиш нещо от него.

Но когато го попитах, татко каза, че просто се изгубили и накрая успели да се върнат до Джиласи Крийк (изопачена американизирана версия на думата за поздрав на индианците микмаки) и да излязат цели и невредими на гробището на Харлоу.

Повярвах на боклучавата му история толкова, колкото беше повярвала и майка ми. Върнах се в колежа и преди коледната ваканция в главата ми изникна една наистина ужасна идея – че някой от двамата е застрелял друг ловец, което се случваше по няколко пъти на година през ловния сезон, след което са заровили тялото му в гората.

На Бъдни вечер, след като мама си легна, най-сетне събрах кураж да го попитам дали не е станало нещо такова. Седяхме в дневната и съзерцавахме елхата. Татко ме погледна стреснато... и се разсмя.

– За бога, не! Ако се беше случило нещо подобно, лично щяхме да докладваме и да си получим заслуженото. Просто се изгубихме. Случва се и на най-добрите, момче.

Сетих се за думите на майка ми и едва не ги казах на глас – врели-некипели.

Баща ми имаше доста суховато чувство за хумор, което се прояви най-добре, когато малко след излизането на последния му роман дойде счетоводителят му от Ню Йорк и му каза, че току-що състоянието му е надхвърлило десет милиона долара. Не можеше да се мери с това на Джоан Роулинг или дори на Джеймс Патерсън, но все пак беше значително. Татко се замисли и отговори:

– Явно книгите служат и за доста други неща освен за обзавеждане на стая.

Счетоводителят го изгледа объркано, но аз схванах и се разсмях.

– Няма да те оставя без пукнат цент, Марки – каза татко.

Сигурно беше видял трепването ми или може би просто беше осъзнал намека в думите си, защото се наведе и потупа ръката ми, както правеше, когато бях малък и нещо ме тревожеше.

Вече не бях малък, но бях сам. През 1988 г. се ожених за Сюзън Уигинс, юрист в окръжната прокуратура. Тя твърдеше, че иска деца, но все отлагаше. Малко преди дванайсетата ни годишнина (за която ѝ бях купил огърлица от перли) тя ми заяви, че ме напуска заради друг мъж. Историята далеч не се изчерпва само с това, както вероятно е винаги, но не е нужно да знаете повече, защото тази история всъщност не е за мен. Но когато баща ми каза, че няма да ме остави без пукнат цент, си помислих – сигурен съм, че и двамата си го помислихме, – на кого ли аз ще оставя тези десет милиона или онова, което ще е останало от тях, когато дойде моето време да си отида.

Може би на Училищната администрация на 19-и окръг на Мейн. Училищата винаги имат нужда от пари.

– Не може да не знаете – каза Рут в онзи ден в „Кофи Къп“. – Трябва да знаете. Извън протокола, нали се разбрахме?

– Извън или за протокола, наистина не знам – отвърнах аз. Знаех единствено, че през ноември 1978 г. с татко ми и с чичо Бъч се е случило нещо, докато са били на ежегодния си лов. След това татко стана успешен писател и автор на дебели романи, наричани от критиците трислотови, а Дейв Лавердиер се прочу първо като илюстратор и после като живописец, „съчетаващ сюрреализма на Фрида Кало с американската романтичност на Норман Рокуел“ (според „Арт Ривю“).

– Може да са стигнали до някакъв кръстопът – каза тя. – Нали се сещате, като историята за Робърт Джонсън2. И са направили сделка с дявола.

Разсмях се, макар че бих излъгал, ако кажа, че тази идея не е минавала през ума ми, най-вече в бурни летни нощи, когато гръмотевиците ме държат буден в леглото.

– Ако са го направили, договорът им трябва да е бил за много по-дълъг срок, а не само за седем години. Първата книга на баща ми излезе през осемдесета, когато пък чичо Бъч нарисува портрета на Джон Ленън за корицата на „Тайм“.

– Почти четирийсет години за Лавердиер – замислено каза тя. – А баща ви спря да пише, но си остава в отлична форма.

– Отлична може да е малко силна дума – казах и си помислих за напиканите чаршафи, които бях сменил тази сутрин, преди да потегля за Касъл Рок. – Но все пак продължава напред. Ами вие? Колко още ще прекарате в гората в ровене на клюки за Кармоди и Лавердиер?

– Доста гаден начин на изразяване.

– Извинете. Лоша шега.

Тя си беше изяла мъфина (нали ви казах, че са добри) и мачкаше с показалец малкото останали трохи.

– Още ден или два. Искам да се върна в дома за възрастни хора в Харлоу и може би да говоря отново със сестрата на Лавердиер, стига да се съгласи. В крайна сметка ще се получи доста добър материал, но не и онзи, който търсех.

– Може би търсите нещо, което не може да бъде намерено. Може би творческият дух е нещо, което трябва да остане загадка.

Тя сбърчи нос.

– Запазете тази метафизика за някой друг. Може ли да платя сметката?

– Не.

...

Кошмарът на Дани Кохлин

Това е лош сън. Дани e имал такива и преди, всички сънуват кошмари от време на време, но този е най-лошият от всички. Отначало не се случва нищо особено, но това не помага – чувството за предстояща гибел е толкова силно, че дори в устата му остава привкус, сякаш смуче шепа дребни монети.

Той върви покрай черен път, който е силно отъпкан и полят с масло, за да не вдига прах. Нощ е. Лунният сърп току-що е изгрял. Прилича на Дани на крива усмивка. Той минава покрай табела ОКРЪЖЕН ПЪТ F, на който някой е заличил със спрей едни букви и е добавил други, така че надписът гласи ОКРЪЖНА ПУТКА. И като допълнение в табелата има две дупки от куршуми.

От двете страни на пътя е засята царевица, не толкова висока, че да стига до очите на слон, а около четири стъпки, което означава, че е началото на лятото. Окръжен път F върви право напред към леко възвишение (в Канзас повечето възвишения са леки). На върха му има черна постройка, която изпълва Дани със сляп ужас. Нещо тенекиено прави тин-тин-тин. Дани иска да спре, не иска да приближава четвъртитото черно, но краката сами го носят напред. Не може да ги спре. Не ги контролира. Подухва вятър и царевицата зашумолява като тракащи кости. Усеща хлад по бузите и челото си и осъзнава, че се поти. Поти се в сън!

Когато стига най-високата част на възвишението (наричането му „връх“ или „било“ би било глупаво), има достатъчно светлина, за да види табелата на сградата от итонг: ХИЛТОП ТЕКСАКО. Отпред има две напукани бетонни площадки, на които някога е имало бензинови колонки. Тин-тин-тин звукът идва от ръждясали табели на един стълб отпред. На една пише ОБИКНОВЕН $1.99, на друга ПЪРВО КАЧЕСТВО $2.19, а на онази отдолу – ЕКСТРА КАЧЕСТВО $2.49.

„Няма защо да се тревожа – мисли си Дани, – няма нищо страшно.“ И не е разтревожен. Не е уплашен. Обзет е от ужас.

Тин-тин-тин, подрънкват табелите, рекламиращи отдавна остарели цени на бензина. Голямата витрина на офиса е счупена, както и стъклото на вратата, но Дани вижда бурените, растящи около парчетата стъкло, които отразяват лунната светлина, и разбира, че е минало доста време, откакто са били счупени. Вандалите, най-вероятно скучаещи местни хлапета, са се позабавлявали тук и са продължили по пътя си.

Дани също продължава по пътя си. Покрай изоставената бензиностанция. Не иска да го прави; трябва да го прави. Не контролира положението. И сега чува нещо друго – драскане и пъхтене.

„Не искам да го виждам“, мисли си. Ако беше изречена на глас, мисълта щеше да прозвучи като стон.

Минава отстрани и подритва две празни кутии от машинно масло („Хаволайн“, марка на „Тексако“). Тук има ръждясала метална кофа за боклук, която е преобърната и е изсипала на земята още кутии, бирени бутилки и малко хартиени отпадъци, които вятърът още не е отнесъл. Зад бензиностанцията мършав помияр рови напоената с масло земя. Кучето чува Дани и се оглежда, очите му са като сребристи кръгове на лунната светлина. Сбърчва нос и от гърлото му се изтръгва ръмжене, което може да означава само едно – мое, мое.

– Това не е за теб – казва Дани и си мисли: „Иска ми се да не беше и за мен, но май е.“

Кучето прикляка, сякаш се готви да скочи, но Дани не е уплашен (поне не от помияра). Напоследък той е градски човек, но е израснал в провинцията в Колорадо, където навсякъде има кучета, и разбира празната заплаха, когато я види. Навежда се и взема празна кутия от масло; сънят е толкова истински, толкова детайлен, че може да усети лепкавите остатъци по нея. Дори не се налага да я хвърли – вдигането е достатъчно. Кучето подвива опашка и се омита с накуцване – или нещо не е наред с единия му заден крак, или лапата му е сцепена.

Краката на Дани го понасят напред. Той вижда, че кучето е изровило от земята длан и част от ръка. Два от пръстите са оглозгани до кост. Месестите части на дланта също ги няма, вече са в корема на кучето. Около китката – която не става за ядене и затова не представлява интерес за едно гладно псе – има гривна.

Дани поема дъх, отваря уста и

се събужда с писък, седнал в леглото – нещо, което никога досега не му се е случвало. Слава богу, че живее сам и няма кой да го чуе. Отначало дори не знае къде е; онази запустяла бензиностанция му изглежда като реалност, а сутрешната светлина между завесите – като сън. Дори избърсва ръка в тениската на „Роялс“, с която си е легнал, за да избърше маслото от кутията „Хаволайн“, която е вдигнал. Цялото му тяло е настръхнало. Топките му са се прибрали и са станали като орехчета. В следващия момент разпознава спалнята си и осъзнава, че нищо от това не е било истинско, независимо колко реално му е изглеждало.

Съблича тениската, сваля боксерките си и отива в малката баня на караваната, за да се избръсне и да отмие съня от себе си. Хубавото на лошите сънища е, че никога не продължават дълго, мисли си, докато си сапунисва лицето. Сънищата са като захарен памук – просто се стопяват.

Само че този не се стопява. Остава все така ясен под душа, докато той облича чисти дрехи, докато закачва ключодържателя на гайката на панталона си и докато кара към гимназията в старата си тойота пикап, която още върви добре, но отново ще го изостави в най-скоро време. Може би тази есен.

Местата за паркиране за ученици и учители на Уайлдър Хай са почти изцяло празни, защото учебните занимания са свършили преди няколко седмици. Дани заобикаля и паркира на обичайното си място, в края на стоянката за автобуси. Няма табела, на която да пише, че мястото е запазено за главния домакин, но всички знаят, че е негово.

Това е любимото му време от годината, когато можеш да си свършиш работата и тя си остава свършена... поне за известно време. Подът на коридора ще продължава да си блести и една, даже две седмици след като е бил полиран. Можеш да изчегърташ дъвката от пода в съблекалните на момчетата и момичетата (момичетата са особено лоши, когато става въпрос за дъвки, макар че Дани не знае защо) и не е нужно да го правиш отново до август. По измитите прозорци няма да се появяват отпечатъци от пръсти на подрастващи. Лично за Дани лятната ваканция е прекрасно нещо.

Летни занятия се провеждат в Хинкъл Хай, през един окръг, където има трима души на пълен работен ден. Нека си ги имат, мисли си Дани. Самият той има две момчета, които работят за него през лятото. Свястното, Джеси Джексън, тъкмо е пристигнало и се регистрира, когато Дани влиза в склада. Няма никаква следа от другото, което според Дани не струва и пукната пара.

– Къде е Пат?

Джеси свива рамене. Той е чернокож младеж, висок и строен, гъвкав. С телосложение за бейзбол и баскетбол, не за футбол.

– Не знам. Колата му още я няма. Може да е решил да започне уикенда ден по-рано.

„Това би било лоша идея“, мисли си Дани, но пък Пат Грейди е от онези момчета, на които могат да им хрумнат какви ли не лоши идеи.

– Ще полираме стаите в новото крило. Започни с дванайсета стая. Избутай всички чинове от едната страна и ги качи един върху друг, два по два. После направи същото с десета стая. Аз ще минавам след теб с полировчика. Ако Пат благоволи да се появи, кажи му да ти помага.

– Да, господин Кохлин.

– Няма нужда от господин, момче. Аз съм просто Дани. Как мислиш, ще успееш ли да го запомниш?

Джеси се ухилва.

– Да, сър.

– И без „сър“. Хайде, тръгвай. Освен ако не искаш първо да изпиеш едно кафе за отскок.

– Пих в „Тотал“ по пътя насам.

– Браво на теб. Трябва да проверя нещо в библиотеката и аз също се захващам.

– Да извадя ли полировчика?

Дани се ухилва. Това хлапе може и да започне да му харесва.

– За повишение ли се натискаш?

Джеси се разсмива.

– Малко вероятно е да се случи.

– Добре. В окръг Уайлдър е РР, републикански ред, а републиканците не обичат да си развързват кесиите. Иначе бива, изкарай полировчика и го избутай до дванайсета стая. Все се каня да те питам дали случайно не си кръстен на другия Джеси Джексън. Онзи, прочутия.

– Да, сър. Искам да кажа, Дани.

– Продължавай в същия дух, момче. Имам вяра в теб.

Дани взема термоса кафе в библиотеката – още едно от добрите неща на лятната ваканция.

Включва един от компютрите и влиза с паролата на библиотекарката. Използваната от децата парола блокира всичко наподобяващо порнография, а също и достъпа до социални медии. С тази на г-жа Голдън можеш да отидеш където си поискаш, не че Дани има намерение да посещава Порнхъб. Отваря браузъра и въвежда в полето за търсене Хилтоп Тексако. Пръстът му се задържа над бутона за стартиране, после добавя за всеки случай и окръжен път F. Сънят все още е толкова ясен, колкото е бил и когато се е събудил. Това го тормози (всъщност малко го плаши, дори с ярката слънчева светлина през прозорците) и той се надява, че ако не намери нищо, това ще уталожи тревогите му.

Натиска бутона и след секунда гледа сива постройка от итонг. На снимката тя не е стара, а нова и емблемата на „Тексако“ е като излъскана. Стъклата на офиса и вратата са цели. Бензиновите колонки блестят. На табелите пише $1.09 за обикновен бензин и $1.21 за първо качество. Явно по онова време „Хилтоп Тексако“ не е предлагала екстра качество, а това означава, че снимката е правена доста отдавна. Колата при колонките е стар подобен на лодка модел „Буик“, а пътят отпред е двулентов асфалт, а не черен. Според преценката на Дани буикът е излязъл от заводите в Детройт някъде към 1980 г.

Окръжен път F минава през градчето Гънел. Дани никога не е чувал за него и това не е изненадващо – Канзас е голям щат и сигурно има стотици малки градчета, за които не е чувал. Лично за него Гънел спокойно би могъл да се намира от другата страна на границата с Небраска. Работното време е от 6 сутринта до 10 вечерта. Напълно стандартно за бензиностанция в провинцията. Под работното време с червено е изписана една дума: ЗАТВОРЕНО.

Дани гледа този превърнал се в реалност сън и потресът му е толкова дълбок, че граничи със страх. По дяволите, а може и да е страх. Беше искал единствено да се увери, че „Хилтоп Тексако“ (и стърчащата от земята ръка, не забравяй ръката) е просто някаква смахната глупост, създадена от спящия му ум. А я виж това. Виж само.

„Явно съм минавал покрай нея в един или друг момент – мисли си той. – Това е. Трябва да е. Не четох ли някъде, че мозъкът никога не забравя, а просто запазва старите спомени някъде по задните рафтове?“

Търси допълнителна информация за „Хилтоп Тексако“, но не открива. Попада единствено на „Хилтоп Бейкъри“ (в Де Мойн), „Хилтоп Субару“ (в Денвърс, Масачузетс) и други четири хиляди и единайсет „Хилтоп“, включително зоопарк за домашни любимци в Ню Хампшър. При всички резултати думите Тексако Окръжен път F са зачеркнати, което означава, че не фигурират в отговора. А и защо да има повече информация. Ставаше въпрос просто за бензиностанция някъде в пущинака, както баща му наричаше отдалечените части на щата. Франчайз на „Тексако“, фалирал може би някъде през деветдесетте.

Над списъка с резултатите има няколко избора: НОВИНИ, ВИДЕОКЛИПОВЕ, ПАЗАРУВАНЕ и... ИЗОБРАЖЕНИЯ. Дани щрака върху изображения и се обляга назад, по-смаян от всичко, което е видял досега. Има много снимки, показващи различни места с името „Хилтоп“, включително четири на „Тексако“. Първата е същата като онази от страницата, но на друга бензиностанцията е изоставена – колонките ги няма, стъклата са разбити, наоколо се търкаля боклук. Точно тази бензиностанция е посетил той в съня си. Абсолютно същата. Няма място за съмнения. Единственият въпрос е дали в пропитата с масло земя зад сградата има заровено тяло.

– Ама че лайняна работа.

Това е всичко, което е в състояние да каже. Дани е на трийсет и шест, завършил гимназия, но без диплома от колеж, разведен, без деца, прилежен работник, фен на „Роялс“ и „Чийфс“, стои настрана от баровете след лош пиянски период, довел – поне отчасти – до разделянето му с Марджъри. Кара стар пикап, ходи съвестно на работа, получава си заплатата, позволява си да се поглези с Нетфликс, от време на време посещава брат си Стиви, не следи новините, няма политически пристрастия, не се интересува от паранормални феномени. Никога не е виждал призрак, намира филмите за демони и проклятия за губене на време и не би се поколебал да влезе в гробище по тъмно, ако през него минава пряк път. Не ходи на църква, не мисли за Бог и за отвъдно, приема живота такъв, какъвто е, никога не се е усъмнявал в реалността.

Но тази сутрин се съмнява. Много.

Трясъкът на кола със спукано гърне (или изобщо без гърне) го изтръгва от подобния му на хипноза унес. Дани откъсва поглед от екрана и вижда стар форд мустанг да влиза в паркинга за ученици. Пат Грейди, вторият му летен помощник, най-сетне е благоволил да удостои с присъствието си поддържащия екип на Уайлдър Хай. Дани си поглежда часовника и вижда, че е осем без четвърт.

„Овладей се“, мисли си той, докато става. Това е добър Съвет към себе си, защото избухливият нрав му е създавал неприятности навремето. Заради него е прекарал една нощ в ареста и той е бил причината да спре пиенето. Колкото до брака, той щеше да приключи така или иначе... макар че сигурно щеше да изкара мъчително още година-две.

Отива при вратата в края на новото крило. Джеси наистина е докарал полировчика и в момента се занимава с бюрата в стая 12. Дани му махва с ръка и Джеси му връща жеста.

Пат влиза с безметежна походка – с джинси, изрязана тениска и шапка на „Уайлдър Уайлдкатс“, обърната с козирката назад. Дани го чака да го посрещне. Държи здраво нрава си, но непукисткото държане на момчето го гризе. А и тези негови мотоциклетни ботуши задължително ще оставят следи по пода.

– Здрасти, Дан, какво става?

– Закъсня, какво да става – отвръща Дани. – Работното време започва в седем и половина. А сега е почти осем.

– Извинявай. – Пат свива шеговито-виновно рамене и минава покрай него. Джинсите му са толкова смъкнати, че има опасност да ги изгуби някъде.

– Това се случва за трети път.

Пат се обръща. Ленивата му лека усмивка е изчезнала.

– Успах се, забравих да си включа алармата на телефона. Какво да кажа?

– Ето аз какво ще ти кажа. Закъснееш ли още веднъж, можеш да не идваш. Ясно ли е?

– Майтапиш ли се? Само защото съм закъснял някакви си двайсет минути?

– Миналата сряда беше половин час. И не, не се майтапя. Регистрирай се и помогни на Джеси да премести чиновете в новото крило.

– Любимецът на учителите – казва Пат и завърта очи.

Дани не отговаря – знае, че каквото и да каже в този момент, няма да доведе до нищо добро. Летните му помощници получават парите си от училищния инспекторат. Дани не иска да каже или направи нещо, което да позволи на Пат Грейди (или на някой от родителите му) да отиде при главния инспектор с оплакване за тормоз на работното място. Няма да нарече Пат мързелив боклук. А може би и няма нужда да го прави. Пат го вижда изписано на лицето му и тръгва към склада да се регистрира, като повдига джинсите си с една ръка. Дани не знае дали Пат не държи другата си ръка долепена до гърдите с вдигнат среден пръст, но няма да се изненада, ако е така.

„Хлапето ще е тук само до юли, а аз си имам други грижи – мисли си Дани. – Нали така?“

Джеси е застанал на прага на стая 12. Дани го поглежда и свива рамене. Джеси се усмихва предпазливо и се връща при чиновете. Дани включва полировчика. Когато Пат излиза от склада със същата ленива походка, Дани му казва да започне с чиновете в стая 10. Помисля си, че ако Пат каже и едно остроумие, ще го уволни на мига. Но Пат си държи езика зад зъбите.

Може пък да не е толкова тъп, колкото изглежда.

Дани държи телефона си в жабката на колата си, за да не се изкушава да рови в него през работно време (виждал е, че Пат и Джеси правят точно това – Джеси само веднъж, Пат няколко пъти). През обедната почивка отива при пикапа си, колкото да потърси градчето Гънел. Оказва се, че е в окръг Дарт, на сто и четирийсет километра на север. Не точно в Небраска, но почти на границата. Дани е готов да се закълне, че никога през живота си не е стъпвал в окръг Дарт, но явно трябва да го е правил в някакъв момент. Хвърля телефона си обратно в жабката и тръгва към Джеси, който яде обяда си – с телефон в ръка – на една от масите за пикник в сянката на физкултурния салон.

– Забрави да си заключиш пикапа. Не чух сигнал.

Дани се ухилва.

– Ако някой е решил да краде нещо от него, да е жив и здрав. А и колата е видяла предостатъчно път. Навъртяла е триста хиляди километра.

– Но се обзалагам, че я обичаш. Татко ми обожава стария си форд.

– В известен смисъл, да. Къде е Пат?

Джеси свива рамене.

– Сигурно яде в колата си. Той също обича старата си бричка. Трябва да се грижи по-добре за нея, но това е мое мнение. Ще приключим ли с новото крило?

– Ще опитаме – отвръща Дани. – А ако не успеем, винаги има понеделник, нали?

Вечерта се обажда на бившата си – нещо, което прави от време на време. През април дори беше слязъл до Уичита за рождения ѝ ден, беше ѝ подарил шал – син, за да отговаря на цвета на очите ѝ – и беше останал за тортата и сладоледа с новия ѝ приятел. Двамата с Марджи се погаждат много по-добре, откакто се разделиха. Понякога Дани съжалява за това. Понякога си мисли, че така и трябва да бъде.

Приказват си известно време за това и онова, за познати, за глаукомата на майка ѝ и как се справя братът на Дани в работата си (страхотно), след което Дани пита дали някога са пътували на север, може би до Небраска, до Франклин или Бийвър Сити. Не бяха ли обядвали веднъж в Бийвър Сити?

Тя се разсмива – не точно по онзи неин стар гаден начин, който го подлудяваше, но почти.

– Никога не бих отишла в Небраска с теб, Дано. Нима Канзас не е достатъчно скучен?

– Сигурна ли си?

– Абсо-пълно – отвръща Марджи и му казва, че според нея Хал (новият ѝ приятел) скоро ще повдигне въпроса. Дани би ли дошъл на сватбата?

Дани казва, че би дошъл. Тя го пита дали се грижи за себе си, което означава дали още не пие. Дани отвръща, че се грижи, казва ѝ да се оглежда в двете посоки, преди да пресече улицата (стара шега помежду им) и затваря.

Никога не бих отишла в Небраска с теб, Дано.

Дани беше ходил два пъти в Линкълн и веднъж в Омаха, но тези градове се намират източно от Уайлдър, а Гънел е право на север. Все пак би трябвало да е бил там и просто да е забравил. Може би по времето, когато пиеше? Само че никога не би седнал зад волана пиян, защото се страхуваше да не изгуби книжката си или може би да нарани някого.

„Бил съм там. Трябва да съм бил. По времето, когато онзи път е бил асфалтиран, а не черен.“

Остава буден до по-късно от обичайното и се върти доста време в леглото, преди най-сетне да се унесе уплашен, че сънят може да се повтори. Не се повтаря, но и на следващата сутрин си остава ясен като преди – изоставена бензиностанция, лунен сърп, бездомно куче, ръка, гривна.

За разлика от много мъже на неговата възраст и с неговото положение, Дани не пие (или поне вече не), не пуши и не дъвче тютюн. Обича професионални спортове и може да заложи пет долара на мач от Супер Бол само за тръпката, но иначе не е хазартен тип – дори не си купува билет за търкане в деня на заплатата. И не тича след фусти. В парка му за каравани има една жена, която посещава от време на време – Беки, „зелена вдовица“, както са ги наричали навремето, но отношенията им са по-скоро приятелски, а не „връзка“, както го наричат в следобедните предавания. Понякога остава да пренощува при Беки. Понякога ѝ носи покупки или се грижи за дъщеря ѝ, ако Бек има задачи за изпълняване или трябва да отиде на фризьор. Двамата се погаждат много добре, но в отношенията им няма любов.

В събота сутринта той слага в кутията за храна два сандвича и парчето торта, което му донесе Беки, след като върза с тел ауспуха на старата ѝ „Хонда Сивик“. Пълни термоса с кафе и потегля на север. Мисли си, че ще огладнее, ако погледне зад онази изоставена бензиностанция и не открие нищо. И може би не, ако види онова, което е видял в съня си.

Джипиесът на телефона му го отвежда до Гънел в десет и половина. Денят е типичен за Канзас, горещ, слънчев, ясен и не особено интересен. Градчето представлява бакалия, магазин за фермерски пособия, кафене и ръждива водонапорна кула, върху която пише ГЪНЕЛ. Десет минути след като го подминава, стига до Окръжен път F и завива по него. Пътят е от чакъл и дзифт, а не отъпкана пръст. Въпреки това стомахът му е свит на топка и сърцето му тупти достатъчно силно, че да го усеща в гърлото и слепоочията си.

От двете страни на пътя е засята царевица. Фуражна, не трапезна. Както е и в съня му, тя не е висока, но изглежда добре като за края на юни и ще израсне до метър и осемдесет до август.

„Пътят е дзифтов и е различен от проклетия сън“, мисли си той, но само след три километра дзифтът и чакълът свършват и пътят става черен. Километър и половина по-нататък Дани набива спирачки (което не е проблем, тъй като няма никакъв трафик). Точно пред него има табела, обработена със спрей така, че да гласи ОКРЪЖНА ПУТКА. Няма начин да я е видял в сън, но я е видял. Пътят вече върви нагоре. След още четиристотин метра или по-малко ще види ниската постройка на изоставената бензиностанция.

„Обърни – мисли си той. – Не искаш да ходиш там и никой не те кара, така че просто обърни и се прибери у дома.“

Само че не може. Любопитството му е прекалено силно. Не е забравил и за кучето. Ако е там, то в крайна сметка ще изрови тялото и ще нанесе още поразии на момичето или жената, която вече е понесла най-голямото поражение, като е била убита. Да позволи подобно нещо би го измъчвало по-лошо – и по-дълго – от самия сън.

Знае ли със сигурност, че ръката е на жена? Да, заради гривната. Знае ли със сигурност, че е била убита? Защо иначе някой ще я заравя зад изоставена бензиностанция между голямото нищо и пълното нищо?

Продължава напред. Бензиностанцията си е там. На ръждивите тенекиени табели отпред пише $1.99 за обикновен, $2.19 за второ качество и $2.49 за екстра качество, точно като в съня. На върха леко подухва вятър и табелите правят тин-тин-тин, когато се удрят в металния стълб, на който са закрепени.

Дани отбива на напукания и обрасъл с бурени бетон, като внимава да остане по-далече от разбитите стъкла. Гумите му не са нови, а резервната му е толкова изтъркана, че на няколко места се виждат конците. Последното нещо, което иска – последното нещо на света – е да закъса на това място.

Слиза от пикапа, затръшва вратата и подскача от трясъка. Глупаво, но не може да се сдържи. Уплашен е едва ли не до смърт. Някъде в далечината бръмчи трактор. Със същия успех би могъл да е и на някоя друга планета. Дани не може да си спомни някога да се е чувствал толкова сам.

Вървенето към задната страна на бензиностанцията е като връщане в съня – краката му сякаш се движат сами, без указания от мозъка. Дани подритва зарязана туба от масло. „Хаволайн“, естествено. Иска да спре на ъгъла на постройката от итонг, за да си представи, че не вижда нищо, абсолютно нищо, но краката му го отнасят през завоя. Нямат спиране. Ръждивата кофа, преобърната и изсипала боклуците си. Кучето също е там. Стои в края на царевицата и го гледа.

„Проклетото псе ме чака – мисли си Дани. – Знаело е, че идвам.“

Идеята би трябвало да е глупава, но не е. Тук, на километри от най-близкото човешко същество (тоест от най-близкото живо човешко същество), Дани знае, че мисълта не е глупава. Сънувал е кучето, а кучето е сънувало него. Съвсем просто.

– Чиба! – вика Дани и пляска с ръце. Кучето го поглежда гадно и се скрива с куцукане в царевицата.

Дани се обръща наляво и вижда дланта, или каквото е останало от нея. И не само. Бездомното куче е било доста заето. Успяло е да изрови част от ръката. През плътта се белее кост, има и буболечки, но е останало достатъчно, за да се види, че заровеният човек е белокож, явно жена, и че над гривната има татуировка. Прилича на въже или на бодлива тел. Дани би могъл да разгледа по-добре, ако приближи, но няма желанието да го прави. Единственото, което иска, е да се разкара от това място.

Но ако си тръгне, кучето ще се върне. Дани не може да го види, но знае, че то е някъде наблизо. Гледа. Чака да бъде оставено на мира с подранилия обяд.

Дани се връща при пикапа си, изважда телефона от жабката и го поглежда. Ако го използва, ще изглежда адски виновен. Но това проклето куче!

Хрумва му идея. Кофата за боклук е съборена. Дани я обръща напълно, за да изсипе напълно боклуците (слава богу, няма плъхове). Под ръждата кофата е плътна стомана и трябва да тежи петнайсетина килограма. Дани я обгръща с две ръце и я опира в корема си. Потта се стича по бузите му, докато я отнася при стърчащата ръка. Оставя я и отстъпва назад, като изтупва ръждата от ризата си. Достатъчно ли ще бъде това, или кучето ще успее да я преобърне? Трудно е да се каже.

Дани се връща пред бензиностанцията и откъртва две големи парчета от ронещия се бетон. Отнася ги отзад и ги слага върху кофата. Така бива ли? Като че ли да. Поне за известно време. Ако кучето реши да изблъска кофата, за да се добере до онова, което е под нея, едно от парчетата със сигурност ще падне и ще го цапардоса по главата.

Дотук добре. А сега какво?

Харесвате го по-мрачно