Сватбеният търг

Епизод 1

ВЯРА

ФЕЙТ

Не, няма да плача. През последните четири години изплаках толкова сълзи, че можех да напълня басейн с олимпийски размери. А тази стъпка, колкото и да е съмнителна в морално отношение, беше начин да поема контрол над собствения си живот. Да осигуря близките си и да се измъкна от лапите на дявола, който в противен случай щеше да унищожи и последната ми надежда за нормално бъдеще.

– Подпишете тук... и тук. – Елегантно облечената жена, прехвърлила сякаш петдесетте, посочи поредните две места, където да положа подписа си, във въздългия договор на масата пред мен. Коприненочерната ѝ коса беше загладена назад и стегната на ниско кокче. Червеният ѝ костюм лепнеше като ръкавица на тънката ѝ фигура, скроен съвършено и несъмнено шит по поръчка. Жената направо вонеше на пари, влияние и значимост. От елегантната прическа до заострените черни обувки с десетсантиметрови токчета, които разхождаше с равновесието на въжеиграч, тази жена беше образ и подобие на пълната самоувереност. Качество, с което мен ме бяха разделили насила през последните няколко години.

Преглътнах с внезапно пресъхнала уста и плъзнах по-подробно поглед по страницата, преди да подпиша. Препоръчително беше да разбера в дълбочина условията на този договор, от който зависеше животът ми, буквално.

Три години.

Повече от хиляда дни.

Щом срокът по договора приключи, ще съм на двайсет и седем и богата. Да изгубя три години от младостта си, не беше проблем. Да загубя три години с близките си, виж, това беше по-трудно за преглъщане. Стиснах зъби и препрочетох един от абзаците. Там се обобщаваше на какво се съгласявам доброволно за период от три години.

Фейт Марино се съгласява със следното:

– Да служи като „съпруг/съпруга“ на спечелилия търга за период от три години.

– Да консумира брачното споразумение в срок от четиринайсет дни след сватбената церемония.

– Да има редовни сексуални отношения със спечелилия търга, както е описано в Допълнение А.

– Да организира събития и да присъства на такива според желанията на спечелилия търга.

– Да пътува според желанията на спечелилия търга.

– Да живее в жилище (жилища), осигурено от спечелилия търга.

– Да участва охотно във всички медийни и други събития като доброволен партньор на спечелилия търга.

– Да служи като „мащеха/пастрок“ на евентуалните деца, които са под настойничеството на спечелилия търга.

При последния ред дъхът заседна в гърлото ми, а стомахът ми се преобърна неприятно. Децата бяха споменати само веднъж в дебелата два сантиметра купчина листа, съставляващи свръхподробния договор, който подписвах. Дотук обаче вниманието ми беше привлечено от друг аспект на този проблем, а именно случайните бременности, които можеха да възникнат в един брак, свързан с редовни сексуални отношения. Това не ме тревожеше, защото вече имах спирала за тази цел. Пулсът ми се ускори внезапно и аз вдигнах глава да погледна красивата жена на средна възраст, представила се с оскъдното „мадам Алана“.

– Ъъ, извинете, мадам Алана?

Тъмните ѝ очи ме погледнаха въпросително над стъкленото бюро, на чийто плот имаше само лаптоп и телефон.

– Да, госпожице Марино?

– Ами, за тази част тук. Че трябва да съм мащеха на евентуално дете? – В стомаха ми клокочеше киселина, но засега нямаше реална опасност да повърна.

Тя не каза и дума, вместо това търпеливо чакаше продължението на въпроса ми, което само ме уплаши още повече.

– Много ли от участниците в търга имат деца? – попитах след миг.

– Може да се каже. В голямата си част участниците в търга са на възраст между двайсет и пет и четиресет и пет. Нормално е хора на тази възраст и с такова положение да имат деца, да? – Имаше нещо френско в изказа ѝ, което придаваше изисканост на отговора, макар съдържанието му да беше плашещо, че и отгоре.

– Възможно ли е да се уреди някак да... ами, за мен да няма участници с деца? – Гласът ми пресекна и така даде ясен израз на страха ми, нищо че отчаяно се опитвах да скрия точно това.

Мадам Алана присви очи.

– Не. Ако не сте готова да приемете всички условия, както са описани и подробно обяснени в договора, може би този начин на живот не е подходящ за вас.

Ужас, студен и хлъзгав, полази по кожата ми.

Имах спешна нужда от тази сделка.

Не само моят живот зависеше от нея.

Нужни ми бяха парите и влиянието на участниците в търга, ако исках да се измъкна от ситуацията, в която се бях озовала. Трябваше да подпиша, противното беше на практика невъзможно. Избрала бях този вариант, защото той беше пряката пътека към живота, който исках, и към средствата, от които се нуждаех спешно. Първоначалният депозит щеше да се озове в банковата ми сметка веднага щом купувачът подпишеше своята част от договора и си платеше за покупката.

За мен.

Тези пари щяха да стигнат за дълго, значи трябваше да се придържам към плана.

Страхът и насоченото навътре отвращение, задето се продавам така, като високо платена проститутка, и деградацията, която вървеше ръка за ръка с другото, не можеха да се сравняват с преживяното дотук. И най-важното, сделката щеше да ми осигури онова, което исках най-много от всичко.

Изход.

Изтощението и безкрайните часове на бягство, на хвърлени през рамо погледи и постоянната тревога за едничката душица, която ми беше най-скъпа на целия свят – всичко това щеше да свърши утре вечер.

Още само един ден.

Плъзнах поглед по останалата част от резюмето на въздългия договор. Всъщност, се отказвах от контрола върху живота си за период от три години. Вече нямаше да съм Фейт Марино, дъщеря на майка, която изгуби живота си млада от свръхдоза и остави мен, обичания ми баща Робърт Марино и по-малката ми сестра да се оправяме сами. Вместо това щях да съм трофейната съпруга на онзи, които спечели търга.

При мисълта за баща ми сърцето ми се сви болезнено. Човекът, когото аз обожавах и издигах на пиедестал, би изтръпнал от ужас, ако можеше да види какво правя сега, но пак би бил достатъчно добър, за да ме разбере и да ме подкрепи безусловно.

Дано онзи, който ме избере – ако изобщо ме избере някой, – ми позволи да се виждам редовно със семейството си. Наддаващите в търга бяха подложени на сериозна проверка, точно както бяха проверени и всички кандидати, които да се явят там като стока. А кое беше най-хубавото ли? Тайната ми никога нямаше да излезе на бял свят, защото не съществуваше черно на бяло. Бях платила за това с част от душата си. Част, която никак не държах да си върна.

Стига да привлечах вниманието на някого от наддаващите, това щеше да ми донесе най-малко по милион долара на година. А веднага след търга по сметката ми щеше да бъде преведен депозит от двеста и петдесет хиляди. Пък ако наддаването надхвърлеше три милиона, аз и близките ми щяхме да бъдем осигурени до края на живота си, щяхме да имаме достатъчно пари, за да изчезнем.

Някъде, където дяволът нямаше да ни намери.

Забих поглед в пунктираната линия в края на страницата и подписах със замах и решителност, каквато не изпитвах допреди миг. Сега вече аз контролирах съдбата си.

И за пръв път от много време... се усмихнах.

Утре вечер щях да се изправя на подиум заедно с други кандидати. И всеки от тях несъмнено имаше свои причини да продаде тялото и душата си на онзи, който предложи най-високата цена по време на събитието, което тайнствената компания организатор наричаше... Сватбения търг.

Епизод 2

ДА ИЗНЕСЕМ БОКЛУКА

РУБИ

„Руби, да ти се не знае, момиче, за нищо не ставаш. Гледай да те земат в онзи стриптийз бар, дето е говорило татенцето ти, та дано докараш некой долар в къщата!“ Отровният тон на мама дрънчеше в главата ми, докато търках очи, уморена и отегчена от този документ, който нямаше край.

Решила бях, че да се продам на някой богат дядка ще е лесна работа – на ти, дай ми и мерси. Обаче не. Явно богаташите си падаха по дългите скъпарски думички. Тоз договор беше дебел колкото библията и половината думи в него изобщо не ги разбирах. А вече от седмица се мъчех с тия бумаги.

Хвърлих поглед на мадам Алана, както си седеше зад стъкленото бюрце с готините си дрешки и хубавия червен маникюр в тон с костюмчето, да не говорим за токчетата, дето струваха колкото шест месечни наема у дома, в парка за каравани „Санисайд“, и реших, че едва ли ще ми се зарадва особено, ако ѝ поискам речник или телефон с интернет. Щото моят беше от простите. С карта, в която бяха останали точно деветнайсет долара и петнайсет цента, колкото да се обадя няколко пъти на сестричката си да видя как я кара. Определено не беше от ония миниатюрни компютри за по хиляда долара, дето хората ги разнасят до ухото си, докато светът се точи покрай тях.

Лично аз пет пари не давах за тия неща. Нищо хубаво не ми се беше случвало, никога. Нито щеше да ми се случи някога. Израснах в пълна мизерия, смучех пепси от бебешкото шише вместо мляко, а майка ми беше курва и наркоманка. Цяло чудо беше, че още имам зъби при тоя начин на хранене. Мама все казваше, че е направила всичко по силите си. Е, ако виждаш грижата за децата си като покрив над главата и ядене през ден, значи беше успяла. Донякъде.

Обаче грам не ни защити, мен и сестра ми, от ордата „татенца“, които се изреждаха през скърцащата ръждясала врата на двустайната каравана. Когато вратата на нашата стая се отвореше посред нощ, аз ставах колкото да натикам сестра си в миниатюрния килер, та да не ни вижда. А когато поредното татенце приключеше с мен, я връщах в леглото и плачех, завряла лице в косата ѝ, докато и двете не заспяхме.

Страдах с години, за да не страда сестричката ми.

После, като навърших шестнайсет, си намерих работа. И правех-струвах, гледах сестра ми Опал никога да не остава сама вкъщи с мама. Изпращах Опал до библиотеката всяка сутрин на път за работа и минавах да я прибера на път към вкъщи. Давах на мама всичките си изкарани пари и я предупредих, че ако не прекрати тормоза, ще отида при ченгетата. Оттогава тя прибираше парите, а нас ни остави на мира. Живеехме като съквартиранти с нея и с парада от извратени мъже, които ѝ даваха най-скъпото ѝ – следващата доза.

Купчината хартия пред мен щеше да ме върже за още три години от същото. Но този път го правех по свое желание и с дългосрочната цел да избягам от живота, който – според майка ми – заслужавах. Вече не се срамувах от решението си да стана съпруга на непознат. Руби Доусън умееше да оцелява. И за пръв път в живота си щеше да поеме контрола над собствената си съдба. И ако трябваше да подсигуря бъдещето си, легнала по гръб, така да е. И без това бях повредена стока. Боклук, който никой не иска. И ако някой тип с дебел портфейл иска да ме облича в готини дрешки и да ме чука срещу заплащане, да ме развежда насам-натам под ръчица и да се фука с мен пред приятели и колеги, аз ще си играя ролята като стой, та гледай. Защото накрая, след като си излежа присъдата, ще съм свободна.

Само едно нещо имаше значение – сестричката ми. Готова бях да се обърна с хастара навън. Да кървя до смърт. Да си отрежа дясната ръка, ако това е нужно, за да бъде нейният живот различен. Едва на деветнайсет, сестричката ми вече беше завършила успешно първи курс на общинския колеж в Глори Спрингс. През целия си живот никога не съм се гордяла повече, никога. Но тя заслужаваше по-добър колеж, както и собствен дом. И аз щях да ѝ го осигуря. Сестра ми е най-умният човек, когото познавам. Би трябвало да учи в някой от онези големи и скъпарски университети от Бръшляновата лига като „Харвард“ или „Йейл“. И ако бяхме други хора, ако бяхме отгледани различно, сигурно точно така щеше да стане.

Сестра ми сама си осигури стипендията за обучението, а аз плащах за стаята под наем в дома на една симпатична възрастна двойка много близо до колежа. Опал щеше да е първата Доусън в историята, която да постигне нещо специално. Аз щях да се погрижа за това. Двеста и петдесетте хиляди долара, които щяха да постъпят по банковата ми сметка – в случай че утре вечер някой ме избере, – щяха да стигнат на сестра ми да плати таксата за хубав университет и общежитие някъде много далече от лайняната дупка, в която отраснахме.

Мадам Алана сложи пред мен два големи листа лъскава фотографска хартия, на всеки от които бяха отпечатани поне по трийсет, ако не и по четиресет снимки на мъже. Това ми напомни за онзи път, когато ме повикаха за разпит в полицията и ме помолиха да посоча престъпник, когото преследвали през щатската граница. Само дето на тези листове сега имаше много повече снимки, и то не от полицейски досиета. Пък и мъжете на тях нямаха вид на престъпници. Не, това бяха професионални снимки, каквито има на сайтовете на лекари и адвокати.

– Това са всички мъже, които ще наддават на търга утре вечер. Имаш право да посочиш един от тях, за когото никога не би се омъжила, още на този етап, само по снимка. Стига да желаеш – обяви мадам Алана и посочи листовете.

Смръщих вежди.

– К’во?

Мадам Алана присви устни, от раздразнение сякаш. Тази физиономия я бях виждала често на лицата на учителите си в гимназията. Така де, не бях най-умната в класа, обаче само ме пусни на улицата и гледай как се оправям. Бая по-добре от отличниците.

– Всеки кандидат има право да откаже по един мъж или жена – обясни тя тихо.

– И жени ли ще наддават? – ахнах и ченето ми провисна.

Мацката реагира само с помен от усмивка.

– Жените също имат нужда от партньор, без значение какви са сексуалните им предпочитания. Нашата компания удовлетворява всякакви нужди. И не става въпрос за покупко-продажба. Всяка двойка встъпва в законно уреден брак, който включва специфични параметри, както и неща, които аз наричам „облаги“.

– Пари, тоест – помогнах ѝ с широка усмивка.

– Имам предвид облагите на брака. – Една от веждите ѝ се повдигна, сякаш ме предизвикваше да кажа нещо на чомпик.

– Тогава що няма жени на тия снимки? – посочих листовете пред себе си.

– Защото ти вече попълни въпросника, свързан със сексуалните ти предпочитания, и отбеляза там, че си хетеросексуална. И това автоматично ограничи възможностите за избор до противоположния пол. Нашата цел е да съберем хора, които си подхождат, така че следващите три години на брак да бъдат възможно най-приятни и за двете страни. – Гледаше ме така, както по принцип ме гледат умните хора, когато не разбирам нещо, което минава за лесно по техните стандарти.

– Яко – прошепнах.

Това предизвика у нея усмивка, искрена почти.

– Добре. – Подаде ми червена химикалка. – Разгледай снимките и ако видиш някой, за когото не би се омъжила никога, отбележи снимката с хикс. Не е нужно да обясняваш защо.

– Добре. Ами, благодарско.

Взех да местя поглед по снимките. Имаше един едър такъв, викингски тип, с дълга коса, брада и мустаци. Мнозина сигурно биха го сметнали за възстрашничък, обаче моят опит показваше, че най-извратени са онези, които изглеждат нормално. Всички мъже на снимките бяха симпатични, с хубави зъби, без плешиви петна по главите и без сатанински пламъчета в очите. Имаше даже две класически каубойчета.

В самия край бяха снимките на двама мъже с тъмна коса и хубави тъмни очи, които си приличаха като еднояйчни близнаци. Само дето единият беше с очила и спретнат такъв, изобщо много ми напомни за моята интелигентна и начетена сестричка. Мъжът до него, който съвсем очевидно му беше брат... абе, чак не мога да опиша с думи колко беше секси. Усмихнат широко на снимката, този тип беше образ и подобие на мъжа, който ще ти замае главата със сладки приказки, за да се пъхне в леглото ти, а после ще ти бие шута. Макар да беше най-красивият от всички мъже на снимките, аз решително го задрасках с един голям червен хикс.

„Нито днес, нито никога, хубавецо.“

– Готова ли си да те заведа в стаята при другите кандидати? – попита мадам Алана.

– Тоест да се запозная с другите, дето ще ги купуват? – примигнах с изненада аз.

– Да. Те ще са единствените, които ще знаят през какво точно преминаваш. Предполагам, че шестимата ще станете приятели.

Приятели.

Думата се фрасна челно в стената от неприятни усещания, обвили ума и сърцето ми. Никога не бях имала приятели. Само сестричката си.

Изведнъж реших, че решението ми може да донесе и допълнителен бонус.

Епизод 3

ДОБРА ЖЕНА

ДАКОТА

„Миличка, добрата жена знае мястото си до своя съпруг. Тя е дясната му ръка така, както той е нейната лява. Не две отделни неща, а две половинки, които се събират в едно стабилно цяло.“

Думите на дядо ми казваха всичко необходимо за вида семейна жена, каквато исках да бъда. Винаги съм си мечтала за това – да си намеря свой мъж, да отглеждам децата ни във ферма и да бъда дясната ръка на съпруга си при нужда. През целия си живот досега работех рамо до рамо с дядо си, двамата обработвахме земята, докато баща ми пиеше, веселеше се и изневеряваше на майка ми.

Когато майка ми Каръл Макалистър напусна този свят едва на трийсет и четири години, нямаше и един човек в нашето малко градче Санди, Монтана, който да не знае защо точно е отнела живота си. Нежно цвете като нея нямаше как да издържи повече, след като седемнайсет години мъжът, на когото бе посветила живота си, се отнасяше с нея като с последния парцал.

Баща си мразех и в червата, но бях готова на всичко дядо ми да се гордее с мен, мир на праха му. Само дето баща ми правеше и невъзможното да разруши онова, което дядо и поколенията преди него бяха съградили. Съсипваше наследството, което трябваше да остане за мен и сестра ми, както и за бъдещите поколения.

Тръснах глава да се съсредоточа и плъзнах отново поглед по страницата от договора, посветена на сексуалните ми предпочитания. Възможностите бяха много повече от очакваното, а и аз нямах голям опит в тези неща, затова отбелязах набързо „хетеросексуална“ и продължих нататък.

Сексът по правило не ме занимаваше особено. Дори като тийнейджърка посвещавах времето и усилията си най-вече на фермата. Така де, боричках се няколко пъти в плевнята с един от младите ранчери, които дядо наемаше всяко лято да помагат с работата. Веднъж даже, през една гореща и лепкава августовска нощ, тайно се натисках до голо на задната седалка на стария си пикап с един съученик. Всичко това обаче не ме беше подготвило ни най-малко за истински секс със зрял мъж.

Онова с „истинския секс“ със зрял мъж ми се случи за пръв път, когато бях на двайсет и една. Той беше на двайсет и шест и се надяваше да стане пълноправен член на един рокерски клуб. Рокерите пътуваха нанякъде и бяха спрели в нашето градче да си починат и да пийнат по някоя и друга бира. Цели два дни изкарах в леглото с брадатия кандидат-рокер, който знаеше за секса и женската наслада повече, отколкото бях предполагала, че е възможно. Мама никога не ми беше разказвала каква наслада може да достави на една жена противоположният пол. Сигурно защото баща ми беше пълен задник, който никога не ѝ е показал истинска любов и доброта. Ако мама не беше забременяла с мен на седемнайсет, след като легнала с мъж за пръв път, животът ѝ щеше да е напълно различен. Дотолкова, че сигурно още щеше да е жива.

Въпреки това тя нито веднъж не се оплака, че животът ѝ е можел да бъде друг. Правеше всичко по силите си татко да е щастлив. Стараеше се, уви, напразно, да му се хареса. Той беше твърде себичен и изобщо не ѝ обръщаше внимание. И редовно я уведомяваше, че го е вързала с две дъщери и нито един син. „Безполезни пиявици“, така ни наричаше.

С мен се отнасяше най-зле, защото бях по-голямата и защото бях по-висока и по-силна версия на мама. Мен той мразеше страстно още от най-ранна възраст. Каквото и да правех, все не беше достатъчно добро, а аз положих доста усилия да му се харесам. Усвоих всички дейности във фермата, пасях кравите, помагах в ожребването на кобилите, чистех оборите, поправях оградите, водех счетоводството, ходех по търговете и така нататък, всичко. Приемах охотно всяка поставена ми задача и носех с гордост каубойската си шапка. Каквото и да ми заръчаха, хвърлях се в него с цялото си сърце и не се щадях.

Но това нямаше значение за него. Нищо не беше достатъчно добро за Евърет Макалистър. Нито майка ни. Нито дъщерите му. Нищо. И сега ранчото беше закъсало сериозно. Аз бях единствената надежда на семейството си. Ако можех да събера достатъчно пари, за да се разплатя с банката и да покрия някак огромния дълг, който баща ми натрупа след кончината на дядо преди четири години, и след това да откупя дела му, щяхме най-сетне да сме свободни. Само така баща ми би се съгласил да се откаже от онова, което смяташе за свое рождено право.

Изберяха ли ме на търга – защото алтернатива не съществуваше, – аз щях да стана герой в очите на семейството си. А не „безполезното момиченце“ както често ме наричаше баща ми.

Подписах се на последната страница и изпитах дълбоко облекчение.

– Готова ли сте да се срещнете с другите петима кандидати, госпожице Макалистър? – Алана се изправи иззад бюрото си, готова да ме поведе нанякъде веднага щом се отказах писмено от правата над живота си за следващите три години.

– Напълно – усмихнах се широко аз.

– Изглеждате много доволна от себе си. – Усмихна се на свой ред, но нейната усмивка беше спокойна и любезна.

Нагласих каубойския си колан, плъзнах длани по любимата си карирана риза в синьо и зелено с перлените копченца тик-так, и въздъхнах издълбоко, измъчено, сякаш в продължение на четири години съм задържала дъха си.

За пръв път дишах гордо и целенасочено.

– По-добре не съм се чувствала. Да действаме. – Ухилих се до уши и тръгнах, готова на всичко.

Мадам Алана ме поведе по красив коридор, навътре в лъскавата сграда на скъпото казино в сърцето на Лас Вегас. Стигнахме до двойна врата, която навярно водеше към съвещателна зала, и мадам Алана я отвори широко.

Плъзнах поглед по лицата на петимата, седнали около голяма и лъскава черна маса.

Красива брюнетка с ясносини очи, каквито виждах за пръв път.

Изящна блондинка с идеално права коса без бретон и цял рояк лунички по хубавото лице.

Привлекателна азиатка със съвършена смугла кожа и дълги крака, за които всяка жена може само да си мечтае.

Чернокож мъж, изключително привлекателен, с тъмнолилава риза и сиви панталони с ръб. Изненадах се, че го виждам тук. Дори ни ми беше хрумнало, че на търга може да се предлагат и мъже.

И накрая, жена с огненочервена коса, която се завъртя със стола си и ме погледна с познатите си небесносини очи. Бяха със съвсем същия цвят като на баща ни. Тези очи се разшириха от страх, а аз само дето не припаднах, осъзнала коя точно е последната кандидатка.

– Какво, по дяволите?! А, не! Абсурд! – ревнах толкова силно, че френските прозорци отсреща издрънчаха.

Савана, малката ми сестричка, скочи и разпери ръце в успокояващ жест, който с нищичко не намали свирепата ярост, която ме заливаше от глава до пети като взрив на ядрена централа.

– Дакота, нека обясня – опита се да каже моята двайсетгодишна сладка и великолепна сестричка, която би трябвало да е в колежа сега.

Тръснах глава и хукнах към нея.

Чернокожият мъж се оказа необичайно бърз и застана между мен и моята кръв.

– Разкарай се – изсъсках аз.

Той поклати глава.

– Успокой се и ще се дръпна. – Посочи над рамото ми към един свободен стол.

– Изчезни – отсякох и насочих обвинително пръст към сестра си, после ревнах: – Веднага!

– Каквото и да направиш утре, може и да не е достатъчно, како! – озъби ми се тя умърлушено. Сълзи напълниха красивите ѝ очи и се отрониха по прасковените ѝ страни. – Знаеш, че няма да стигне. Трябват ни повече пари – изхлипа тя. – Ще го направя, Дакота. – Подсмъркна, щом брюнетката ѝ се притече на помощ, прегърна я през раменете и я потупа по гърба. – Каквото и да кажеш, решила съм! Няма да се откажа, няма! – Огънят в нея гореше по-ярко и от най-слънчевия ден в ранчото.

Нямаше никакъв начин на божия зелен свят да позволя на малката си сестричка да остане тук. Тази битка, тази война беше моя, не нейна. Тя беше твърде добра. Твърде невинна. Твърде наивна, за да я сдъвче и изплюе този студен и тъмен свят. Беше моя задача да я защитавам и точно това щях да направя.

– Да се хванем ли на бас? – изръмжах през зъби.

Епизод 4

СЕСТРИ

САВАНА

Вратата се отвори и какичката ми Дакота влезе в съвещателната зала. Гледах към високите френски прозорци, с гръб към масата, и в отражението им видях как кака измерва с поглед другите кандидати. Знаех, че тя ще е последната нова кандидатка, избрана от всички за утрешния търг. Просто го разбирах. Донякъде се бях надявала да не премине през последния подбор, макар с ума си да знаех колко е важно и двете да успеем.

Парите ни трябваха.

Двеста и петдесетте хиляди, която всяка от нас щеше да получи при сключването на сделката, щяха да покрият само просрочените задължения към банката, вноска, без която щяхме да загубим окончателно земята и бизнеса си. Ако и двете бъдехме избрани за женитба, парите, с малко късмет, щяха да покрият по-голямата част от дълговете, в които ни беше вкарал татко.

Лоши сделки, довели до тежки загуби.

И пак, и пак.

Всяка следваща сделка за покупко-продажба на крави и коне, която баща ни сключваше, вкарваше семейството във все по-големи дългове. Първо беше онази група болни бикове, които той пусна да пасат при останалите животни. Такова нещо никой добър ранчер не би направил. Купиш ли нови животни, първо ги отделяш, даваш им време да свикнат, викаш редовно ветеринар да ги преглежда и ги пускаш при другите чак когато си напълно сигурен, че са здрави. Този процес може да трае с месеци. Но баща ни не пожела да чака толкова и в резултат се разболяха повече животни, отколкото беше купил. Загубата беше тежка.

После и конете. Макалистър не работеха така, на черно. Не, ние купувахме, продавахме и тренирахме само най-добрите животни. Всички сделки ставаха на светло и се осчетоводяваха до последния цент. Така поне управляваше ранчото дядо ни, така ни беше учил, откакто пораснахме достатъчно, за да се качим на конски гръб. Когато баща ни купи онези коне, те вече бяха обяздени, при това по лош начин. Личеше си, че към тях са се отнасяли зле, че са недохранени, че ще трябва да вложим в тях много време, грижи и пари, преди да ги продадем, а дори и тогава нямаше да вземем и половината от сумата, за която ги беше купил той.

Затова и се бях озовала тук.

Когато разбрах какво се кани да направи Дакота, за да спаси семейната земя, реших и аз да се свържа с компанията, която тя беше споменала в телефонните ни разговори. Направих проучване, след това им пратих свои снимка и профил. Останах силно изненадана, когато ми се обади самата мадам Алана. Обясни, че искала да е напълно сигурна дали съм готова за такова драстично решение, включително да зарежа следването си, семейството, приятелите, а вероятно дори щата и страната, където съм родена.

Работата е там, че всеки кандидат трябва да отиде там, където бъдещият му съпруг или съпруга пожелае. Трябва да тръгне с минимално предупреждение. А от думите на мадам Алана излизаше, че немалко от наддаващите живеят извън Съединените щати. Да, щеше да ми е трудно да се разделя със семейството и приятелите, но не толкова, колкото да загубя наследството си. А онези противни гадняри Гудол от поколения душеха около земята ни. Кръвната вражда между семействата Макалистър и Гудол беше почти толкова прочута, колкото кръвната вражда между Хатфийлд и Макой от втората половина на деветнайсети век, за която се учи в началното училище.

Омразата между първия Дюк Гудол и моя дядо Ърл Макалистър беше станала легендарна. Започнала заради жена, после се прехвърлила върху земята и така вече три поколения. Сега Гудолови се опитваха да ни изкупят и да заличат во веки веков наследството ни. Имотите ни имаха обща граница, нашите сто двайсет и пет хиляди акра и техните почти двеста и петдесет хиляди. Онези идиоти знаеха отлично, че земята ни е най-добрата, с най-хубавите пасища за трите ни хиляди крави, да не говорим за първокласната ни програма за развъждане на коне, която аз смятах да поема веднага щом завърша ветеринарния институт. Вече бях почти в четвърти курс и на крачка от дипломирането, след като завърших гимназия една година предсрочно. Оставаше ми само една година в института. След като се дипломирам, смятах да изкарам стажа си при нашия местен ветеринар, истински познавач на конете, в родния Санди, Монтана, с население малко над две хиляди души.

Но заради ужасните сделки на баща ми първо трябваше да спася някак земята. Не можеше само сестра ми, към която татко се отнасяше отвратително още от тийнейджърските ѝ години, да действа по въпроса. Тази земя беше част от мен. Част, която смятах да опазя на всяка цена.

Твърдо решена да посрещна реакцията на кака си, аз се завъртях с все стола да я погледна.

– Какво, по дяволите?! А, не! Абсурд! – ревна тя и взе да псува по крайно нехарактерен за нея начин. И то на толкова висок глас, че тъпанчетата ми изпукаха.

Станах и вдигнах ръце с надежда да я успокоя, макар страхът да препускаше леден по гръбнака ми.

– Дакота, нека ти обясня. – Май дори не успях да си довърша изречението, защото яростта ѝ заля цялата стая.

Тръгна решително към мен, несъмнено с намерението да ме повлече към вратата. За щастие, симпатичният кротък мъж, който вече се беше представил като Мемфис Тейлър, ѝ препречи пътя.

– Разкарай се – изръмжа Дакота. Явно пет пари не даваше, че мъжът пред нея е с размерите на двукрилен гардероб. – Изчезни. Веднага! – ревна след това към мен. Звучеше повече като вбесено куче, отколкото като уравновесената, макар и инатлива моя сестра и най-добра приятелка на целия свят.

– Каквото и да направиш утре, може да не е достатъчно, како. – Сълзи напълниха очите ми и потекоха по бузите, пришпорвани от чувства, които не можех повече да сдържам. И двете бяхме попаднали в ситуация, която би ужасила дядо, макар че мотивите ни биха го накарали да се гордее с нас. – Знаеш, че няма да стигне. Трябват ни повече пари – изграчих през сълзи. – Ще го направя, Дакота. – Подсмъркнах, а хубавата брюнетка, Фейт, се приближи до мен и ме прегърна за подкрепа. Стегнах се, вдишах дълбоко и изведнъж се ядосах на сестриното си лицемерие. С какво право ми крещеше така, щом се канеше да направи същото като мен? – Каквото и да кажеш, решила съм! Няма да се откажа, няма! – викнах на свой ред.

– Да се хванем ли на бас? – изсъска тя.

– Каквото и да си мислиш, Дакота, ти не си ми шефка. Аз сама решавам и ще го направя заради семейството и заради дядо, лека му пръст! И за наследството ни! – Отскубнах се от прегръдката на Фейт и се изстъпих пред Мемфис, който остана наблизо, в случай че се наложи да ни разтървава. Какъв джентълмен само. Не че сестра ми би ме набила на публично място. Като по-малки си бяхме скубали косите неведнъж, но не и през последните няколко години.

Дакота издуха дългите кичури коса, полепнали по лицето ѝ, после притисна пръсти към слепоочията си.

– Не, не, няма да я бъда тая. Забрави. – Раменете ѝ се смъкнаха и тя опря длани на масата.

Отидох при нея и сложих ръка на гърба ѝ.

– Извинявай, че не ти казах, но знаех как ще реагираш.

– За това си права. Никога нямаше да ти позволя да дойдеш тук! – отвърна разгорещено тя.

Усмихнах се кротко.

– Налага се да го направя. Налага се и двете да го направим, ако искаме да спасим земята.

– Но ти си толкова млада – започна тя и гласът ѝ се прекърши. – Мама ще се обърне в гроба си – добави с дълбока тъга, която и аз усещах в костите си.

– Пълнолетна съм... – подхванах аз, но бързо млъкнах, защото това извинение беше тъпо. Сестра ми открай време ме пазеше като майка орлица и нищо чудно, предвид че баща ни не се интересуваше и от двете ни. На него му дай само пиячка, пари и жени.

– Ами института? Ти щеше да си първата от семейството с висше образование. Ранчото има нужда от свой ветеринар. А и програмата за развъждане...

Кимнах, а нейното лице се сгърчи. Дакота сви ръце в юмруци, явно се опитваше да овладее гнева си.

– Като минат трите години, ще завърша. Не е бог знае какво. А междувременно ще сме спасили ранчото и земята.

– Не мога да ти го позволя. Някакъв непознат да докосва малката ми сестричка... да се ожени за нея! Да те отведе незнайно къде! – Тръсна глава толкова отривисто, че явно не беше в състояние дори да проумее този сценарий.

Но аз щях да го направя, със или без нейното одобрение.

И тя също щеше да го направи.

С общи усилия щяхме да спасим най-важното.

Земята си.

Хванах я нежно за ръцете и я завъртях към себе си. Ягодоворусата ѝ коса беше пригладена назад с път по средата. Беше досущ като косата на мама, приликата беше толкова силна, че сърцето ми замря за миг. Точно затова баща ни толкова мразеше Дакота. Тя беше живото напомняне за жената, която се беше измъкнала от контрола му.

– Дакота, ще се наложи да приемеш решението ми. Представи си, че съм пристанала на някой каубой в Санди и сме избягали да се оженим.

– Ами Джаръд? – произнесе тихо тя името на единственото момче, което бях обичала през целия си живот.

– Не става въпрос за Джаръд – озъбих се. Не исках дори името му да чувам, иначе като нищо щях да се разпадна тук и сега.

– Ти го обичаш. Винаги си го обичала. А сега искаш да се ожениш за непознат? Животът е пред вас, Сави. Може да имате бяла оградка, кучета, деца. Той те обожава.

Вярно беше. Джаръд даваше мило и драго за мен. Двамата се обичахме открай време. Ходили бяхме заедно на детска градина, после и на училище. Загаджихме се в гимназията, планирахме да се оженим, да напълним къщата с бебета и да работим във фермата заедно с кака ми и нейното семейство. После аз заминах да уча за ветеринар и до миналата седмица Джаръд ме чакаше да се върна. Междувременно и от години помагаше на Дакота в ранчото.

Докато не му разбих сърцето.

– Скъсахме – уведомих я аз без обяснения.

– Савана, недей. Моля те. Съсипваш си живота. – Сестра ми притисна юмрук към устата си, очите ѝ се пълнеха със сълзи.

– А ти не го правиш, така ли? Целта ни е обща, Кота. Забрави за мен. Забрави за Джаръд. – Името на любимия задра в гърлото ми, сълзите напираха. – Ти и аз, двете заедно, ще спасим семейната земя. Няма смисъл да се противиш. Каквото и да кажеш, няма да си променя решението.

– Моля те – прошепна тя в ухото ми. – Не го прави. Нека аз го направя.

– Дакота, обичам те повече от живота си, но ще отида на търга утре вечер със или без подкрепата ти.