Майчин инстинкт

Хиляди благодарности на Жан-Пол,

чиято помощ от другия край на света

беше безценна за мен.

Пролог

Летисия направи идеално успоредно паркиране от третия опит. За лош късмет, това никак не подоб­ри настроението ѝ.

– Спри нинтендото, Мило, пристигнахме – каза тя автоматично.

Момчето на задната седалка едва вдигна поглед от екрана.

Летисия слезе от колата заедно с чантата си, раницата на Мило и две торби с продукти. Ръцете ѝ бяха заети и тя почука на прозореца с лакът, за да привлече вниманието му.

– Хайде, Мило, трябва да занеса всичко това!

– Чакай само да си запаметя играта!

Торбите прерязваха пръстите ѝ, а от мързела на сина ѝ гневът ѝ, който и без това вече клокочеше, изкипя.

– Да вървим! – тросна се тя. Паркирането ѝ беше май единственото нещо, в което беше успяла днес. – Слизай веднага от колата или никакво ниндендо до края на седмицата!

– Да, добре! – въздъхна той, все още залепен за играта. Плъзна се към ръба на седалката, стъпи с единия крак на тротоара и се свлече от колата като чувал с картофи.

– И затвори вратата, ако не е прекалено да те помоля!

– Летисия! – Тя замръзна, когато чу неочаквания глас. – Имаш ли секунда?

Обърна се. Зад нея стоеше Тифен и дишаше тежко в облеклото си за крос. Лицето ѝ лъщеше от пот, бретонът ѝ беше полепнал по челото. Когато не получи отговор от Летисия, Тифен се приближи към Мило и му разроши косата.

– Добре ли си, голямо момче? – попита тя любезно.

– Здрасти, лельо Тифен! – грейна той.

Летисия тръгна гневно към тях, грабна ръката на сина си и го задърпа след себе си.

– Да не си посмяла да му говориш! – изсъска тя.

Тифен дори не трепна.

– Летисия, моля те, не може ли поне да поговорим?

– Влизай вътре, Мило! – нареди Летисия.

– Но мамо...

– Веднага! – Тонът ѝ му даде да разбере, че не бива да си насилва късмета. След кратко колебание Мило влезе вътре нацупен.

Летисия се обърна пак към Тифен.

– А сега ме чуй, луда кучко. Ако пак те видя да доближиш сина ми, ще ти издера очите.

– Слушай, Летисия, не можеш ли да разбереш, че никога не съм искала...

– Затваряй си устата! – просъска Летисия и очите ѝ се смръщиха гневно. – Запази жалките извинения за себе си. Изобщо не ти вярвам!

– Така ли? Тогава на какво вярваш?

Летисия я изгледа с пълно презрение.

– Знам точно какво се опитваш да направиш, Тифен. Но те предупреждавам, ако се случи нещо – каквото и да е! – със сина ми, ще насъскам ченгетата срещу теб.

Тифен изглеждаше искрено изненадана. Тя се взираше въпросително в Летисия и се опитваше да разбере какво има предвид. След това сякаш внезапно осъзна, че нищо няма да промени мнението ѝ, и въздъхна, без да се опитва да крие, че това отношение я наранява.

– Не знам какви налудничави мисли се въртят в главата ти, Летисия, но ти гарантирам едно: грешиш. Моля те, просто се опитай да ми повярваш. Не заради мен, а заради Мило. Защото го убиваш малко по малко.

Летисия вдигна вежда и на лицето ѝ се изписа презрение. В очите ѝ проблесна жестокост като светкавица в бурно небе.

– Е, предполагам, че ти знаеш всичко за убиването на деца – изстреля тя с почти копринен глас.

Не очакваше плесницата. Когато от устата ѝ излезе думата „деца“, Тифен я зашлеви по бузата. Летисия изпадна за миг в шок и очите ѝ се ококориха. Покупките и чантите, които висяха от пръстите ѝ, сякаш тежаха няколко тона. Тя ги изпусна и вдигна ръка към бузата си.

– Как смееш! – разфуча се Тифен, като преглъщаше сълзите си, сякаш за да оправдае плесницата.

Двете жени се взираха една в друга известно време, преценяваха се, а въздухът беше наелектризиран от омраза. Чу се глас, който прекъсна схватката, преди още да е започнала.

– Летисия!

От къщата, в която Мило току-що беше влязъл, изскочи мъж. Давид сграбчи Летисия за раменете и я избута закрилнически зад себе си.

– Тя ме удари! – изстреля Летисия, която все още беше в шок.

– Н-но от някои думи боли повече – заекна Тифен, ужасена от развоя на сблъсъка.

Давид ѝ хвърли унищожителен поглед и като внимателно подбираше думите си, я посочи заплашително с пръст.

– Този път прекали, Тифен. Ще подадем жалба за това.

Тифен стисна зъби, като вече не криеше емоционалната буря, разразяваща се в нея. Трябваха ѝ няколко секунди, за да се овладее. Кимна, сподавяйки стоновете си.

– Добре, Давид. Направете го. Знаеш ли, голямата разлика между нас сега е, че аз нямам какво да губя.

Давид събра покупките, разпилени на тротоара, прибра Летисия вкъщи и затръшна вратата. Тифен цялата трепереше, остана на място, докато се почувства достатъчно спокойна, за да се върне по същата пътека пред своята къща и да се прибере.

1.

Седем години по-рано

– Наздраве

Тримата чукнаха чашите си – две с шампанско и една с вода – след празничния тост. Последва внезапен кикот, многозначителни погледи, кимания и пълни с обич усмивки. Давид и Силван отпиха от шампанското и се насладиха на гъделичкането на малките мехурчета. Летисия остави чашата си с вода и погали смело растящия си корем.

– Нито капка алкохол, откакто научи, така ли? – попита Силван.

– Нито капка! – каза гордо Летисия.

– Съпругата ми е светица – пошегува се с любов Давид. – Не можеш да си представиш на какво се подлага, за да даде на сина ни най-добрия старт в живота. Никакъв алкохол, никаква сол, никакви мазнини, съвсем малко захар, зеленчуци на пара и плодове по цял ден, риба вместо червено месо, йога, плуване, класическа музика и ранно лягане... – Той въздъхна. – Последните шест месеца са толкова скучни!

– Не съм светица. Бременна съм, глупчо! – Летисия игриво плесна съпруга си по бедрото.

– И не спира да говори за правилата при отглеждането... горкото дете! Майка му ще държи здраво кормилото, това е сигурно.

– Вие вече говорите за правила при отглеждането? – Силван изглеждаше изненадан.

– Разбира се! – отвърна Летисия и изведнъж стана сериозна. – Най-доброто време за това е сега. Когато се изправиш пред проблемите, вече ще е прекалено късно.

– Какво обсъждате тогава?

– Всякакви неща. Да се подкрепяме един друг, да не спорим в негово присъствие, никакви сладкиши, преди да навърши три, никаква кока-кола, преди да стане на шест, никакво нинтендо, преди да навърши 10...

Силван подсвирна впечатлен.

– Ще му кажем, че ако сте прекалено строги, винаги може да дойде при нас!

Давид погледна часовника си.

– Трябваше да изчакаме Тифен, преди да вдигнем наздравица – каза той. – Тя вероятно ще се подразни, че я е пропуснала.

– Няма проблем. Първо, тя мрази шампанско, а и не би искала да се стресира и да ни кара да чакаме. Тя е... малко уморена напоследък.

– Е, за какво е шампанското тогава? – попита Летисия. – Бутилка хубаво вино би била идеална.

Въпросът свари Силван неподготвен. Докато търсеше достоверна причина, изтърси:

– Е, защото, нали знаете...

– Не знам – каза Летисия и се засмя на очевидното му неудобство. Но след това осъзна, че има само една причина за отваряне на бутилка шампанско: доб­ра новина. Тя се взря в Силван за миг, беше сигурна, че крие някаква тайна, и нямаше търпение да я измъкне от него. Тогава крушката светна.

– Бременна е! – извика Летисия и скочи от крес­лото си.

– Ха? – заекна Силван, вече, изглежда, му беше станало още по-неудобно.

– И вие ли сте в очакване? – попита Давид и грейна от радост.

– Не! – възкликна Силван. – Е... искам да кажа...

Звънецът на вратата го спаси от неизбежните въп­роси. Летисия скочи на крака и тръгна възможно най-бързо към коридора.

– Честито! – извика тя и изчезна в антрето.

– Моля ви, не казвайте нищо! – замоли ги Силван. – Тя ме накара да се закълна, че ще изчакам!

Обърна се към Давид и на лицето му се изписа шеговит ужас.

– Тя ще ме убие!

Давид избухна в смях, стана и целуна приятеля си по двете бузи.

– Добре дошъл в клуба! В кой месец е?

– В третия.

Летисия отвори пътната врата и цялото ѝ лице грейна от щастие.

– Скъпа! – извика тя и гласът ѝ беше пълен със смях. – Децата ни ще израснат заедно! Не е ли чудесно?

Без да дочака отговора на Тифен, я придърпа и я притисна в дълга прегръдка.

2.

По-късно, когато се връщаха към тази вечер, първото, което Давид си спомняше, беше колко идеален беше всеки миг – невероятната радост във всеки поглед, всеки жест, всяка дума. Бъдещите им планове, обещанията им, смехът и чувството да се прибереш у дома при семейството си – това, което сам си избрал, а не това, което ти е натрапено – му даваха усещането за свързаност, за което толкова беше копнял като дете, отрязано от корените си. Нежелано сираче, прехвърляно между приемни семейства и детски домове, той беше изкатерил стръмна камениста пътека към зрелостта, като балансираше по деликатната граница между добро и зло, беше падал стотици пъти и стотици пъти се беше изправял. Докато не падна окончателно. Затвор. И след това шанс за ново начало.

Обратно на старта.

А стартът беше точно тук. Летисия. И мъничкото същество с големината на жабче в корема ѝ. Неговото собствено мъниче. Синът, на когото щеше да даде всичко, което той самият беше пропуснал, чиято ръка щеше да държи и да го води по най-добрата пътека. Винаги казваше „най-добрата пътека“, не „правилната пътека“, защото, доколкото знаеше, „правилната пътека“ не съществуваше: това беше капан, мираж, лъжа, която казваха на децата, за да ги държат в подчинение. Наведи глава. Не привличай вниманието към себе си. Просто продължавай да вървиш с наведена глава. Не поглеждай встрани.

Какъв майтап!

В истинския живот нямаше прави линии. Животът беше огромно пространство с неравен терен, изпълнен с препятствия, обрати, завои и отклонения. Лабиринт, осеян с ями, без прави пътеки. Най-късият път между две точки е този, който познаваш най-добре.

Но каквото и да правиш, каквито и препятствия да преодоляваш, накрая винаги свършваш на едно и също място.

Така си мислеше Давид. Преди да срещне Летисия.

Правеше каквото правят всички. Пое по единствения път, отворен пред него – въжен мост през пропаст, без карта и предпазно въже. Без двамата водачи, които трябваше да бъдат до него и да го водят търпеливо и с обич към зрелостта.

И падна.

Започна с дребни престъпления. Трева на тринайсет, кокаин на петнайсет, едва беше навлязъл в пубертета, и вече печелеше пари – дребно дилърство, лоша среда. Стана част от машината. Дребните престъпления се превърнаха в обири, влизане с взлом, тежки телесни повреди.

Две години в изправителен дом.

След като излезе, се опита за първи път да се качи обратно на моста. Да продължи да върви напред. Държеше се за малката опора, която имаше там, но тя не беше кой знае какво – само няколко нишки от изгнило въже, които се късаха под пръстите му, и счупени дъски, които се разпадаха под краката му. Беше хлъзгав стръмен път и той пак падна. Още четири години на топло, този път при мъжете, заради въоръжен грабеж.

След второто му освобождаване от затвора си даде обещание. Никога да не се връща там. Стегна се и пак се качи на моста. Не спираше да върви, как­вато и да беше цената. Отначало пълзеше на четири крака, миеше чинии в китайски ресторант, за да плаща за таванска стая. Триста евро на месец, без топла вода и отопление, обща баня на площадката, пълзящи по стените хлебарки. След това започна да се придвижва на колене, караше автобус, за да плаща за малко по-голяма стая с топла вода и отопление – пак без тоалетна, но поне вече нямаше хлебарки. И после постепенно успя да се изправи, като внимателно тестваше равновесието си на всяка крачка, местеше единия крак пред другия, не бързаше. Това му отне няколко години.

На двайсет и седем вече беше портиер в болница и успя да си наеме студио със собствена баня.

Там срещна и Летисия. В болницата, не в студиото или банята.

Нейното собствено пътуване беше гладко, по широко и бързо шосе без пукнатини и дупки, което се виеше през идиличен пейзаж с буйна зеленина: овощни градини, няколко ниски хълма, ниви и полянки докъдето ти видят очите. Ясен, далечен хоризонт. Докато нейните двама водачи не бяха сгазени от камион.

Случило се една нощ, в неделя срещу понеделник. Един погрешен завой бил достатъчен. Родителите ѝ пътували към къщи след вечер, прекарана с приятели, не било прекалено късно, някъде около полунощ. Широк, гладък скоростен път. Валяло, макар че това едва ли е имало значение. Самият инцидент нямал значение; просто още една катастрофа. На погрешното място в погрешния момент. Убити от това, което Летисия по-късно наричаше трите „т“ – тир, травма, трагедия.

Майка ѝ била убита на място. Колата се преобърнала, тя била изхвърлена от нея и се приземила в съседната нива, където починала. Баща ѝ се влачи още седмица, колебаеше се между живота и смъртта. Летисия почти не се отделяше от леглото му, открадваше си понякога малко време, за да се прибере, да поспи, да си вземе душ и да се преоблече.

И да се види с Давид.

Беше любов от пръв поглед. Тя седеше в коридора, докато баща ѝ беше в операционната, и макар лицето ѝ да беше посърнало от мъка, очите ѝ зачервени от плач, а носът разранен от бърсане с носни кърпички, на Давид му се стори трогателна и ослепително красива. Почувства неустоим порив да отиде при нея и да ѝ помогне да премине през това изпитание и може би да остане за малко до нея, докато скърби.

Следващите месеци бяха странно преживяване за Летисия. Неизмеримата болка от загубата на родителите ѝ поведе безмилостна битка със замайващата радост от дълбокото влюбване. Тя нямаше братя и сестри: единствените ѝ живи роднини бяха далечен чичо и двама братовчеди, които не беше виждала от детството си. Сграбчи протегнатата към нея ръка на Давид като спасителен сал насред океана. Отначало не знаеше накъде ще я отведе и изпитваше разяждаща вина, че иска да бъде с мъж, когото беше срещнала край смъртния одър на баща си, че си мечтае за него, вместо да скърби за родителите си. Улавяше се, че се усмихва, фантазира... но също така обвиняваше него, че е бил там, сякаш беше дошъл, за да я отклони от тъгата ѝ. Мразеше го заради нещо, което беше всъщност добро за нея.

Еднопосочна улица. Извивки и отклонения. Отне им известно време, за да намерят пътя си и да продължат напред – или поне да се опитат – заедно.

Осемнайсет месеца по-късно те се пренесоха в къщата на родителите на Летисия, дома на детството ѝ. Тя не можеше да понесе мисълта да го продаде или да го даде под наем. Не можеше да си представи непознати да завладеят стените, които пазеха толкова от спомените ѝ и семейната ѝ история. И тъй като сега и тя като Давид нямаше семейство, решиха да създадат свое собствено.

Давид напълно вярваше в новото начало. Вторият шанс. Двамата бяха на най-правилната пътека, в това нямаше съмнение. Заедно щяха да превземат планини, ръка за ръка. Щеше да бъде чудесно пътешествие. За първи път в живота си Давид се чувстваше спокоен за бъдещето. Но забравяше една подробност.

Каквото и да правиш, каквито и трудности да преодоляваш по пътя, накрая винаги стигаш на същото място.

3.

Давид и Летисия Брюнел скоро се запознаха с новите си съседи, Тифен и Силван Жьонио. Те бяха горе-долу на тяхната възраст, едвам прехвърлили трийсетте, и между къщите им имаше само един жив плет. Давид откри, че Силван слуша същата музика като него – „Кинг Кримсън“, „Пинк Флойд“, „Аркайв“ – а Летисия спаси Тифен от кухненско бедствие, когато една вечер ѝ свърши зехтинът. Тифен дойде на следващата сутрин, за да върне взетата назаем бутилка от студено пресован екстра върджин зехтин и Летисия ѝ предложи кафе. Тифен прие с благодарност. Това беше първото от много кафета, превърнали се с времето в сутрешен ритуал, който нито една от двете не пропускаше за нищо на света.

Двете семейства бяха предпазливи едно с друго няколко седмици, не искаха да се обвързват прекалено бързо, но скоро станаха близки приятели.

Къщите близнаци бяха еднакви отвън и отвътре. Белите фасади и на двете гледаха към улицата и всяка имаше лакирана дървена врата, голям прозорец на приземния етаж и два по-тесни на горния, както и стръмен покрив с повдигнат тавански прозорец и комин, който беше чисто декоративен. Зад всяка къща имаше веранда, която водеше към тесен двор, почти двайсет метра дълъг. Семейство Брюнел имаха обикновена морава, която Давид косеше от време на време. В двора на семейство Жьонио Тифен, която беше отлична градинарка и работеше в местния развъдник, беше направила големи цветни лехи, преливащи от цветя със сладка миризма, пълзящи растения и храсти, изпълващи пространството с цветове и аромати през цялата година. Дори имаше малка зеленчукова градинка в далечния край на двора, гордостта и радостта на Тифен.

В рамките на няколко месеца двете семейства станаха неразделни. Повече от съседи, най-добри приятели. Беше толкова лесно някой да се отбие за няколко минути или да прекарат вечерта заедно, докато вечерят, пият и се смеят, споделят мислите си, слушат музика и говорят за всичко, каквото им хрумне.

Когато Летисия и Тифен забременяха с три месеца разлика, всичко изглеждаше идеално.

Мило Брюнел се появи в един късен следобед във вторник и предизвика гигантска вълна от емоции в сърцата и живота на родителите си. На следващия ден Тифен и Силван дойдоха да се полюбуват на новороденото. Летисия подаде бебето на приятелката си, която го хвана внимателно, сякаш беше направено от стъкло.

– Толкова е мъничък!

Тифен го гушна върху растящия си корем. Бебето вътре, на което все още оставаха три месеца до собствената му грандиозна поява, веднага реагира на присъствието на Мило, сякаш се опитваше да се свърже с новия си приятел, който щеше да му бъде повече от брат.

После дойде ред на Максим Жьонио, това стана една сутрин след тринайсет часа родилни мъки. Тринайсет часа мъчителни болки, които разкъсаха тялото на Тифен, и безплодни викове, които не помогнаха за облекчаване на агонията, нарастваща с всяка секунда. „Не мога повече! Моля ви, спрете това!“ И клетви, че никога повече няма да го направи, няма да има повече деца.

Бебето се появи с изгрева на слънцето. Майката и бащата притихнаха и се окопитиха. Бяха задавени от радостна емоция, неспособни да откъснат очи от детето.

Беше изтощителен ден. Роднините и от двете страни се втурнаха към болницата веднага щом Силван се обади, нетърпеливи да бъдат първите, които да видят новороденото. Родители, братя, сестри, зетьове и снахи, племенници – всички се струпаха около леглото на Тифен и започнаха да я засипват със съвети, коментари и комплименти.

Давид и Летисия стояха настрана. Попитаха по телефона как е Тифен и отложиха за следващия ден посещението в миниатюрната болнична стая, за да се полюбуват на новото бебе.

Те бяха истински приятели.

А и знаеха какво е от съвсем скорошен опит.

Същата вечер Давид и Силван оставиха съпругите си да гушкат бебетата си – едната у дома, другата в болницата – и излязоха по баровете. Пиха за Максим и Мило, за съпругите си, за приятелството си, за бъдещето и – така и така бяха започнали – за целия свят, хубавото време, което идваше, чудесните бащи, каквито знаеха, че ще станат. Пиха и говориха, дълго и сериозно.

Дали от бирата, дали от изтощението, или от прекалените емоции, Силван започна да споделя с Давид най-съкровените си мисли за съвместния живот, семейството и най-добрия начин за отглеждане на деца, как ще възпитава Максим. Смяташе, че собствената му роля като баща е от ключово значение. Той винаги щеше да бъде там, да се грижи за момчето си, готов да го изслушва с разбиране, не като собствения си баща, който нищо не правел, но непрекъснато се оплаквал: от децата, шума, музиката, некачествената храна, видео игрите, приятелите от училище... живота! Човекът просто бил нещастен, напълно и изцяло. И бил ужасен в общуването, неспособен да изрази ясно мнението си, без да критикува. Всичко преди било по-хубаво, твърдял баща му. Когато той бил млад.

– Когато е бил млад, е било същото като сега, просто много по-скучно! – каза заваляно Силван.

– Разбираш ли се с него сега? – попита Давид. Собствените му родители все още бяха чувствителна тема: често мислеше за тях, особено сега, когато Мило се бе появил и му показваше колко крехки, уязвими и беззащитни са бебетата.

Въпросът непрекъснато се въртеше в главата му, преследваше го от раждането на Мило. Как може някой родител да изостави собственото си дете?

Без да знае нищо за нещастието на приятеля си, Силван сви рамене и се взря в далечината.

– Отказах се от близката връзка между баща и син, той се отказа от това да има идеален син. Спо­гаждаме се. Нямам оплаквания.

Давид кимна мрачно. Той също се стараеше да бъде възможно най-добър баща, макар че, за разлика от Силван, нямаше база за сравнение.

Известно време седяха и мълчаха. Но щом осъзна, че затъват в бездна от тежки мисли, Давид донесе още две бири и смени темата:

– Е, как се запознахте с Тифен? Никога не си ми казвал.

Въпросът свари Силван неподготвен. Няколко секунди той се взираше изненадано в Давид, сякаш беше казал нещо шокиращо и неприлично.

– Историята не е приятна – смотолеви той.

– Какво?

Давид си помисли, че не е чул правилно. Засмя се, беше объркан, но и заинтригуван, взря се в Силван, за да види дали се шегува.

Силван беше забил мрачен поглед в чашата си и въртеше течността с меден цвят, сякаш в дълбините ѝ се криеше трагедия. Най-накрая каза тихо:

– Забрави.

Давид не настоя повече. Разкъсан между изгарящо любопитство, разпалено от реакцията на Силван, и чувството на неудобство, което вече висеше във въздуха, той не каза нищо повече. Алкохолът разтягаше времето и придаваше на ситуацията странно усещане за дискомфорт и взаимно неразбиране. Силван упорито мълчеше. На Давид му ставаше все по-неудобно. Погледна си часовника.

– Три през нощта! Време е да си тръгваме...

Стана, залитайки, от стола си и се подпря на облегалката, за да запази равновесие. Взе метнатото на нея сако и се замъчи да го облече.

– Беше преди пет години – промълви Силван, който не беше помръднал и на милиметър. – Тифен тогава работеше в аптека.

– А? – Давид замръзна, беше объркан. Силван вдигна към него пълните си с болка очи, челюстта му беше напрегната, устните му – тънка линия.

Давид бавно седна пак на мястото си.