Изригване

Е ко Хаваии понои:

Но оукоу и хоолаа иа ае аи кеиа моолело, но

ка лахуиканака о ка пае аина е каулана неи.

Към Хаваи:

Тази история е посветена на вас, народа на популярната

островна верига.

ПРОЛОГ

Тази ранна част от голямата история за изригването на вулкана Мауна Лоа беше засекретена дни след като се случи през 2016 г. в ботаническата градина в Хило. Информацията беше строго секретна до неотдавна.

ЕДНО

Хило, Хаваи

28 март 2016 г.

Рейчъл Шерил, почти тридесетгодишна, с магистърска степен по консервационна биология от „Станфорд“, изгряваща звезда в своите среди, все още мислеше за себе си като за най-умното дете в класа. В почти всеки клас.

Но днес в ботаническата градина в Хило се опитваше да играе ролята на готиния заместващ учител пред неспокойните, ококорени петокласници, дошли от континента.

– Да си го кажем направо, Рейчъл – каза ѝ рано сутринта главният управител на ботаническата градина Тео Накамура. – Разходката на тези маломерни туристи най-сетне ще даде поле за изява на детското в теб.

– Да не намекваш, че се държа като десетгодишно хлапе?

– Когато е послушно – уточни Тео.

Тео беше смелият учен, който бе поел риска да я наеме при откриването на парка миналата година. Колкото и млада да изглеждаше и да се чувстваше, Рейчъл беше много добра в работата си на главен биолог по растенията в парка. Работата беше много престижна и Рейчъл я вършеше от сърце.

И ако трябваше да бъда честна, едно от любимите ѝ служебни задължения беше да провежда обиколки с деца.

Тази сутрин обиколката на парка беше с няколко ученици от заможни семейства, които бяха пропътували целия път дотук от частното училище „Конвънт енд Стюарт Хол“ в Сан Франциско. Рейчъл се опитваше да забавлява и образова децата за заобикалящия ги природен свят.

Но колкото и да ѝ се искаше да изнесе лекция за това, което наблюдаваха – градини с орхидеи, извисяващи се бамбуци, кокосови палми, джакфрут, ядливи растения, като хлебно дърво, лаково дърво и червен ананас, дуелиращи се трийсетметрови водопадни храсти филантус, хибискус – Рейчъл трябваше да се състезава за вниманието на децата с двата най-близки от петте вулкана на Големия остров: Мауна Лоа, най-големия действащ вулкан в света, и Мауна Кеа, който не беше изригвал от повече от четири хиляди години.

Явно за тези градски хлапета върховете близнаци бяха най-важната забележителност от тяхната обиколка, най-хубавата гледка в страната на чудесата, наречена Хаваи. Кое дете не би дало всичко, за да види как Мауна Лоа изригва и изхвърля лава, нагрята до над петстотин градуса?

Рейчъл им обясни, че вулканичната почва на Хавайските острови е една от причините за разнообразните природни красоти тук, пример за доброто, което бе произлязло от миналите изригвания, помогнали на Хавайските острови да отглеждат кафе, достойно да се съревновава с това на световните производители.

– Но вулканите няма да избухнат днес, нали? – попита едно момиченце, вперило големи кафяви очи във върховете близнаци.

– Само да посмеят – каза Рейчъл, – и ще построим купол над тях, както правим с новите футболни стадиони. Ще видим дали ще им хареса следващия път, когато се опитат да изпуснат малко пара.

Никаква реакция. Само звукът на щурците. На тихоокеанските полски щурци. Рейчъл се усмихна. Понякога не успяваше да се сдържи.

– Какво кафе се отглежда тук? – попита друг отличник.

– „Старбъкс“ – каза Рейчъл.

Този път се разсмяха. „Едно на нула за мен – помисли си Рейчъл. – И да не забравите бакшиша после.“

Но не всички деца се смееха.

– Защо това дърво почернява, госпожице Шерил? – обади се едно любознателно момче с очила с телени рамки, които се бяха смъкнали към върха на носа му.

Кристофър се беше отдалечил от групата и стоеше пред малка горичка от банянови дървета на около трийсет метра от тревата.

Миг след това всички чуха разтърсващо боботене като от далечна гръмотевица. Рейчъл се зачуди, както всички новодошли на Хаваите: „Дали се задава буря, или предстои изригване?“.

Докато повечето деца бяха вперили погледи в небето, Рейчъл се отправи към любознателното момче с очила, което се взираше в баняновите дървета със загрижено изражение на лицето.

– Виж, Кристофър – започна Рейчъл, когато стигна до него, – знаеш, че обещах да отговоря на всеки твой въпрос...

Останалата част от това, което се канеше да каже, се сподави в гърлото ѝ. Погледът ѝ попадна върху това, което беше видял Кристофър, и дъхът ѝ секна.

Трите най-близки до нея банянови дървета не просто бяха почернели. Рейчъл видя някаква мастилена, зърнеста чернилка като петролен разлив – страховито петно, пълзящо нагоре по дърветата. Изглеждаше като обърнат поток от лава, но такава, която не се подчиняваше на гравитацията и която не приличаше на нищо, което Рейчъл Шерил знаеше за болестите по растенията и дърветата.

Може би все пак не беше най-умното дете в класа.

ДВЕ

– Какво, по дяволите... – започна Рейчъл, после се сепна, щом се сети, че до нея стои десетгодишно дете.

Наведе се ниско до земята и видя подозрителни тъмни петна, водещи към дървото, прилични на следи от някакво митично животно с кръгли стъпала. Рейчъл коленичи и опипа петната. Тревата не беше влажна. Всъщност стръковете се усещаха като четина на телена четка.

Вчера тук не беше имало и следа от тази чернилка.

Рейчъл докосна кората на друго заразено дърво. Кората се отлющи и се разпадна на прах. Тя отдръпна ръката си и видя по пръстите си нещо, наподобяващо черно мастилено петно.

– Тези дървета сигурно са се разболели – отрони тя. Това беше най-доброто обяснение, което можеше да предложи на малкия Кристофър. Опита се да подхвърли още една шега. – Май ще се наложи да им кажа на всичките днес да си останат вкъщи.

Момчето не се засмя.

Макар че технически все още беше сутрин, Рейчъл обяви, че ще направят почивка за обяд.

– Ама не е ли твърде рано за обяд? – попита момичето с големите кафяви очи.

– Не и по санфранциско време – възрази Рейчъл.

Докато водеше децата обратно към основната сграда, умът ѝ трескаво търсеше някакво обяснение за това, което току-що бе видяла. Нищо не се връзваше. Рейчъл нито беше виждала, нито беше чела някога за подобно нещо. Нямаше как да е причинено от триатомините, наричани още вампирски буболечки, които можеха да изядат баняновите дървета, ако не се държаха под контрол. Нито пък да е от хербицида „Раундъп“, който служителите използваха шедро върху сто и двайсетте декара парк, простиращ се чак до залива на Хило. Рейчъл винаги беше гледала на хербицидите като на необходимото зло – като първите срещи.

Това беше нещо друго. Нещо мрачно, може би дори опасно – загадка, която трябваше да разплете.

Когато децата влязоха в ресторанта на самообслужване, Рейчъл изтича в кабинета си. Обади се на шефа си, след което позвъни на Тед Мъри, бившето ѝ гадже от „Станфорд“, който я беше препоръчал за тази работа и я беше убедил да я приеме и който сега работеше за армейския инженерен корпус към Военния резерв.

– Мисля, че тук става нещо – изстреля Рейчъл.

– Нещо? – отвърна Мъри. – Ама и вие, учените, с вашите претенциозни термини!

Рейчъл се опита да обясни какво бе видяла, но съзнаваше, че говори твърде припряно и че думите се застъпват една друга.

– Заемам се веднага – обяви Мъри. – Ще изпратя няколко души веднага, щом мога. Само не се паникьосвай. Сигурен съм, че има основателна причина за това... нещо.

– Тед, знаеш, че не се плаша лесно.

– На мен ли го казваш – потвърди Мъри. – От личен опит знам, че обикновено ти си тази, която плаши другите.

Рейчъл затвори и я полазиха тръпките на най-големия ѝ страх: този да не знае нещо. Докато децата продължаваха шумно да обядват, тя обу маратонките, които държеше под бюрото си, и се втурна обратно към баняновата горичка.

Когато стигна там, видя още почернели дървета, а петното пълзеше нагоре по въздушните им корени, които се протягаха към земята като изкривени сиви пръсти.

Рейчъл Шерил предпазливо докосна едно от дърветата. Пареше като пещ. Провери върховете на пръстите си, за да се увери, че не ги е изгорила.

Тед Мъри беше обещал, че ще изпрати свои хора да разследват веднага, щом успее да събере екип. Рейчъл изтича обратно в столовата и събра групата си от петокласници от Сан Франциско. Не беше време за паника. Още не.

Последната им спирка беше миниатюрна дъждовна гора, далеч от баняновата горичка. Обиколката ѝ се стори безкрайна, но когато най-накрая приключи, Рейчъл обяви:

– Надявам се всички да се върнете някой ден.

Едно момиче, слабо като стрък тръстика, попита:

– Ще намерите ли лекар за болните дървета?

– Тъкмо това смятам да направя – увери я Рейчъл.

Обърна се и отново се запъти към баняновите дървета. Имаше чувството, че всичко около нея се е взривило, подобно на някой от вулканите в далечината.

ТРИ

По високоговорителите се разнесе глас – шефът на Рейчъл Шерил, Тео Накамура, нареждаше на посетителите незабавно да напуснат ботаническите градини:

– Това не е учебна тренировка – казваше Тео. – Целта ни е безопасността на всички на територията на обекта. Това включва и целия персонал на парка. Моля, всички да напуснат парка!

В следващия миг посетителите на парка започнаха да се блъскат в Рейчъл. Градините бяха по-претъпкани, отколкото си мислеше. Майки тичаха, бутайки колички пред себе си. Деца търчаха пред родителите си. Един тийнейджър на велосипед кривна, за да избегне дете, падна, стана, ругаейки, качи се отново на колелото си и продължи. Изведнъж навсякъде беше започнало да дими.

– Може да е вулкан! – чу Рейчъл да крещи млада жена. Видя два армейски джипа, паркирани пред далечната банянова горичка. Друг джип профуча покрай нея; зад волана беше Тед Мъри. Тя изкрещя името му, но Мъри, който вероятно не можеше да я чуе в хаоса, не се обърна.

Джипът на Мъри спря и от него наизскачаха войници. Мъри им нареди да оформят периметър около входа на горичката и да следят посетителите на парка да вървят в обратната посока.

Рейчъл побягна към баняновата горичка. Пред нея спря друг джип и от него излезе войник.

– Отивате в грешната посока – каза ѝ той.

– Вие не разбирате – заекна тя. – Това... са моите дървета.

– Не обичам да се повтарям, госпожице.

Рейчъл Шерил чу двигател на хеликоптер, вдигна поглед и видя как летателният апарат излиза от облаците иззад върховете близнаци. Видя го да каца, след което вратите му се отвориха. Мъже в костюми за химическа защита и с кислородни бутилки, пристегнати на гърбовете им, наизскачаха от хеликоптера, като носеха пожарогасители с надпис „Колд Файър“ . Насочиха ги напред като пистолети и побягнаха към дърветата.

Нейните дървета.

Рейчъл се затича към тях и към огъня.

В същия миг от небето се разнесе нов трясък, но този път знаеше със сигурност, че не се задава буря.

„Не и днес“ – помисли си тя.

ЧЕТИРИ

На следващия ден в местния вестник в Хило, „Хаваи Трибюн-Хералд“, нямаше нито дума за евакуацията в ботаническата градина. Не я споменаваха и в „Хонолулу Стар-Адвъртайзър“. Нито пък в някой от другите вестници на острова. В „Ню Йорк Таймс“ нямаше нито едно изречение.

Нито една от местните новинарски емисии не повдигна въпроса за случилото се в парка предишния ден. Не се говореше за него и по радиостанциите, които бяха обсебени от темата за спада в туризма на Хаваите през първото тримесечие на годината.

Имаше няколко споменавания в социалните медии, но не много – нищо масово, може би защото в този понеделник тълпите в ботаническата градина в Хило бяха сравнително малко. Някои съобщения в Туитър описваха малък пожар в склад с хербициди, който бил успешно овладян благодарение на бързата реакция на властите, въпреки че няколко души споменаваха, че са видели хеликоптер да каца на територията на градината, когато си тръгвали.

Нищо от това не беше изненадващо. Все пак беше Хило. Бяха безгрижните Хаваи, където всички живееха в сянката на вулканите, тази заплашителна константа в живота им, и където никой не издържаше дълго, без погледът му отново да бъде привлечен от Мауна Лоа и Мауна Кеа.

Паркът остана затворен в продължение на два дни.

Когато отново отвори врати, сякаш нищо не се беше случило.

1.

Плажен парк „Хоноли“, Хило, Хаваи

Четвъртък, 24 април 2025 г.

Време до изригването:

116 часа, 12 минути и 13 секунди

– Денис! – застанал на плажа, Джон Макгрегър трябваше да извика, за да може сърфистът да го чуе през грохота на вълните. – Какво ще кажеш да не ми се правиш на кукае, става ли?

Децата, които Джон Макгрегър тренираше, бяха чували този израз от него и преди и знаеха много добре, че това не е комплимент. Кукае беше местната хавайска дума за „чудак“ и когато Джон Макгрегър я използваше, това означаваше, че някой във водата се държи така, сякаш никога преди не се е качвал на сърф. Или е напът да се озове под него.

Мак беше на трийсет и шест години и беше опитен сърфист или поне беше такъв, когато беше по-млад, преди коленете му да започнат да скрибуцат като духов оркестър всеки път, когато приклекнеше на дъската. Сега страстта му към този спорт се беше насочила към тези яки четиринайсет-, петнайсет- и шестнайсетгодишни хлапета от Хило, половината от които вече бяха напуснали училище.

Четири следобеда в седмицата момчетата идваха на този плаж, само на три километра от центъра на Хило, и за няколко часа се превръщаха в част от това, което жителите на острова наричаха „хавайските острови от картичките“ – тези от телевизионните предавания, филмите и брошурите на Търговската камара.

– Къде сбърках, Мак? – попита четиринадесетгодишният Денис, докато излизаше от водата.

– Ами като начало, това дори не беше твоята вълна, а на Меле – каза Мак.

Двамата застанаха в края на открития рифов плаж. Хоноли се славеше като добър плаж за местните сърфисти, най-вече защото силните течения държаха плувците настрана и целият плаж оставаше само за децата.

Последен от водата излезе Лоно.

Лоно Акани, който беше израснал без баща и чиято майка беше камериерка в хавайския хотел „Хило“, беше на 16 години и беше любимец на Мак. Притежаваше вроден талант за този спорт, за който Мак съжаляваше, че не бе имал на неговата възраст.

Наблюдаваше Лоно, който беше приклекнал върху един от сърфовете „Търсо“, купени от Мак за всеки от учениците му. Дори оттук Мак можеше да види усмивката му. Някой ден това момче неминуемо щеше да открие страха в океана. Или страхът щеше да намери него. Не и днес обаче, докато се плъзгаше безупречно по вътрешната крива на вълната.

Лоно стигна до брега, като гребеше с ръце, излезе от водата, тикна сърфа си под мишница и отиде до мястото, където Мак чакаше на плажа.

– Благодаря ти – каза той.

– За какво?

– За напомнянето, че винаги трябва да съм нащрек за идващите серии вълни – каза момчето. – Затова бях търпелив, нали, както ми казваш, и изчаках вълната, която исках.

Мак го потупа по рамото.

– Кеики маикаи!

Добро момче.

В този момент от небето се разнесе грохот. Чуха го и усетиха как плажът се разтърсва под тях, което накара и двамата да се сепнат. Момчето не знаеше дали да гледа нагоре, или надолу. Но Джон Макгрегър веднага разбра какво се бе случило – можеше да разпознае вулканичния трус, често свързан с освобождаването на газове, веднага щом го усетеше. Погледна към небето над Големия остров. Всички деца бяха направили същото. Мак си спомни нещо, което един от преподавателите му в колежа беше казал за вулканите и „красотата на опасността“.

Когато земята утихна, усети бръмченето на телефона в джоба си. Отговори и чу гласа на Джени Кимура:

– Мак, слава богу, че вдигна!

Джени знаеше, че когато тренираше сърфистите си, Мак не обичаше да го безпокоят с дребни подробности от работата. Пресконференцията започваше чак след час, така че, щом Джени му се обаждаше, значи не беше за нещо незначително.

– Джени, какво става?

– Имаме дегазация – каза тя.

Не, изобщо не беше незначителна подробност.

– Хооопаоопа – изруга на глас като някой от сърфистите си.

2.

Очите на Мак постоянно се връщаха към върховете близнаци. Бяха като магнит за хората, които живееха тук.

– Къде? – попита той Джени и усети стягане в гърдите.

– На билото.

– Веднага тръгвам – обърна се и извика на сърфистите: – Съжалявам, момчета, трябва да си обирам крушите.

– Да си обираш крушите? – изхили се Денис. – Никога повече не казвай това, Мак.

– Тогава – каза Мак – трябва да си размърдам задника и да се върна на работа. Така по-добре ли е?

– Ясна работа – подвикна Денис на Мак и се усмихна. – Бягай да копаш, брато.

Всички момчета от време на време преминаваха на развален английски; беше част от тийнейджърското перчене.

Мак тръгна към зеления си пикап, а Лоно го настигна със сърф под мишница и мокра коса, отметната назад. Очите му бяха сериозни, притеснени.

– Това не беше ли Килауеа? – тихо каза Лоно, като се обърна към най-малкия вулкан на острова.

– Не – отвърна Макгрегър. – Как ти хрумна, Лоно?

– Трусовете от Килауеа винаги са вибриращи и кратки, нали така? Като вълни, една след друга, после утихват. Но сега беше големият, нали?

Макгрегър кимна.

– Да, момчето ми – потвърди Мак, – това, което току-що чухме, дойде от големия.

Лоно се наведе и сниши глас, въпреки че никой не беше достатъчно близо, за да го чуе:

– Ще има ли изригване, Мак?

Макгрегър посегна към вратата на пикапа си. На нея имаше бял кръг с буквите ХВО в центъра и надпис „Хавайска вулканична обсерватория“. След това спря. Лоно го погледна, очите му бяха по-неспокойни от преди, хлапе, което упорито се опитваше да не се прави на уплашено, но не успяваше да го прикрие.

– Можеш да ми кажеш дали ще има – настоя Лоно.

Мак не искаше да казва нищо, което да го изплаши още повече, но и не искаше да го лъже.

– Ела с мен на пресконференцията ми – каза той и се усмихна. – Може да научиш нещо.

– Учим се от теб през цялото време, Макмен – отвърна момчето.

От всички деца Лоно беше единственият, когото Мак най-настойчиво насърчаваше да стане стажант в обсерваторията, тъй като от самото начало си беше дал сметка, че момчето е изключително умно, въпреки че получаваше средни оценки в училище. Винаги търсеше от Мак одобрението, което никога не беше получил от баща си, който ги беше изоставил с майка му. Затова беше чел и знаеше толкова много за вулканите.

Лоно хвърли поглед към другите момчета и поклати глава.

– Не става, може да ми се обадиш и да ми разкажеш накратко по-късно. Ще бъдеш ли тук утре?

– Точно сега не мога да кажа със сигурност.

– Значи положението е лошо, нали? – запита Лоно. – Виждам, че си притеснен, въпреки че не го казваш.

– Който живее тук, винаги се притеснява, че ще стане нещо голямо, независимо дали му е работа, или не.

Макгрегър се качи в пикапа, запали двигателя и потегли към планината, като си мислеше за всички неща, които не беше споделил с Лоно Акани, най-вече за това колко притеснен беше всъщност – и то с основание. Мауна Лоа беше само на няколко дни от най-силното си изригване от век насам и Джон Макгрегър, геологът, който ръководеше Хавайската вулканична обсерватория, беше наясно с това и се готвеше да го съобщи на пресата. Отдавна знаеше, че този ден ще настъпи, вероятно по-скоро рано, отколкото по-късно. И ето че този ден беше дошъл.

Мак натисна газта.