Дарбата

1.

Ако питаха Теа, най-хубавата част на лятото започваше през втората седмица на юни. Последният училищен ден беше паметен и означаваше преди всичко едно – че вече може да се плиска на воля в басейна в задния двор на къщата им, което тя обожаваше да прави. Също да кара колелото си и всеки ден да играе с приятелките си. Макар че вече не „играеха“. Сега тя и приятелките ѝ се „размотаваха“.

Теа беше на цели дванайсет години, все пак.

Обичаше пикниците, дългите летни дни, а най-много обичаше да няма домашни.

Но всяка година се случваше нещо още по-вълшебно. Някъде седмица след паметния последен училищен ден тя се качваше на колата с мама и татко, с братчето си Рем и с кучето им Какао. Всички се натоварваха с все багажа и поемаха на дълъг път, от Фредериксбърг във Вирджиния до Рожков дол в Кентъки.

Майка ѝ беше израснала в Рожков дол, но после заминала да учи в колеж във Вирджиния и там, още на първия ден и на първата лекция, се запознала с Джон Фокс.

А останалото, както обичаха да казват те – и по-точно баща ѝ, – било история.

Оженили се през лятото, след втори курс, и след десет месеца, две седмици и три дни се появила тя, Теа. А след по-малко от две години се появил и Рем.

Сега татко ѝ проектираше къщи, а майка ѝ ги обзавеждаше. Фирмата им „Домове Фокс и Фокс“ се справяше чудесно.

Теа знаеше разни неща. Възрастните си въобразяваха, че децата нищо не разбират, поне не за важните неща, но тя знаеше. Знаеше, че баба ѝ и дядо ѝ, родителите на татко ѝ, са богати и надути, и гледат на майка ѝ отвисоко – някакво си момиче от Източен Кентъки.

Но пък родителите на татко ѝ живееха в Сан Диего и децата рядко ходеха при тях. Което идеално устройваше Теа. Така не се налагаше да разбира как според Маминка – онази ѝ баба държеше да я наричат с това надуто име – снаха ѝ се смее твърде силно и никога няма да се отърве от праха на Апалачите, който бил полепнал по обувките ѝ.

Положеше ли усилие, можеше да чуе тези мисли, а когато беше на гости при Маминка, те сякаш сами ѝ се натрапваха.

Маминка мислеше толкова шумно.

Маминка и Папа явно не се интересуваха, че Джон и Кора Фокс са щастливи, нито че бизнесът им върви добре. Нито че всички те живеят в хубава къща в добър квартал. Или че Теа и Рем (или Алтеа и Ремингтън, както Маминка и Папа настояваха да ги наричат) бяха отличници в училище.

Виж, бабчето определено се интересуваше от тези неща. Всяка неделя си говореха по телефона, а наближеше ли Коледа, бабчето пристигаше с пикапа си, натоварен с подаръци, които сама е изработила. Почти винаги идваха и вуйчовците ѝ Уейлън и Калеб, и къщата се изпълваше с хора, светлини и аромат на коледни сладки.

Това беше второто ѝ най-любимо време през годината.

Но най-любимото ѝ време, макар че пътуваха цели седем часа, а понякога и повече, беше през юни.

Винаги потегляха рано сутринта и убиваха времето с игри на думи и асоциации. По някое време Рем заспиваше, понякога и Теа заспиваше, но задължително крещяха и ръкопляскаха, видеха ли табелката за щата Кентъки.

Задължително спираха за барбекю и понички, това беше се превърнало в традиция. Тези спирки в крайпътни ресторантчета хем бяха нещо хубаво, защото на половината път Теа вече огладняваше, хем само губеха време, а тя повече от всичко на света искаше да не спират, да карат бързо и най-сетне да стигнат при баба.

Да карат и да карат по пътища, които лъкатушат по нанагорнището, и по мостове над пълноводни реки.

Обожаваше да гледа как планините изникват постепенно от нищото и протягат все по-високи склонове, които уж бяха наситенозелени, но и някак синееха. Обожаваше платата и хребетите, горите и потоците.

И когато беше тук, надълбоко сред хълмовете и върховете, където шосето се виеше ли, виеше без край, Теа знаеше, че хубавата им къща и чудесният им квартал във Вирджиния могат само да им дишат прахта.

Чудеше се как майка ѝ е сменила това вълшебство за скучната Вирджиния, но попиташе ли я, тя всеки път отговаряше:

– Трябвало е да се запозная с татко ти, нали така? Иначе ти нямаше да си тук и да ме питаш.

Но Теа знаеше, че е имало и друго. Знаеше, че майка ѝ е искала онази хубава къща в чудесен квартал. Знаеше в сърцето си, че майка ѝ е искала да отърси от обувките си праха на Апалачите.

Но не го казваше на глас, иначе мама щеше да я погледне по онзи начин. На мама не ѝ харесваше, че Теа знае разни неща. Както когато татко попита къде, по дяволите, си е зарязал ключовете.

Теа знаеше, че ги е оставил на плота в кухнята, а после е метнал отгоре им една папка с документи, макар самата тя да беше на двора, когато стана това.

По същия начин знаеше, че макар силно да обичаше бабчето, мама е искала нещо повече от къщата в долината и нещо по-малко от онова, което е оставила зад гърба си.

Но не мислеше за това сега, докато заобикаляха планинското градче Рожков дол със стръмните улички и магазинчетата за занаятчийски продукти, където бабчето продаваше сапуните, свещите и другите неща, които изработваше.

Не мислеше за това, защото най-сетне, най-после почти бяха пристигнали. Слънцето още грееше силно. През прозорчето на покрива на колата Теа видя един прелитащ ястреб. В тукашните гори имаше елени. Да, на няколко пъти у дома беше виждала елен в дворовете на съседите, но не беше същото!

Винаги майка ѝ шофираше тук, близо до градчето, по шосето и улиците, където беше тичала като малка. И щом излязоха от последния завой, Теа видя къщата.

Боядисана в синьо като небето, със зелени като хълмовете капаци – истински, а не декоративни – и също толкова зелени подпорни греди на дългата предна веранда, къщата се гушеше встрани от тясното лъкатушно шосе. Покрай фасадата ѝ се редяха нагъсто азалии и рододендрони. Десетки цветни бутилки висяха от клонките на един див рожков.

Теа никога не го беше виждала разцъфнал, защото рожковът цъфтеше напролет с богати червени цветове, а тогава тя беше на училище. Виждала го беше само на снимки, но лесно можеше да си представи пролетната му прелест.

Зад къщата имаше градинки – цветна, зеленчукова и билкова, – там беше и кокошарникът, където момичетата на бабчето кудкудякаха и ровеха пръстта. Козата Моли си имаше малка кошара, а кравата Астер си имаше две полянки и бабчето я местеше ту на едната, ту на другата, през месец-два.

Имаше малка плевня и барака за инструменти. През задния двор се виеше поточе и бързаше към гората.

А навсякъде околовръст се издигаха високи хълмове.

Паток и Гъсок, двете хрътки на бабчето, заобиколиха на бегом къщата и хукнаха към колата.

Какао скочи на крака върху задната седалка, размаха опашка и нададе вой.

Веднага щом Теа отвори вратата, Какао изскочи навън. Трите кучета започнаха да си душат трескаво дупетата, за да си спомнят предишното приятелство.

Вратата на къщата се отвори и Луси Ланиган излезе на широката предна веранда.

В наситеночерната ѝ коса, която беше предала на дъщеря си и внучката си, имаше бял кичур като морска вълна, от пътя по средата надясно. Предала беше на следващите поколения и ясносините си издължени очи.

Високият ѝ ръст, близо метър и осемдесет, и тънката като върба фигура бяха прескочили поколението на Кора, но ако се съдеше по дългите крайници на Теа и Рем, нямаше да прескочат внуците ѝ.

Облечена с избелели дънки и обикновена бяла риза, Луси разпери широко ръце.

– Колцина мога да прегърна едновременно? Хайде да разберем!

Също като Какао, Теа и Рем изскочиха от колата и се хвърлиха в обятията на жената, която миришеше на прясно изпечен домашен хляб.

Луси измърка и ги прегърна силно, а после успя да прегърне и Кора и Джон.

– Сега вече сърцето ми е пълно. Получих цялата любов на света, че и отгоре, тук, на предната си веранда. Дано да сте гладни, защото съм изпържила достатъчно пиле за цяла рота след тежка битка.

– Умирам от глад – каза Рем и бабчето се засмя звънливо.

– За теб не се и съмнявам. За някои от вас има прясно изцедена лимонада, а за други – дяволски добро ябълково вино. Стаите ви са готови, ако искате да си качите багажа.

– Хайде да качим багажа – каза Джон и я целуна по двете бузи, – а после с радост ще опитам ябълковото вино.

Къщата винаги миришеше толкова хубаво, на планина и на вкусна домашна храна, на цветя и билки.

Теа идваше при бабчето само през лятото, затова не беше виждала огън да припуква в хола със стария син диван и креслата, покрити с одеяла на розички.

Имаше и цветя от градината, полски цветя от планината и свещи, които бабчето изработваше сама, както и най-новите рамкирани снимки на нея и Рем от училище.

Татко ѝ понесе багажа към горния етаж, а мама отиде в кухнята с баба. Защото, както винаги казваше татко, двете обичали да си шушукат като майка и дъщеря.

Теа нямаше нищо против, защото ѝ предстояха цели две седмици.

Обожаваше своята стая с гледка към планините. Беше по-малка от стаята ѝ у дома, но това изобщо не ѝ пречеше.

Обичаше стария метален креват, боядисан в снежнобяло, и кувертюрата с теменужки, ушита от бабата на баба ѝ. На тоалетката винаги стоеше стъклената кана с бели маргаритки. В стаята имаше малък вграден дрешник, но имаше и още нещо, което баба ѝ наричаше рокльороб.

Него Теа харесваше повече от всеки дрешник.

Харесваше ѝ и друго – че майка ѝ е спала в тази стая като малка.

Рем беше в отсрещната стая – стаята на вуйчо Уейлън като малък, – а родителите ѝ щяха да прекарат нощта в старата стая на вуйчо Калеб. Имаше още две стаи на горния етаж, едната баба беше пригодила за шиене и други занимания, а втората беше най-голямата, с огромно и много старо легло с балдахин.

Леглото, в което се е родила баба.

Това Теа не можеше да си го представи.

И понеже нямаше търпение да се почувства наистина тук, започна да си разопакова багажа и не спря, дори когато чу Рем да тича надолу по стълбите.

След като прибра дрехите си в рокльороба, стаята стана нейна.

Слезе долу и взе да обикаля стаите без бързане. Хола, после салона със стария телевизор и още по-стария голям радиоапарат. Канапето и фотьойла, лавиците с книги, кошницата с прежда, часовника с кукувичка на стената.

А после стаята с пианото, банджото, китарата, мандолината и цимбала.

Ако ѝ се приискаше, баба можеше да свири на всички тези инструменти. Вуйчо Уейлън също можеше, не само защото баба казваше така, а защото той винаги носеше банджо или китара, когато идваше за Коледа.

Освен това така, с музика, си изкарваше хляба в Нашвил, където живееше. Вуйчо Калеб също можеше да свири, но беше учил актьорско майсторство в колежа и се занимаваше с театър и такива неща.

Понякога и мама свиреше, но баба все казваше, че гласът бил нейният инструмент. И това беше съвсем вярно, защото майка ѝ, особено когато беше щастлива, пееше като ангел.

Но в цялата къща най-любима ѝ беше кухнята.

Кухнята беше култова – една от любимите думи на Теа понастоящем. Беше достатъчно голяма за кухненската маса, която дядото на баба беше направил собственоръчно от масивен дъб. Имаше и печка с шест колона, която баба беше купила при един ремонт, но с масата никога не би се разделила.

Наричаше масата „сърцето на кухнята“, а кухнята – „сърцето на къщата“. Имаше много шкафове и много дълги плотове, и цяла стена с рафтове и лавици, отрупани с чинии и тетрадки със семейни рецепти, също стъклени буркани с ориз, макарони, боб и овесени ядки, и по-малки шарени бурканчета с туршии, люти чушлета, ябълков конфитюр и други такива.

До същинската кухня имаше друга, свързана с нея, където бабчето упражняваше „занаята“ си. Там беше голямата печка, плотовете бяха от масивно дърво, имаше още лавици с шишета, буркани и инструменти. На прозоречния перваз баба гледаше билки в саксии, други бяха набрани и увесени на букетчета да се сушат.

Тук, във втората кухня, баба приготвяше своите свещи, сапуни, мехлеми и лекове.

В килерчето държеше от готовата стока, в случай че реши да направи подарък или някой слезеше от планината за разменна търговия.

Любопитна по природа, Теа отвори вратата, плъзна поглед по рафтовете и вдиша дълбоко.

Аромати като от градина в рая.

Рози и лавандула, розмарин и градински чай, мащерка и бор, лимон, портокал и прясно окосена трева.

Продуктите на бабчето носеха марката „Планинско вълшебство“ и точно така ги възприемаше Теа, като вълшебство от планината.

Видя на плота увития в кърпа многолистен ябълков сладкиш и реши непременно да си остави място за десерт след пърженото пиле.

Рем вече тичаше отвън с кучетата, а мама, татко и бабчето седяха на задната веранда и пиеха ябълково вино.

Теа чуваше през отворения прозорец лая на кучетата, кудкудякането на кокошките и смеха на баба си.

Постара се да запомни този образ и звук, като пощенска картичка, която да извади и погледне, ако се почувства самотна или тъжна заради нещо.

– Ето го и нашето момиче – каза Луси, щом Теа излезе на задната веранда. – Иди си сипи лимонада, преди Рем да е пресушил каната. Не е лесно да си момче на десет, вечно си жаден.

– Има нужда да потича след толкова часове в колата. – Кора се пресегна с усмивка и погали Теа по ръката. – Настани ли се?

– Аха. Може ли да ида при животните?

– Може, разбира се.

– Малко по-късно с Рем ще ги нахраните. Хайде, отивай. – Луси я плесна лекичко по дупето. – Раздвижи тези дълги крака. Като стане време за вечеря, ще те повикаме.

Теа хукна към задния двор и чу Луси да казва тихо след нея:

– Растат като плевели. И двамата. Много съм ви благодарна, че ми ги водите всяко лято.

– Те те обожават – каза Джон и взе каната да налее още вино на всички. – Обожават и това място. А и нека не се лъжем... две седмици насаме с моята невеста? – Намигна на Кора. – Това си е истински дар.

– И ще се приберат у дома с куп истории. – Кора се облегна назад в люлеещия се стол. Умората от пътуването и лекото главоболие бързо се отцеждаха. – За лисицата, която кучетата прогонили от кокошарника, рибата, която хванали или почти хванали, как са доили кравата, козата, стареца с бастуна, който дошъл да търси мехлем за артрита си...

– И – добави Джон – ще донесат сапун, който си им помогнала да направят сами, и ще питат защо у дома никога не правим за закуска палачинки с брашно от елда.

– Много ги обичам и двамата, иде ми да ги стискам и да ги стискам... А дано Уейлън и Калеб се задомят скоро и ме дарят с още внученца. Понеже вие двамата май сте приключили с тази дейност...

– Още при първите два опита ни се получи страхотно – подкачи я Джон.

– И още как. Надявам се синовете ми и бъдещите им булки да са добри като вас и да ми дават децата да ги гледам. Това е безценно за мен.

– Няма шанс да те убедим да се преместиш във Вирджиния при нас, нали, мамо?

Луси се усмихна.

– Аз съм жена от Апалачите, скъпа. Пресадиш ли ме другаде, ще повехна. Хайде, ще ида да изпека една тава бисквити със суроватка. Не, не, не ставай – размаха ръка тя. – Вие сте пътували дълго, а аз съм свежа като репичка. Тази вечер ще поглезя и големите си дечица.

– Глезиш всички ни, Луси, и ние сме ти дълбоко благодарни.

Луси влезе в къщата, а Джон се пресегна и стисна ръката на Кора.

– Иди да говориш с нея за плана, който измислихме, докато децата ги няма. Да видим какво ще каже тя.

Кора кимна, стана от люлеещия се стол и влезе в кухнята.

Седна до централния плот, докато Луси стържеше замразено масло в една купа с брашно.

– Леле, каква сериозна физиономия. Искаш да говорим за нещо?

– Така е. За нещо хубаво. Надявам се и на теб да ти хареса.

– Слушам те с четири уши, дъще.

– Липсваш ми, мамо.

Ръцете на Луси застинаха за миг, очите ѝ се насълзиха.

– О, миличката ми...

– Знам, че твоят дом е тук, а моят – във Вирджиния. А и разстоянието не е чак непреодолимо, макар че с кола натежава. Братята ми също ми липсват. Не мислех, че някога ще кажа такова нещо... – добави тя и Луси се засмя.

– Мда, те определено тормозеха какичката си. Но и много те обичат, точно както онези хлапета отвън се обичат. Братята и сестрите се карат. Така стоят нещата.

– Знам. Калеб се мести в Ню Йорк.

– Да, каза ми. – След като разбърка добре брашното и настърганото масло, Луси прибра купата в хладилника да се охлади за няколко минути. – Каза ми също за онова ново изобретение, наречено самолет, с което щял да си идва и да ме вижда. И как аз също съм можела да отида при него, за да ме заведе на театър на Бродуей.

– Това е шанс за него да се занимава с онова, което обича, но няма да го виждаме толкова често, както когато живееше във Вашингтон. А Уейлън или е в Нашвил, или пътува.

– Да, моят странстващ бард.

– Мамо, знаеш, че родителите на Джон... – Кора не довърши, вместо това хвърли поглед към задната веранда. – Те нямат високо мнение за нас. За мен – със сигурност. Към децата също не проявяват интерес.

– Те губят. – Луси стисна уста, преди да е казала нещо, за което да съжалява. – Жал ми е за тях. Сърце ли нямат, що ли? – Опита се да спре дотук, но не успя. – Онзи мъж там, отвън, онзи, който сега тича с децата, след като е шофирал часове наред? Той е като божи дар за теб и децата. Не мога да си представя по-добър съпруг за моето бебче и по-добър баща за внуците ми. Джон Фокс ми е скъп колкото са ми скъпи собствените ми синове. Сякаш аз съм го родила.

– Знам, мамо. И което е по-важно, Джон също го знае. Ти си му повече майка от неговата собствена.

– Обичам го, да, и появата му в семейството ни е още едно нещо, за което да благодаря на съдбата. И още един повод да ми е жал за жената, която е сляпа за онова, което ѝ е подарено на тепсия.

Кора се надигна и хвърли поглед през вратата към задния двор, за да е сигурна, че Джон не може да я чуе.

– Да ти кажа ли какво направиха за дванайсетия рожден ден на Теа? Изпратиха ѝ картичка с дванайсет долара в плика. По един за всяка година. И на всичкото отгоре, „подаръкът“ им пристигна със седмица закъснение. И не става въпрос за парите, мамо – побърза да добави тя. – Макар че те са доста богати. И ние не се справяме никак зле, така че не сме опрели до техните пари. Просто... В картичката пишеше: „Честит рожден ден, Алтеа. Маминка и Папа“. Толкоз.

Луси взе чашата си и отпи глътка от ябълковото вино.

– Накара ли Теа да им напише благодарствено писъмце?

– Не се наложи. Тя сама седна да им пише. „Скъпи Маминка и Папа, много ви благодаря за пожеланията и за дванайсетте долара. Надявам се, че и вие сте добре. Ваша внучка, Теа.“

Луси кимна одобрително.

– Добре я възпитавате.

– Знам. Но се ядосах. А Джон се наскърби. Опитва се да не обръща внимание, но... Да не дава бог и нашето семейство така да се отчужди.

– С нас това не може да се случи, миличка.

– Да, но хората все са заети. Ти си заета, мамо, с къщата, с нещата, които изработваш и продаваш. Калеб и Уейлън също имат много работа, а рано или късно ще създадат свои семейства и ще станат още по-натоварени. Ние с Джон сме адски заети покрай децата и фирмата. Да, виждаме се два пъти годишно, но това просто не е достатъчно.

Крачеше напред-назад, сякаш да подчертае с движение думите си, а Луси си мислеше с обич, че щерка ѝ си е такава, вечно не може да си намери място.

– Направила си от многолистния ябълков сладкиш – каза накрая Кора.

– Че как иначе. Знам колко го обича Джон.

– Не знам защо неща като многолистния ябълков сладкиш и вазата с цветя на масата значат за мен повече сега, отколкото когато бях малка в същата тази къща, или защо самата къща ми е по-скъпа сега, отколкото когато живеех тук.

– По онова време ти гледаше напред и надалече, Кора.

– И ти ми го позволи. Един ден и Теа ще отправи поглед напред и надалече, затова сега разбирам нещо, което не разбирах преди. Колко е трудно да оставиш децата си да живеят самостоятелно.

– Не е лесно, права си – кимна Луси и извади купата с брашното и шише със суроватка от хладилника. – Но си има и своите плюсове, особено когато детето ти ти дава поводи за гордост. А аз искрено се гордея с теб, Кора, с живота, който си подреди, и с човека, в който се превърна. Много се гордея.

– Не те ценях достатъчно, когато бях малка.

– О, стига.

– Така е – настоя Кора. Както хиляди пъти преди и сега гледаше като омагьосана как майка ѝ прави кладенче в брашното и настърганото масло, преди да излее суроватката в него. Усмихна се и зададе въпроса, който задаваше всеки път: – Защо го разбъркваш петнайсет пъти с дървената лъжица? Точно петнайсет?

Погледите им се срещнаха, Луси отвърна на усмивката ѝ и отговори така, както ѝ отговаряше всеки път.

– Защото четиринайсет не стигат, а шестнайсет са с едно повече.

– Не си давах сметка колко ти е било трудно, мамо, особено след като татко почина. Колко усилия ти е коствало да ни осигуриш покрив над главата и храна на масата. А не съм си давала сметка за това, защото ти го правеше да изглежда толкова... – Кора поклати глава и пак започна да крачи из просторната кухня. – Не, не лесно, а някак естествено. Сякаш да ни обичаш, е нещо естествено, да ни натискаш да свирим, да ни подсещаш за домашните и да си измием зъбите, всичко... Просто нещо естествено, част от живота. И да продължиш да спестяваш, даже след като загубихме татко, за да учим ние в колеж. Просто част от цялото.

– Татко ти не искаше момчетата му да свършат в мините. Той работеше в забоите, за да не работят те там, никога. Искаше... ние искахме... децата ни да получат добро образование, така че да имат избор.

Луси поръси плота с брашно, прехвърли тестото върху него, после намаза с още малко брашно тестото и старата си дървена точилка.

– Решенията, които вземате – добави тя, – и животът, който си изграждате въз основа на тях, така почитате баща си и неговите саможертви.

– И твоите, защото и ти си жертвала много неща. Сега това ми е ясно. Ясно ми е също, че два пъти в годината не е достатъчно, не и за едно задружно семейство.

Луси разточи тестото на правоъгълник, после го сгъна на две и продължи да разточва. Хвърли поглед на дъщеря си, после отново се зае с тестото.

– Защо ли ми се струва, че надушвам план?

– Права си. С Джон имаме план. Бихме искали да идваме тук по-често. През великденската ваканция и за Деня на благодарността.

Ръцете на Луси застинаха върху точилката.

– Кора, това е чудесно! Много се радвам.

– Това не е всичко. Знаем, че за теб е по-трудно да пътуваш, защото някой трябва да се грижи за животните, докато те няма. Но ако успееш да си освободиш малко време, дори само няколко дни, може всички да отидем в Ню Йорк, след като Калеб се премести там, или в Нашвил при Уейлън. Децата обожават да идват тук и тези две седмици с теб са истинско вълшебство в началото на всяко лято. А в края на ваканцията ги водим за една седмица на море.

– И обожават тази седмица на морето. Все за това говорят, показват снимки.

След като прегъна и разточи тестото за последно, Луси топна червения си пластмасов нож в кутията с брашното и започна да разрязва кората на по-малки парчета.

– Искаме и ти да дойдеш. И братята ми, стига да могат. Всички. Вече наехме една голяма къща на плажа в Северна Калифорния. За една седмица през август. Ще те качим на онова ново изобретение, наречено самолет.

– Искате да летя? Но...

– Не бързай да отказваш, моля те. Уейлън казва, че ще убеди и баба, а ти знаеш колко е убедителен – и умиращ от жажда човек би му дал последната си капка вода. Нея почти не я виждаме, откакто се омъжи за Стреч и се премести в Атланта. Ще си спретнем истинска фамилна среща на Райли, Ланиган и Фокс. А ако чичо Бък, леля Мей и братовчедите решат да дойдат, какво пък, ще наемем още една къща.

Луси никога не се беше качвала на самолет, но вече си даваше сметка, че това е неизбежно, след като едното ѝ дете се премести в Ню Йорк.

А и виждаше съвсем ясно колко много означава това за момичето ѝ. Момичето, което винаги гледаше напред и надалече, сега за пръв път обръщаше поглед назад. Към семейството.

– Е, в такъв случай по-добре да изпека набързо бисквитите и да сложа масата, за да размисля на спокойствие какъв бански да си купя.

– Мамо! – Кора извика през смях и се хвърли на врата на Луси. – О, децата ще откачат, като им кажа. Искам да имат онова, което имах аз като малка. Искам Джон да има онова, което не е имал като дете.

– Да слагаме масата тогава. И децата да си измият ръцете, иначе ще ги натупам с метлата.

Нахвърлиха се на пърженото пиле, салатата от картофи, варения зелен боб и маслените бисквити. А когато съобщиха новината, децата наистина откачиха.

Беше толкова хубаво къщата на Луси да е пълна, и не просто с хора, а с щастливи хора.

Неспокойното ѝ момиче беше намерило своята котва, но без да забравя хората и местата, които обича.

А Луси, тя и преди беше част от това, но сега официално я бяха поканили да си вземе още.

През идните години Луси често се връщаше към тази обикновена семейна вечеря в началото на лятото и си спомняше как звучаха гласовете на децата, така силни и светли. Спомняше си сиянието в очите на дъщеря си и топлината в очите на мъжа, когото беше заобичала като свой син.

Сещаше се за лекия вятър през отворените прозорци и мрежестата врата, зад която кучетата лежаха и се надяваха на огризки.

Помнеше как слънцето се спуска към заник над планинските върхове, помнеше синьото небе, което не искаше да се раздели с цвета си.

Спомняше си всичко това и се държеше за него като удавник за сламка.

2.

На сутринта Луси забърка смес за палачинки с брашно от елда, друг любим деликатес на зет ѝ. Вече беше опържила бекон и наденички, които държеше на топло във фурната. Кафето също беше готово.

– Стори ми се, че чух миксера – каза Джон и влезе в кухнята. Прокара пръсти през къдравата си кестенява коса. – Аз още не съм се обръснал, а ти вече си нахранила кокошките, събрала си яйцата, издоила си кравата и козата, нахранила си кучетата.

– Че защо ти е да се бръснеш? Нали си във ваканция, пък макар и кратка?

– Мога да се хвана на бас, че ти не си си почивала и един ден, какво остава за кратка ваканция, от Коледа насам. – Джон поклати глава и отиде да си налее кафе. – Твърде много работиш, Луси.

– Обичам това, което ти наричаш работа.

Днес Луси беше сплела косата си на плитка и Джон прокара ръка по нея – тези малки жестове на обич му идваха отвътре.

– Личи си. Като те погледна, знам, че Кора ще става само по-красива с годините. И си напомням какъв късмет съм извадил, когато двамата седнахме един до друг в аудиторията на онази първа лекция в колежа.

– Не е било въпрос на късмет, повярвай ми. С Кора ви е било писано да сте заедно, личи си от пръв поглед. А сега седни, моля те, и ми кажи какво те мъчи. Защото това също си личи от пръв поглед.

– Просто исках да ти кажа колко е важно за мен, че си се съгласила да пътуваш и да ни посрещаш по-често тук, предвид с колко работа е свързано всяко гостуване. Пак ще ни гощаваш с тези твои великолепни манджи. Кора... тя нямаше търпение да дойдем, защото... Последните два месеца... – Джон седна и въздъхна. – Заради онази глупава картичка с дванайсетте долара. Една десетачка и две банкноти от по един долар. Теа не обърна особено внимание, но тя и не очаква нищо от тях. И аз не очаквам нищо от тях, но Кора? Тя все се надяваше, че ще отворят сърцата си, поне за децата.

– Някои хора просто са си такива, студени.

– Самата истина – кимна той с примирение. – Макар че... Не знам, към другите си внуци се отнасят различно, щедри са, обръщат им внимание. Явно са очаквали да се оженя...

– Както подобава на твоя статут и на техния.

Той сви рамене.

– Няма значение колко се обичаме с Кора, каква чудесна майка е тя и че двамата ръководим фирмата в пълно съгласие. Кора положи толкова усилия да им се хареса, Луси, но напразно. Според тях аз съм се оженил твърде млад и за неподходящата жена, разочаровал съм ги и това не подлежи на промяна. Примирил съм се и пет пари не давам.

– Но Кора не се е примирила?

– Отдава му твърде голямо значение, ако питаш мен. Дъщерята на сестра ми е на възрастта на Рем. За нейния рожден ден нашите ѝ подариха кон.

– Кон. Истински кон?

– Да, истински. Вече близо година детето взема уроци по езда. И те ѝ купиха кон. Напълно забравиха за десетия рожден ден на Рем, но тогава Кора не се ядоса чак толкова. Обаче с картичката и дванайсетте долара... направо откачи. Най-сетне си даде сметка, че нашите деца не са им скъпи и никога няма да бъдат, колкото и несправедливо да е това.

– Което мен ме кара да се чудя, Джон – каза Луси и се обърна да сложи на топлия котлон големия тежък тиган, – как изобщо са родили и възпитали човек като теб.

– Аз пък понякога се чудя дали щях да съм същият човек, ако Кора Ланиган не беше седнала до мен и не се беше усмихнала.

– Писано ви е било – напомни му Луси.

– Писано ни е било. – Той вдигна наздравица с кафето си и отпи. – След онази картичка Кора заяви, че повече пет пари не дава какво мислят за нея нашите, което за мен беше истинско облекчение. Пак по онова време започна да говори за теб, за братята си, колко сте се разбирали и прочие. Все неща, които така и не успя да постигне с моето семейство. Време заедно, подновяване на връзките, сещаш се.

– Искала е да създаде свое семейство, а после е осъзнала, че вече има онова, което иска. Да речем, че и двете си правим подарък една на друга. Децата май се раздвижиха горе. Иди да ги извикаш, а аз ще направя палачинките.

Той заобиколи плота и я прегърна.

– Обичам те, Луси.

– Джон... – Тя го млясна по бузата. – Ти си една от ярките светлинки в живота ми.

Закусиха на кухненската маса, където бяха вечеряли предния ден. Децата помогнаха с отсервирането, както щяха да правят по време на престоя си тук, защото това беше една от рутинните им задачи. Също и да си оправят леглата сутрин, да помагат с прането и грижата за животните.

Щяха да помагат – също както майка им и вуйчовците им преди години – да плевят градината, да косят тревата, да чистят къщата с баба си и да се научат да готвят някои по-простички неща.

Луси тикна в ръцете на Джон голяма пластмасова кутия с ябълковия сладкиш.

– Да си занесете малко от вкуса на Кентъки.

– Непременно. Хайде, малки маймунки, елате за по прегръдка и се престорете, че ще ви липсваме.

– Ще ми липсваш, тате. – Теа се сгуши с кикот в прегръдките му. – Мъничко.

Той се засмя, вдигна я за целувка, после направи същото и с Рем.

– И да слушате баба. – Кора ги прегърна толкова силно, че децата писнаха. – Да, да, знам, че ще слушате. И играйте на воля.

– Обадете се, като пристигнете – каза Луси. – Да сме спокойни, че всичко е наред.

Прегърна ги и стомахът ѝ се сви, сърцето също, затова ги притисна още по-силно.

– И двамата ще ми липсвате, при това не „мъничко“. Карайте внимателно и се грижете един за друг. – Пусна ги неохотно. – А за двете маймунки не се тревожете.

Помахаха си, изпратиха си куп въздушни целувки, после Кора и Джон се качиха в колата и потеглиха. Кора погледна веднъж през рамо, после се обърна напред.

– Ти и аз, скъпа. – Джон хвърли поглед на огледалото за задно виждане, после ѝ се усмихна. – Какво ще правим с теб, когато се приберем в празната и тиха къща?

– Мисля да отворим бутилка вино и да правим много шумен секс.

Усмивката му моментално се разшири.

– Великите умове мислят еднакво.

С по едно дете от всяка страна и с трите кучета в краката, Луси гледа след колата, докато тя не се скри от погледа ѝ.

Зачака натежалото ѝ сърце да се отпусне и сведе поглед към децата.

– Нека лудориите започнат! – цитира тя любимо изречение от любима детска книжка.

Теа писна и направи циганско колело. Рем взе да се тупа по гърдите и да издава маймунски звуци.

Понеже щеше да опише всичко в дневника си преди лягане, Теа много внимаваше да не изпусне и най-дребното нещо от деня.

Най-напред оплевиха градината, докато още беше прохладно, защото следобед слънцето щеше да напече. Забравеха ли името на някое растение, Луси им помагаше с рими.

– Имах едно време приятелка с голям нос.

Значи подправката беше магданоз.

– На мен вашата майка ми е щерка.

Значи беше мащерка.

Беше адски забавно и те се смееха под широката периферия на сламените си шапки.

А след това избиха истинско масло, различно от това в магазина, от каймака на млякото, което баба им доеше от Астер. На Теа се падна да излее суроватката в шише и да го прибере в хладилника.

После двете деца получиха задачата да измият маслото в много студена вода и да го омесят хубаво, а Рем постоянно издаваше звуци, все едно повръща.

Бабчето взе малко от прясно избитото масло и го смеси с мед, за да си мажат на филийка.

За обяд хапнаха от вчерашното пиле и от бисквитките, които намазаха щедро с маслото и меда.

Излязоха да се разходят из гората с кучетата. Луси взе домашно приготвен спрей срещу мечки, но не се наложи да го използват.

Спряха пред една къща, по-скоро колиба, доста неподдържана дори в очите на Теа. Дръглив сив котарак се покатери скорострелно на една дърво и взе да съска на кучетата, но те не му обърнаха никакво внимание.

По-малко от Рем момченце седеше на провисналата веранда и си играеше с количка. Косата му беше толкова руса, че изглеждаше бяла.

– Здрасти, Сами. Майка ти вкъщи ли е?

– Да, мис Луси. – После извика с цяло гърло: – Мамо! Мис Луси е тук!

През вратата излезе жена с пеленаче на ръце и дете на около годинка, лепнало се за крачола на панталона ѝ. Прощъпалчето имаше зачервени грапави петна и по двете си ръце.

– Добре си ни дошла, мис Луси. – Жената прокара пръсти през косата си, също руса, но не чак толкова светла като на момчето. – Това да не са внуците ти? Божке, момичето ти е одрало кожата.

– Те са моята радост и гордост. Теа, Рем, поздравете мис Кейти.

– Здравейте – казаха едновременно те, а Теа се опитваше да не зяпа странните червени петна на детето.

– Чух, че Шарона има някакъв проблем.

– Лишеи. Не знам откъде ги е пипнала, уж се опитам да поддържам чисто. Има и на главичката.

– Донесох ти специален сапун. Ще помогне. – Луси извади от раницата си увит в хартия сапун. – Мий с него ръцете и главичката, после ги подсушавай добре. Лишеите обичат влагата, затова гледай да подсушаваш старателно с чиста кърпа. А после това. – Извади малко шишенце от раницата. – Ще го разтвориш в много малко вода, да стане на паста. Мажеш с него лишеите и оставяш да изсъхне. Това е стрита на прах куркума – добави Луси – и е напълно безвредна. Би трябвало да помогне.

– Ще го направя както казваш. Много ти благодаря, мис Луси. В момента нямам...

– Не се тревожи за пари. Като направи Били от специалитета си, нека ми изпрати малко. А ако тези неща не помогнат на малката принцеска, обади се и ще измислим нещо друго.

– Непременно. Ще направя както каза. Сложила съм ментов чай да заври на слънце отзад. Искате ли да изпием по чашка?

– Звучи чудесно, но имаме още да пообиколим. Ти иди да намажеш детето. И после ще кажеш дали има подобрение.

– Много ти благодаря, мис Луси.

Щом се отдалечиха, Луси каза:

– Бедната Кейти изгуби татко си от миньорската болест преди няколко години, а майка ѝ почина миналата зима от пневмония. Трудно е, когато няма на кого да се опреш.

– А какъв е специалитетът? – попита Теа.

– О, домашна ракия, миличка. Били прави страхотна ракия. Много работи той, горкият. Понякога попрекалява със собственото си производство, но иначе здраво работи. Той е добър съпруг и добър баща.

Отбиха се в още няколко къщи и навсякъде Луси оставяше я сапун, я свещ. Вземаше пари, когато продуктът беше по поръчка, или се уговаряше за бартер, когато хората не можеха да платят.

Докато се приберат, кучетата толкова се бяха уморили, че веднага легнаха. Теа седна с брат си и баба си на задната веранда с кана студена лимонада и поръсени със захар курабийки.

– Ти всички в планината ли познаваш, бабче?

– Които живеят наблизо – да, повечето. Някои хора не са общителни, затова не ги закачам, освен ако сами не ме потърсят за нещо. Ако имат нужда от помощ, като Кейти или стария Карл с болките в ставите, помагам колкото мога. А ако аз имам нужда от помощ, ще я получа. Ей там имам почти четири кубика дърва за огрев. А ако зимата е студена и не ми стигнат, някой ще докара още. Така стават нещата тук и точно така трябва да бъде.

Всеки ден носеше ново приключение. Имаха и задачи, да, но дори те бяха забавни. Само при бабчето Теа можеше да издои крава или да гледа как Рем дои коза. Хранеха кокошките и събираха яйцата. Луси ги научи как да правят специалния ѝ сос, който вървеше чудесно с шунка, яйца и овесени ядки.

Вечер им беше позволено да стоят до късно на верандата. Луси знаеше всичко за съзвездията и Рем много бързо се научи да ги посочва в небето и да не бърка имената им.

Една вечер дори видяха падаща звезда и Рем реши, че ще стане астронавт. Освен това вечер се редуваха да четат на глас от книгата, която заедно бяха избрали в началото на двете вълшебни седмици.

Можеше да е всяка книга, а бабчето никога не казваше: „Не, тази книга не става“.

Казваше им, че историите са лепилото на света. Най-хубавото беше как си преправяха гласовете, когато четяха репликите на различните герои. Теа трябваше да признае, че на Рем това много му се удава, че е истински талант – говореше ту ниско, ту високо, правеше гласа си да трепери или да звучи ядосано, според случая. И не само гласа си променяше, а и лицето – ту ококорваше очи, ту ги присвиваше, мусеше се или се усмихваше широко.

И четеше гладко, дори дългите думи не го затрудняваха.

Луси казваше, че той има вроден актьорски талант, точно като вуйчо си Калеб, но понеже щял да става астронавт, може да снима филми на Марс.

Луси винаги слагаше първо Рем в леглото, а Теа лежеше в своето и слушаше гласовете им през коридора. Рем винаги засипваше баба им с милион въпроси, особено преди лягане.

А после Луси идваше при нея и присядаше на ръба на леглото ѝ.

– Какво ще сънуваш тази нощ?

– Омагьосана гора.

– Звучи обещаващо. – Луси приглади косата ѝ назад. – Там има ли феи и елфи?

– Да, освен това и зла вещица, която има лоши кучета с остри зъби и криле. Вещицата иска да управлява гората и всичко, затова трябва да има и голяма битка. А една млада магьосница, един елф, също и една фея, те тримата трябва да... ъъ, да обединят силите си, за да победят злата вещица. Ще има и някакво изпитание, сигурна съм. Но не знам какво. Трябва да го изсънувам.

– Така и ще стане. – Луси се наведе и я целуна по бузата. – Може би един ден ти ще запишеш сънищата си, а Рем ще ги изиграе на сцената. Хайде, скъпоценната ми, затвори очи и сънувай. Утре ни чака цял един нов ден.

И както правеше почти всяка нощ, Теа затвори очи и започна да измисля съня си.

Сутрин се събуждаше рано, както се събуди и в онова последно утро на невинност, и задължително записваше съня си черно на бяло. Гората с големите стари дървета, сините листа, златните ябълки и лилавите круши. Злата вещица Мог с дългата черна роба с качулка и странни символи.

Добави и илюстрации, макар че рисуването не ѝ се удаваше твърде добре. Измисли имена за героите си – младата магьосница се казваше Гуин, феята беше Туинк, а елфът – Зед. Злите крилати кучета нарече Уени.

Другото щеше да го запише по-късно, което не беше проблем, защото за разлика от другите хора, тя не забравяше сънищата си.

Оправи си леглото, защото това беше едно от правилата на баба, после си изми зъбите. Преди да се облече, провери дали през нощта не са ѝ пораснали гърди.

Уви, не, нищо че първият цикъл ѝ беше дошъл два дни след дванайсетия ѝ рожден ден този април.

Имаше спортен сутиен за всеки случай, но беше тъпо да го носи, щом няма какво да сложи в него. Спортен сутиен, какво глупаво име, мислеше си тя, докато сплиташе косата си на една плитка като бабчето.

Ако можеше да спортува, за да се покажат гърдите ѝ, щеше да го направи!

Огледа се в огледалото и се зачуди как ли би изглеждала, ако имаше бял кичур като баба. Този кичур винаги ѝ се беше струвал някак вълшебен.

От друга страна, според семейните истории, този бял кичур се бе появил буквално за една нощ, когато дядо, когото Теа познаваше само по снимки и разкази, загинал в мината.

Един ден Теа щеше да се омъжи, но не искаше съпругът ѝ да умира. Искаше да са щастливи за вечни времена, както се случваше в сънищата ѝ.

И понеже се сети за Захария Ланиган, тръгна към стаята на баба си. Там я посрещна оправеното легло, защото бабчето винаги ставаше първа, уханието на хълмовете заради вазата с диви цветя на тоалетката и лекият вятър, който полюшваше тънките пердета на отворените прозорци. И снимката в кафява кожена рамка на русокос мъж с очи синьо-зелени като морска пяна – така наричаше този цвят майка ѝ, когато декорираше някоя къща.

Беше красив – не като момчето на мечтите ѝ Ник Джонас, защото мъжът на снимката беше много по-стар, но пак беше красив.

Луси казваше, че сама е направила снимката за трийсетия му рожден ден.

По-малко от година по-късно дядо ѝ беше загинал при едно срутване в мината.

– Съжалявам, че е станало така – прошепна Теа на снимката и докосна леко рамката. – Баба... Луси... още ѝ липсваш. Знам го. А мама – дъщеря ти Кора – още мисли за теб на Деня на бащата и на Коледа, и на рождения ти ден, също на датата, на която си загинал, а понякога и без повод. Според нея, брат ми Рем има като твоите брадичка и уста, и май наистина е така. Както и да е...

Не се сети какво друго да каже на рамкираната снимка, затова слезе долу.

Луси си пиеше кафето на задната веранда.

– Добро утро, меденката ми. Нещо хубаво ли сънува?

– Аха. Злата вещица Мог. Има остра черна брада, а очите ѝ са почти черни.

– Леле, явно от пръв поглед си личи, че е зла!

– Ако намери Скъпоценния камък на древните преди Гуин, Туинк и Зед, ще зароби всички и ще властва над гората, хълмовете, долините и реката от другата страна.

– Значи твоите хора не трябва да губят време! Възхищавам се на фантазията ти, мъничката ми, и се чудя какво ли ще направиш с нея. Рем още спи.

Теа кимна и се наведе да почеше по главите двете хрътки, проснали се в краката на баба ѝ.

– Какао е в леглото при него.

– Спят сладко, така че няма да ги закачаме. Легнахме си късно, нали така? Ти защо не заведеш Астер в плевнята за доене? Ще нахраним момичетата и ще видим какво са снесли. А с млякото на Моли ще правим сапуни.

– Рем не трябва ли да ни помогне със задачите?

Луси я погледна кротко и стана.

– Ако ти спеше сладко, щях да помоля него да ми помогне, така че да се наспиш.

– Добре.

– Ще оставим на него да измие яйцата от курешките.

– Да, обаче на Рем това му харесва.

– Работата си е работа, дори когато ти е приятно да я вършиш. Като приключим с доенето, ще заведем Астер на другото пасище. А довечера ще я приберем в плевнята. Задава се буря. От лошите.

Теа погледна към синьото небе, прошарено тук-там от пухкави бели облачета. Но дори не ѝ хрумна да се усъмни в прогнозата на баба си.

– Добре.

– Иде буря – каза отново Луси.

Теа отведе Астер в плевнята. Това всъщност ѝ беше приятно, но както каза Луси, работата си е работа.

Обичаше да дои кравата, да гледа как млякото шурти под налягане във ведрото. Някои от приятелките ѝ у дома смятаха това за гадно, но на нея ѝ харесваше.

Докато Астер хрупаше зърно, Теа изми внимателно вимето ѝ и го подсуши. После изми ръцете си и намаза вимето на кравата със специалния мехлем, който баба ѝ приготвяше.

Дръпна няколко пъти, за да изтече първото мляко, в което можеше да са останали някакви външни замърсители, преди да нагласи ведрото под Астер.

След това започна забавната част, същинското доене. Отначало млякото шуртеше по стените на чистото празно ведро, после, след като ведрото се понапълни, звукът се промени.

Теа обичаше да пее в ритъма на ведрото, а вярваше, че това се харесва и на Астер. Когато първата цицка омекна и провисна, тя мина на следващата, която още беше твърда и еластична на пипане.

Представяше си как близо до нейната вълшебна гора друго момиче дои крава на една зелена поляна. Момичето не знаеше нищо за проблемите в гората, за мисията и битките, които можеха да я превърнат в роб, ако злото победеше доброто.

Докато доеше, Теа реши да включи момичето в съня си. А после млякото свърши.

Теа сложи капака на ведрото и го понесе към къщата, трябваше да го прецеди и налее в голям стъклен буркан. Завари Рем на мивката да мие днешните яйца.

Косата му беше рошава и щръкнала, а на бузата си имаше зачервена бръчка от възглавницата.

– Нахрани ли Какао?

– Да, да. Много беше гладна. Аз също умирам от глад.

– Ти винаги си гладен.

– Баба каза, че може да закусим с бъркани яйца и шунка, овесени ядки със сирене и препечени филийки с конфитюр. Има яйца от вчера, но трябва да измия тези. Целите са омазани с кокошо ако!

Теа само завъртя очи.

Докато седнат на закуска – вече и тя умираше от глад! – животните бяха нахранени, ведрото за доене беше сложено в миялната машина на висока температура, а кучетата лаеха като луди по катеричките, които се опитваха да отмъкнат храна от хранилките за птици.

До обед щяха да правят сапун.

Луси имаше поръчка от магазина в градчето, също и няколко специални частни поръчки, които щяха да минат първи.

Луси наричаше правенето на сапун студено топене, но от толкова работа човек определено се загряваше!

Имаше си специални съдове за направата на сапуна, всякакви масла и органични бои, също млякото на Моли и пепелива вода, сушени билки и цветя.

Всички трябваше да са с дълги ръкави, с ръкавици и предпазни очила. И макар Теа да беше почти тийнейджърка, Луси отсече, че ще трябва да мине още една година, преди да ѝ повери пепеливата вода и изливането на горещия сапун в калъпите.

Но поне ѝ позволи да отмери маслата и да ги загрее. След като Луси добави пепеливата вода и сместа заприлича на смес за кекс, на Рем се падна да добави боите, а на Теа – млякото на Моли.

Направиха една партида със сушена лавандула, друга – с розмарин, трета – с овесени ядки, а накрая и любимия сапун на Теа – със смес от венчелистчетата на различни цветя.

Луси удари няколко пъти калъпите в плота, за да изчезнат въздушните мехурчета, после ги остави настрана да стегнат. Щеше да мине цял ден, преди да ги разреже на отделни сапуни. После още две седмици, преди да сложи етикета си на всеки сапун и да го върже с канап за красота.

Това беше толкова много работа за някакви си сапуни, но хората търсеха марката на бабчето, „Планинско вълшебство“, купуваха също свещите, лосионите, солите за вана и другите неща.

Хора от цялата страна, които идваха в Рожков дол на път към планините или просто спираха в градчето по пътя си към друго място, влизаха в магазина за занаятчийски стоки и купуваха нещата, които баба изработваше в кухнята у дома.

На Теа ѝ беше приятно, че непознати хора ще купят и използват нещо, в направа на което е участвала и тя.

– Е, свършихме си работата. – Луси свали ръкавиците и прокара ръка по челото си. – Ще хапнем нещо леко за обяд, после ще отскочим до града да занесем готовата стока. Май не сме приключили напълно с работата, а?

– Ще ни купиш ли сладолед на клечка? – попита Рем.

– Това звучи добре, а и вече става горещо, като гледам. Хрумна ми и друга добра идея, впрочем, предвид какви чудесни помощници си имам. Какво ще кажете да направя пица за вечеря, а за десерт – горещ шоколад с домашно приготвен ванилов сладолед?

Рем нададе силен вик и се хвърли да прегръща бабчето.

– С черешка отгоре?

– Че как без черешка.