Ерата на Тейлър Суифт

История на произхода

„Тейлър Суифт“

Тейлър Суифт израства в малък град. Подобно на много други родени звезди, няма търпение да излезе и да види света отвъд мола и методистката църква, гимназията и трибуните на футболното игрище. Тези ранни години са останали с нея не само като спомени от детството, но са отразени и в първия издаден от нея албум – „Тейлър Суифт“. Това е единственият от албумите ѝ, който няма собствена специална секция на турнето „Епохи“, въпреки че повечето от песните са се появявали в частта, в която Тейлър изненадва публиката с мелодии, които не са в постоянния списък на композициите за шоуто. Темите и препратките, които използва в дебютния си албум, са изразени по-просто, отколкото ще бъдат в зрялото ѝ творчество, но въпреки това тя си остава Тейлър Суифт. Сцените са поставени и историите са разказани по начин, който примамва хората като песента на сирена. Тейлър носи къси черни рокли (и дънки – те никога не излизат от мода) с каубойски ботуши, а не с високи токчета, а историите са посветени на вечната тема за копнежа по любовта. Тейлър ще разкаже по различен начин за формиращите се преживявания от дебютния си албум: гаджето от родния град с пикапа „Шевролет“ в „Сега е проклетият

Сцените са поставени и историите са разказани по начин, който примамва хората като песента на сирена.

сезон“ („вечност“) („’tis the damns season’/evermore“) е направо като от „Тим Макгроу“ („Tim McGraw“), а „Среднощен дъжд“ („Полунощи“) („Midnight Rain/Midnights“)се бори с избора между традиционния живот и примамката на славата. „Тейлър Суифт“ ни връща към лятото, когато е взела своето решение.

„Тейлър Суифт“ е интересен за историци, които искат да научат историята на нейния произход, но също така е изумително постижение в писането на песни сам по себе си. Тейлър е само на шестнайсет години, когато излиза нейният едноименен дебютен албум. Подобно на повечето тийнейджъри тя обръща голямо внимание на хората около себе си и най-ранните ѝ истории се развиват в свят, който много прилича на родния ѝ град Уайомисинг, Пенсилвания (с население 11 122 души), или на Хендерсънвил, където учи в гимназията (с население 62 257 души). По времето, когато „Тейлър Суифт“ излиза на пазара, Тейлър е изгряваща звезда на световноизвестната музикална сцена в Нашвил (население 689 447 души) – място, известно с това, че уважава таланта за писане на песни. Тейлър си е осигурила договор за запис на песни още на зрялата четиринайсетгодишна възраст1 и никога няма да забрави, че именно способността ѝ да разказва истории и да сътворява въображаем свят ѝ е помогнала да стане звезда. Второто ѝ най-полезно умение е огромният ѝ устрем, който ѝ помага, когато тръгва на радиотурне, обикаляйки страната и представяйки се на програмните редактори – хората, които решават кои песни да се пускат по радиото. Да изнесеш страхотно представление пред шепа възрастни хора в конферентна зала не е лесно за никой изпълнител, но Тейлър има естествена увереност, която помага на тези важни играчи от бранша да я заобичат, особено когато продължава да се завръща и да ги угощава с нови песни и още час в учтивата си усмихната компания2. Може и да стоят в конферентна зала в центъра на Нашвил, но музиката на Тейлър ги отвежда на съвсем друго място.

В дебютния си албум Тейлър ни пренася в идилично малко градче край езеро, където хората карат пикапи и първата любов може да продължи вечно – ако просто другият човек се отнася правилно с теб. Началните редове на официалната първа песен на Тейлър Суифт, „Тим Макгроу“, ни пренасят в звездна нощ в Джорджия. Любовта ти се вглежда в очите ти и ти казва колко са красиви. Кой не би искал да отиде на това място и никога да не се върне? Тейлър създава рай от черни пътища и веранди, безопасен и уютен, точно като най-ранните ни романтични мечти. Ако това ви звучи като прегръдката на песен, Тейлър също е мислила така. По време на първото си турне слиза в публиката по средата на „Тим Макгроу“, за да прегърне феновете си и да им благодари, че са дошли, преди да скочи обратно на сцената, за да завърши безпроблемно песента за горчивината на първата любов. Песента е и заявление за процеса на писане на песни на Тейлър Суифт: може да пише цветисти сравнения като всеки (измъчен) поет, но ще им придава обрат. Момчето, което харесва, сравнява сините ѝ очи с блещукащи звезди, точно както Ромео прави с Жулиета в известната им сцена на балкона. Но вместо да му се отдаде, Тейлър го прекъсва, като закачливо му казва, че говори лъжи. Въпреки че дебютният ѝ албум идеализира първите връзки и това, което би могло да се случи, Тейлър не го запълва с песни, изпъстрени с грандиозни и раздути метафори за любовта. Вместо това изгражда вселена от конкретни, значими детайли, които си спомня от собствения си опит – от малката черна рокля, която облича, за да танцува с момчето в „Тим Макгроу“, до шала, който по-късно ще остави в дома на нечия сестра.

Като за първа песен, „Тим Макгроу“ е перфектна предпоставка за темите на албума и цялата ѝ бъдеща кариера. В нея се разказва за истинско юношеско преживяване, но също така и за по-голямата мечта на Тейлър: да бъде призната заради музиката си. Песента е пълна с метафори, които показват, че Тейлър копнее да бъде видяна и чута заради лирическия си талант. Не просто обявява, че луната и звездите блестят, а че светят като „прожектор“. Не просто казва „слушайте ме“, а казва, че един ден ще я чуете по радиото. Всъщност думата „радио“ се появява в четири от песните в албума „Тейлър Суифт“, което показва накъде водят мислите на Тейлър. Този избор на думи разкрива къде се е намирала в живота си. В тази книга ще открием, че думите на Тейлър имат дълбоко лично значение за нея, но също така разкриват нейния житейски път – Тейлър е тийнейджърка, когато написва „Тейлър Суифт“, така че е естествено думата „момиче“ да присъства в пет песни от албума: такъв е бил светът на Тейлър. С течение на времето начинът, по който тя използва думата „момиче“, ще се промени драстично, особено в продължилата през цялата ѝ кариера борба за доброто и лошото момиче. На този етап обаче да бъдеш момиче не е сложно. Ако си момиче, си точно там, където трябва да бъдеш по логиката на Тейлър Суифт – край езерото, със своя любим, под лунната светлина. Тънкият гений на избора ѝ на думи в „Тим Макгроу“ е, че не е нужно истински да искаш светлината на прожекторите, за да споделиш копнежа на Тейлър за нея: просто искаме да се чувстваме специални. Ярките светлини на славата тепърва предстоят за Тейлър. Вместо това този албум е осветен от звездите, които са пръснати в текстовете на песните. Засега тя е тийнейджърка, която пише песни на пода в спалнята си и се надява, че някой ще ги хареса.

Въпреки че звученето на албума „Тейлър Суифт“ е органично, изпълнено от китари и барабани на живо, историята на запознаването ни с този запис е любопитно дигитална. Една нова технология се появява в точното време за човек, който иска да се свърже с други хора, които се чувстват като нея: социалните медии. Трудно е да си представим времето преди това, но Тейлър и социалните медии са млади заедно. Като всеки тийнейджър по онова време тя публикува новини за живота си, макар че постовете ѝ бързо преминават от дните в училище към живота в автобуса по време на турне, допълнени с изправената коса и тежката очна линия (уроците за грим в YouTube все още не са измислени). Звездите се подреждат така, че Тейлър да започне кариерата си на автор на песни в момент, когато културата става все по-малко официална и бляскава и започва да търси по-узнаваеми звезди. Освен че стиска ръката на всеки програмен редактор в Нашвил, Тейлър изгражда империята си ръчно, момиче по момиче, чрез социалните медии и лично. През 2021 г. една фенка, Холи Армстронг, говори пред подкаст, посветен на по-ранната музика на Тейлър, „Наследството на Суифт“3. Oписва как е гледала Тейлър да свири на песъчлив тротоар във Флорида, когато е била на 12 години, а Тейлър – на 13. Сетът на Тейлър включвал песен отпреди появата на „Тейлър Суифт“, наречена „Късметлия“ („Lucky You“), и кавър на песен на кънтри легендата Патси Клайн. След това Холи се наредила на опашка с още трима души, за да поговори с тази готина нова певица. Двете с Тейлър говорили за обикновени неща, като любимия им цвят (лилаво) и блузите им (на тази на Холи имало надпис „American Girl“ („Американско момиче“), а на тази на Тейлър – розова пеперуда). Към края на краткия им разговор Холи вече има чувството, че се е сприятелила и се е превърнала в отдадена фенка: „Не мисля, че Тейлър дори наистина е предполагала, че ще стане толкова известна, колкото е. Човек просто не мисли по този начин. Когато установиш „приятелска“ връзка с някого и той свири на китара, занимава се с музика, това е готино, искам да слушам музиката му“. Холи е просто едно от момичетата, към които Тейлър насочва светлината на прожекторите и които разказват на приятелите си за този албум с песни, посветени на момичета като тях. Пак те се обаждат в радиостанцията по стационарния телефон и искат да им пуснат нейните песни. И използвайки новите технологии, които съвсем наскоро са станали достъпни, влизат в интернет (тук трябва да си спомним звуците на модемната връзка, защото е 2003 г.) и коментират в MySpace на Тейлър, надявайки се тя да отговори.

В навечерието на излизането на „Тейлър Суифт“ да бъдеш попзвезда изисква методи, напълно различни от тези днес. Когато виждате любимия си певец, това обикновено е по телевизията или на корицата на списание, където той или тя имат предимството да се представят в пълния си блясък; интервюто е смекчено от публицистите и съкратено от редакторите. Всъщност между знаменитостите и феновете стоят много пазачи, включително тези, които управляват звукозаписната индустрия и избират кои щастливци ще получат договор за запис. Трудно може да се очаква от едно шестнайсетгодишно момиче да се ориентира в тази гора от натиск от страна на възрастните. Преминаването от липсата на такова нещо като социални медии към съществуването на сайт като MySpace е огромен технологичен скок, но Тейлър е на точната възраст и с точното разположение, за да се възползва. Сара Карсън, която публикува материал в „Ню Стейтсмън“ през 2021 г., си спомня за пламенните дни на нейното увлечение преди албума „Безстрашна“ („Fearless“)на Тейлър Суифт, описвайки привлекателността на певицата, която пише най-изумителната музика, чието действие се развива в полумитична Америка, но също така публикува в интернет като нормално момиче. Един от постовете на Тейлър гласи: „Седя в клас и пиша бележки на моята също толкова откачена русокоса най-добра приятелка“.4 Тейлър от ерата на MySpace дори понякога ругае – нещо, което Тейлър от албумите не започва да прави, докато не се озъбва за първи път на „репутация“, което показва, че Тейлър използва социалните медии точно като всяко друго момиче по онова време, тествайки границите на допустимото в начина, по който изразява себе си, и позволявайки на феновете си да разберат коя е тя, когато възрастните не са наоколо. Сара пише: „Самата музика беше само половината от привлекателността ѝ [...] Другата половина беше – и за много фенове все още е – стремежът да я разберат. Търсехме скрити значения в текстовете на песните ѝ, разкодирахме тайните послания, които тя криеше в бележките към песните, и създавахме шеги и фенски теории“.5 Тези тайни послания, независимо дали наистина са кодирани, или просто са оставени някъде, където само някои хора ще ги забележат, се превръщат във важен начин, по който Тейлър говори на феновете си. Създала е перфектно напрежение: между приканващите ѝ текстове и топлата ѝ личност имате чувството, че я познавате като човек, но тя пръска загадки и мистерии из цялото си творчество, за да ангажира естествения ви човешки стремеж да дешифрирате и разгадавате.

Тейлър намира своето място в света на кънтри музиката, но повечето от ранните ѝ фенове не са точно последователи на жанра, който е предназначен предимно за техните родители. Тейлър е тази, която кара феновете си да заобичат кънтри музиката чрез самата сила на песните и личността си. Възможно е също така, израствайки в Пенсилвания, а не в някой от по-типичните за кънтри музиката щати, да е видяла кои елементи работят в жанра и да ги е подбрала, за да отговарят на собствените ѝ цели. Талантлив разказвач като Тейлър знае как да помогне на слушателите да се отърсят от недоверието си. За да се превърне в кънтри певица, на Тейлър ѝ се налага да възприеме няколко Нашвилски стила, като звънък южняшки акцент, за да продаде тези песни, в които се разказва за пикапи. Още от самото начало на кариерата си разбира, че личността е важна част от маркетинга на музиката ѝ, която е просто друг вид разказване на истории. Нейната личност е вплетена в самата същност на музиката и текстовете ѝ и е сведена до най-убедителното послание на Тейлър Суифт: здраво момиче, чийто свят все още е малкото ѝ родно градче, съседите и улицата, на която живее. По-късно Тейлър ще каже: „Мисля, че при мен се наблюдава интересно забавяне на емоционалното израстване. Тъй като пиша песните си няколко години преди да ги издам, винаги съм изглеждала с две-три години по-млада, отколкото съм била в действителност“.6 Въпреки че Тейлър е толкова млада, все пак е малко по-възрастна от много от феновете си, когато излиза „Тейлър Суифт“, а една или повече години са много дълъг период, когато си на шестнайсет. Една от причините Тейлър да се превърне в модел за подражание и „голяма сестра“ за много момичета е начинът, по който пее за собственото си близко минало с такава нежност и непосредственост, докато също така имаме възможността да наблюдаваме как се развива животът ѝ в MySpace и Tubmlr, или, все по-често, в заглавията на вестниците. Песните, които по-късно ще се превърнат в мултиплатформената вселена на Суифт, озадачават останалите тийнейджъри в училището на Тейлър, които са я чували да пее на конкурси за таланти и събирания. Решението да пише песни в жанр, който не се смята точно за готин в емо ерата от началото на 2000-те години, довежда до това, че съучениците ѝ казват да „върви да си свириш това кънтри „бийп“ (редакция на Тейлър).

Ранните преживявания на Тейлър, когато е била социално изолирана в училище (първата песен, която тя пише за „Тейлър Суифт“, е „Извън“ („The Outside“), посветена на самотата), я карат да търси връзка другаде. Спомня си: „Имах двойствен живот. През деня се разхождах, говорех с хора, ходех на училище, зубрех за тестове и се влюбвах в момчета, а след училище отивах в центъра „Мюзик Роу“ в Нашвил и пишех песни за тези преживявания“.7 Отхвърлянето от обществото се превръща в гориво за писането на песни, нещо, което тя никога няма да преодолее, за което свидетелства самотата, присъстваща на всеки етап от житейската история в „Сама си, хлапе“ („Полунощи“) („You’re On Your Own, Kid/Midnights“). Това също така подхранва решителността ѝ. Разказвала е как е събрала смелостта да се обърне към звукозаписните компании още като тийнейджърка: „Защото знаех, че никога няма да мога да почувствам отхвърлянето, което почувствах в гимназията. Защото в музикалната индустрия, ако ще ти отказват, поне ще бъдат учтиви.“8 Другите момичета усещат, че Тейлър иска да се свърже с тях. По времето, когато излиза първият ѝ албум, тя организира дълги събирания, на които се среща и разговаря с феновете си на четири очи по четири часа. Когато някой от феновете иска подписа ѝ, често получава страница с персонализирани бележки, в които Тейлър изразява надежда, че тази година в училище е минала добре, и им казва, че скоро ще се видят. По-късно, когато феновете ѝ наброяват милиони, няма да може да прегърне всички или да отговори на всеки имейл, но интересът на Тейлър към установяването на лични контакти никога не стихва. В наши дни може да пусне коментар на особено креативен TikTok или да изпрати подарък на човек, който е създал общество на Тейлър Суифт в колежа си. Това е заложено дори в начина, по който пее – известна е с директния си вокален стил, в който почти няма забежки и излишества, а вместо това имаш чувството, че е до теб, че води разговор, изпълнен с въздишки и смях – нещо, което ще усъвършенства и с което ще ни опустоши в бъдещите си албуми. След това идва ред на кодираните послания, които могат да разчетат само феновете. Това, което е започнало с кодове в текстовете на обложките, завършва с преброяване на птиците на фона на селфитата ѝ в Instagram, като подсказка към следващия презапис.

Знаем, че Тейлър винаги е посрещала феновете си с отворени обятия и продължава да го прави с всеки нов албум – независимо дали става дума за чисто нов материал или за дългоочаквано преиздаване. Но защо самата ѝ музика създава такова безопасно и уютно пространство? Би трябвало да е очевидно, че един албум на тийнейджърка ще бъде създаден от тийнейджърска гледна точка, но сравняването на първия албум на Тейлър с тези, които са я вдъхновили, като например „Тъга“ („Blue“) на Лиан Раймс, показва, че това не е задължително. Младите момичета често са карани да пеят от по-зряла гледна точка, за да разширят аудиторията си – „Тъга“ е пълен с препратки към това да обичаш мъжа си и да бъдеш жена, което би прозвучало странно от устата на едно 13-годишно момиче. Тейлър поема по различен път, като пише нови, класически песни, които звучат идеално за хора на всякаква възраст, независимо дали си все още млад, или просто си спомняш онова невинно време. Албумът „Тейлър Суифт“ създава толкова гостоприемно усещане особено за момичетата, защото действието се развива в свят, в който момичетата създават правилата. Дори и днес има сравнително малко модели за подражание за момичетата; списанията за тийнейджъри често поставят Тейлър, която вече е на трийсет години, на корицата, тъй като не се е появил никой, който да заеме нейното място. Действието на „Тейлър Суифт“ се развива в един невинен свят, лишен от обичайния дисбаланс на силите. Текстът на „Остани красива“ („Stay Beautiful“) описва квартал, в който момичетата се спотайват по ъглите и разговарят помежду си за това дали определено момче знае, че е красиво, или не. Това е свят, в който момичетата са тези, които търсят. Отначало индустрията на кънтри музиката отблъсква Тейлър, защото „момичетата не слушат кънтри музика“. Нужни са им нейната силна артистична визия и седем пъти платинен дебютен запис, за да променят мнението си.

Освен че има отличителна гледна точка, Тейлър притежава и друго нещо, което великите художници често имат: музи. При Тейлър Суифт тези музи са почти изключително момчета, като в луксозното издание се промъква една сладка песен за приятелството („Аз съм само аз, когато съм с теб“ („I’m Only Me When I’m With You“), вдъхновена от най-добрата приятелка на Тейлър, Абигейл). В следващия албум, „Безстрашна“ („Fearless“), Тейлър все още ще се вдъхновява от Абигейл, а с течение на времето източниците ѝ на вдъхновение ще започнат да включват не само романтични партньори, но и презрени врагове и дори медиите като цяло. Музите са били част от творческия процес на художниците и поетите в историята – тяхната красота вдъхновява артиста да улови завинаги определен момент, като например когато момчето в „Сълзи по китарата ми“ („Teardrops On My Guitar“) поглежда Тейлър и тя бързо се усмихва, за да прикрие чувствата си на несподелена любов (добра практика за запазване на достойнството, когато журналистите за стотен път я питат за любовния ѝ живот). С течение на времето медиите започват да умуват относно музите на Тейлър и каква е „истинската история“ зад песните, докато всъщност най-вълнуващата част е как тя превръща всички свои музи в произведения на изкуството. Тейлър развива закачлив подход към това, което слушателите може да са чували за нея и нейните музи: в песента от албума „1989 (Версията на Тейлър)“1 „Това ли е краят? (Версията на Тейлър)“ („Is it over Now?“) тя се позовава на трагична и широко разпространена снимка от 2013 г., на която изглежда изключително тъжна на лодка след спор, който слага край на връзката ѝ. Невинаги е лесно да си муза, както някои от тях са разбрали твърде добре, но компенсацията е, че уникалността ти ще бъде увековечена за всички времена. Тейлър не е единственият творец, който е написал някои от най-трайните си творби за това, че се е влюбил в симпатично момче; спомнете си сонетите на Уилям Шекспир към неговата „Прекрасна младост“. „Дали със летен ден да те сравня“ е почти толкова романтична и запомняща се, колкото и „Нашата песен“ („Our Song“). И Шекспир, и Тейлър са писали, подтиквани от чувство на копнеж. Макар че в реалния живот влюбеният притежава властта, изпълнителят има последната дума – нещо, което Тейлър ще подчертава отново и отново, като отстоява правата си както в артистичен план като автор на песни, така и като законен собственик на музиката си. Щом иска да говори за реални събития от живота си, значи ще го направи. Тя ще се обръща към личните си спомени отново и отново и ще започне да анализира себе си, както и хората около себе си, превръщайки се в своя собствена муза в саморефлексивни песни като „Антигерой“.

„Тейлър Суифт“ запечатва последния момент, преди Тейлър да стане известна. В него изкристализира мирогледът, с който е израснала и върху който ще гради целия си живот и кариера. Това е един прост свят, в който любовта и семейството са всичко, от което се нуждаете. Във всеки албум ще научаваме повече за Тейлър и как изглежда идеалната ѝ любов, често чрез връзката ѝ с дома. Тейлър от песента „Мой“ от „Говорѝ сега“ („Mine/Speak Now“), написана между осемнайсет и двайсет години, ще цени чекмеджето с лични вещи, което държи у приятеля си. Този домашен образ на любовта ще се повтаря многократно. Говорейки за написването на „Любим“ („Lover“) през 2019 г., Тейлър казва: „Когато младите хора преминават от живот в семейството си към това да съчетаят живота си с някой друг, това всъщност е като най-дълбокото нещо“.9 Изграждането на дом е в основата на концепцията на Тейлър за идеалната любов: двайсет и седем годишната Тейлър от „репутация“ („reputation“) ще споделя дома и домакинската работа с партньора си; трийсетгодишната Тейлър от „Любим“ ще построи цялата проклета къща.

„Песента на Мери (О, Боже мой!)“ („Mary’s Song (Oh My My My)“) представя идеалната връзка на Тейлър на четиринайсетгодишна възраст. Всичко е свързано с дома и оставането там: двама души се срещат като деца, женят се млади и прекарват живота си заедно в същото малко градче, където са родени. Спомените от детството им са общи; когато съпругът отнася новата си булка у дома, тя се връща в къщата, където са се запознали като деца. Дори когато са на седем и девет години, родителите им предполагат, че са се влюбили. Песента е написана и поднесена по такъв старомоден, искрен начин (и направено толкова добре), че направо изпарява феминизма от мозъка ви. Тийнейджърката Тейлър мечтае да намери любовта много рано и да може да разчита на нея – разбираема цел. Качеството на „Песента на Мери (О, Боже мой!)“ е в състояние да пренесе слушателя в една фантазия – дори онази, която няма желание да прекара живота си на верандата, омъжена за първото момче, което е зърнала. Това е знак, че макар талантът на Тейлър за писане на песни да е изграден върху относителността, тя не разчита на нея. В сърцето си изгражда светове и разказва истории и иска от вас само да потиснете недоверието си достатъчно задълго, за да я чуете наистина. Може да ви отведе навсякъде; трябва само да ѝ се доверите.

Къде ще отиде Тейлър по-нататък? Към върха.

Последната приказка

„Говорѝ сега“

(„Speak Now“)

Първите три албума в кариерата на Тейлър – „Тейлър Суифт“, „Безстрашна“ и „Говорѝ сега“ – са написани, докато е била изковавана в огъня на тийнейджърството, превръщайки се от обикновено дете в искряща суперзвезда. Тейлър винаги е била тясно свързана с момичешката възраст и никога няма да загуби тази игрива, невинна част от себе си. Но момичешката възраст трябва да свърши, често в пламъци. Далеч в бъдещето, в албума „Полунощи“ („Midnights“), Тейлър ще напише песен за края на своето момичешко детство, наречена „Щях, можех, трябваше“ („Would’ve, Could’ve, Should’ve“), и ще се върне назад, за да прегърне Тейлър от „Скъпи Джон“ („Dear John“). Знае, че тя преминава през Рагнарьок на момичешката възраст, освобождавайки се от старите си убеждения, за да може да се появи жената. Това е неизбежно, но опустошително (трябва ли просто да се върнем към „Безстрашна“ и да се престорим, че нищо от това не се случва?). Размишлявайки върху написването на „Говорѝ сега“, когато се подготвя да издаде презаписаната версия през 2023 г., Тейлър описва годините между осемнайсет и двайсет като „жизнено озарени от последната светлина на залязващото слънце на моето детство“27. Запазила е момичешкото начало за себе си и за нас, за още един албум.

Предишният албум на Тейлър, „Безстрашна“, е посветен на желанието да бъдеш преобразен с магическата пръчка на любовта и на трудностите да накараш останалия свят да се отнася с теб като с принцеса от приказките или просто като с човек. Тейлър трябва да се справи с нарастващата вълна от критики, вариращи от силата на гласа ѝ до даването на лош пример на децата.28 За да запази контрол, тя трябва да създаде свой собствен замък, като се превърне в девойка в песните и видеоклиповете си, а в същото време за свои любовни интереси да избира сладки, очарователни момчета (кой от нас?). С „Да живее“ („Long Live“), последната песен от „Говорѝ сега“, Тейлър приключва с ролята на принцеса. Песента се явява и нейно собствено изявление за живота на възрастните: тя описва себе си и приятелите си като „крале и кралици“, които навлизат в едно неизвестно бъдеще. От този момент нататък Тейлър се представя като владетелка – чуйте как нарича себе си „кралица“ в песни като „Празно място“ („Blank Space“) и „Кралят на моето сърце“ („King Of My Heart“). В песента от „Говорѝ сега“ „Замъците се рушат (с Хейли Уилямс) (Версията на Тейлър) (От съкровищницата)“ („Castles Crumbling, feat. Hayley Williams“) тя дори се смята за владетелка на империя, макар и постоянно застрашена от разпадане. Величествено е да я чуем как започва да владее силата си. Повече от десет години по-късно ще бъде още по-невероятно да я чуем да призовава мъжа, който е унищожил самочувствието ѝ в „Щях, можех, трябваше“. Тази болезнена и силна песен е още по-разтърсваща, като се има предвид, че в музиката си Тейлър е създала такъв очарователен портрет на своето момичешко детство.

Тейлър е на двайсет и една, когато излиза „Говорѝ сега“, и вместо колеж завършва университета на общественото мнение, в който се предлага специализация за печелене на награди „Грами“. Възрастта от петнайсет до деветнайсет години се споменава повече в песните на Тейлър, отколкото всички други възрасти, взети заедно. По думите ѝ късните тийнейджърски години са „най-емоционално бурното“, но и „най-идеалистичното и изпълнено с надежда“ време в живота на човек, като и двете са уловени в „Говорѝ сега“, който ѝ предоставя нови начини да бъде Тейлър.29 Има намек за Тейлър като знаменитост, но тя не пише песни за това колко ужасно е да си известен: „Исках едно нещо през целия [си] живот... Няма да го получа и после да се оплаквам от него“30. „Безстрашна“ има любопитно двойно съществуване. Това е най-продаваният албум за годината в Америка. Спечелва „Грами“ за албум на годината и въпреки че репутацията на тези награди постоянно намалява през годините, с едно озадачаващо пренебрегване след друго (Справедливост за Бионсе!), Тейлър се интересува от „Грами“, а следователно и феновете ѝ. За наградите „Грами“ гласуват музиканти и хора от индустрията и е естествено да искаш това признание от тези, с които работиш. Всъщност приемането е всичко, което всеки тийнейджър иска. Тийнейджърка, която е написала всичко за това, че е „Невидима“ („Invisible“) и „Извън“ („The Outside“) в дебютния си албум, би полетяла от гордост, ако ѝ връчеха най-златната от златните звезди за перфектна оценка.

Но въпреки че „Безстрашна“ е харесан от много, много хора, които са си го купили още през първата седмица... Чакайте, трябва да спрем тук и наистина да разгледаме тези данни за продажбите на „Безстрашна“. През 2008 г. общият брой на продадените албуми в Америка спада от 500 млн. на едва 428 млн., което е знак, че музикалната индустрия трябва да се притеснява откъде ще дойдат следващите 100 млн. долара.31 Тейлър се противопоставя на тази тенденция, като за една година продава 4 милиона копия от „Безстрашна“. Албумът едновременно е харесан от целевата си аудитория и носи облекчението и гласовете на гласуващите за „Грами“, които се нуждаят от това музикалната индустрия да продължава да печели. С изгряването на звездата на Тейлър все повече хора забелязват, че една тийнейджърка е възхвалявана като следващото голямо нещо в музиката, а това няма как да е правилно. Въпреки че „рокаджийската“ критика, която одобрява само музиката с китара, създадена от мъже, които пеят за пиене на уиски отвъд щатската граница, постепенно се смекчава и се заменя с по-„поптимистичен“ подход, който вижда стойността на по-широк спектър от музика, през 2008 г. все още има много необосновани саркастични подмятания.

Коментаторите започват да обсъждат гласа на Тейлър със заглавия като „Хей, някой забеляза ли, че Тейлър Суифт не може да пее?“32 Тейлър е раздразнена от ескалиращия скептицизъм относно таланта ѝ след историческата ѝ победа на „Грами“ (тя е най-младият изпълнител, спечелил награда за албум на годината до победата на Били Айлиш през 2020 г.): „Изведнъж хората се усъмниха в гласа ми [...] не бяха сигурни дали аз съм тази, която пише песните, защото понякога в миналото съм имала съавтори“.33 Тейлър реагира с характерната си ученолюбивост: взема уроци по пеене и се притеснява дали няма да загуби всичко, за което е работила толкова усилено.

Гласът на Тейлър е по-силен, отколкото някои критици ѝ признават. Не това е умението, което ѝ е осигурило звукозаписен договор, но има една трудна истина, която хората пренебрегват: това, че си наистина добър певец, не те прави попзвезда. Всъщност „най-добрият“ певец на сцената често е някой от беквокалистите.34 Способността да интерпретираш и продадеш песента на слушателя е всичко в поп музиката, затова певците с уникален тон и способност да разказват истории са най-обичаните за всички времена – от Боб Дилан до Бритни Спиърс. Обвиненията срещу певците за човешките им грешки довежда до толкова широкото разпространение на ауто-тюн, което е причината за роботизираното звучене на съвременните вокали, на което почти никой вече не обръща внимание, освен ако не се върнете назад и не се вслушате в певците от 90-те години на миналия век и преди това (насладете се на фалшивите нотки в старите вокали). Въпреки това Тейлър е добра певица. Има предимство в това да изпълнява красиво собствените си песни, защото ги е написала за своя вокален диапазон и силни страни, като например таланта ѝ да изрича сложни поредици от текстове или да предава думите почти шепнешком. Тейлър описва как „собствените ти песни са лесни... намираш онова място в гласа си, където не се напъваш, а просто се носиш“35. Дори звездни певици като Кели Кларксън намират изпълнението на песните на Тейлър за средно голямо предизвикателство. Версията на „Свободна“ („Clean“) на Кели е прекрасна, въпреки че като високо сопрано тя трудно уцелва землистите по-ниски ноти на Тейлър; нейната „Деликатно“ („Delicate“) е още по-сложна, защото песента има настойчива, повтаряща се линия, която не оставя място за криене. Не избирайте „Деликатно“, „Извън опасност“ („Out Of The Woods“) или „Любим“ („Lover“) за караоке! Ще се усъмните в себе си, когато наближите четвъртото идентично „мой“ в „Любим“, и ще се сринете. Точно тогава ще разберете силата на Тейлър като певица и как тя се отдава на изпълненията си.

Попарена от рокаджийските коментари около „Безстрашна“, Тейлър решава, че трябва да напише сама всяка песен в „Говорѝ сега“, както и да продуцира и да допринесе за много от собствените си вокални хармонии. В дебютния си албум Тейлър е написала сама три песни, сред които и открояващата се „Нашата песен“, и си сътрудничи с брилянтната композиторка от Нашвил Лиз Роуз за много други. В албума „Безстрашна“ те са седем, включително „Любовна история“. И до днес Тейлър продължава да пуска по една солова песен на албум, за да ни напомня, че го може: „сълзите ми рикошират“ („my tears ricochet“), „няма тяло, няма престъпление (с ХАЙМ)“ („no body, no crime, feat. HAIM“) и „Отмъстителни гадости“ („Vigilante Shit“) са с посочено авторство само на Тейлър. Някои от песните в „Говорѝ сега“ са перфектни версии на концепции, които е изследвала и преди: „Летят искри“ („Sparks fly“) е романтична песен за кинетичната енергия на влюбването, също като „Безстрашна“. „Мой“ („Mine“) е просто шедьовър от текстове, съчетани като пъзел, направен от изкусен дърводелец. Всъщност „Говорѝ сега“ като албум е шедьовър в старомодния смисъл на думата: съвършен пример за творение на занаятчия, изработено само за да докаже, че е пълноценен майстор. Не непременно най-великата творба, която някога ще направят – това може би тепърва предстои, – но тази, която доказва, че са достигнали зрялост. Принадлежността на Тейлър към древната гилдия на автентичните автори на песни е доказана с албума „Говорѝ сега“, а освен това тя преминава от свирене на арени към стадиони – върховният знак, че е успяла да се наложи като суперзвезда. Освен че доказва своята правота, писането на собствени песни означава, че Тейлър се опира на собствения си инстинкт за това как да ги структурира. Песните са по-дълги и включват нов елемент, който е само загатнат в „Безстрашна“. Това е мястото в песента, където слушателите живеят, плачат, умират и се връщат към живота. Това е ключовият музикален бридж2 на Суифт.

Забелязвате го за първи път в „Завръщане в декември“ („Back To December“). Песента вече е нова територия за Тейлър, тъй като тя за първи път признава собствените си грешки. Тя е тази, която е разбила чуждото сърце, и след толкова много песни, в които е искала някой да почука на вратата ѝ, Тейлър е тази, която е на вратата му, връщайки се, за да поиска още един шанс. Точно когато си мислите, че знаете каква е целта на тази песен, в три минути и осем секунди тя вдига нивото в един страстен бридж, който завършва с примирение и съжаление (тази песен е в личния ми плейлист за плач). След цели четири минути в бавния висш пилотаж на динамиката на токсичните взаимоотношения, манипулации и горчивото разочарование, какъвто е „Скъпи Джон“, Тейлър излиза от примирения регистър, в който е започнала, за да изпее бриджа с вик на болка. Изрежда списък с уменията на титулярния Джон за емоционална манипулация, като например постоянната промяна на правилата за това как да му се харесаме. Това има ужасния страничен ефект да накара Тейлър да се фиксира върху опитите да разреши пъзела, който представлява този мъж. В крайна сметка взема единственото възможно решение, а именно да избяга, като оставя обажданията му без отговор. Правят се много спекулации за кого е написана „Скъпи Джон“ и дали е нормално Тейлър да включва нечие име в заглавията на песните си. Това е трудно: Тейлър има толкова голяма платформа и толкова завладяваща способност да изразява емоциите си, че разказването на собствената ѝ история може да доведе до непредвидени последици, като например изсипването на огромен брой неприятни коментари върху предполагаемите ѝ бивши. В продължение на много години Тейлър спира да свири „Скъпи Джон“ на концертите си, а когато най-накрая я връща в листата си след единайсет години по време на турнето „Епохи“, ясно каза на феновете, че това не е насърчаване да се напада някоя личност: „Не издавам [„Говорѝ сега (Версията на Тейлър)“] („I’m not putting“), за да отидете и да изпитате нуждата да ме защитавате в интернет срещу някого, за когото смятате, че може да съм написала песен преди четиринайсет милиарда години“36. Естествено е да изпитваме любопитство към звездите, с които Тейлър може да се е срещала, но това можеше да е Джон, който работи на бензиностанцията в Уайомисинг, и песента щеше да има същата сила. Тейлър пее за своя живот, но ги чувстваме като песни, в които се разказва за нашия. Дори документ, подписан от Тейлър, в който да се казва за кого е всяка от песните ѝ, не би променил факта, че ги усещаме така, сякаш ги е написала за нас, за нашия действителен живот (Как е могла да разбере?). Както Тейлър пише при пускането на презаписаната версия на „Говорѝ сега“ през 2023 г.: „Животът е твой, мой, наш“37.

Тейлър пее за своя живот, но ги чувстваме като песни, в които се разказва за нашия.