Горящ пясък

ПРОЛОГ

Борнео, 1963

Обилният дъжд в безлунната нощ беше съвършено прикритие за тримата полеви агенти от Специалните морски служби (СМС).

„Мокрите“ братовчеди на по-известните Специални въздушни служби бяха поделение от командоси на Кралската морска пехота, специализирани в проникване в крайбрежието. Затова тазвечерната мисия използваше един „Зодиак“ за проникване дълбоко нагоре по реката.

Един упорит британец, Роулинсън, отчаяно се нуждаеше от авариен изход от семейната каучукова плантация. Индонезийските комунистически бунтовници, които извършваха набези в региона, бяха склонни да избият всички чужденци и да изземат имотите им. Едно холандско семейство само на осем километра от него беше избито до крак от кривокраките марксисти, преди Роулинсън и жена му внезапно да осъзнаят, че са следващите в техния списък.

Редник Дезмънт Викърс – Призрака – изгаси големия извънбордови двигател „Евинруде“ на зодиака и тримата мъже започнаха да гребат в синхрон, резултат от практика, последните петстотин метра. Бяха благодарни за плющящия дъжд, който се просмукваше в дрехите им, но заглушаваше шума от усилията им. Тримата оглеждаха сумрачния бряг за признаци на движение – както на бунтовници, така и на борнейски крокодили, които в тази част на страната бяха многобройни като мухи. Досега госпожа Късмет беше гребала заедно с тях.

Лейтенантът махна с ръка и тримата завъртяха лодката към брега. Измъкнаха се безшумно от нея и я издърпаха под прикритието на гъст храсталак. Свалиха автоматите си „Стен“ със заглушители и опипом провериха пълнителите. Викърс плъзна ръка до хълбока си и потупа револвера си „Уебли“ калибър .38, след това плъзна пръсти надолу по бедрото до острата като бръснач кама „Феърбeрн-Сайкс“ в добре смазаната ѝ кания.

Трябваше да тръгват.

Лейтенантът кимна към плантацията. Викърс, едва на осемнайсет години и най-младият полеви агент в цялата ескадра, тръгна натам, пробивайки си път през клонките и храсталаците под равните редове каучукови дървета. В базата се държеше със самовлюбеното достойнство на граф, но в полето се движеше със свръхестествената грация и умения на горска котка. Безшумното му движение и внезапна поява му бяха спечелили прякора Призрака.

Викърс спря в края на полянката около тъмната плантаторска къща, извисяваща се пред него и отново огледа периметъра. Светлините бяха изгасени по указание на лейтенанта. Дотук добре.

Уверен, че пътят към къщата е чист, Призрака се втурна приведен към нея. Беше вдигнал автомата си, пръстът му беше на спусъчната скоба. Наум се помоли Роулинсън да помни заповедта на лейтенанта да не стреля по тях, докато наближават къщата. Нервен британски цивилен въоръжен със заредена карабина „Лий Енфийлд“ № 1 щеше да се окаже не по-малко смъртоносен от всеки индонезийски убиец.

Скочи на верандата с безшумна лекота и погледна през предния прозорец. Не видя движение вътре. Лейтенантът и ефрейтор Стърлинг, тромав шотландец, се качиха при него.

Викърс поклати глава.

Очите на лейтенанта огледаха сенчестия периметър отново преди да прекрачи до входната врата и да я отвори с ритник.

Викърс влетя първи с вдигнат автомат, следван по петите от Стърлинг, неговия най-близък приятел. Лейтенантът нахлу веднага след тях.

– Роулинсън! – извика лейтенантът. – Ние сме войници на кралицата. Дойдохме да ви изведем оттук!

Нищо.

– Стърлинг, качи се горе. Призрак, провери отзад.

Двамата забързано се отдалечиха, а лейтенантът бутна вратата на мазето, дръпна шнурчето на осветлението и отново извика:

– Роулинсън, не стреляй! Дойдохме да ви измъкнем. Тук ли си?

Изтрополи надолу по стъпалата и огледа тъмното помещение. Единственото, което видя, бяха недокоснати лавици с консерви и домакински дреболии.

Качи се обратно в кухнята. Викърс и Стърлинг вече бяха там. Поклатиха глави.

Нищо.

– Може да се е измъкнал, без да ни каже – каза лейтенантът. – Но не можем да рискуваме да е все още в имота. Стърлинг, провери складовата барака отзад. Призрак, ти отиди в работилницата. Аз ще претърся периметъра. Не се бавете, разбрано?

Те кимнаха.

Стърлинг добави:

– Да, шефе.

Задушаващата горещина дойде толкова неочаквано, колкото проливният дъжд беше спрял, и издигна мъгла, подобна на плащаница, от подгизналата земя.

Очите на лейтенанта – клечеше до мястото, където бяха слезли от лодката – се напрягаха в мрака. Нямаше и следа от двамата му войници. Къде бяха?

– Шефе.

Лейтенантът трепна, изненадан от внезапната поява на Призрака зад него – сякаш направо от нищото. Момчето наистина беше призрак.

– Някаква следа от Роулинсънови? – попита лейтенантът; шепотът му беше заглушен от бръмчащите насекоми и жабешкото квакане.

– Зад работилницата са. Гърлата им са прерязани.

– Мили боже! А Стърлинг?

Чуха шумоленето на листата пред тях, но не виждаха...

Туп!

Произведена в Китай ръчна граната, известна като „преса за картофи“, разплиска калта в краката им.

Призрака блъсна лейтенанта настрани и се хвърли върху гранатата.

– Викърс! – Лейтенантът се наведе, за да го сграбчи, но един куршум разби черепа му.

Трупът му тупна в калта.

– Шефе!

Викърс се надигна на колене и изпълзя до трупа на лейтенанта. Китайската граната не избухна, но куршумите свирещи над главата му, заплашваха да го довършат. Без значение как.

Викърс запълзя встрани. Индонезийците напредваха между редиците каучукови дървета. Въздухът ечеше от стакатото на автоматения им огън, куршумите цепеха корите и клоните.

Окуражени от липсата на съпротива, индонезийците викаха и се смееха, докато изпразваха пълнителите си в храсталака, където беше паднал лейтенантът. Само след минути вече стояха над трупа на командоса.

Нямаха представа, че Викърс ги е заобиколил и им е излязъл в гръб.

Той започна да стреля със автомата със заглушител по сумрачните фигури. Куршумите му намираха целите си, докато изпразваше побиращия трийсет патрона пълнител, като местеше цевта от ляво надясно, поваляше индонезийците в калта като кегли за боулинг. След секунди останаха само двама.

Викърс презареди, насочи автомата към тях – единият бе цяла глава по-висок от другия – и внезапно замръзна.

Стърлинг!

Високият шотландец беше със запушена уста, а ръцете му бяха вързани зад гърба. По-ниският комунист държеше пистолет опрян в кръста и го буташе напред, като се криеше зад едрия шотландец – използваше го като човешки щит, докато маневрираше между дърветата.

Копеле.

Викърс започна да криволичи между дърветата, като използваше стволовете им за прикритие. Опитваше се да заобиколи двамата отстрани.

Паникьосан, индонезиецът се въртеше в кръг, като държеше шотландеца пред себе си с една ръка на врата му, несигурен откъде ще долети следващия куршум.

Викърс опря цевта на автомата до едно дърво за стабилност и се прицели във въртящите се фигури, изчаквайки възможност...

Изстрел!

Един-едничък 9-милиметров куршум се заби в гърдите на индонезиеца и го повали.

Викърс изскочи иззад дървото и се втурна към Стърлинг.

Той го видя да се появява иззад дърветата и нададе приглушен вик.

А след това се завъртя и побягна.

– Стърлинг! Аз съм!

Шотландецът направи три големи крачки, преди британската граната Л2 – завързана отзад на врата му – да избухне.

Индонезиецът го беше превърнал в капан. Бе вкарал пръст в халката на гранатата и при падането си я беше издърпал, точно както беше планирал.

Викърс спря. Въздухът звънеше от усилващата са какофония на насекомите и далечните гневни викове на още идващи бунтовници.

Какво беше направил?

Викърс натовари труповете на лейтенанта и Стърлинг в зодиака и завъртя дросела докрай, без да го е грижа за рева на двигателя „Евинруде“ и плясъка на куршумите, които вдигаха гейзери зад него. Лодката се надигна високо във водата, докато летеше напред, а покритото му със сълзи лице се охлаждаше от топлия въздух, който го блъскаше.

Военноморската база на Нейно величество,

Сингапур.

Две седмици по-късно

Адмирал Бромли вдигна очи от досието върху полирания плот на бюрото си от тиково дърво и загаси цигарата си в сребърния пепелник в стил ар нуво.

Викърс седеше изправен в изгладената си униформа на кралски морски пехотинец, чиито ръбове бяха достатъчно остри, за да се избръсне с тях. Обувките му бяха лъснати до огледален блясък, който беше в ярък контраст с празното изражение на красивото му лице.

– Отказвам да подпиша това – каза Бромли, като заби пръст в едно писмо в досието. – Ти си един от нашите най-добри войници и огромна ценност за службата на нейно величество. Не можем да си позволим да те загубим.

– Смятам, че съм изложил ясно причините, сър.

– Глупости. Комисията по проучването те намери напълно невинен за каквито и да е неправомерни действия. Никой не те смята ни най-малко отговорен – освен ти самият.

– Моят най-добър приятел е мъртъв заради моите действия.

– Твоят приятел е мъртъв, защото един жесток комунистически главорез го е убил. Подканям те да погледнеш на нещата такива, каквито са наистина.

– Опитах, сър.

– Кажи ми, Викърс, харесваш ли военната служба?

– Единственото, което съм искал да правя, откакто бях ученик, е да служа на страната си. Денят, в който спечелих зелената барета на ботушовратите1, беше най-великият в живота ми.

– Твоят чичо, сър Едмънд Викърс-Харт, беше най-добрият офицер, с когото съм имал честта да служа. Като съдя по твоя отличен прослужен списък, става ясно, че сте излети като по калъп.

– Приемам това като висш комплимент, сър, макар да се съмнявам, че го заслужавам.

– Би ли обмислил преместване от любимите ти морски пехотинци в кралския флот?

Викърс се намръщи.

– Никога не бих си позволил да бъда поставен в позиция да изложа отново на риск живота на моите другари.

– Напълно разбирам. – Адмиралът вдигна пакета цигари.

– Искаш ли?

– Не, сър, благодаря.

– Браво на теб. Мръсен навик.

Адмиралът вдигна сребърната си запалка „Дънхил“ и запали още една цигара. Издуха облак син дим, докато отново проучваше досието на Викърс.

– Тук забелязах няколко писма в твоя подкрепа от командирите и другарите ти. – Той вдигна едно от тях да го види по-отблизо.

– В това се казва, че си „обичан и високо ценен за поведението, обноските и речника си“.

– Страхувам се, че това се дължи на итънското ми образование.

– Също така излиза, че имаш вкус към по-фините неща от живота. – Бромли вдигна друго писмо. – Както пише тук един офицер, нещо като сомелие аматьор.

– Една от многото привилегии от възпитанието ми като син на виконт.

– Честно казано, бих имал нужда от човек като теб в щаба ми.

Адмиралът излезе иззад бюрото си.

– Сър?

– Това е пост възможно най-далеч от всяко ръкопашно сражение, доколкото мога да преценя. Но е почетна служба във флота на нейно величество. Това е пост, който изисква дискретност, такт и вкус. Мисля, че ти ще си перфектен за него. Да ти разкажа ли за поста?

– Да, сър.

Очите на Викърс се присвиха, докато слушаше описанието на работата. Отне му само миг да реши.

– Наистина почетна служба, сър. Никога преди не съм я взимал под внимание.

– Предвиждам само едно затруднение.

– Сър?

– Ти служиш в една от най-добрите части на командоси във флота и взе участие в няколко свръхсекретни мисии. Мисии, които бяха, така да се каже, не по учебника, нали?

– Да, сър.

– Когато преминеш в друга част, досието ти ще те последва, а не можем да позволим неупълномощени очи да го видят. За да избегнем това, ще трябва да закрием досието ти завинаги, така че никой да не знае за службата ти в Специалната морска служба. Всъщност ще трябва да прекратим службата на редник Дезмънд Викърс. Той ще изчезне в „неизвестното“, докато носиш униформа. Щом се пенсионираш, може да го съживиш, ако искаш.

– Разбирам.

– Разбира се, това означава да ти създадем напълно ново служебно досие. Ново име, произход, всичко. Какво мислиш за всичко това?

– Ако ми дава свободата да служа на кралицата и страната, съм за.

– Чудесно. Ще накарам адютанта ми да уреди нужното. Междувременно си вземи няколко дена отпуск и се наслаждавай на Сингапур. Той е наистина великолепен град.

Викърс стана и за пръв път от седмици по лицето му плъзна усмивка.

– Благодаря, сър.

Адмиралът протегна ръка и Викърс я стисна.

Лицето на адмирала сияеше.

– Чудесно. А сега ми кажи – с кого ще работя.

– Фамилия: Чавас, като един мой чичо от майчина страна. Убит при Ел Аламейн.

– Моите съболезнования. Отличен избор.

– За бащино име избирам Морли заради един братовчед, когото изгубих в Корея.

– Изгубихме прекалено много добри мъже сред тези проклети хълмове. А малкото?

Викърс се усмихна.

– Прислужникът на баща ми беше погребан миналата година в нашия семеен парцел. Много му се възхищавах. Ужасяващо ранен в битката при Сома през 1916 година. Награден с Военен кръст със сребърна звезда за доблестна служба.

– Истински герой. Името му?

– Морис.

1.ДНЕС

Горни Бадакхшан

Автономна област, Таджикистан

Старият съветски снегоход прехвърли билото на последното стръмно изкачване. Големият му дизелов двигател изригваше облаци мазен дим, докато ревеше от усилието. Беше отнело три часа тракане през тесния проход високо в извисяващия се планински масив на Памир и виещия се сняг, за да стигнат древната тибетска крепост. Тя се извисяваше над гористата долина, кацнала на един непреодолим планински връх. Здравите ѝ стени бяха устоявали на оръжията от онова време, но отдалечеността на крепостта и обикновената ѝ недостъпност бяха нейната основна защита. Само най-решените посетители не бяха уплашени от идването си тук. Как тази мощна каменна постройка е била изградена от древните ръце на това място преди няколкостотин години си оставаше загадка.

Най-накрая снегоходът спря пред късия подвижен мост, прехвърлящ бездънната пропаст. Вратата на кабината се отвори и един здрав чеченец с палто от козя кожа и ботуши скочи от машината, след това отвори задната врата за седмината почетни гости.

Пътниците – шестима мъже и една жена – започнаха да разтягат възлести мускули и да разкършват схванати от дългото монотонно пътуване гърбове. Бяха седели в мълчание през цялото пътуване, мерейки се с коси погледи в просторната, но спартанска кабина на снегохода. Навън на студа дъхът им излизаше като пара, бързо разпръсвана от хапещия вятър.

Болезнено тлъстият венецуелец Йеферсон Осорио беше шеф на сигурността на най-големия южноамерикански наркокартел. Зачервените му ноздри и червените му очи подсказваха, че е пристрастен към собствения си продукт. Въпреки студа не закопча дългото си безвкусно хермелиново палто и дългите му до раменете коси се вееха на вятъра.

Осорио познаваше елегантния руснак Яков Митяев и очилатата китайка Ву Шаншан от докладите, които беше чел. Подобно на него те бяха шефове на сигурността на съответните им криминални организации и оглавяваха отдели с активи за събиране на разузнавателна информация, които надвишаваха възможностите на множество нации. Ако Осорио знаеше, че тези мръсници от световна класа щяха да участват в днешното събиране, щеше да направи съвсем различни приготовления.

Венецуелецът не можеше да идентифицира останалите, но предположи, че също са високопоставени представители на своите отдели по сигурност. Татуировките, надничащи изпод яката и ръкавите на японеца, го разкриваха като якудза дори без липсващия пръст.

Пълен гладко избръснат индиец, мексиканец със сребърни зъби и каубойски ботуши и тайландски планинец с яркожълта скиорска парка, която му стигаше до коленете, завършваха групата пътници.

Осорио се чудеше дали някога е имало подобно събиране на криминални технически таланти. На полицейските организации от цял свят биха потекли слюнки от възможността да ги посекат с един замах.

Чеченецът заговори в радиостанцията си и след малко зарешетената врата на крепостта започна да се вдига на веригите си. Той посочи на седмината посетители пещероподобния вход, където ги чакаше висок войник в цивилна грейка с прехвърлена през едното рамо карабина. До него стоеше по-нисък мъж с металдетекторна палка, за да ги провери за оръжие и други забранени предмети.

Седмината поканени тръгнаха към портата, опасенията им нарастваха с всяка крачка. Онова, което лежеше отвъд нея, можеше да промени живота им завинаги.

Или да му сложи край.

Осорио мълчаливо кипеше заради поредната натрапчива проверка за оръжия, докато стоеше в скенера за милиметрови вълни, наподобяващ тези на летищата. Вдигна за трети път днес ръце над главата си. Тези хора се отнасяха много сериозно към мерките за безопасност. Беше преброил поне петдесет въоръжени пазачи, докато напредваха през древния замък. Би било невъзможно крепостта да бъде нападната с някаква надежда за успех.

Бившият офицер от кубинското разузнаване, който следеше милиметровия скенер, потисна усмивката си, докато проучваше дигиталните му показания. Гъстата брада на Осорио не можеше да прикрие двойната брадичка, увиснала под линията на челюстта. Висок малко над метър и осемдесет, венецуелския криминален бос имаше телосложение, наподобяващо авокадо. Бутиковият му зелен кадифен анцуг само усилваше комичния ефект.

Въпреки лошото му физическо състояние и дори по-слабо здраве криминалният бос беше напълно проверен и притежаваше повече от достатъчно средства, за да се класира за днешния търг. Нещастният човек трябваше да качи пеша пет етажа, защото в древната крепост нямаше асансьор. Кубинецът чак се изненада, че венецуелецът не рухна мъртъв от сърдечен удар след подобно усилие. Изобщо не можеше да си представи как щяха да свалят сто и осемдесет килограмовия му леш по тесните стълби без помощта на кран.

Кубинецът махна на Осорио да излезе от скенера, като същевременно прошепна в микрофона на радиостанцията:

– Всичко е наред. – След това кимна към по-малките тави на масата. – Вашите бижута и часовникът ще ви бъдат върнати, след като свършите работата си с господин Мартин – каза на испански.

Осорио му отговори на същия език:

– Погрижи се да бъдат, pendejo2.

Тази обида изтри любезната усмивка от лицето на кубинеца. Очите му се присвиха, когато командата от един глас започна да вибрира в слушалката му. Той се обърна към гостите.

– Seсora y seсores, имаме още една последна спирка. Моля, последвайте ме.

Осорио грабна хермелиновото си палто от тавата на близката маса и последва руснака и китайката в друго помещение, където беше инсталиран преносим скенер на очната ретина. Бившият офицер от разузнаването посочи столчето, току-що освободено от индиеца.

– Госпожа Ву – разбира се, това не е истинското ви име, – ако обичате.

Ву кимна и седна на седалката, а техникът започна да ѝ дава указания. Тя се наведе напред и положи брадичка върху подпората на машината. Миг по-късно ретината на дясното ѝ око беше сканирана и самоличността ѝ бе потвърдена. Митяев я последва, а след него Осорио, който изсумтя от усилието да седне на малкото пластмасово столче и после да се надигне от него.

– Време е за бизнес. – Усмихнатият кубинец въведе седмината поканени в последната чакалня. Тя беше добре обзаведена с луксозни мебели местно производство. Бутилки вино и кутии с хайвер от белуга в лед бяха подредени на дълга маса заедно със сребърен самовар, бутилки вода, чаши и прибори за хранене.

– Моля, заповядайте, вземете си нещо освежително. Seсor скоро ще се присъедини към вас.

Руснакът и китайката си наляха горещ чай от самовара, а Осорио отвори бутилка вода. Другите си взеха парчета козе и овче сирене или си отчупваха парчета от огромните колела на изпечените в тандури цветни плоски хлябове. Никой не искаше мислите му да бъдат замъглени от алкохол. Всички се настаниха в удобните кресла.

Пиеха и похапваха в мълчание, докато следяха с очи големия телевизионен екран с течни кристали. На него жена с катраненочерна коса с торбести затворнически дрехи крачеше по пода, маратонките ѝ с дебели подметки скърцаха върху износените камъни при всяко завъртане. От време на време жената спираше и се вторачваше нагоре към охранителната камера с висока разделителна способност, която регистрираше всяко нейно движение. Едно от блестящите ѝ черни очи беше посиняло над изпъкналата ѝ скула, а долната устна изглеждаше леко подута. Приличаше на супермодел, попаднал във велопроизшествие. Очевидно наскоро беше прекарала тежки моменти.

Осорио разпозна лицето. Питаше се дали и останалите са го познали. Надяваше се, че не са.

Защото иначе нещата можеха да загрубеят.

2. Слаб кокалест мъж с широки скули и дълго тясно лице влезе през една врата. Сребристата му коса беше къса и прецизно сресана. Носеше ръчно шит костюм от Савил Роу3, ръчно изработени кожени обувки „Паоло Скафора“ и ръчен часовник „Жеже льо Кутр“. Приличаше с всяка фибра на заможен европейски директор на корпорация, какъвто и беше донякъде.

– Госпожо, господа, благодаря ви, че дойдохте, и за вашето търпение. Зная, че пътуването е било трудно и че нашите мерки за безопасност са изключителни. Всичко това е както за ваша, така и за наша защита.

Английският на мъжа беше безупречен, но Осорио долови лек източноевропейски акцент. Български, ако не бъркаше. Съмняваше се, че Мартин е истинското му име.

– Моето семейство е в бизнеса с отвличанията още отпреди падането на Константинопол. Ще се осмеля да кажа, че ние не само изобретихме бизнесмодела, но и го усъвършенствахме. Търговете, които предлагаме като услуга, не само доставят активи с най-високо качество, но и целят защитата на всички участници включително нас самите. Тази вечер не прави изключение.

– Свързахме се със съответните ваши организации, защото само вие може да си позволите заплащането, което изискваме ние – продължи той. – Както вече ви беше съобщено, всички залози ще бъдат обявявани и заплащани с неразреден изотонитазен, известен с уличното си наименование нитазен.

Осорио едва скри отвращението си. Нитазените бяха кофти работа. Последните проучвания на американската Агенция за борба с наркотиците (АБН) заключаваха, че синтетичният опиоид е сто пъти по-силен от фентанил. Беше толкова нов за пазара, че законите за борба с наркотиците и съответните служби изпитваха затруднение да се приспособяват към него. Силно пристрастяващата и смъртоносна смес беше рядка и трудна за производство, което я правеше още по-ценна.

Мартин продължи:

– Както всички знаете, активът, който предлагаме за наддаване, е старшият системен инженер на разузнавателната програма на американската Агенция за борба с наркотиците. Както вече ви беше съобщено, тя все още може да ви осигури достъп до всички бази данни на АБН и всяка друга полицейска и разузнавателна служба, с която са свързани, включително Интерпол, Националния антитерористичен център, ФСС – да споменем само няколко. Операции под прикритие, техните агенти, информатори, домашни адреси, банкови сметки – списъкът с достъпна разузнавателна информация е безкраен. Имайте предвид каква стойност ще има подобна информация за успеха на вашата организация. Също немаловажно е да вземете под внимание предимството, което тази информация ще ви осигури в сравнение с вашите конкуренти.

Мартин не си направи труда да добави „включително събралите се в това помещение“, защото нямаше смисъл.

Седмината закимаха. Внезапно умората и раздразнението им се изпариха и те седнаха по-изправени в креслата си.

– Добавената стойност, с която допълнихме този търг, е нашата безукорна услуга. Както вече ви беше съобщено, ние се погрижихме за ранната смърт на нашия актив в един всепоглъщащ пожар. Така че тя е на разположение да я използвате, без да се страхувате, че властите ще я търсят или ще искат да ви отмъстят заради нея.

– Сътрудничи ли? – попита Митяев.

– С готовност, макар от начало да се съпротивляваше. Но сега е напълно запозната с безнадеждното си положение и стана доста отстъпчива. Ние също така за кратко приложихме нашите доказали се във времето методи за убеждаване.

Чуха се няколко многозначителни изсмивания.

Мартин се усмихна.

– Всички получихте видеодоказателства и документацията, която потвърждава автентичността на актива. Предполагам, че сте ги проверили допълнително, иначе нямаше да сте тук тази вечер. Прав ли съм?

– Защо да повтаряме очевидното? – изръмжа Осорио със силния си испански акцент.

– Тогава продължавам нататък. Всички получихте писмени указания, но нека ви ги повторя отново.

– Първо, на всеки участник в търга ще бъде разрешено да прекара пет минути насаме с актива. Нямате право да я докосвате или да ѝ предлагате някаква храна, напитки или техническо средство. Накратко казано, забранен ви е всякакъв физически контакт. Осъществяването на такъв веднага ви дисквалифицира от процеса на наддаване. Всеки опит да ѝ причините вреда с цел да лишите другите от нейната ценност ще бъде пресичан с най-голяма суровост. – Мартин кимна към един от ухилените чеченски биячи, който стоеше в ъгъла. На кръста му от едната страна висеше огромен нож, а от другата – още по-голям полуавтоматичен пистолет.

– Позволено ви е да задавате колкото искате въпроси, за да отстраните всяка загриженост, която може би изпитвате. Тя разбира наказанието за отказ на сътрудничество, така че според мен ще я заварите доста услужлива. Впрочем, използвайте ограниченото си време по най-добрия начин. Второ, вашият сеанс няма нито да бъде записван, нито излъчван за възможно най-голямо уединение. – Мартин извади от джоба си дистанционно и изключи излъчващата охранителната камера. – Разбираме, че въпросите, които може да зададете на актива, може да засегне другите участници в търга, затова уважаваме вашето уединение и безопасност. Дори да не спечелите търга, може да се сдобиете с ценна информация, която ще превърне вашето неудобно пътуване в начинание, което си е струвало. Също така искам да отбележа, че ние не се интересуваме от информацията на актива или от важността ѝ за всеки от вас. Има ли въпроси?

Нямаше.

– Трето, на всеки участник в търга ще бъде разрешено само едно предложение. Най-високото наддаване печели и това е краят на търга. Така че погрижете се да предложите възможно най-голяма сума. След търга няма да има преговори и няма да се приемат нови предложения.

– Четвърто, след като всеки участник в търга се срещне с актива, ще предаде писмено предложената от него цена до пет минути и след това ще се оттегли в гостната – продължи той. – Едва тогава на следващия участник в търга ще бъде разрешено да влезе в килията за пет минути и след това той също ще разполага с пет минути, за да направи своето предложение. Третият ще получи същата възможност. След като и седмината предадете предложенията си, ще напуснете сградата и ще бъдете закарани обратно на летището. Точно след дванайсет часа всеки от вас ще получи текстово съобщение. Тогава победителят ще посочи къде да бъде доставен активът и ние веднага добросъвестно ще извършим доставката. Разбираме предизвикателствата, пред които сте изправени при закупуването и транспортирането на толкова големи количества нитазен. Въпреки това изискваме заплащане в течение на трийсет дни след доставката.

Дружеското изражение на Мартин внезапно се помрачи.

– Всеки, който предаде нашето доверие, неизбежно ще си плати. Така наречената прекалено ранна смърт на премиера на Занзибар и цялото му семейство миналата година е точно такъв пример, макар и много рядък.

Осорио си спомни, че беше чел за самолетната катастрофа. Властите стигнаха до извода, че става дума за пилотска грешка. Очевидно бяха сбъркали.

– И накрая. С цел безопасността на победителя в търга неговата самоличност няма да бъде обявена нито големината на печелившото предложение. Някакви въпроси?

Помещението потъна в тишина, защото над него беше надвиснало тежкото було на очакванията им.

– Тогава vбmonos – изпухтя Осорио. – Да започваме.

Мартин пусна мазна усмивка.

– Също така трябва да добавя, че има минимален залог. Отказвам да спомена количеството, защото иначе предложенията ще се съсредоточат около него. Ние искаме да реализираме максимална печалба. Вие трябва да предложите най-голямото количество, което може да си позволите и да доставите в течение на трийсет дни. Ако никой от участниците не стигне нашата минимална цена, на актива ще бъде сложен край заедно с възможността за бъдещ търг. Да започваме ли?

– Кой ще е първият? – попита руснакът.

Мартин пристъпи към дългата маса, бръкна в джоба си, извади няколко бели чипа за покер, на които бяха изписани цифрите от 1 до 7, и ги пусна със звън в една керамична ваза. След това я посочи и каза:

– Моля, не поглеждайте вашия чип, докато не бъде изтеглен и последният. Госпожо Ву, вие сте първа.

Ву стана, отиде до вазата и извади един чип. Мартин подкани останалите участници в търга един по един. Осорио беше последният. Всички участници в търга стояха в полукръг.

Мартин сложи вазата първо пред Ву, след това пред Митяев и накрая пред Осорио.

– Моля, покажете чипа си на останалите участници.

Те го направиха.

Ву беше доволна. Тя щеше да е последна.

Митяев беше още по-доволен. Той беше първи.

Осорио скри недоволството си. Оказа се втори.

Това не беше хубаво.

Осорио се надяваше да е първи в разпита, за да осигури най-добър шанс на плана си да проработи. Но можеше да разиграе само картата, която му се беше паднала.

Точно пет минути след като беше влязъл в килията на актива, Митяев се появи отново. На красивото му лице имаше безизразна маска на покерджия – умение, което без съмнение беше развил като бивш полковник от ГРУ – руската служба за военно разузнаване. Осорио знаеше, че липсата на каквито и да било признаци за някакви чувства означава, че руснакът е харесал чутото и без съмнение ще направи значително предложение. Митяев беше началник на прословутата част 74455 на ГРУ – острието на руските кибервоенни операции. Щеше да е нещастие, ако отведе жената в Москва, но не заради причините, които руснаците можеха да си представят засега.

Осорио стрелна бърз поглед към Ву. Тя със сигурност беше хладнокръвен клиент – реагира по същия начин на покерджийското лице на Митяев, но се престори, че не го прави. Но леката промяна в ритъма ѝ на дишане подсказа на венецуелеца, че яростното ѝ любопитство към актива е достигнало своя връх. Това беше лошо. Тя беше бивш офицер от разузнаването на Китайската народоосвободителна армия и сега работеше за една от най-големите криминални триади.

Осорио изгълта остатъка от водата, смачка шишето в месестия си юмрук и пусна оригня, която би впечатлила дори някой морски слон. Тя постигна предназначението си да наруши съсредоточаването на останалите участници в търга. Митяев използва целите си пет минути в имитация на показна нерешителност и досада, но беше ясно, че е взел решение още преди да излезе от килията. За да не изглежда прекалено тревожен, той изчака изтичането на пълните пет минути.

– Господин Митяев, вашето предложение?

Митяев надраска едно число на предоставения му бележник, след това пусна листа в купата. Кимна на Мартин и тръгна към банкетната маса, като се насочи право към охладения хайвер от белуга.

– Господин Осорио, вие сте следващият.

Венецуелецът се обърна към Ву.

– Дамите имат предимство, нали?

Китайката изпръхтя и поклати глава.

– Не мисля.

Осорио кимна унило, след това се изправи, уравновесявайки огромната си тежест с ръце върху потрепващите му бедра.

Един навъсен туркменец с пистолет „Токарев“ на кръста отвори тежката стоманена врата на килията.

– Вашите пет минути започват да текат от мига, когато вратата бъде затворена – каза Мартин.

– Comprendo. – Осорио прекрачи прага и вратата се затвори зад него с щракване на заплашителна окончателност.

„Започва се.“