Еванджелин

Цял живот Еванджелин Фокс бе вярвала, че някой ден ще живее в приказка. Когато преди години в магазина на баща ѝ пристигаше нова пратка с чудатости, момичето веднага се втурваше към сандъците. Разглеждаше всеки предмет в тях и се питаше: „Дали е този?“. Възможно ли бе точно той да я пренесе в мечтаната вълшебна история?

Веднъж в един грамаден сандък откри една-единствена брава за врата с топка. Тя бе зелена, изящна като скъпоценен камък и проблясваше на светлината като магия. Еванджелин беше убедена, че ако я сложи на точната врата, тя ще ѝ открие път към друг свят и приказката ѝ ще започне.

За съжаление, дръжката никога не ѝ отвори врата към невероятен свят. Еванджелин обаче не спря да се надява, че някой ден ще се озове другаде.

За нея надеждата, фантазиите и вярата в магията бяха естествени като дишането. Ала сега изведнъж ѝ стана много трудно да диша – сега, когато най-сетне бе някъде другаде, а именно в обятията на красив млад мъж, който твърдеше, че е неин съпруг.

Съпруг. Умът ѝ не го побираше. Как? Как? Как? Толкова емоции ѝ се бяха струпали, че не бе в състояние да попита нищо друго. Всъщност дори не можеше да изрече въпроса на глас.

Ако нямаше кой да я държи, Еванджелин вероятно щеше да се строполи пак на земята. Просто беше прекомерно – твърде много трябваше да осъзнае и твърде много беше изгубила, едновременно.

Едно от последните неща, които си спомняше, бе как седи с умиращия си баща в дома им. Ала дори този спомен беше някак... разнищен. Сякаш смъртта му беше част от избледнял портрет, който обаче не просто бе изгубил цветовете си – от него безмилостно бяха откъснати цели парчета. Не помнеше ясно месеците преди смъртта на баща си, нито събитията след това. Дори не си спомняше как бе заболял от треската, която го бе отнесла в гроба.

Знаеше единствено, че също като майка ѝ, баща ѝ си беше отишъл, и че оттогава бе изминало известно време.

– Сигурен съм, че всичко това е плашещо. Вероятно ти се струва, че си напълно сама. Но не си, Еванджелин. – Непознатият, който беше казал, че е неин съпруг, я притисна по-силно към себе си.

Той беше висок – толкова висок, та Еванджелин се почувства съвсем дребна в прегръдките му. Притисната бе толкова плътно към тялото му, че усещаше как и той трепери като нея самата. Не би и помислила, че изпитва нейния ужас, но очевидно не бе толкова самоуверен, колкото изглеждаше.

– Ти имаш мен... а не съществува нещо, което не бих сторил за теб.

– Но аз не те помня – заяви тя. Усещаше леко нежелание да се отдръпне. Само че всичко това прекалено много я натоварваше. Той я натоварваше.

Тя се дръпна назад и между веждите на непознатия се вдълба дълбока бръчка. Той обаче промълви търпеливо с нисък и успокояващ глас:

– Казвам се Аполон Акадски.

Еванджелин отново изчака малко, за да провери дали в нея ще се разгори огъня на разпознаването, дали ще проблесне поне слаба искрица. Нуждаеше се от нещо познато, от нещо, за което да се хване, за да не рухне обратно на земята. А Аполон я гледаше, сякаш искаше именно той да е нейната опора. Никой никога не я беше гледал така настойчиво и с толкова страст.

Той ѝ напомняше на приказен герой. С широки рамене и силна челюст, тъмни изгарящи очи и облекло, навяващо мисли за вековно богатство, пълни със съкровища сандъци и наследствени замъци. Облечен бе с тъмночервено палто с висока яка и богата златна бродерия по маншетите и раменете. Под него носеше нещо като двуреден жакет – май тук го наричаха „дублет“. Господата у дома, във Валенда, се обличаха съвсем различно.

Само че очевидно вече не се намираше там. При тази мисъл отново я обзе паника и думите ѝ се заизливаха една през друга:

– Как съм се озовала тук? Как сме се запознали? Защо не те помня? – запита припряно.

– Един човек се мъчеше да ни раздели. Той открадна спомените ти. – В кафявите очи на Аполон проблесна нещо, което тя не успя да определи съвсем – може би беше гняв или болка.

Искаше ѝ се да го помни. Ала колкото по-усърдно опитваше, толкова по-зле се чувстваше. Заболя я главата, а в гърдите си усещаше пустота, сякаш бе загубила не само спомените си. За миг изпита толкова силна и ужасна болка, че притисна длан към сърцето си с очакването там да има зееща дупка. Ала рана нямаше. Сърцето ѝ все още си беше на мястото; усещаше туптенето му. Само че в този изпълнен със смазваща болка момент Еванджелин си помисли, че не би трябвало да е там. Че би трябвало да е разбито и разкъсано, както се чувстваше тя самата.

Тогава я връхлетя... но не беше чувство, а мисъл – остра, назъбена.

Трябваше да каже нещо важно на някого.

Еванджелин не можеше да си спомни какво точно, но я обзе усещането, че целият ѝ свят зависи от това съобщение. Само при мисълта за него кръвта ѝ започна лудо да препуска из вените. Тя се опита да си припомни какво е нещото, което трябва да сподели, и на кого трябваше да го каже – да не би на този човек, Аполон?

Възможно ли е то да е причината да откраднат спомените ѝ?

– А защо някой се опитва да ни раздели? – попита.

Би могла да пита още много неща. Например пак да се поинтересува как са се запознали и от колко време са женени... обаче Аполон изведнъж се притесни и започна да нервничи.

Той хвърли крадешком поглед през рамото на Еванджелин, след което тихо произнесе:

– Сложно е.

Тя проследи погледа му до странната дървена врата, до която се бе свила по-рано. От двете ѝ страни се възправяха два каменни ангела воини, които обаче изглеждаха много по-живи от повечето статуи. Разперените им крила бяха опръскани със засъхнала кръв. При вида им нова болка прониза гърдите ѝ – сякаш тялото ѝ все още помнеше, макар умът да беше забравил.

– Знаеш ли какво се е случило тук? – зададе поредния въпрос.

За част от секундата някаква сянка помрачи лицето на Аполон. Заприлича ѝ на вина, но може би беше просто тъга.

– Обещавам, че ще отговоря на всеки твой въпрос. Сега обаче трябва да се махнем оттук. Да тръгваме, преди да се е върнал.

– Кой да се е върнал?

– Злодеят, който изтри всичките ти спомени. – Аполон я хвана здраво за ръката и забързано я поведе вън от стаята с дървената врата и ангелите воини.

Разсеяната светлина на късното утро обливаше рафтове с ръкописи, завързани с панделки и връвчици, завършващи с пискюли. Изглежда, се намираха в древна библиотека, макар че колкото по-навътре в нея навлизаха, толкова по-нови изглеждаха книгите.

Тук подовете бяха от блестящ мрамор, а не от прашен камък, таваните станаха по-високи, светлината – по-ярка, а ръкописите бяха заменени от подвързани с кожа томове. В сиянието на късното утро Еванджелин отново се опита да открие нещо познато. Нещо, което да я подтикне да си спомни. Сега съзнанието ѝ се беше прояснило, но нищо не ѝ напомняше за изгубените спомени.

Тя наистина се намираше някъде другаде. Пък и явно бе прекарала тук доста време, щом бе успяла да срещне герои и злодеи и дори да се озове насред битката помежду им.

– Кой беше? – попита по-настойчиво. – Онзи, който открадна спомените ми?

Стъпките на Аполон се забавиха. После той още повече ускори крачка.

– Обещавам, че ще ти разкажа всичко, но първо трябва да се махнем оттук...

– Божичко! – възкликна някой.

Еванджелин се обърна и съзря жена в бяла роба, изправена между стелажите с книги. Жената – Еванджелин предположи, че е библиотекарка – притисна ръка до устата си, втренчена невярващо в тях. Погледът ѝ бе прикован в Аполон, очите ѝ – немигащи и широко отворени, а на лицето ѝ бе изписано страхопочитание.

Още една библиотекарка влезе в залата. Тя ахна и мигновено припадна, разпилявайки купчина книги на земята. В същия миг първата извика:

– Това е чудо!

Още библиотекари и учени си проправиха път напред, като до един надаваха подобни възклицания.

После всички тези хора ги наобиколиха. Еванджелин побърза да се притисне към Аполон. Обградиха ги първо библиотекарите, а след това слуги и придворни. Накрая към тях се втурнаха и стражи с широки плещи и блестящи доспехи, без съмнение привлечени от цялата врява.

Помещението, в което се намираха, беше високо поне четири етажа, но изведнъж сякаш се смали и започна да я задушава. Все повече и повече непознати хора се скупчваха плътно около тях.

– Той се върна...

– Жив е...

– Това е чудо! – повтаряха всички вкупом. Гласовете звучаха благоговейно, а по бузите започнаха да проблясват сълзи.

Еванджелин не можеше да разбере какво става. Имаше чувството, че е свидетел на нещо, което обикновено се случва в църква. Възможно ли бе да се е омъжила за светец?

Погледна към Аполон и се опита да си спомни фамилията му. Акадски, това ѝ беше казал. Не помнеше нито една история за Аполон Акадски, но очевидно съществуваха истории. Когато го срещна, си помисли, че е някакъв герой. Тълпата обаче го гледаше така, сякаш е нещо повече.

– Кой си ти? – прошепна.

Аполон поднесе ръката ѝ към устните си и целуна кокалчетата ѝ. През тялото ѝ премина тръпка.

– Аз съм този, който няма да позволи никога и на никого повече да те нарани.

При тези думи наоколо се разнесоха няколко въздишки.

А после Аполон вдигна свободната си ръка към развълнуваната тълпа с жест, който по всички краища на света означава „Тишина!“.

Събралите се веднага замлъкнаха. Някои дори паднаха на колене.

Странна беше тази гледка – толкова много хора стихнаха и замръзнаха в миг. Те сякаш дори не дишаха, докато гласът на Аполон гърмеше над главите им.

– Виждам, че на някои от вас им е трудно да повярват на очите си. Но това, което виждате, е реално. Жив съм. Когато излезете от тази стая, разкажете на всеки срещнат, че принц Аполон е умрял – а после е преминал през ада, за да се върне тук!

Принц. Еванджелин още се опитваше да осмисли тази дума и всичко, което тя означаваше и водеше след себе си... когато Аполон пусна ръката ѝ и бързо смъкна кадифения си жакет, а после и ленената си риза.

Няколко от събралите се ахнаха, включително Еванджелин.

Гърдите на Аполон бяха идеално гладки, с релефни и съвършено оформени мускули, а над сърцето му грееше татуировка на два меча във формата на сърце, в чийто център бе изписано „Еванджелин“.

До този момент случващото се ѝ бе изглеждало като трескав сън, от който сякаш току-що се е събудила. Само че името ѝ на гърдите му изглеждаше като нещо трайно и окончателно, за разлика от думите на Аполон. Той не беше непознат. Всъщност я познаваше достатъчно и бяха толкова близки, че бе белязал името ѝ върху сърцето си.

А после той се обърна и разкри още една гледка, която смая не само нея, но и цялата тълпа. Красивият, горд и изпънат гръб на Аполон бе покрит с плетеница от жестоки белези.

– Тези белези са цената, която платих, за да се върна! – извика той. – Като казах, че съм минал през ада, говорех самата истина. Ала трябваше да се прибера. Налагаше се да поправя грешките, извършени в мое отсъствие. Знам, че мнозина смятат брат ми Тиберий за мой убиец, само че не беше той.

Сред тълпата се разнесе шокиран шепот.

– Отрови ме човек, когото смятах за приятел! – изрева Аполон. – Лорд Джакс е онзи, който ме уби. А после открадна спомените на невестата ми, Еванджелин. Няма да намеря покой, докато Джакс не бъде заловен и не плати за престъпленията си с живота си!

Еванджелин

В библиотеката избухна врява. Развълнувани гласове закънтяха между стените, покрай които бяха наредени рафтове с книги. Гвардейци в тежки брони се кълняха, че ще намерят престъпника лорд Джакс, а придворни в бляскави одежди и облечени в роби учени изстрелваха въпроси един след друг – същински дъжд от стрели.

– Откога сте сред живите, Ваше Височество?

– Как се върнахте от ада, милорд принце?

– Защо лорд Джакс открадна спомените ви? – Въпросът бе отправен към Еванджелин от един възрастен придворен, който го подчерта с присвиване на очи.

– Достатъчно! – намеси се Аполон. – Не ви разказах за ужаса, който е преживяла съпругата ми, за да я атакувате с въпроси, на които няма представа как да отговори. Споделих тази информация, защото искам лорд Джакс да бъде намерен, жив или мъртъв. Макар че в момента бих предпочел да е мъртъв.

– Няма да ви подведем! – извикаха стражите.

Последваха още клетви за въздаване на справедливост и за възмездие над Джакс, които разтърсиха древните библиотечни рафтове и закънтяха в главата на Еванджелин. Изведнъж всичко ѝ дойде прекалено. Шумът, потокът от въпроси, тълпата непознати лица, разказът на Аполон за преминаване през ада.

И други неща бяха казани, но думите се сляха в непрекъснат звън в ушите ѝ.

Еванджелин искаше да се вкопчи в Аполон – единствено него имаше в тази нова реалност. Ала той не бе само неин. Беше и могъщ принц, и принадлежеше на хората си. Притесняваше се да го затрупва с още въпроси, макар че имаше твърде много. Тя все още дори не знаеше къде се намира.

От мястото, на което беше застанала, Еванджелин виждаше кътче за четене, оформено пред прозорец. Овална кушетка бе сгушена под арка от лавици пред нежно бледосиньо стъкло. През прозореца се виждаха масивни и високи иглолистни дървета, чиито величествени кули бяха покрити с живописен слой сняг. Във Валенда рядко валеше сняг и снежната покривка никога не ставаше толкова плътна, докато този свят приличаше на торта с дебел слой пухкава бяла глазура.

Както и преди бе забелязала, тук и модата беше различна. Стражите приличаха на рицари от древните приказки, а придворните носеха официални дрехи, подобни на тези на Аполон. Мъжете имаха жакети, а жените бяха облечени със сложно изработени кадифени рокли с отворено деколте и ниска талия, украсени с брокатени колани или нанизи от перли.

Еванджелин никога не беше виждала хора с такова облекло на живо, но беше чувала разкази.

Майка ѝ беше родена във Великолепния север и бе разказвала на Еванджелин безброй приказки за тази земя. Приказки, в които тя изглеждаше като най-магичното място на света.

За съжаление, Еванджелин съвсем не се чувстваше магично в този момент.

А после Аполон срещна погледа ѝ и се извърна от намаляващата тълпа наоколо. Явно хората вече се разотиваха, за да разпространят новината, че принц Аполон се е върнал от мъртвите. А и защо да не го направят? Еванджелин никога не бе чувала за човек, който се е върнал от отвъдното. При тази мисъл тя се почувства съвсем дребна, както стоеше до него.

Край тях бяха останали само неколцина души, но Аполон не им обръщаше внимание. Взираше се в очите на Еванджелин.

– Няма от какво да се страхуваш.

– Не се страхувам – излъга тя.

– Гледаш ме по различен начин. – И после ѝ се усмихна толкова очарователно, че тя се изуми как не е разбрала веднага какъв е.

– Ти си принц – изписка.

Аполон се усмихна по-широко:

– Това проблем ли е?

– Не, аз... просто...

Еванджелин за малко да каже, че никога не си се е представяла омъжена за принц.

Ала го беше правила, разбира се. Само дето въображението ѝ никога не бе рисувало толкова подробна и изтънчена картина. Настоящето беше отвъд всяка нейна романтична мечта за кралски особи, замъци и далечни места. Тя обаче би го разменила на мига само за да си спомни точно как е попаднала тук, как се е влюбила и омъжила за този мъж и как е загубила нещо безкрайно важно... може би част от сърцето си.

И тогава дойде прозрението. В приказките магията винаги си имаше цена. Нищо не се даваше безплатно; селянките, които се превръщаха в принцеси, винаги трябваше да плащат. Изведнъж Еванджелин се замисли дали изгубените ѝ спомени не са цената, която е платила за полученото.

Дали беше разменила спомените си, заедно с част от сърцето си, за да бъде с Аполон? Възможно ли бе да е проявила такава глупост?

Усмивката на Аполон омекна и вече не бе закачлива, а вдъхваше увереност. И следващите му думи бяха някак по-нежни, сякаш долавяше отчасти онова, което тя изпитваше. Или може би просто я познаваше добре, макар да бе напълно непознат за нея. В крайна сметка бе татуирал името ѝ над сърцето си.

– Всичко ще бъде наред – произнесе той тихо и решително. – Знам, че е твърде много наведнъж. И сега... неприятно ми е да те оставя, но има няколко неща, за които трябва да се погрижа, и докато го правя, стражата ми ще те придружи до покоите ти. Ще се опитам обаче да не те оставям сама за дълго. Заклевам се, че за мен няма нищо по-важно от теб.

Аполон притисна още веднъж устни към ръката ѝ и се вгледа в нея за последно, след което си тръгна, следван от личната си охрана.

Еванджелин остана на мястото си. Внезапно се почувства съвсем сама, а в ума ѝ бушуваха твърде много въпроси, за които нямаше отговори. Как така Аполон знаеше какво се е случило с нея, щом току-що се беше върнал от мъртвите? Може би грешеше и не въпросният лорд Джакс бе откраднал спомените ѝ, а самата Еванджелин бе постъпила като глупачка и ги бе разменила. Ако беше права, може би имаше някакъв шанс да ги замени пак, да си ги върне...

Този въпрос я измъчваше, докато вървеше през замъка след стражите, които Аполон ѝ беше определил. Те не говореха много, но споменаха на Еванджелин, че замъкът на Аполон се нарича Вълчи дом. Построен бил от първия крал на Великолепния север, прочутия Волфрик Валор, което я накара да се сети за всички истории на майка си за Севера.

В сравнение с мястото, където Еванджелин беше израснала, Северът сякаш бе неимоверно древен. Като че ли всеки камък под краката ѝ криеше тайна от отминала епоха.

По протежение на единия коридор имаше врати с най-различни изкусно изработени и гравирани дръжки. Видя една с формата на малък дракон, втора бе оформена като приказни крила, после имаше вълча глава, увенчана с красива цветна корона. Точно такива брави я изкушаваха да ги натисне и да провери какво има отвъд; за тях тя подозираше, че може би са донякъде живи – също като звънчето, окачено пред вратата на антикварния магазин на баща ѝ.

Остра скръб прониза Еванджелин, когато се сети за това – и не само за звънеца, но и за магазина, родителите си и за всичко, което бе загубила. Болката я заля така внезапно, че не разбра кога е спряла да се движи. Усети се едва когато един пазач с гъсти червени мустаци се приведе към нея и попита загрижено:

– Добре ли сте, Ваше Височество? Имате ли нужда да ви носим?

– О, не – отвърна тя, внезапно засрамена. – Краката ми са си съвсем добре. Просто ми се събра... твърде много. Какъв е този коридор?

– Това е крилото на семейство Валор. Повечето хора смятат, че тук са били стаите на децата от семейството, макар никой да не знае със сигурност. Тези врати стоят заключени от смъртта им до ден днешен.

Ала ти можеш да ни отвориш.

Странният глас като че ли бе дошъл от една от вратите. Еванджелин изгледа един по един пазачите си, но явно никой от тях не го бе чул. Затова и тя се престори, че не е доловила нищо. И без това се намираше в трудна ситуация. Нямаше нужда да влошава положението си с разкази за говорещи неодушевени предмети.

За щастие, не чу гласа повторно. Когато пазачите най-накрая спряха пред богато резбована двукрила врата, обсипаните ѝ със скъпоценни камъни брави проблясваха, но не промълвиха и дума. Разнесе се единствено леко свистене, когато двете крила се отвориха... и разкриха най-разкошния апартамент, който Еванджелин бе виждала през живота си.

Всичко бе така прекрасно, че тя почти очакваше да чуе мелодията на арфи и птичи трели. Всичко блестеше, обсипано със злато и цветя. Стръкове лилиуми „Арлекин“ обрамчваха двуетажната камина, а лиани с бели блатни звезди се виеха около колоните на леглото. Дори грамадната медна вана, която Еванджелин видя в съседното помещение и от която се издигаше пара, беше пълна с цветя – водата вътре беше виолетова, а по повърхността ѝ се носеха нежни бели и розови листенца.

Еванджелин отиде до ваната и потопи пръстите си във водата. Всичко беше идеално.

Даже прислужниците, които влязоха, за да ѝ помогнат да се изкъпе и облече, бяха съвършени и прекрасни. Бяха и изненадващо много, над десет. Те имаха меки гласове и нежни ръце, а роклята, в която я премениха, бе ефирна като шепот.

Дрехата беше произведение на изкуството от бледорозов тюл, с открити рамене и прозрачни ръкави, украсени с тъмнорозови панделки. Същите панделки обточваха дълбокото деколте на роклята, а после се разпиляваха в малки розови пъпки, покриващи предната част на вталения корсаж. Полата се спускаше като въздушен водопад чак до пода и пръстите на краката ѝ. Една прислужница довърши тоалета ѝ – сплете розово-златистата коса на Еванджелин във формата на корона и после я украси с венче от позлатени цветя.

– Дано не го възприемете като самоизтъкване, но изглеждате прелестно, Ваше Височество.

– Благодаря ти...

– Мартин – представи се прислужницата и спести на Еванджелин безплодното ровене в паметта ѝ за името. – И аз идвам от Меридианната империя. Негово Височество принцът смяташе, че може би ще ви е по-лесно да се приспособите, ако съм при вас.

– Принцът като че ли е наистина много грижовен.

– Струва ми се, че когато става дума за вас... той се опитва да помисли за всичко.

Мартин се усмихна, но краткото колебание в думите ѝ накара Еванджелин също да замре за миг. Обзе я трепет, едно едва доловимо усещане, че Аполон е прекалено добър, за да е истински. Както и всичко останало.

Когато остана сама, Еванджелин се огледа в огледалото и видя отражението на принцеса. Тоест всичко, за което би могла да мечтае.

Само че въобще не се чувстваше като принцеса.

Вместо това бе по-скоро като идеята за принцеса – имаше роклята, принца и замъка, но същевременно нещо липсваше. Сякаш просто бе навлякла чужд костюм и бе влязла в роля. Можеше лесно да излезе от нея, но нямаше друга, с която да я замести. Защото вече не се чувстваше и като някогашното момиче, което бе вечно изпълнено с надежда, вярваше в приказките, любовта от пръв поглед и щастливия завършек.

Ако все още беше онова момиче, може би щеше по-лесно да приеме всичко, вместо да я измъчват толкова много въпроси.

Само че нещо се беше случило с онова момиче – с нея. И Еванджелин подозираше, че е нещо повече от загубата на спомените ѝ.

Сърцето все още я болеше, като че ли бе счупено и раздробено на безброй назъбени парчета. Постави ръка върху него, сякаш за да му попречи да се доразтроши. И отново я разтърси категоричното убеждение, че сред забравеното има нещо, което е по-важно от всичко останало, по-важно от всичко на света.

Имаше нещо абсолютно жизненоважно, което трябваше да каже на някого. Колкото и да се опитваше обаче, не можеше да си спомни какво е то, нито на кого трябва да го съобщи.

Еванджелин

Еванджелин крачеше напред-назад по килима и отчаяно се опитваше да си припомни. Смътно долавяше, че слънцето залязва и помещенията бавно притъмняват. Надяваше се, че когато Аполон се върне, ще ѝ даде още отговори. Ала когато вратата към апартамента ѝ най-сетне се отвори, вместо принца тя съзря възрастен лекар и двете му по-млади помощнички.

– Казвам се доктор Ървис Стилграс – представи се главният лекар, брадат мъж с кацнали на върха на острия му нос очила. – Телма и Ирел са мои чираци. – Посочи младите жени. – Негово Височество искаше да ви зададем няколко въпроса, за да проверим колко от спомените ви са отнети.

– Има ли как да ги върнете? – запита Еванджелин.

Тримата стиснаха устни моментално и едновременно. Еванджелин прие това за отрицателен отговор. Не се изненада, което бе почти толкова обезпокоително. Тя почти винаги бе изпълнена с надежда, но днес това чувство ѝ убягваше. Отново се зачуди какво се бе случило с нея.

– Защо не седнете, принцесо? – Доктор Стилграс махна към едно тапицирано кресло близо до камината и Еванджелин послушно се подчини.

Лекарите останаха прави, надвесени над нея, докато д-р Стилграс задаваше въпросите си:

– На колко години сте?

– На... – Наложи ѝ се да замълчи и да помисли. Един от последните ѝ ясни спомени беше от времето, когато беше на шестнайсет. Баща ѝ все още беше жив и тя смътно си спомняше усмивката му, докато отваряше поредния сандък с чудатости. Ала не успя да извика в паметта си нищо друго.

Останалата част от спомена бе замъглена по краищата, като зацапано стъкло, което сякаш показва някакво изображение, но всъщност няма ясен образ. Еванджелин беше сигурна, че баща ѝ е починал няколко месеца след този блед спомен, но не помнеше изобщо подробностите. Просто знаеше със сърцето си, че си е отишъл и оттогава е минало известно време.

– Мисля, че съм на седемнайсет.

Телма и Ирел записаха отговора ѝ, а д-р Стилграс зададе друг въпрос:

– Кога е първата среща с принц Аполон, която помните?

– Днешната. – Еванджелин замълча за миг. – Знаете ли кога всъщност сме се запознали?

– Тук съм, за да питам, а не да отговарям – отбеляза доктор Стилграс нетърпеливо и веднага продължи с въпросите си: – Спомняте ли си годежа си с Аполон, сватбата си, нощта, в която той умря?

– Не.

Само този отговор можеше да му даде Еванджелин; а когато се опитваше самата тя да попита нещо, докторът отказваше да отговори.

По някое време на тази размяна на въпроси и отговори в стаята бе влязъл нов човек. Еванджелин дори не забеляза кога се е вмъкнал, но изведнъж съзря непознатия господин, застанал точно зад Телма и Ирел. Облечен бе почти по същия начин като тях – с дълга кафява кожена туника над тесни черни панталони, препасана с две кожени каишки, с които към едното му бедро бяха прикрепени един над друг ножове и флакони, а към другото – нещо като калъф за книга. Тази книга в момента бе в ръцете му и той също си водеше записки в нея, но по някаква причина изглеждаше съвсем различно от другите помощник-лекари.

Младият мъж пишеше с такъв замах, че очите на Еванджелин непрекъснато отскачаха към писалката му и люлеещото се перо в края ѝ. Когато я хвана да го гледа, непознатият ѝ намигна и поднесе пръст към устните си в знак да запази мълчание.

И по някаква причина тя прие.

А всъщност имаше чувството, че този мъж не трябва да е тук въпреки сходния му начин на обличане. Той обаче беше единственият от присъстващите, който сякаш изпитваше нещо към нея, докато тя се мъчеше да намери отговори. Той кимаше окуражително, усмихваше ѝ се съчувствено и всеки път, когато доктор Стилграс казваше нещо особено нелюбезно, младият мъж пребелваше неодобрително очи.

– Мога да потвърдя, че спомените ви от изминалата година са напълно изчезнали – заяви д-р Стилграс надуто и доста безчувствено. – Ще докладваме това на Негово Височество и един от нас ще ви посещава всеки ден, за да провери дали не сте си припомнили нещо.

Тримата лекари се обърнаха и тръгнаха да излизат. Доктор Стилграс профуча покрай младия мъж, без да го погледне, но Ирел и Телма най-сетне го забелязаха.

– Докторе... – отвори уста Телма.

Ала Ирел, която изглеждаше леко заслепена от натрапника, дръпна рязко ръкава на дрехата ѝ и ѝ попречи да продължи. След това триото излезе.

Само безименният млад мъж остана още малко.

Той се приближи до Еванджелин и извади правоъгълно червено картонче от джоба си.

– Нямаше да повярвам, ако не го бях видял със собствените си очи – меко рече той. – Съжалявам, че сте загубили спомените си. Ако ви се прииска да споделите с някого и може би да отговорите на няколко въпроса... аз вероятно ще успея да попълня част от празнотите.

И ѝ подаде картончето.

Кристоф Найтлингер

Южната кула за утринна стража

Кулите

– Какви въпроси... – понечи да попита Еванджелин, след като прочете любопитната картичка.

Ала младият мъж вече бе излязъл.

Огънят припука.

Еванджелин се събуди стреснато и осъзна, че е заспала, макар да не бе имала такива намерения. Беше се свила на креслото край камината, за да разгледа и осмисли малката червена картичка от Кристоф Найтлингер, която все още усещаше в ръката си.

Усети и нещо друго. Чифт мъжки ръце се плъзнаха под тялото ѝ, повдигнаха я внимателно и я притиснаха към гърди, които ухаеха на балсам и аромат на гора.

Аполон.

Стомахът ѝ се сви.

Не бе напълно сигурна, че точно Аполон я е понесъл. Очите ѝ все още бяха затворени и тя се изкушаваше да не ги отваря. Не знаеше защо изпитва желание да се преструва, нито защо сърцето ѝ бие по-бързо, докато я носи. Аполон би трябвало да знае отговорите на поне някои от въпросите ѝ... но тя изведнъж се уплаши да ги зададе.

Не знаеше дали се дължи на факта, че е принц, или защото все още ѝ бе напълно непознат.

Той я притисна по-силно към себе си. Еванджелин се напрегна. Ала изведнъж долови, че някакъв спомен започва да изплува в ума ѝ. Не бе кой знае какво, по-скоро смътно усещане, че някой я е държал и носил така, последвано от мисъл...

„Не само би я пренесъл през ледените води, но и през бушуващ огън; би я измъкнал от лапите на войната, от рухнали градове и разпадащи се светове...“

При тази мисъл Еванджелин леко се отпусна и за секунда се почувства в безопасност. Дори нещо повече от безопасност... макар да ѝ липсваха думи, с които да назове чувството. Наясно бе единствено, че никога преди не е изпитвала такава всеобхватна, първична закрила.

Тя бавно отвори очи. Нощта навън се беше спуснала напълно, а вътре единствената светлина идваше от камината. По-голямата част от стаята бе потънала в сенки, с изключение на принца, който я държеше. Отблясъци от огъня се плъзгаха по фигурата му и позлатяваха краищата на тъмната му коса и очертанията на силната му челюст, докато я носеше към леглото.

– Съжалявам – промълви Аполон. – Не исках да те будя, но ми се стори, че не ти е много удобно на стола.

Внимателно положи Еванджелин върху един пухен юрган. След това я целуна бързо по бузата – толкова леко, че можеше и да не го усети, ако не осъзнаваше така остро всяко негово движение. Топлите му ръце бавно се плъзнаха по тялото ѝ, докато я отпускаше на леглото.

– Приятни сънища, Еванджелин.

– Почакай! – Тя го хвана за ръката.

Кратка изненада пробяга по лицето му.

– Искаш да остана?

Вероятно трябваше да отговори „да“.

Те бяха женени.

Той беше принц.

Властен принц.

Много привлекателен принц.

Принц, с когото може би толкова силно бе искала да бъде, че бе пожертвала невероятно много.

Той погали ръката ѝ с палец, като търпеливо чакаше отговора ѝ.

– Съжалявам, че не те помня... опитвам се – прошепна тя.

– Еванджелин. – Аполон леко стисна ръката ѝ. – Ни най-малко не искам да изпитваш болка, а виждам колко много те боли от забравеното. Ала дори и никога да не си спомниш, всичко ще бъде наред. Ще си създадем нови спомени.

– Но аз искам да си спомня. – Нещо повече, всъщност трябваше да си спомни. Все още изпитваше належащата потребност да каже на някого нещо безумно важно, но не можеше да си спомни нито какво, нито на кого. – Ами ако има начин да си върна спомените? – подхвърли. – Може би бихме могли да сключим някаква сделка с човека, който ги е взел.

– Не. – Аполон яростно поклати глава. – Дори да беше възможно, нямаше да си струва риска. Лорд Джакс е чудовище – добави той грубо. – Той ме отрови в брачната ни нощ и направи така, че да обвинят теб за убийството. Докато бях мъртъв, теб за малко да те екзекутират. Джакс няма съвест, не изпитва угризения. Ако дори за миг си бях помислил, че може да ти помогне, щях да го доведа при теб, каквото и да ми струва. Ала се страхувам, че ако някога те намери, никога повече не ще те видя...

Аполон си пое дълбоко въздух и следващите му думи бяха произнесени с много по-мек глас:

– Мога само да си представям колко е трудно да не помниш нищо, но това би могло да е за добро, Еванджелин. Джакс ти е причинил отвратителни, непростими неща и наистина вярвам, че ще си по-щастлива, ако си останат забравени.

Проклятие за истинска любов