Прислужницата вижда всичко

ПРОЛОГ

Всичко беше в кръв.

Никога не бях виждала толкова много кръв. Попила беше в кремавата черга и се просмукваше в дъските на пода около нея, опръскала беше краката на масичката от дъбово дърво. Идеално кръгли капки бяха хвръкнали чак на седалката на светлия кожен диван, а по алабастровата стена се стичаха струи.

Нямаше край. Ако се вгледах по-внимателно, дали щях да намеря пръски и по колата в гаража? По стръкчетата трева на моравата? В супермаркета на другия край на града?

А най-лошото беше, че кръв имаше и по ръцете ми.

Каква бъркотия. Въпреки че не разполагах с много време, ми се искаше да почистя. Учили са ме, че когато се появи петно, особено върху килим, трябва да се почисти бързо, преди да е изсъхнало. Изсъхне ли, вече няма как да бъде отстранено.

За съжаление, дори и да почистех усърдно, не можех да направя нищо по въпроса с трупа, проснат в локвата кръв.

Замислих се трескаво. Добре, положението не беше никак розово. Наличието на пръстовите ми отпечатъци в къщата не би изненадало никого, но за алената кръв, набила се под ноктите ми и в линиите на дланите, нямаше да е лесно да дам обяснение. Потъмняващото петно отпред на блузата ми също не беше за пренебрегване. Здраво щях да загазя.

Ако ме хванат.

Огледах ръцете си, замислих се дали е по-добре да измия кръвта, или просто да се махна от тук веднага. Измиех ли си ръцете, щях да загубя ценно време, в което биха могли да ме заловят. Ако си тръгнех веднага, щях да изляза навън с омазани с кръв пръсти и да изцапам всичко, до което се докосна.

В този момент на входната врата се звънна.

Звукът на камбанки отекна из къщата и аз замръзнах, не смеех дори да си поема въздух.

− Има ли някой? − провикна се познат глас.

Моля те, върви си. Моля те.

В къщата цареше пълна тишина. Този, който звънеше на вратата, щеше да си помисли, че няма никого вкъщи, и да реши да дойде друг път. Ако това обаче не станеше, с мен беше свършено.

Отново се позвъни.

Върви си. Моля те, върви си.

По принцип не се моля, но в този момент бях готова да падна на колене. Тоест бих го направила, ако по този начин нямаше да изцапам с кръв и панталоните си.

Жената на вратата несъмнено щеше да осъзнае, че няма никого у дома. Никой не звъни на чужда врата повече от два пъти. Но тъкмо когато си помислих, че има шанс да се измъкна, бравата се разтресе. И топката се завъртя.

О, не! Вратата не беше заключена. След около пет секунди жената щеше да влезе в къщата. Щеше да влезе във всекидневната. И тогава щеше да види...

Това.

Вече нямах друг избор. Трябваше да бягам. Нямах време да си измия ръцете. Нямах време да се тревожа за кървавите стъпки, които навярно щях да оставя след себе си. Трябваше да се махна от тук.

Единствената ми надежда беше никой да не разбере какво съм направила.

I.

1.

МИЛИ

Три месеца по-рано

Обожавах тази къща.

Обичах всичко в нея. Обичах грамадната предна морава и още по-грамадната задна морава (въпреки че и двете изглеждаха посърнали). Обичах всекидневната, достатъчно голяма, за да побере множество мебели, а не само един малък диван и телевизор. Обичах френските прозорци с изглед към квартала, който наскоро прочетох в едно списание, че бил един от най-добрите за отглеждане на деца.

Но най-много се радвах, че е моя. Къщата на Локус Стрийт №14 беше моя. Добре де, след трийсет години, когато изплатях ипотеката, къщата щеше да бъде моя. Не можех да повярвам на късмета си, докато прокарвах пръсти по стената на новата ни всекидневна, приближавах лице и се любувах на чисто новите тапети на цветчета.

− Мама пак целува къщата! − възкликна глас зад мен.

Бързо се отдръпнах от стената, въпреки че деветгодишният ми син не ме беше хванал с таен любовник. Не се срамувах от любовта си към къщата. Исках да крещя от покрива, че я обичам. (Покривът ни беше невероятен. Обожавах тази къща.)

− Не трябваше ли да си разопаковаш багажа? − попитах го аз.

Кашоните с вещите и мебелите на Нико бяха струпани в стаята му, тъй че той трябваше да подрежда, но вместо това мяташе бейзболна топка в стената − моята красива стена с тапети на цветчета − и после я хващаше. Живеехме в тази къща от няма и пет минути, а той вече беше решил да я разруши. Виждах дяволитото пламъче в тъмнокафявите му очи.

Не че не обичах сина си повече от всичко друго на света. Ако попаднех в хипотетична ситуация, в която трябваше да избирам между живота на Нико и тази къща, естествено, че щях да избера Нико. Това не подлежеше на съмнение.

Но както вече казах, ако той повредеше нещо, щеше да бъде наказан, докато стане достатъчно голям, за да се бръсне.

− Утре ще разопаковам − каза Нико. Философията му за живота явно се състоеше в това, че всичко може да бъде отложено за утре.

− Или пък веднага? − предложих аз.

Той хвърли топката във въздуха и тя остърга леко тавана. Ако имахме нещо ценно в къщата, сега щях да получа инфаркт.

− После − продължи да упорства той.

Което на практика означаваше „никога“.

Надзърнах към стълбището. Да, имахме стълбище! Истинско стълбище. Вярно, стъпалата скърцаха и беше вероятно, ако стиснеш твърде силно парапета, да го откършиш. Но имахме стълбище, което водеше до изцяло друг етаж.

Личеше си, че сме живели в Ню Йорк твърде дълго. Колебаех се да се върна в Лонг Айлънд след това, което се случи последния път, когато живеех тук, но оттогава бяха минали близо двайсет години − това беше далечен спомен.

− Ейда? − провикнах се към втория етаж. − Ейда, би ли дошла?

След няколко секунди единайсетгодишната ми дъщеря надзърна от площадката и видях гъстата ѝ чуплива черна коса и тъмнокафявите очи, които ме гледаха. Очите ѝ бяха в същия цвят като тези на Нико, наследили ги бяха от баща си. За разлика от брат си, Ейда несъмнено си разопаковаше багажа съвестно. Тя беше пълна отличничка − от децата, които си пишат домашните, без да им се напомня, при това една седмица по-рано.

− Ейда, ще приключиш ли скоро с багажа?

− Всеки момент.

Изобщо не се изненадах.

− Би ли помогнала на Нико да разопакова кашоните си?

Тя кимна, без дори да се замисли.

− Разбира се. Нико, ела.

Нико веднага съзря възможността да прехвърли по-голямата част от работата на сестра си.

− Добре! − съгласи се той с радост.

Най-сетне спря да ме тормози с бейзболната топка и хукна нагоре, като взимаше по две стъпала наведнъж. Понечих да кажа на Ейда да не върши всичко вместо него, но това беше загубена кауза. На този етап аз имах да разопаковам към шейсет други кашона и щях да бъда доволна, ако просто си свършат своите задачи.

Извадихме невероятен късмет с купуването на тази къща. Загубихме пет-шест търга с наддаване в квартали, които далеч не бяха хубави като този. Мислех си, че нямаме никакъв шанс да купим тази преустроена фермерска къща в град с толкова престижни държавни училища. За малко да се разплача от радост, когато брокерът се обади, за да ми съобщи, че къщата е наша. При това на цена с десет процента по-ниска от първоначалната!

Вселената явно беше решила, че заслужаваме малко късмет.

Погледнах през предния прозорец камиона с багажа на улицата пред къщата. Тя се намираше на площадче в края на задънена улица с още две къщи, а на прозореца отсреща зърнах силуета на човек. Един от новите съседи явно. Дано се окажат приятни.

Откъм камиона се разнесе трясък и отворих входната врата, за да проверя какво става. Изтичах навън тъкмо навреме, за да видя как съпругът ми слиза от камиона с един от приятелите си, които бяха дошли да ни помогнат с преместването. Аз исках да наемем фирма за хамалски услуги, но той настоя, че може да се справи сам, ако приятелите му помогнат. Принудена бях да призная, че трябваше да пестим всеки цент, за да успеем да погасяваме вноските по ипотеката. Дори с десет процента отстъпка, къщата на мечтите ни не беше евтина.

Съпругът ми държеше от едната страна дивана за всекидневната и тениската му беше прилепнала по гърдите от пот. Призля ми, защото беше минал четиресетте и имаше опасност да си сецне кръста. Изразих опасенията си по този въпрос, докато планирахме преместването, а той реагира така, сякаш това е най-глупавото нещо, което е чувал, въпреки че аз си сецвах кръста едва ли не през седмица. При това не при пренасяне на дивани. А от обикновено кихане.

− Моля те, обещай ми да внимаваш, Енцо.

Той ме погледна и когато се ухили, се разтопих. Това нормално ли беше? Дали на другите жени, омъжени от единайсет години, все още понякога им омекват краката, когато видят съпрузите си?

Не? Така ли? Само на мен ли се случваше?

Е, все пак не ми се случваше непрекъснато. Но все още изпитвах неописуемо привличане към него. Помагаше и фактът, че Енцо необяснимо ставаше все по-секси с възрастта. (А аз само остарявах с една година.)

− Внимавам − настоя той. − А и този диван е лек! Не тежи почти нищо.

Това накара приятеля му, който държеше другия край на дивана, да завърти отегчено очи. Все пак трябваше да призная, че диванът действително не изглеждаше особено тежък. Купихме го от ИКЕА и беше с една идея по-добър от предишния ни диван, който прибрахме от улицата. Енцо имаше теория, че най-хубавите мебели се намират на улицата пред блока ни.

Оттогава бяхме пораснали малко. Поне така се надявах.

Докато Енцо и приятелят му внасяха дивана в красивата ни нова къща, отново вдигнах очи, за да огледам къщата отсреща − на Локус Стрийт №13. На прозореца продължаваше да стои човек, който ме гледаше. Вътре в къщата беше тъмно, затова не виждах много добре, но силуетът все още стоеше на прозореца.

Някой ни наблюдаваше.

Но в това нямаше нищо странно. Хората в отсрещната къща бяха новите ни съседи и несъмнено им беше любопитно да ни видят. Преди, когато видех камион на фирма за хамалски услуги пред блока ни, винаги надзъртах през прозореца, за да видя кой се нанася, а Енцо се смееше и ми казваше да спра да зяпам и да отида и да се представя.

Това беше разликата между нас двамата.

Е, не беше единствената разлика.

В опит да променя поведението си и да бъда по-дружелюбна като съпруга си, вдигнах ръка и помахах на силуета. Можех поне да се запозная с новия съсед от №13.

Само че човекът на прозореца не ми помаха в отговор. Вместо това капаците внезапно се затвориха с хлопване и силуетът изчезна.

Добре дошли в квартала.

2.

Енцо пренасяше последните кашони, докато аз стоях на проскубаната морава и отлагах разопаковането, докато си фантазирах как ще изглежда тревата, след като съпругът ми я съживи. Енцо беше вълшебник с тревните площи − така се запознахме. Тази морава изглеждаше почти неспасяема, с покафенели участъци и суха, ронлива пръст, но знаех, че след година ще имаме най-хубавата в квартала.

Потънала бях във фантазии, когато вратата на къщата непосредствено до нашата − на Локус Стрийт №12 − се отвори. Жена със златисторуса коса, подстригана на степенувано каре, излезе от къщата облечена с прилепнала по тялото бяла блуза и червена пола и с обувки на тънки високи токчета, които изглеждаха така, сякаш можеха да се използват за вадене на очи. (Защо мислите ми винаги поемаха в тази посока?)

За разлика от съседа отсреща, тази жена изглеждаше дружелюбна. Тя вдигна ръка за въодушевен поздрав и прекоси късата павирана пътека, разделяща домовете ни.

− Здравейте! − поде лъчезарно. − Толкова се радвам най-сетне да се запозная с новите съседи! Аз съм Сузет Лоуел.

Когато стиснах ръката ѝ, бях възнаградена с впечатляващо силно ръкостискане за жена.

− Мили Акарди − представих се.

− Изключително ми е приятно да се запознаем, Мили. Страшно ще ти хареса да живееш тук.

− Вече страшно ми харесва − признах си честно. − Къщата е невероятна.

− О, наистина е така. − Сузет кимна. − Стоеше празна дълго време, защото знаеш как е − толкова малка къща трудно се продава. Но си знаех, че подходящото семейство ще се появи.

Малка ли? Нима тя се опитваше да обиди обичната ни къща?

− Е, на мен си ми харесва.

− О, да. Много е уютна, нали? Освен това... − Погледът ѝ огледа предните ни стълби, които бяха малко разнебитени, но Енцо се кълнеше, че ще ги поправи. Това беше само част от дългия списък с ремонти, които трябваше да направим.

− Построена е в селски стил, но в това ѝ е чарът.

Ясно, значи все пак обиждаше къщата ни.

Но не ме интересуваше. Аз си я обичах. Нямаше значение какво мисли някаква любопитна съседка.

− Е, работиш ли, Мили? − попита Сузет и се втренчи в мен със синьо-зелените си очи.

− Социален работник съм − казах с гордост. Макар да се занимавах с това вече от дълги години, все още се гордеех с работата си. Вярно, понякога беше изтощителна, смазваща и заплатата не беше кой знае какво. Но аз си я харесвах.

− А ти работиш ли?

− Брокер по недвижими имоти съм − отговори тя също толкова гордо. А, това обясняваше защо обижда къщата ни на професионален жаргон. − В момента цените са скочили до небето.

Това беше вярно. Сега ми хрумна, че Сузет не е брокерът, който ни продаде къщата. Щом беше брокер, защо съседите не бяха наели нея да я продаде?

Енцо слезе от камиона, понесъл още кашони. Тениската беше прилепнала за гърдите му, а черната му коса беше мокра. Спомних си как, когато напълних един от тези кашони с книги, се притеснявах, че е твърде тежък. А сега Енцо носеше не само този кашон, но и още един върху него. Гърбът ме болеше само като го гледах.

Сузет също го гледаше. Проследи движението му от камиона до входната ни врата и по устните ѝ се разля усмивка.

− Хамалинът ви е много секси − отбеляза тя.

− Всъщност това е съпругът ми.

Тя зяпна. Явно Енцо ѝ се нравеше повече от къщата.

− Сериозно?

− Аха. − Енцо бе оставил кашоните във всекидневната и излезе да вземе още. Откъде намираше сили? Преди да стигне до камиона, аз му помахах да дойде.

− Енцо, ела да се запознаеш с новата ни съседка Сузет.

Сузет бързо пооправи блузата си и прибра кичур златисторуса коса зад ухото си. Убедена бях, че ако можеше, щеше да се огледа набързо в огледалцето си и да си оправи червилото. Но нямаше време за това.

− Здравей! − протегна тя възхитено ръка. − Много ми е приятно да се запознаем. Енцо се казваш, така ли?

Енцо ѝ стисна ръка и ѝ хвърли широка усмивка, от която бръчиците около очите му се задълбочиха.

− Да, Енцо се казвам. А ти сигурно си Сузет.

Тя се изкикоти и кимна енергично. Реакцията ѝ беше малко прекалена, но пък и Енцо бе задействал чара си. Съпругът ми живееше в тази страна от двайсет години и когато разговаряхме вкъщи на масата, акцентът му беше сравнително лек. Но когато се опитваше да бъде чаровен, умишлено говореше с по-силен акцент, за да изглежда така, сякаш току-що е пристигнал в Америка.

− Много ще ви хареса тук − увери ни Сузет. − Кварталът е толкова тих и приятен.

− Вече много ни харесва − казах аз.

− А и къщата ви е толкова сладка − намери тя поредния завоалиран начин да посочи, че нашата къща е значително по-малка от нейната. − Идеална ще бъде за вас и за децата, особено след като чакате и бебе.

Каза това, вперила подчертано очи в корема ми, в който със сигурност нямаше бебе. Не бе имало бебе в него от девет години.

Най-лошото беше, че Енцо обърна глава, за да ме погледне и за миг по лицето му проблесна радост, макар да знаеше много добре, че ми вързаха маточните тръби при спешното цезарово сечение, когато раждах Нико. Погледнах надолу към корема си и видях, че тениската ми се е издула нелицеприятно. Много се смутих.

− Не съм бременна − казах на Сузет и на съпруга си.

Сузет се плесна с ръка през начервените устни.

− О, божичко, ужасно съжалявам! Просто предположих...

− Няма нищо − прекъснах я, преди да влоши още повече положението. Честно казано, харесвах тялото си. Преди да навърша трийсет, бях слаба като вейка, но сега най-сетне можех да се похваля с женствени извивки и смея да твърдя, че те харесваха и на съпруга ми.

Въпреки това реших да изхвърля тази тениска.

− Имаме две деца. − Енцо ме прегърна през раменете, без да забелязва обидата на Сузет. − Синът ни се казва Нико, а дъщеря ни − Ейда.

Енцо много се гордееше с двете ни деца. Той беше страхотен баща и щеше да иска поне пет деца, ако за малко не бях умряла, докато раждах сина ни. С радост щяхме да станем осиновители или приемни родители, но с моето минало за това не можеше да става и дума.

− Ти имаш ли деца, Сузет? − попитах аз.

Тя поклати глава с ужасено изражение.

− В никакъв случай. Не ставам за майка. Само двамата със съпруга ми Джонатан сме. Щастливи сме без деца.

Отлично − тя си имаше съпруг. Значи можеше спокойно да стои далеч от моя.

− Но в къщата срещу вашата има момченце − каза Сузет. − В трети клас е.

− Нико също е в трети клас − въодушеви се Енцо. − Може да ги запознаем.

Когато се преместихме, се наложи да отпишем децата от училище по средата на учебната година. Уверявам ви − последното, което искате, е да изтръгнете двама ученици от училището им в средата на март. Измъчваше ме чувство за вина, но не можехме да си позволим да плащаме и ипотеката, и наем до края на учебната година, тъй че нямахме друг избор.

Нико, който беше общителен като баща си, не изглеждаше никак притеснен. За него класна стая, пълна с нови деца, които да впечатли с щуротиите си, представляваше страхотно приключение. Ейда прие новината спокойно, но по-късно я заварих да плаче в стаята си при мисълта да се раздели с двете си най-добри приятелки. Надявах се, че до есента двамата ще свикнат и травмата от преместването по средата на учебната година ще остане далечен спомен.

− Можете да отидете да се представите. − Сузет сви рамене. − Но жената, която живее там, Джанис, не е много дружелюбна. Почти не излиза от къщи, освен за да заведе сина си до автобусната спирка. Виждам я предимно да стои на прозореца и да гледа улицата. Голяма клюкарка е.

− О! − промълвих аз и се запитах как е възможно Джанис да е клюкарка, след като почти не излиза навън.

Погледнах към отсрещния тротоар и къщата на №13. Прозорците тъмнееха, въпреки че беше посред бял ден и обитателите, изглежда, си бяха у дома.

− По-добре си вземете щори за прозорците − посъветва ме Сузет. − Защото Джанис има идеален изглед към тях.

С Енцо едновременно обърнахме глави към новата ни къща, защото изведнъж осъзнахме, че на нито един от прозорците няма щори или пердета. Как не се сетихме за това? Никой не ни беше казал, че трябва да си купим щори! Във всичките ни предишни жилища те вече бяха монтирани!

− Аз ще купя щори − прошепна ми Енцо на ухо.

− Благодаря ти.

Сузет изглеждаше развеселена от недоумението ни.

− Брокерът не ви ли напомни да купите щори?

− Сигурно е забравил − промърморих аз.

Намекът явно беше, че ако тя беше наш брокер, нямаше да забрави да ни подсети. Но вече беше късно. Засега бяхме изложени на показ.

− Мога да ви препоръчам отлична фирма за монтаж на щори − каза Сузет. − Миналата година идваха у нас. Сложиха дървени щори на първия и втория етаж и много сладки капаци на прозорците в мансардата.

Дори не можех да си представя колко струва подобно нещо. Със сигурност беше повече, отколкото можехме да си позволим.

− Не, благодаря − отказа Енцо. − Аз мога да се справя.

Тя му намигна.

− Не се и съмнявам.

Сериозно? Малко ми писваше тази жена да сваля съпруга ми пред мен. Не че други жени не правеха същото, но за бога, с нея бяхме съседи! Не можеше ли да е малко по-тактична? Изкушавах се да кажа нещо, но предпочетох да не си създавам врагове още от първия ден.

− Също така − продължи Сузет − искам да ви поканя на вечеря. Вие двамата, разбира се, и... можете да вземете децата. − Не изглеждаше особено въодушевена от мисълта деца да пристъпят прага ѝ. А дори не знаеше за склонността на Нико да чупи скъпи предмети, където и да отиде.

− Да, би било чудесно − каза Енцо.

− Прекрасно! − Сузет му се усмихна лъчезарно. − Какво ще кажете за утре вечер? Кухнята ви едва ли ще бъде готова за ползване дотогава, тъй че това ще ви облекчи малко.

Енцо ме погледна с повдигнати вежди. Той имаше неизчерпаем ентусиазъм за подобни сбирки, но аз бях по-затворена, затова му бях признателна, че първо се обърна към мен, преди да приеме. Честно казано, хич не ми се нравеше мисълта да прекарам цяла вечер с тази жена. Тя ми идваше малко в повече. Но щом щяхме да живеем тук, не бяхме ли длъжни да се сприятелим със съседите? Не правеха ли така нормалните семейства в предградията? А може би тя щеше да се окаже по-приятна, след като я опозная.

− Добре − съгласих се. − Би било чудесно. Не познаваме никого в Лонг Айлънд.

Сузет отметна глава и се разсмя, при което разкри низ от искрящо бели зъби.

− О, Мили...

Погледнах Енцо, който сви рамене. Явно и той не схвана шегата.

− Какво?

− Нямаш представа как прозвуча − изкиска се тя. − Никой не казва „в“ Лонг Айлънд.

− Така ли?

− Не! − Сузет поклати глава, сякаш не можеше да повярва колко съм невежа. − Казва се „на“ Лонг Айлънд. Не се намираш в остров − това звучи нелепо. Намираш се на остров.

Енцо се почеса по тъмната коса. Между другото, нямаше нито един бял косъм на главата си. Аз, ако не се боядисвах, щях да ходя побеляла, откакто Нико се роди. Енцо имаше само няколко бели кичура в брадата си, когато я пуснеше да порасне по-дълга. Но когато му посочих това, той се разрови в косата си, докато намери един-единствен сив косъм, за да се похвали, сякаш това щеше да ме успокои.

− Не разбирам − казах аз. − Това означава ли, че се казва, че живееш на Хавай? Или на Статън Айлънд?

Усмивката на Сузет помръкна.

− Е, случаят със Статън Айлънд е напълно различен.

Опитах се да уловя погледа на Енцо, но той изглеждаше развеселен от дискусията.

− Е, Сузет, радваме се, че сме тук, на Лонг Айлънд. И нямаме търпение да ти гостуваме утре вечер.

− Аз също − каза тя.

Усмихнах се насила.

− Да донеса ли нещо?

− О! − Тя се почука с показалец по брадичката. − Защо не донесеш десерт?

Прекрасно. Сега трябваше да търся десерт, който да отговаря на стандартите на Сузет. Пакет с бисквити „Орео“ едва ли щеше да свърши работа.

− Чудесна идея!

Докато Сузет се отдалечаваше по пътеката към много по-голямата си къща с потракващи по цимента токчета, стомахът ми се сви. Бях на седмото небе, когато купихме тази къща. Толкова дълго живяхме натъпкани в тесни апартаменти и сега най-накрая имах къщата на мечтите си.

Но за пръв път се запитах дали не бях допуснала голяма грешка с преместването тук.