Най-хитрият човек на света

Една от многото жени, с които съм споделял леглото си, ми каза, че вероятно съм най-хитрият човек на света. И до днес не съм сигурен дали това беше комплимент. Не съм сигурен и дали е вярно. Може и да е вярно, може и да не е. Сега ще ви разкажа за живота си, за да прецените сами.

Откъде да започна? Няма значение. Мога да започна тук и сега. Тук и сега седя на терасата на апартамента си в хотел „Розенпалас“, от която се открива фантастична гледка към града. Времето е прекрасно, полъхва лек ветрец, не е твърде студено, нито твърде топло. В момента не се наслаждавам на гледката, защото пред себе си имам компютър, в чийто екран виждам отражението си, докато пиша.

Срещу мен келнерът е зает да подрежда хапване на една масичка. Забелязвам парче сладкиш с бита сметана, кошничка с прясно изпечени хлебчета, купа с плодове и златист портокалов сок в чаша. Върху една чиния са подредени сьомга, няколко резена авокадо, сирене, шунка, както и масло и пюре от хрян със сметана в бяла порцеланова купичка. До тях има каничка кафе и чаша шампанско.

Келнерът очевидно се опитва да подреди всичко възможно най-красиво за мен. Аз, от друга страна, не се и опитвам да оценя старанието му. Просто седя във фотьойла си и пиша, за да поставя най-накрая някакво начало. Ако някой ни наблюдава, би си помислил, че въобще не обръщам внимание на келнера, но това не е вярно. Наблюдавам го, но дискретно.

Бих казал, че той е доста млад, още няма трийсет, изглежда усърден, добре образован и старателен в обслужването в най-добрия смисъл на думата. Тоест, полезен член на обществото. Аз, от друга страна, съм мързелив, нямам никакви заложби или специални умения и се интересувам предимно от своята особа и собствените си нужди. Аз съм, накратко казано, напълно безполезен. Но в крайна сметка тъкмо аз след малко ще седна на масата и ще изям всички вкуснотии, докато след края на смяната си усърдният младеж ще напусне хотела гладен и ще се прибере в скромното си жилище, защото не може да си позволи нищо повече, типично за нископлатените хотелски служители.

Ако имате усещането, че казаното дотук е важно, имате пълно право. В известна степен то резюмира темата на тази книга.

⅏

– Приятен апетит, господин Лойних – казва келнерът накрая и се усмихва дружелюбно и така, сякаш наистина му е приятно.

Вероятно наистина му доставя удоволствие. Днес хората са толкова стиснати, дори в хотели от този клас, че вероятно той рядко има възможност да подрежда толкова богата трапеза.

Аз не съм стиснат. Нямам причина да бъда. От цяла вечност не съм харчил собствени пари, защо да съм стиснат? Между другото, тази сметка също ще бъде платена от някой друг.

– Благодаря – отвръщам кратко.

Със сигурност звуча небрежно, вероятно дори високомерно. Подозирам, че през годините съм започнал да използвам надменен тон и вече дори не го забелязвам. Ако случаят е такъв, то това не е, защото се смятам за по-добър от хората, които наистина работят – съвсем не, а по-скоро защото това поведение и този тон функционират по-добре. Изумително много хора копнеят да служат на някого или да обожествяват някого, за когото смятат, че е по-добър от тях самите. На тази основа се гради аристокрацията. В живота си съм се запознавал с много аристократи и повечето са били глуповати, мързеливи безделници, чиято единствена способност се е изразявала в това да поддържат мнението в хората от обкръжението си, че аристократите са по-добри от тях.

Вероятно настоящото състояние на света се дължи тъкмо на тази странна необходимост: интересна мисъл, с която бих се занимал по-подробно. Но как да го обясня? Няма да имам времето да се задълбоча в това разсъждение, тъй като според настоящото развитие на събитията след десет дни ще съм мъртъв и затова в момента други въпроси ме интригуват далеч по-силно.

⅏

Келнерът си тръгва, отново съм сам. Моментът е прекрасен. Човек би могъл да ме снима как седя в този фотьойл с малкия компютър на колене и ще получи идеална фотография с рекламна цел: добре облечен възрастен мъж на фона на великолепен градски пейзаж, пищни цветя и маса, отрупана с храна.

Ако насоча поглед наляво, през парапета долу виждам площад, изпъстрен с красиви шарки. Хора го пресичат целеустремено, едните от ляво надясно, а другите в противоположна посока.

Никой от тях няма представа, че седя тук горе и ги наблюдавам. Никой няма представа, че след десет дни ще умра. Още не знам как, но може и да е добра идея да приключа там долу, насред широкия красив площад, разплескан, отвратителна кървава пихтия, която трябва да бъде отмита от други усърдни хора, други полезни членове на обществото. Тогава за последен път ще съм напълно безполезен и в тежест на всички.

Хората ще се питат защо съм направил това. Няма да могат да го проумеят. Затова записвам тези спомени тук. Те няма да са от полза на никого, но поне ще дадат някои отговори.

ОЩЕ 10 ДНИ

Десет и половина е. Както обикновено, закусих обилно и седя в лобито на хотела. Компютърът е в скута ми и установявам, че не знам как точно да започна. Вече изтрих няколко опита, но повече няма да го правя; нямам достатъчно време.

Е, как да започна?

Нямам идея. Все някак. Най-добре просто да започна да пиша, тогава всичко ще се нареди. С всичко в живота ми става така.

По това време е спокойно. Всички, които напускат хотела, вече са си тръгнали, а новите гости обикновено идват следобед. И без това цялата шумотевица и припряност се губят в тази зала, стават незначителни сред мраморните колони, златните орнаменти, дебелите персийски килими, големите тапицирани дивани и пищните цветя. Всеки ден по това време седя в лобито на съответния хотел с чаша чай, донесена от внимателен служител, който познава навиците ми. Камериерката също познава навиците ми и използва това време, за да подреди педантично стаята ми. Често съм идвал в този хотел; би могло да се каже, че е един от любимите ми хотели.

Необичайното днес е, че правя нещо. Обикновено през деня не правя нищо.

А вие можете ли така? Да не правите нищо?

Вероятно мислите, че можете, но по опита ми съвсем малко хора успяват по-продължително време. Да седиш пет минути на стол, без да мърдаш и да говориш, без да мислиш, без да правиш нещо, е прекалено за повечето хора. Да лежиш лениво на шезлонг един час, без да пийваш нещо, да говориш глупости или да зяпаш жени и да си представяш какво би било... За това наистина са необходими упражнения.

Отне ми дълго време да го постигна. Но когато се налага, човек може да постигне много.

А на мен ми се наложи.

Да, това би било едно добро начало на историята на живота ми. Ще започна с това.

Та, има друга дума за неправенето на нищо – много хубава дума, която всява страхопочитание и е приемлива за обществото: медитация.

Объркахте ли се? Не ви лъжа, истина е. Медитацията се състои точно в това – просто стоиш на едно място и не правиш нищо. Тя е изкуството на неправенето на нищо. Някои дори смятат, че е свещено изкуство.

Но както казах, е доста трудно да не правиш наистина нищо. Ужасно трудно, а в този случай думата „ужасно“ е напълно подходяща. Мързеливците, лентяите, така наречените „социални паразити“ или както там ги наричат, не правят нищо. Точно обратното, тези хора правят доста неща, при това през цялото време. Дърдорят. Пушат. Играят карти. Инжектират си някаква дрога. Опитват се да вкарат някого в леглото. Обикалят, докато търсят развлечение, занимание, забавление, и правят това непрестанно. Безработните и ниските прослойки са най-добрите клиенти на развлекателната индустрия; когато припечелят отнякъде достатъчно пари, те са най-подходящите потребители на телевизори с плоски екрани, телевизионни предавания и компютърни игри. Кибиците не правят нищо, те просто не правят нищо продуктивно. Точно това не харесва на хората.

По тази причина гурута и мъдреци от всички епохи са измисляли всевъзможни начини, които правят неправенето на нищо по-лесно. Например наблюдаването на дишането. Заемането на определена поза. Повтарянето на мантра. И така нататък.

Това не е нужно, ако човек е в състояние просто да не прави нищо. Тоест да мързелува.

А това съм аз. Сядам и не правя нищо. Не чета вестник. Не се оглеждам за нещо или някого. Не кроя планове. Не бленувам по миналото и не се опитвам да предначертая бъдещето. Успял съм да развия една степен на мързел, която прави всичко това ненужно.

Знам, че като цяло мързелът се смята за нещо недостойно, позорно, но след всичките десетилетия, които ми бяха необходими, за да се усъвършенствам в него, не мога да разбера защо това е така.

Защо всички мислят, че е хубаво да си усърден и продуктивен?

Това са глупости. Усърдният човек реже всички красиви дървета, разорава пейзажа и дълбае недрата на земята в търсене на полезни изкопаеми, за да произвежда неща от тях. Най-усърдните хора създават машини, за да режат дървета още по-бързо, да превръщат недокоснатата земя в ниви още по-бързо, да добиват още повече полезни изкопаеми и още по-бързо да произвеждат неща от тях. Неща, които потребителите възможно най-бързо ще изхвърлят на боклука, за да може да купят нови неща.

Точно усърдните хора постепенно превръщат нашата красива планета в сметище.

Точно усърдните ни тласкат към катастрофа.

Осъзнах, че мързелът е добродетел.

Твърди се, че нормалният гражданин в западния индустриализиран свят притежава около десет хиляди неща. Аз пък притежавам само това, което може да се побере в два удобни куфара. Става въпрос само за вещи, които са или с превъзходно качество, или означават толкова много за мен, че искам да са ми под ръка. По-голямата част от тях са дрехи, останалото са предмети за спомен и няколко книги, които толкова са ме докоснали, че ги чета и препрочитам.

Може да се каже, че всичко останало наемам.

Това е начинът, по който живея от над трийсет години. Другите произвеждат – аз консумирам и с това създавам необходимия противовес. Другите са усърдни – аз съм мързелив и така поне в известна степен връщам равновесието на света в посока към баланс. Другите работят колкото могат – аз правя възможно най-малко, обикновено нищо, и с това вероятно допринасям за своето душеспасение, тъй като медитацията се смята за път към просветлението.

Във всеки случай, честно казано, съм и твърде мързелив, за да размишлявам дали това наистина е така.

Ще видим. Скоро. И без това вече не мога да променя нищо.

⅏

Струва ми се, че трябва да започна от още по-далече. С разсъждения като тези не може да се започне нищо, без да е позната историята, която е довела до тях.

Ще го направя бързо и безболезнено, обещавам.

Роден съм в Германия – кога и къде не е от съществено значение. Представете си предградие със средно хубави еднотипни къщи в редици, в които живеят служители, дребни чиновници, тук-таме някоя двойка пенсионери, която води минивойна срещу шумните деца. Представете си автомобили, чиито собственици всяка събота сутрин ненужно, но гордо, ги полират до съвършенство. Представете си също огради от дървени летвички, бучащи косачки в ранни зори, караници заради силна музика от стаи на тийнейджъри, вечери около барбекюто, които стават твърде забавни. Представете си всичко това. Описвам седемдесетте години. Федералният канцлер се казва Хелмут Шмит, лявоекстремистката банда на Баадер и Майнхоф взривява шефове на банки – което тогава хората все още намираха за възмутително – и в горните класове на гимназията марксистките идеи са модерни, въпреки че не са съвсем разбрани или пък точно затова.

И насред всичко това: един средностатистически ученик, който ще завърши със средностатистическа оценка и има подозрения, че след това го чакат само казарма, университет, работа, сватба и един средностатистически живот – точно в тази последователност. Тази перспектива не ме въодушевяваше, но нямах друга алтернатива. Не познавах никого, който да има. Освен това бих приел всичко безропотно, стига да имах постоянна приятелка. Но нямах, защото не бях нищо особено. Нито бях от големите спортисти, по които момичетата припадат, нито пък някое от умните момчета, за които е ясно, че ги очаква блестяща кариера с докторска степен, вила в планината, мерцедес за съпругата и ветроходна яхта в Боденското езеро. Бях просто хилав, невзрачен младеж с пъпки и дори нямах мотопед, а само едно старо колело.

Също толкова ограничен беше и сексуалният ми опит. Първото ми преживяване в тази сфера беше с една братовчедка, когато през ваканцията бях на гости при роднини: натоварена със задачата да ми покаже околностите, тя ме заведе в пуста горичка, за да ме доведе несръчно, но целеустремено, до кулминация. След това ми обясни, че го е направила, за да провери дали е вярно това, което ѝ е казала една приятелка. Аз ѝ казах, че спокойно може да го прави и по-често, но тя каза, че не го намира за чак толкова готино.

Тогава, скоро след шестнайсетия ми рожден ден, сред суматохата на излязло от контрол новогодишно празненство едно хилаво пияно момиче ме завлече в тъмна стая и ме дръпна върху себе си: възбуждащо преживяване и не съвсем лошо като за „първи път“. След това излизахме няколко седмици и го направихме още четири пъти, но в крайна сметка тя приключи нещата с обяснението, че на Нова година не е искала нищо сериозно. Това не беше особен проблем за мен, понеже я намирах за доста грозновата и не бях съвсем сигурен дали сексът с нея компенсираше това.

Всички мои опити да подхвана нещо с момичетата, в които бях влюбен, се проваляха плачевно. Затова пък имах достатъчно време да се подготвя добре за матурите, но се оказа, че посредствените ми оценки нямат нищо общо с липсата на време.

Военно-медицинската комисия определи, че съм в ниво на годност 3 и затова изобщо не кандидатствах в университет, а зачаках писмо от властите. То не дойде цяла вечност. Когато най-накрая пристигна, бях изненадан да видя, че приемането ми в казармата се отлага за неопределен период. Мога само да предположа, че това е било някаква грешка, защото тогава не бях особено умен, но пък и не бях чак толкова тъп, че да питам защо не ме искат.

И изведнъж се оказа, че имам много време.

С Карстен Бауман от съседния клас, с когото заедно имахме часове по физика, се беше случило същото и му бе хрумнала идеята да пътува из Индия.

– Никога повече няма да имаме толкова много време – обясни ми той тогава. – Трябва да се възползваме.

По онова време беше модерно да се пътува до Индия; всички готини хора правеха обиколки на Индия. Поради което никога не ми беше идвала тази идея, защото готините хора бяха другите, а не аз.

Карстен беше далеч по-безгрижен. Имаше по-голяма сестра, Силке, която вече бе пътувала в Индия, и той бе на мнение, че щом Силке може, можем и ние. Изразих съмнения, че ще мога да си го позволя, но Карстен ги отхвърли. Разясни ми, че в Индия било наистина евтино. Когато човек стигнел там, няколко марки били достатъчни за месеци – така била направила и сестра му.

След продължителни увещания заминахме от Франкфурт за Бомбай . Летяхме с една арабска авиокомпания, в чийто самолет беше много широко и имаше превъзходна храна. Ислямските забрани за алкохол явно нямаха значение на борда и с яденето сервираха вино, а в безмитния магазин имаше и по-силни напитки – за мое съжаление, понеже така Карстен успя да си осигури бутилка уиски. В резултат на това при пристигането ни в Бомбай той беше мъртвопиян.

Изпаднах в тотален културен шок. Летището смърдеше като обществена тоалетна, приятелят ми – като шотландска дестилерия, а от мен зависеше някак да ни прекарам през митницата и да открия автобуса за Гоа. Вече нямам никаква идея как успях да го направя. Единствено си спомням, че пред изхода на летището беше такава блъсканица, каквато не бях виждал никога – буквално хиляди хора, които крещяха и махаха с ръце към новопристигналите, предлагаха им таксита, хотели или секс, при това в седем часа сутринта! Спомням си как пътувахме с такси, чиято врата не се затваряше и затова беше завързана с тънка зелена жичка, спомням си улици, пълни с мръсотия и просяци. Имаше също и една безкрайна опашка пред гише за билети с отегчен мъж, който не ме разбираше и когото аз не разбирах. Всичко това се развиваше насред изгаряща жега, прашен въздух, орди от велосипеди, диво свирещи с клаксони рикши и пърпорещи мотопеди.

Някак успяхме да се качим на автобус, който дори пътуваше към Гоа, а и багажът ни още беше при нас.

Пътуването продължи цяла вечност. Седяхме почти премазани от две дебели домакини, които непрестанно каканижеха на език, от който не чувах дори отделни думи, деца, които ни зяпаха с часове, мъже, които непрестанно дъвчеха странни неща, кокошки в разпадащи се телени клетки, кошове с гнили плодове, каквито не бях виждал никога, и невероятно обемисти куфари. С Карстен се редувахме на кого ще му прилошее; пътувахме по черни пътища, по които в Германия не би дръзнал да се движи и трактор, а пътуването сякаш нямаше край.

Докато най-после всичко свърши и пристигнахме в Гоа, обетованата земя. Междувременно Карстен бе изтрезнял и някак успя да наеме колиба на плажа. Строполихме се пред нея, останали без дъх, и дълго просто гледахме белия, изумителен пясък и изумителните вълни, и изумителните палми – и изумителните жени, които населяваха всичко това – и не можехме да проумеем късмета си.

Както често се оказва в такива случаи, късметът ни не беше толкова голям, колкото изглеждаше на пръв поглед. Жените наистина бяха невероятни, но ние не бяхме достатъчно готини, за да се занимават с нас, понеже имаше много други далеч по-готини мъже с по-дълги коси, по-широки рамене и много по-уверено поведение. След няколко дни всичко това – къпането в морето, вездесъщите комари и усещането, че съм невидим – ми дойде до гуша и просто стоях в колибата, грижех се за слънчевото си изгаряне и скърбях.

Карстен пък обикаляше и откри начин все пак да бъде готин: влезе в търговията с марихуана, или както се наричаше тогава – „трева“. Който предлагаше хашиш, имаше много момичета, дори да не изглеждаше като сърфист. В тези случаи Карстен очакваше от мен да се омитам от колибата и да чакам някъде, докато двамата излязат, момичето – с торбичка в ръка, а той – широко ухилен.

За пореден път с часове пиех кола на бара на едно крайбрежно заведение, докато Карстен сключваше поредната си сделка. Тогава до мен седна една жена на около трийсет, тоест антична от гледната точка на един осемнайсетгодишен. Имаше мръснокафяви къдрици, бръчици около очите и тънка рокля с щампи. По някаква причина тя не ме игнорира като всички останали и ме попита откъде съм и как се казвам.

Предоставих търсената информация и в отговор разбрах, че тя се казва Герти и е от Австрия, по-точно от Виена, както и че е в Индия, за да преодолее развода си. Добави, че Гоа е само първата спирка, а същинската ѝ цел е един ашрам на север.

– Аха – отвърнах аз. – Искате да видите онзи гуру... Как се казваше? Бхагван?

– Съвсем не – махна Герти с ръка.

Там ходели всички, не било за нея. А след това попита дали съм чувал за Свами Навреен.

Признах ѝ, че не съм, и след това тя съвсем подробно ми разказа как се е свързала с този учител (чрез позната от Залцбург, която много пъти е седяла в краката на Свами, била е благославяна от него и оттогава била наистина добре) и колко хубаво ще е да го види и да се отвори за ученията му. Как това ще я развие душевно. Как мъдростта на ведите ще ѝ помогне да прозре илюзиите на цивилизацията. И така нататък.

По някое време явно забеляза, че отдавна не бях вземал думата, затова спря по средата на изречението и ме попита какво ме е довело в Индия.

– Така нареченият ми приятел Карстен – отвърнах аз и ѝ се оплаках от мъките си.

От това, че той имаше всички момичета, а аз никакви, защото можеше да се надува с хашиша си, докато аз дори не знаех откъде изобщо го е намерил. Оплаках се и от това, че всъщност си бях представял пътуването до Индия по различен начин.

Тогава тя ме измери с поглед от главата до петите и рече:

– Никой не те задължава да останеш. Просто ела с мен до ашрама. Ще видиш, че това ще промени живота ти напълно.

Това щеше да се окаже вярно, въпреки че в този момент нито тя, нито аз имахме представа колко.

– Не знам – свенях се аз като девица, каквато всъщност в голяма степен бях.

Наистина имах желанието да видя нещо различно от изумително белия пясък, изумителните вълни и палми на Гоа. Просто ме беше шубе да тръгна сам на път.

– Колко време имаш? – попита Герти. – Кога летиш наобратно?

– След четири седмици.

Призляваше ми от идеята да прекарам толкова време тук с Карстен и неговия маратон на потентността.

– Това е предостатъчно време. Рано утре заминавам с автобуса в девет. Ако искаш, просто ела на спирката и ще отидем заедно – каза тя и се усмихна. – Всъщност би ми било много приятно. Не ми се ще да пътувам сама.

Тъй като Карстен изобщо не се появи тази вечер, му написах бележка, че искам да видя и други неща в Индия и ще се срещнем в Бомбай за обратния полет. След това опаковах багажа си, отидох навреме за автобуса и отпътувах с Герти на север.

⅏

Отново седя на терасата на покрива в сянката на широк тъмнозелен чадър и гледам към града. Компютърът е пред мен на една масичка, която може да се постави над шезлонга така, че да пиша удобно. Келнерът я донесе за мен. Беше наистина горд, че може да изпълни желанието ми. Вероятно хората, които обикновено са настанени в този апартамент, имат други неща за правене, вместо да пишат.

Писането днес сутринта ми достави удоволствие, всъщност толкова удоволствие, че съм сигурен, че съм избрал правилния проект за края на пребиваването си на земята. Единствено се надявам, че ще мога да доведа спомените си до отчасти смислен край, преди да ме сполети съдбата ми. Все пак ми остават десет дни, по-точно девет и половина. Ако продължавам толкова добре, ще мога да напиша още много през това време.

Но в никакъв случай нямам намерение да се отказвам от телесните удоволствия. Малко преди обяд се върнах в стаята си, за да се преоблека, след това обядвах в ресторанта. Поглезих се с меню „Маре“ и трябва да отбележа, че филето от камбала, пържено в масло и придружено от канелони с манатарки, печен лук и сос с шампанско, беше съвършено.

Току-що едно врабче кацна на парапета и ме погледна с черни като копченца очи, сякаш иска да ме попита: „Но какво стана после в Индия?“.

Сега ще разкажа. Въпреки че малката кафеникава птичка отлетя.

⅏

С Герти тръгнахме на север с автобус, в който ситуацията беше подобна на пътуването към Гоа. Но меланхоличната и добросърдечна Герти беше значително по-приятна спътничка от пияния Карстен. Освен това тя се ориентираше добре и знаеше как вечер да ни намери подслон, понеже разстоянието, естествено, не можеше да се преодолее за един ден – Индия е прекалено голяма страна с прекалено лоши пътища.

Като оставим настрана това, че не разполагам с достатъчно време, няма много смисъл да описвам подробно пътуването ни. В крайна сметка стигнахме до ашрама на прословутия Свами Навреен, направихме малкото дарение, което се изискваше от търсещите истината, и се наредихме сред дошлите да чуят словата на Свами.

Повечето поклонници бяха от Европа и САЩ и затова скоро на Герти ѝ стана прекалено „западно“. Тогава продължихме с пътуването и през следващите седмици посетихме редица ашрами, свами, гуру, йоги, чиито имена не бих могъл да си спомня и при най-добро желание, а и кому е нужно? Защото всички те казваха с различни думи и добър или не чак толкова добър английски почти едно и също.

Например че границите на нашите представи са границите на нашите възможности. Нищо не ни ограничава толкова, колкото случващото се в главите ни. (Това ми се стори просветляващо, но не особено полезно.)

Например че Господ, съдбата или както и да се нарича висшата сила, която стои зад всичко, чува нашите желания, стига да са откровени и да ни развиват истински. (Чух това, но го приех скептично. Опитът ми до този момент показваше друго: съдбата всъщност е гадняр, който ти поднася нещо приятно под носа и точно когато посегнеш към него, го дръпва.)

Например че човек трябва да се освободи от притежанията си, защото не ние притежаваме нещата, които ни принадлежат, а нещата ни притежават и ни правят свои роби. (От всички мъдрости, които чух през тези седмици, тази остави най-силен отпечатък върху мен.)

И тогава винаги искаха да медитираме. Така и не успях да разбера как се медитира и защо е полезно да се прави. Изглеждаше ми, сякаш просто си седят, не правят нищо и изглеждат много просветени.

Днес ми е ясно, че съм бил напълно прав. При това просветеният външен вид може да се зареже, напълно достатъчно е просто да си седиш и да не правиш нищо.

Което, както казах, е висше изкуство, овладяно само от малцина.

⅏

Времето с Герти и гурутата изтече и трябваше да се сбогувам с тях. На гурутата не им пукаше, но Герти проля една малка сълза, а след това седях в автобуса към Бомбай, който сякаш пътуваше сто години. Ако зависеше от мен, можеше да пътува още сто, защото какво ми предстоеше, когато се върнех обратно в Германия? Нищо, което да очаквам с нетърпение. Напротив, имах чувството, че съм се устремил към черна дупка. „Това беше“, казах си мрачно, когато най-накрая застанах сам (Карстен, противно на уговорката, не се появи) пред гишето за регистриране за полета: бях опитал да открия свободата и истинския живот, но опитът ми вървеше към своя край, без да съм открил нито едно от тях.

Личеше ли ми? Чуваше ли ме Господ? Не знам, но докато чаках, оставил се на съдбата си, ме заговори един мъж – индиец, не много по-възрастен от мен, но облечен в скъпо изглеждащ костюм. Говореше на английски и се увери, че аз също го говоря, след което ме попита дали наистина спешно трябва да летя с този полет, или бих склонил да отстъпя мястото си на мистър Гупта, неговия шеф? Мистър Гупта имал изключително спешни задачи и затова трябвало непременно да се качи на този полет и на никой друг.

Ясно ми беше, че не изглеждам като човек, който има спешна работа някъде.

И подобно на всички хора, които не знаят какво са спешни задачи, не притежавах и никакви умения за преговаряне.

– Как ще стане това? – попитах в отговор. – Вече съм си купил билет. Не знам дали може да се смени.

Това ми се стори подходящ начин да не откажа директно, което още тогава ми беше неприятно, както е и за повечето хора.

– Няма проблем, сър – отвърна младежът и ме сащиса с това, че ме нарече „сър“. – Ще получите от нас билет за друг полет. За първа класа, естествено. Може да отнеме един-два дни, но дотогава ще ви настаним в най-добрия хотел в Бомбай на разноски на мистър Гупта.

Чувствах се притиснат в ъгъла. Беше ли възможно това да е истинско предложение? Или беше някаква измама, за която просто още не бях чувал? Колебаех се единствено по тази причина, но предполагам, че младият асистент на богатия мистър Гупта с неотложните задачи сметна моето колебание за преговорна тактика.

– Така, по принцип – усуквах аз, търсейки достоен начин да се измъкна – не е необходимо да пътувам точно с този полет и всичко това с хотела би било хубаво, но честно казано, не мога да си го позволя. Пътувам от седмици, парите ми свършват, ще трябва да ям нещо, докато намерите билет, а в такъв хотел сигурно е скъпо...

– Не, не! – прекъсна ме почти ужасено моят превъзходно костюмиран връстник. – Естествено, че мистър Гупта ще поеме разходите! Просто отидете в ресторанта или бара на хотела, яжте и пийте каквото искате. Само трябва да подпишете сметката и ние ще платим всичко.

– Само заради един полет? – учудих се аз.

– Става въпрос за сделка за милиони – увери ме той, а трябва да отбележа, че в края на седемдесетте един милион все още бяха много пари. – Е, какво ще кажете?

Погледнах го. Както казах, беше на моята възраст и се потеше. Виждах се как скоро аз се потя някъде, за да изпълня безумните желания на безумния си шеф. Всъщност от състрадание кимнах и казах:

– Добре. От мен да мине. Не бързам.

Почти можеше да се чуе как му падна камък от сърцето и си казах, че с това бях извършил едно добро дело за деня.

Изведе ме от опашката, издърпа ме до гишето за билети и започна да увещава служителката на някакъв неразбираем за мен диалект. Колкото повече продължаваше разговорът, толкова повече ме обземаше неприятно чувство, но беше твърде късно. Жената извади една купчина формуляри, които подписах послушно, уверен, че ще съжалявам. След това младежът ме съпроводи припряно до едно такси, в което седеше мъж с тюрбан. С учудващо заповеднически глас му изреди множество указания, които завършиха с думите „Палас Хотел“.

В последен, безсмислен опит да се измъкна от ситуацията извиках, че трябва да се обадя на родителите си, защото ще се притесняват за мен.

Той ми хвърли, както ми се стори, леко изнервен поглед.

– В стаята ви има телефон, естествено. Рецепцията ще ви свърже. No problem.

С тези думи ме тикна заедно с чантата ми на задната седалка, затвори вратата и таксито потегли. No problem? Имах проблем, и то какъв! Оставих се да ме измамят. Дори не знаех как изглежда този мним предприемач или как мога да се свържа с него, нито как да му държа сметка, ако сделката се разпадне. Беше получил билета си и надали му пукаше какво ще стане с мен сега.

Прониза ме вледеняващата мисъл, че сега просто щяха да ме убият и изхвърлят на някоя индийска купчина боклук и никой никога нямаше да разбере какво е станало с мен.

Но дали по чудо, или по Божия воля, всичко се случи точно така, както бе обещал връстникът ми. Таксито ме остави пред изключително луксозно изглеждащия „Палас Хотел“, където ме очакваха възрастен мъж с тюрбан и облечена в изящно сари жена. Бяха служители на хотела, които бяха информирани за ситуацията, и ме поздравиха по име и с множество Намасте, сякаш бях най-малко рок звезда.

След това ме въведоха в помещения, които просто ме оставиха без думи.

Бях заобиколен от великолепно украсени стени и тавани; от мрамор, злато и тъмно дърво; мебели с дамаска от коприна и изящно орнаментирани дървени прозорци, които пропускаха точно толкова светлина, че да обвият всичко това в приказен сумрак.

Трудно осъзнах, че това не е лобито на хотела, а моята стая. Или по-точно казано, апартаментът ми. Спалня, всекидневна, вестибюл – и голяма баня с множество огледала, златни лайстни, цветя, украшения, завъртулки и стенни мозайки. С доста забавяне до мен достигна въпросът на двамата служители, които искаха да знаят дали всичко е наред. Вероятно съм бил ухилен като идиот, когато отговорих, че всичко е, както трябва.