Библиотерапия

ПРЕДГОВОР

От всичко, за което използваме книгите – за образование, забавление, бягство от действителността, – едно от най-любопитните им приложения е да послужат като терапевтично средство и форма на социална връзка. Литературата предлага да ни свърже с нови познати и приятели чрез тих поток от думи, дава ни възможност да изковем връзки с фиктивни герои, които са едва ли не по-съвършени от приятелите, които срещаме в истинския живот. Отчасти е така заради факта, че имаме непрекъснат достъп до умовете и емоциите на героите, за които четем, така че изпитваме нещо, което се усеща като по-непосредствена, а понякога и по-голяма степен на близост, отколкото с близък роднина или приятел. Взаимоотношението, което се развива между читател и герой, повтаря ефекта на знаменитостите – както имаме чувството, че познаваме лично звездите, които харесваме и гледаме на екрана. Помислете за следното поразително прозрение, предложено от Ан Елиът, героиня от романа на Джейн Остин „Доводите на разума“:

– Последните няколко часа определено бяха много болезнени – отговори Ан, – ала, когато болката свърши, споменът за нея често доставя удоволствие. Човек не обича някое място по-малко само защото е страдал там, освен ако не е изпитвал единствено страдание, пълно страдание и нищо друго, освен страдание.

Тези думи отекват в нас. Често болката от минало страдание просто оставя малък отпечатък в живота ни, след като е изгубила значимостта си, а силата ѝ не е така остра. Думите на Остин са толкова проницателни, че ние, като читатели, се идентифицираме с тях и разпознаваме собствените си преживявания. От друга страна, ако никога не сме преживявали подобна болка и страдание, може да се окаже поучително, ако проучим тези чувства чрез книгата. Като споделяме болката и радостта на Ан, имаме чувството, че я познаваме отблизо. Четенето за преживените от други хора страдания ни предлага по-дълбоко разбиране за крайностите на човешкото поведение – например способността на хората да са крайно жестоки, както виждаме в „Дневникът на едно младо момиче“ на Ане Франк или „Разказът на прислужницата“ на Маргарет Атууд. Тези книги ни позволяват да разберем какво изпитва друг човек чрез емпатично четене, така че да започнем да съпреживяваме неговата болка, неговото страдание и неговите преживявания. Тогава можем да се свържем с героите чрез болезнените емоции, които будят в нас, като ни приканват към себепроучване и може би дори катарзис.

Като библиотерапевт, наблюдавам как четенето ни позволява ниво на близост и свързване, но и усещане, че ни разбират, което може да е невероятно лекуващо. Книгите ни свързват с хора, с които иначе няма как да се свържем в живота си, разширяват способността ни за емпатия и безопасно ни потапят във виртуална реалност, която често ни се струва „по-реална“ от тази, която в момента обитаваме.

Терапевтичните свойства на литературата са известни от столетия, но терминът „библиотерапия“ е използван за първи път от американския есеист Самюел Кротърс през 1916 г. Кротърс смята, че четенето на романи може да предложи по-достъпна и по-евтина терапия, която при някои клиенти може дори да замени психоанализата, водещата форма на терапия в началото на двайсeти век. Самият Фройд, смятан от мнозина за създател на психоанализата, не е чужд на идеята за библиотерапията и вярва, че литературата може да е полезен инструмент в лечението, тъй като предлага начин клиентите да изследват собствените си желания и мотиви. В есето си „Креативни писатели и дневни фантазии“1 Фройд определя писателя като човек, който е сроден с терапевта и е в състояние да ни насочи и да ни помогне да обработим емоциите си, а това води до по-дълбоко себесъзнаване и проникновение.

Авторът на литература създава фантастичен свят, към който се отнася много сериозно – тоест, в който влага големи обеми емоции, – като го отделя рязко от реалността... Според мен цялото естетическо удоволствие, с което ни дарява един креативен писател, носи характера на предварително удоволствие от този тип и реалната ни наслада от изпълнената с въображение работа произтича от освобождаването на напрежения в умовете ни... този ефект е резултат от възможността, която авторът ни дава, да се наслаждаваме на собствените си фантазии, но без укори или чувство за срам.

Попаднах на библиотерапията, докато изучавах психодинамично консултиране, и това се оказа момент на дълбоко откровение. Литературата бързо зае централно място във всичките ми терапевтични сеанси и в крайна сметка прокара пътя към днешната ми библиотерапевтична практика и консултациите ми по лечение с литература. Забелязвам удивителни промени при клиентите, които се заемат с терапевтично четене – било то в личния или в професионалния им живот, – и ми се струва уместно да споделя техните истории за изцеление чрез литература в книга, написана от мен. Искам да разкажа на читателите си за библиотерапевтичния процес и изкуството да предписваме книги, които носят смисъл, връзка и изцеление.

Като стъпвам на преживяното като клиент на библиотерапия и библиотерапевт, ще очертая еволюцията на библиотерапията като вид терапия, като разгледам как идеята за терапевтичното четене се е развивала през столетията от древните гърци, през Мишел дьо Монтен, Уилям Уърдсуърд, Джордж Елиът, Фройд, болничните библиотеки през двете световни войни, до академичната общност напоследък.

Тази важна история позволява да разберем развитието на библиотерапията и нейните принципи. Ще представя собственото си пътуване в лечението чрез литература – от израстването ми в ортодоксална джайнистка общност в Кения, Източна Африка, през четенето за удоволствие, до откриването на библиотерапията, докато учех за консултант и развих собствената си библиотерапевтична практика – също така ще обърна внимание на тези от моите клиенти, готови да споделят историите си за изцеление чрез литература, вяра и вдъхновение с читателите навсякъде. Разказите им включват теми като загуба и скръб, депресии, майчинство, раса, пол, биоразнообразие, трудности във взаимоотношенията и как библиотерапията е използвана като инструмент за преодоляване на трудни и сложни обстоятелства.

Връзката ни с литературата остава дълбоко интимна, защото книгите притежават уникалното свойство да отразяват нашите най-съкровени нужди и стремежи. Чувстваме се забелязани, чути, прегърнати. Да използваме това уникално качество, като оставим библиотерапията да ни напътства, просветлява и, в края на краищата, да ни промени.

КАК ДА ИЗПОЛЗВАМЕ

ТАЗИ КНИГА

Тя е разделена на три части: Част I. Библиотерапия – Въведение; Част II. Библиотерапевтични пътешествия; и Част III. Изкуството на литературното куриране.

В Част I предлагам разбиране за библиотерапията, какво е тя, как се е развила през хилядолетията и как стана така, че я практикувам.

В Част II разглеждам отношенията си с книгите и как те ме оформиха такава, каквато съм днес. Също така споделям разкази от терапевтичния си кабинет, като във всяка глава представям различен клиент, за да илюстрирам как библиотерапията може да бъде използвана за справяне с редица тревожни състояния и грижи. В края на всяка глава ще откриете приспособена библиография, която е била предписвана в практиката ми, както и допълнително използваните терапевтични техники. Включени са и упражнения, които ще ви позволят да практикувате всяка от техниките у дома.

В Част III споделям как да създадете свой собствен списък с литература и предлагам избрани книги, които са разделени по теми и могат да се използват като референтни точки, когато съставяте собствените си списъци за четене. Сред включените заглавия има художествена литература, нехудожествена литература и поезия от различни жанрове.

ЧАСТ I

Библиотерапия – 

Въведение

1.

ОТКРИВАНЕ НА ТЕРАПИЯТА

С РОМАНИ

Ако главата и тялото трябва да са добре, необходимо е да започнеш с лечение на душата. Това е първото. И лечението, скъпи младежи, трябва да бъде извършено с помощта на определени амулети. Тези амулети са добрите думи.

„ХАРМИД“, ПЛАТОН

Август е рожденият ми месец. Също на сина ми и на дядо ми. За мен август винаги е бил месец на вълшебствата – не че съм суеверна. Това е месецът, когато се проявяват нови, вълнуващи съвпадения, неочаквани връзки или просто са се случили някои от най-щастливите ми моменти. Винаги съм смятала август за месец на божествена намеса, а август 2007 г. не беше по-различен. Живо си спомням прозрението, което зася семената, от които се роди настоящата книга.

Има малко моменти на осъзнаване, които са толкова поразителни, че всичко останало изглежда банално в сравнение с тях – но тъкмо тези моменти изненадват най-много, правят живота вълнуващ и пълен с удивление. Романистката Вирджиния Улф синтезира това чувство в текст от 1917 г., в който описва „някои моменти, които се откъсват от всички останали, през които без специална покана нещата се сливат в комбинация с необясним смисъл, овладяват мислите, които внезапно, поне за мислещия, стават почти заплашителни в значението си“.

Когато се обучавах, за да стана консултант, едно от изискванията на курса ми беше аз самата да премина терапия. Конкретен сеанс все още изниква в ума ми, защото тогава за първи път разкрих травматично преживяване от моето детство.

Спомням си, че седях до прозореца на удобно синьо кресло в малкия, пълен с цветя кабинет на терапевтката ми. Беше летен ден и слънцето обливаше кожата ми, чувствах се топло и комфортно. В спокойната атмосфера установих, че говоря как се почувствах уловена в капан като малко дете и как страхът от онзи ден продължи да ме измъчва доста напред в годините. Простото връщане към спомена пускаше в ход симптоми, които напомняха посттравматичен стрес: връщане на преживяването, пристъпи на паника, свръхреакции, ирационално усещане за липса на изход. Връхлетяна от емоции, които нямах начин да обработя като дете, се обърнах към книгите в търсене на убежище. Четенето ми позволи да се измъкна от болката и се превърна в моето средство за отделяне от света около мен, когато нещата ставаха грозни или трудни.

По-рано същия ден, преди да се срещна с терапевтката ми, четох „Малък живот“ на Хания Янагихара – роман за любовта и приятелството, който всъщност е за травма в детските години. Главният герой Джуд е подложен на малтретиране от ранна възраст и травмите в резултат продължават да хвърлят сянка при всеки негов ход като възрастен. Историята на Джуд отекваше в мен не защото напомняше моята (моят собствен миг на ужас беше специфичен и нямаше нищо общо със случилото се с Джуд), а защото, също като него, все още носех със себе си болката от детството ми. Отново и отново се улавях, че преживявам миналото в настоящето. Когато попадах в дори леко заплашителна ситуация, отново ставах на четири годинки, затворена, безпомощна и ужасена. Травмата на този момент отекваше години наред, продължаваше да оказва въздействие върху тялото и ума ми. Превърнах се в човек, който отчаяно иска да помага и всячески се съпротивлява на конфликтите – дори мисълта за възможен конфликт ме караше да се чувствам зле. Беше по-лесно да се примиря, да съм „мила“ само и само да има мир, дори това да означава да потисна собствения си глас и да пренебрегна собствените си нужди.

Не бях говорила за този спомен с никого, докато той не се разигра пред мен отново – след страниците на „Малък живот“:

Той беше оптимист. Всеки месец, всяка седмица решаваше да отвори очи, да преживее още един ден на този свят. Правеше го, когато се чувстваше толкова ужасно, че болката сякаш го пренасяше в друго състояние, в което всичко, дори миналото, което толкова искаше да забрави, изглеждаше като че ли избледнява до сив, размит акварел. Правеше това, когато спомените му прогонваха всички други мисли, когато беше нужно истинско усилие, истинска концентрация, за да се закотви в сегашния си живот, да не допусне да побеснее от отчаяние и срам. Правеше го, когато беше толкова изтощен от тези опити, когато да е буден и жив, изискваше такава енергия, че се налагаше да лежи в леглото и да се мъчи да измисли причина да стане, да опита отново.

Сега споменът ми се наместваше там, на страниците, и се носеше във въздуха. Не знаех какво да правя с него. Знаех само, че изпитвам силно състрадание към Джуд и към мен самата – нещо, което не бях изпитвала дотогава. За първи път виждах себе си през други очи. Записах всичко в дневника си и го занесох на терапевтката ми.

– Посттравматично стресово разстройство, ПТСР – отбеляза тя. – Имаш неразрешена травма. Не е изненадващо, че тази книга е събудила спомените ти за травмата от детството ти. Изкуството, литературата в този случай, вади такива спомени по странен начин. Книгата като че ли е убежище, в което можеш да изучаваш себе си от разстояние, а това ти позволява да разбереш по-добре собствения си характер – като изследваш преживяванията на други. В края на краищата, всичко, което обработваме, всъщност се филтрира през обектива на собствените ни преживявания.

Замълча в очакване на отговора ми.

Аз също мълчах. Исках да знам повече. Да науча повече.

Тя продължи:

– Чувала ли си за случая на Епизел?

– Не – отговорих, изпълнена с любопитство. – Бих искала да чуя.

– Епизел – обясни тя – е бил атински войник, който се сражавал храбро в битката при Маратон. Странно, въпреки че не получил нито един удар по време на битката, изведнъж загубил зрението си. Епизел никога не възстановил зрението си, а когато го питали как е ослепял, той си припомнял „гигантски воин с голяма брада, който затъмнил със сянката си щита му, като застанал пред него“. Призрачното подобие обаче го подминало и убило воина до него.2 Представил си обаче как призракът преминава през тялото му, в резултат на което загубил зрението си.

Не знам дали в съвременния роман, или в разказа за войника от древна Гърция, но открих, че изпитвам емпатия към преживения от героите посттравматичен стрес. Или беше обратното? Героите изпитваха емпатия към мен и валидираха собственото ми преживяване като история, която трябва да бъде изследвана, да получи разрешение? Това е една от суперсилите на литературата: способността да буди емпатия и сама да изпитва емпатия. В книгата „Нашите по-добри ангели“ психологът и автор на бестселъри Стивън Пинкър обяснява, че обществото като цяло е имало повишен капацитет да изпитва емпатия по време на Просвещението и в някои отношения това съвпада с възхода на романа, особено предвид британските епистоларни романи, като „Клариса“ и „Памела“ на Самюел Ричардсън. Епистоларният роман има формата на поредица писма, записи в дневници или друга писмена кореспонденция между героите, които разкриват множество перспективи, реализъм и близост. Той позволява уникален достъп до най-интимните мисли и чувства на героите. Може да се почувстваме по-свързани с протагонист или разказвач на емоционално ниво, когато ни се даде възможност да разберем по-добре техните мотиви, страхове и желания. Разговорният стил ни се струва по-автентичен и реалистичен, докато многото гледни точки ни позволяват да видим историята или събитията от различни страни, а това ни създава по-добра представа за общия наратив и междуличностните отношения на героите. На свой ред това задълбочава емоционалното ни вложение в историята и увеличава способността ни да изпитваме емпатия към героите, да се потапяме в преживяванията им.

Докато разсъждавах върху тази идея, си спомних два романа, макар и не епистоларни, които ме привличаха особено. Единият беше „Мелницата на река Флос“ на Джордж Елиът, който бях чела като тийнейджърка. Изпитах дълбока връзка с героинята му Маги, която непрекъснато търси одобрение от строгия си по-голям брат. След това мислите ми се насочиха към Константин Левин от „Ана Каренина“ на Лев Толстой – герой, който разсъждава емоционално над нещата, заради които си струва да се живее. Чувствах се невероятно успокоена и утешена, след като четях трагичните, но и дълбоко човечни истории на тези герои. Имах усещането, че улавям и лекувам собствените си рани, като се свързвах с преживяванията им, които ме освобождаваха от болката и стартираха процес на възстановяване. Чувствах, че се освобождавам.

Докато мислех за тези романи, си дадох сметка, че литературата ми е дала начин да се справя с по-тъмните, възлести емоции, които отбягвах в собствената си реалност. Дали беше така, защото имах чувството, че контролирам нещата, когато чета? Можех да избирам кога да оставя книгата и това ми даваше усещане за сигурност. Колкото повече мислех по въпроса, толкова повече процесът на четенето заприличваше на елементите, присъстващи в стая за терапия: отношения с някого, с когото се чувстваш сигурен, когато изучава най-вътрешните си мисли и чувства, и възможност да излезеш, ако почувстваш, че ти идва твърде много. Осъзнах го: дали пък литературното взаимоотношение между текст и читател не е терапевтично?

Докато обработвах това хрумване, реших, че трябва да науча повече за литературата като терапевтично средство, така че веднага щом се прибрах у дома след сеанса, потърсих в Гугъл „литературата като терапия“. Попаднах на дефиниция в статия на Деби Маккълис, в Журнал за поетична терапия (Journal of Poetry Therapy), озаглавена „Библиотерапия – Историческа и изследователска перспектива“3, и веднага се зачетох.

Терминът „библиотерапия“ е комбинация от две гръцки думи, biblion (означава книга) и therapeia (означава лечение). Въведен е през 1916 г. от Самюел Маккорд Кротърс, унитариански свещеник и есеист (унитарианците отричат Светата Троица). Първоначално терминът се използва, за да обозначи консултирането на хора, страдащи от ментални разстройства. Най-ранната формална дефиниция на библиотерапия се появява в 11-о издание на Илюстрования медицински речник на Дорланд (Dorland’s Illustrated Medical Dictionary), през 1941 г. През 1961 г. дефиницията за библиотерапия, публикувана в Трети нов международен речник на Уебстър (Webster’s Third New International Dictionary) е възприета от Американската библиотечна асоциация (American Library Association – ALA): „Използване на подбран материал за четене като добавка в медицината или психиатрията; също, насока в решаването на персонални проблеми чрез насочено четене“.

Заинтригувана и удивена, попаднах в заешка дупка от търсения в интернет. Терапевтичната литература често се смята за помощна или допълнителна психотерапия. Като любител на книгите, това беше музика за ушите ми. Исках да отида още по-дълбоко, до Страната на чудесата, до там, където властва емоционалното богатство на света на литературата. Четенето за мен винаги е било нещо като катарзис, но сега разполагах с наименование за способността му да обработва емоциите ми: библиотерапия. Думата се отделяше с наслада от езика ми. През следващите няколко дни четох изследователски доклади и статии, изучавах проучвания, които тестваха хипотезата, че литературата може да е терапевтично средство, и опознавах богатата история на практиката. Знаех, че съм попаднала на нещо забележително, и изпитах внезапно, нетърпеливо желание да го споделя с други, които биха могли да имат полза от това, да подобрят състоянието си благодарение на лечебната сила на четенето.

КРАТКА ИСТОРИЯ НА БИБЛИОТЕРАПИЯТА

Тази част проследява еволюцията на библиотерапията и изследва хронологично работата на ранните и днешните пионери на библиотерапията.

Някои от идеите и историята, които очертавам, бяха вдъхновени от д-р Келда Грийн, която интервюирах за статия през 2020 г. Изследванията на д-р Грийн като част от доктората ѝ в Центъра за изследване на четенето, литературата и обществото към Университета на Ливърпул бяха насочени към преосмислянето на терапевтичното четене.4 Тук синтезирам някои от нейните идеи, като включвам и мои източници и подкрепящи изследвания.

Древните гърци

Терапията с книги може да бъде проследена до древните гърци, които са строили библиотеки, не много по-различни от днешните. Тяхното влияние върху езика, политиката, образованието, философията, науката, литературата и изкуствата се чувства и днес, което е свидетелство за любовта им към ученето. Всъщност гърците играят пионерска роля в развитието на някои литературни жанрове, включително поезията, театъра и романа, които са фундамент на терапевтичната литература. Големият философ Аристотел например казва, че трагедията е форма на изкуство, която цели да предизвика емоции у публиката чрез сюжет, герои и език, като накрая осигурява катарзис. Той също така говори колко е важно да разсъждаваме над себе си и да познаваме себе си,5 две качества, които са интегрална част от терапевтичното четене, изискващо наблюдение над мислите и емоциите ни, самонаблюдение и обработката на всичко това, за да стигнем до разбиране и изцеление.

Сенека и стоиците се появяват век след Аристотел. Стоицизмът е древногръцка и римска философска школа, появила се в началото на трети век преди Христа и развила се като начин за навигиране през несигурностите на живота и неизбежността на нещастията и страданията. Разбирането и познанието ни за стоицизма до голяма степен дължим на трима гиганти: Сенека, Епиктет и Марк Аврелий.

Стоиците вярват, че е важно да живеем добродетелно, да прегръщаме каквото е под контрола ни и да се предадем пред това, което не е. Стоицизмът стъпва на принципите на логиката, разума и етиката. Чрез самоконтрол, почтеност и сила на ума можем да започнем да мислим ясно и непредубедено, така че да придобием свобода от негативните емоции, като гняв, завист и ревност, колкото и тежки да са обстоятелствата. Оценките и мненията, които свързваме с мислите, са това, което може да даде начало на негативните емоции, които водят до страдание (pathos). Както пише Епиктет: „Хората не се разстройват от неща, а от мненията си за тях“.

Този подход е възприет при съвременните терапии с разговор, по-специално формира основата на когнитивната поведенческа терапия (КПТ). КПТ е терапия чрез разговор, разработена най-напред от психолога Албърт Елис и психиатъра Арън Т. Бек. Тя изучава въздействието, което мислите ни могат да оказват върху чувствата и физическите ни усещания. Бек и Елис описват как са използвали стоицизма, за да разработят модела АБВ за емоциите, който формира основата на КПТ, както пише Жул Еванс в книгата си „Философия за живота“ (Philosophy for Life): „Преживяваме събитие (А), после го интерпретираме (Б) и изпитваме емоционален отговор в тон с интерпретацията си (В). Елис, който следва стоиците, предполага, че можем да променяме емоциите си, като променим мислите или мненията си за събитията“.

Стоицизмът прониква в голяма част от западната мисъл и литература, и ученията му могат да предложат сериозна утеха, изцеление и прозрения.

Мишел дьо Монтен

Френският автор и философ от шестнайсeти век Мишел дьо Монтен е друг гигант на терапевтичната литература. Монтен е известен с есетата си, които предлагат честен и проницателен поглед към живота му, както и интроспекциите и разсъжденията му върху това, какво означава да си жив, и приканват читателя да се замисли за собствените си обстоятелства и перспективи.6 Автор е на 107 есета, в които разисква въпроси, свързани с човешкия живот, от преодоляването на загуба на близък, до приемането на човешките слабости, но също така разглежда и по-банални, ежедневни дилеми, например как да избягваме глупави караници с любимите си хора, как да повдигнем духа на някого и в какво се състои изкуството на учтивото оттегляне. Стилът му на писане, който е по-интимен и разговорен, отколкото типичното есе, става известен като „лично есе“ и той е един от пионерите на тази форма. За Монтен личното есе е средство за себеизучаване, което използва текста като инструмент за справяне с трудни въпроси и постигане на разбирателство.

Днес виждаме този процес на практика в мемоарите и сборниците лични есета, които са се превърнали в портали за допустимо себеизучаване и наблюдение. Текстове като тези предлагат на библиотеките информация за личността: кои сме ние, какви би трябвало да бъдем, как да живеем, кое има смисъл за нас? Там ще открием множество гледни точки и тайнства на живота. Мемоаристът или разказвачът започва с личен проблем или криза в дълбините на личността, които обикновено се свързват с конфликт или страдание, и докато преминава през чувствата и мислите си, в крайна сметка ни отвежда до катарзис, откровение и трансформация.

Монтен изследва универсални теми, пише открито, честно и автентично, позволява работата му да отеква в читателя и днес, което поддържа терапевтичната магия на текстовете му жива.

Уърдсуърд

Уърдсуърд, „поетът лечител“, също черпи утеха от стоиците, улавя мъдростта им и представя напомнящо за Монтен изследване на самия себе си.

Поезията на Уърдсуърд дава живот на болката и загубата, като ги превръща в нещо ценно и значещо – тиха устойчивост, която ни дава надежда дори при най-силно страдание, – но и сили да свържем болката си с нещо подобно на красота. Това напомня за японската философия wabi sabi, която прегръща преходността и несъвършенството на всички неща. Има красота в счупеното, стойност в загубата и страданието. По подобен начин поезията на Уърдсуърд ни изпълва с надежда и изцеление, насочва ни към растеж и живот, които често отсъстват от стоицизма. Работата му е част от по-голямо културно движение, оформило се през епохата на Романтизма в края на осемнайсeти и началото на деветнайсeти век. Вдъхновени от Френската революция, по това време настъпват значителни социални промени, установява се и предимство на индивидите и емоциите над разума. В по-голямата част от поезията от онова време емоцията започва да получава особено значение, наред с фокуса върху индивидуалната мисъл и персоналните чувства.

Джордж Елиът

Романите на Джордж Елиът са признати заради психологическата им дълбочина и комплексност, както и за приноса на авторката им към психологическия реализъм в литературата, който е забележим. Тя запълва пространството, преди това заето от религията, с повече научни концепции на ранната психология, което е видно от начина, по който романите ѝ предлагат утеха, надежда и пространство за размисъл и емпатия. Елиът дава на читателите си език, чрез който да изразяват емоциите, възникващи от горчиво-сладката сложност на човешкото съществуване, а това им позволява да оценяват и приемат конфликтите и неяснотата като реалност на ежедневието.

Романът на Елиът „Даниел Деронда“, писан преди публикуването на първоначалните теории за психоанализата на Фройд, сякаш е предвестник на неговото мислене за лечебната сила на човешките взаимоотношения.7 Някои от аспектите на терапевтичните взаимоотношения, които откриваме в теориите на Фройд, като че ли произлизат от текстовете на Елиът: предлагат внимателно ухо, въздържат се от присъди и морални оценки, дават пространство, което да побира противоположностите заедно, показват емпатия, признават ролята на несъзнаваното и разглеждат значимостта на пренасочването на желанията.

В „Даниел Деронда“ Елиът се насочва към детските години на героите, за да илюстрира конфликтите, които движат поведението им, като отбелязва, че проблемите с идентичността на Деронда се дължат на факта, че е болезнено изоставен от майка си в ранното му детство, докато двойственото отношение на Гуендолин към мъжете се дължи на загубата на баща ѝ, когато е била малка. Всичките тези прозрения са направени преди времето на Фройд и въпреки това като че ли отразяват основите на психоаналитичната теория – че взаимоотношенията от детството влияят върху бъдещите ни отношения и че често се въвличаме в отношения с хора, подобни на тези, които сме преживели в детските си години.

Възхищението на Фройд от работата на Елиът е видно от подаръците, които прави – винаги подарява на приятели и роднини романите на Елиът. Дори споменава „Адам Бийд“ на Елиът в книгата си „Интерпретация на сънищата“.8 Текстовете на Елиът улавят недоловимите начини, по които се разкриват чувствата и емоциите, като осветяват точните ѝ наблюдения върху невербалните техни изражения. Тя пише за взаимоотношенията майсторски, особено терапевтичните, и признава, че не сме само добри или само лоши, а просто сме уязвими, психологически несъвършени същества, с множество конфликти.

Фройд

Фройд също е повлиян от древногръцките трагедии и черпи от множество стоически текстове и идеи при разработването на психоаналитическите си теории. По-специално, той се интересува от работите на гръцките автори на трагедии, като Софокъл и Еврипид, както и от текстовете на философи като Платон и Аристотел. Както става ясно от „Интерпретация на сънищата“9 и „Лекции за въведение в психоанализата“,10 един от ключовите приноси на Фройд към психоанализата е концепцията за едиповия комплекс, назован така на героя цар Едип от пиесата „Едип цар“ на Софокъл. Фройд смята тази пиеса за силно изследване на човешката психика и несъзнателния ум, и я използва, за да разработи теориите си за начините, по който подсъзнателните желания и импулси оформят човешкото поведение.

Освен за едиповия комплекс в работата си Фройд черпи от множество други гръцки източници, включително идеи за важността на сънищата и ролята на подсъзнанието в оформянето на човешкото поведение. За него гръцката култура и философия са богат източник на прозрения за човешката психика и той вярва, че тези прозрения могат да бъдат използвани за разработване на по-ефективни подходи към психотерапията. Например, Фройд въвежда прилагането на мита за Едип от гръцката митология, за да обясни концепцията за едиповия комплекс. Той смята Едип за символ на детския емоционален конфликт между желание и враждебност към родителите. Представя тази идея в „Интерпретация на сънищата“ през 1899 г.

В есето си „Творческо писане и фантазии“11 Фройд определя писателя като човек, който ни дава възможност да се наслаждаваме на собствените си фантазии (сънуване с отворени очи) без срам или себеукоряване, с което подсказва, че четенето ни позволява да изследваме най-вътрешните си мисли, желания и конфликти, с което ни осигурява безопасно пространство, където да освободим потискани напрежения без риск от неприятни последици. Фройд поставя ударение върху откритото и честно себеизследване и това напомня за подхода на Монтен, когато пише за себе си. Авторът Адам Филипс отбелязва в своята „Антология на Фройд“ на издателство „Пенгуин“, че „текстовете на Фройд имат заразяваща енергия“, и изтъква, че „за някои хора текстовете на Фройд са преживяване, които е по-сродно с пренасочване на желанията... изреченията на Фройд имат нещо, което може да бъде наречено религиозен ефект върху хората“.

Началото на деветнайсeти век

В началото на деветнайсeти век от другата страна на Атлантика лекарите автори Бенджамин Ръш и Джон Голт за първи път прилагат библиотерапия в практиките си под общото наименование „морална терапия“, която включва дейности като градинарство, дърводелство, шиене и четене.12 Тъкмо в рамките на тази морална терапия библиотерапията набира скорост,13 като Ръш и Голт предписват на клиентите си четене като терапевтичен инструмент. Голт пише: „За много клиенти [четенето] се оказва източник на приятни усещания във време, което иначе би било изпълнено с отегчение и скука“.14 Той съща така подчертава колко важни са библиотеките и защитава присъствието им в многото лечебни заведения, които се създават по онова време.15

Началото на двайсeти век

Библиотеките са важен компонент от европейските психиатрични институции, които дават възможност да се практикува библиотерапия. В началото на двайсeти век библиотерапията започва да набира скорост като практика както в Обединеното кралство, така и от другата страна на Атлантика, като книгите и изучаването на библиотерапията се предлагат широко в болниците.

Ако библиотечното движение е имало емблема, то това е Едит Катлийн Джоунс. Нейната книга „Хиляда книги за болничната библиотека“ от 1913 г. е написана:

... като наръчник за подбиране на добра, четивна литература за тези, които са болни, физически или ментално. Макар че е подбрана предвид втория клас пациенти, тя няма да е по-малко полезна и за първия или, всъщност, за всяка малка библиотека, която желае само умни, сериозни и интересни книги.16

По онова време болничните библиотеки се появяват като сравнително ново поле и Джоунс е една от болничните библиотекарки с достатъчно опит, за да напише книга по въпроса и да събере полезен списък със заглавия за пациентите. Американската библиотечна асоциация (ALA) одобрява библиотерапията като форма на медицинско лечение в нейния Национален план за библиотеките от 1938 г.17 През 1939 г. Асоциацията публикува нова книга от Джоунс, „Болнични библиотеки“, която е посветена на съществуващите най-добри практики в терапевтичното четене. Историчката писателка Моник С. Дюфор пише, че „книгата беше посрещната като основно постижение за професията във време на оптимизъм и успех“.18

Сейди Питърсън Дилейни, пионер библиотерапевт и главен библиотекар в Болницата за ветерани от администрацията в Тъскиджи, Алабама, също широко използва библиотерапия в работата си по онова време, като подбира материал за четене за пациенти и читатели.19

Практиката печели допълнително признание през петдесетте, когато Карълайн Шроудс, авторка на „Съзнателният читател“ и университетски човек, развива теорията, че героите от историите могат да оказват огромно въздействие върху читателите, които се идентифицират с тях, което подсказва, че взаимодействието между личност и въображаема литература може да помогне за освобождаването на емоциите в сферата на съзнателното, където можем да черпим от тях стойност, дали през себесъзнаване, облекчение от болезнени чувства, или откриване на някакъв вид приключване.

Теорията и изследванията на Шроудс очертават важна практическа рамка, която открива паралели с обучението в по-традиционното психодинамично консултиране, за което ще стане дума в следващата глава. В есето си „Библиотерапия: Приложение на психоаналитичната теория“ тя препраща към влиянието на Фройд върху терапевтичното четене, като сравнява връзката между читател и текст с връзката между терапевт и клиент по Фройд, също така отбелязва споделената психологическа реалност, осигурена от художествената литература между читател и герой чрез идентификация, свързване и катарзис. Шроудс пише: „Това е процес на взаимодействие между личността на читателя и въображаемата литература, което може да ангажира неговите емоции и да ги освободи, за да може той да ги използва съзнателно и продуктивно“.

Отбелязва също, че читателят трябва да се чувства в безопасност, за да може да изследва чувствата, предизвикани от текста, да отпусне защитата си и да е готов да изследва стойността на литературното мислене и откриването на смисъл в езика чрез себерефлексия, водене на дневник и/или обсъждане с терапевта. Процесът на четене и рефлексия трябва да буди самоосъзнаване с появяващо се чувство за свобода и възможност за действие.

Краят на двайсeти и началото на двайсет

и първи век

В по-ново време изследователите изучават също и когнитивното въздействие на четенето върху умовете на хората и са достигнали до забележителни резултати. През 1983 г. семейство Гордън Сабин и Патриша Сабин, преподаватели по журналистика съответно в Технологичния университет на Вирджиния и щатския университет на Охайо, интервюират 1382 запалени читатели за проекта „Книги, които оказват влияние“.21 Избраните участници са  с  различни демографски характеристики, включително някои знаменитости и обикновени читатели на различна възраст, с различни професии и от различни места.

Фокусът на изследването е да се събере информация кои книги са предизвикали най-големите промени в живота на читателите и какви са тези промени. В интервютата читателите съобщават за въздействието, което са им оказали книгите – вдъхновили са ги например да преодоляват трудности, променили са мисловните им нагласи, подкрепили са нови начини на мислене, помогнали са им да се заемат с нова кариера или са послужили като възможност за бягство от реалността – „да се махна от всичко“. Най-много, шейсет процента от читателите, казват, че четенето е променило личността им. Един читател, млад мъж на двайсет и няколко години, споделя, че е мислел за самоубийство, когато е планирал да се раздели с жена си, но след като е прочел „Живот след живота“ на Реймънд А. Муди за хората, които „са оцелели след телесна смърт, и хората, които вярват, че душата живее след смъртта“, се променил – искал да живее. Друг мъж открил, че „Ключовете за царството“, книга за симпатичен шотландски свещеник, е дълбоко успокояваща, докато тъгувал за смъртта на майка си. Трети установил, че „Голямата книга“ на Анонимните алкохолици му помага за лечението на собствения му алкохолизъм.

През 2009 г. изследователи от Университета на Торонто се заемат с проучване за проверка на хипотезата, че „изкуството може да предизвика значителни промени в изживяването на личностните характеристики“.22 В това изследване участниците четат или „Дамата с кученцето“ на Чехов, или контролен текст (същата история, написана във фактически, документален стил, със същата дължина и сложност, но без естетическите качества на текста на Чехов) и попълват въпросници, „преди и след“, за Големите пет (въпросник за личностните характеристики, които оценяват „големите пет“ характеристики: съзнателност, отстъпчивост, откритост, екстровертност и емоционална стабилност), както и списък, оценяващ десетте емоции (щастие, тъга, тревожност, отегчение, безпокойство, гняв, страх, задоволство, вълнение, страхопочитание). Никой от участниците не е чел късия разказ преди това. Участниците, прочели разказа на Чехов, преживяват забележимо по-големи личностни промени от участниците в контролната група и съобщават, че са били емоционално развълнувани, което потвърждава, че промените в личността им са резултат от емоциите, събудени от текста. Изследователите стигат до извода, че си струва да бъдат изследвани промените в личността, предизвикани от четене.

РОЛЯТА НА ПИСАНЕТО В БИБЛИОТЕРАПИЯТА

Най-добрите писатели са склонни да пишат за каквото знаят и често текстовете им са полуавтобиографични, вдъхновени от лични преживявания, така че като част от творческия процес те трябва да се справят със собствените си емоции. Работата им може да предизвиква катарзис и това емоционално преживяване се предава на читателите, дава им възможност да се свържат с текста по дълбок и смислен начин, като същевременно той ги лекува.

Вдъхновена, започнах да водя записки всеки път, когато вземах книга. Наричам това литературен дневник и то включва дълбок размисъл над прочетеното, наблюдение на емоционалните ми реакции, размисъл над това какво ми носи прочетеното и осъзнаване какво съм научила за себе си чрез процеса. Докато чета осъзнато, страница след страница, създавам свой собствен паралелен наратив, оформям героинята на собствената си история, както би казал Джоузеф Камбъл, автор на „Герой с хиляда лица“. Литературният дневник ми дава възможност да изпитвам съчувствие към себе си и да се свържа както с текста, така и с мен самата – ключови съставни части на изцелението. Литературният дневник сега е ключова част от практиката ми, както ще стане ясно в следващите глави.

ДА ПРЕГЪРНЕМ ТРАНСФОРМАЦИЯТА ЧРЕЗ БИБЛИОТЕРАПИЯ

Интересът ми към библиотерапията ме насърчи да направя оценка и да завърша нещо като ревизия на промените, които книгите са предизвикали у мен през годините. През целия ми живот книгите са моя опора. Помня как родителите ми ме изпратиха в Англия, когато бях на седем години, за да прекарам осем седмици през лятото при роднините ни, и последвалото вълнение и страх. За да се успокоя, мислех за „Матилда“, „Добрият великан“ и „Джеймс и гигантската праскова“ на Роалд Дал, чиито герои се налага да се грижат за себе си без любящата грижа на родител. Мислех, че щом Матилда, Софи и Джеймс могат да се справят сами при много по-трудни условия, тогава и аз ще успея да издържа поне два месеца без родителите ми.

Умът ми след това се насочи към спомените от болезнена раздяла, когато бях на двайсет и четири, и как Никол Краус от „История за любов“ ме спаси. Това беше първата ми раздяла и силните чувства на тъга и копнеж бяха просто твърде болезнени, за да ги овладея, така че вместо това се изключих емоционално. Едва когато прочетох „История за любов“, позволих на сълзите, които сдържах толкова дълго, да потекат свободно. Веднага се почувствах разбрана и не толкова сама, и това преживяване повтаряше пред мен забележителната сила на думите за справяне с любов и загуба. Документирах тези преживявания в дневника до мен, за да уловя микротрансформациите, случили се във времето.

Новата ми практика да водя литературен дневник ми помогна да забелязвам малките промени у мен самата. Носех размишленията си при моя терапевт, който задълбочаваше позитивните промени, като предлагаше морална подкрепа. Целият процес работеше паралелно и ме създаваше отново – книга след книга, сеанс след сеанс.