Измиране

1.

– Вижте, ето там – приглушено каза водачът и подаде на Оливия бинокъла. – На отсрещната страна на езерото.

Оливия Гънерсън взе бинокъла и го насочи към тюркоазеното езеро, което се намираше на километър и половина от тях в дъното на циркуса, под мястото, на което се намираха. Трябваха ѝ няколко секунди да различи вълнестите мамути от другата страна – четири големи и два по-малки. Тя нагласи фокуса и животните се появиха съвсем отчетливо. Дъхът ѝ секна. Бяха толкова огромни, че изглеждаха едва ли не изкуствени – много по-големи от слоновете, които беше виждала, когато беше на сафари в Африка. Мъжкарят пиеше жадно вода. Беше висок четири метра и половина; бивните му, подобни на огромни ятагани от слонова кост, бяха дълги колкото цялото му тяло и стърчаха напред от косматата му, подобна на купол глава. Матриархът на семейството стоеше на стража, вдигнатият ѝ хобот се поклащаше и душеше предпазливо, а малкото ѝ се беше сгушило под масивното ѝ туловище и се мъчеше да суче. По-голямото малко газеше в плитчините, потапяше хобота си във водата и игриво я пръскаше. Беше ранна есен, но тук, в планината, мамутите вече пускаха зимната си козина, достигаща дължина няколко стъпки.

Оливия беше във възторг. Сякаш гледаше сцена от Ледниковата епоха. Семейството мамути почиваше на тучната ливада до езерото, на величествения фон на покритите със сняг върхове на Еребус в Колорадо. От едната страна на групата имаше малка горичка от трепетлики, чиито есенни листа бяха като облак от блещукащо злато, шумолящи при всеки полъх на вятъра.

– Mammuthus columbi – прошепна водачът. – Най-големите от всички мамути, северният подвид с дълга козина. Мъжкарят тежи най-малко десет тона.

Оливия продължи да се взира през бинокъла. Мъжкарят игриво вдигна хобот и изпръска с вода малкото, което затръби от удоволствие и звукът се разнесе из долината.

– Невероятно – промълви Оливия. Като момиче от Солт Лейк Сити тя беше луда на тема динозаври и искаше да стане палеонтолог, докато страстта към ските не надделя.

– Не си присвоявай бинокъла – каза Марк, съпругът ѝ.

– Извинявай – засмя се тя, подаде му бинокъла и стис­на с обич рамото му. Беше така запленена от гледката, че почти беше забравила за останалия свят. Обърна се към водача им, Стефан. – Какво ще правят, когато започнат снеговете?

– Ще се спуснат надолу, за да потърсят подслон в гората – отвърна той.

Водачът им беше от онези мъже на възраст, но в невероятно добра форма, сякаш направени от жили и мускули, с прошарена брада и загрубяла кожа, излъчващ усещане за жизненост. Оливия се запита дали Марк ще изглежда по подобен начин, когато мине четирийсетте. Може би. Той никога не занемаряваше фитнес режима си, също като нея.

– А какво ядат през зимата? – попита Марк.

– Ще започнат да събарят трепетлики и тополи и ще ядат тънките им клонки и пъпките и ще ровят снега покрай потоци и тресавища, за да стигнат до мъха и храстите. Правят големи поразии, но те са добри от екологична гледна точка. Откакто са пуснати на свобода, мамутите промениха екологията на долината, като разчистиха ливади и разровиха почвата, което повиши с петдесет процента абсорбирането на въглерод в района.

– Изглежда, заобикалят езерото – каза Оливия. Дори без бинокъла ги виждаше да се движат. Матриархът водеше покрай брега. – Идват насам.

– Няма повод за безпокойство – каза водачът. – Миролюбиви са като кученца.

За да стигнат до мястото за лагеруване, трябваше да направят тежък преход от двайсет и два километра с денивелация от хиляда метра, с двайсеткилограмови раници на гърбовете. Бяха се установили на една ливада на три хиляди метра надморска височина, малко под линията на дърветата, във величествения циркус Барбиканс. Оливия беше прекарала голяма част от трийсетте си години в каране на ски и преходи през планини, но никога не беше виждала толкова забележително място като това, с високите заснежени върхове, златните трепетлики и аквамарина на езерото, което отразяваше вечерните купести облаци – и с най-великолепната гледка от всички останали, семейството вълнести мамути, които вървяха покрай езерото, поклащайки хоботи. Малките трябваше да подтичват, за да не изостават.

Тази сутрин тримата бяха потеглили с джип от хижата по тъмно и се бяха друсали осемнайсет километ­ра, докато стигнат началото на пътеката. Бяха започнали прехода по зазоряване, като минаха през гъста гора от Дъгласови ели, преди да стигнат до един хребет, от който се откриваше изглед към долината Еребус и към вече далечната хижа с езерото до нея, създадено насред реката от гигантските бобри Castorides, още един „възкресен“ вид, както се казваше на жаргона на резервата Еребус.

Докато бяха в хижата, всяка вечер бяха виждали как вълнести мамути и други представители на плейстоценската мегафауна идваха при езерото да пият вода, точни като часовници. Гостите се събираха при стъклената стена, за да ги гледат как се събират. Беше като Дисниленд, всички се скупчваха, ахкаха и охкаха, грабнали питиетата си и мъчещи се да си направят селфита с телефоните. Но тук, в планината, срещата с мамутите на свобода в естествената им среда беше съвсем друго изживяване. Все едно да сравняваш срещата със слон в зоопарка и по време на сафари в африканския буш.

Марк ѝ върна бинокъла и тя погледна отново. Мамутите вече бяха на северната страна на планинското езерце и бяха спрели при някакви шубраци, за да откъснат клонки. Един се позабави и остави зад себе си почти нелепо количество изпражнения. По пътя насам Оливия едва не беше стъпила в една подобна купчина – толкова голяма, че почти я беше сбъркала с кафява скала. Ако водачът не я беше предупредил, щеше да нагази в нея до коленете. Посмяха се на случката. По-късно бяха видели група глиптодони да пасе на една отдалечена ливада. Оливия си беше помислила, че едва ли е възможно да се намери по-шантаво изглеждащо животно. Глиптодоните приличаха на броненосци, но с размерите и формата на фолксваген костенурка. Не беше успяла да види главите и опашките им – само пет сиви гърбици насред ливадата, които се движеха бавно и оставяха пътеки във високата трева.

Но най-голямото желание на Оливия беше да види вълнест индрикотерий. Това беше най-новото възкресено животно и в долината трябваше да има два екземпляра. Индрикотерият беше най-големият сухоземен бозайник, съществувал някога, и прародител на съвременните носорози. Беше два пъти по-масивен от мамута, висок почти пет метра гигант на крака като колони. Оливия беше прочела в брошурата, че индрикотерият бил открит в Сибир през 1916 г. от руския палеонтолог Борисяк, който го кръстил на митичния звяр „индрик“, за който се вярвало, че живеел в Урал и бил толкова огромен, че когато вървял, земята се тресяла. Идрикът имал тялото на бик, главата на кон с огромен рог на носа и бил покрит с груба черна козина. Вълнестият индрикотерий отговаряше почти напълно на това описание, само че нямаше рог. Въпреки размерите си индрикотериите били плахи и трудни за откриване, тъй като обикновено се придържали към гъсталаците диви череши и зърнастец в по-ниските райони на долината или се криели в гори в по-високите части.

Оливия отметна русата си коса и отново погледна мамутите, които се бяха отдалечили от езерото и се виждаха по-ясно, докато бродеха през шубраците, пасяха и оставяха след себе си широка диря изпотъпкани растения.

– Нали няма да ни стъпчат през нощта? – попита тя с малко нервен смях.

– Те са изключително внимателни къде стъпват – каза водачът им. – А и заспиват веднага след залез-слънце.

– Легнали ли спят?

– В това отношение са малко като конете. Спят предимно прави, но се случва и да полегнат за около половин час. Толкова са тежки, че ако останат легнали твърде дълго – например, ако са ранени или болни, – могат да се задушат.

Последните лъчи на слънцето падаха косо във водите на езерото под тях и температурата падаше бързо. Оливия знаеше, че на тази височина през нощта ще падне под нулата.

– Да запалим огън и да направим нещо за хапване – предложи Марк.

– Определено – каза водачът и се изправи.

Двамата се заеха с огъня и приготвянето на вечерята. Оливия беше доволна, че е намерила човек, който не само обичаше да готви, но и го правеше добре – че и на всичкото отгоре след това миеше чиниите. Както обикновено, менюто за тази вечер щеше да е сушена при нис­ки температури храна. Оливия нямаше нищо против. Това не беше луксозно сафари, на което едва ли не те носят на ръце. Тъкмо обратното. За медения си месец двамата с Марк бяха избрали наистина трудно приключение – осемдневен преход по дългия сто и осемдесет километра маршрут Барбикан. Това беше най-популярният маршрут из Еребус и предлагаше сериозно физическо предизвикателство, зашеметяващи гледки и шанс да видят невероятните представители на мегафауната от плейстоцена, съживени от науката и върнати в естествен хабитат. Оливия малко съжаляваше, че Марк беше настоял­ да вземат водач, но трябваше да признае, че той беше истински извор на информация, като в същото време бе тих и не се натрапваше. В Еребус нямаше поддържани пътеки и къмпинги и точно това беше една от привлекателните черти на района – човек се чувстваше като Джон Мюър, изследващ някаква непозната и недокосната земя. Разбира се, това беше глупаво, защото Еребус беше един от най-внимателно наглежданите райони на Колорадо, но на Оливия ѝ беше омръзнало от преходи по добре отъпкани пътеки и лагеруване на често посещавани места, дори в пустошта. През годините след COVID пандемията дивите пущинаци в Америка като че ли бяха станали привлекателни места за все повече и повече хора.

Седнала на един дънер, тя гледаше как Марк и водачът се занимават с вечерята. Марк беше извадил малка бутилка „Мичтър“ и двамата си я разменяха, докато работеха. Марк беше сладък и много усърден човек и по нищо не личеше, че баща му е милиардер. Беше се метнал на майка си, една от най-чудесните жени, които Оливия беше виждала. Никога нямаше да разбере как родителите му бяха успели да се съберат, но се смяташе за щастливка, че има такава свекърва. Рядко виждаше едрия шумен и нетърпелив милиардер и се надяваше нещата да си останат същите и след като роди.

Огънят вече пращеше радостно. Вълшебният час беше започнал и върховете бяха станали червени от залязващото слънце. Температурата падаше. Оливия извади от раницата си вълнен пуловер и тръгна към огъня. Много ѝ се искаше глътка бърбън, но тъй като беше бременна, трябваше да се въздържа.

– Съжалявам, скъпа, дано нямаш нищо против – каза Марк и посочи с виновна усмивка бутилката.

– Няма проблем. Действайте.

Мамутите вече не се виждаха, изчезнали зад хребета между тях и езерото. Водачът обясни, че щели да прекарат нощта под един защитен естествен навес.

Менюто беше сушено пиле тетрацини, суха супа, топъл шоколад и курабийки „Тол Хаус“ за десерт. Оливия гледаше как Марк се храни и мускулите на челюстта му играят под кожата. Той беше як, но не грамаден, с дълги, гладки като на атлет мускули, тъмна къдрава коса и бели зъби. Беше малко шантаво как бременността я правеше по-похотлива. Оливия си мислеше, че ще се случи тъкмо обратното, но явно грешеше. Налагаше им се да са много тихи, но това правеше изживяването още по-забавно. Той запушваше устата ѝ с длан, когато тя свършваше. Сякаш се беше върнала в гимназиалните години, когато се затваряше в стаята си уж за да учи с приятел, но вместо това двамата се опипваха страстно.

Водачът им с характерната си тактичност беше опънал палатката си на стотина метра от тяхната.

Падна мрак и небето се покри със звезди, сякаш Бог беше хвърлил шепа светещ прах. На три хиляди метра височина можеха да се видят звезди, които живеещ край морето никога не би могъл да види.

Огънят беше догорял и Оливия виждаше дъха си на сиянието на въглените.

Марк стана.

– Готов съм за лягане.

– Аз също – каза тя и се престори, че се прозява. Възбуждаше я само мисълта, че след малко ще се озоват сами в палатката. Нещо в трудния преход, глиптодоните, мамутите, заснежените върхове и звездния купол над тях я правеше ужасно похотлива.

Тя го хвана за ръка и двамата изпълзяха в палатката. Вече бяха сдвоили спалните си чували и бързо се съблякоха и легнаха, притиснати един към друг. Той беше готов и двамата пропуснаха увертюрата.

2.

Оливия лежеше в мрака; Марк дишаше тихо до нея. Нощта беше тиха, без никакъв намек за вятър, тишината изпълваше всичко. Температурата беше паднала под нулата, но спалните им чували бяха изключително топли, а и тя беше свикнала да лагерува високо в планината. Баща ѝ беше водил нея и братята ѝ в Уосач и Манти-Ла Сал през всички сезони, понякога ги вземаше на ски преходи в разгара на зимата в триметров сняг и нощи, през които температурата достигаше до минус двайсет. Господи, как само ѝ липсваше. Марк донякъде приличаше на него, не се плашеше от условията в пустошта и приемаше напълно спокойно всичко, което природата би могла да стовари върху него. Първото, което тя правеше с всеки свой нов приятел, беше да го замъкне да лагеруват някъде. Много от тях се проваляха на изпитанието въпреки всичките им големи приказки – достатъчно беше само малко дъжд или сняг, комари или някоя гърмяща змия, за да изпаднат в паника. Или просто нямаха усет за дивата природа – небрежно оставяха след себе си боклук, пикаеха до близкия поток или не знаеха как да опънат палатка.

Леко се раздвижи. Изобщо не се чувстваше уморена. През есента слънцето залязваше толкова рано, че сигурно беше едва осем вечерта. Искаше ѝ се да можеше да спи като Марк, който беше в състояние за пет минути да заспи навсякъде и по всяко време. Нощта беше тъмна, нямаше луна. Мамутите сигурно вече спяха под техния скален навес някъде долу. Оливия се заслуша и се запита дали мамутите сънуват. Не успя да чуе нищо.

Умът ѝ се зарея и тя си помисли за олимпийския си медал, който лежеше в калъфа си в дъното на чекмеджето ѝ за бельо в Солт Лейк. Всички онези години на работа, усилия, рискове, падания, наранявания, операции, възстановявания и още работа и усилия – и накрая Пьонгчанг. Целият ѝ труд беше смачкан и щампован в парче бронз в чекмеджето ѝ. Марк беше малко недоволен, че не го е сложила в рамка и не го е окачила някъде заедно със снимка от награждаването ѝ. Защо да го прави? Та тя дори не искаше да поглежда проклетия медал.

За детето ѝ нещата щяха да са различни. Нямаше значение дали ще е син, или дъщеря. Той или тя нямаше да повторят нейните грешки. Оливия беше преминала през всичко и знаеше как работи системата и какво трябва да се направи, и щеше да води детето си към нещо много по-добро от парченце бронз.

Изведнъж се напрегна и сетивата ѝ се изостриха неимоверно. Чу някакъв звук. Странен, сякаш някой откъсваше нещо. Марк също се събуди на мига. И тогава се започна – силен шум, сякаш някой раздираше палатката.

– Какво? – Марк седна рязко, сякаш беше на пружини.

Оливия извади от джоба на палатката каска и включи фенерчето ѝ. Насочи го през мрежата против комари на вътрешната палатка и лъчът освети във външната дълъг неравен разрез.

– Какво беше това? – попита Марк. – Някакъв клон ли?

– Няма вятър – отвърна Оливия.

– Може би мечка?

– Казаха, че мечките са премахнати от резервата.

– Да, но някоя може да се е върнала през планините.

Оливия се зачуди. Може би някое животно ги беше подушило в палатката и бе разкъсало външното покривало само за да види какво има там вътре.

Заслушаха се, но тишината беше пълна.

– Излизам – каза Марк.

– Не, чакай.

– Няма да чакам. Ако е пума или мечка, по-добре да я пропъдим. Не можем да я чакаме да влезе вътре.

Той си взе каската, сложи си я и извади ловджийския си нож от ножницата, преди да се измъкне от спалния чувал. Беше с наполеонки от термозащитна тъкан. Излази до входа на палатката и дръпна ципа.

Спря. Не се чуваше нито звук. Марк подаде глава навън.

– Виждаш ли нещо?

– Нищо.

Оливия беше несигурна. Някъде навън можеше да дебне пума. Може би беше побягнала, когато включиха фенера. Но Марк беше прав – не можеха просто да се крият в палатката. Трябваше да направят нещо. Ако повикаха водача, щяха само да го изложат на опасност, а и моленето за помощ противоречеше на схващанията ѝ за поведение сред дивата природа.

Затърси пипнешком, намери своя нож и си сложи каската, но не светна фенерчето ѝ.

– Добре, излизам – каза Марк и се измъкна навън в мрака.

Оливия виждаше светлината на фенерчето му през тъканта на палатката, докато той оглеждаше наоколо. Напрегна се, стиснала дръжката на ножа.

Светлината се движеше безмълвно трийсетина дълги секунди. Оливия чу как Марк внезапно изпъшка – или изхриптя странно, – след което се чу звук на разплискана течност. Светлината угасна.

– Марк? – извика Оливия. – Марк!

Отговор не последва.

Тя скочи към платнището на палатката и погледна навън, като включи фенерчето си. Ножът на Марк лежеше в тревата. До него беше каската му, с все още включено фенерче.

– Марк! – изкрещя тя. – Марк! Помощ!

Изскочи от палатката, стиснала ножа. Спря там, където Марк беше изпуснал ножа си – до него беше и каската му, – погледна с ужас земята – и в този момент нещо я удари в тила и я прониза, минавайки през костта, горещо като огън и в същото време студено като лед.

3.

Музикалната тема от уестърна „Добрият, лошият и злият“ прозвуча в тъмната стая.

– Господи – промърмори Франки Кеш, докато посягаше към светещия телефон на нощното шкафче. Взе го и погледна екрана – беше пет сутринта. Търсеше я шефът ѝ Уолас Макфол.

– Кеш слуша – каза тя възможно най-бодро.

– Франки – каза той. Беше тревожещо буден. – Имаме ситуация в резервата „Еребус“.

– Каква?

– Отвличане, възможно убийство.

– Ох, по дяволите!

– Вдигаме спешно хеликоптер. Детектив Романски ще води екипа криминалисти. – Макфол се поколеба. – Според разписанието случаят е твой... главен агент Кеш.

Съвсем леко наблегна на главен агент – това щеше да е първият ѝ случай от повишаването ѝ в старши детектив от отдел „Тежки престъпления“ на Колорадското бюро за разследване.

Тя се разсъни моментално.

– След четирийсет минути съм на място.

Още докато затваряше, стана от леглото. Спеше гола, за да няма забавяне между ставането и душа, и струите гореща вода по лицето ѝ я разсъниха окончателно. След шейсет секунди излезе изпод душа, избърса се с груба хавлия и набързо си изми зъбите и се среса. Без да спира нито за миг, дръпна от стола светлосинята си копринена блуза, сивото яке и полата, които беше приготвила, преди да си легне. Облече се, окачи значката си на колана и закопча кобура с малкия 9-мм глок, след което набързо си сложи червило. Погледна се за момент в огледалото. Господи, наистина ли около очите ѝ се бяха появили нови бръчки? Изплези се на отражението си. Майната им на тревогите за тегло, възраст, бръчки и задник. Свърши си работата.

Първият ѝ случай в „Тежки престъпления“. И като че ли се очертаваше голям.

Отиде в малката кухня, свари вода в електрическия чайник, наля я в чаша и добави две лъжички нескафе и по две лъжички сметана на прах и захар. Сложи капачката на чашата и две минути по-късно пътуваше по „Киплинг“ на север към централата на КБР в Лейкуд, Колорадо.

В пет и четирийсет сутринта паркингът на Колорадското бюро за разследване беше почти пуст. Звездите тъкмо започваха да избледняват в нощното небе, когато Франки излезе с чашата си на мразовития септемврийски въздух, влезе в сградата и тръгна към кабинета на Макфол.

Шефът ѝ, облечен в неизменния си опърпан син костюм, с бяла риза и сива вратовръзка, стоеше пред бюрото си и говореше с Барт Романски, водача на екипа криминалисти.

Макфол си погледна часовника.

– Точно четирийсет минути. Това някакъв рекорд ли е?

Тя му отговори с бърза усмивка.

– Винаги съм искала да ида на почивка в Еребус.

– Боя се, че няма да е кой знае каква почивка – каза Макфол. – Снощи към девет двама туристи младоженци били отвлечени от палатката им. Имената им са Марк и Оливия Гънерсън.

– Гънерсън? – попита Романски. – Да няма някаква връзка с онзи техномилиардер?

– Марк е синът му.

– Мамка му!.

Макфол се намръщи и продължи:

– Установили се на лагер високо в планината. Към девет вечерта водачът им чул писък. Докато се облече и стигне до палатката им, тях вече ги нямало. Палатката била разкъсана и на тревата имало две кървави петна. Шериф Джеймс Колкорд от окръг Игъл се отзовал на сигнала със заместниците си. И незабавно ни се обадиха за помощ. – Той се обърна към Романски. – Случаят вероятно ще изисква сериозна работа от страна на криминалистите.

– Ясно – каза Романски.

Кеш не познаваше Колкорд, но прие, че той е като останалите избрани окръжни шерифи, с които беше работила в Колорадо – свестни и приятелски настроени, стига да не се месиш в политиката им. И винаги разтревожени за следващите избори.

– Охраната на „Еребус“ вече организира голямо собствено издирване – продължи Макфол. – Екипът на шерифа също е там. Местопрестъплението е на двайсет и три километра от най-близкия път на три хиляди и двеста метра надморска височина. Теренът е сложен. Наблизо има само едно място, на което може да кацне хеликоптер, на около осемстотин мет­ра от местопрестъплението, така че ще трябва да сте екипирани. Отлитаме по изгрев с Ей-Стар. Някакви въпроси?

– Може би са били изядени от мамут? – предположи Романски.

Кеш потисна усмивката си.

Макфол се намръщи. Беше прочут с липсата си на чувство за хумор.

– Барт, поне веднъж престани с шегичките си, става ли? – Обърна се към Кеш. Сивите му очи я изгледаха преценяващо по доста хладен, но не неприятен начин. – Изглежда, че първият ти случай като главен агент ще е голям.

– Да, сър.

Той кимна отсечено и тя изпита облекчение, че не ѝ се е наложило да слуша мотивиращи речи.

– Да се качваме в хеликоптера. Погрижете се да поберете екипировката си в раници, които ще можете да мъкнете осемстотин метра нагоре по склона. – Макфол си погледна часовника. – Слънцето изгрява след двайсет и девет минути.

– Да, сър – каза Романски и тръгна към вратата. Кеш го последва в коридора.

– Случаят ще е добър – каза Романски, докато вървеше енергично на тънките си крака. – Просто го усещам.

Романски винаги изпитваше малко противна тръпка от зрелищни престъпления – колкото по-кървави, толкова по-добре.

– Бил ли си някога там? – попита Кеш.

– В Еребус ли? С моята заплата?

– Явно ще имаме възможност да го видим безплатно.

– Определено. – Той потърка доволно ръце и на тънкото му като на елф лице цъфна усмивка. – Избирам си апартамента с джакузито. Ще се видим при хеликоптера, Франки.

Докато хеликоптерът се издигаше, завиваше и се насочваше на запад през първия планински масив, небето зад тях пламна от изгрева и върховете станаха златни. Първият сняг за сезона беше паднал преди няколко дни и беше покрил възвишенията с ослепителна белота. Гледката беше великолепна и напомни на Кеш за пореден път защо се беше преместила в Колорадо от Портланд в Мейн. Портланд виждаше много сняг, но той никога не изглеждаше толкова добре.

Случаят обещаваше да е знаков и тя най-сетне щеше да види прочутия резерват Еребус отвътре. От друга страна, една от жертвите беше син на милиардер и това имаше потенциала да прати всичко по дяволите. Висок риск, но и сериозни изгоди.

Шестимата пътници в хеликоптера се бяха скупчили на една пейка. Кеш ги огледа един по един. Романски беше взел със себе си двама криминалисти, специалист по откриване на следи от огнестрелно и хладно оръжие, както и друг за откриване на химически следи. Между тях беше притиснат и главният патолог на КБР д-р Крис Хайзинга, сериозен млад мъж с очила с черни рамки и светлоруса коса.

Докато хеликоптерът летеше в утрото, Кеш изпита известно задоволство, че може да разпознае планините под тях – връх Еванс, където беше повърнала от височинна болест през първата ѝ седмица в Колорадо преди десет години; Грейс Пийк; Кийстоун, където обичаше да кара ски; градчето Фриско; Гранд Травърс Пийк; Келър Маунтън – движеха се на запад-северозапад. Накрая, когато Пайлът Ноб и Флат Топс останаха зад гърба им, пред тях се разкри зелената долина на Еребус – дълбок ледников циркус, обхващащ горните притоци на река Еребус и заобиколен от полукръг върхове с височина между три хиляди и триста и четири хиляди мет­ра, с една-единствена входна точка, до която стигаше пътят. Резерватът обхващаше цялата долина – около три хиляди и седемстотин хектара, или триста и седемдесет квадратни километра.

Хеликоптерът започна да се спуска в долината. Пред тях се появи прочутата хижа на резервата, построена по модела на Трийтопс в Кения – зрелищна дървена постройка върху свободни носещи греди на планинския склон над езеро. По-навътре в долината Кеш видя старото призрачно градче Еребус, живописно миньорско селище, сега превърнато в снимачна площадка.

Хеликоптерът продължи към края на долината. Кеш видя през прозореца пет огромни фигури, които се движеха бавно по една открита ливада.

– Хей, Романски, виж!

Тя извади бинокъла от раницата си и го фокусира. Романски се наведе над рамото ѝ да види, като дишаше във врата ѝ. Кеш видя през бинокъла семейство вълнести мамути, които се движеха лениво. Рунтавият мъжкар вървеше последен и огромните му бивни блестяха на утринната светлина, няколко женски водеха, а в средата подтичваха две малки.

– Дай да видя.

Тя подаде бинокъла на Романски.

– Изумително – каза той. – Същински Джурасик парк.

Хеликоптерът зави на северозапад към зрелищна дъга от скалисти върхове, обкръжаващи като някакви гранитни зъби една по-високо разположена равнина. В дъното ѝ имаше малко езеро, подобно на тюркоаз.

Хеликоптерът зави отново и се спусна към една поляна непосредствено над езерото. Когато увисна неподвижно, един заместник-шериф излезе на поляната и започна да дава сигнали с оранжеви палки, показвайки на пилота къде да кацне. След секунди плъзгачите докоснаха земята и роторите започнаха да намаляват обороти.

Франки Кеш грабна раницата си. Беше взела малко неща – кафе, вода, пакетиран сандвич, компас, бележник, бинокъл и запалка. Човек от екипажа отвори вратата и тя нахлупи бейзболната си шапка на „Ред Сокс“ върху късата си коса, скочи долу и излезе приведена от обсега на перките. Криминалистите я последваха с нещата си. Всички се събраха в края на поляната. Романски дойде при нея и остави раницата си на земята.

– Хубав изглед.

– Без майтап.

– Ето го и шерифа.

Кеш се огледа и видя мъж, който вървеше към тях – голяма каубойска шапка, на около петдесет, с шерифска звезда. В общи линии отговаряше на очакванията ѝ, а това не беше особено окуражаващо. Може би заради начина, по който се опитваше да подражава на Джон Уейн – онези големи, правещи се на мъжкари и бавно говорещи типове, които тя недолюбваше с цялото си сърце.

Той хвана ръката ѝ. Дланта му беше хладна и суха, очите му бяха с цвета на изтъркани джинси.

– Шериф Джим Колкорд, окръг Игъл. Това е заместникът ми Тереза Сандовал.

Слаба и много по-млада жена с безупречно изгладена униформа им кимна за поздрав.

– Франки Кеш, главен агент от КБР. – Тя стисна кратко и силно ръката на шерифа. – Нашият екип... – Посочи ги един по един. – Главен детектив Романски от отдел „Криминалистика“; доктор Хайзинга, патолог; Рино и Бътлър, криминалисти.

Последваха кимания.

– Благодаря, че дойдохте – каза Колкорд. – Очаква ни малък преход. Ще ви запозная с положението, докато вървим.

Кеш вдигна раницата си и я метна на рамо.

– Мога да ви помогна с това, агент Кеш – каза той и посегна към раницата. – Намираме се на почти три хиляди и петстотин метра височина.

– Не, благодаря – отвърна тя и нагласи раницата на гърба си. – Не искам да излагам възрастен човек на риск да получи инфаркт на такава височина.

Романски потисна смеха си.

Колкорд се намръщи.

– Не исках да ви засегна.

– И не съм се засегнала – жизнерадостно отвърна Кеш. – Да вървим.