Съпругът на другата жена

1.

ПАРИЖ, 31 АВГУСТ 1997 г.

Рейчъл отпусна глава върху рамото на Алекс и плъзна ръка по бедрото му. Той я беше прегърнал с една ръка през раменете, което не беше най-удобно предвид предпазния колан на задната седалка на таксито и собствената ѝ рокля – права и до под коленете в китайски стил, от коприна, с висока яка и най-вече тясна – но Рейчъл пет пари не даваше за всички неудобства. Гледаше разсеяно през прозореца към светлините на Париж, които се сливаха в големи и малки петна на фона на нощното небе. Вдиша дълбоко аромата на мъжа до себе си и си помисли, че е безкрайно щастлива. Сърцето ѝ буквално преливаше от щастие. Колко често се случва на човек да изпита нещо такова?

По-рано вечерта в стилно обзаведената хотелска стая, докато Рейчъл си слагаше алено червило и проверяваше бдително резултата в огледалцето на златната си пудриера, Алекс каза нещо донякъде странно, а после спря без време.

– Скъпа, канех се да те питам нещо тази вечер, но... не знам... може би в ресторанта...

Стори ѝ се колеблив и смутен, което не му се случваше често.

Тя го погледна, вдигна вежда и се усмихна.

– Да не загуби ума и дума?

Той се обърна да погледне през прозореца, после се извърна отново към нея.

– Не, ще го отложим за по-късно...

Тя го погледна с обич.

– Изплюй камъчето, за бога. Така или иначе, вече започна.

Той взе да крачи из стаята, напъхал дълбоко ръка в джоба си.

– Работата е там, че... Господи, Рейчъл, мислиш ли, че трябва да се оженим? Тоест ще се омъжиш ли за мен? Моля те!

Предложението му толкова я стъписа, че тя зяпна от изненада.

– Ти сериозно ли? – Алекс имаше навика да се шегува с нея, но едва ли би го направил с нещо толкова важно. Нали?

– Разбира се, че съм сериозен. – Извади от джоба си малка тъмносиня кутийка за бижута и ѝ я връчи.

Май всеки миг ще избухна в сълзи, помисли си Рейчъл. На трийсет и осем и с белезите от няколко катастрофални връзки в миналото, вече не вярваше, че този паметен момент ще настъпи. Мъжът, в когото беше влюбена до уши, я молеше да прекара с него остатъка от живота си. Усещането беше толкова всепоглъщащо, че Рейчъл буквално остана без думи.

– Няма ли да я отвориш? – попита я той.

В кутийката имаше диамантен пръстен със старинна изработка – два скъпоценни камъка с приличен размер в красив обков от розово злато. Прекрасен.

Рейчъл изстреля първото нещо, което ѝ дойде на ум:

– Аз искам да имаме деца. Ти искаш ли?

Колко неромантично, помисли си тя и прехапа устни. Все едно договаряха бизнес сделка.

– Разбира се – кимна той. – И аз искам деца.

– А ако се наложи да прибегнем до помощта на високите технологии за тази цел? Ако трябва децата ни да започнат живота си в епруветка?

– Каквото е необходимо – каза сериозно той. После ѝ сложи пръстена с треперещи ръце и Рейчъл си даде сметка колко е притеснен. А това само по себе си означаваше много. Тя го прегърна с две ръце през кръста и се притисна плътно към него. В това двамата си пасваха от самото начало – нейният ръст беше идеалният, за да склони тя глава на рамото му, телата им се докосваха на точните места.

– Време ли е да се поупражняваме в това отношение преди вечеря, госпожо Грийн? – попита той с леко пресипнал глас и посегна към копченцата на едното ѝ рамо.

– Да съм казвала, че ще взема твоето име? – Целуна го. – Мисля, че ти трябва да вземеш моето.

Той я придърпа на леглото. Добре че имаха резервация за ресторанта, която щеше да важи още час.

Докато се връщаше към това сега, в таксито, Рейчъл осъзна, че така и не беше приела официално предложението му за брак, но това не променяше нещата. Бяха сгодени. Загледа се в пръстена, накланяйки ръка, за да улови светлинките. По-голям комплимент от това не можеше да има. Най-големият комплимент, който мъж можеше да направи на жена. С Алекс живееха заедно вече от година и половина, но той никога не беше споменавал за брак, до тази вечер, и Рейчъл вече бе стигнала до заключението, че любимият ѝ е от онези независими мъже, които си остават ергени до живот. Е, явно беше грешала за това.

Движеха се по трилентово шосе, успоредно на Сена. На отсрещния бряг отличителният силует на Айфеловата кула грееше на фона на нощното небе досущ като от пощенска картичка. Таксито тъкмо се спускаше в бетонен подлез, когато шофьорът зави рязко и наби спирачки. Рейчъл политна напред, предпазният колан се вряза в ключицата ѝ, после главата ѝ отхвръкна назад.

– Какво, по... – възкликна Алекс, докато таксиджията ругаеше на френски.

Рейчъл погледна през предното стъкло. Пътят беше блокиран от мотоциклети, спрели под странни ъгли. Святкаха пулсиращи светлини и първата ѝ мисъл беше, че са попаднали на някакво необичайно театрално събитие.

– Катастрофа – обясни шофьорът на френски и изключи брояча.

Алекс разкопча предпазния си колан и отвори вратата.

– Ще ида да видя какво става – каза той, превключил на професионален режим. Все пак беше телевизионен продуцент.

Рейчъл посегна да го спре, но твърде късно. Не искаше годеникът ѝ да се държи като някой противен воайор. Сигурно имаше ранени хора все пак. Гледаше го как се приближава към навалицата, а щом зрението ѝ се нагоди, разбра, че ярките пулсиращи светлини са от светкавиците на фотоапарати. Дали сред пострадалите нямаше някоя знаменитост? Алекс заговори някакъв мъж с кожено яке и мотористка каска.

Таксиметровият шофьор също слезе от колата и Рейчъл остана сама. Отвори вратата си и подаде глава навън. Какъв шум вдигаха фотоапаратите само! Щракането ехтеше сред стените на подлеза като изстрели от картечница. Някъде на заден фон прозвуча клаксон, миришеше задушливо на дим и бензин.

А после Алекс тръгна бързо към нея, очите му – разширени от нескрит шок, лицето му – изопнато и напрегнато. Изчака да се приближи достатъчно до Рейчъл, за да го чуе тя през данданията.

– Боже мили, Рейчъл – каза накрая той. – В онази кола е принцеса Даяна!

2.

БЪРЛЕНД, БЛИЗО ДО МИДЪЛБЪРГ,

ВИРДЖИНИЯ, ЮЛИ 1911 г.

Мери Кърк седеше на тясното си легло и разлистваше модно списание. Още пет-шест момичета се излежаваха в стаята, четири от тях още бяха с бялото си облекло за тенис след последния мач по двойки, две си вееха със списания и се оплакваха от непоносимата жега. Всички те бяха настанени в къща за гости в летния лагер за момичета на мис Шарлът Ноланд, нямаше вентилатор на тавана, неподвижният въздух тежеше от влага, а стаята миришеше на потни обувки за тенис и белина за дрехи.

Вратата се отвори и в стаята влезе мис Катерин Ноланд, сестрата на Шарлът, следвана от стройно тъмнокосо момиче с едър кокал, което плъзна поглед по обитателките, сякаш бързаше да им вземе мярката. Мери отвърна спокойно на претеглящия му поглед. Новодошлата не беше красавица, но въпреки това правеше силно впечатление – роклята ѝ беше семпла, но отлично скроена, не беше висока, но имаше стойката на стройна жена.

– Това е Бесиуолис Уорфийлд – каза мис Катерин. – Тя пристигна днес и се надявам да я посрещнете добре.

– Уолис – каза момичето с глас, който беше необичайно дълбок за петнайсетгодишна тийнейджърка. – Всички ми викат Уолис.

Другите момичета се представиха едно по едно, а когато дойде ред на Мери, тя се усмихна и попита:

– Уолис не е ли момчешко име?

Погледнаха я две наситеносини очи, в които се спотайваше усмивка.

– Кръстена съм на дядо си – каза тя. – Ами ти? Да не би да си кръстена на Дева Мария?

Мери се изкиска.

– Не, нищо подобно. Името ми е израз на пълна липса на въображение от страна на родителите ми.

Уолис се усмихна и очите ѝ хвърлиха искри.

– Приличаш малко на Мери Пикфорд, само косата ти е по-тъмна. По-скоро светлокестенява, а не руса. Името ти не е лошо.

Мери се изчерви от този странен комплимент. Никога не беше ходила на кино, но лицето на Мери Пикфорд се усмихваше от страниците на всички списания, лице с поразяваща красота.

Мис Катерин заведе Уолис при леглото в ъгъла и помоли момичетата да я разведат из лагера преди пикника на поляната, който беше предвиден за по-късно през деня. Мери ѝ показа къде да закачи роклите си и къде да прибере бельото, после остана да стои до нея, докато новодошлата си разопаковаше багажа.

– Вашите къде живеят? – попита по някое време.

– Мама живее в Балтимор, а татко ми е починал, когато съм била още бебе – каза Уолис с делови тон.

Мери остана без думи. Колко ли е ужасно да нямаш баща!

– От какво е починал? – попита тя и моментално съжали за нетактичния си въпрос.

Но Уолис сякаш нямаше нищо против.

– Туберкулоза. Но после мама се омъжи за един човек, господин Рейзин, и той е свестен. Купи ми Були, френския ми булдог, и аквариум с тропически рибки.

– Братя и сестри имаш ли?

– Не, едно дете съм. А ти?

– Ние сме три сестри, аз съм средната. По-голямата се казва Бъки, а по-малката – Ан.

– Мамка му! – възкликна Уолис. – Ще ми се поне една от нас да имаше брат, който да ни запознае с приятелите си. А то какво, ходя на женско училище, сега и на момичешки летен лагер и идея си нямам къде, по дяволите, ще се запозная с момчета. Тук някъде момчета намират ли се?

Мери тайничко се развълнува от неприличния език на новото момиче. Самата нея веднага биха я смъмрили строго у дома, ако я чуеха да произнася „мамка му“ или „по дяволите“. Това момиче изглеждаше по-забавно от другите в лагера. Повечето момичета тук бяха истински примадони.

– Аз пристигнах едва вчера и още не знам нищо за лова на момчета. Но се говори, че ще ни канят на чай в домовете на местни семейства, а някои от тях все трябва да имат синове.

– Какво друго ще правим през следващите два месеца? – попита Уолис и се ухили. – Така де, колко езда, плуване и тенис може да понесе едно момиче?

Пикникът се състоя на дървените маси, разположени на стръмната поляна между бялата плантаторска къща с голямата колонада и синьото езеро със спокойните води, което лъкатушеше близо три километра, с множество заливчета и носове. Накъдето и да погледнеше човек, зелените пасища се простираха до хоризонта, разделени от летни дъбрави. Въздухът не трепваше, а насекомите жужаха лениво в следобедната жега.

Момичетата обиколиха масите, натежали от студени телешки пържоли с кокал, който беше увит с намачкана хартия, така че да се яде без прибори, огромно количество картофена салата, печена шунка и кисели краставички, както и всевъзможни десерти, също лимонада, чай и кафе. Сестрите Ноланд се разхождаха бавно между масите, говореха си и държаха всичко под око. Беше си истинско изкуство да балансираш храната и напитките, да се храниш, без да се окапеш, и да не говориш с пълна уста. Мери забеляза, че Уолис се справяше със задачата по свой си начин, а именно като не хапваше почти нищо.

Поеха заедно към брега на езерото, обърнали лица към лекия ветрец.

– Кой е твоят идеал за мъж, кажи – подкани я Уолис.

Въпросът не я затрудни изобщо.

– Принц Едуард от Англия. Луда съм по него. Само си представи – момичето, което ще се омъжи за него, един ден ще стане кралица.

– Не е зле. – Уолис наклони замислено глава. – Но ти как би реагирала, ако той изведнъж се появи ей там? – И посочи към близкото заливче. – Можеш ли да правиш реверанс?

Мери подви колене в реверанс и се изкиска.

– По-скоро ще припадна на място.

– Нямаш грижи. Говоренето го остави на мен. Ще му кажа, че ти си най-прекрасното момиче на целия свят, а после ще му дам от шишенце със соли, за да те върне в съзнание, докато те държи в обятията си.

Разсмяха се. Мис Шарлът ги викаше да се съберат на едно място, но Мери и Уолис се отдалечиха още малко от групата, твърде заети с начеващото си приятелство.

– Чудиш ли се понякога какво ли е да целунеш момче? – попита Уолис. – Още не мога да реша дали устните ми трябва да са затворени, или е по-добре да ги разтворя мъничко. Пробвала съм с ръката си, но не мога да преценя кое е по-приятно. Опитай и ти.

Мери целуна ръката си отгоре, първо със затворени устни, после с отворени.

– Не знам. Може би просто трябва да следваме момчето.

Уолис отметна глава назад и се разсмя.

– Мери Кърк, това отношение ще те вкара в голяма беля!

Мери се изчерви.

– Е, аз никога не бих целунала момче, преди да сме се сгодили официално.

– Баба все казваше, че ако позволиш на мъж да ти целуне ръката, той никога няма да се ожени за теб. Както и никога да не се омъжвам за янки.

– Никогаж не бих допуснала таквоз нещо – провлачи Мери с най-добрия си акцент на южняшка красавица.

– Какво не би допуснала по-точно? – попита мис Шарлът, която ги беше приближила неустно в гръб. – Двечките ще дойдете ли при нас, или ще се цепите от групата?

– Извинете, мис Шарлът – каза веднага Мери.

– Нищо. Радвам се, че си допадате – каза мис Шарлът и ги погледна с усмивка.

Мери много се гордееше със себе си, че е намерила приятелка в лицето на Уолис. Защото тя безспорно беше най-готиното, най-отвореното и най-интересно момиче в лагера.

Едно местно семейство, Табс, покани на неделен обяд група момичета от лагера, Уолис и Мери включително, и когато момичетата пристигнаха с файтона на сестрите Ноланд, пред портата ги посрещнаха двамата синове на семейство Табс, Лойд и Просър. На цели седемнайсет, Лойд беше по-хубавият и по-опитният от двамата, а петнайсетгодишният Просър изглеждаше много срамежлив. Уолис моментално заговори Лойд, като попиваше всяка негова дума. Просър предложи да донесе на Мери чаша със студен сироп от вишни.

– Благодаря – каза тя. Радваше се, че няма да виси сама, но пък не знаеше как да говори с момче. Момчетата от какво се интересуваха? Ако Уолис и Лойд бяха по-близо, би могла да чуе нещо полезно, защото по всичко личеше, че Уолис с лекота намира общи теми за разговор с по-големия брат.

– Отдавна ли живеете тук? – попита тя Просър. – Вашите са фермери, нали? С какво по-точно се занимават? Искаш ли и ти да работиш във фермата един ден? – Разбираше, че въпросите ѝ са скучни и ѝ се струваха още по-скучни заради смеха, който долиташе откъм Уолис и Лойд. За какво толкова се смееха?

Поотдъхна си, когато Просър предложи да отидат при другите, но веднага се смути, щом чу за какво си говорят.

Лойд обясни:

– С мис Уорфийлд спорим за Тай Коб и Нап Ладжой. Тя смята, че статистиката на Тай от миналия сезон не е вярна и че Нап е трябвало да спечели класацията за най-добър батсман.

– Съгласен съм – кимна Просър. – Чухте ли за онзи мач в Сейнт Луис? Такъв хоумрън не се вижда често, съвършено изпълнение.

Мери имаше чувството, че рязко се е озовала в чужда страна, където говорят на непознат за нея език. С известно закъснение осъзна, че говорят за бейзбол, не можеше да повярва, че Уолис познава толкова добре терминологията. Къде и как беше научила толкова много за този мъжки спорт?

– Редовно чета за това във вестниците – обясни ѝ тя по-късно. – Всички момчета обожават бейзбол, затова исках да науча нещо полезно.

Лойд и Просър предложиха да ги заведат на разходка с лодка на другия ден и без да се допита до Мери, Уолис прие да се срещнат в два и половина, точно след обяда. Дори беше измислила алиби и каза на госпожиците Ноланд, че с Мери ще ходят да берат диви плодове.

– Нека ви дам кошнички – каза предоволно мис Катерин. – Хем ще направим плодов пай за вечеря.

На път за уговорената среща момичетата набраха малко боровинки с идеята да наберат още на връщане.

Момчетата вече ги чакаха и им помогнаха да се качат на дървена гребна лодка. Мери седеше при кърмата, плъзгаше пръсти по водната повърхност и имаше чувството, че се е пренесла в нов и великолепен свят. Нямаше значение, че Уолис беше много по-самоуверена от нея. Мери нямаше нищо против да е тихото момиче, което се смее на тромавите шеги на момчетата. Вярваше, че се е сдобила с първия си ухажор, и това я изпълваше с вълнение. Просър беше сладък и мил, а на нея ѝ харесваше да гледа как се изпъват мускулите на ръцете му при натиска на греблата.

Това беше едва първата от многото срещи на четворката през дългите и знойни летни дни. Госпожиците Ноланд нито веднъж не се усъмниха в извиненията, които Уолис измисляше, за да се измъкнат от лагера, вместо това насърчаваха всячески приятелството между двете момичета.

Един следобед, докато четиримата бяха на пикник, Уолис и Лойд се отделиха и изчезнаха между дърветата. Просър лежеше на хълбок, подпрян на лакът, и гледаше полегналата на тревата Мери.

– Ти си най-хубавото момиче, което съм виждал някога – каза той след миг. – Не мога да повярвам на късмета си.

– Благодаря – каза тя и се усмихна.

– На мен определено се падна по-хубавата от двете ви, без съмнение.

– Много си мил – отвърна Мери. – Но и Уолис е хубава.

– Но не като теб. – Наведе се към нея с топъл и разтапящ поглед. – Може ли да те целуна? Съвсем мъничко?

Мери се надигна рязко.

– Не, разбира се! Засрами се! За каква ме вземаш?

Той вдигна рамене и сведе засрамено очи.

– Приятелката ти постоянно се целува с Лойд.

Мери поаленя.

– Не ти вярвам. Лъжеш!

Докато се връщаха в лагера след срещите, момичетата винаги си разказваха как е минало, какво са казали и направили момчетата. И сега Мери силно се изкушаваше да каже на Уолис за лъжата на Просър. Уолис със сигурност щеше много да се ядоса на тази скандална измишльотина!

Но по някаква причина Мери си премълча. Сигурно защото дълбоко в себе си подозираше, че лъжата не е лъжа.

3.

БАЛТИМОР, ЕСЕНТА НА 1912 г.

През есента на дванайсета година Уолис и Мери пристигнаха в училището пансион „Олдфийлдс“ в Балтимор за последните две години от обучението си заедно с още петдесет и четири момичета от каймака на Мериленд. Много се зарадваха, че ще делят една стая, както и че мис Розали Ноланд, сестра на госпожиците от летния лагер, ще им бъде учителка. Уолис си падаше по трийсет и пет годишния брат на госпожиците Ноланд – Филип, който отдавна беше изместил Лойд Таб в сърцето ѝ, но Мери още си пишеше с Просър и двамата редовно си разменяха писъмца, изпълнени с невинна сладост. Той ѝ пишеше за реколтата и за животните във фермата, тя пък го информираше за новата си шапка и за последния романтичен роман, който беше прочела.

Стаята на Уолис и Мери беше с тапети на цветя, имаше два метални кревата и умивалник с красива порцеланова кана. На вратата беше окачена табелка с мотото на училището: „Изяществото и милосърдието са ежедневно задължение“. Скоро двете момичета откриха, че същият надпис виси на всички врати из внушителната сграда от средата на деветнайсети век, което стана повод за нескончаеми шеги.

– Позволи ми изящно да ти подам сметана за кафенцето – пошегува се Уолис на закуска.

– Може ли милосърдно да ти предложа малко масло? – отвърна веднага Мери.

Остроумието на Уолис бързо я превърна в любимка и на другите момичета. Тя беше талантлив имитатор и улавяше отлично шотландския акцент на директорката Нан Макала. „Без приказки след като угасим лампите, момички. И хич да не си помисляте за момчета.“ Справяше се доста добре и с английския акцент. Едно от момичетата, Елинор Джесъп, беше от Англия. Семейството ѝ се беше преместило в Балтимор за една година заради работата на баща ѝ и Елинор учеше в „Олдфийлдс“ като приходяща ученичка, а не на постоянен пансион като тях. Уолис я слушаше внимателно и редовно я караше да повтаря бавно и отчетливо разни фрази от сорта на „Татко не може да кара кола“, докато не усвои до съвършенство отворените и дългите гласни.

Случеше ли се Мери да види как Уолис се разхожда с друго момиче в парка на училището и как двечките си говорят на ушенце, понякога я пробождаше ревност, но винаги за кратко, защото дълбоко в себе си знаеше, че няма основание. Уолис веднага ѝ махваше да отиде при тях и даваше ясно да се разбере, че именно тя и само тя е най-добрата ѝ приятелка.

– Какво е да имаш сестри? – попита я Уолис един ден.

Мери се замисли.

– Ами сестрите са голям дразнител понякога. Вземат ти дрехите и книгите, без да питат, а кака ми Бъки се държи с мен като с бебе. Но извън това не са съвсем за изхвърляне.

– Аз като сестра ли съм ти? – попита Уолис. – И с мен ли си близка като с Бъки и Ан?

Мери поклати решително глава.

– С теб сме си много по-близки. На тях не бих казала и половината неща, за които си говорим с теб.

– Значи сме почетни сестри – заяви Уолис и я хвана за ръката. – Сестри, които сами са се избрали, а не ги е събрала съдбата само защото са се родили в едно семейство. Това ми харесва. Моето семейство е малко. Роднините ми се броят на пръсти – само мама, господин Рейзин, леля Беси, вуйчо Сол и няколко братовчеди. Толкоз.

– Значи аз ще ти бъда почетната сестра – каза Мери с грейнало лице. – За мен ще бъде огромна чест.

Уолис не беше бунтарка, поне не в училище. Оценките ѝ бяха високи, учителките я харесваха, а наказания получаваше рядко. Друго я отделяше от стадото, мислеше си Мери, и това беше силното ѝ въображение. Уолис вечно измисляше нещо ново и имаше нужната смелост да осъществява идеите си на дело. Именно тя измисли как да вкарат тайно в училището рибено масло и държеше всяка сутрин да изпиват на гладно по една лъжица от отвратителната мазна течност – като задължително стискаха с два пръста носа си, защото прочела в някакво списание, че така се отслабвало по-лесно. (Не че Уолис имаше нужда да отслабва. Тя беше тънка като гребло, за разлика от Мери, която от дете беше по-скоро пухкава.) Пак Уолис се сдоби отнякъде с белина и намаза с нея носа на Мери, за да я отърве от луничките, при което носът ѝ се зачерви болезнено и отече, а Уолис измисли някаква откачена история като извинение пред мис Ноланд, която включваше тенис ракета и една внезапно отворила се врата. Уолис накара Елинор да им направи списък с местата, където едно момиче би могло да попадне на принц Едуард, ако се озове незнайно как в Англия, така че да осигури на приятелката си теоретичния шанс да налети един ден на идола си.

– Той учи в „Оксфорд“ – каза им Елинор – и играе поло в тамошния отбор. Ако може да се вярва на вестниците, Едуард обожава полото.

– Готово! – Уолис намигна на Мери. – Значи просто трябва да научиш всичко за полото, да отидеш на някой мач – в Англия „мач“ ли му викат? – и да го заслепиш с красотата си. Е, малко ми е мъчно за бедния Просър. Заради теб ще вкуси от сърдечната мъка.

– О, стига, Уолис, няма такова нещо! – побърза да възрази Мери и страните ѝ пламнаха. – И двамата сме още твърде млади и между нас не е сериозно.

– Мама винаги казва, че човек трябва да се отнася много сериозно към младежката любов. И че раздялата между двама млади влюбени е точно толкова болезнена, колкото раздялата между големи хора.

Мери така и не можа да прецени дали Уолис говори сериозно, но започна да се тревожи, че подвежда Просър. В следващото си писмо се опита тактично да му обясни, че цени високо приятелството им, но само толкова. Уви, докато се измъкваше от училището, за да пусне писмото, попадна на мис Макала. Кореспонденцията с момчета беше строго забранена и директорката реши да включи тази тема в общата сутрешна молитва на следващия ден.

– Всички вие сте млади жени с отлично възпитание. И когато един ден се венчаете, съпругът ви ще иска да е напълно сигурен, че само и единствено той е... – Плъзна поглед по залата и ястребовите ѝ очи се спираха за миг върху всяко момиче. – Боя се, че не си давате сметка колко опасно е да си пишете с млад мъж, който не ви е роднина. Подобна волност може да има трагични последствия и е простъпка, на която не бива да се гледа със снизхождение. – Направи кратка пауза за ефект. – Научих, че една от вас си пише с момче, с което се е запознала на летен лагер. И сега се обръщам към всички ви – ако сред вас има и друга, която е допуснала същата глупава грешка, нека си го признае сега, за да оправим нещата, преди да е станало твърде късно.

Уолис първа вдигна ръка и окуражени от смелостта ѝ, други момичета направиха същото, докато в залата не останаха само две, които не се признаха за виновни. Лицето на мис Макала почервеня като домат, за миг Мери реши, че директорката ще избухне в сълзи, но страховете ѝ не се оправдаха. Мис Макала възвърна самообладанието си и каза:

– Ще говоря с всяко момиче, което вдигна ръка. На четири очи. Очаквам ви в кабинета си.

Момичетата се наредиха на опашка пред кабинета, влизаха едно по едно и след няколко минути излизаха със сведени очи. След като излезе на свой ред от кабинета на директорката, Уолис тръгна право към Мери и ѝ разказа подробно за разговора си насаме с мис Макала.

– Попита с кого си пиша – каза тя и се ухили до уши. – Да ѝ беше видяла само лицето, когато ѝ казах, че си пиша не с друг, а с брата на мис Ноланд. Не можела да повярва, че е толкова глупав, това си промърмори под нос. Явно повече няма да си пишем. – Вдигна рамене. – Голяма работа. Той и без това е твърде стар за мен.

Скандалното разкритие, че почти всички ученички си пишат с момчета, стана повод за развълнувани разговори и клюки, с които момичетата се развличаха няколко седмици. Тайно си разменяха писма и дискутираха написаното, още по-тайно си показваха снимки. Дори момичета, които не бяха приятелки преди, сега изведнъж се почувстваха свързани. Това определено разнообрази зимата в „Олдфийлдс“.

Когато на четвърти април 1913 г. мис Розали Ноланд влезе в класната им стая по време на час по английска история и помоли Уолис да я придружи до кабинета на директорката, първата мисъл на Мери беше, че приятелката ѝ пак е сгафила с нещо. Коя ли забрана беше нарушила този път? Не се сещаше за нищо конкретно, но училището имаше толкова много правила, че трудно можеше да изкараш и ден, без да нарушиш някое.

След десетина минути мис Ноланд се върна да повика и Мери.

– Какво става? – прошепна Мери, докато вървеше с учителката по коридора.

– Приятелката ти има нужда от теб – отвърна мис Ноланд нежно. Което беше странно само по себе си.

Отидоха в стаята на момичетата и завариха там Уолис да тъпче дрехи в една кожена чанта и да плаче горко с подуто и зачервено от сълзи лице.

Мери хукна към нея, прегърна я през врата и я притисна в обятията си.

– Боже, какво е станало?

– Господин Рейзин е п-починал – заекна Уолис. Трудно си поемаше дъх, цялата трепереше.

– Не!

– Как може да съм само на седемнайсет, а вече да съм загубила двама бащи! – нададе вой Уолис. – Какво не ми е наред?

Прегърна силно Мери и заплака с глас, тънката ѝ снага се тресеше, сълзите ѝ се лееха свободно.

Мери не знаеше какво да каже. Уолис сигурно беше ужасена до дъното на сърцето си. Кой ще ги издържа сега, нея и майка ѝ? И как ще продължи образованието си сега, когато нямаше кой да плаща таксите? Сърцето ѝ се сви, прониза я болка, сякаш сама е загубила близък човек, и тя прегърна Уолис още по-силно.

– Аз ще ти бъда приятелка завинаги – обеща тя. – Аз съм твоята почетна сестра. Завинаги, до самия край на времето.