На талантливите и щедри спортни редактори на „Таймс“ – Дейвид Чапъл, Кийт Блекмор и Тим Халиси, които ми предложиха време и пространство, за да се отдам на спортни репортажи, както и на бандата от Флийт Стрийт, която ме поддържаше в нормално състояние по време на стотиците хиляди километри пътувания с цирка на Формула 1, особено на Боб Маккензи и Джонатан Макевой. И на Бърни Екълстоун и неговата невероятна банда предприемачи. За мен беше привилегия да бъда малка част от тяхната история.

ВЪВЕДЕНИЕ

Словесната атака се стовари върху мен някъде отгоре. Не можех да видя откъде, но бих разпознал този ирландски акцент по всяко време. Еди Джордан беше на балкона на пистата „Яс Марина“ и ме беше забелязал да се лутам в падока долу.

След почти 300 Гран При Абу Даби щеше да бъде последната ми като кореспондент на „Таймс“ за автомобилните състезания, а Джордан, първият собственик на отбор, с когото се запознах във Формула 1, явно искаше да отбележи случая. „По-добре ще бъдем без теб – изкрещя той, сякаш беше герой, излязъл от телевизионния сериал „Момчетата на госпожа Браун“. – И без това за нищо не ставаш. Изобщо нищо не знаеш за Формула 1.“

И знаете ли какво? Беше прав. Джордан се шегуваше, но в сравнение с него не знаех кой знае колко, дори след двайсет години в сърцето на този толкова необикновен спорт. Но, подобно на края на кариерата на Джордан във Формула 1 като собственик на отбор, избраният от мен момент беше перфектен.

Беше ноември 2016 г. и напусках работата си в края на една епоха, когато Джордан и група негови колеги предприемачи управляваха най-бляскавата спортна феерия на света. Бърни Екълстоун тогава не знаеше, но това щеше да е последната му Гран При начело на спорта, който управляваше от почти четиридесет години; Рон Денис, титанът на „Макларън“, беше освободен от поста си точно преди това състезание, а от останалите – Флавио Бриаторе, Лука ди Монтедземоло и толкова много други – не беше останала дори следа.

Да бъдеш спортен журналист е страхотна работа; да бъдеш спортен журналист в „Таймс“ е привилегия; а да бъдеш спортен журналист във Формула 1... ами, беше истинска наслада.

За разлика от мнозина в медийния център на Формула 1, които по същество са фенове, аз имах дълга кариера преди Формула 1 (истинска работа, както винаги казвах), преминала през местните вестници, където първото ми интервю като 17-годишен стажант беше с Евелин Харисън, дребна жена с лилава боб-прическа и в рокля от 20-те години на миналия век, която настояваше да опипа неравностите по главата ми, за да се увери дали заслужавам доверие, преди да ми разкаже за своя клуб на самотните сърца. Издържах теста за форма на черепа. Интервюирах министър-председателя Тед Хийт за присъединяването на Великобритания към нещо, наречено Общ пазар, и съобщих за стачката на миньорите и хилядите съкращения в британската автомобилна индустрия. Присъединих се към Флийт Стрийт като индустриален кореспондент и следвах Нийл Кинок по време на неговата обиколка за парламентарните избори през 1987 г., държейки в ръка първия си мобилен телефон (той така и не проработи). Но също така стоях в полето близо до самолета, който се разби в Кегуърт през 1989 г., убивайки четиридесет и седем пътници, а по-късно същата година се облегнах на стената над Темза, където се намираше потъналият развлекателен параход „Маршънес“, на борда на който изгубиха живота си петдесет и един души. През 1997 г. отново бях на път за парламентарните избори и бях част от екипа, който отразяваше смъртта на принцеса Даяна през същата година.

Бях и автомобилен редактор, умален вариант на Джереми Кларксън, ако щете, карах всякакъв вид автомобили, които можете да си представите, във всяко кътче на света, разбих един небезизвестен „Форд Джи Ти 40“ на Силвърстоун и завъртях едно „Ферари 360“, съответно на 360 градуса, под аплодисментите на механиците на „Ферари“. Сигурно това е било нещо като прослушване, защото през март 1998 г. бях на самолета за Австралия, за да отразявам първата си Гран При. След репортажи за стачки, смъртни случаи, избори и автомобили бях изпратен да гледам най-скъпата сапунена опера на света – и тя беше завладяваща. Имаше славни победители и недоволни губещи, чиито истории можеха да бъдат също толкова завладяващи.

Мислех, че съм видял всичко в журналистиката, но бях запленен не само от автомобилите, падока и парада на известни лица (сблъсках се с Джордж Харисън, който излизаше от тоалетната), но и от хората.

Сеп Блатер ръководеше ФИФА, световния ръководен орган на футбола, като средновековен монарх с двор от подчинени, но, както се казва, „не беше вътре в играта“. За разлика от Еди Джордан, който беше заложил всяка своя стотинка във Формула 1, Блатер не рискуваше парите си или главата си, ако нещата се объркаха. На Блатер не му се бе налагало да гледа как футболисти умират ужасяващо на терена или да губи най-добрия си приятел в огнен ад по време на мач, както сър Франк Уилямс или Бърни Екълстоун. Блатер не беше рискувал прехраната си и въпреки това беше изградил империя като „Макларън“ на Рон Денис.

Тази книга не е история, нито разследване – има автори като Том Бауър, Тим Колингс, Сюзън Уоткинс и Ричард Уилямс, които са изследвали вътрешните механизми на спорта с прецизността на съдебни експерти и с отлични резултати. Всъщност книгата не е за автомобилните състезания. Тя е поредица от спомени, снимки и анекдоти на журналист, който е заемал място на най-високата маса във Формула 1, опит да се придаде цвят на героите, които ми се струваше, че са монохромни в телевизионните интервюта, и да се направи преглед на събитията, които са ги формирали. Срещнах се отново с тях, докато пишех тази книга, за да ми помогнат да си припомня скритата страна на техните личности, която толкова рядко се разкрива. И за да си спомня, че хората, които създадоха Формула 1, които превърнаха този спорт в глобален феномен, струващ милиарди лири и привличащ интереса на десетки милиони хора, бяха необикновени и уникални. Просто жадуваха да победят.

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО

НИ НАПРАВИ БОГАТИ

7 март 2017 г.: шестнайсет думи със сребрист шрифт върху поканата за вечеря обобщаваха един живот: „В чест на Бърни Екълстоун, човека, който направи Формула 1 велика“ – И отдолу, сякаш им беше хрумнало по-късно: – „И направи много хора богати.“

Поканата можеше да бъде отправена към много по-широк кръг хора, защото това не беше просто почит към един човек, а към една уникална ера в целия спорт, отбелязваща края на епохата на изключителни предприемачи, водени от Екълстоун, които превърнаха Формула 1 от група ентусиасти, изкарващи прехраната си от автомобилни състезания, в развлекателен гигант на стойност 1 милиард паунда.

Те бяха гиганти сред хората, но по ирония на съдбата бяха управлявани от най-ниските. Със своите метър и шейсет Екълстоун изглежда така, сякаш порив на вятъра би го съборил, но грешите. Бил е достатъчно силен, за да търгува с коли втора ръка в Лондон и да се грижи за себе си сред множество закоравели мъже от Ист Енд, като в разцвета на силите си е плашил до смърт хора, два пъти по-големи от него, преди да влезе във Формула 1, където се превръща във Финиъс Барнъм на спорта, Великия шоумен, директор на невероятния летящ цирк, който пътува до всяко кътче на света, за да вълнува и забавлява милиони.

Но вече не, защото неговото необикновено управление беше приключило. Екълстоун, който управляваше като диктатор в продължение на четиридесет години, бе безцеремонно отстранен от спорта, който бе създал по свой образ и подобие. За първи път през осемдесет и шест годишния си живот Екълстоун беше останал без работа и за първи път, откакто се помнеше, нямаше да има Бърни при откриването на новия сезон на Формула 1 само деветнадесет дни след тази празнична вечеря с около петдесет негови високопоставени сътрудници и приятели в шикозен ресторант в Челси.

При пристигането си всеки гост получаваше сувенирна програма и маска с лика на Екълстоун, за да могат присъстващите да посрещнат почетния гост със страховито множество от образи на Бърни.

Дейвид Култард, бивш пилот на „Уилямс“, „Макларън“ и „Ред Бул“ и победител в тринадесет Гран При, беше водещ на церемонията и му беше възложено да посреща всеки гост, включително и мен, самотния журналист и натрапник в стая, претъпкана с мултимилионери. За съжаление Формула 1 не ме беше направила богат, за разлика от Флавио Бриаторе, бившия шеф на отборите на „Бенетон“ и „Рено“, спечелили световния шампионат, който беше организирал вечерята в „Сумосан Туига“, любопитен японско-италиански фюжън ресторант в края на улица „Слоун“, една от най-бляскавите улици в Лондон. Това е част от „имението“ на Екълстоун, районът на Челси и Найтсбридж, където той се бе установил и ръководеше Формула 1 от малката си централа, намираща се на пешеходно разстояние от „Хародс“ и „Харви Никълс“, универсалните магазини за ултрашикозните богаташи, родени в Челси, и редицата скъпи магазини от „Булгари“ до „Том Форд“, „Луи Витон“ и „Версаче“, които привличаха богати туристи.

„Сумосан Туига“ се намира срещу кулата „Джумейра Карлтън“ – хотел, пред който кралските особи от Близкия изток паркират златните си „Ламборгини“ и обитават апартаменти, които могат да струват до 2600 паунда на вечер. Някога Формула 1 е била сандвич и бутилки бира, но в края на управлението на Екълстоун се беше превърнала в шампанско и Челси.

Всеки път, когато двойната врата на „Сумосан Туига“ се отваряше, се появяваше познато лице от света на Формула 1 – света на Бърни. Лука ди Монтедземоло, аристократът, принуден да напусне бизнеса на „Ферари“, който бе спасил и възстановил, бе долетял от Рим, изглеждайки строен и безупречен, точно както в разцвета на силите си, когато превърна „Ферари“ в най-богатия и успешен отбор във Формула 1. И след това Пиеро Ларди Ферари, незаконен син на Енцо и последна семейна връзка с великия основател на „Ферари“ и пионер на Формула 1.

На другия край на стаята, стиснал чашата си, беше Виджай Маля, индийският милиардер, който някога стоеше зад марки като „Кингфишър“ . Това беше преди индийските власти да решат да го преследват по серия от обвинения в корупция, които Маля осъди като превръщането на една знаменитост в жертва на политически цели в родината му. Никой тук не се интересуваше от това, а собственикът на отбора от Формула 1 „Форс Индия“ както винаги блестеше с огромни диамантени обици и златни бижута.

Тото Волф, австрийският шеф на отбора на „Мерцедес Ф1“, пристигна със съпругата си Сузи, следван от Крисчън Хорнър, шеф на отбора на „Ред Бул“ и шафер на сватбата на Екълстоун. Те бяха новите момчета, корпоративните младежи, които бяха дошли, за да поемат управлението от предприемачите, които бяха рискували собствените си пари и препитание, за да се състезават. Съпругата на Хорнър, Джери, бивша спайска, беше в обичайната си жизнерадостна форма и скоро се запозна със съпругата на Дейвид Култард Карън и Сузи Волф, за да поискат своята маса „само за жени“, където да бъдат изолирани от тестостеронните шеги на преобладаващо мъжките гости.

Негово височество принц Хамад бин Салман Ал Халифа, престолонаследникът на Бахрейн, нисък и елегантен, с характерната си пура, беше първата кралска особа, която се появи. Престолонаследникът на Бахрейн стоеше зад радикалния план за построяване на писта за автомобилни състезания в пустинята на стойност 150 милиона долара – дворец на скоростта, който не представляваше интерес за много от обикновените хора в страната му и беше обект на дългогодишни протести. Това беше без значение. На него му харесваше и той настояваше, че дворецът на автомобилните състезания, построен върху пясъчна дюна, е от голяма полза за неговата малка островна държава.

Принц Салман беше последван от по-нископоставени кралски особи, в случая принцът на Монако Албер със сив костюм и бяла риза без вратовръзка. Формула 1 е в кръвта на семейство Грималди. От 1929 г. те организират Гран При по тесните криволичещи улички на своето княжество, в което живеят като в градче играчка. Монако остава перлата в короната на Формула 1 и вероятно затова е единственото състезание, което не плаща нищо за привилегията да организира Гран При. Принцът може да гледа от крепостните стени на своя замък най-известната писта на света, която се намира по улици, описани от Съмърсет Моъм като „слънчево място за сенчести хора“. Може би някога това е било вярно, но мнозина от Формула 1 – като Люис Хамилтън, Дейвид Култард и Еди Джордан – бяха подмамени от малкия данъчен рай, прилепнал до скалите на Лазурния бряг, заради хубавото му време и спокойния живот, далеч от любопитните очи на обществеността.

Когато залата се напълни и нивото на шума се повиши, забелязах бледата мършава фигура на Макс Моузли в ъгъла. Моузли беше едната половина от партньорството, което някога управляваше Формула 1 – нещо като Ърни Уайз срещу Ерик Моуркем на мястото на Екълстоун, ако щете . Бяха най-неправдоподобни приятели: Моузли, аристократичен адвокат, който наследява семейното богатство и става президент на Международната автомобилна федерация, управляващия орган на автомобилните състезания, и Екълстоун, търговец на употребявани автомобили от малко селце в Съфолк, който командва Формула 1 чрез комбинация от страх от възмездие и примамка от сериозни пари.

Двамата имаха обща визия за Формула 1 и споделяха още нещо, което ги свързваше тясно – удоволствието от правенето на пакости. Никое разиграване не беше прекалено голямо, никой герой в спорта не беше прекалено високо, за да бъде предпазен. Бяха се сговорили и управляваха Формула 1 като свое собствено владение, след като бяха изместили управляващия елит, но сега и двамата стари приятели бяха изхвърлени от спорта, в който доминираха толкова дълго време. Моузли също не си падаше много по партитата и предпочиташе да остане на заден план, отпивайки тихо от шампанското си, скромно облечен със спортно сако и черно поло. „Чудя се дали Бърни ще може да се пенсионира? – попитах веднъж Моузли. – Той не мисли за нищо друго от ставане до лягането си. Това е неговият живот. На теб не ти ли липсва, Макс?“ „Не, изобщо не ми липсва – отговори Моузли. – Сега имам толкова много неща за вършене, че не ми се налага да се занимавам с отбори и т.н. Има толкова много книги, които така и не успях да прочета. От друга страна, предполагам, че Бърни не чете много.“ Замислих се, че това сигурно е вярно за човека, който вероятно беше чел само договори.

След това разговорите затихнаха. Бриаторе беше излязъл пред събралите се гости и даде знак за тишина. Вратите се отвориха и се появи Екълстоун, облечен в характерния си ушит по поръчка тъмносив костюм с ослепително бяла риза. Примигваше, изправен пред петдесетте хартиени лица на Екълстоун, обърнати към него, докато гостите го аплодираха шумно. Когато комедийните маски бяха свалени, съпругата му Фабиана го хвана за ръка и го поведе към тълпата. Екълстоун изглеждаше шокиран и отчаяно се опитваше да се измъкне, но нямаше как да избяга от обожанието, когато всички свалиха маските си, за да разкрият самоличността си. След вечерята дойде големият финал – тортата. Беше огромна и покрита със снимки от десетилетията на Екълстоун в спорта. Беше му връчен огромен нож, за да я разреже, но Бърни определено изглеждаше разколебан, сякаш не искаше да унищожи образите на целия си живот. Фабиана, почти половин век по-млада от съпруга си, пое отговорността, както изглежда правеше винаги, когато значителната възраст на Екълстоун внезапно му проличаваше, и му помогна да разреже сладките блатове. Накрая Екълстоун обиколи залата, за да размени дума с всички присъстващи. Забеляза ме и докосна ръката ми. „Благодаря, че дойде, приятелю“ – каза той, преди да продължи, сякаш търсеше удобен изход. Партито беше приключило... в повече от един смисъл.

ПРИЯТЕЛИ И ВРАГОВЕ

Бяха като котка и куче, земя и небе, ден и нощ – оставям на вас да изберете сравнението. Предприемачите, които дадоха Формула 1 на модерната епоха, бяха разхвърляни из целия спектър по форма и размер, интелект и възпитание. Единственото, което това разнородно братство сякаш споделяше, беше манията им за съвършенство в спорта, който управляваше живота им, изключвайки всичко останало.

Може и да не си приличаха много, но действаха като спортно мафиотско семейство – външно близки и сплотени, но понякога ожесточени врагове зад затворените врати на стаята за преговори. Състезаваха се на пистата и се надпреварваха да превъзхождат банковите баланси на другите, но когато се случваше нещо нередно, се сплотяваха като фамилията Корлеоне, измисления клан от филмовата поредица „Кръстникът“, като всеки пазеше гърба на другия с жестокост, която можеше да отблъсне и най-силните критици.

Някои от тях започнаха с непосилни овърдрафти, но всички завършиха с невероятно богатство. Парите изглеждаха почти неприлични, тъй като всеки от тези мъже стана мултимилионер, а Бърни Екълстоун се прочу като най-високоплатения ръководител във Великобритания през 90-те години на миналия век, когато милиардерът беше рядка порода.

Разправиите бяха твърде публични, а заплахите за раздяла – постоянни и понякога изглеждаше, че Формула 1 е в състояние на непрекъсната война за това кой да получи най-голямото парче от неспирно растящата финансова торта на спорта. Дейвид Ричардс, който сега ръководи Асоциацията за моторни спортове, е един от най-интелигентните хора в моторните спортове и е извел Колин Макрей и Ричард Бърнс до световни титли в Световния рали шампионат, преди да оглави отборите на „Бенетон“ и „БАР Хонда“. Той вижда нещата по различен начин: „Това е състезание и престиж. Не става въпрос за пари. Най-склонните към съперничество хора в света бяха около масата във Формула 1. Бяха необикновени и биха били такива във всяка сфера на живота.“

Бърни Екълстоун, роден през 1930 г., е син на риболовец от Лоустофт и е противоположност на Макс Моузли, роден десет години по-късно в семейството на фашисткия лидер Осуалд Моузли и съпругата му Даяна – двойка, известна с възхищението си от Адолф Хитлер. Екълстоун и Моузли станаха близки като сиамски близнаци, докато управляваха заедно Формула 1, при все че Моузли може би е трябвало да използва опита си, за да посъветва Екълстоун да не казва на „Таймс“ за уважението си към способността на Хитлер да „осъществява нещата“ в интервю през 2009 г. Моузли разбира повече от всички колко спорно би прозвучало това.

Аристократичният Лука Кордеро ди Монтедземоло е роден през август 1947 г. в едно от най-привилегированите италиански семейства в Болоня. Рон Денис, само два месеца по-голям от него, израства в къща близнак в Уокинг, сателитен град на Лондон, разположен в близост до магистрала М3 в Южна Англия. Монтедземоло говори много езици, изискан е и е ухажван да стане президент на Италия; Денис е измислил съкратен вариант на английския език, наречен „Ронговор“, и признава, че страда от обсесивно-компулсивно разстройство, но въпреки това извежда „Макларън“ до позицията на най-успешния отбор във Формула 1 в историята след „Ферари“. И двамата мъже, толкова различни по темперамент и стил, колкото е възможно да бъдат, оставиха в наследство две компании – „Ферари“ и „Макларън“, – чиито търговски марки са известни по целия свят и са нарицателни за технологично и инженерно съвършенство.

Сър Франк Уилямс е роден пет години преди Монтедземоло и Денис, на края на света, в Саут Шийлдс, рибарско градче в Североизточна Англия, където живее до раздялата на родителите си, след което е изпратен в пансион. По това време сър Джеки Стюарт, роден през 1939 г., се подготвя за живота си в семейния автомобилен бизнес, който се занимава предимно с марките „Джагуар“ и „Остин“. И двамата мъже стават рицари на автомобилните състезания, но животът им е белязан от различията им.

Имаше и други значими личности, които идваха и си отиваха, като Еди Джордан, роден през 1948 г. Ирландецът рискува всичко – дома си, бъдещето си и семейството си, но си тръгна със състояние благодарение на своята неистова и неуморна воля. А имаше и един закъснял човек, който не знаеше нищо за автомобилните състезания: Флавио Бриаторе, избухлив, самоуверен и обвиняван в измами от епичен мащаб, е роден през 1950 г. в малкото градче Вердзуоло в Северна Италия. Една от първите му работи е асистент на бизнесмен, за когото тръгват слухове, че е бил свързан с мафията, след като е убит от кола бомба – бляскаво украшение на историята на човека, чиято дръзка самоувереност и бизнес нюх помагат на модната марка „Бенетон“ да се превърне в нарицателно име, преди да се премести във Формула 1.

Ако съберем всички тези герои в една стая, ще е невъзможно да разберем какво е общото между тях, освен едно: Формула 1. И може би още нещо: всички те са крайно целеустремени към победата. Може би някой ден психолог ще може да разтвори черепите им и да ни обясни защо такава малка група от може би половин дузина мъже, с някои забележителни допълнения, може да се появи в един спорт по едно и също време и да го превърне в своя лична собственост, както и да прокара образа му на десетки милиони телевизионни екрани по света и да генерира милиарди лири богатство.

В живота им има място само за Формула 1. Неврозата на Рон Денис се оказва едновременно страдание и сила. Дали това го е карало като младеж да работи денонощно, без да има време да отиде на кино с момиче под ръка, за ден на море с приятелите си или на почивка край морето? Той просто никога не спира.

„Ако искате да сте най-добрите в нашия свят, всичко останало трябва да е на второ място. За да сте фокусирани и отдадени, трябва да сте изпълнени със страст. Моята страст беше изключителна“ – каза той пред Американската академия за постижения, когато тя почете живота му през 2017 г.

„В живота ми нямаше място за приятелки, дори и когато бяха на малко повече от двайсет години. Нямах възможност да харча парите си, защото не общувах с хора, тъй като постоянно работех.“

Денис се оженва едва на тридесет и осем години. През 2008 г. се развежда с Лиза, която е негова съпруга от двадесет и две години. Двамата бяха страхотна комбинация и в гласа му се долавяше тъжна нотка, когато добавяше към анализа си страстта, която го е движела. „Понякога нямаш време да се разтовариш, когато напуснеш работа. Когато се прибереш вкъщи, все още си на работа и семейството ти го усеща.“

Клеър Уилямс изпитва силното влияние на това неспирно търсене, което засенчва тези животи, тъй като израства с баща, който влага всичко, което има, във Формула 1. След като веднъж вече е успял, сър Франк Уилямс трябва да преодолее ужасната травма, която го приковава към инвалидна количка за повече от три десетилетия. Частният му апартамент се намира на етажа на заседателната зала на фабриката на „Уилямс“, точно зад ъгъла на коридора след шумните офиси на секретарките, дизайнерите и инженерите. Сър Франк, най-дълго оцелелият човек с парализа на четирите крайника в историята на медицината, вече не играе активна роля в едноименния отбор, който е основал и превърнал в един от най-успешните за всички времена, но все още не може да се откаже от спорта, който е бил неговият живот. Според Клеър Уилямс дори увреждането на баща ѝ е трябвало да отстъпи на второ място пред манията му по Формула 1.

„Единственото нещо, което баща ми направи за мен – от началното училище до интерната и университета, – беше да присъства на една-единствена родителска среща. Не съжалявам за това, защото татко постигна наистина много. Ако искаш да успееш, трябва да се съсредоточиш върху това. Но ми е трудно да проумея как е възможно да отдадеш целия си живот, да си толкова погълнат, да си толкова обсебен и да нямаш никакви други страсти или занимания.“

За хората извън Формула 1 подобно поведение няма смисъл в реалния свят, където хората пазаруват, водят децата си на детска площадка и имат нещо, което се нарича хоби. В другата крайност е спортът, който представлява любопитна комбинация от маниакална мания по механика и аеродинамика, гуми и компютри, всичко това в лъскав балон, който изглежда като изваден от някой брой на списание „Вог“. Формула 1 отдавна е спортният „мармайт“ : хората или я обичат, или я мразят, рядко има двусмислие. Спортните редактори във вестниците, телевизията и радиото, които обикновено са запознати с футбола, крикета и ръгбито, не могат да разберат жаргона и тънкостите, без да се съобразяват с постоянните препратки към огромните суми, които, изглежда, са движещата сила. Читателските коментари под публикациите за Формула 1 често са изпълнени с хапливи и обидни забележки, които обикновено се свеждат до следното: „Това не е спорт“.

Малко хора разбират защо хора като Франк Уилямс са толкова пристрастени към тръпката от скоростта и опасността или защо феновете толкова отчаяно искат да надникнат в показния разкош на падока със супермоделите и яхтите.

Вместо това мнозина презират Формула 1, тъй като я смятат за монотонен спорт за маниаци. Още по-лошо е, че хората от масмедиите често се опитват да очернят спорта, който от толкова дълго време се е посветил на това да консумира толкова много. Вземете например това съкрушително описание на Камила Лонг в „Сънди Таймс“ през февруари 2018 г., няколко дни след като новите собственици на Формула 1 „Либърти Медия“ обявиха, че забраняват момичетата на стартовата решетка, една от най-скандалните особености на Формула 1 от поколения насам, защото вече не отговаряли на „ценностната система“ на спорта. Лонг без притеснения ги разкритикува безпощадно: „С любопитство изслушах какви всъщност са „ценностите“ на Формула 1, тъй като не мога да се сетя за друга индустрия, в която да се залага повече на голите извивки и многозначителното оглеждане на гигантски пневматични гърди, отколкото в този маниашки цирк, посветен на огромен разход на гориво и осъществяван от хора с чорапи на главите, какъвто представляват автомобилните състезания.“

Това е повърхностна оценка от автор, чиято специалност, изглежда, е да преследва свои лични вендети, но тя може да намери отклик сред милиони, особено сред жените, които смятат, че Формула 1 е запазена само за мъже в дните на движението #MeToo (#И Аз). Клеър Уилямс го усеща остро на първата си среща с висшите ръководители на спорта като нов заместник-директор на отбора на баща си: „Всички бяхме край масата и от време на време Лука [Ди Монтедземоло] поглеждаше към мен. Всичко беше много неловко и смущаващо. В крайна сметка той стана, спря зад мен и каза: „Сега вече знам коя си. Ти си малката Клеър. Познавам те още от времето, когато беше съвсем малка. Беше онова малко човече и сега си тук.“ И ме потупа по главата. Искаше ми се да пропадна в пода, заедно със стола ми. Можете ли да си представите някой да направи нещо подобно?“

Възможно е държането на Лука ди Монтедземоло в този момент да е било покровителствено, но във Формула 1 има място за жените. Освен Клеър Уилямс, която води известен отбор, можете да проверите по време на предаването и ще видите, че има жени с лаптопи, други с гащеризони, които работят заедно с мъжете на всички нива в отборите. Липсващото звено е жената пилот: жените са имали своите шансове – Мария Тереза де Филипис през 50-те години на миналия век и Лела Ломбарди двадесет години по-късно са единствените две жени, които са стартирали в Гран При, но никой не знае защо не успяват да се наложат. От друга страна, много мъже също се провалят на най-големия тест, който представлява Формула 1. Може би спасението е в Джейми Чадуик, напориста млада британка, която през 2018 г. спечели първото си състезание в британската Формула 3 – същите серии, които са подготвили пилоти като Мартин Брандъл, Мика Хакинен и Айртон Сена. Тя казва, че автомобилните състезания отчаяно се нуждаят от жена шампион – и е права. Спонсорите и отборите биха се прехласнали по една блестяща млада жена, която да разбие вековния мъжки картел.

Но възприятията са всичко, а имиджът на Формула 1 се е формирал в продължение на поколения. Външните хора често виждат само блясъка на златото в падока и не успяват да разберат богатия пласт от страст, който преминава през спорта, както и техническия блясък, на който се възхищават по целия свят. Великолепната, водеща в света британска индустрия, чийто връх е създаването на Формула 1, не е получила достатъчно признание. Започната от шепа ентусиасти в гаража, Формула 1 доведе до превръщането на британския автомобилен спорт в индустрия на стойност 9 млрд. паунда, в която участват 4500 компании, които изнасят 87 % от всичко, което произвеждат, и в която работят над 41 000 души, според данните, изчислени от Асоциацията на автомобилната индустрия през 2013 г. Както и да го погледнете, това е огромен бизнес.

И все пак Формула 1 рядко е възхвалявана, а десетилетията на спорове за пари са довели до предположението, че това е студена, пресметлива индустрия, изградена върху жаждата за богатство за сметка на всичко останало. Затова не е чудно, че политиците и блюстителите на добродетелта не позволяват никаква свобода на действие за спорта, който си е спечелил репутацията на разточителен и е опетнен от обвинения в корупция и измами в мащаби, които спират дъха.

Пилотите са бойците на пистата и привличат вниманието с подвизите си и седемцифрените си заплати, а много от тях са вписали имената си в общественото съзнание и са се превърнали в незабравими паметници на спорта. Хуан Мануел Фанджо, Стърлинг Мос, Джеки Стюарт, Джеймс Хънт, Михаел Шумахер и Люис Хамилтън са сред момчетата от афиша, които са вълнували милиони с подвизите си и са споделяли скръбта, когато някой от тях не се е върнал от състезание.

Но автомобилните състезания не са само разглезени пилоти, коварни шефове и шампанско, а мъже и жени от обикновени семейства, които са избрали да работят в този бизнес и от които се изисква лоялност, прецизност, отдаденост и също толкова страст, колкото и от суперзвездите, които дават интервюта по телевизията и дефилират в падока пред милиони. Те са невидими и до голяма степен неспоменати, но емоциите им са също толкова дълбоки.

Флавио Бриаторе не знае нищо за Формула 1, когато пристига от Съединените щати, след като е помогнал за превръщането на „Бенетон“ в една от най-големите модни марки в света. Бриаторе смята, че това е просто още една работа, но скоро разбира колко много е грешал, когато се появява във фабриката на „Бенетон“ в провинциален Оксфордшър през 1990 г.

„Не можех да разбера какво се случва. Това не беше бизнес като „Бенетон“, защото хората бяха много емоционални по отношение на състезанията, чак до човека, който мете пода – разказа той. – Имаше голям инцидент по време на един тест и колата беше много сериозно повредена. Всички, включително и секретарките, излязоха навън, за да огледат колата. Мислех, че всички са луди. Какво ѝ влиза в работата на моята секретарка да гледа колата? Тя не може да я поправи. Всички бяха толкова емоционални, толкова загрижени за колите, за това как изглеждат, колко са бързи и кой ги кара. За тях това не беше бизнес. Формула 1 е шум и скорост, но освен това е начин на живот.“

Финбар О’Конъл е толкова далеч от това да е луд по автомобилните състезания, колкото е възможно да си представите. В централата на „Смит & Уилямсън“ в Сити О’Конъл е същинска звезда, която се занимава с някои от най-големите сметки на фирмата и се опитва да се справи с провалени начинания. Управлявал е златни мини в Гана, тревожил се е за пшеницата в Украйна и е участвал в разрешаването на проблема с фалита на Борис Бекер. Но Формула 1 е нещо различно. Когато през октомври 2014 г. преминава през портала на фалиралия отбор на „Катерам“ в Лийфийлд, Оксфордшър, О’Конъл се озовава пред едни от най-бляскавите инженерни съоръжения в британската индустрия и се среща с работна ръка, която отказва да се предаде, да приеме съкращение с обезщетение и да се спаси някъде в провинцията. „Едно от нещата, които винаги ще помня, е отборният дух – момчетата, механиците, всички служители“ – разказва О’Конъл с мекия си ирландски акцент.

Най-лесният изход би бил да се затворят вратите на фабриката и да се продадат всички лъскави детайли от шасито и частите от въглеродни влакна, но О’Конъл се вдъхновява да опита да хвърли последния зар, за да запази живота на „Катерам“. Създава страница за групово финансиране, за да може отборът да участва в последната Гран При за сезон 2014 в Абу Даби. Пропуснали са две състезания, след като финансите са пресъхнали, но О’Конъл се надява, че някой ще забележи отдадеността и страстта на членовете на отбора и ще се намеси с предложение за закупуване, ако успее да направи така, че отборът да се представи за последен път. Краудфъндингът събра повече от 230 000 лири и още 500 000 лири от спонсори, което е достатъчно, за да може отборът да продължи по пътя си. Всяка горчивина сред работниците е оставена настрана, когато мъжете и жените от „Катерам“ се впускат в действие. Това само по себе си е впечатляващо, но О’Конъл трябва да вземе предвид, че този отбор не е световен първенец: за пет сезона във Формула 1 „Катерам“ не е спечелил нито една точка. Няма нито празнично шампанско в тъмнозеления кемпер на „Катерам“, нито поне едно ура през петте сезона на тежък труд от единия до другия край на света.

В един спорт, който умишлено е организиран да фаворизира богатите и влиятелните, а не изоставащите, сигурно се чудите защо малките отбори като „Катерам“ изобщо се захващат с това. Никога не биха могли да спечелят или дори да зърнат отблизо трофей, освен ако някой от големите отбори не го изпусне в чакалнята на летището. За тях всяко Гран При е безнадежден опит за борба с шансовете – но е техният безнадежден опит. Може би упоритостта е заложена в тях, защото това е техният отбор и техният спорт, а и те не се отказват толкова лесно. О’Конъл не изглежда като типичния лидер – очилат счетоводител с побеляла коса и блестяща усмивка, – но хората от „Катерам“ са готови да го последват натам, накъдето ги поведе.

Жажда за победа