Нерон

Първа част

37 г. сл. Хр.

1.

Светлината беше някак нереална. Със слънцето ниско над хоризонта тя имаше онзи странен цвят на помръкнало злато, който ни се привижда само в предсмъртния час. Черни облаци се трупаха като ръка, протегната над хълмовете, хищно посягаща и проблясваща с внезапни яростни мълнии. В последните мигове преди бурята да връхлети, двамината в конюшнята застанаха един срещу друг.

Гней примижа срещу болнавото слънце. Той се занимаваше с третия кон, който бе извел да тегли квадригата му. Първите два пръхтяха, държани от ремъците и централния прът. Цялата конструкция тежеше не повече от дете. Беше боядисана в черно и златно и всяка нейна част бе олекотена, майсторски изработена. Когато изплющеше с юздите и подкараше четворката коне в галоп, никой на света не можеше да настигне колесницата му.

Конят бе неспокоен и опитваше да се дърпа. Гней го плесна силно по носа. Нямаше време за непослушание. Това бяха животни плячка, глупави създания. Конят се страхуваше от него – и с право, в случай че си изтървеше нервите. Наложи се Гней да го поведе в тесен кръг, докато животното се дърпаше и пристъпваше настрани, отказвайки да застане до другите два коня. Те бяха еднаква двойка, кръстена Кастор и Полукс. Веднъж му предложиха цяло състояние само за да ги ползват за разплод, но той отказа. Сенаторът, получил този отказ, беше измърморил нещо под нос за семейството му. Седмица по-късно Гней преспа с жена му. Той се усмихна на мимолетния спомен, макар че бе примесен с горчивина.

Въздухът беше влажен и натежал от жега. Потискаше го и караше гнева му да расте като буреносните облаци. Гней погледна към жена си и за сетен път усети колко го мрази. И някак си въпреки това от него се очакваше да умре за нея.

– Няма ли да кажеш нещо? – попита тя. – Остави момчето да се погрижи за конете. Ще отидеш ли в Рим или не? Ако избягаш, Барбоне, ще погубиш и двама ни.

Тя притисна с ръка корема си, който бяха мислили, че никога няма да се изпълни, тъй като бе стоял празен през деветте дълги години брак. Той я погледна. Понякога го разиграваше както си иска.

– Не ме наричай Барбоне – промърмори той. – Това име е за приятелите ми.

Докато говореше, пое юздите, подадени му от един роб. Третият кон се бе успокоил и му позволи да го вкара във впряга. Гней затегна здраво ремъците и три муцуни закимаха и защракаха със зъби един към друг, когато бе изведен четвъртият кон, цвилещ и зовящ. Искаше им се да се втурнат в бяг, също както и на него.

Гней махна на роба да се дръпне и пое последното животно. Той нямаше нужда от помощ. Яздеше всеки ден, както подобава на човек с неговото положение. А може би бе наясно и че има уши, слухтящи за всяка изтървана дума. Изглежда, половината град знаеше за неговите работи, помисли си той кисело. Нищо не оставаше в тайна. Това беше още едно нещо, което Агрипина нямаше да разбере.

– „Господарю“ ли да те наричам? – попита тя измамно сладко. – Или пък да те поздравявам със „салве, магистър“, като мой учител? В края на краищата бях дете, когато се запознахме.

Той се завъртя към нея толкова бързо, че я накара да трепне. Гней беше човек с голяма физическа сила, но се движеше необичайно гъвкаво. Видя я как се изчерви и си помисли колко е красива уплашена. Сграбчи я за китката със свободната си ръка и усети как костите се движат под хватката му. Той беше войник, еквит – конник, заможен човек. Макар че тя беше на двайсет и две, понякога все още се държеше като тринайсетгодишното момиче, което нейното семейство бе дало на неговото.

– Аз никога не съм те искал, Агрипина. Майка ти бе тази, която се умилкваше на семейството ми, докато се опече работата, доколкото си спомням. Така че не си играй игрички с мен. Не и когато ме молиш да отида на смърт за теб. Иначе може да откриеш, че малко си прекалила.

– Ако не искаш да го направиш за мен, направи го за детето в утробата ми.

Тя хвана ръката му и я сложи на издутия си корем, като дори я притисна силно. В тази жена имаше някаква лудост, помисли си той. Зачуди се дали детето изобщо ще надживее майка си. Когато усети ритване в утробата, рязко дръпна ръка.

– Знаеш ли какво ще стане, жено, ако вляза по Виа Апия в Рим? Знаеш ли какво ще направи Сеян?

– Знам какво ще направи, ако побегнеш – каза тя.

Беше много бледа. Гней жадуваше тя да го прегърне поне веднъж, като знак че изпитва поне някаква привързаност към него. От това със сигурност щеше да му стане по-леко. Майка му му бе казала, че с времето тя ще го обикне, но това не се случи. Колкото и да се страхуваше Агрипина от него, все пак го презираше. Гней не беше видял нито любов, нито доброта от жена си. В сравнение с това гневът му не бе никакво утешение.

– Гней – продължи тя, – Сеян е гласът на императора в Рим. Ако побегнеш, той ще те обяви извън закона. Ще ти вземе всичко, което имаш – земята, мините, тази къща... мен. Ние с детето ще останем без защита. Колко дълго ще оцелеем тогава с префекта на Рим като наш враг?

С бързи движения Гней сложи юздите на последния кон. Изпъна дългия ремък до колчето му на колесницата. И четирите коня вдигнаха глави, усетили възможността да препуснат пред бурята. В тях имаше такава мощ, че сърцето му се разтуптя. Гней беше готов да потегли, но въпреки това стоеше там, докато в небето проблесна мълния и отекна гръм, който изпълни пространството. Той вдигна очи и вдиша въздуха, който му се струваше по-живителен отвсякога. Духаше лек вятър и беше станало по-прохладно, отколкото от седмици насам. Определено ги чакаше буря. Земята молеше за това.

– Агри, знаеш, че аз съм само най-малкият син. Никога не съм бил предопределен за нещо важно. Аз съм просто внук на Марк Антоний. Състезавам се с колесници и си наглеждам именията, но не заплашвам мъже като Сеян или императора. Да, семейството ми е заможно и искаше да се сроди с божествената кръв на Август, но нищо повече! После Тиберий замина за Капри и онзи Сеян... – Той стисна юздите в юмрук. – ...Сеян видя колко малко хора са останали на пътя му и започна да ги изтребва.

– Не си сигурен в това – каза жена му.

Гней я погледна невярващо. Беше казал своята дума. Това би трябвало да е краят на разговора. Другите съпрузи не бяха принудени да търпят такава безочливост. И все пак тя трябваше да има последната дума. Винаги. Той опря чело в тялото на коня. Гней беше на трийсет и девет години. На трийсет се беше оженил за Агрипина и винаги я бе смятал за дете. И може би винаги щеше да я смята.

– Наистина ли си толкова сляпа? – изригна той изведнъж. – Император Тиберий знае само онова, което му позволява Сеян. Разбираш ли това? След смъртта на сина си онзи стар паяк се запиля на своя остров, потънал в скръб. Сега в Рим е настанало страшно затишие. И неговият доверен приятел, обичният му „другар в несгодите“, когото е оставил да командва, съзря своя шанс и се възползва. Разбира се, че Сеян е отговорен за случилото се с твоите братя, Агрипина! Той съсипа Нерон Цезар с обвинения. Не е ли странно, че такъв здрав младеж сам посегна на живота си? Дали е било заради ужасния срам, който е изпитвал? Ти ми кажи, Агрипина. В края на краищата той беше твой брат. А, изглежда, никой от вашето семейство не изпитва срам. Казвам ти...

Той млъкна за момент, несигурен дали да продължи. Презрението на лицето ѝ го подтикна да го стори. Той се приведе към нея и понижи глас. Дори в собствения си дом трябваше да бъде внимателен. Говореше се, че Сеян плаща на цяла армия агенти, които му предават всякакви шушукания и тайни.

– Нерон Цезар беше обвинен, че е бил жена за други мъже. Мислиш ли, че Тиберий се интересува от това? Той дотолкова е затънал в жестокост... Агрипина, мога да ти разкажа неща, от които ще ти призлее. Ако Тиберий е подписал онази заповед за изгнание, ако дори изобщо я е видял, то е било по настояване на Сеян, който е искал да се отърве от един съперник. Чух, че са позволили на брат ти да си пререже гърлото, но той всъщност не е имал избор, разбираш ли?

– Не смей да говориш за него – каза тя, треперейки от безсилие.

Гней беше силен мъж и бе свикнал да плаши хората около себе си. На нея винаги ѝ беше трудно да не показва страх в негово присъствие.

Той сви рамене.

– Аз не съм направил нищо на братята ти, Агрипина. Единственото, което сторих, бе да взема жена, която е студена към мен. Сеян е този, който съзря път към властта и ме взе за поредния камък, който да изрита от пътя си.

Видя я как се озърна да провери дали някой не го е чул. Гней се засмя, внезапно усетил, че му е дошло до гуша от всичко.

– О, да не би да говорих прекалено високо? – повиши още повече глас той. – Да не би да казах, че Сеян е убил двамата ти братя, единия със собствените си ръце, а другия, като го е уморил от глад? Третият можеше да е следващият, ако не беше изчезнал – за своя собствена безопасност, сигурен съм в това. Как му беше името? Ах, да! Гай Цезар Калигула. Също като Нерон Цезар и Друз Цезар. Чудя се дали на майка ти ѝ е минало през ума, че ги е кръстила всичките така, че да бъдат убити. А после аз също съм обвинен! В прелюбодеяние с жената на сенатор, сякаш половин Рим не обикаля да чука по чуждите врати всяка нощ. Сеян напада теб чрез мен с обвинението си. Ще ме съдят и ще ме пратят – къде – на остров Понца да умра от глад или може би на Капри, за да ме направят курва на Тиберий? Или просто ще ми дадат нож и ще ми кажат да свърша сам работата в килията си? Това иска той. Или може би иска да побягна. Сеян си пробива път към властта с убийства, Агрипина. Ако ти не го виждаш, аз го виждам! Ако отида в Рим, отивам към смъртта си. Ето какво искаш от мен!

Той така изкрещя последните брулещи думи към нея, че тя отстъпи назад и затвори очи. Бурният вятър също я шибаше и развяваше косата ѝ. Гней почти имаше чувството, че самият той е предизвикал вихрушката. Дишаше тежко, сякаш току-що е участвал в надбягване.

Агрипина пристъпи към него, в обхвата на юмруците му, и гласът ѝ изплющя като камшик:

– Ти винаги говориш за дълг, Гней, и че бащата в една къща е отговорен за всички в нея. Е, това е твоята роля. Ако не си позволяваше такива волности с жените на сенатори и консули, може би Сеян нямаше да има пирони, с които да те прикове. Така че не търси от мен прошка или съчувствие. Ти никога не си ми давал такива.

– Безсърдечна кучка – процеди той. – Кога си ме приемала с радост в леглото си? Кога си си разтваряла краката, без да те принуждавам, без да изисквам съпружеското си право? А после лежиш под мен като умряла риба, докато свърша. И се прибираш в стаята си, сякаш нищо не е станало. От девет години това е всичко, което съм получил от теб. В името на боговете, трябваше да знам, че си извратена. Можеш ли изобщо да обичаш? Баща ти беше убит, майка ти – унизена по улиците, бита толкова жестоко, че загуби едното си око. Аз никога не съм те виждал да плачеш, Агрипина, нито за тях, нито за братята си. Ти си като камък. Така че ако намирам малко топлина при нормални жени, с апетити, големи като моите...

Тя го зашлеви така внезапно и без предупреждение, сякаш сама не бе знаела, че ще го направи. Той би могъл да избегне или да спре удар от мъж, но тя го изненада. Плесницата беше силна и отметна главата му настрани. Тогава Гней реагира светкавично, вдигайки единия си юмрук.

Агрипина залитна, уплашена, че ще я убие. Спъна се, падна тежко на камъните и извика от болка.

Гней погледна надолу към младата жена, която носеше детето му, все още пламтящ от гняв. Никога не я беше удрял, нито веднъж за почти десетилетие брак. Тя беше два пъти по-дребна и по-лека от него, а той бе войник, който бе убивал мъже в битка и в яростна свада. Беше извадил окото на един еквит, който спореше с него – и това изобщо не го бе впечатлило. Беше удушил друг мъж с голи ръце, когато онзи отказа да изплати облога си. Но никога не бе удрял жена.

Агрипина се надигна бавно и тромаво. Беше пребледняла още повече. Гней усети, че му е дошло до гуша от всичкото ѝ треперене и злоба. Над тях отекна гръм и той видя едри капки да падат в прахта. Дъждът започваше да трополи, идвайки от юг. Щеше да е пороен. Гней го надушваше във въздуха. Вдиша дълбоко и се качи на колесницата.

– Ако побегнеш – повтори тя, – Сеян ще убие детето в мен. Твоето дете.

Той погледна надолу към нея, както стоеше там, подпряла корема си с ръка. През деветте години брак тя никога не го беше прегръщала така, както прегръщаше корема си. А дори и тогава го манипулираше. Знаеше, че Гней се гордее със смелостта си, че смята думата „страхливец“ за най-обидната за един мъж. Той не можеше да избяга, но боговете са му свидетели, че го болеше да даде живота си за такава като нея. Искаше му се да живее.

Той стисна юздите и конете във впряга зацвилиха, чаткайки по мокрите камъни. На копитата им имаше железни плочки, придържани с ремъци и с жлебове, издълбани във всяка от тях. Звукът приличаше на звън на ножове. Гней се закрепи стабилно и се почувства силен.

– Какво ще правиш? – извика Агрипина.

Той тръсна рязко глава, гадеше му се от гласа ѝ. Ако се беше оженил за друга, нямаше сега да е в това положение, да го призовават в Рим по измислени обвинения. Ако тя не носеше детето му, би могъл да се разведе с нея, но двамата вече бяха неразривно свързани. Мина му мисълта, че ако детето му умре, може отново да бъде свободен.

Обзет от ярост и погнуса от самия себе си, той извъртя колесницата почти на място, управлявайки четворката коне с небрежна вещина. Знаеше, че тя го гледа накъде ще поеме – на север към града... или на юг, за да живее без чест, като изостави жена си и детето си.

Гней не се обърна назад, докато минаваше през портата и излизаше на пътя. Дъждът внезапно се усили, биейки по земята и всичко живо по нея. Той моментално стана вир вода, дрехите му прогизнаха, русата му коса залепна по главата.

Не видя червената струйка, пълзяща от вътрешната страна на крака на Агрипина, нито как дъждът се смеси с нея и я направи розова. Нещо отвътре се бе скъсало, когато тя падна. Болката растеше и вече беше нетърпима, но тя остана там, където беше, загледана подир него. Не може да си тръгне. Гней държеше съдбата ѝ в ръцете си – съдбата на детето, тежащо като буца в нея. Въпреки всичкия му гняв и глупост, тя бе почти сигурна кой път ще избере. Само една малка, тръпнеща частица несигурност я задържаше под дъжда като копие, забито в сърцето ѝ.

На пътя Гней изплющя с юздите и нададе рев. Конете се хвърлиха напред и малката колесница полетя като изстреляна от лък. Подкованите копита замятаха искри в полумрака и той изчезна по посока на града.

Едва тогава Агрипина се свлече на земята и нададе вик – когато Гней вече не можеше да я чуе, когато не можеше да дойде и да я вдигне на ръце и да я обсипе с цялата си грижовност, от която тръпки я побиваха. В отговор дотичаха роби от къщата. Заслониха я с покривала, а други ѝ помогнаха да се прибере вътре, докато трети извикват лекаря.

– Доведете акушерката – изсъска срещу тях Агрипина. – Детето е напът.

Усещаше, че я обзема силно треперене, но беше сигурна в думите си. В небето отново проблесна мълния, последвана от толкова мощна гръмотевица, че всички подскочиха. Тя отново се помоли дано Гней има силата да направи онова, което изискваше от него честта. Това вече не зависеше от нея. Агрипина трябваше да посрещне собственото си изпитание.

Дъждът яростно шибаше пътя, докато квадригата се надбягваше с бурята. Гръмотевиците ехтяха отново и отново, озарявайки цялото небе с назъбените си мълнии. Гней със страхопочитание осъзна, че ги усеща върху кожата си.

Беше опасно да кара бързо по тези камъни. Ако преобърнеше колесницата, знаеше, че ще е голям късмет да оцелее. Поне пътят беше празен. Гней имаше чувството, че е единственият човек на света. Беше потънал в някаква лудост, в която виждаше всяко движение на конете и усещаше биенето на собственото си сърце.

Той балансираше върху тесния под от боядисано дърво, докато четирите му коня се носеха през необичайния здрач. Всеки от тях заразяваше другите със страха си и те препускаха като гонени от лъвове, облещили очи и пръскайки слюнка като морска пяна.

Подмина няколко семейства, сгушени край пътя. Те се взираха в лудия мъж, който препускаше през гърма и мълниите. Гней зърна блясъка в очите им, но не забави скорост. Чувстваше се безсмъртен. Кога беше бягал от битка? Или от който и да било мъж? За човек, който язди към смъртта си, въздухът беше упойващо сладък. В този момент той не изпитваше болка, не го пробождаха старите му стави, нито скръбта. Всички страхове и грижи бяха останали зад него и той бе отново млад. Носеше се като стрела и за известно време се отдаде изцяло на това опиянение.

През пороя позна светлините на града. Но стените на укрепленията, независимо от времето, винаги имаше преторианци. Бронзови маслени лампи горяха над караулните помещения и по цялата дължина на стените като светулки. Гней се усмихна на тази гледка. Това беше градът, който обичаше, редът, от който имаше нужда.

Но гледката му вдъхна и страх. Странният покой, който го бе изпълнил, се разсея като мъгла. Светлините на града означаваха сила, закони и преторианци, стоящи на пост. Означаваха също и край на неговото пътуване.

Човек с положението на Гней можеше да прави каквото си иска в Рим до момента, в който бъде обвинен. Понякога това беше достатъчно. След като веднъж са го пипнали, Гней знаеше, че никога вече няма да е свободен. Той започна да ругае, проклинайки всички на вечни мъки в Хадес, до последния човек. Крясъците му сринаха и последните останки от самообладанието му. Той продължи да вие известно време, докато градът се въздигаше пред него.

Конете му се бяха разгорещили от силния бяг и от тях се вдигаше пара под дъжда. Гней забеляза нестабилност в походката на единия и побесня. Беше окуцял от твърдата настилка на пътя, разбира се. Той беше виновен, той, винаги той! Можеше да си представи какво ще каже Агрипина, когато научи, че е бил толкова безразсъден. Тя винаги му казваше да мисли, сякаш някак си би могъл да предвиди какво ще донесе денят, преди то да се е стоварило отгоре им.

Гней оголи зъби, докато квадригата продължи, забавяйки ход, макар звукът от копитата им да напомняше битка. Той не беше глупав, каквото и да говореше тя. О, богове, как се беше преобърнал животът му! Той дори не искаше да се жени. За какво му е, след като жените го приемаха с готовност в леглата си? Като видеха русата му коса и широките плещи, омъжени или не, започваха да му подхвърлят обещания, от които и един сатир би се изчервил.

Майка му бе настояла за това, припомни си той. Тя искаше внук и бе уредила съюза му с жена от добро потекло. Правнучка на Октавиан Август беше безценната му съпруга.

Гней поклати глава и избърса дъждовните капки от очите си. Беше очаквал кротка женичка, която да му роди куп синове и може би някоя дъщеря да го гледа на старини. Вместо това тя беше влязла в живота му като подивял пор, цялата нокти и ярост.

Веднъж, още като момче, той се бе опитал да опитоми малко лисиче. Робите в имението бяха разровили бърлогата и убили майката. Гней грабна гърчещото се малко животинче, преди да го разсекат с лопата. Лисиците приличаха на кучетата и той смяташе, че ще може да го опитоми с храна и дисциплина. Трепна при този спомен. Това му беше струвало върха на единия пръст и му бе оставило белег, който се виеше от лакътя до китката.

Агрипина му напомняше за онова лисиче. Загладена и опасна, красива... но когато тези тъмни очи се обърнат към теб, неволно потреперваш. Той никога не знаеше какво си мисли тя.

Дъждът отслабна до лек ръмеж. Промеждутъкът между светкавиците и гръмотевиците се увеличи, което означаваше, че бурята отминава. Той бе благодарен за това, особено когато видя опашката от прогизнали пътници, чакащи да влязат в града. Някакъв глупак даже му махна и му извика да забави ход. Гней го накара да отскочи, преди да бъде прегазен, и го подмина със смях. Римлянин, привикан за собствената си смърт, нямаше нужда да спазва разни дребни правила. Странната мисъл го накара да се усмихне. Та, той беше Гней Домиций Ахенобарб! Барбон от надбягванията! Бяха скандирали името му някога, много отдавна.

Прокара ръка през косата си и я приглади назад. Пред него някакво дете изтича на пътя. Гней за миг прецени по опърпаните дрехи на момчето ситуацията. Зърна бегло някаква пищяща жена, протегнала ръце. Тя му напомни за Агрипина и той направи своя избор, пришпорвайки конете.

Копитата удариха детето и строшиха костите му, още преди колесницата да го отхвърли като вързоп парцали. Гней чу как жената зави, стиснала зъби. Беше му дошло до гуша от болка и скръб, и от глупавите хора, които оставят децата си да се излагат на опасност.

Слезе от колесницата пред градската порта. Един еквит не трябваше да чака заедно с разни оплескани с лайна земеделци и пратеници. Той кимна на преторианския страж. Мъжът погледна назад към жената, която плачеше над сина си и сочеше към него. Двамата се спогледаха и Гней сви рамене. Това нямаше значение.

– Префектът Сеян ме извика. Аз съм Гней Домиций Ахенобарб.

Около мъртвото дете се бе събрала тълпа. Нови и нови хора сочеха към Гней, размахвайки пръст във въздуха.

– По-добре влезте, уважаеми. Те се насъскват за бунт. Като деца са, всички до един.

Гней се изкиска. Обзе го чувства за покой и целеустременост. Можеше да посрещне съдбата си с достойнство. В края на краищата си беше у дома, сред равни.

2.

Тиберий сви пръсти около тънката желязна решетка и погледна между пръчките. Около него горяха мангали и караха изображенията на Юпитер над главата му да лъщят. В този час храмовете на Аркс – цитаделата, бяха тихи. След бурята целият град сякаш бе потънал в покой, макар че гледайки към Форума, той знаеше, че това не е истина. От тази височина Тиберий не можеше да чуе шетнята на своите поданици. Но те бяха там, работеха, спяха, любеха се, ядяха и се убиваха един друг. Той се усмихна при мисълта. В този безпределен мрак имаше и добро, и зло, но той беше над всичко – символ на империята, което му доставяше удоволствие.

Тиберий се озърна назад към човека, който чакаше в окови върху полирания под, навел покорно глава.

– Знаеш ли защо наричат това място „Капитолийски“ хълм, Сеяне? – попита императорът и се извърна от прозореца.

Притисна към устата си копринената кърпичка, която държеше в другата си ръка, и вдиша наситения аромат. Сгънатото парче плат беше напоено в смес от розово масло и смирна. Дъхът му се бе развалил през последната година, признак за старост или за гниенето в тялото му. Той не можеше да понася миризмата на леш, затова дишаше през плата, така както някой друг би могъл да отпие глътка вино. Върху кожата му остана лека лъскавина.

Коленичилият пред него човек не отговори веднага. Сеян все още мислеше, все още си блъскаше ума дали има начин да оцелее.

Това беше приятно за императора по един особен начин. Тиберий изпита прилив на възбуда, като си спомни за Капри. Надеждата беше нещо толкова мимолетно и отчаяно, независимо дали у мъж или у жена, у свободен човек или у роб. До самия край и дори в последния си миг хората се надяваха, че могат да бъдат спасени, че той ще се смили. Понякога си мислеше, че това е най-голямата му радост. Да разпалва тази надежда, да я види как избуява от намеци и пазарлъци, а после да я потуши, докато те се гърчат пред него. Тогава той се опитваше да погледне в очите им, да се доближи колкото може, за да види дали умират с надежда, или се отказват от нея, пускайки на воля крилатото създание, на което той бе вдъхнал живот. О, богове, как ги обичаше, при цялото им детинско поведение. Дори Сеян...

– Хайде, Сеяне, все още не си си загубил езика. Не може ли да има мир между нас? Ще ме принудиш ли да бъда твой съдник?

Мъжът вдигна очи и Тиберий почувства как старото му сърце подскочи развълнувано. Ето я, отчаяната надежда, противно на всякакъв разум и опит. Той знаеше, че мъжът ще проговори, още преди Сеян да е помръднал, преди оковите му да издрънчат о мраморния под. Замалко всичко да се развали, когато Тиберий усети в гърдите му да се надига кашлица. Опита се да я потисне, докато гледаше как Сеян си поема дъх, но не, тя трябваше да излезе, хриплива и раздираща, съсипвайки момента.

Тиберий избърса устата си, когато кашлицата отмина, ядосан на собствената си слабост. Осъзна, че усеща мирис на кръв. Когато венците му започваха да кървят, той усещаше вкуса, но това се бе превърнало в нещо обичайно. Тази нощ можеше също така и да я подуши – мрачно зловоние. Винаги ли кръвта бе миришела така? Това беше признак на разложение, сякаш всички хора бяха пълни с бавно процеждаща се плесенясала течност. Тази мисъл бе непоносима...

Тиберий затвори очи с облекчение, когато Сеян най-после заговори. Гласът беше дрезгав, но все още силен. Той прати приятна тръпка по снагата на императора, като от грапав котешки език върху кожата му.

– Чувал съм името – каза Сеян. – Капитолин бил консул... или трибун? Той защитил града.

– Точно така, Сеяне! Ти си изключителен човек, винаги съм го казвал. Да, много отдавна, когато Рим все още е бил оцапан в родилна кръв. Имай предвид, че човекът е бил кръстен на хълма – това знаеше ли го? Капитолин се е родил в една къща тук. Първоначалното название идва от самото начало, когато нашите предци изкопали първите основи и намерили каменна глава. Каква ли забравена древна раса я е оставила там? – Тиберий се усмихна с почуда. – Капитолин бил герой на Републиката, обичан от хората, които защитавал. И въпреки това стигнал прекалено далеч... Накрая къщата му била съборена камък по камък, Сеяне. На същото място издигнали храма на Юнона, на няма и четиресет крачки от тук. Сега никой не мисли за него, когато се моли там. Не е ли странно? Едно име може да е безсмъртно, но какво да кажем за спомена за човека, за всичко, което това име всъщност означава? То е отвято като прах.

Тиберий се приближи и застана пред онзи, когото бе наричал приятел. Стражите му се размърдаха в сенките около него, заедно с човека, когото бе довел като свидетел. Те знаеха, че Сеян е бил претърсен и окован във вериги. Но се опитваха да покажат своята готовност за реакция със скърцане на кожа и подрънкване на желязо. Тиберий се усмихна, когато измина половин дузината крачки и погледна отвисоко пленника си. Хората бяха толкова просто устроени създания! Той беше разпорвал достатъчно, за да го знае.

Тиберий посегна, хвана Сеян за брадичката и завъртя лицето му наляво-надясно. Изглежда, го бяха били или поне блъскали при ареста. Пълните му устни бяха разцепени и имаше цицина до едното око. Тиберий го изгледа съчувствено. Стражите му се бяха постарали.

– Твоите преторианци си имат нов префект, стари приятелю. Назначих Невий Макрон. – Той видя как Сеян трепна и вдигна едната си ръка, сякаш обсъждаха някакъв сподвижник или нещо банално. – Знам! Той няма въображение, Сеяне. Двайсет години бори пожари с вигилите – нощните стражи и пожарната, и сякаш целият мирише на дим и пепел. Но е вярно куче. Това е най-важното.

– Аз не съм ти изменял... – каза Сеян.

Той вдигна глава и се опита да задържи погледа на ужасяващия старец, който се взираше надолу към него. Те и двамата знаеха прекалено много неща. Тиберий се закашля отново и попи устата си, оставяйки размазано петно от розово масло и кръв.

– Нарекох те приятел, Сеяне. Аз нямам много приятели. Всъщност нямам никакви, не и истински. Хората ме търсят за услуги, а иначе не желаят да срещнат погледа ми от страх какво мога да направя – на тях или на жените и децата им. Смеят се, когато го поискам от тях, мръщят се, когато ги предупредя за бъдещето. Всичко това е преструвка, а не истинско приятелство. Разбираш ли? Виждам ги как се смеят с другарите си, а аз никога не мога да изпитам това, не и по същия начин, не и с такава непринуденост като тях, разбираш ли?

Той се приведе и целуна Сеян по едната буза, а после и по другата. Усещаше го как трепери и сърцето му заби по-силно. Вече нямаше нищо истинско и неподправено, Тиберий знаеше това. Освен отмъщението. То можеше да се стовари върху някого с цялата простичка истина на воденичен камък.

– Аз нямах намерение да се връщам, Сеяне. Стар съм, някаква болест ме разяжда и се влошавам от ден на ден. Сега Капри е мой дом, а не този град. Да го беше видял, стари приятелю! Гледката от онези скали е необикновена, цветът на морето се мени ежедневно, ежечасно! Там имах всичко, което ми е нужно. А също и син в Рим, който да ме наследи – кръвен потомък.

Той премигна и в очите му се отрази скръб. Това също можеше да е истинско, въглен, изтърколил се от пепелта вътре в него.

– Щях да изживея последните си дни там, ако синът ми бе останал жив. Единственото ми момче. Беше изпълнен с такава страст! Ти си имал сблъсъци с него, нали, Сеяне? Карали сте се и сте се препирали дузина пъти. – Той махна с ръка, когато видя страха в очите на другия. – О, аз не бях сляп и глух на моя остров. Държах под око и двама ви – и още го правя. Казвам ти, когато той умря, пратих моите мишлета във всяко тъмно кътче да търсят и да се ослушват, за да се уверят, че просто боговете са прибрали една душа и бащина обич от този свят... нищо повече. Той беше на трийсет и седем, Сеяне, разбираш ли? В разцвета на живота и здравето си. Можеш ли да ме обвиниш, че се чудех? Хората имат такива тъмни души! Но в крайна сметка... обичното ми момче беше отнесено от треска в нощта.

Той млъкна, долавяйки всяко леко движение на Сеян. Само Тиберий знаеше как ще завърши тази вечер. Той пиеше този мъж като чаша фалернско вино и изпитваше същия ефект на замайване.

– Аз скърбях, както би скърбял всеки баща. Скубех си косите, пиех и повръщах всичко, докато не останех съвсем празен. Можех да умра тогава, без да ме интересува – без моя син имперското наследство щеше да премине у децата на някой друг. Ти знаеш имената им, нали, Сеяне? Сигурен съм, че ги знаеш. Нерон Цезар? Чудесен млад квестор, но обвинен, че се чука с други мъже. Мисля, че имаше заповед за едногодишно изгнание, нали? Ти сметна за мъдро да напомниш на един млад член на патрицианското съсловие за неговите отговорности. Аз се съгласих. Простолюдието не ги разбира тези неща, Сеяне! За разлика от нас. Те могат да уважават някой, който дава, но не и някой, който получава, не и някой, който е устроен като жена. Бедният Нерон! Аз му писах, докато беше в изгнание, знаеш ли? Исках той да разбере, че не може да управлява Рим и в същото време да коленичи пред други мъже. Горкото момче... Изглежда, то не можеше да преживее избора си. Срамът му бе толкова голям, че отне собствения си живот.

Тиберий гледаше Сеян, докато говореше. Онзи отвръщаше спокойно на погледа му. Но това също можеше да е признание. Един невинен не би осъзнал, че го подозират, би навел глава или би мигнал. Тиберий се наруга за непрозорливостта си. В края на краищата наистина е бил сляп и глух.

– А после, Сеяне, и брат му също беше обвинен! Друз Цезар, който се нахвърлил на жената на един сенатор и я замъкнал насила в покоите си. – Той се изкиска. – Макар че се чудя дали не е станало „насила“ едва след като съпругът ѝ е чул слуховете, нали се сещаш? Ти чете ли онези доклади, Сеяне? Тя казва, че в тъмното след пиянска оргия помислила, че това е съпругът ѝ. Хитра измислица!

Тиберий хвана главата на приятеля си с две ръце и я изви нагоре сякаш за целувка. Парчето напоена с парфюм коприна пусна струйка масло надолу по бузата на Сеян.

– Аз можех да го спася, разбира се, но получих доклади, че той заговорничел да ме отстрани! Беше на двайсет и пет и може би е нямал търпение да ме наследи. Ах, Сеяне, колко прибързани могат да са младите! Помниш ли изобщо какво е да си на двайсет и пет?

– Господарю, моля те... – опита се да отговори Сеян.

Тиберий сякаш не го чу и продължи нататък, принуждавайки го да млъкне. Никой не прекъсваше императора.

– Аз бях далеч от Рим, Сеяне, потънал в своите изкуства и развлечения. Сега ми се иска да те бях повикал при мен. Щях да те накарам да танцуваш, Сеяне. Щях да те накарам да пееш...

В гласа на стареца се прокрадна грозна нотка. Тя се превърна в кашлица, която продължи сякаш до безкрай. Когато Тиберий пусна главата му, Сеян се извърна, за да не гледа слабостта на мъжа, който щеше да реши съдбата му, по прищявка, дори и незначителна.

Тиберий залитна и пред очите му проблеснаха светлини. Видя как една от сенките се раздвижи. Неговият свидетел. Императорът протегна ръка и младежът спря като закован.

– Добре съм, мило момче! Това е само временно. Скоро ще оздравея, след като сега най-добрите лекари на Рим се грижат за мен.

Той захвърли почервенялото парче коприна, което шляпна на мраморния под, и един роб се приближи да му даде друго, вече напоено в благовонни масла.

– Аз лично сложих печата си на тази заповед, Сеяне. Друз Юлий Цезар трябваше да бъде затворен на Палатинския хълм, ей там, за две години. Но той бе толкова наскърбен от отношението към него, толкова обезчестен, че отказа да се храни. Гладува до смърт в онази килия.

Тиберий се приведе по-близо отпреди и Сеян усети в дъха му вонята на развалени зъби и на нещо още по-лошо.

– Аз разследвах случая, Сеяне. Накарах да хванат пазачите му и да ги измъчват. Мислиш ли, че те назоваха твоето име?

– Не биха могли, господарю. Аз съм ви верен.

– Да, те не споменаха теб. Но имаше нещо дребно, което ме тормозеше, разяждаше ме като буците в слабините и стомаха ми, които не искат да зараснат, когато бъдат срязани. Моят лекар изследва тялото му, толкова кльощаво, че кожата му се бе изпънала върху костите. Знаеш ли какво намери той в стомаха на милото момче?

Сеян поклати глава.

– Слама, Сеяне, плътно слепнала като преживяното от крава. Това беше червеят в ябълката, който ме накара да се кача на галерата, чакаща на мое разположение на остров Капри. Станалото с моя син може да е било просто трагедия, а Нерон да е погубил живота си от отчаяние... но човек, който се стреми към гладна смърт, не изяжда собствения си сламеник.

Настъпи тишина. Тиберий избърса устните си, оставяйки благовонно масло по тях. Те го наболяваха и бяха леко подути.

– Подозрение, подозрение, подозрение... – прошепна той и думите му прозвучаха злокобно през пращенето на пламъците. – Това е отвратително нещо, щом веднъж проникне в теб. Аз възложих на мишлетата си да те наблюдават, Сеяне, да те подслушват. Те ми разказаха за издигнати статуи с твоя образ, за похарчени баснословни суми от моята хазна за честване на рождения ти ден. Ти си се кичил с привилегиите на император, Сеяне, въпреки че беше само мой глас в Рим. Кажи ми честно, защо го направи – защото ме нямаше прекалено много години ли? Мислеше, че няма да чуя или че ако чуя, няма да ме интересува?

– Ти вече ме смяташ за виновен, макар че не съм – каза Сеян. – Тогава защо да говоря?

Тиберий се изкиска.

– Виновен си, Сеяне, но има различни видове край. Когато Капитолин си присвоил царски почести, бил хвърлен от Тарпейската скала – от същото това място, Сеяне. Паднал от скалата и се разбил на камъните долу. Аз мога да направя нещо такова, или пък да наредя да те обесят, да те набият на кол... О, богове, има толкова много начини. Или пък мога да заповядам да те удушат, за да останеш цял в смъртта. Това отнема малко повече време, но означава, че жена ти и децата ти... Как са те, Сеяне? Добре ли са?... Означава, че те ще могат да те погребат с почести... а не на парчета.

Той се усмихна на собственото си чувство за хумор. Беше разпалил слаба надежда, а после я бе потушил. Да я види как гасне, да види примирението, изникващо в очите на човек, комуто се бе доверявал, представляваше истинска радост за него.

– Ела тук, Гай – извика Тиберий, без да се обръща. – Трябва да видиш това.

Той не откъсваше поглед от Сеян, докато стъпките приближаваха. В последния миг коленичилият префект се озърна към новодошлия. Много слаб и тъмнокос, младежът бе изчезнал от града преди две години. Сеян бе търсил надлъж и нашир вести за него. Той оброни глава във веригите си и Тиберий плесна радостно с ръце.

– Не си знаел! Надявах се, че ще е така, но, разбира се, не можех да съм сигурен. Мислех, че ще имаш собствени уши и очи на Капри и те ще ти докладват. Аз, Сеяне, държах третия брат на сигурно място близо до себе си. Гай се превърна в мой любимец.

Сеян погледна младежа в очите и потрепери от това, което видя. Гай Цезар Германик трепереше като бито куче. Младежът беше обезобразен, забеляза Сеян. Лицето му бе покрито със странни черти и завъртулки, ръцете му също бяха нашарени с белези от нож. Тиберий може да му бе спасил живота, приемайки го на Капри, но той не се бе върнал оттам невредим. Един-единствен поглед го потвърждаваше. Сеян извърна глава и Тиберий се намръщи, защото не разбираше реакцията му.

– Аз го спасих, Сеяне! Когато собственият ми син погина и останалите умряха по такива загадъчни начини, изведох Гай оттук и го направих свой син. Един император си има планове, нали? Поглежда в бъдещето, а после го изкривява и подчинява на волята си. И ако трябва, изкоренява плевелите, растящи в градината, преди да са задушили всички малки цветенца.

– Няма да повярваш, че съм невинен, нали? – попита Сеян.

Тиберий се засмя и поклати глава.

– Щях да съм глупак, ако го сторя. Прекалено много хора умряха, Сеяне, докато ти се издигаше и издигаше, и забрави, че дължиш всичко на мен и че то може да ти бъде отнето. Би трябвало да те подложа на мъчения, наистина, за да чуя всички подробности, всички гнусни заговори и игрички. Но все пак... някога бяхме приятели.

Каза го заради младежа и протегна ръка да стисне раменете му.

– Ето, виждаш ли, Гай? Сега мога да предложа на Сеян милосърдие. В памет на онова, което е било между нас преди.

Младежът кимна и Сеян клюмна отново, забил поглед в пода.

– Знаеш ли гръцката дума „криза“? – попита тихо Тиберий. – В днешно време някои в Рим я използват в смисъл на „бедствие“ или... „катастрофа“. Но тя не означава това. Тя означава колебание в момента на избора. Така че, Сеяне, аз ти давам шанс да признаеш греховете си и да бъдеш удушен, или ще извикам своите мъчители и те ще поработят върху теб, докато остана доволен. Това е кризата, Сеяне. Избирай!

В очите на окования мъж просветна нещо като непокорство, само за миг. Тиберий го видя и се усмихна, приведе се по-близо да чуе какво може омразата да изтръгне от устните му, но вместо това чу как Сеян въздъхна и се сниши. Тиберий беше толкова разочарован, че едва не оттегли предложението си.

– Много добре – каза тихо Сеян. – Признавам, както ми повеляваш ти, господарю. Аз изиграх своята роля в смъртта на тези хора... – Сеян се поколеба, но човек не може да скочи от висока скала, а после да промени решението си. Той вече падаше. – По моя заповед Нерон Цезар отне собствения си живот. Аз не давах храна на брат му в затвора. Мечтаех да съм пръв в Рим, да, това беше награда, която си струваше малко кръв. Всеки човек би го направил. Ето я истината.

– Ето... – повтори Тиберий. Той се приведе напред и целуна отново Сеян по бузите, сякаш на прощаване. – Виждаш ли, Гай? Той е смел човек, дори и накрая. Отведете го на Гемонските стълби. Моите хора ще направят каквото е нужно.

– Веднага ли? – попита Сеян с пресекващ глас. – Надявах се да получа шанс да напиша няколко писма, да се видя с жена си и с децата си.

– Аз идвам от много далеч – каза Тиберий. – Уморен съм от пътя и трябва да поспя. Гай също трябва да си почине. Хайде, не вдигай шум. Личният ми страж е извънредно силен мъж. Ще го направи бързо.

От сенките от двете страни на коленичилия мъж изникнаха преторианци, които го вдигнаха на крака. Сеян се олюля, опита се да събере кураж, но продължи да се оглежда за нещо, което би могло да го спаси. Тиберий скри усмивката си зад парфюмираната кърпичка. Надеждата... Тя угасваше последна.

Войниците изведоха Сеян от храма и го поведоха по Капитолийския хълм. Гемонските стълби бяха лобно място, където се убиваха предателите и после бяха хвърляни долу на тълпата да ги удря и мушка. Сега там горяха факли и светлината бе привлякла множество хора, дори в малките часове на нощта. Тиберий и Гай вървяха отзад, пристъпвайки бавно като влюбени под лунната светлина.

Сеян погледна през рамо, ужасът в него растеше.

– Не е нужно да... Моля те, Тиберий! Някога бяхме приятели.

Тиберий разпери ръце, сякаш беше безпомощен. После се приведе и зашепна в ухото на младежа до себе си. Сеян видя как Гай трепна от думите му.

– Покажете снизходителност, поне някой от вас! – извика Сеян. – Това е във вашата власт. Позволи ми да отида в изгнание, Тиберий! Вземи ми всичко, което имам, но ме остави жив.

Стражите го повлякоха по върха на хълма към горния край на стълбите. Лампите озаряваха това стълбище от времето на Август, водещо надолу към бездната от мрак край Форума. Брут и Касий бяха крачили по същите тези камъни, вдигнали окървавените си ръце, за да покажат какво са направили.

Чакащата тълпа зърна императора горе. Хората завикаха един на друг и на самия Тиберий, поздравявайки го за пристигането му в града. Други започнаха да ликуват, докато новината се разпространяваше. Тиберий беше в Рим! Императорът беше с тях.

– Моля те! – нададе вик Сеян, като насочи вниманието си към по-младия мъж. Тиберий не бе склонен да слуша никакви молби. Но спътникът му щеше да е император един ден – ако оцелее в хватката на стария паяк, вкопчен в ръката му. – Аз познавах баща ти, Гай! Не можеш ли да помолиш за милост? Тиберий ще изпълни всяко твое желание като негов наследник. Не можеш ли да ме пощадиш?

За негова изненада младежът нададе странен писклив кикот. Звучеше почти като хленч.

– Ти уби братята ми – процеди Гай. – Ако бях достатъчно силен, лично щях да ти стисна гърлото.

– Добре казано, мило момче – промърмори топло Тиберий. – В справедливостта има чистота, както в нищо друго.

Той кимна на своя страж. Мъжът пристъпи напред и сключи пръсти около гърлото на Сеян. Сеян нададе животински рев на паника, заглушен от въодушевения рев на тълпата. Очите им блестяха долу на светлината на факлите. Някои от тях се бяха покачили на първите стъпала, с готови ножове, очаквайки трупа.

Сеян беше бивш пръв меч на преторианската гвардия – префект. Беше силен и в отлична форма, мъж все още в разцвета на силите си. Мина дълго време, преди и последният признак на живот да бъде изцеден от него. Стражът продължи да стиска, докато усети изпукване. Това вече го удовлетвори. Той се обърна към Тиберий и императорът махна с ръка, докато изкашляше кръв върху вече почервенялата кърпичка.

Стражът изрита тялото надолу по стълбите и загледа като омагьосан как то подскача и се хлъзга, преди най-сетне да попадне в ръцете на тълпата. Те му се нахвърлиха с неописуем бяс, удряйки и мушкайки, докато целите не се оплескаха с кръв.

Тиберий ги остави да се забавляват известно време, а после прати хората си долу да приберат трупа. Тълпата се разпръсна пред тези мрачни войници в доспехи и се отдръпна в кръг, като приветстваше с одобрителни възгласи стореното от императора.

В подножието на Гемонските стълби Гней Домиций Ахенобарб се взираше нагоре с благоговение. Тиберий се бе върнал в Рим след десетина години отсъствие. Гней беше познал Сеян, а после бе гледал как го хвърлят надолу като чувал с жито. Подножието на стълбите беше опръскано с кръв и той можеше да изпитва само някаква шеметна радост. Обвиненията сигурно бяха умрели заедно със Сеян. Врагът му се бе срещнал със сила, по-голяма от него самия, и бе смазан.

На Гней му идваше да закрещи от радост, от триумф, но бе достатъчно умен да не го направи. Тълпата все още се люшкаше в диво опиянение и се блъскаше, с кръв по ножовете си. Гней знаеше, че просто трябва да си тръгне, да се върне тихомълком обратно в конюшните, където бе оставил колесницата с четворния впряг. Щеше да му се наложи да намери друг кон, за да замести окуцелия, но ако изчакаше до първи зори...

Той погледна нагоре по стълбите към Тиберий и младежа, застанал до него. Гней осъзна, че го познава. Гай Цезар Германик, по-големият брат на Агрипина. Момчето беше оцеляло! Гней го помнеше като мършав хлапак, смел и наперен, винаги готов да се ухили. Някакви ковачи от легиона бяха направили на детето легионерска броня, чак до миниатюрния меч и сандалите ботуши – калиги, също като онези, които носеха войниците. Малчуганът беше щастлив и се разхождаше из лагера така, сякаш му принадлежи. Тогава го бяха кръстили Ботушчето, спомни си Гней, Калигула.

Той заотстъпва през тълпата, отдалечавайки се от светлините. Трябваше да каже на Агрипина. Тя щеше да знае какво да прави. Тя винаги знаеше.