Око за око

Пролог

Саймън Уинчкомб Хенри Хауърд Хартли видя тази сутрин за първи път премиера и за последен път баща си същата вечер.

Стана така:

През последните двеста години представителите на фамилия Хартли или полагаха клетва и завършваха дните си като епископи, или влизаха в Камарата на общините, преди да станат членове на кабинета като министри на Короната.

Бащата на Саймън, достопочтеният Джон Хартли, член на Тайния съвет и рицар на Британската империя, не беше изключение и увенча успешната си кариера с поста министър на вътрешните работи, преди да стане член на Горната камара като лорд Хартли Бъкълбъри. Жена му Сибил беше най-вече домакиня и майка, но понякога участваше в добри начинания, както се и очакваше от съпругата на Хартли. Затова, когато Сибил роди Саймън (всички синове на Хартли се кръщаваха на дванайсетте апостоли), двамата приеха, че той ще продължи семейната традиция и ще стане или епископ, или министър. Ако Саймън го беше направил, тази история никога нямаше да бъде написана.

Единственото им дете Саймън Хартли още от ранна възраст показа ясно, че не проявява интерес към традицията. Когато беше на единайсет, той спечели и прие стипендия за гимназията на Северен Лондон, въпреки че му беше предложено място в Хароу, фамилната алма матер. А след като завърши, записа право в Кралския колеж в Лондон, вместо да учи богословие или политика в Кралския колеж в Кеймбридж.

Три години по-късно Саймън наруши още една традиция на фамилията Хартли, като стана първият неин представител, завършил с почетна грамота първа степен вместо обичайната втора или понякога трета. И сякаш това не беше достатъчно, след университета Саймън замина за Бостън, за да продължи да учи с колонисти в някакво си бизнес училище в Харвард – учебно заведение, което баща му не беше сигурен, че одобрява.

Две години по-късно, с диплома от другия Кеймбридж, Саймън се върна на родна земя. Веднага получи десетки предложения за работа в Ситито, но избра да стане младши служител в банка „Кестралс“ с начална заплата, много по-висока от онази, която получаваше баща му като министър на Короната.

През следващото десетилетие той рядко напускаше Квадратната миля, освен за да пътува до далечни земи, където сключваше сделки, които предизвикваха възхищението на колегите му и носеха куп пари за банката.

На четиресет, Саймън беше женен за прекрасната и талантлива Хана, с която имаха двама синове, Робърт и Кристофър (и не носеха имена на апостоли), и вече беше член на борда на „Кестралс“ като най-младия директор на компанията. Въпрос на време беше да стане президент на банката.

И може би наистина щеше да се случи, ако не му се бяха обадили от Даунинг стрийт 10 и не го бяха попитали дали би желал да се срещне с премиера, за да обсъдят въпрос от национално значение.

Когато излезе от кабинета му, Саймън беше обещал на премиера Блеър, че ще обмисли предложението и ще му съобщи решението си до края на седмицата.

След като се върна на Уайтхол, взе такси до Падингтън, за да успее да хване влака до фамилния дом в Бъркшър.

По пътя до Бъкълбъри не спираше да мисли за предложението на премиера и как ли щеше да реагира семейството му на новината. Баща му щеше да му каже, че няма избор, и да повтаря думи като „чест“, „дълг“ и „саможертва“. Не беше сигурен как ще реагира Хана, макар че не се съмняваше, че двамата му синове тийнейджъри ще изразят твърдите си становища за човешките права – или липсата на такива – в Саудитска Арабия, особено когато става въпрос за жените.

Хана чакаше Саймън пред гарата с тъжна и отчаяна физиономия.

Той я целуна по бузата и се качи на предната седалка на колата.

– Как е баща ми? – беше първият му въпрос.

– Боя се, че не е по-добре – отвърна тя, докато излизаше от паркинга. – Майка ти говори с доктора тази сутрин и той каза, че е въпрос на седмици или може би на дни преди...

Двамата се умълчаха, докато минаваха по тихия път през зелените поля с малки стада овце, скупчили се по краищата, което вещаеше дъжд.

– Знам, че очаква с нетърпение да те види – наруши тишината Хана. – Каза, че има някои въпроси, които иска да обсъди с теб.

Саймън знаеше много добре какво има предвид баща му и беше болезнено наясно, че един от въпросите вече не може да бъде избягван.

Не след дълго Хана отби от главния път, намали скоростта и продължи бавно по дългата алея, водеща към Хартли Хол – домът, в който фамилията живееше от 1562 година.

Предната врата се отвори и на прага се появи лейди Хартли. Тя слезе по стъпалата да ги посрещне, прегърна топло единствения си син и прошепна в ухото му:

– Знам, че баща ти иска да те види, така че защо не се качиш при него, докато аз поднеса чай на останалите?

Саймън влезе в къщата и бавно изкачи стъпалата. Спря на площадката на горния етаж и се вгледа в маслената картина на видния си предшественик, достопочтения член на парламента Дейвид Хартли, преди да почука тихо на вратата на спалнята.

От последното му посещение бяха минали само няколко дни, но през тях състоянието на баща му видимо се беше влошило. Саймън едва разпозна крехката фигура с оредяваща коса и жълтеникава кожа. Баща му лежеше подпрян на две възглавници и дишаше тежко. Той протегна кокалестата си ръка и Саймън я пое, докато сядаше на ръба на леглото до него.

– Е, защо премиерът е поискал да те види? – попита баща му вместо поздрав.

– Покани ме да водя британска делегация в Саудитска Арабия за уговаряне на голяма оръжейна сделка.

Баща му не успя да скрие изненадата си.

– Това няма да бъде посрещнато с бурно одобрение – каза той. – Особено от по-левите, които непрекъснато ни напомнят, че съществуването на профсъюзи в Саудитска Арабия е все така незаконно.

– Може би – отвърна Саймън. – Но ако успеем да се договорим, същите тези профсъюзи ще се радват на хилядите работни места, отворили се най-неочаквано из цялата страна.

– Да не говорим за милионите, които ще потекат в хазната.

– Милиарди – поправи го Саймън. – И Блеър непрекъснато повтаряше, че ако ние не сключим сделката, французите ще го направят.

– Това е достатъчна причина да приемеш задачата, момчето ми – каза баща му. – И тъй като предстои да отсъстваш за няколко седмици или може би месеци, има едно-две неща, които трябва да обсъдим, преди да заминеш.

– „Старият ред се променя, за да стори място на новия“ – продължи старецът, цитирайки любимия си поет Алфред Тенисън, – затова мога само да се надявам, че след като моментът настъпи, ще дойдеш да живееш в Хартли Хол и ще се грижиш за майка си. Такъв е естественият ред на нещата.

– Имаш думата ми – обеща Саймън.

– И не искам майка ти да се тревожи заради финансови въпроси. Тя още дава на сервитьорите един шилинг бакшиш и смята това за проява на екстравагантност.

– Спокойно, татко – рече Саймън. – Вече открих доверителен фонд на нейно име, който ще управлявам вместо нея, така че да не ѝ се налага да мисли за пари.

– А сега за важния въпрос – каза баща му. – Какво трябва да направиш с Декларацията за независимост на Джеферсън, която, както знаеш, се пази в семейството ни вече повече от двеста години. Много отдавна трябваше да изпълним желанието на президента. Именно затова уговорих среща с американския посланик, за да му предам копието заедно с писмото, което показва, че великият Джеферсън винаги е възнамерявал Окончателният вариант на Декларацията да бъде завещан на американския народ.

– Когато му дойде времето – напомни му Саймън.

– Честно казано – каза старецът, – изобщо не бях се замислял, че има някаква друга стойност освен като исторически документ, докато не научих неотдавна, че едно от отпечатаните от Бенджамин Франклин копия е продадено за повече от един милион долара, което ме разтревожи.

– Не е нужно да се тревожиш, татко. Щом преговорите за оръжейната сделка приключат, първата ми работа ще бъде да посетя американското посолство и да предам Декларацията на посланика от твое име.

– Заедно с писмото, в което Джеферсън изразява желанието си тя да бъде дадена на Конгреса, което ще напомни на хората, че фамилията ни е изиграла своята дребна роля в историята. Другите пет писма обаче трябва да останат в семейния архив и да се предадат на първородния ти син, който като че ли идва насам, а може би към нас се е втурнала глутница хрътки.

Саймън се усмихна. Радваше се да види, че баща му не е изгубил чувството си за хумор. Той стана от леглото и отвори вратата, така че и останалите от семейството да влязат.

Робърт пръв поздрави дядо си, но още преди да е стигнал до леглото, старецът каза:

– Робърт, трябва да съм сигурен, че можеш да повториш думите, написани от Томас Джеферсън до великия ти прародител преди повече от двеста години.

Робърт се ухили доволно, изпъна се и започна:

– Скъпи господин Хартли...

– Датата и адреса – настоя старецът.

– Хотел де Льонжак, Париж, единайсети август, хиляда седемстотин осемдесет и седма година.

– Нататък... – каза дядо му.

– Надявам се, че ще ми позволите да отнема от времето ви, като ви изпратя моя Окончателен вариант на Декларацията за независимост, който по-рано предоставих на Конгреса за разглеждане. Ще видите, че в него има две клаузи, които обсъдихме с вас в Лондон, а именно премахването на робството и бъдещите ни отношения с крал Джордж трети, след като станем независима държава. Копия на Декларацията, направени от моя приятел и колега Бенджамин Франклин, бяха разпространени сред заинтересованите страни. За мой ужас, когато членовете на Конгреса се разделиха, двете клаузи бяха отхвърлени. Не бих искал обаче да си помислите, че не съм взел присърце вашия мъдър и основателен съвет, и се опитах да убедя моите колеги конгресмени в достойнствата на преценката ви.

Когато имате възможност да се запознаете с Окончателния вариант, може би ще бъдете така добър да ми го върнете, когато му дойде времето. Реших, че вероятно ще искате да знаете, че възнамерявам да завещая този документ на Нацията, така че бъдещите поколения американци да оценят напълно какво са се опитвали да постигнат отците основатели, а не на последно място и ролята, която имате вие за това. Очаквам с нетърпение вест от вас и изразявам моята искрена почит и уважение.

Ваш най-покорен и смирен слуга,

Томас Джеферсън.

Саймън прегърна майка си, докато синът му довършваше писмото, което беше научил наизуст също като баща си и дядо си.

– И ще ми обещаеш ли, че и ти ще научиш своя първороден син на същите думи, така че да може да ги повтаря съвсем точно, когато навърши дванайсет? – попита лорд Хартли.

– Давам ти думата си – отвърна Робърт.

Саймън не успя да сдържи сълзите си, когато видя доволната усмивка на стареца, макар да се боеше, че вижда баща си за последен път.

Книга I

Мисля, че това е най-невероятната

колекция от талант и човешко познание,

събирала се някога в Белия дом,

може би с изключение на случаите,

когато Томас Джеферсън

е вечерял сам тук.

Президентът Джон Ф. Кенеди

при откриването на вечеря в чест на

Нобелови лауреати, 29 април 1962 г.

1.

Когато колата спря пред портала, един охранител надникна вътре и кимна, преди бариерата да се вдигне и шофьорът да продължи по дългата алея към подобната на дворец вила, която изглеждаше така, сякаш бе взета от Монте Карло. „Саудитците могат да имитират всичко, което може да се купи с пари“, помисли си Саймън, докато слизаше от колата и вървеше към клуба.

Саймън беше в Рияд вече седмица след ускорения курс по „запознаване“ в Министерството на отбраната. Там той беше инструктиран от малка група експерти, която отговори на всички въпроси, от буталата за подводници до обичаите на шариата и как да се обръща правилно към принц от кралското семейство. Служител от Външното министерство на име Тревелиан беше на линия да му помага с каквото е необходимо, но тази вечер Саймън беше сам.

Предстоеше му да се срещне с Хани Халил – местния агент, препоръчан от посланика. Докато банка „Кестралс“ одобряваше посредничеството при правенето на бизнес на чужда територия, британското правителство беше много по-малко гнусливо, не на последно място и защото съперниците им за оръжейната сделка – французите, италианците и американците – живееха в реалния свят.

Саймън вече знаеше, че текущата комисионна на официален агент е десет процента и че ако някой е склонен да свърши работата за по-малко, това е, защото няма връзки с министъра. А ако поискаше повече, това означаваше, че е алчен и „одира“ и двете страни. Саймън не беше искал нито едното, нито другото и добре си даваше сметка, че изборът на подходящия човек, който да представлява британците за такъв важен договор, ще е най-важното решение, което ще трябва да направи, ако искат да сключат сделката преди французите. Накрая той с неохота се беше спрял върху ливанския агент Хани Халил, за когото беше получил уверения, че може да повлияе на министъра на отбраната принц Маджид бин Талал Ал Сауд.

И тази вечер Саймън беше поканен да се срещне с Халил в този клуб на няколко километра от Рияд. Наричаше се Чуждестранният клуб, но посланикът го беше предупредил, че е по-известен като „Клуба на компромисите“.

Когато стигна до входа, Саймън трябваше само да промърмори името на Хани Халил, за да бъде незабавно поканен да влезе от управителя, който го поведе по дълъг коридор към просторна, пищно украсена зала и го насочи към мъж, седнал в края на бара, със свободно място до него.

Мъжът беше с елегантен моден костюм, вероятно ушит на Савил Роу, и усмивка, която създаваше впечатлението, че са стари приятели, въпреки че се виждаха за първи път.

– Името ми е Хани Халил – обяви той, протягайки ръка. – Благодаря, че дойдохте. Министърът на отбраната ме помоли да ви посрещна с добре дошли в Рияд и да ви предам, че очаква с нетърпение да се срещне с вас. – Топлата усмивка все така си оставаше на лицето му. – Какво ще желаете?

– Само портокалов сок – каза Саймън, припомняйки си предупреждението на посланика. През годините на Саймън често му се беше налагало да си има вземане-даване с акули, които плуваха в същите води като Халил. Някои от тях бяха свършили в затвора, други бяха получили рицарски звания. Саймън се беше научил да живее и с едните, и с другите.

Саймън бавно огледа залата, украсена със скъпи картини, стилни мебели и достъпни жени.

– Човек с вашата репутация – започна Халил – несъмнено си дава ясно сметка, че има само двама сериозни кандидати за оръжейния контракт – французите и британците.

– А американците? – попита Саймън, който добре знаеше защо те неотдавна бяха предприели тактическо отдръпване.

– Те отпадат, докато Гор все още се надява да стане президент – каза Халил. – Той очевидно няма интерес да участва в сделка, която може да накара еврейските му поддръжници у дома да спрат да го финансират.

– Ами италианците? – попита Саймън.

– Искат прекалено голямо парче от тортата – отвърна Халил. – А и всеки знае, че не могат да осигурят необходимото оборудване, така че от самото начало не са били в играта.

Въпреки че дотук не беше научил нищо ново, Саймън започваше да придобива представа за човека, до когото седеше.

– Но това не се отнася за французите – изрече той предварително подготвената си забележка.

– Прав сте, приятелю. И честно казано, те са единствените ви реални съперници. Но мога да ви обещая, че с мен като ваш представител те ще се върнат в Париж с празни ръце – каза Халил, сякаш договорът вече беше подписан.

– И какво очаквате срещу услугите си? – попита Саймън.

– Сигурен съм, че много добре знаете, Саймън, че стандартната комисионна при подобни сделки е десет процента.

– Десет процента от три милиарда паунда е много голяма сума, господин Халил.

– А десет процента от нула е нула – отвърна Халил. – Освен това не бива да забравяте, че министърът има голямо семейство, за което да се грижи. И един определен член от това семейство ще очаква да получи голямото парче от тортата, докато аз, позволете да ви уверя, ще трябва да се задоволя с няколко заслужени трохи.

– Един определен член? – повтори Саймън.

– Принц Ахмед бин Маджид, вторият син на министъра на отбраната, който е мой стар личен приятел. С него имаме няколко сключени сделки през годините.

Външно министерство вече беше осигурило на Саймън дебело досие за принц Ахмед бин Маджид, което никак не беше ласкателно и го наричаше Черния принц.

– Вече ви уредих аудиенция с принц Маджид утре в десет сутринта – продължи Халил. – Именно затова исках да се видим тази вечер.

Саймън слушаше, докато Халил се опитваше – малко по-ентусиазирано от необходимото – да увери госта си, че сделката вече е в кърпа вързана. Това убеди още повече Саймън, че Халил и Черния принц в крайна сметка ще излязат с няколко милиона паунда плюс в швейцарските си сметки, а той ще трябва да обяснява на премиера, че сделката е била сключена още преди да е успял да слезе от самолета.

Саймън отпи от портокаловия си сок; Халил не показваше подобно въздържание и оставяше бармана да му налива кехлибарена течност от някаква бутилка без етикет. Саймън се опита да се съсредоточи върху онова, което му говореше земният представител на саудитския министър на отбраната.

– Виждам, че италианският ви съперник Паоло Конти също е тук тази вечер.

Саймън се озърна и видя мъж, който беше прегърнал през кръста красива блондинка; другата му ръка беше върху бедрото ѝ. Италианецът изглеждаше леко подпийнал, но пък той нямаше среща с министъра утре сутринта. Според инструктажа на Външно министерство, Конти беше прочут с типично италианската си привлекателна външност и връзките си с мафията, и макар италианците да бяха в краткия списък, той всъщност беше онова, което дипломатите описват като „опит за запазване на лице“.

Халил отпи от уискито си и отбеляза:

– А това е още един договор, който той няма да сключи.

Саймън се вгледа по-внимателно в жената до Конти, която отпиваше от чаша шампанско. Тя изглеждаше в края на двайсетте или началото на трийсетте и нямаше никакво съмнение с какво си изкарваше прехраната – късата черна кожена пола и полупрозрачната копринена блуза бяха напълно неприемливи по улиците на Рияд, та дори и в някои от множеството петзвездни хотели на града. Но в този затворен анклав тези правила явно не важеха, съдейки по оскъдно облечените жени и лавиците с бутилки без етикети.

– Конти още вярва, че той е човекът с шанс – каза Халил, докато барманът пълнеше чашата му с поредната доза забранен нектар.

– С момичето или с договора? – подхвърли Саймън.

– И с двете – отвърна Халил. – Но Конти не осъзнава, че Аврил е една от любимките на принц Ахмед и ако той се появи тук, ще хвърчат искри, повярвайте ми. Синът на министъра се пали бързо и имам чувството, че Конти е на път да драсне клечката.

– Да приема ли, че Аврил е наясно с последиците, ако принцът се появи?

– Схващате бързо, Саймън, затова съветът ми е да се върнете в хотела си преди принц Ахмед да е дошъл. Междувременно аз ще извадя италианеца от краткия списък – освен ако не искате Аврил след като принцът си тръгне?

– Не, благодаря – отвърна Саймън. – Мисля, че ще послушам съвета ви и ще си легна рано. – Той не погледна към Аврил, мислеше си за Хана, която вероятно приготвяше вечерята за момчетата, докато те приключваха с домашните си. Саймън беше подготвил своето домашно; сега му трябваше само един пълноценен сън.

– Между другото – каза Халил, докато Саймън допиваше сока си, – Аврил не е французойка. Истинското ѝ име е Джени Прескът и е от някакво място, наречено Клийторпс.

Саймън се разсмя; в същото време една врата в другия край на залата рязко се отвори и половин дузина мъже в дълги бели роби и шамии влязоха, сякаш притежаваха мястото – което можеше и да е самата истина. Нямаше абсолютно никакво съмнение кой от тях е принц Ахмед бин Маджид Ал Сауд, нито каква роля се очаква да играят спътниците му, ако искат да останат на заплата при него.

Веднага щом видя принца, Аврил се дръпна, въпреки че ръката на Конти си остана на бедрото ѝ. Резултатът беше точно същият, който Халил беше предвидил. Принцът бързо прекоси помещението и без никакво предупреждение избута италианеца настрани и седна между двамата.

– Можеш да се пръждосваш, макаронаджия – каза принцът, използвайки обръщението, което едва ли се нуждаеше от превод на какъвто и да било език.

Конти се изправи несигурно с леко вдигнат юмрук. Въпреки че принцът се наведе, италианецът успя да перне шамията му и тя падна, разкривайки плешиво теме, което очевидно не се хареса особено на принца.

Саймън не можеше да повярва, че подобна сцена се разиграва пред очите му, и бързо стана ясно, че някои от останалите гости са също толкова изненадани. Единствено Халил остана невъзмутим, сякаш беше писал сценария за ставащото.

Докато принцът нагласяше шамията си, Конти вдигна отново юмрук, но двама от телохранителите на Ахмед се втурнаха към него, сграбчиха го за ръцете и го задържаха. Канеха се да го изведат, когато Конти дръзко се наведе напред и се изплю в лицето на принца. Ахмед тутакси му скочи и Конти се опита да се защити, като сграбчи принца за гърлото, което само ядоса арабина още повече.

Преди телохранителите да успеят да издърпат Конти назад, принцът извади от гънките на робата си къс извит кинжал и без капка колебание го заби в гърдите на нападателя си. Аврил изпищя пронизително, а Ахмед изблъска италианеца назад и се изсмя.

Телохранителите пуснаха Конти и той се строполи на земята, притиснал ръце към гърдите си, докато се мъчеше да си поеме дъх.

Саймън беше смаян и ужасен; въпреки че посланикът го беше предупредил за Черния принц, той изобщо не беше подготвен за нещо подобно. Обърна се към бармана.

– Повикайте линейка, за бога! – извика той към бармана, но мъжът не помръдна.

– По-добре не се замесвайте – каза Халил. – Особено като се има предвид, че той е син на министъра на отбраната и без неговата подкрепа името ви няма да фигурира в договора.

Саймън се поколеба; междувременно писъците на Аврил бяха преминали в ридания. Принцът не ѝ обърна внимание, а се наведе и бавно извади кинжала от гърдите на Конти; от италианеца се изтръгна продължителен скимтящ стон, който предизвика доволна усмивка на лицето на Ахмед.

Саймън гледаше с ужас как някои от останалите чужденци в залата тихо започнаха да се измъкват, за да не бъдат замесени в разиграващата се драма. Той сигурно щеше да последва примера им, но не беше в състояние да смели случващото се пред очите му.

Някакъв по-възрастен мъж, когото Саймън не беше забелязал досега, прекоси спокойно помещението и прошепна нещо на принца. Ахмед се поколеба за момент, преди да избърше острието на кинжала в панталона на Конти, след това нагласи шамията си и бавно тръгна към вратата, която един от спътниците му държеше отворена. Погледна назад, но не към жертвата си, а към Аврил.

– Ако искаш да си запазиш хубавото личице – каза Ахмед с жест, сякаш прокарва острието на кинжала през гърлото си, – се погрижи да си държиш устата затворена. – След това прибра ножа и излезе, следван от целия си антураж.

Саймън не можеше да откъсне поглед от Конти, който все още се опитваше да спре кръвта, която бликаше от раната му като вода от отворен кран. Халил като че ли беше единственият човек в помещението, който беше запазил спокойствие, сякаш наблюдаваше сцена от филм на ужасите, който вече е гледал.

Саймън реши да подмине съвета на Халил и да се притече на помощ на Конти с надеждата, че той все още има време – и тогава чу воя на сирена в далечината.

– Нищо не можете да направите за него – каза Халил, като постави твърдо ръка върху ръката на Саймън. – Затова ви съветвам да се махнете преди полицията да е пристигнала. И когато се видите с министъра утре сутринта, просто не забравяйте, че никога не сте идвали тук.

Саймън продължаваше да стои неподвижно, а полицейската сирена се чуваше все по-силно и по-силно.

– Ще ви взема от хотела в девет и половина, за да пристигнем навреме за срещата ви с министъра.

Саймън впери очи в италианеца, който вече лежеше неподвижно, и с неохота прие, че няма с какво да му помогне. След като погледна за последно безжизненото тяло, той излезе от клуба и се качи на задната седалка на колата, която го чакаше.

– Обратно към хотела – каза той. Сирената виеше съвсем близо. – По-бързо! – добави той, когато една полицейска кола се подаде зад ъгъла и секунди по-късно наби спирачки пред входа на клуба.

Тогава чу втората сирена и отново изпита вина, че не се е притекъл на помощ на италианеца.

Замоли се сирената да е на линейка, която ще пристигне навреме.

Обратно в клуба дясната ръка на принца отиде при Халил и без нито дума тикна на ливанеца дебела пачка пари, след което изчезна, без дори да погледне жертвата.

Халил отдели няколко банкноти и ги даде на бармана, който ги прибра в джоба си. След това предложи пари и на Аврил, но тя ги хвърли в лицето му. Халил сви рамене, събра банкнотите и раздаде по-малки суми на някои от момичетата, които бяха останали. Те щяха да кажат, че не са видели нищо. Нямаше да им е за първи път.

Докато даваше последните пари на един сервитьор, полицията нахълта в помещението. Халил държеше половината пачка и незабавно я даде на главния полицай, който я прибра в джоба си, преди да насочи вниманието си към тялото, лежащо в локва кръв на пода.

След като раздаде парите, Халил излезе навън, без да си прави труда да запази своите десет процента.

Погледът му беше насочен към една доста по-голяма награда.

След като шофьорът го остави пред хотела, Саймън се добра с асансьора до стаята си на последния етаж, съблече се и взе дълъг, студен душ, преди да се строполи в леглото.

Не можеше да заспи; кошмарът непрекъснато се повтаряше, без да му се налага да превърта записа. Опита се да се съсредоточи върху внимателно формулираните въпроси, които трябваше да зададе на министъра на отбраната, ако искаше да разбере дали той е наясно какви ги кроят синът му и Халил. Ако знаеше, Саймън щеше да хване следобедния самолет за Лондон, тъй като убийствата не бяха част от договор, който би подписал.

Но мислите му продължаваха да се връщат към Конти, който се беше озовал с договор, какъвто не беше очаквал. Саймън отново се помоли линейката да е пристигнала навреме.

Събуди се малко след пет сутринта, потънал в лепкава пот. Отново взе дълъг, студен душ, но нищо не можеше да отмие спомена от предишната вечер.

Облече лек халат, седна на леглото и започна да пише въпроси, за които се надяваше, че ще прилъжат министъра да се почувства в сигурни води. Накрая се отказа и се облече – тъмносин костюм, който баща му би одобрил, бяла риза, която слагаше за първи път, и зелена вратовръзка, избрана от жена му. След това започна да крачи напред-назад из стаята, като поглеждаше часовника си на всеки няколко минути, докато очакваше пристигането на Халил.

Положи още по-големи усилия да подреди правилно въпросите си, като си даваше сметка колко голям е залогът – в дългосрочен план този договор за три милиарда паунда щеше да гарантира доходи и работни места за негови сънародници за цяло десетилетие, ако не и повече.

Ако саудитците изберяха британците, в хазната щяха да влязат един милиард паунда, като сто милиона от тях щяха да бъдат депозирани в анонимна сметка в Женева, без да се задават въпроси за какво ще се използват и кой се разпорежда с тях.

Второ плащане от още един милиард щеше да бъде направено след като оборудването бъде изпратено за Рияд.

И последният милиард щеше да се плати, когато поръчката пристигне в Рияд заедно с шестстотин опитни оператори, които щяха да прекарат следващите шест месеца в инструктиране на местни морски пехотинци, пилоти, сапьори и пехотинци как да работят с новото оборудване.

Когато вратата най-сетне се отвори, Саймън очакваше да види Хани Халил, който идва да го вземе за срещата в министерството. За негова изненада обаче в стаята влязоха трима мъже в полицейски униформи.

– Вие ли сте Саймън Хартли? – остро попита един от тях, който имаше три сребърни нашивки на пагоните си.

– Да – без никакво колебание отвърна Саймън, който беше приел, че те са пратени да го ескортират до кабинета на министъра на отбраната.

Вместо това другите двама пристъпиха напред, сграбчиха го за ръцете, извиха ги назад и му сложиха белезници.

Саймън отвори уста да протестира, когато в стаята влезе Халил. На лицето му нямаше и следа от изненада. Саймън беше сигурен, че белезниците ще бъдат свалени след секунда, но агентът му остана мълчалив и с безизразна физиономия, когато старшият полицай каза:

– Арестуван сте, господин Хартли.

Мина известно време, докато Саймън се окопити достатъчно, за да попита:

– По какво обвинение?

– Убийство – каза шефът на полицията, докато другите двама го извеждаха от стаята.

2.

Артемизия Уоруик се повдигна на пръсти, за да свали атласа от най-горния рафт на библиотеката. Сложи го на масата в кухнята и отвори на индекса в края. Погледът ѝ се плъзна по дългия списък на страните и спря, когато стигна С. Прелисти обратно до страница 126, на която беше изобразен огромен район суша, означен като Близък изток.

Погледна брат си, който седеше срещу нея и нагъваше корнфлейкс, и се запита дали той знае отговора.

– Защо сме толкова зависими от петрола? – попита тя, като се чудеше кой ще отговори пръв.

– Помисли си – отвърна баща ѝ. – Нуждаем се от петрол за електростанциите си, както и за всичко останало, от автомобилите до самолетите.

– И тъй като ние нямаме достатъчно наш петрол – добави майка ѝ, – трябва да разчитаме на внос от други страни.

– Включително от Саудитска Арабия, както изглежда – каза Артемизия, без да може да скрие презрението си.

– И с какво те подразни Саудитска Арабия тази сутрин? – поинтересува се баща ѝ и свали вестника, който четеше.

– Не ме дразни толкова страната, колкото лейбъристкият кабинет, който се опитва да сключи сделка със саудитците. Оръжия срещу петрол.

– Нарича се бартер – опита се да обясни баща ѝ. – Ние снабдяваме саудитците с оръжия, а в замяна те ни дават петрол. Нищо ново.

Петер застана на страната на сестра си.

– Но ти винаги ни учиш, че две лоши дела не правят едно добро.

– Какво те кара да смяташ, че те са направили нещо лошо? – попита Бет, която беше съгласна с дъщеря си, но искаше тя да изложи и защити тезата си.

Артемизия я погледна.

– Ако бях родена в онази страна, нямаше да бъда равнопоставена – каза тя.

– Примери? – отвърна Бет. – Не можеш да минеш само с общи приказки. Споровете се печелят с факти.

– Жените още нямат право на глас в Саудитска Арабия, въпреки че живеем в двайсет и първи век.

– Ако беше родена в Рияд вместо в Лондон – добави Петер и остави лъжицата си, – Арте нямаше да може да ходи на училище с момчета.

– А ако си гей – продължи Артемизия за изненада на родителите си, – могат да те убият с камъни на някой пазарен площад.

– Ако прочетеш, ще разбереш, че този варварски обичай е прекратен от известно време – каза Уилям. – Всички смятат, че новият саудитски лидер е по-напредничав и започва реформи с далечни последствия.

– Не достатъчно далечни за жените, които си стоят у дома, докато техните по-некомпетентни братя ходят на работа и получават неприлично високи заплати.

– Каква ти е програмата за днес, Бет? – обърна се Уилям към жена си, след като вече подозираше, че е сам, когато става въпрос за саудитци и доставка на петрол.

– Борба с липсата на средства – отвърна Бет. – Не е нещо необичайно за директор на галерия като „Фицмалън“ – с иронична усмивка добави тя. – Но този път трябва да събера допълнителен половин милион.

– Този път за какво, за нов покрив или за ново парно? – попита Уилям.

– За нова картина – отвърна Бет. – Или по-точно, за стара картина. Предложиха ни рядка скица, чернова на ангел на Рембранд, за един милион паунда и правителството се съгласи да плати втората половина от сумата, ако успеем да съберем първата, при това бързо.

– С колко време разполагате? – попита Уилям.

– Само до края на месеца – каза Бет. – И ако не съберем нашата половина дотогава, скицата ще бъде обявена на свободния пазар и сигурно ще се озове някъде в чужбина и никой никога повече няма да я види. Вече минахме границата от двеста хиляди паунда, но не знам дали ще успеем да съберем навреме цялата сума.

– Ако някой от Саудитска Арабия ти предложи половин милион паунда – каза Артемизия, която нямаше намерение да изоставя темата, – щеше ли да ги приемеш?

Уилям погледна Бет. Радваше се, че не се наложи той да зададе въпроса.

– Решението не е мое – каза Бет. – Но ако бордът поиска мнението ми, бих препоръчала да приемат парите, така че милиони жени да могат да видят този шедьовър на Рембранд.

– Но никоя от тях няма да е от Саудитска Арабия – напомни ѝ Артемизия.

– Може би нямаме право да не одобряваме законите и обичаите на друга страна – рече Уилям, за да изпита решимостта на дъщеря си.

– Може би – отвърна Артемизия. – Но имаме правото да не сключваме сделки със страна, която отказва да даде равни права на жените.

– Не друг, а самият Уинстън Чърчил е казал, че предпочита Дрън-Дрън пред Бум-Бум, дори когато си имаш работа с враговете – рече Уилям.

– Това включва ли Майлс Фокнър? – попита Петер. – Защото имам чувството, че той не си пада по Дрън-Дрън, когато си има работа с враговете. А чух също мама да казва, че щял да излезе от затвора след няколко седмици.

– Е, трябва да тръгвам, ако не искам да закъснея за работа – каза Уилям.

Останалите се разсмяха.

– Нещо смешно ли казах? – попита Уилям, докато ставаше от масата.

– Не – отвърна Бет. – По-скоро нещо, което не каза.

Артемизия затвори шумно атласа и го върна на горния рафт, докато Петер отваряше вратата на баща си.

Затворник 4602 държеше чаша димящо кафе в едната си ръка и бисквита в другата. Взираше се през прозореца към площта зелена трева; ако не беше петметровата ограда с бодлива тел от другата страна на тревата, можеше да си помисли, че се намира в дома си на „Кадоган Скуеър“, а не в библиотеката на затвор категория В.

Майлс Фокнър остави чашата си на плота и погледна календара на стената. След осемнайсет дни присъдата му щеше да изтече и той най-сетне щеше да бъде освободен, след като лежа три години в затвора на Нейно величество за опита да открадне Кралските бижута и най-сетне да се разправи с Уилям Уоруик. Въпреки че кражбата се беше провалила и пострадалият да беше самият Фокнър, той не беше пропилял последните три години и вече имаше планове да продължи да трови живота на главен суперинтендант Уилям Уоруик и перфектната му жена. Ако им хрумваше дори за момент, че Майлс е научил урока си и се е поправил, трябваше да помислят отново. В неговия случай времето не лекуваше.

На вратата на библиотеката се почука. Майлс отиде бавно до нея и я отвори. Надзирателят Симпсън стоеше отвън на студа.

– Добро утро, господин Фокнър – каза той, подавайки на главния библиотекар новия брой на „Файненшъл Таймс“.

– Добро утро, Бил – отвърна Майлс.

– Имате ли нужда от още нещо? – попита дежурният надзирател, чиито приходи се увеличаваха всеки път, когато посещаваше местния новинарски агент от името на затворника.

– В момента не, но ако изникне нещо, Тюлип ще се свърже с вас – каза Фокнър и затвори вратата.

Върна се при стола до прозореца, седна и започна да чете сутрешния вестник, докато довереният му човек Тюлип му правеше второто кафе – чисто, вряло, с една лъжичка захар.

Обърна на бизнес раздела и провери акциите си. По време на престоя му в затвора те се бяха вдигнали с девет процента на годишна база и брокерът му беше продължил да търгува с тях от негово име, сякаш още му се обаждаше от дома си в Челси.

Всеки надзирател знаеше, че Майлс има мобилен телефон, скрит някъде в библиотеката. Единствено Толстой обаче знаеше къде точно е скрит – в едно копие на „Война и мир“, на горния рафт на отдела за световна класика. Не беше от книгите, които се заемаха редовно.

Майлс обърна страницата, доволен, че състоянието му си остава непокътнато, макар че все още трябваше да плаща на бившата си жена Кристина месечна издръжка, която според съдията трябваше да ѝ позволи да продължи да живее със стандарта, с който беше свикнала.

Продължи да обръща страниците на вестника, докато вниманието му не привлече голямо заглавие в раздела за изкуство: „ФИЦМАЛЪН“ СЕ ОПИТВА ДА СЪБЕРЕ ЕДИН МИЛИОН ЗА СПАСЯВАНЕТО НА СКИЦА НА РЕМБРАНД. Майлс прочете статията бавно, но пък разполагаше с предостатъчно свободно време.

Третото прочитане на интервюто с директора на музея д-р Бет Уоруик потвърди, че рядка скица на холандския майстор „Яков се бори с ангела“ може да бъде придобита от галерията, ако тя успее да събере един милион паунда по силата на новия закон за стимулиране на данък наследство, но само ако пълната сума бъде събрана до края на юни. Д-р Уоруик споделяше с редактора на отдел Изкуство на „Файненшъл Таймс“, че засега са успели да съберат само 241 000 паунда и вече не е уверена, че ще наберат цялата сума преди крайния срок. Ако не успееха, шедьовърът със сигурност щял да бъде продаден много по-скъпо на свободния пазар.

В ума на Майлс започна да се оформя идея. Той се облегна назад и затвори очи – не защото беше уморен, а защото трябваше да се съсредоточи върху това как би могъл да се възползва от положението, в което се намираше Бет Уоруик.

Тюлип му наля кафе, но и през ум не му мина да прекъсва мислите му. Не искаше да дразни господин Фокнър, докато все още имаше шанс да заеме мястото му на главен библиотекар след осемнайсет дни. Той остави каната с кафе на малкия газов котлон и продължи да прибира наскоро върнатите книги по местата им на рафтовете. След като свършеше с работата си, щеше да започне сутрешната си обиколка и да събере просрочените книги от онези затворници, които или четяха бавно, или не си правеха труда да ги върнат.

Сутрешните обиколки бяха само предлог за Тюлип да посети другите затворници и да събере информация, която да предаде на Фокнър, така че той винаги да бъде с една крачка пред всички останали в затвора, включително директора.

Тюлип забута тихо малката си количка към вратата, като внимаваше да не тревожи Фокнър.

Майлс отвори едното си око, когато Тюлип докосна дръжката на вратата.

– Трябва да се видя с Били Фалшификатора – каза той. – Кажи му да дойде в библиотеката утре след закуска.

Г-жа Кристина Фокнър с удоволствие приема любезната покана на лорд и лейди Мълбери да ги придружи на Роял Аскот за Деня на британските шампиони.

Кристина остави картичката на полицата над камината и вече си мислеше за новия костюм, който ще ѝ трябва – разбира се, към него трябваше да има и шапка, която да не остане незабелязана. Тези мисли заеха цялата ѝ сутрин. След като таксито я остави в Мейфеър, тя се зае със задачата си с усърдието на човек, пристрастен към пазаруването.

Прекара първите четири часа в бавно вървене от едната страна на улица „Бонд“ и още по-бавно от другата, преди да стигне до Армани – италианецът, който разбираше, че четиресет е просто число. Елегантността и стилът не знаеха възраст.

Изпробва няколко костюма и един привлече вниманието ѝ. Макар че беше малко по-скъп – на Джорджо Армани, а не на Емпорио Армани, – човек трябваше да си напомни, че все пак ставаше дума за Роял Аскот. Кристина каза на асистента да го опакова и му подаде кредитната си карта. Докато чакаше, започна да обмисля кои други магазини да удостои с присъствието си, за да допълни тоалета си с шапка и обувки, но асистентът прекъсна мислите ѝ.

– Моите извинения, мадам, но се боя, че картата ви не беше приета. – Израз, който на улица „Бонд“ се използваше вместо „отхвърлена“.

– Не е приета ли? – повтори тя. – Невъзможно. Опитайте отново.

– Разбира се, мадам – каза той и побърза да изпълни заръката ѝ, но секунди по-късно се върна със същата смутена физиономия.

– Незабавно ще се погрижа – каза Кристина, извади телефона си и отвори списъка с контакти.

– Крейг Тротмън – каза глас, след като набра номера.

– Господин Тротмън, обажда се Кристина Фокнър – каза тя, сякаш се обръщаше към обикновен служител, а не към заместник-директора на банката. – Току-що ме поставихте в изключително неловка ситуация.

– Съжалявам да го чуя, госпожо Фокнър – каза Тротмън. – Мога ли да ви помогна по някакъв начин?

– Определено можете – каза Кристина. – Току-що купих изискан костюм от „Армани“. – Направи пауза, след което добави: – За Роял Аскот, където ще бъда гостенка на лорд и лейди Мълбери. И когато предоставих кредитната си карта, тя не беше приета. Несъмнено имате някакво просто обяснение на това?

– Само момент, госпожо Фокнър, докато проверя.

– Технически проблем – каза Кристина, при което асистентът се усмихна.

Кристина закрачи напред-назад, като се преструваше, че си мисли за други неща, докато чакаше Тротмън да се обади отново.

В далеч не толкова изискана среда, Тюлип чу звъненето на телефона и бързо заключи вратата на библиотеката, докато Фокнър отиде до раздела за световна класика и свали тома на Толстой от рафта. Той извади телефона, натисна зеленото копче и се заслуша.

– Добро утро, господин Фокнър, обажда се Крейг Тротмън – прошепна банкерът, обръщайки се към един от най-важните си клиенти. – Искахте да ви уведомя, ако бившата ви съпруга се нуждае от някаква – той се поколеба – временна помощ.

– И тя нуждае ли се? – попита Майлс.

– Боя се, че да, сър. Става дума за дребна сума, но тя вече е надвишила значително кредитния си лимит. Но ако смятате, че можете да покриете цената...?

– Колко? – попита Майлс, който беше сигурен, че Кристина чака от другата страна на линията.

– Хиляда и четиристотин паунда, сър. За костюм на „Армани“, който иска да купи за Роял Аскот.

– Кажете ѝ да се разкара – каза Майлс. – Но благодаря, че ме държите в течение. – Той натисна червеното копче и върна мобилния телефон между страници 320 и 572 на „Война и мир“, след което постави тома на мястото му, до „Възкресение“. Тюлип отключи вратата на библиотеката.

– Още ли сте на линия, госпожо Фокнър? – попита Тротмън по другия телефон.

– Определено съм.

– Съжалявам, че се налага да ви го кажа, но сте надхвърлили кредитния си лимит. – Банкерът пропусна да добави думичката „значително“.

– А аз съжалявам, че се налага да ви кажа, господин Тротмън, че ако не се погрижите незабавно за тази дребна сума, ще се наложи да обмисля дали да не прехвърля сметката си в друга банка.

– Както желаете, мадам.

Кристина прекъсна връзката и излезе ядосана от магазина на улицата, оставяйки зад себе си слисания асистент и костюма от „Армани“. Мина покрай „Ферагамо“, „Прада“ и „Картие“, без дори да погледне витрините. Докато минаваше покрай „Риц“, портиерът ѝ отдаде чест. Тя не влезе, а продължи по пътя си с надеждата, че хладилникът ѝ не е съвсем празен.