ПРОЛОГ

Лондон, 11 септември 1978 г.

Мъж към петдесетте с волева челюст и вълниста посребрена коса е завързан за легло в болница „Сейнт Джеймс“, Лондон, и от него излизат интравенозни маркучи. Горната част на леглото му е повдигната до почти вертикално положение, което му придава вид, подобен на Христос. Кожата му е подпухнала и червена, погледът му е празен. Гласът му е дрезгав и хриптящ, поради което е трудно да се разбере всичко, което казва. Една фраза обаче е ясна и я повтаря почти през целия ден:

– Отровиха ме тези гадове.

Когато лекарите и сестрите настояват за повече, той започва да говори за КГБ, таен заговор и мъж с чадър. Болничният персонал е свикнал с такива неща. Пациентите, които са на успокоителни и болкоуспокояващи, често губят ориентация и стават параноични – ако не ги преследва точно КГБ, вероятно е ЦРУ, МИ-5, Елвис или чудовището от Лох Нес. Обаче дежурният старши лекар дочул нещо в гласа на пациента при приемането му, което го накарало да се сепне. Записал думите на пациента и ги предал на полицията. Освен това взел кръвна проба за токсикологичен анализ по-късно, ако се наложи.

Изведнъж състоянието на пациента се влошава. Бързо го прехвърлят в отделението за интензивни грижи, но кръвното му налягане пада бързо, а пулсът се покачва. Бъбреците му започват да отказват. Електрокардиограмата показва сериозни увреждания на сърцето.

Нов екип лекари поставя диагнозата пирексия със септицемия . Прилагат коктейл от кръвна плазма и антибиотици. Въпреки всичко никой от присъстващите не е в състояние да определи точно какво предизвиква тази необичайна комбинация от симптоми. Най-озадачаващи са стойностите на белите кръвни телца на пациента, които са стъписващо високи, по-високи, отколкото лекарите са виждали дотогава. И въпреки всичко няма и следа от бактерии в кръвта му. Имунната система на пациента се бори със зараза, която сякаш не съществува, сякаш патогенът просто е изчезнал.

За момент състоянието на болния се стабилизира и някои от лекарите започват да се питат дали все пак няма да се възстанови. И тогава всичко се променя.

Съпругата на Марков, която се е прибрала у дома за няколко часа, приема обаждане от болницата, в което ѝ казват, че сърцето на съпруга ѝ всеки момент може да спре. Тя бърза обратно към болницата. Когато отмества болничната завеса и го вижда, осъзнава с ужасяваща безнадеждност, че Георги, мъжът, когото обича, неин съпруг и баща на малкото ѝ дете, умира.

Моли го да се бори. Заради нея, заради малката им дъщеря.

– Да, мамо – казва Георги.1

Тя се обръща към апарата, който следи сърцето му. Линията на екрана става равна. Медиците правят всичко възможно, за да го върнат към живота, но след час прекратяват усилията си. Няма какво повече да се направи.

Два дни след това новината обикаля света. Първо бавно, после по-бързо, по-масирано, шумно, настойчиво: Георги Марков е мъртъв.

ЧАСТ ПЪРВА

МОСТЪТ „ВАТЕРЛО“

ФРАНКО

Копенхаген, 1994 г.

Една вечер след работа отидох да се срещна с човек на име Франко. Ще излъжа, ако кажа, че бях много въодушевен, защото беше студено и късно и дълбоко в себе си исках да съм си у дома, при приятелката ми. Обаче се бях съгласил и щеше да е грубо да разочаровам този човек. Току-що бях започнал работа като журналист в DR, Датската радио и телевизионна корпорация, един от колегите там ми разказа за Франко и ни свърза.

Франко Инверници, както е цялото му име, ми беше описан като анархист, кинодокументалист и човек, който държи в ръцете си „най-голямата история на столетието“. Обадих му се и той ми каза да го намеря в кафе „Себастопол“ в квартал „Ньоребро“ в Копенхаген. Това е едно от местата с най-лоша репутация в града – такова, каквото би опитал да избягваш, ако караш скъпа кола или – късно вечер – ако караш каквато и да било кола. По-малко от година преди това там бе избухнал бунт, при който местните замерваха полицаите с павета от настилката. Няколко години преди това използваха самоделни бомби и коктейли „Молотов“.

Влязох в кафе „Себастопол“ и се озърнах, за да открия някого, който би могъл да се вписва в образа на анархист и филмов продуцент. Кафенето беше доста ново, но беше обзаведено така, че да прилича на западащо парижко бистро. Почти всички, които видях вътре, бяха облечени като художници и като мен, бяха по на двайсет и няколко. Никой не срещна погледа ми освен мъж на средна възраст в един ъгъл, който се бе вторачил в мен изпитателно, живо, сякаш отбелязваше всяка подробност от вида ми, за да я запише в доклад, който планираше да изготви. Отидох до масата му. Дрехите му бяха овехтели, но чисти, кожата му беше загрубяла и състарена. Косата му беше ръждивочервена, започнала да посивява, имаше и мустаци. Когато се приближих, той сякаш се отдръпна от мен, като че ли вече съжаляваше за случващото се.

– Франко? – предположих.

– Същият.

Седнах срещу него. Беше положил двете си длани върху масата, почти като монарх. На едната му ръка имаше огромен златен пръстен с лъвски мотив, като нещо, което би носил рокер.

– Аз съм Улрик – представих се.

– Първо – каза той, сякаш го бях прекъснал, – трябва да ми разкажеш за себе си. Трябва да знам кой си. Откъде идваш.

Казах му, че съм отскоро в Копенхаген, че съм прекарал детството си в свинеферма в Ютланд, Северна Дания, и че сега живея в претъпкан с вещи апартамент с приятелката ми, която е бременна в шестия месец. Че ще ставам баща за първи път. А... и че току-що съм започнал работа като журналист в националната медия, DR.

Когато Франко чу името DR, трепна – както винаги, когато се натъкнеше на нещо, за което не беше сигурен или което не харесваше, защото влизаше в конфликт с някое от политическите му убеждения. Франко, както щях да открия впоследствие, беше изпълнен с недоверие към всички национални медии.

– Работя в спортната редакция – уточних.

Той отново направи гримаса.

Работата ми през повечето вечери, продължих, е да излизам с фотограф и тонрежисьор, да гледам хокей на лед или футболен мач, да монтирам запис от събитието и да напиша кратък репортаж за телевизионните новини. Онази вечер беше една от малкото ми свободни – поради което горях от нетърпение да се прибера у дома, макар че не му го споделих. Имам обаче и страничен интерес, казах, с надеждата да пробия бронята му. Обичах да чета за Студената война.

Лицето на Франко се отпусна за първи път, откакто седнах на масата му.

– Питах се – казах – дали ще ми разкажеш своята история?

– Засега трябва да знаеш само, че разгадах случилото се. До последната подробност. – Посочи папка, оставена на масата. Кафява, квадратна, с механизъм, която явно беше важна за него. – В началото не можех да съединя точките – продължи Франко, – но сега всичко е на мястото си и след като веднъж истината излезе наяве, повярвай ми, всички ще изпопадат като домино.

Нямах идея за какво говори.

– Кой ще изпопада?

– Не мога да ти кажа тук – отговори той с укорителен тон. – И стените имат уши. – Огледах кафенето. Никой не обръщаше и грам внимание на разговора ни. – Можеш да дойдеш у дома следващата седмица – добави той. – Ще ти обясня.

Франко написа адреса си и излезе. Имах усещането, че съм се справил и съм преминал към втория кръг на интервю за работа, но без да съм сигурен какво точно включва тази работа и кой е човекът, за когото ще работя.

В уречения ден следващата седмица паркирах пред дома на Франко – елегантна датска вила с мансарден керемиден покрив и малко балконче, от което можеше да наблюдава улицата долу. Бях решил, че Франко живее някъде близо до кафенето, в което се срещнахме, може би в обща квартира с други активисти. Домът му обаче беше на километри от там, в Глоструп, заможно предградие на Копенхаген. Приближих неспокойно и позвъних на звънеца.

Франко дойде до вратата и ме представи на жена си и дъщеря си, тийнейджърка, които излизаха, после ме въведе в кухнята. Навсякъде имаше вестници и списания, а също и оборудване за кинокамера и останки от последното му хранене. Днес Франко изглеждаше различен. Беше по-открит, отколкото предния път, и започна, като заговори за себе си. Макар че не го каза изрично, изводът беше, че ако изобщо някога мога да разбера историята, която иска да сподели, най-напред трябва да разбера самия него.

Семейството на Франко се преместило в Дания, когато той едва ходел. Баща му бил фермер, млекопроизводител.

– Първият, който показа на датчаните горгонзола! – каза и се засмя. – Обаче беше нещо повече от фермер. Беше майтапчия. Казваше на всички във фермата, че тайната рецепта на горгонзолата е заключена в шкафа му и никой не може да я види. Всички бяха толкова дълбоко разочаровани, че един ден разбиха шкафа му, но се оказа празен. Баща ми обичаше изненадите.

Франко опитал да последва стъпките на баща си, но скоро осъзнал, че фермерството не е за него. Преместил се да живее в Копенхаген, където се оказал привлечен от радикалната политика. Израснал в консервативно семейство с десни политически убеждения, Франко беше стигнал възможно най-далече в противоположната посока и бе участвал в множество различни леви групи. Оказа се, че в различни периоди е бил антикапиталист, антиконформист, антифашист, антиреакционер, борец срещу границите. Анти повечето неща. Сега беше излязъл, за да предизвика системата, като изобличи „властимащите“, както им казваше. Рано в политическото си пътешествие решил, че оръжието му в борбата ще е камерата, и започнал да се занимава с кинодокументалистика.

В този момент от монолога си Франко ме поведе към кабинета си. Без да се спре, за да си поеме дъх, посегна към бюрото и взе лист хартия, който размаха пред мен, преди да успея да видя какво пише на него.

– Първо, това е моята история. Ясно ли е?

– Но, Франко, аз все още не знам каква е историята.

– Няма да ти платя нищо за времето, което влагаш в това, и не мога да ти кажа нищо, освен ако не подпишеш споразумение, че няма да откраднеш историята ми. Аз ще направя филма. Ти ще направиш книгата. – Млъкна за по-голям ефект. – Ако ти стиска.

Засмя се, сякаш на себе си.

– Какво имаш предвид?

– Ами че тази история е опасна. Не е, като да пишеш за футболен мач или каквото там правиш. Ако се съгласиш с това, влизаш в съвсем нов свят. Моят свят.

Подаде ми листа.

За първи път се запитах дали не правя голяма грешка. Изпитвах любопитство да науча повече за историята на Франко, но вече имах съмнения относно мъжа пред мен, размахал договор за конфиденциалност. Нещо в него ме караше да се колебая. Франко бе казал, че иска да си сътрудничим и че това е целта на срещата ни. Той обаче не приличаше на човек, който би се чувствал комфортно в екип или който дори е способен да работи с други хора. В такъв случай какво всъщност искаше от мен? Просто не знаех. И все още нямах идея каква е историята.

Все пак нещо ме бе привлякло. Най-голямата история на века, беше казал приятелят ми.

Винаги мога да се измъкна по-късно, опитах да успокоя сам себе си. Франко изчака да подпиша документа. След това огледа подписа ми, сякаш можеше да е фалшив.

– Много хора биха искали да имат тази история – каза той, отчасти на себе си. – Искат да я откраднат от мен, нали разбираш? Няма обаче да позволя да се случи.

Пое въздух няколко пъти, дълбоко, като футболист, който се кани да бие дузпа.

– Добре – започна той и потри брадясалото си лице с длани. – Знаеш ли нещо за Убийството с чадъра?

Бях чувал за него.

– Най-странното убийство от времето на Студената война – продължи Франко. – Български дисидент на име Георги Марков беше убит на моста „Ватерло“ в Лондон с отровен чадър. Всички мислят, че е дело на КГБ. Случи се преди петнайсет години и все още е загадка. Никой не е осъден за убийството и убиецът все още е някъде на свобода.

– Да, разбира се, помня, че чух за това.

– Е – продължи Франко, – аз знам кой го е направил.

– Какво искаш да кажеш?

– Знам кой уби Георги Марков.

– Аз също знам. КГБ, нали?

Очите на Франко се присвиха от раздразнение.

– Не схващаш. Знам кой уби Марков. Знам кой е убиецът.

– Окей.

– Той е мой приятел! Този, който уби Георги Марков, живееше в къщата ми.

– Истинският извършител?

Франко се разпали.

– Това е само началото.

– Защо не се обади на полицията? Не трябва ли този човек да е в затвора?

Франко поклати глава, като учител пред ученик, пропуснал няколко месеца от срока, който никога няма да настигне класа.

– Никога няма да влезе в затвора – каза той. – Там е работата. Това е тайната.

Лицето на Франко се оживи. Тялото му сякаш закипя заради смисъла на думите, които току-що бе изрекъл.

Замислих се за всичко, което бях научил за журналистиката, откакто постъпих на работа в DR – от писането на репортажи, до структурата на изреченията, яснотата, техниките за разследване и журналистическата етика. Имах още много да уча и продължавах да го правя, но колегите ми винаги наблягаха на едно и то беше следното: ако някой ти каже нещо, трябва да разбереш защо и как е повярвал в него. С други думи – винаги подлагай източника си на съмнение. Тоест знаех какво биха ме попитали, ако им разкажех за срещата си с Франко – което, разбира се, не можех да направя заради договора, който тъкмо бях подписал. Биха поискали да знаят дали Франко говори истината. Или съм станал публика на заплетено представление, разиграно в негова собствена полза?

Понякога Франко приличаше на фантазьор от друг свят и започвах да се чудя дали не си измисля всичко. Или може би самият той беше жертва. Може би приятелят, живял в къщата му, е играел роля, искал е светът да вярва, че той е убиецът с чадъра, докато в действителност няма нищо общо с това.

Какво обаче караше Франко да действа? По-важното – защо ми казваше тези неща и каква беше моята връзка с цялата история?

Бях там по-малко от час и вече започвах да чувствам, че съм нагазил в прекалено дълбоки води и че работата с Франко не е най-добрият ход за кариерата ми. Началото ми в DR беше добро и скоро щях да получа постоянно място в екипа. Имах нужда това да се случи. Бях обещал на партньорката ми, че тази нова позиция ще е начало на по-сериозна и отговорна глава от живота ми. Повече от всякога мислех за бъдещето и как ще печеля достатъчно пари, за да се измъкнем от маломерния апартамент на приземния етаж. Историята на Франко щеше само да ме отклони от посоката.

Освен това беше на светлинни години от всичко, което знаех. Журналистическата ми пътека беше предсказуема и безопасна. Никога не бях мислил за себе си като за човек, който ще разследва политически убийства. Франко твърдеше, че е открил убиец – човек, убил в миналото, който можеше да убие пак. Тази история принадлежеше на свят, неуловим, мистериозен и тъмен – обратното на почти всичко друго в живота ми в онзи момент. Обаче и точно заради това ме интригуваше. И ако Франко казваше истината, може би щеше да разкрие едно от най-известните неразкрити убийства на двайсети век. Би могло да бъде най-голямата тема, по която ще работя някога.

Когато си тръгвах от къщата на Франко онази вечер, му казах, че ще помисля. Прибрах се у дома, подметнах няколко думи за Франко на приятелката ми, после бързо смених темата. Лежах в леглото и се чудех как да постъпя. Най-малкото, казах си, преди да се унеса в сън, щях да извадя всички известни подробности около Убийството с чадъра. За да проверя дали историята на Франко е достоверна, преди да му кажа, че не е за мен.

НЕОБЯСНИМА СМЪРТ

Лондон, септември 1978 г.

На 12 септември 1978 г. високопоставен детектив от Скотланд Ярд влиза в мрачна стая на полицейския участък на Боу Стрийт, Централен Лондон, и казва на всички да се съберат. Той е командир Джим Невил и ръководи антитерористичното звено на лондонската полиция, известно преди това като противобомбен отряд. Изглежда добре, като филмова звезда, и винаги идва на работа елегантно облечен. Бащата на Невил е шивач и Невил сякаш е наследил от него инстинктивен усет как би трябвало да се носи костюм. Освен това притежава и рядката способност, която издига някои детективи до върха на професията им – да излъчва спокойствие, когато е подложен на натиск.

По време на така наречената „обсада на Болкъм Стрийт“ две години преди това Джим Невил води преговорите с въоръжените мъже от Ирландската републиканска армия (ИРА), които били взели заложници и искали 20 000 паунда плюс безопасно придвижване до Дъблин. Убеждава ги да се предадат без претенции и обсадата приключва без жертви. През следващите години ИРА осъществява още нападения и полицията винаги изпраща Невил да застава пред камерите и да уверява лондончани, че опасността е преминала – дори когато всички много добре знаели, че не е. Невил е популярна фигура, с опит и способности. Обаче новата му задача от септември 1978 г. е напълно различна от всичко, с което се е занимавал до този момент.

След като привлича вниманието на всички, Невил започва да обяснява какво се е случило. Задачата им е да разследват неизяснена смърт от предишния ден на български емигрант на име Георги Марков. Работната версия е, че става дума за предумишлено убийство.

С какво разполагат досега? Това е лошата новина. С почти нищо. Няма оръжие на убийството, няма свидетели, няма списък със заподозрени и мотив за покушението, ако изобщо е било такова. Здравето на Георги Марков не е било много добро, обяснява Невил, така че съществува и възможност да е починал в резултат на медицинско състояние, поради което разследването да не е за убийство. Нито пък следователи са имали възможност да разговарят с жертвата през последните дни в болницата, защото лекарите тогава не са смятали, че Марков е достатъчно добре, за да бъде разпитван. Цялата информация, с която разполагат, е от втора ръка.

Обаче при цялата несигурност изпъква една следа. Марков е казал на един от лекарите, че докато преминавал по моста „Ватерло“, се блъснал в мъж с чадър и в този момент почувствал остро убождане в крака. Когато по-късно свалил панталона и погледнал кожата си, забелязал малък червен белег, като от убождане с карфица. Показал белега на колега, но решили, че вероятно няма нищо обезпокоително.

Аутопсията на тялото на Марков е започнала, казва Невил на детективите, и резултатите ще са налице по-късно същия ден. Междувременно задачата им е да открият всичко, което могат, за Георги Марков, какво му се е случило, докато е минавал по моста „Ватерло“, и кой би могъл да е мъжът с чадъра. Твърди се, че инцидентът се е случил в средата на деня, така че би трябвало да има свидетели. Обаче трябва да се действа бързо.

Детективите се заемат за работа. Полицейски чертожник начертава подробен план на района между моста „Ватерло“ и „Странд“, в който се смята, че е извършено покушението. Полицейски фотографи излизат, за да направят снимки. Невил ангажира друг екип, който да направи хронологичен списък на събитията, водещи към предполагаемото покушение. Всички останали от присъстващите трябва да излязат веднага и да разговарят с възможно най-много от колегите и приятелите на Марков. Много важно е да говорят с тях сега, докато спомените им все още са пресни.

За някои от хората, към които полицията се обръща в следващите часове, все още е прекалено рано да говорят за случилото се. Един от най-близките приятели на Марков, Тодор Лирков, е толкова разстроен, че се напива до ступор и първоначално не е в състояние да помогне. Други, за щастие, са с по-бистър ум и говорят надълго и нашироко за човека Георги Марков. Остроумен и харизматичен, казват те, също и „цветист“ и „талантлив“, „екстроверт“ и „безспорен характер“.1 Също така е споменато, че макар да е женен отскоро и да има двегодишна дъщеря, Марков има „репутация с жените“.2 Това е възможна версия за разследване – смъртта му би могла да е свързана с тайна любовна връзка и ревнив съпруг.

Друга следа се крие във вещите, намерени от полицията в дрехите на Марков. Когато е приет в болницата, в джобовете му има купчина разписки от залагания. В часовете преди покушението Марков е направил залози на не по-малко от петнайсет различни коне. Колегите му от Световната служба на Би Би Си потвърждават, че са знаели за слабостта му към залаганията, и че често се измъквал от работа, за да направи залог или да провери последните прогнози на букмейкърите. Може би Марков е убит заради хазартен дълг?

Детективите на Невил отиват до двата пункта за залагания, в които Марков направил залозите, единия в Клапъм, близо до дома му, другия близо до работата му. Персоналът и на двете места си спомня Марков добре и го описва със симпатии като един от най-редовните им клиенти. Но никой не знае да има някакъв сериозен дълг.

Има също и шанс смъртта на Марков да е свързана с политиката. Джим Невил научава, че Георги Марков работел по сатиричен роман, озаглавен „Достопочтеното шимпанзе“, в който шимпанзето става британски министър-председател. Може би някой е чул за това и дотолкова се е разтревожил от бъдещата книга и репутационните щети, които би могла да нанесе, че е решил да накара автора ѝ да замълчи завинаги?

Или пък смъртта на Георги Марков е свързана с България – страната, която е напуснал преди почти десетилетие? В един момент той е един от най-почитаните писатели на България, след което изпада в немилост пред управляващата комунистическа партия и бяга на Запад. Макар че е започнал нов живот в Обединеното кралство, той остава част от широката емигрантска общност на българите в Западна Европа. Смъртта му, доколкото би могъл да прецени Невил, може да е свързана с подмолна борба между групи в българската диаспора, като Българско освободително движение, Българска социалдемократическа партия или Български социалдемократически съюз. Само през тази година вече има четири опита за политически убийства в Лондон. Това би могло да е поредният, успешен опит.

Или пък някой в България стои зад покушението? Може би някой се е обидил на нещо, което Георги Марков е написал или казал – някоя от статиите му, книгите, пиесите или радиопредаванията – и се е погрижил той да бъде премахнат от убиец, който размахва чадър? Проблемът с тази теория е времето. Марков е напуснал България преди девет години. Защо да го убиват сега? Просто няма смисъл.

Джим Невил и екипът му от детективи откриват много за Георги Марков през първия ден от разследването. Ако наистина е убит – и те не изключват тази версия – тогава имат списък с възможни мотиви. Макар че никой от тези мотиви не изпъква като очевидна причина за смъртта, поне имат някакво начало.

По-важното, получават някаква представа за случилото се с Марков в деня на предполагаемото покушение. Историята, която сглобяват, звучи горе-долу така:

Следобеда на 7 септември 1978 г. Георги Иванов Марков, на четирийсет и девет години, си взема довиждане с жена си и детето си и отива на работа, както обикновено. Оставя колата си – зелен ван „Симка“ с кремав таван – на паркинг от южната страна на река Темза, близо до моста „Ватерло“. След това прекосява реката и отива пеша до Буш Хаус, на около километър, където работи, в българската секция на Световната служба на Би Би Си.

Марков приключва първата си смяна за деня и има почивка до началото на следващата. Отива до пункта за залагания, за да направи няколко залога, и към шест часа се връща до автомобилния паркинг от другата страна на реката. Целта му е да премести колата си по-близо до Буш Хаус, защото по това време там има повече свободни места за паркиране.

Георги Марков минава пеша по моста „Ватерло“, като Парламентът и Биг Бен остават вдясно от него. Денят е облачен, но топъл. Почти е стигнал до южния бряг на Темза, когато усеща убождане в десния крак. Поглежда надолу, после нагоре. Мъж се навежда, за да вдигне чадър, който изглежда е изпуснал.

За момент погледите им се срещат.

– Извинете – казва мъжът с акцент, който не е британски. След това непознатият спира такси, което минава случайно от там. По-късно Марков ще каже, че мъжът, който е изпуснал чадъра, се е затруднявал да разговаря с шофьора, може би заради акцента си, но така или иначе, шофьорът качва клиента и таксито потегля.

Марков не обръща особено внимание на случилото се. Нещо най-обикновено. По-рано през деня е преваляло, така че няма нищо необикновено в това да срещнеш мъж с чадър. Убождането трябва да е било съвпадение.

Георги Марков стига до колата си и се връща с нея до Буш Хаус, където приключва втората си смяна. Отделя момент, за да погледне крака си. На бедрото си вижда нещо като ужилване, но то не го обезпокоява.

На следващата сутрин Марков се разболява. Жена му Анабел мери температурата му и се оказва 40 градуса. Обажда се в Би Би Си и казва, че в този ден няма да може да отиде на работа. Тогава мъжът ѝ я поглежда и казва: „Имам ужасното чувство, че това може да е свързано с нещо, което се случи вчера“.3

Георги Марков постъпва в болница. Три дни по-късно умира.

В кариерата на всеки, каквато и да е работата му, идва момент, в който се появява чувството, че е лапнал прекалено голям залък. Командир Джим Невил е невероятно опитен. Повечето от опита му обаче е свързан с грабежи, отвличания и бомбени атентати на ИРА. Този случай е по-мистериозен и сложен от всичко, което познава, и единственият проблем са твърде малкото улики, които са събрани.

Към края на първия ден на разследването Джим Невил излиза от полицията и изминава краткия път до моргата в Батърсий, където трябва да научи резултатите от аутопсията. Трупът на Марков е изследван от д-р Руфъс Кромптън, патолог от Хоум Офис. След като Кромптън завършва изследването си, отива да поговори с Джим Невил. Заключението му е, че Георги Марков е умрял вследствие на остра токсемия, което означава, че смъртта му е свързана с присъствието на бактериални токсини в кръвта. Може да е бил отровен, казва Кромптън, но не може да е сигурен. Проблемът, продължава той – при това голям – е, че не успява да открие следи от никоя конкретна отрова в тялото на Марков.

За Невил, който се надява на нещо по-конкретно, това е сериозна крачка назад. Обаче Комптън не е свършил. По тялото на Марков е открил нещо, което не е в състояние да обясни, но което може да хвърли светлина върху случилото се с жертвата. Невил слуша внимателно. На дясното бедро на Марков Кромптън е видял малка следа от убождане – същото, за което Марков е споменал пред лекарите, когато са го приемали в болницата четири дни по-рано.

Медиците направили рентгенови снимки на това място от крака на Марков, но не видели нищо необичайно. Кромптън не разполага с рентгенов апарат в моргата, за да провери дали не са пропуснали нещо, но му минава през ум, че това е възможно и че под кожата на Марков може да има някакво миниатюрно чуждо тяло, толкова малко, че да остане незабелязано при началната рентгенова снимка. Канел се да среже малката раничка, но решил да не го прави. Искал мястото да огледа някой с повече опит – специалист по токсини, патогени и екзотични отрови.

Вместо да среже дупчицата на дясното бедро на Георги Марков, Кромптън отрязва голямо парче плът, в което е раничката. За сравнение отстранява подобно парче и от лявото бедро и изпраща и двете за допълнително изследване в една от най-секретните постройки в целия свят.

Малко хора имат достъп до Института за химическа защита към Министерството на отбраната в Портън Даун. Още по-малко разбират всичко, което се случва там. Портън Даун е създаден от британското правителство по време на Първата световна война, след като германската армия започва да използва химически оръжия на Западния фронт. Малка група учени получава задачата да защити британските войници от тези химически атаки, като същевременно разработи собствени смъртоносни оръжия с нападателни цели. Някои от газовете по-късно са използвани на бойното поле. През последните дни на конфликта химически оръжия са използвани и от двете страни в ужасяващи мащаби и са довели до смъртта на повече от 90 000 души. Ранените са повече от милион (сред които е и младият Адолф Хитлер).

Работата в Портън Даун продължава и в годините след войната, макар и в значително по-малки мащаби. Няколко десетилетия по-късно, след края на Втората световна война, фокусът се премества върху лечението на жертви на химически атаки и редки инфекциозни болести. През шейсетте обаче Портън Даун изведнъж влиза в медиите, защото става ясно, че военнослужещ е починал там, след като е бил в контакт със смъртоносен нервнопаралитичен газ, наречен зарин. Умира и учен, след като се заразява с Yersinia pestis – чумната бактерия.

Новината предизвиква демонстрации в Лондон и призиви това изследователско звено да бъде закрито. Портън Даун обаче продължава да съществува. Правителството решава, че ползите от работата на учреждението са повече от рисковете, защото то спомага за бързото изучаване на смъртоносни патогени като антракс, ебола и редица нервнопаралитични агенти със зловещи имена. Ако Георги Марков е бил отровен, има добри шансове тъкмо учените от Портън Даун да успеят да открият кой смъртоносен токсин е бил използван.

Д-р Дейвид Гал е най-високопоставеният от учените, работили по случая „Марков“. Той и негов колега са първите, отворили пратката от д-р Руфъс Комптън. След като прочитат бележката, придружаваща двете проби плът, решават да започнат с оглед на тъканта от дясното бедро на Марков, където е следата от убождането. Гал взема скалпел и прави първия разрез в плътта. След това извръща лице за момент. Когато отново поглежда пробата, решава, че колегата му е забил карфица в тъканта, за да я задържи неподвижна, защото там вижда нещо, което прилича на главичка на карфица. Побутва я с върха на пръста си, който е в ръкавица.

Едва тогава си дава сметка, че това не е главичка на карфица, а малко метално топче. То се търкулва от плътта и пада с отчетлив звук в металното легенче отдолу. Естествено, д-р Гал е заинтригуван и оглежда чуждото тяло по-внимателно. Оказва се, че е сребриста сачма, която му напомня за сачмичката от върха на химикалка или декоративно мънисто. Много внимателно поставя топчето под микроскоп. Сега, когато вижда повече подробности, д-р Гал открива, че на сачмичката има две миниатюрни дупчици, пробити под прав ъгъл една спрямо друга. Диаметърът ѝ е само 1,7 милиметра. Дупчиците са широки по 0,4 милиметра. Когато завърта миниатюрното топче към светлината, забелязва, че едната от дупчиците е чиста, а другата е запълнена – вероятно с втвърдила се тъкан. Продължава с изследванията си и установява, че сачмичката е от сплав от платина и иридий, която се използва за направа на хирургически инструменти, защото е много здрава и трайна.

Какво обаче прави тази сачмичка в дясното бедро на Георги Марков? Гал провежда тестове, за да открие следи от токсини. И това е интересното: не открива такива. След това изследва тъканите около сачмичката. И пак не открива нищо. Това, както признава Гал, е „разочароващо“.

За Невил обаче и всички от залата в полицейския участък на Боу Стрийт откриването на металната сачма е пробивът, на който са се надявали. Тя сякаш потвърждава разказа на Марков. Може би той наистина е бил ликвидиран от убиец, въоръжен с чадър.

Учените от Портън Даун може да не са открили все още следи от токсин, но миниатюрната сачма разкрива много. Този сферичен обект може да задържи миниатюрно количество токсин, не повече от 0,45 милиграма. Ако Марков е бил отровен, би трябвало токсинът да е стъписващо силен. Например не би могло да е цианид, тъй като фаталната доза би следвало да е поне десет пъти по-голяма от количеството, което може да задържи сачмата. Всъщност големината ѝ изключва повечето известни токсини освен най-зловещите, като абрин, рицин и различни змийски отрови. Много малко хора на света имат достъп до тези токсини и още по-малко разполагат със средствата да ги вкарат в миниатюрните отвори и да покрият топчето с някакъв външен защитен слой, който да се разгражда, след като попадне в човешкото тяло. И сред тези още по-малко биха разполагали със средствата да инжектират малката сачма в тялото по толкова незабележим начин, че жертвата да не е сигурна дали това се е случило. Или убиецът е част от силно развита терористична клетка, или е поддържан от чуждо правителство, което и в миналото е предприемало подобни нападения.

На 13 септември, в деня след като Невил започва разследването си, в медиите за първи път се появява репортаж за смъртта на Георги Марков. Чак в далечна Папуа Нова Гвинея се разчува, че български дисидент е бил убит по улиците на Лондон от мъж с отровен чадър, или „броли“ , както предпочитат да го наричат британските таблоиди.

От гледна точка на редактор на вестник тази история е идеална. В нея има всичко – освен че е пропита с тайнственост и опасност, визуализира се бързо, лесно се резюмира и веднъж чута, не е възможно да бъде забравена. Част от интригата в сърцевината на историята е свързана с механиката на всичко случило се. Как наистина е възможно да убиеш някого с чадър? Никой не е сигурен. Вестниците започват да публикуват подробни схеми, които според тях показват оръжието на убийството, с разрези, в които се вижда изстрелващо устройство, скрито в чадъра. Изглеждат реални и точни, но всъщност не са нищо повече от фантазии и спекулации.

Друго нещо, заради което историята се задържа, е комбинацията от убийството и мястото на извършването му. Лондон за много хора продължава да е дъждовен град, пълен с мъже с бомбета, носещи чадъри. Ако можеш да свържеш някой град по света с чадър, това несъмнено ще е Лондон. Ако се върнем назад във времето, ще открием, че Лондон е родното място на чадъра такъв, какъвто го познаваме. През осемнайсети век чадърите стават модни, след като изобретателният английски търговец Джонас Хануей започнал да използва това приспособление, за да го пази сух, когато вали.

Идеята, че някой може да бъде убит с чадър, представете си, в Лондон, на крачка от Парламента, е все едно да чуеш, че някой е бил пребит до смърт с руска матрьошка пред Кремъл. Звучи едновременно абсурдно и свръхестествено, сякаш някой е опитал да изтъкне нещо. Както много от коментаторите сочат сред масата от статии и редакционни коментари, придружаващи новината, сполетялата Георги Марков съдба звучи като нещо, извадено директно от шпионски роман.

Джим Невил не се радва на публичността. Той определено не е от хората, които държат да застанат пред камерите. Признава обаче, че вихрушката от медиен интерес работи в негова полза. Екипът му продължава да изпитва силен недостиг на улики. Има огромна нужда от свидетели на покушението, защото по всичко личи, че случилото се е точно това.

Същия ден, когато новината се разчува, Невил изпраща екип полицаи към Буш Хаус на улица „Странд“, близо до мястото на покушението, за да проведе операция „Стоп“ на улицата – питат всички минувачи и шофьорите на преминаващите коли дали са били в района в деня на нападението и дали не са видели мъж с чадър. Освен това хората на Невил разлепват плакати около моста „Ватерло“ със снимка на Георги Марков с надеждата тя да събуди паметта на хората. Други обикалят от врата на врата по улицата на Марков в Клапам. Има шанс убиецът или някой от съучастниците му да е наблюдавал къщата в дните преди покушението.

Нищо от това обаче не дава съществени улики. След това Невил насочва вниманието си към човека, който би следвало да знае повече от почти всички други, потенциалния главен свидетел на разследването – шофьора на таксито, в което се е качил мъжът с чадъра и е потеглил. Ако полицаите успеят да го открият, биха имали някакъв шанс да проследят убиеца.

Екипът на Невил посещава почти всички стоянки на таксита в Централен Лондон, за да разпита дали някой от шофьорите не е бил на моста „Ватерло“ в деня на покушението. Публикуват обяви в списанията на шофьорите на таксита и излъчват съобщения по радиото. Лондонските шофьори на таксита са известни с готовността си да помагат на полицията, така че вероятно е само въпрос на време, докато открият този, когото търсят.

Шофьорът обаче като че ли е изчезнал. Това отваря няколко други възможности. Едната е Марков да не си спомня добре тази част от историята – малко вероятно, но не и невъзможно. Друга е мъжът, качил убиеца, да не е лицензиран шофьор на такси, а човек от елитен екип убийци.

Следващият пробив в разследването идва от неколкостотин километра от Лондон – от Франция. Български журналист на име Владимир Костов, който познава Георги Марков и като него е потърсил политическо убежище на Запад, се свързва с кореспондента на „Дейли Телеграф“ в Париж и му казва, че има интересна история. Следобеда на 13 септември, само два дни след смъртта на Марков, Костов казва на журналиста какво се е случило с него няколко седмици по-рано.

Костов и съпругата му пътували с парижкото метро, когато забелязали мъж с чанта през рамо, който ги гледал особено. Слезли на спирката си при Триумфалната арка, непознатият също слязъл от вагона и ги последвал. Костов отишъл до ескалатора и стигнал до средата му, когато почувствал убождане в долната част на гърба. Обърнал се. Мъжът, когото забелязал по-рано, минавал край него. Костов вдигнал очи, за да види лицето му. Погледите им се срещнали, после другият хукнал нагоре по останалата част от ескалатора и се шмугнал в тълпата туристи.

Съпругата на Костов вдигнала фланелката му и видяла в долния край на гърба му нещо, което приличало на прясно ухапване от насекомо.

По-късно същия ден Костов се почувствал зле. Състоянието му обаче не се влошило, както при Георги Марков. Той се възстановил напълно. Костов не обърнал сериозно внимание на случилото се, докато не научил какво е станало с приятеля му в Лондон. Възможно ли е човекът, промушил се край него на ескалатора, да е убиецът с чадъра? Дали Костов не е бил първата цел, а Марков – втората? И по-тревожно, кой е следващият?

Предвид глобалния интерес към Убийството с чадъра тази история се оказва много важна. Джим Невил е един от първите, които научават за нея, и много скоро двама от детективите му се качват на полет за Париж с инструкция да намерят Владимир Костов и да разговарят с него. Хората му провеждат неколкочасов разговор с българина и се връщат с портрет по описание на мъжа, минал покрай Костов на ескалатора. Освен това в багажа си носят проба от тъкани на Костов. Той храбро се съгласил лекарите да отстранят парчето плът от долната част на гърба му, върху което било необяснимото ухапване от насекомо. Няколко часа след като детективите стигат до полицейския участък на Боу Стрийт, тази проба от човешка тъкан е изпратена в Портун Даун за допълнителни изследвания.

Д-р Дейвид Гал започва с разрез на плътта на Костов, както постъпил с материала от дясното бедро на Марков. Това, което вижда след миг, го кара да онемее. В плътта открива скрито друго сребристо топче, на вид идентично с онова, което открил при Георги Марков. С максимално внимание, за да не изгуби топчето, успява да измери диаметъра му. То е само с 0,01 милиметра по-малко от другото. Също така успява да установи, че отворите са на съвсем същите места и са със същата ширина и дълбочина.

Двете сачми са почти неразличими като големина и форма. Обаче сачмата, извадена от тялото на Костов, все още съдържа малко количество токсин и остатъци от восъчно покритие. Гал предполага, че този защитен външен слой върху сачмата от Костов не се е разтопил, както се е очаквало. В резултат повечето от токсина вътре не е попаднал в кръвния поток на Костов и това е причината той да оцелее.

На 29 септември Джим Невил дава пресконференция. Обяснява пред зала, пълна с журналисти, че смъртта на Георги Марков вече се разглежда като убийство. Говори и за двете сачми, открити в телата на Марков и на другия български дисидент на име Костов. Освен това разпространява снимки на двете сребристи топчета.

Една от причините да сподели тази информация, обяснява Невил, е, че „публикуването ѝ би могло да окуражи и други, които имат в себе си подобни парченца метал, да дадат гласност“. Другата причина е, че така би могъл да успокои трескавите медийни спекулации по адрес на така наречения „убиец с чадъра“. Вместо това обаче те стават още по-интензивни. През следващите няколко дни са написани десетки нови статии по случая. В Парламента се задават въпроси и дори следва искане от лидера на опозицията, Маргарет Тачър, да се срещне на четири очи с вдовицата на Марков.

„Дейли Мирър“ се пита дали сачмите не са радиоактивни.

„Гардиън“ смята, че може да съдържат „сравнително рядката болест мелиоидоза“.4 Кореспондент на „Дейли Мирър“ е убеден, че сребристите топчета вероятно съдържат „смъртоносна отрова от медуза, която може да убива моментално, без да оставя следи“.5 „Дейли Телеграф“ описва вирус, който трябва да е бил изстрелян от чадъра с помощта на сгъстен въздух.6 „Ивнинг Стандард“ надминава всички, като обявява, че убиецът е използвал „раков пистолет“, за да изстреля златни радиоактивни сачми, причиняващи рак.7

Пресконференцията на Джим Невил също така за първи път насочва голямо внимание към България. Повечето британци не знаят почти нищо за източноевропейската страна – само че е тоталитарна държава, близка до Съветския съюз, както и че е евтино място, където можеш да отидеш на организирана почивка. Тези пътувания невинаги се радват на успех. Артър Скаргил, профсъюзният лидер, неотдавна е посетил България за почивка. Когато репортер го пита дали си е прекарал добре, той казва: „Ако това е комунизмът, могат да го задържат за себе си“.

Сега България попада в новините по много различна причина. „Българският чадър“ влиза в разговорите. Магазин за чадъри в Париж слага табела на витрината си, на която пише: „Продажбите на чадъри на българи са забранени“.8 След това историята получава неочакван обрат.

Само дни след брифинга на Невил за медиите друг българин, работещ за Би Би Си в Лондон, е открит мъртъв при също толкова озадачаващи обстоятелства. „Удари ли отново убиецът с чадъра?“ – питат „Сън“ и много други.9 Мъртвият е Владимир Бобчев, българин, избягал на Запад през 1971 г., който е започнал работа за младежката секция на Би Би Си. Някои от колегите му подозират, че тайно е донасял на българското разузнаване, но това е само слух. Бобчев изглежда е умрял при падане по стълбите в къщата си в Източен Лондон. Предвид случилото се с Георги Марков обаче това звучи много подозрително. Заключението на съдебния медик е, че Бобчев е вдишал кръв от счупения си нос, вероятно в резултат от падането. Обаче дали се е подхлъзнал, или някой го е бутнал? И защо, както се твърди по-късно, полицията е намерила в мивката две чаши, и двете без никакви отпечатъци?

Джим Невил трябва да разбере. В крайна сметка той решава, че смъртта на Бобчев най-вероятно е инцидент. Бил е с протрити домашни чехли и най-вероятно се е подхлъзнал на дървения под.

Смъртта на Владимир Бобчев връща материалите за Убийството с чадъра отново на първите страници. Кой е убиецът? Къде ще удари след това? Поток статии сравнява ситуацията отново със сценарий от роман за Джеймс Бонд. Политическите коментатори настояват за обяснение от българското правителство. Те са гневни, задето на български убиец се позволява да се разхожда необезпокояван по улиците на Лондон и да продължава да убива, както изглежда. Георги Марков е натурализиран британски гражданин, убит посред бял ден на крачка от Парламента. Би трябвало да има някакво възмездие или справедливост. Извинение. Или най-малкото – признание за случилото се.

Британското правителство обаче не иска нищо такова от колегите си в София, а българският посланик не е привикан във Форин Офис, за да получи дипломатическия еквивалент на плясване през пръстите. Причината за това основно е фактът, че командир Джим Невил и екипът му от детективи все още не са открили доказателства за реална, доказуема връзка между смъртта на Георги Марков и българската държава. Всичко за момента е обстоятелствено и спекулативно. Който стои зад убийството, е положил неимоверни усилия, за да прикрие следите си, и го е направил педантично.

В мразовитата сутрин на 14 октомври Георги Марков е погребан в двора на църквата „Света Кандида и Светия Кръст“ в Уитчърч Каноникорум – селце в Дорсет, близо до мястото, където е отраснала жена му Анабел. Когато спускат ковчега в земята, край църковния двор се стелят кълба мъгла. За момент единственият звук са сподавените ридания на приятели и роднини и от време на време крясък на врана от дърветата отвъд гробището.

Някои от опечалените са от семейството на Анабел, но повечето от мъжете и жените, застанали до прясно изкопания гроб, са български емигранти, дошли до Дорсет от Лондон. Когато излизат от църковния двор след службата, към тях мълчаливо приближават цивилни детективи от Лондон.

Джим Невил е изпратил някои от хората си, за да се присъединят към присъстващите на погребението с надеждата да научат нещо повече. След като обясняват кои са и какво правят, детективите показват на опечалените полицейския портрет, сглобен с помощта на Владимир Костов, на мъжа, който го е нападнал в Париж. Теорията им е, че това е същият човек, който е убил Георги Марков. Надяват се някой от погребението да го разпознае.

Никой не го разпознава. В Лондон, в стаята на следствието, Невил и детективите му преглеждат списък на всички българи, напуснали Великобритания със самолет в дните след убийството. Също така разглеждат и тези, които са кандидатствали за виза за Франция или Великобритания в месеците преди покушението. Този, когото търсят, би трябвало да е посетил и двете страни в посочения период. По една или друга причина обаче всяко от появилите се имена може да бъде изключено като възможен заподозрян, и скоро полицаите се връщат там, откъдето започват.

Джим Невил сякаш е направил всичко възможно, за да залови убиеца на Георги Марков. Агенти на МИ-5, британската служба за сигурност, също са привлечени. Те също не успяват да решат загадката. Повече от месец след убийството Невил не е по-близо до ареста на виновника, отколкото в самото начало. Не разполага с оръжието на убийството. В Портън Даун не са идентифицирали отровата от сачмата. Самоличността на убиеца е пълна мистерия. Единственото, което би могъл да направи Невил, е да каже, че убиецът вероятно е с тъмна коса и говори английски с чуждестранен акцент, но дори и това е предположение.

Невил разполага с огромен екип детективи и всички ресурси, които е поискал. Трудно е да си представим какво повече би могъл да направи, или да посочим някакви грешки, които е допуснал. Убийството на Георги Марков започва да прилича на съвършеното убийство.