Малибу в пламъци

ЧАСТ ПЪРВА

ПАРАЛЕЛИ

1.

Осем години по-рано

Двама федерални агенти от различни правоохранителни органи – един от ФБР и един от АБН – координираха наблюдението на банка „Голдън Гейт“ във Вентура, Калифорния от един празен офис на третия етаж в сградата „Ърл Стенли Гарднър“ от другата страна на улицата. Сградата беше кръстена на автора на романите за Пери Мейсън, който беше написал класическите си мистерии в офис на същия етаж.

Агентите седяха на сгъваеми столове с лице към прозореца, от който се виждаха главната улица, банката и двата черни джипа, паркирани пред нея, така че гърбовете им бяха обърнати към вратата на офиса, когато вътре влезе маршал Андрю Уокър с бяла каубойска шапка „Стетсън Шаста“ на главата и с кутия понички „Криспи Крийм“ в ръка.

– Добро утро, господа! – поздрави той.

Мъжете бяха толкова изненадани от неочакваното му пристигане, че захвърлиха уоки-токитата, посегнаха към оръжията си и едва не паднаха от столовете, преди да осъзнаят, че единствената опасност, която ги грози, са високите калории и кариесът.

– Уокър, какво правиш тук, по дяволите? – попита специалният агент на ФБР Кент Дъброу, докато прибираше пистолета си в кобура. По оплешивяващата му глава вече бяха избили капчици пот. – Не си разпределен за тази операция.

– Бях наблизо и си помислих, че може би сте гладни – обясни Уокър. – Винаги огладнявам, когато водя наблюдение.

Той беше висок около метър и осемдесет, с тяло на лайнбекър и носеше свободно спортно палто върху ризата „Джей Си Пени Оксфорд“ и дънките „Ливайс 501“, за да скрие своя „Глок“ и значката си.

Вентура е малък град на южното калифорнийско крайбрежие и от десетилетия беше в бавен, постоянен упадък, откакто петролните кладенци бяха престанали да работят, а магистрала 101 бе откъснала плажа от центъра. Неумолимият прибой бе отнесъл голяма част от пясъчната ивица, като беше оставил няколко мокри купчини пясък да се държат с последни сили за дългата редица от камъни и чакъл, насипани покрай пешеходната алея в отчаян опит да я спасят от унищожение.

Бизнесът на главната улица беше толкова зле, че малкото заети витрини бяха предимно на магазини за употребявана техника на благотворителни организации – от „Гудуил“ до „Обединение за семейна хармония“. Единственото, с което центърът на Вентура можеше да се похвали, беше историческата мисия „Сан Буенавентура“ в северозападния край на главната улица и районният увеселителен парк покрай бързо ерозиращата брегова линия.

– Не си карал чак от Лос Анджелис до тук само за да ми развалиш диетата – каза Дъброу, вдигна радиостанцията си и отново насочи вниманието си към улицата.

Уокър вдига капака на кутията с „Криспи Крийм“, за да покаже на агента на АБН богатия асортимент от понички.

– Аз съм Андрю Уокър, федерален маршал.

– Клайд Престън, АБН – представи се агентът, надникна в кутията и подуши поничките като любопитен бигъл, на какъвто приличаше. Беше нисък, имаше големи уши и късо подстригана кафява коса. – Тази да не би да е с крем и шоколадова глазура?

– Вземи си която искаш. – Уокър вече беше изял две, докато караше насам от магазина за понички в Окснард.

– Не отговори на въпроса ми – подхвърли Дъброу към Уокър.

– Преследвам беглец.

– Вземи си номерче и си изчакай реда. Може и да го хванеш, но ще стане след години – каза Дъброу. – Диего Грийо е американският представител на картела „Вибора“ , същински кит. А ти гониш дребосъци.

– Това е съвместна операция на ФБР и АБН – добави Престън с пълна уста. – Наблюдаваме частна банка, която Грийо използва, за да изпере 1 милион долара белязани пари, които е получил при организирана от нас контрабанда на наркотици. Грийо и неговите главорези влязоха в банката точно преди да пристигнете. Ще го спипаме, а и ще провалим цялата операция на „Вибора“ в Америка. Благодаря за поничките, но какъвто и да е интересът ви към него, това няма значение.

– Можете да задържите Грийо – отвърна Уокър. – Аз искам банкера.

– Милтън Драйсдейл ли? Маршалската служба не се занимава с налагането на банковите регулации – додаде Дъброу. – Това е работа на Министерството на финансите и на Федералната търговска комисия. Да не би пък Драйсдейл да е забравил да плати няколко фиша за превишена скорост?

– Милтън Драйсдейл не е банкер и това всъщност не е банка – поясни Уокър. – Всички сте измамени.

Фалшивият нос и мустаците на Дани Коул го сърбяха, но това не помрачаваше откровено нечестната му усмивка. Никой не очаква честна усмивка от банкер мошеник, най-малкото Диего Грийо, наркобаронът от картела „Вибора“, който седеше от другата страна на бюрото му.

– Добре дошли в банка „Голдън Гейт“, господин Грийо – каза Дани. – За нас е чест, че имаме възможността да обслужваме вашите банкови нужди.

Грийо беше известен с огромния белег на лицето си, получен от удар с мачете, и с двата липсващи пръста, изгубени, докато се опитвал да се предпази от удара. Обезобразената му ръка лежеше върху сребристото титаниево куфарче в скута му. Зад него стояха двама мъже със слънчеви очила, които носеха еднакви италиански костюми, ушити така, че да скриват големите оръжия в кобурите под мишниците им. Имаше още трима членове на екипа на Дани, представящи се за банкери, които работеха усърдно на бюрата си и се преструваха, че не проявяват никакъв интерес към срещата. Това бяха Кърт Сабела, който беше организирал инсценировката, Адам Хоровиц, който се занимаваше с техниката, и накрая Тамико Харада, която привидно беше там само за наслада на очите и – не чак толкова очевидно – като силовия елемент на групата. Под бюрото ѝ бяха скрити два пистолета. Тамико беше научила как да ги използва от времето, прекарано в армията, преди да бъде уволнена дисциплинарно.

– Бих искал да вложа малко пари във фондовете за колеж на децата си – каза Грийо. – Наскоро открих тук сметки на всичките.

– Да, всичките сто – каза Дани. – Това са много деца.

Грийо сви рамене и хвърли поглед към гърдите на Тамико.

– Аз съм енергичен мъж с много съпруги.

– И всичките ви деца учат в чужбина – добави Дани.

– Те са много умни и любознателни. – Грийо стовари с трясък тежащия шест килограма куфар на бюрото и го отвори, за да покаже на Дани спретнатите купчинки от стодоларови банкноти вътре. – Бих искал да внеса по 10 000 долара във всяка от сметките им.

Депозитите бяха малко под законовия лимит, който би задължил една реномирана банка да подаде доклад до правителството. Въпреки това една реномирана банка би сметнала сто депозита на такава сума в сметки в полза на трети лица, пребиваващи в чужбина, за очевиден случай на пране на пари. Но тази банка не беше реномирана. Дори не беше банка, но Грийо не го знаеше.

– За подобни трансакции има стандартна такса за обслужване от десет процента – каза Дани и посегна към парите. Грийо рязко затръшна капака, като едва не смаза пръстите му.

– Нито цент повече, господин Драйсдейл – изръмжа Грийо. – Или ще убия вас и всичко живо, което е близо до вас. Служителите ви, жена ви, любовницата ви, децата ви, кучето ви, златната ви рибка, маята в хладилника ви. Бих убил и озеленяването ви, но сушата вече ме е изпреварила.

– Разбрано – кимна Дани. – Може би трябва да отделим малко време, за да преброим парите заедно. Много съм привързан към златната си рибка.

– Това е Дани Коул – каза Уокър и поднесе към другите двама айфона си. Мъжът на снимката имаше сини очи, очарователна усмивка и непринуден момчешки чар. Приличаше на стереотипния образ на здрав, приветлив професионален тенисист от местния клуб, който се разбира лесно с всички, особено с жените – омъжени и неомъжени. Както се оказа, точно на такъв се беше престорил, когато бяха направили снимката. – Това е Милтън Драйсдейл, вашият банкер.

– Ето това е Драйсдейл. – Дъброу вдигна айфона си, на който се виждаха снимки от камера за видеонаблюдение на мъж на средна възраст със зелени очи, гърбав нос и гъсти мустаци, който влиза и излиза от банката. – По нищо не прилича на Дани Коул.

Така беше. Не приличаше на Коул, но въпреки зелените контактни лещи пакостливият блясък в очите му не можеше да убегне на Уокър.

– Това е той – каза Уокър. – Дегизирал се е.

– Откъде знаеш?

– Защото прекарах три месеца да го проследя дотук – отвърна Уокър. – А Милтън Драйсдейл е името на банкера в един древен ситком, наречен „Бевърли Хилбилис“. Коул така ги разбира шегите.

Дъброу изсумтя насмешливо.

– Това ли е всичко, с което разполагаш?

– Мога да го докажа – настоя Уокър. – Можем да влезем там още сега, да го арестуваме и да свалим този изкуствен нос и мустаци от лицето му.

– Не, не можем – възрази Дъброу. – Това е частна банка. Вратата е заключена и трябва да ти отворят отвътре. На всичкото отгоре е на натоварена улица, пълна с пешеходци. Не можем да рискуваме да предизвикаме престрелка.

– Грийо е убил повече от десет души и е калифорнийският шеф на картела „Вибора“ – каза Престън. – Човешкият живот не означава нищо за него. Няма да предприемем нищо, докато той и кортежът му не се окажат на южния изход за магистрала 101. Ще го приклещим на естакадата, където няма да може да избяга или да нарани никого, ако реши да не се предаде без бой.

– Ами Коул? – запита Уокър. – Ще се измъкне с парите, докато преследваш Грийо.

– Драйсдейл и парите няма да избягат никъде – успокои го Дъброу. – Създал е тази частна банка, за да пере пари за уличните банди. Няма да спре да работи точно сега, когато е хванал идеалния клиент, с който да развие бизнеса си дори още повече. Тази афера е дългосрочна.

– Коул не се занимава с дългосрочни измами – каза Уокър. – Това е краят на играта. Извършил е дузина обири и безброй измами и винаги успява да се изплъзне, без да го хванат. Искам да сложа край на тази победна серия.

– Спокойно, Уокър – каза Престън и облиза малко шоколадова глазура от устните си. – Щом Грийо бъде заловен, веднага ще се насочим към банкера и ще приберем парите. Говорим за пет минути чакане, максимум. След това можете да се опитате да откъснете носа на Драйсдейл.

– Ще бъде твърде късно. – Уокър тръсна кутията с понички на масата и тръгна към вратата.

– Не виждам защо – подметна Дъброу. – Независимо дали Драйсдейл е твоят човек Коул, той не знае, че сме тук.

– Разбира се, че знае – отговори Уокър, като спря на прага. – Защо мислиш, че е решил да организира измамата си в банка, която се намира срещу офиса на Пери Мейсън? Показва ви среден пръст.

– Не предприемай нищо, докато не спипаме Грийо – добави Дъброу. – Или следващата ти работа ще бъде да продаваш понички.

В момента, в който Грийо и хората му се качиха в джиповете си и потеглиха, Дани и останалите трима членове на екипа му свалиха костюмите си, разкривайки еднаквите яркожълти велосипедни фланелки, които носеха под тях. Тениските бяха толкова ярки, че вероятно светеха в тъмното.

– Имаме не повече от пет минути, преди ФБР да влязат – обяви Дани, махна изкуствения си нос и мустаци и ги хвърли в кошчето за боклук.

– Настръхвам, като знам, че ФБР е точно пред вратата – подхвърли Тамико, докато тя и останалите вадеха еднакви чанти от бюрата си и се събираха около отворения куфар с пари пред Дани. Първото нещо, което напъха в чантата си, бяха двата ѝ пистолета.

– Именно това го прави вълнуващо. – Дани им подаде по няколко пачки с пари, които те пъхнаха в чантите си.

– Прави го самоубийствено – каза Адам. Беше нисък, пухкав и с къдрава коса. Не обичаше да краде от хората лично. Много повече предпочиташе да извършва престъпленията си в киберпространството, където можеше да се скрие зад клавиатурата. Като прибавим и федералните, които седяха отвън, Адам се страхуваше, че може да получи инфаркт.

Когато Дани приключи с раздаването на парите, на бюрото все още имаше купчина от около 100 000 долара. Това беше важна част от плана, която да гарантира, че Грийо няма да може да ги преследва. Доказателствата, от които федералните щяха да се нуждаят, за да го вкарат в затвора.

– Не обичам да оставям пари на масата – подхвърли Кърт. Беше на около 40 години и имаше загорялото лице и набитото телосложение на строителен работник, който цял живот се е трудил на открито.

– Приеми ги като бакшиш за ФБР за отличното обслужване – рече Дани.

Уокър седеше на шофьорското място на пикапа си „Форд F-150“, който беше паркиран на улица „Калифорния“, на няколко метра от кръстовището с главната улица. Банка „Голдън Гейт“ се намираше от другата страна на пресечката пред него, на левия ъгъл. Джиповете с Грийо и неговите бандити току-що бяха потеглили. Двигателят на пикапа работеше, а самият Уокър барабанеше тревожно с пръсти по волана.

Той слушаше по радиото как колите на ФБР и АБН се вклиняват в движението и се насочват така, че да блокират Грийо на естакадата към южния изход за магистрала 101. В момента, в който това се случи, Уокър влезе в банката. Знаеше, че Коул е там, и го вбесяваше, че единствените представители на органите на реда, които все още бяха на мястото на инцидента освен него, са Дъброу и Престън, а те просто седяха горе в офиса и ядяха поничките му.

Входната врата на банката се отвори. Трима мъже и една жена в еднакви жълти фланелки, чанти и каски излязоха бързо на състезателни велосипеди.

„Какво става тук, по дяволите!“

Мъжът и жената се откъснаха от групата и тръгнаха на север по главната улица. Другите двама мъже се отправиха директно към Уокър, като се насочиха към надлеза към плажа.

В един от тях разпозна Дани Коул.

„Най-малкото – помисли си Уокър – Коул няма да е трудно да бъде забелязан сред тълпата в това облекло. Сякаш носи неонов надпис.“

Направи рязък обратен завой с пищене на гуми, като едва избягна няколко странични удара от автомобилите, движещи се в двете посоки, и потегли на запад след двамата велосипедисти.

Другият колоездач се откъсна по „Е. Томпсън“, последната улица преди надлеза, по който улица „Калифорния“ преминаваше над магистрала 101, разделяща града от дългия плаж на Вентура. Уокър го игнорира и се запровира през трафика след Коул.

Улица „Калифорния“ се вливаше с Т-образно кръстовище в булевард „Харбър“ на площад, разпрострял се между паркинг и десететажен хотел.

Дани Коул пресече скоростно претъпкания площад и се насочи на север по крайбрежната алея, която беше обрамчена със стари блокове покрай брега на морето. Уокър не можеше да стигне до крайбрежната алея, без да прегази много хора, затова направи остър завой надясно към „Харбър“. Движеше се успоредно на Дани и крайбрежната алея, като крадешком поглеждаше през страничния прозорец от шофьорската страна. От време на време мяркаше за миг между паркингите и апартаментите измамника в яркожълтата му фланелка.

Уокър знаеше, че пред него се намира обширен увеселителен комплекс на окръг Вентура и малка гара на „Амтрак“. Там щеше да отреже пътя на Коул и да го спипа.

Двама колоездачи в жълти анцузи внезапно пресякоха пътя му. Уокър скочи на спирачките, за да избегне удара с велосипедистите. Гумите му се повлякоха, задницата започна да играе и колата спря с миризма на изгоряла гума и звън в ушите на Уокър. Но това не бяха мъжът и жената от банката. Това бяха двама души, които никога преди не беше виждал.

Тогава видя морето от жълти фланелки и стотиците велосипедисти, които бяха изпълнили панаирния паркинг пред него. Огромен транспарант и арка от разноцветни балони съобщаваха, че това е мястото на старта на „Велошествие от Вентура до Санта Барбара в подкрепа на борбата с мускулната дистрофия“.

По дяволите!

Дани се движеше бързо по крайбрежната алея, криволичейки между хората, които се шляеха, караха ролкови кънки и разхождаха кучетата си, а прибоят се разбиваше в камъните отляво и го пръскаше с мъгла от морски капки. Вдясно, зад жилищните комплекси, покрай които минаваше, зърна пикапа, който го беше последвал, когато излезе от банката.

Нямаше представа кой го преследва, дали някой от войниците на Грийо, или полицай, но не се притесняваше. Щеше да се отърве от преследвача си, когато стигне до панаирното градче и се изгуби сред стотиците други велосипедисти, облечени точно като него.

Едно куче изръмжа яростно, докато Дани минаваше покрай него, откъсна се от жената, която го разхождаше, и се втурна след велосипеда му. Дани погледна назад към злобния звяр и в този миг се блъсна в мъж, който се претърколи по скалистия насип и цопна в пенестия прибой. Дани се преметна през кормилото и се приземи тежко на тротоара.

Жената сграбчи каишката на кучето си точно в момента, в който челюстите на звяра се оказаха на сантиметри от земята до лицето на Дани. Той се изправи и видя мъжа, който беше паднал по очи във водата, а тялото му се блъскаше в скалите.

Дани погледна напред – панаирното градче и велосипедистите бяха само на петдесет метра от него. Все още можеше да се вмъкне в тълпата, преди да го настигне този, който го преследваше. Но какво щеше да стане с човека във водата? Колко време му оставаше?

Изруга наум, смъкна чантата от гърба си и забърза надолу по хлъзгавите камъни. Хвана изпадналия в безсъзнание мъж за ризата, измъкна го на крайбрежната алея, положи го по гръб и започна да му прави изкуствено дишане.

Уокър натисна рязко спирачките, слезе от камиона си и огледа морето от облечени в жълто велосипедисти.

Дани Коул беше някъде в тази тълпа. Но Уокър знаеше със съкрушителна сигурност, че докато докара подкрепления, за да затвори мястото, Дани и екипът му отдавна ще са изчезнали, ще са сменили фланелките си и ще са избягали по различни начини: с кола, пеша, с автобус, с влак, а може би дори с уиндсърф.

Да, това би било в стила на Коул. Просто отплава, като му показва пръст, докато се носи по водата.

Уокър чу зад себе си приближаването на сирени. Обърна глава по посока на звука и се оказа, че гледа на юг към крайбрежната алея. За свое учудване видя Дани Коул на колене, мокър, да прави изкуствено дишане на мъж на земята. Велосипедът също беше на земята, а наоколо се беше събрала тълпа. Сред зяпачите имаше жена, която се бореше да задържи лаещото си куче, което опъваше каишката си, опитвайки се да се добере до Коул.

Уокър побърза да се приближи точно когато мъжът на земята започна да кашля вода. Мъжът беше на около петдесет години, също мокър, а от раната на главата му се стичаше кръв. Но дишаше, това беше важното.

Коул се отдръпна от мъжа и посегна към чантата, но Уокър го изпревари. Вдигна я и надникна вътре. Беше натъпкана с пари. Уокър разтвори сакото си, за да покаже значката и пистолета, закачен на колана му.

– Андрю Уокър, федерален маршал. Арестуван си, Коул.

– За какво?

– Нямам представа, но ако не успея да се сетя за нещо, съм сигурен, че федералните и АБН ще го направят. Тази чанта е пълна с маркирани пари.

Коул погледна към панаирното градче и въздъхна примирено. Уокър проследи погледа му и видя пристигащата линейка на „Бърза помощ“ и пожарна кола. Някой сигурно се беше обадил на 911. Но Уокър знаеше, че Коул не мисли за това. Екипът му се беше измъкнал. Поне измамата им не беше пълна катастрофа.

– Легни по очи, с ръце зад гърба ти! – заповяда Уокър.

Коул направи каквото му беше казано. Докато Уокър му поставяше белезници, кучето вдигна крак, погледна измамника в очите и се изпика върху велосипеда му.

– Чудно! – възкликна Коул. – Просто чудно!

Уокър го хвана за ръцете и го издърпа на крака.

– Можеше да бъде и по-зле. Можеше да се изпикае върху теб. – каза той и го поведе към пикапа си, докато парамедикът се втурна да помогне на мъжа на земята.

2.

Седем месеца по-късно Дани Коул отново беше във Вентура, облечен в костюм на Том Форд, и седеше във Върховния съд, слушайки как адвокатката му Карън Тенант представя заключителната си реч пред каменните лица на съдебните заседатели.

Карън беше малко над трийсетте, овладяна и изискано облечена във вталено черно сако на „Баленсиага“, прилепнало върху бяла смокинг риза от поплин на „Долче и Габана“ и черни панталони с тесни крачоли. Излъчваше интелигентност, успех и брутална атлетичност, която подсказваше, че за да поддържа форма, предпочита ръкопашен бой, може би Крав Мага , пред джогинг или каране на велотренажор.

– Дани Коул измами много лош човек за много пари и подготви почвата за ареста му. Получи се перфектно – казваше тя. – Господин Коул можеше да избяга и да стане богат, но не го направи. Вместо това спря, за да спаси живота на един човек. Ето така беше заловен и затова днес е тук. Това ви казва много за характера на господин Коул. Казано накратко, той е достоен човек.

Последната реплика тя изрече с абсолютна искреност, което според Дани доказваше или че я беше измамил успешно, или че тя си е измамник по природа. Нямаше съмнение, че Карън има своите етични пропуски. Беше се запознал с нея, когато и двамата бяха студенти в Станфордския юридическия университет, където Дани беше влязъл с фалшива диплома и плащаше астрономическата си такса за обучение, като крадеше и продаваше въпросите за тестовете. Карън беше сред най-добрите му клиенти. Но измамите ѝ в юридическия факултет не подронваха вярата му днес в нейните професионални способности. Беше сигурен, че и без неговата незаконна помощ тя щеше да завърши с отличен успех, макар и може би не с пълно отличие, и щеше да стане успешен адвокат по наказателни дела изцяло благодарение на собствените си заслуги.

Карън го погледна изпитателно, сякаш преценяваше моралните му качества в реално време. Намери ги за задоволителни, след което върна вниманието си към съдебните заседатели, за да продължи заключителната си реч.

– Извършил ли е обвиняемият престъпление? Технически да, извършил е. Измамил е някого. Кого е изиграл? Диего Грийо, жесток, садистичен наркобарон, който е нареждал изтезания и убийства на своите съперници и е отговорен за смъртта на безброй хора, които са приемали неговия хероин с фентанил – продължи тя. – Наистина ли ви интересува дали е бил измамен от Дани Коул... или от някой друг? Разбира се, че не. Майната му! Защото законът съществува, за да защитава не хора като Грийо. Законът защитава вас, мен и обществото от хора като него. Всъщност благодарение на действията на господин Коул един известен наркобарон, срещу когото правоприлагащите органи от години се опитват безуспешно да повдигнат обвинение, сега е във федерален затвор до живот... и цялата му престъпна организация се е разпаднала. Щатът трябва да е благодарен на господин Коул. Трябваше да му кажат, че това, което е направил, е глупаво, неправилно и незаконно, но за да покажат благодарността си за доброто, което е произлязло от действията му, трябваше да му закачат медал на гърдите и да го пуснат с предупреждение: „Не прави повече такива глупости или следващия път ще влезеш в затвора“.

Карън погледна с пренебрежение към прокурора Норман Рифкин, който седеше на стола си с леко развеселено изражение на лицето, което подсказваше, че не приема аргументите ѝ сериозно, а и съдебните заседатели не би трябвало да ги вземат предвид. Държеше се като директор на начално училище, който постоянно се бори да контролира непокорните ученици. „А ермолката , която носи – помисли си Дани – е приятно допълнение.“ С нея изглеждаше благочестив и честен. Може би и Дани трябваше да носи такава. Или кръстче на шията си.

– Но не, беше ги срам – продължи Карън, – че е свършил тяхната работа... че ги е накарал да изглеждат като глупаци. Така че вместо това го арестуваха и изкара седем месеца в затвора, докато чакаше съдебен процес по обвинение в... какво?! Опит с измама да отнеме кървавите пари на един ужасен човек? Хайде! Какво престъпление е това? Как вреди на обществото, на вас и на мен? Не вреди. Дани Коул вече е достатъчно наказан за това, което е направил. Повече от достатъчно. Честно казано, никога не е трябвало да бъде преследван.

Карън се обърна наполовина към Дани, така че съдебните заседатели все още да виждат лицето ѝ, а погледът ѝ, изпълнен с възхищение, бе обагрен със следа от тъга – изражение, което казваше: той е добър човек, който е бил ужасно ощетен. В отговор Дани се опита да изглежда скромен, смирен и самият той малко натъжен.

Карън отново се обърна изцяло към съдебните заседатели. Не изглеждаха обладани от морално възмущение от несправедливото отношение към него. Изглеждаха по-скоро като страдащи от запек. Това никога не беше добър знак.

– Би било несправедливо и неморално да го наказваме повече – добави тя. – Знаете го в сърцата си. Съвестта ви говори същото. Вслушайте се в нея. Поправете тази грешка. Признайте го за невинен, за да може още днес да излезе през вратата и да започне тежката работа по доизграждането на присъщото му достойнство, за да стане по-добър човек. Благодаря ви!

Карън се върна на масата на защитата и седна до Дани. Бузестият съдия отдели малко време, за да си вземе някои бележки или да довърши кръстословицата, която тайно попълваше. Дани рядко пропускаше нещо потайно, тъй като работеше на същата дължина на вълната.

Той прошепна в ухото на Карън:

– Изглеждаш доволна от себе си.

– Беше страхотна заключителна реч.

– С изключение на финала – вметна Дани. – Защо да не съм добър човек?

– Ти си мошеник.

– Съдебните заседатели все още не са се произнесли по този въпрос.

– Да, така е – съгласи се Карън. – Но все още не са решили колко силно да те накажат за това.

Съдията вдигна поглед и попита прокурора дали иска да използва за опровержение част от оставащото му за заключителната реч време.

Рифкин се изправи.

– Със сигурност, ваша чест.

– В такъв случай, моля – кимна съдията, от което двойната му брадичка се разклати.

Прокурорът се изправи, поклати глава и се усмихна, докато се приближаваше към съдебните заседатели.

– Изисква се наглост, за да представиш Дани Коул като герой. Но го разбирам. Защитата не може да отрече престъпленията, които Коул е извършил, затова ги превръща в смехотворен опит да преиначи истината.

„С други думи – помисли си Дани, – това е измама, и то доста дръзка.“ Какъв по-добър начин да защитиш един измамник?

– Истината е следната. Коул е професионален измамник и крадец. Не се е насочил към богати наркобарони като Диего Грийо, защото мрази това, което вършат. Прави го, защото иска парите им, без значение колко кръв има върху тях. Прави го, защото знае, че измамниците, алчни по природа, са най-лесната плячка от всички... и че след като ги е ограбил, те няма да кажат на никого, особено на полицията. Коул е знаел, че го наблюдаваме, и ловко е подготвил Грийо за залавяне и преследване, за да му попречи да потърси възмездие.

Рифкин беше напълно прав и Дани наистина се гордееше с тази схема. Тя беше една от най-добрите му.

– Измамата е била блестящо организирана, ако не се беше намесила съдбата в лицето на Франк Хардисън. Да, Коул е спасил живота на господин Хардисън, но не от алтруистична загриженост за ближния си – продължи Рифкин. – Направил го е по чисто егоистични причини. Знаел е, че ако господин Хардисън умре, този път полицията със сигурност ще го потърси, и то не просто за някаква измама, а за непредумишлено убийство.

Затова ли го беше направил? Дани не смяташе така. Именно гледката на мъжа с лице надолу във водата, блъскан от прибоя в скалите, инстинктивно го беше накарала да се спусне долу, за да му помогне. Може би щеше да направи същото, ако вместо него беше кучето. Никой освен Диего Грийо и бандата му не заслужаваше да пострада от действията на Дани.

Рифкин го погледна, изсмя се и поклати глава с отвращение.

– Безмилостната алчност и скъперничество на Коул изложиха на опасност живота на господин Хардисън и той го е знаел. Вие също го знаете. Това доказва, че престъпленията на Коул, а те са точно такива, не са изолирани случаи. Те могат да наранят и нанасят вреда на други хора!

Рифкин се обърна с лице към съдебните заседатели и докато говореше, установи пряк контакт с очите на всеки от тях. Погледът му беше твърд и властен.

– Не се оставяйте да бъдете подлъгани от поредната измама на Дани Коул. Не бъдете наивни. Той трябва да бъде наказан за престъпленията си с цялата строгост на закона. Това е единственият начин да се промени. В противен случай ще излезе през вратата, като ви се смее, а след това ще се срещне в Мексико със съучастниците си, за да отпива от мохитото си на борда на яхтата си, докато брои своя дял от наркопарите на Диего Грийо. Това не е справедливост. Това е погазване на благоприличието, морала и закона, както и лична обида за всеки един от вас.

Рифкин се върна на мястото си и съдията започна да дава указания на съдебните заседатели как да проведат обсъждането.

– Нямам яхта – прошепна Дани на Карън. – Получавам пристъпи на морска болест дори когато плувам по гръб в басейн.

Тя прошепна в отговор:

– Рифкин ти изпраща съобщение. Казва ти, че все още не е късно да издадеш съучастниците си, да върнеш парите и да сключиш споразумение с обвинението. Сигурно наистина се притеснява, че ще загуби. Казах ти, че заключителната ми реч беше страхотна.

– Не, сигурен е, че е спечелил – поклати глава Дани. – Добър съм в разчитането на хората. Това е ключът към успеха ми.

– И затова сега седиш тук.

Дани пренебрегна евтината нападка.

– Мѝсли за шансовете си за повишение, които ще бъдат много по-големи, ако успее да върне парите, отколкото ако ми спечели дълъг затвор. Търси ситуация, от която да спечелят всички.

– Ако мислиш така – предложи Карън, – тогава приеми споразумението.

– Това ли искаше да кажеш в заключителната си реч, когато намекна, че трябва да изляза след седемте месеца в ареста? Че съм готов да приема предложението му, ако го подслади?

Карън сви рамене и започна да чертае квадратчета в квадратчетата на бележника си с карирани листове.

– Може да съм отворила вратата и той да е влязъл през нея. Това се нарича добра адвокатска работа.

– Няма да предам приятелите си, за да спася себе си.

– Честта сред крадците е такова клише – въздъхна Карън. – Защо ли си правя труда?

– Ти си тази, която каза, че по природа съм порядъчен.

Съдията приключи с инструкциите си към съдебните заседатели и ги изпрати да започнат обсъждането си след обедната почивка. На Дани беше позволено да обядва в охранявана конферентна зала с адвоката си, вместо да бъде изпратен обратно в затвора.

В конферентната зала двамата с Карън седнаха на метална маса, където в прозрачни пластмасови контейнери ги очакваха два студени сандвича с шунка, две кутии кока-кола и две малки пакетчета царевичен чипс. Прозорците бяха зарешетени, в случай че той намисли да направи скок към свободата пет етажа по-долу.

Дани разкъса пакета с чипса. Сандвичите му изглеждаха така, сякаш бяха престояли в автомат дни, седмици или дори години. Това му напомни, че и той е изправен пред същата съдба, но без термосвиваемата опаковка. Надяваше се, че ще излезе от затвора в по-добър вид от сандвичите.

– Искам да започнеш да работиш за приемането ми в щатската програма за доброволно гасене на пожари от осъдени – подхвърли на Карън.

Тя отвори едната кола и отпи глътка.

– Не бъди такъв песимист. Съдебните заседатели все още не са започнали обсъжданията си. Дори още не са изяли обяда си, който със сигурност е много по-добър от нашия.

– Винаги имам резервен план – рече Дани. – Не съм извършил насилие и съм в добро физическо състояние. Това ме прави идеален кандидат за програмата.

Карън се намръщи в знак на несъгласие.

– Пожарникарската работа на осъдените е робски труд, съвременна версия на окованите с обща верига затворници, само че по-лоша, защото, вместо да копаеш ровове или да полагаш релси, рискуваш живота си за нищо. Трябва да си луд, за да го правиш.

– В калифорнийските затвори броят на убийствата е два пъти по-висок от този във всички останали в САЩ и три пъти по-висок от този сред гражданите – додаде Дани между хапките чипс. – Шансовете да ме убият стават още по-големи, ако в моя затвор има Пепелянки, хора на „Вибора“ и разберат какво съм причинил на Грийо.

– Стенограмата е засекретена. Прокурорите ме увериха, че самоличността ти е защитена.

Дани отхвърли този довод.

– Добре, да кажем, че вярвам в това. Дори и да не ме убият, има голяма вероятност да бъда многократно пребиван и изнасилван в килията си само заради това, че съм очарователен.

– Очарователен си – съгласи се тя. – Това е вярно.

– Мога да рискувам в затвора или доброволно да излежа присъдата си в лагер с ниска степен на сигурност в гората, където ще спя на сигурно място в двуетажна къща, ще прекарвам повечето време на открито и единствената опасност, с която ще се сблъсквам, ще бъде пожар от време на време. Би било лудост да не го направя.

Карън допи колата си, тръсна кутийката на масата със сила, сякаш беше съдийско чукче, и го погледна строго.

– Ето какво пропускаш. Светът се намира под натиска на парникови газове и ако не си забелязал, Калифорния е в епична, катастрофална суша, която само ще се влошава. Това няма да са малки огньове, Дани. Това ще бъдат апокалиптични пожари, които ще унищожат цели общности. Божия гняв, ето с какво ще се сблъскаш.

Дани сви рамене.

– И все пак ще е по-безопасно от затвора. Дори храната ще бъде по-добра.

– Това е така, защото Министерството на правосъдието знае, че всяко хранене може да ти е последното.

Дани я дари с най-добрата си усмивка, онази, която караше очите му да заблестят и отслабваше съпротивителните сили на мишените му.

– Лагерите са по-либерални и по отношение на съпружеските посещения.

Карън повдигна перфектно оскубаните си вежди.

– Наистина ли? Кого очакваш да видиш?

– Можеш да ме посетиш – предложи Дани. – Представи си го като уикенд в провинцията.

– Не обичам борови иглички в леглото си и не правя секс с осъдени. Единствените жени, които го правят, са луди с лоши прически – рече Карън. – Това би убило кариерата ми на адвокат по наказателни дела.

– Много пъти си спала с мен.

– Преди да те арестуват. Това е съвсем различно. Но може да ти излезе късметът, след като съдебните заседатели те оправдаят.

– Вече съм невероятен късметлия.

– Вярвай в мен – увери го Карън. – Аз съм отличен адвокат.

Охранителят почука на вратата, но не изчака да го поканят да влезе.

– Съдебните заседателите се върнаха – обяви той.

– Толкова скоро? – учуди се Карън. – Едва ли са имали време да изядат безплатния си обяд.

– Сигурно са им сервирали същите сандвичи. – Дани кимна към храната на масата, докато ставаше и слагаше ръце зад гърба си, за да може охранителят да му надене белезниците. – А от другата страна на улицата продават бургери. Оттук мога да ги помириша.

– Бързата присъда може да е добра новина.

Това беше малко вероятно и двамата го знаеха. Охранителят сложи белезници на Дани, хвана го здраво за предмишницата и го поведе към вратата. Дани хвърли поглед през рамо към Карън, която ги последва.

– Щатските затвори в Джеймстаун и Сузанвил осигуряват повечето от затворниците, които се включват в програмата за осъдени пожарникари – подхвърли той. – Постарай се да ме изпратят в един от двата.

– Ще се постарая – обеща Карън.

И го направи.

3.

В наши дни.

Сряда сутрин

Магистрала 710, завършена през 1964 г., започва от пристанището на Лонг Бийч и свършва внезапно на 42 километра на север, на булевард „Вали“ в Алхамбра, на осем километра от мястото, където е трябвало да се съедини с южната крайна точка на магистрала 210 в Южна Пасадена. Изграждането на последната къса свързваща отсечка било отложено заради правни спорове, но държавата продължила да купува стотиците къщи, които трябвало да разруши, за да построи новия път, като междувременно решила да ги отдаде под наем. Повече от петдесет години по-късно, когато проектът за магистралата все още тънеше в съдебни дела, щатът най-накрая изгуби надежда и в ролята си на наемодател продаде къщите.

Детективът от окръжното шерифско управление на Лос Анджелис Уолтър Шарп беше купил една от тях – разкривена и рушаща се постройка, която десетилетия наред беше наемал от държавата. Беше излязъл от дома си в 6:30 сутринта в тази декемврийска утрин. Спря до кафето на Ранди, за да вземе няколко понички и две кафета за из път, след което потегли на юг към паркинга на един магазин за хранителни стоки на ъгъла на булевард „Вали“ и авеню „Хайбъри“, на половин пряка от мястото, където свършваше път 710.

Докато Шарп чакаше да пристигне тайният му информатор, слушаше новинарското радио KNX, от което научи, че федералният план за свързването на двете магистрали с тунел на стойност 6 милиарда долара е спрян от нови правни предизвикателства. Шарп си помисли, че няма да му се налага да се притеснява за какъвто и да е строеж, който да разтърсва къщата му, поне още петдесет години – проблем, за който щяха да се тревожат децата му, тъй като той отдавна щеше да е мъртъв.

В 7:15 ч. мъж с червен джип „Чероки“ се приближи до черния му джип „Шевролет Тахо“ и паркира откъм шофьорската страна. Двамата свалиха едновременно стъклата си. Другият мъж, Сид Мърсър, диспечер от пожарната служба на окръг Лос Анджелис, все още носеше униформата си. Беше на път към дома си след нощна смяна. Сид беше на около петдесет години, също като Шарп, но беше с петнайсет килограма по-тежък от него, ако ли не и повече. Някой ден щеше да му е нужен пожарникарски хидравличен крик само за да влезе и излезе от колата си.

– Добро утро – поздрави Сид.

– Изглеждаш уморен. Натоварена нощ ли имаше?

– Не повече от обикновено. Родил съм се уморен.

Шарп му вярваше. Хората често казваха същото и за него, защото така и не се беше отървал от бебешката пухкавина на лицето си, която беше очарователна, когато беше дете, но с възрастта се превърна в начупени, увиснали гънки на кожата, заради които изглеждаше вечно уморен. Някои хора тълкуваха стандартното му изражение като цинизъм, неодобрение или обща незаинтересуваност – погрешна преценка за него и неговата бдителност, която често работеше в негова полза. Лекото естествено прегърбване на раменете му само подсилваше ефекта и Шарп не се колебаеше да се възползва и от това. Харесваше му да бъде подценяван.

Сид му подаде папка с документи в замяна на пакет понички и чаша кафе.

– Тази сутрин нямаха кленови понички – каза Шарп. – Вместо това ти взех панирани ябълкови резени.

– Няма проблем. Лекарят каза, че имам нужда от повече плодове в диетата си.

– Може би трябва да се изключи панировката и да се избере само плодът.

– Що за диета е това? – Сид отхапа голям залък и кимна одобрително. – Такава диета ще бъде противоестествена и нехуманна.

Шарп вдигна папката.

– Тук има ли нещо за мен?

– Не – изломоти Сид както дъвчеше. Винаги казваше така.

Това означаваше, че ще открие поне два, а може би и повече пожара, които някой невеж капитан от пожарната е пропуснал и е класифицирал като произшествия или природни бедствия.

– Ще видим. Само да не заспиш зад волана!

Сид вдигна чашата си с кафе.

– Ами това за какво е? Ще се видим утре.

Двамата тръгнаха по различни пътища. Сид – към дома си в Уест Ковина, а Шарп – към офиса си само на няколко пресечки оттам, в отдел „Палежи и експлозиви“ на шерифското управление на окръг Лос Анджелис.

Докато Шарп носеше досието, ябълковата поничка и кафето си по коридора към кабинета си, той се размина с Ърл Детмър, колегата си от нощната смяна, който си тръгваше. Как Детмър успяваше да работи цял ден, без да измачка колосаната си бойна зелена униформа, беше загадка, която Шарп така и не бе успял да разгадае. Тази, която носеше той, винаги беше измачкана, дори след като беше почистена и изгладена.

– Как мина нощта, Ърл?

– Беше изпълнена със събития. Горд баща в Стивънсън Ранч изстрелял фойерверки на вечеринка за обявяване на пола на бъдещото бебе, което предизвикало неконтролируем пожар в храсти. Вече се е разпрострял на стотина хектара и е практически неовладян.

– Видях това по новините снощи, преди да си легна – каза Шарп. – Поне се случи няколко дни преди да са ни връхлетели очакваните Санта Ана.

Санта Ана са горещи, сухи западни ветрове, които се спускат от Скалистите планини над Южна Калифорния със скорост над 80 километра в час, повишават температурите и изсмукват цялата влага във въздуха безмилостно в продължение на дни, създавайки кошмарни условия за пожари.

– Мислиш ли, че дотогава пожарът ще бъде овладян? – полюбопитства Детмър.

– По природа съм оптимист – отвърна Шарп.

– Точно с това си известен – пошегува се Детмър. – И с веселия си нрав. Изписан е на лицето ти.

– Арестувахте ли мъжа, който е запалил фойерверките?

– Да, за престъпна глупост. Като стана дума за това, три часа по-късно една жена в Западен Холивуд съобщи, че колата ѝ е открадната. Оказа се, че рано вечерта е била намерена запалена на празен паркинг в Кълвър Сити. Представяш ли си?

Не му се налагаше. Случваше се през цялото време.

– Имаше ли просрочени плащания?

Това беше сигурно предположение. Горящият откраднат автомобил най-често принадлежеше на собственици, които са закъсали с плащанията и се надяват да се измъкнат от смазващия дълг. Проблемът с този план беше, че крадците на коли не ги палеха, а ги разглобяваха за части. А хората, които крадяха коли, за да извършат престъпления, ги изхвърляха, но рядко ги изгаряха, защото това би привлякло твърде много внимание.

– О, да! – кимна Детмър. – Разбрах го в момента, в който видях името на дилъра на ръба на регистрационния номер.

„Кемптън Форд“. Или „Кемптън Тойота“. Или „Кемптън Шевролет“.

Орвил Кемптън беше известен с това, че отпускаше дългосрочни заеми за автомобили с висока лихва, които натоварваха хората с автомобили, чието изплащане излизаше повече, отколкото струваха, понякога дори два пъти повече. Притежаваше множество автокъщи в цяла Южна Калифорния.

– Кемптън трябва да влезе в затвора – каза Шарп, – а не бедната жена, която е взела този заем.

– Никой не ѝ е опрял пистолет в главата, за да го подпише.

– Ти си самата доброта, Ърл. Има ли нещо останало за мен? – Шарп се обърна към отворените случаи от предишната вечер, които се нуждаеха от допълнително проследяване.

– Не, масата е разтребена и измих всички чинии.

– Благодаря – каза Шарп. Детмър беше добър и надежден детектив и Шарп го уважаваше. Но Шарп беше по-добър.

Той продължи към кабинета си – място, ценено от детективите, тъй като предлагаше както уединение, така и слънчева светлина от прозореца с изглед към паркинга. Имаше и прозорец към помещението на отряда, което теоретично позволяваше част от слънчевата светлина да бъде споделена с бедните мързеливци в преградките им. Но през кабинета на Шарп не минаваше никаква светлина, защото беше натъпкан с... неща.

Проправи си път по криволичеща пътека по линолеума, грижливо проправена между купчините документи, папки и наръчници, мина покрай закачалка за дрехи, която се клатеше несигурно от тежестта на множество сака, палта и шапки, за да стигне до металното си бюро, където единственото място, което не беше покрито с книги, бележници или офис оборудване, беше един покрит с рисунки бележник. Слоевете от драсканици бяха толкова дебели, че белият бележник, изписан с мастило, изглеждаше почти черен.

Шарп седна на покрития си с изолирбанд стол, който заскърца и застена под скромното му тегло, а после разгъна салфетката си като покривка на масата, приглади я и постави върху нея поничката и чашата си с кафе.

Тъкмо се подготвяше да закуси и да прочете досието, което му беше дал информаторът – ритуал, който спазваше всяка сутрин – когато на отворената му врата се почука.

Андрю Уокър стоеше на вратата на Шарп, издокаран с каубойска шапка, спортно сако, риза с яка, дънки и чифт нови ботуши. Имаше пистолет и наскоро изработена заместник-шерифска значка, закачена на колана му, но това не беше първата значка, която носеше, и далеч не беше първият му ден като полицай. При все това се чувстваше така, сякаш отново е новобранец въпреки целия си опит, и това не му харесваше.

– Вие ли сте Шарп? – попита Уокър, като произнесе името на детектива като „Шарп-ей“, сякаш над „е“-то в края имаше ударение .

Шарп го погледна с нескрито неодобрение, а може би това беше просто постоянното изражение на отпуснатото му, грапаво лице.

– Кой ти го каза? – Начинът, по който Шарп говореше, сякаш имаше нещо в устата, накара Уокър да се зачуди дали под бузите му не е натъпкана храна или тютюн за дъвчене. Но Уокър не забелязваше никъде кутийка с тютюн или плювалник, а поничката изглеждаше недокосната.

– Името на вратата – отвърна Уокър, като почука табелката, за да подчертае думите си.

– Искам да кажа – Шарп направи пауза, сякаш се готвеше да изплюе всичко, което държеше в устата си, – кой ти каза да го произнасяш по този начин?

– Дежурният. Каза, че това е френското произношение. Аз съм Андрю Уокър, новият заместник-шериф.

– Рано си дошъл. – Шарп остави папката, която се канеше да прочете, и взе друга от купчината на бюрото си. – Приличам ли ти на французин?

– Може да сте брат близнак на Филип Ноаре. – Уокър влезе, мина предпазливо покрай поклащащата се закачалка за дрехи и седна на единия от двата стола за гости. Столът се олюля несигурно под него. Единият крак беше по-къс от другите.

Шарп отвори папката и сведе поглед към страниците.

– Кой е Филип Ноаре?

– Френски актьор.

Шарп вдигна очи, но не и глава, поради което придоби дълбоко, плачевно тъжен вид.

– Не приличаш на човек, който гледа френски филми.

– Жена ми ги гледа. А пък мен ме приспиват. Как може да сте французин и да не знаете кой е Филип Ноаре?

– Не съм французин.

– И защо произнасяш името си Шарп-ей?

Сега Шарп също вдигна глава.

– Не знам.

Уокър го погледна, изучавайки го отново, и разбра. Шар Пей. Като кучето с многото гънки по лицето. Детективът си беше заслужил този прякор. Дежурният му беше скроил номер. Въпреки това Уокър се усмихна.

– Сега видях защо.

– Какво видя?

– Нищо – отвърна Уокър, тъй като не искаше да обиди новия си партньор, а формално и командира си още през първите пет минути на работа.

Шарп загърби този въпрос.

– Ти си бивш федерален маршал. От това, което прочетох в досието ти, добре си се справял с работата си. Защо реши да се откажеш, за да станеш следовател по палежите?

Не го беше решил целенасочено. Но след единайсет години препускане из цяла Калифорния в преследване на бегълци и стрелба по тях тялото на Уокър вече се износваше, както и бракът му. Имаше раздробено коляно, сачми от пушка в гърба и жена, която беше бременна в осмия месец. Беше време да намали темпото. Или поне така му бяха казали.

– Преследването на лошите нашир и длъж натоварва тялото. Искам работа, в която да използвам предимно главата си.

– Умен ли си?

– Може би все още са ми останали една-две мозъчни клетки – отвърна Уокър.

Шарп отпи глътка от кафето си и сякаш съжали за това, като постави чашата настрани от себе си, почти извън обсега си, сякаш го беше обидила. Уокър реши, че в устата му няма нищо. Просто бузите му бяха увиснали. Зачуди се дали няма упражнения за бузи, които да прави, за да не се случи същото с неговото собствено лице.

– Какво знаеш за палежите? – запита Шарп.

– Веднъж запалих корвета на един беглец, за да го измъкна от къщата му, но освен това – нищо особено.

– Как го направи?

– Много просто. Счупих шофьорското стъкло, пуснах на предната седалка една цепеница за камина „Дюрафлейм“, разпръснах течност за запалки по целия салон, драснах една клечка и готово! – Уокър използва ръцете си, за да илюстрира големите пламъци. Палежът на колата беше един от най-гордите му моменти, макар че едва не беше подпалил шапката и веждите си.

– Как успя да не си изгубиш значката заради палежа?

– Човекът излезе да стреля, но не оцеля и нямаше как да подаде жалба.

Беше прострелял човека, избягал от затвора убиец, три пъти в гърдите. Умря, преди да падне на земята.

– Извадил си късмет – подметна Шарп.

– Не знам нищо за огъня, но знам много за мошениците, как мислят, как бягат и къде се крият. Това е моето предимство.

– Преследването на бегълци е нещо съвсем различно от това да разбереш дали даден пожар е умишлен палеж, да докажеш кой го е причинил и да извършиш арест.

– Мога да се науча.

– Работата е предимно седене и мислене. Рядко палим коли или стреляме по хора. Няма ли да ти доскучае?

– Надявам се, че не. Женен съм и чакам дете – отговори Уокър. – Време е да се успокоя и да бъда в помощ на семейството си. – Карли му беше поставила ултиматум: да прекарва повече време вкъщи или да си търси нов дом. Не искаше да отглежда сама дете, а беше сигурна, че точно това ще се случи, ако той почти не се вясва вкъщи в най-добрия случай или в най-лошия – го убият някъде.

– Да бъдеш в помощ на семейството си? – повтори Шарп. – Да не би да ходиш на терапия?

– Съпругата ми е психотерапевт.

– Това трябва да е удобно – промърмори Шарп. – А защо носиш каубойска шапка? Да не си от Тексас?

– От Бърбанк съм. Видях едно ченге да носи такава по телевизията и ми хареса как изглежда – обясни Уокър. – Освен това плаши бегълците. Кара ги да си мислят, че съм луд по оръжията.

– А ти луд ли си?

Честно казано, не беше сигурен.

– Може би малко.

Шарп погледна в досието за справка.

– Застрелял си седемнайсет души.

– Това много ли е?

– Никога не съм стрелял по никого за повече от двайсет години в отдела.

На Уокър му беше трудно да повярва в това.

– Дори само малко?

– Възможно ли е да простреляш някого само малко?

– Работя по въпроса – отговори Уокър.

Шарп го изгледа продължително, после се изправи и тръгна към вратата.

– Дай ми секунда. И не ми изяждай поничката!

Уокър поседя за момент, сигурен, че Шарп отива при лейтенанта, за да разбере дали има начин да го пренасочи към някой друг, или да го изхвърли изцяло от отдела за разследване на палежи.

Стана и започна да оглежда купчините боклуци. Вниманието му беше привлечено от вещи, разположени върху купчина папки. Няколко часовника, цигара, залепена в кибритена кутийка, и няколко отворени крушки, пълни с някакъв прах. Имаше и часовник от печка, свързан с деветволтова батерия и залепен с изолирбанд за чифт пътни сигнални ракети. Последният предмет привлече вниманието му.

Това... бомба ли беше?

Уокър го взе, за да го проучи по-отблизо.

– Остави го на мястото му, преди да си взривил сградата – каза Шарп, докато влизаше в стаята с небрежна походка.

Уокър внимателно постави бомбата обратно на върха на нестабилната кула от папки.

– Нима държите експлозиви в офиса си?

– Със сигурност няма да ги занеса вкъщи. – Шарп мина покрай него до бюрото си и отново седна. – В отдела по палежите не носим цивилни дрехи. Ела утре в зелена бойна униформа.

Това беше стандартната униформа за служителите на шерифската служба на Лос Анджелис, занимаващи се със специални оръжия и тактически операции. Уокър не беше носил униформа от години и не гореше от нетърпение да я облече. Но кимна.

– При лейтенанта ли бяхте?

– Отидох в друг офис и му се обадих. Поговорихме си.

– Значи не можахте да се отървете от мен?

– Не – кратко каза Шарп.

Уокър не се обиди, по-скоро изпитваше съчувствие към него.

– Аз също не обичам да работя с партньор. Това ще бъде адаптация и за двама ни. Вие ще ме разкажете за палежите, а аз ще ви науча как да ловите хора.

Шарп откъсна парче от поничката си и го сложи в устата си.

– Току-що лейтенантът ми каза точно това. Но вече знам какво ще направя.

– Противно на общоприетото схващане, Шарпей, можеш да научиш старо куче на нови трикове.

Уокър се усмихна. Шарп не се усмихна.

Телефонът на бюрото иззвъня. Шарп вдигна слушалката, отговори утвърдително на няколко въпроса и записа адреса върху папката, която се канеше да прочете, преди да влезе Уокър. Приключи разговора, като каза, че веднага тръгва.

Уокър се обади:

– Искахте да кажете, че веднага тръгваме.

– Не, нямах това предвид.

– Тук съм и ми плащат за това, че днес ще работя – настоя Уокър. – Защо да не си заслужа заплатата?

– Добре. – Шарп му подхвърли връзка ключове. – Ти караш, мой човек.

Шарп грабна папката, пъхна я в раницата, която държеше под бюрото си, взе поничката си със салфетката и двамата излязоха от офиса.