ПРОЛОГ

„Чан Джън“

Подводница тип 094 от клас „Дзин“

38°48′95″ N, 174°48′32″ W

Тихи океан

1767 морски мили северозападно от Хаваите

Преди четири дни капитан Лиу Джън от Народноосвободителните военноморски сили беше дал на екипажа си заповед да променят курса. Китайската подводница от клас „Дзин“ за последен път беше изплувала на повърхността северно от Япония в Охотско море и беше получила криптирано съобщение с висок приоритет от командващия Северния морски флот. Съобщението идваше от председателя на Централната военна комисия и беше препратено чрез отдела на Обединения щаб на НОАК . През всичките си години на море никога не беше чел съобщение, което да идва от нивото на председателя. Това означаваше, че е дошло директно от президента.

Съобщението просто нареждаше на капитан Джън да отключи сейфа, който можеше да бъде отворен само със съгласието и физическите ключове на неговите изпълнителни и политически офицери.

Още преди да са прочели заповедта Джън вече знаеше какво ще съдържа.

Нареждаха им да започнат война.

Джън бавно вдиша успокояващата топлина на цигарата си „Чунхуа“ в нарушение на собствените си заповеди за забрана на пушенето по време на плаване. Затвори очи, наслаждавайки се на лекия вкус на слива в цигарата, за която се говореше, че е била любима на председателя Мао, макар че Джън се чудеше дали това не е нищо повече от хитра маркетингова кампания. Червеният картон с цигари с изобразената върху него Врата на небесното спокойствие на площад Тиенанмън беше традиционен подарък, даден му от адмирал Дзюн, който ги беше изпратил от военноморската база „Сяопиндао“ на Северния морски флот в Жълто море. Джън много повече би предпочел да отплава от пещерите в подводната база „Лаошан“ в провинция Шандун или от военноморската база „Юлин“ на остров Хайнан югозападно от Макао в Южнокитайско море. Естествените пещери на курортния остров бяха разширени, за да се създадат тунели за подземна военноморска база в опит да се противодейства на американските шпионски сателити, които постоянно кръжаха над Средното царство. Именно там щеше да влезе в експлоатация следващото поколение китайски подводници – тип 096. Джън се надяваше, че ще доживее да ги види.

Дали адмиралът беше знаел какво му предстои? Очевидно беше знаел какво има в сейфа, но дали бе знаел, че изпълнението на тези заповеди – за мисия, която ще промени хода на световната история -– ще се случи именно по време на това пътуване? Джън подозираше, че е така.

„Чан Джън“ беше в морето от близо два месеца. Една от шестте действащи китайски балистични подводници тип 094 от клас „Дзин“, тя беше въоръжена с дванайсет нови балистични ракети JL-3 – балистични ракети с междуконтинентален обсег, изстрелвани от подводници. Преди да отплава, подводницата на Джън беше преоборудвана, като дванайсетте JL-2 бяха заменени с JL-3 с по-далечен обсег на действие, което ѝ бе дало възможност да поразява цели на разстояние 10 000 км. Шест от ракетите JL-3 бяха оборудвани с РГБИН , глави, които се разделяха на множество блокове с индивидуално насочване за връщане в атмосферата – с различна ядрена мощност. Любопитно бе, че по време на това плаване останалите шест JL-3 на капитан Джън бяха оборудвани с конвенционални, неядрени боеприпаси. Подводницата участваше в тренировъчни маневри, когато бяха получени новите заповеди.

„Още една цигара?“ Скоро щеше да е нужен на мостика, където щеше да се обърне към екипажа. Щеше да им съобщи, че „Чан Джън“ ще произведе първите изстрели в кампанията, която ще позволи на Китай да анексира Тайван. Дали партийното ръководство щеше да отиде по-далеч? Дали щеше да изтласка американците от Южнокитайско море и да се бори за разширяване на китайската територия чак до Австралия? Това би осигурило на Китай контрол върху търговските пътища и достъп до петрола и природния газ, от които страната отчаяно се нуждаеше, за да захранва икономиката си. В съчетание с резервите им контролът върху тази територия би им позволил да доминират на световния енергиен пазар. Джън и „Чан Джън“ бяха готови да го направят.

Китай усещаше натиска. Новото тристранно партньорство в областта на отбраната АУКУС – Австралия, Обединеното кралство и Съединените щати – беше „отбранително“ само по име. То представляваше пряка заплаха за китайската автономия. Споразумението беше прикрито с фрази, създадени около „възпиране на китайската агресия“, които се повтаряха безкрайно в западните медии. В действителност пактът разширяваше подводните способности на САЩ до прага на Китай. През следващите години Австралия щеше да придобие три, а може би и пет подводници клас „Вирджиния“, последвани от нова подводница клас АУКУС, разработена съвместно от Австралия и Обединеното кралство. Подводниците на САЩ щяха да започнат също така да се разполагат редовно във военноморските бази в Западна Австралия като част от новата структура на силите. Противникът трупаше сили и скоро щеше да може да разположи подводна флотилия край бреговете, заплашвайки китайския флот, командването и контрола, както и промишлената база.

Джън знаеше също, че това трябваше да стане преди американците да разположат новите си подводници от клас „Вирджиния“, които щяха да влязат в експлоатация след по-малко от година, и със сигурност преди да бъдат пуснати в експлоатация подводниците от клас „Колумбия“. Анализаторите от разузнаването прогнозираха, че целият надводен флот ще бъде свързан с квантов компютър с изкуствен интелект, който щеше да се противопостави на сегашното превъзходство на Китай в хиперзвуковите ракети и възможностите за пасивно насочване. Ако американският флот бъдеше синхронизиран с технология за изкуствен интелект от следващо поколение, възможностите на Китай за разширяване щяха да бъдат силно ограничени. Поне подводницата от клас „Колумбия“ беше на години от морските изпитания. Щом бъдеха пуснати на вода, подводниците от клас „Дзин“ като тази на Джън, щяха да станат остарели.

Джън служеше в Народноосвободителния флот още от времето, когато учеше във Военноморската академия в Далян. Изучаваше своя американски противник още от седемнайсетгодишен. След като американците бяха разделени у дома, а лидерите им изпращаха несметни милиарди в Украйна и Израел, Джън разбираше защо президентът и Комисията за национална сигурност бяха решили, че сега е моментът да нанесат удар.

През годините беше участвал в достатъчно военни учения и секретни брифинги, за да знае, че действията на подводницата му ще бъдат координирани с други подводни платформи, натоварени да изстрелват ракети към Аляска, Калифорния, щата Вашингтон и Гуам. Подозираше, че китайските разузнавателни служби са използвали контактите си в Иран, за да отвлекат вниманието на американците с терористични атаки в цялата им страна в населени места като Лос Анджелис и Ню Йорк чрез своите марионетни сили Хизбула и Ислямски джихад. Едновременно с това китайските хакери щяха да нанесат поражения на критичната вътрешна инфраструктура на САЩ, като нарушат работата на електрическата мрежа, интернет, клетъчните кули, контрола на въздушното движение, пречиствателните станции за вода, нефтопроводите и тръбопроводите за втечнен газ, и да изтрият кредитните карти, банковите сметки и шофьорските книжки. Също така знаеше, че кибератаката ще бъде насочена едновременно и към Гуам, както беше изпробвано толкова успешно през 2020 г. по време на пандемията от Ковид.

Ковид! Това беше повратен момент. Джън беше загубил родителите си в началото на пандемията. Родителите на съпругата му се бяха разболели няколко месеца по-късно, докато оставаха затворени в апартамента си. Бяха починали, без да могат да хванат ръката на дъщеря си или да я погледнат в очите за последен път. Държавата се беше погрижила за това. Съпругата му отне живота си една година след началото на изолацията. Съседите от жилищния им комплекс, субсидиран от държавата, я бяха намерили да виси на оголената тръба, която се простираше по дължината на тавана им. Благодарение на контактите си с режима Джън разбра, че първо била взела отрова за плъхове. В тези по-късни години вече съжаляваше за аборта, който беше убедил съпругата си да направи, когато разбраха, че е бременна с момиче. Политиката на Китай за едно дете – политика, която по ирония на съдбата ги бе принудила да изпаднат в сегашното си положение – беше причина за разрушаването на китайското общество. Политиката, която така бе опустошила нацията, беше разбила и живота на Джън. Мъжете в Китай искаха синове. Синове, които да продължат фамилията. Резултатът от политиката за едно дете, освен неизбежната смърт на китайската цивилизация поради намаляването на раждаемостта, беше абортирането на милиони женски бебета. Когато през 2016 г. правителството осъзна глупостта на своята политика и отмени забраната, вече беше твърде късно. Твърде късно за Китай и твърде късно за Джън и съпругата му. Двамата бяха прехвърлили петдесетте и времето им за деца беше отминало.

Но името на Джън щеше да продължи да живее; капитан Лиу Джън от Народния флот на Китай щеше да даде един от първите залпове на войната. Неговите цели бяха военни и информационни центрове на Хавайските острови. От шестте му неядрени ракети три щяха да бъдат насочени към щаба на Тихоокеанския флот на Съединените щати на остров Оаху в Макалапа край Пърл Харбър; една щеше да бъде насочена към Центъра по криптология на Агенцията за национална сигурност и Централната служба за сигурност на Хаваите близо до Вахиава в централната част на Оаху; една щеше да бъде насочена към Мрежовия център за достъп „Алоха“ в Каполеи, а последната ракета щеше да бъде насочена към Центъра за данни „Индевър“ в Хонолулу. Американците бяха направили грешка с извеждането от експлоатация на системата за противоракетна отбрана „Иджис“ в Баркинг Сендс. Това съоръжение щеше да свали от небето поне една от ракетите му.

Други подводници щяха да се насочат към Тихоокеанския флот на САЩ в Гуам и Пърл Харбър, въпреки че Джън нямаше потвърждение за тяхното местоположение или намерения – така стояха нещата, когато човек се сражаваше под вълните. Подводниците, действащи на тези дълбочини, бяха отрязани от външни комуникации. Джън можеше да се приближи до повърхността и да вдигне антена или да пусне на вода антенен буй, но това увеличаваше възможността за откриване. Заповедта му беше изрична. Не трябваше да има повече комуникации.

Знаеше, че САЩ разполагат с две бойни групи самолетоносачи в Средиземно море и една в Персийския залив, за да възпрат Иран от откриването на втори фронт във войната на Израел с Хамас. Други американски военноморски сили патрулираха в Червено море и Аденския залив, за да противодействат на подкрепяните от Иран хути в Йемен. Джън се запита дали използването на марионетни сили от страна на Иран за нападение срещу Израел, а след това използването на хутите за нападение срещу американски военни кораби и търговски съдове край бреговете на Йемен, като същевременно се нареждаше на бунтовнически групи да нанасят удари по американските войски в Ирак, Сирия и Йордания, е било оркестрирано като част от настоящата кампания. Дали това беше направено, за да се привлече американският флот в Близкия изток, така че Китай да анексира Тайван и да навлезе в Тихия океан? Доколко Русия, Китай и Иран си бяха сътрудничили в плановете, които бяха поставили него и екипажа му на фронтовата линия на това, което щеше да бъде определящият конфликт на двайсет и първи век?

Почукване на вратата на каютата прекъсна мислите му.

– Влезте!

– Време е, капитане – каза старшия помощник. – Хората очакват заповедите ви.

Джън погледна цигарата си и червената кутия на масата пред себе си.

След това се наведе напред и изгаси цигарата в пепелника.

– Много добре.

Капитанът се изправи и оправи униформата си. Ръката му потвърди, че пистолетът „Норинко QSZ-92-5.8“ е на бедрото му. Беше време да започва война.

Маклийн, Вирджиния

Генерал от резерва Маркъс Хау се събуди малко след два след полунощ източно стандартно време. Повече от трийсет години в армията на Съединените щати бяха потвърдили, че обажданията в този час никога не носят добри новини. В този случай съобщението гласеше, че като директор на Централното разузнавателно управление, присъствието му е необходимо по спешност.

Издигнал се от Военната академия на САЩ в Уест Пойнт до ръководител на Съвместното командване на специалните операции и в крайна сметка на ЦЕНТКОМ , генералът беше „пенсиониран“ малко след като беше дал честна оценка пред Конгреса за политиките на САЩ в Ирак и Афганистан. Във висшите военни кръгове на САЩ нямаше място за генерали, които се противопоставят на системата. Тази „система“ съществуваше още от времето, когато президентът Хари Труман беше подписал Закона за националната сигурност от 1947 г., който до голяма степен беше довел до изчезването на възможността въоръжените сили да бъдат привличани под отговорност. Хау бе живял в рамките на тази система през цялата си кариера, вярвайки, че може да я промени отвътре. Катастрофалното изтегляне от Афганистан доказа, че е грешал.

Президентът Гейл Олсън лично бе долетяла до Охайо, където Хау преподаваше история в гимназията, за да убеди него и най-вече съпругата му, че страната има нужда от него след убийството на президента Кристънсън. В крайна сметка съпругата му даде подкрепата си и отново се премести с пенсионирания генерал обратно в Белтуей , където той беше утвърден единодушно от Сената за директор на централното разузнаване. Фактът, че не бе приел финансово изгодни постове в управителни съвети, не бе написал мемоарите си, не се бе кандидатирал за Конгреса и не се бе впуснал в публични изказвания, говореше много на новия президент. Тя не възнамеряваше да председателства едно фиктивно разследване на смъртта на президента Кристънсън, подобно на Комисията „Уорън“ и нейното разследване на убийството на президента Кенеди. Тази комисия трябваше да бъде наречена „Комисия „Дълес“, по името на бившия директор на ЦРУ Алън Дълес, който всъщност я бе ръководил – разследване, което шейсет години по-късно все още разделяше нацията.

Хау стана внимателно, за да не събуди съпругата си, и отиде в кабинета си, за да приеме обаждането от Лангли.

– Колата е на път, сър. Очакват ви в СИРС .

Хау знаеше достатъчно, за да не задава излишни въпроси.

Отиде в банята, наплиска над умивалника лицето си с вода, за да се разсъни, и облече костюма, който държеше на закачалка в гардероба в непосредствена близост до кабинета си. Този тип обаждания означаваха, че може да не спи известно време.

Докато стигне до входната си врата, два черни джипа „Събърбан“ вече бяха навлезли в кръговата алея пред дома му. Хау спря и погледна назад към стълбището. След това се обърна и излезе от дома си. Докато заключваше вратата след себе си, се зачуди дали светът ще е различен, когато се върне.

„Чан Джън“

Подводница тип 094 от клас „Дзин“

38°48′95″ N, 174°48′32″ W

Тихи океан

1767 морски мили северозападно от Хаваите

Капитан Джън тръгна към контролната зала на подводницата си.

Ракетите JL-3 с твърдо гориво и хиперкинетични снаряди щяха да напуснат вертикалните си пускови тръби от дълбочина 50 метра. След запалването на двигателя щяха да се ускорят в атмосферата със скорост Мах 10 и щяха да изминат разстоянието до целите си за по-малко от двайсет минути.

Беше му любопитно защо заповедта е само за изстрелване на неядрени ракети. Във военните учения, в които бе участвал през дългата си кариера, имаше опит и с двата варианта. Беше прочел многобройни американски документи, някои класифицирани, а други не, за използването на неядрени балистични ракети, изстрелвани от подводници. Наричаха го „бърз глобален удар“ и щеше да причини максималните възможни щети, без да се нарушава това, което докладите на американския флот бяха нарекли „ядрената кутия на Пандора“. Въпреки това Джън винаги си бе мислил, че когато денят най-накрая настъпи, ще се стигне до ядрена конфронтация. Възможно ли бе войната между Китай и Съединените щати да остане конвенционален неядрен конфликт? Джън не смяташе така, но това не беше негово решение.

След изстрелването щеше да промени позицията си и да се подготви за изстрелване на шестте си ядрени ракети JL-3, ако САЩ отвърнеха с ядрени оръжия.

След като „Чан Джън“ се отдели от флота в Охотско море, Джън я беше насочил на голяма дълбочина. Промени курса в посока, която щеше да ги отведе на 3500 морски мили със средна скорост от 18 възела до точката на изстрелване на 650 морски мили северозападно от Хавайските острови.

Маршрутът му го бе отвел на север от зоната за откриване на подводни сонари – система от фиксирани на дъното оптични кабелни масиви, създадена от САЩ по време на Студената война за проследяване на съветски подводници. Министерството на държавната сигурност, китайската разузнавателна служба, информира всички китайски военноморски офицери за актуалното състояние на американската интегрирана система за подводно наблюдение (ИСПН). Според най-новите оценки на разузнаването ИСПН беше в процес на отдавнашна модернизация и обновяване с миниатюрни сензори, хидрофони, автономни подводни дронове и нещо, което, доколкото Джън бе разбрал, беше подводен сателит, наречен Трансформационна надеждна система за акустичен път, специално разработена за откриване на подводници. Модернизацията включваше и флотилия от наземни плавателни съдове без екипаж, задвижвани от слънчева енергия, с акустични сензори в киловете, от базираната в Сан Франциско компания „Сейлдроун“ и „Сий Гардиънс MQ-9B“, дистанционно управляеми самолетни системи, оборудвани с пасивни сензори „MAD-XR“ – детектори за магнитни аномалии, които не можеха да бъдат заглушени и бяха предназначени за откриване на промени в земното магнитно поле от метални обекти, като част от борбата с чужди подводници. Всички тези единици бяха свързани чрез квантова компютърна система, която анализираше в реално време открити и класифицирани криптирани мрежи, за да идентифицира и определи местоположението на надводни и подводни платформи и алгоритмично да предсказва техните курсове, дестинации и намерения.

През 1991 г. Съединените щати публично признаха за съществуването на ИСПН. Трябваше да го запазят в тайна. В разгара на Студената война врагът на Джън бе разполагал с трийсет и едно съоръжения за проследяване и обработка на данни от ИСПН. Днес единствените две, които все още функционираха, се намираха във Вирджиния Бийч, щата Вирджиния, във военновъздушната станция „Ошиана Дам Нек“, и в щата Вашингтон, във военновъздушната станция Уидби Айланд.

Джън смяташе, че това е още едно парче от пъзела, което трябва да е повлияло на решението на Китай да извърши превантивна атака. Модернизацията щеше да затрудни изключително много скрития подземен транзит. Модернизацията на ИСПН беше насочена към повишаване на възможностите за наблюдение с цел възпиране на война за Тайван. Приближаването към Хавайските острови откъм северната част на Япония би позволило на Джън да изстреля ракетите без предварително откриване.

Без знанието на по-голямата част от света Китай постоянно изграждаше своя собствена система за подводно морско наблюдение с подходящо кодово име „Великата подводна стена“, снабдена с подводни безпилотни дронове. Разположена предимно в Южнокитайско море, тя се простираше в по-малка степен в Тихия океан до Гуам. Съществуването на програмата беше накарало западните разузнавателни служби да заключат, че Китай се интересува единствено от Тайван. Оценката им беше погрешна.

Ако Съединените щати бяха инвестирали повече в подводно наблюдение и бяха по-малко повлияни от лобисти, борещи се за по-големи наследени програми с по-доходоносни договори за отбранителните корпорации, подводницата на Джън можеше вече да е открита и взривена във водата.

Колкото и да се опитваше, никога нямаше да разбере напълно американците.

Всички разговори секнаха, когато Джън влезе в контролната зала. Точно както на американска или британска подводница, членовете на екипажа, които заемаха различните постове, не скочиха на крака. Поради теснотата на помещения дори на толкова голяма подводница като „Чан Джън“ и оборудването, което изискваше постоянен контрол, повишеното внимание беше задължително. Дежурният офицер обърна глава към капитана, докато рулевият, външният вахтен офицер, главният старшина, командващият вахтата и подводничарите на пултовете за бойно управление останаха залепени за местата си.

Джън огледа контролната зала, горд, че командва най-модерния подводен кораб на страната си. Знаеше, че речта, която ще произнесе, ще ги превърне в легенда. Пристъпи напред и взе протегнатия му от старшия помощник микрофон на интеркома, за да се обърне към екипажа.

Щаб на ЦРУ

Лангли, Вирджиния

Двайсет минути след като позвъняването беше прекъснало съня му, директор Хау беше в централата на ЦРУ. Пет минути по-късно беше в СИРС, където се готвеше да приеме обаждане от Чън Юн, негов колега от китайското Министерство на държавната сигурност. Двамата се бяха запознали преди осем месеца, когато Хау придружаваше президента Олсън на срещата на върха на Г-20 в Индия. Това беше първата им и единствена лична среща. И беше протекла хладно.

Хау можеше да бъде дипломатичен до известна степен, когато се налагаше. Това беше умение, което се изискваше, ако човек искаше да се издигне над чин майор във въоръжените сили. Въпреки това не успяваше да прикрие напълно презрението си към китайския шпионин – произхода на Ковид; прекурсорите на фентанила, доставяни от Китай в Мексико, и произтичащите от това „случайни предозирания“, за които знаеше, че е по-подходящо да се наричат „умишлени отравяния“; манипулирането на американската младеж чрез „ТикТок“ – приложение, което също така даваше на китайските военни и разузнавателни служби неограничен достъп до всички данни, идващи от телефони, обвързани с планове, за които плащаха родителите, работещи в политиката, разузнаването, технологиите и отбраната; китайските „дарения“ и бизнес сделки с американския политически елит, които бяха равносилни на легален подкуп; шпионите във всички сектори на американската промишленост; и закупуването на земеделска земя в близост до САЩ. Всички тези мисли се въртяха в главата на директора Хау, докато приемаше обаждането в ранната сутрин.

Спомни си и девиза на китайската шпионска служба: „Служи на народа твърдо и чисто, бъди верен на партията, бъди готов да допринесеш, бъди способен да се бориш упорито и да побеждаваш“.

„И да побеждаваш!“

„Не и днес. Нито кой да е друг ден.“

Хау кимна на заместник-директора си Елиът Бърн, който седеше срещу него и натисна бутона на високоговорителя на телефона.

Бърн беше юрист от Йейл, а след това и от Харвард. Преди да постъпи на държавна служба след атентатите от 11 септември 2001 г. се бе занимавал с частна практика, като се фокусираше върху наказателна защита по бизнес дела и спазване на санкциите. Беше работил като помощник на главния юрисконсулт в Министерството на финансите и в крайна сметка се бе издигнал до заместник-министър на финансите по въпросите на тероризма и финансовото разузнаване, преди да бъде назначен в ЦРУ от предишната администрация. Макар че неговата позиция обикновено се заемаше от дългогодишен служител на ЦРУ или бивш военен, предвид автобиографията на Хау двамата бяха в добър противовес.

– Господин министър, говори директор Хау.

– Господин директор, благодаря, че приехте обаждането ми – каза китайският министър на държавната сигурност на английски с лек акцент. – Надявам се, че не съм ви събудил.

Произходът на Чън Юн беше загадка дори за ЦРУ.

– На какво дължа това удоволствие? – попита Хау, като умишлено се въздържа да отговори на въпроса на министъра.

– Опасявам се, че имаме неотложен проблем.

– Така ли?

– Идвам при вас с „протегната ръка“ – това е вашият израз. Вашето съдействие ще бъде оценено и вярвам, че е необходимо.

– Моля, продължете – каза Хау.

– Една от нашите подводници е изчезнала.

– Изчезнала ли?

– Не, извинете, не е изчезнала. Знаем къде е, но нямаме средства да я спрем.

– Да я спрете ли?

– Да изстреля ядрени ракети по САЩ.

Хау и Бърн се спогледаха и се наведоха напред в столовете си.

– Господин министър, моля, продължете и не пропускайте нищо.

– Преди четири дни една от нашите подводници от клас „Джин“, „Чан Джън“, се отклони от тренировъчно учение северно от Япония. Първоначално сметнахме, че е станал инцидент, и започнахме да я издирваме като част от спасителните и възстановителни операции. – Министърът прочисти гърлото си. – Потърсихме сигнал за бедствие и използвахме сонар за странично сканиране и сонар със синтетична апертура, но не открихме нищо. В рамките на разследването претърсихме домовете на висшите офицери, включително на командира Лиу Джън. – Министърът направи пауза.

– И? – подкани го Хау.

– И намерихме бележка в компютъра на капитан Джън.

– Бележка ли?

– Да. Всъщност писмо.

– Не разбирам.

– Беше имейл, настроен да бъде изпратен със закъснение. Беше го настроил да се изпрати на адмирал Ли Дзюн, командващ Северния морски флот, след два дни, за да бъде сигурен, че той няма да има време да го спре.

– Какво пишеше?

– Родителите на капитан Джън не оцеляха през пандемията, а съпругата му, с която живееше от трийсет години, се самоуби преди две години. За съжаление обвинява страната си и е предприел драстични действия, за да накаже всички нас.

– Какво иска да направи?

– Придвижва се на позиция и се подготвя да изстреля ракети JL-3, оборудвани с РГБИН, към Хаваите с надеждата да въвлече САЩ и Китай в ядрена конфронтация. Неговата лична мисия е да гарантира, че Пекин и тези, които обвинява за смъртта на родителите и съпругата си, ще бъдат унищожени чрез ядрен отговор от страна на САЩ.

– Исусе Христе! – измърмори Бърн.

Директор Хау усети как потта започва да се просмуква през ризата му.

Дали това беше уловка?

Тактика за отлагане?

Дали Китай не предприемаше ядрен ход срещу САЩ, а тази подводница бе само отвличане на вниманието?

– Нашите анализатори прецениха, че най-вероятното място за изстрелването му е в близост до 21 градуса, нула минути, нула секунди северна ширина, 169 градуса, нула минути, нула секунди източна дължина. Разбираме, че това оставя много открита вода. Това ни дава и малко повече от два дни, за да го открием и унищожим. Не разполагаме с военноморски средства, за да предотвратим тази катастрофа. Моля, знайте, че ви се обадих при първа възможност, след като потвърдих имейла на капитан Джън и получих най-добрата преценка за позицията на подводницата му.

Директор Хау си пое дълбоко дъх, за да успокои нервите си.

– Господин министър, изпратете ни този имейл, служебното досие на капитан Джън, резултатите от разследването ви до момента и разузнавателната оценка, която имате за местоположението му. Също така държа да знаете, че ако той започне ядрена атака срещу Съединените щати, това обаждане и този имейл няма да са достатъчни, за да попречат на страната ми да отвърне с всички средства, с които разполага.

– Вече разясних това на моя президент.

– Дръжте тази линия на комуникация отворена, господин министър, и се молете да го намерим.

– Искрено се извинявам за това развитие на нещата, господин директор. Моята нация ще бъде готова да подкрепи Съединените щати и да доведе това злощастно събитие до успешен и мирен край.

– Благодаря ви. Вашето сътрудничество ще бъде от съществено значение, ако искаме да предотвратим ядрен Армагедон.

Директор Хау натисна бутон, с който прекъсна разговора, и веднага натисна друг, който го свърза с Белия дом.

– Събудете президента!

Министерство на държавната сигурност

Район Хайдиан

Пекин, Китай

Министър Юн се увери, че обаждането е прекъснато, и се обърна на въртящия се стол с лице към сънародника си вляво.

– Вързаха ли се? – попита Ба Джин.

– Не знам – отвърна министърът. – Така мисля. Електронната поща ще помогне, както и фактът, че капитан Джън не е точно там, където казахме, че ще бъде, но достатъчно близо, за да могат американците да го намерят и да го взривят.

– А това, че е единствената китайска подводница, която ще открият в момента извън китайските териториални води, би трябвало да е достатъчно, за да се продаде историята – вметна другият мъж.

– Няма други китайски средства, които да са подготвени за нанасяне на удари по САЩ или техните съюзници – потвърди министърът. – И ако тази история прерасне в ядрена, много бързо ще разберем дали бункерите под тази сграда работят по предназначение.

Ба Джин можеше да изнерви дори министъра на държавната сигурност. Официално беше стратегически съветник. Неофициално беше очите и ушите на президента по най-високите етажи на китайския разузнавателен апарат. Президентът не се доверяваше на никого и затова разполагаше с нещо като частна служба за сигурност, съставена от „стратегически съветници“, разположени на върха на всяка държавна агенция. Министърът не си правеше илюзии: ако Ба Джин усетеше нелоялност, това щеше да бъде докладвано на президента и министърът щеше да изчезне скоро след това, най-вероятно от ръцете на човека, който седеше срещу него. Въпреки че през последните две години почти не се бяха разделяли, министър Юн осъзна, че не знае почти нищо за Ба Джин. Дали беше на четирийсет години? Петдесет? Със сигурност беше във форма. Беше ли женен? Имаше ли деца? Бил ли е преди това военен? Как беше толкова добре запознат с геополитиката? Защо беше толкова спокоен? Дори като ръководител на китайската разузнавателна служба министър Юн се въздържаше да проучва човека, когото президентът бе избрал за своя пряка връзка. За Юн Ба Джин трябваше да бъде уважаван като пратеник на президента дори ако в действителност не беше нищо повече от убиец.

– Президентът е в Русия – продължи министър Юн, – а висши политически, военни и разузнавателни служители, сред които премиерът, председателят на конгреса, председателят на консултативния съвет, директорът на надзора, главният съдия, прокурорът и вицепрезидентът, са в тайния град като част от това, което според тях е учение.

Тайният град беше подземна мрежа от бункери и тунели, построена, за да защити не само китайското правителство, но и повечето жители на Пекин по времето, когато войната със Съветския съюз изглеждаше неизбежна. Строежът беше нареден от Мао Дзъдун през 1969 г. Крепостта с площ 85 кв. км представляваше град под града. В края на Студената война го бяха занемарили, като голям брой работници с ниски доходи и бездомници се преместиха под земята. Наричани „племето на плъховете“, те съществуваха извън полезрението и съзнанието. С ескалирането на напрежението между Китай и Съединените щати през последните години тунелните комплекси бяха ремонтирани, а жителите им принудително изведени под дулото на автоматите „Норинко Кю Би Зед-95“ на Народноосвободителната армия.

– Ах, да, подземният град! – подметна Ба Джин. – Ако Съединените щати изстрелят ракетите си, поне ще разберем дали тунелната система на Мао работи, или не. Но няма да изстрелят нищо.

– Откъде си сигурен?

– Защото познавам американците. Хвърлиха две атомни бомби върху нашите съседи през 1945 г. и слава богу, че го направиха. Но няма да го направят отново – не и с електронната поща, с нашето предупреждение и със свалената ни защита; а и няма да им се наложи. Капитан Джън получи заповед да изстреля конвенционални неядрени JL-3; ядрено отмъщение за действията на командира на подводницата беглец би било непропорционален отговор в съответствие с международното право. Американците оказват натиск върху Израел за прекратяване на огъня с Хамас и всички – от ООН до Обединеното кралство и членовете на американския Конгрес – поучават Израел за пропорционален отговор на убийствата и изнасилванията от седми октомври. Ядреният отговор не е на дневен ред. Но по-важното е, че те ще открият и потопят „Чан Джън“. Войната ще дойде, но на датата и в часа, които ние ще изберем.

– Но ще прехвърлят ли данните? – попита министърът, добре осведомен, че ако този план се провали, ще има тежки последици лично за него. Щеше да бъде изкупителна жертва.

– Данните! – Ба Джин погледна към тавана на кабинета на министъра. – Това е истинският въпрос, нали. Ако не го направят, значи ще сме в същото положение, в което бяхме. А ако го направят, ще имаме това, което ни е необходимо, за да ги изтласкаме от Южно море. Тайван вече е наш, успехът в предстоящата ни офанзива само ще направи това официален факт. Данните са това, от което се нуждаем. Скоро ще разберем. Междувременно изиграйте ролята си и останете на телефона.

Щаб на ЦРУ

Лангли, Вирджиния

Заместник-директор Бърн отблъсна назад въртящия се стол, който беше много по-скъп и удобен от тези в Министерството на финансите. Наведе се напред и опря лакти на коленете си. Беше избрал панталон и синя риза в този сутрешен час.

– Шибани минетчии!

Бърн може и да беше завършил най-елитните университети в страната, но устата му така и не беше забравила възпитанието му сред работническата класа в Южен Бостън.

– Президент Олсън ще се включи след няколко минути – каза Хау.

– Сър, тия шибаняци ни забъркаха с Ковид, прецакват ни с фентанил, а сега имат наглостта да ни кажат, че една от подводниците им се готви да изстреля ядрена бомба под Хаваите?

Хау погледна часовника си „Таймекс Айрънмен“, който беше красил китката му през по-голямата част от времето му в униформа, и остави заместника си да продължи.

– Китай ни заявява, че има капитан на подводница, когото не може да контролира, и че се нуждае от помощ, за да го открие, преди да започне война. Междувременно те придвижват други средства в позиция за нанасяне на удар, нали?

– Възможно е – призна Хау с премерен глас, умът му вече работеше върху непредвидените ситуации.

– Нещо ни мотаят – заключи Бърн.

– Повикайте министъра на отбраната и председателя на обединения комитет и поставете бойните командири в готовност. Искам да ги информирам веднага след като приключим с президента. Да вдигнем на крак министъра на флота и КомПасФлот – каза Хау, имаше предвид командира на Тихоокеанския флот. – Президентът ще иска да свика Съвета за национална сигурност, така че веднага щом се разбера с нея, ще се отправя към Белия дом. Вие ще движите нещата тук. Ако министър Юн се обади, свържете го с мен в Ситуационната зала.

– Сър, ами Хаваите?

Хау се почеса по брадичката, преценяваше развоя на ситуацията.

– Знам. Мислех си същото. Ще се обадя на генерал Абет в АНС . В момента неизвестните са твърде много. Ще препоръчам да бъдат задействани протоколите за предаване на данни.

– Съгласен – кимна Бърн.

На телефона започна да мига червена лампичка, която показваше, че президентът е готова.

– Ще докладвам на президент Олсън какво знаем – каза Хау. – Започнете да събуждате хората.

Заместник-директор Бърн се изправи и излезе от стаята. Не всеки ден вторият по ранг в ЦРУ носеше отговорността да предупреди военния и разузнавателния апарат на Съединените щати, че ядрената война е неизбежна.

Подводница на САЩ „Рейгън“

Клас „Колумбия“

19°48′63″ N, -156°49′81″ W

Тихи океан

20 морски мили югозападно от Хаваите

Американската подводница „Рейгън“ беше започнала живота си в Кингс Бей, Джорджия, под прикритието на сух док с дължина 210 метра. Въпреки че технически бе подводница, подводничарите винаги я бяха наричали и щяха да я наричат лодка.

На трийсет и девет капитан II ранг Рей Мендоса все още се чувстваше млад и понякога не можеше да повярва, че Военноморските сили на САЩ са му поверили управлението на подводница с балистични ракети. Екипажът на атомната подводна лодка го зареждаше с енергия. Дори десетгодишните му близнаци вкъщи смятаха, че е доста готино, че баща им кара подводници. Съпругата му Кари си мислеше, че дългите отсъствия ще останат в миналото след успешното му командване като командир на подводницата с балистични ракети „Луизиана“ от клас „Охайо“. Подводниците от клас „Охайо“ защитаваха Съединените щати от последното десетилетие на Студената война и бяха към края на експлоатационния си срок. Рей очакваше да наблюдава прехода към следващото поколение подводници от някое бюро в Пентагона. Следващата стъпка за разрастващото се семейство беше да получи служба на брега, където щеше да очаква повишението си в чин флотски капитан. Като един от най-младите командващи офицери в подводния флот, той смяташе, че скоро ще бъде назначен на щатна работа в Пентагона. Щеше да може да тренира футболния отбор на децата си и да се наслаждава на уикендите със семейството си. Щатната работа в бюджетния отдел на подводните сили означаваше, че служителите от генералния щаб, които живееха и дишаха с цифри, щяха да вършат по-голямата част от работата, докато поредният О5 се издигаше по пътя си към О6 .

Още в първия си ден Рей откри, че не е прикован от девет до пет към бюрото. Това беше само прикритие. Вместо това щеше да провежда морски изпитания на прототип на подводница клас „Колумбия“ – подводница, за която повечето хора по света смятаха, че ще бъде пусната в експлоатация най-рано след поне три години. Една от най-строго пазените тайни във флота бе, че новата лодка вече беше във водата. Рей щеше да се върне в морето.

Предишната година бе изпробвал възможностите ѝ със симулатор, който според него имаше за цел да запознае бъдещите капитани и висши офицери с подводницата от ново поколение. Симулацията беше почти живо копие на мостика на клас „Колумбия“, разработено от КAE („Кънейдиън Ейвиейшън Електроникс“), водещата световна компания за обучение и симулации в областта на авиацията и отбраната, и замислено не като концепция, а като полигон. Симулираният мостик имаше съвършено точни физически контроли и тактилен хардуер, но създаваше разширена реалност с холографски действащи лица. С реалистичните звуци, миризми и движение на действителна подводница офицерите участваха в пълен набор от сценарии, управлявани от изкуствен интелект, което беше накарало Рей да се почувства така, сякаш се намира в научнофантастичен роман или видеоигра. Защото кой не обича добра видеоигра? Наистина ли това щеше да бъде реалност след по-малко от десетилетие?

През симулатора преминаха най-добрите сред най-добрите от подводния флот на САЩ, повечето от които очакваха, че ще бъдат отдавна пенсионирани, когато първата подводница клас „Колумбия“ влезе в активна експлоатация. Това, което не знаеха, беше, че прототипът вече е близо до доставка. Военноморските сили не можеха да контролират новината, че се разработва подводница от следващо поколение, но можеха да манипулират сроковете. Когато въоръжената с балистични ракети подводница на стойност 10 милиарда долара се плъзна във водата в покрит навес без церемония в завода на „Дженеръл Дайнамикс“ в Гротън, Кънектикът, Рей беше там, за да поеме командването.

Военни наблюдателни групи, мозъчни тръстове, новинарски агенции и служители на флота, отговарящи за връзките с обществеността, съобщаваха, че първата подводница от клас „Колумбия“ – подводницата „Окръг Колумбия“ – е планирана да бъде въведена в експлоатация през 2027 г., последвана от „Уисконсин“ три години по-късно. Свръхсекретният прототип, кръстен „Рейгън“, беше поръчан, за да се отстранят грешките и по този начин да се намалят някои от разходите, свързани с изграждането на две лодки за много милиарди долари, а след това да се налага да се дооборудват с нови технологии. „Рейгън“ щеше да позволи на „Окръг Колумбия“ и „Уисконсин“ да бъдат спуснати на вода готови за война. Не беше тайна, че различните секции и компоненти на подводниците от клас „Колумбия“ се строяха от подразделението на „Дженеръл Дайнамикс Електрик Боут“ в заводите им в Гротън и Куонсет Пойнт, Роуд Айланд, и от корабостроителницата „Хънтингтън Ингалс Индъстрис“ в Нюпорт Нюз, Вирджиния. Това, което се пазеше в тайна, беше скоростта на напредъка и датата, на която щеше да бъде пусната в експлоатация напълно функционална подводница клас „Колумбия“. Секретността около тези дати беше подобна на защитата, свързана с проекта „Манхатън“ през Втората световна война. При изграждането на най-жизнеспособния компонент на ядрената триада в надпреварата с Китай за надмощие под моретата „Рейгън“ беше козът на Америка.

Дължината ѝ беше 171 метра, което я правеше с метър и половина по-дълга от паметника на Вашингтон. С ширина почти тринайсет метра тя беше най-голямата американска подводница, строена някога. Подводната машина за убиване разполагаше с ядрено ядро, което не само беше проектирано да издържи целия живот на подводницата без подмяна, но и излъчваше по-малко акустична енергия от стандартна електрическа крушка. Въоръжена с шестнайсет ракети със средна и висока мощност „UGM – 133 Трайдънт II (D5LE)“ и торпеда „MK 48 ADCAP“ , способни да унищожават цели на разстояние над пет морски мили при скорост 55 възела с 295-килограмови високоексплозивни бойни глави, тя представляваше върхът в дизайна на ракетоносните подводници.

„Рейгън“ беше в основата на политика, целяща да запази мира, като гарантираше пълното унищожение на врага, ако той се опита да използва оръжия за масово поразяване срещу САЩ. С електрическата си задвижваща система и интегрираната тактическа система за борба с подводници, която безпроблемно обединяваше оптични изображения, активни и пасивни сонари, контрамерки и нападателни оръжия, подводницата „Рейгън“ беше най-безшумната и смъртоносна лодка във водата. Нито една подводница в света не можеше да я надмине, да я пребори или да ѝ се измъкне.

Екипажът ѝ от 138 мъже и 17 жени имаше честта да е първият на борда ѝ. Винаги имаше първи екипаж при въвеждането в експлоатация на нова команда или кораб, дори ако е строго секретен. В подводния флот се криеха някои от последните истински тайни в армията на Съединените щати. Правителството добави към проекта допълнителни нива на класификация и споразумения за неразкриване на информация за тези, които изграждаха и обслужваха подводницата, с наказания и последствия включително до смъртно наказание за изтичане на класифицирана информация. Военноморските сили на САЩ се отнасяха сериозно към тайните на подводниците си. Нека военноморските тюлени да пишат книги и да правят филми; безмълвната служба под вода щеше да си остане такава – тиха, ефективна и способна да изтрие от лицето на земята цели държави.

Когато командир Мендоса получи заповедта, подводната лодка „Рейгън“ беше на морски изпитания край Хаваите. Целта им се намираше на близо 700 мили и ако оценките на разузнаването и зоната на несигурност бяха точни, този обект беше някъде в обширна област от 4900 квадратни мили. За да елиминира „Чан Джън“ с торпеда, „Рейгън“ трябваше да се намира на по-малко от пет мили от него, а Мендоса и екипажът му разполагаха с малко повече от два дни, за да го открият – петно в океан с площ 68 милиона квадратни мили и средна дълбочина 4300 метра.

Екипажът смяташе, че това е нов тест. Само командирът, старпомът и главният корабен старшина знаеха истината. Имаха точни координати, но дори и с тези координати намирането на противникова подводница съвсем не беше сигурно. Разузнаването можеше да сгреши, а капитанът на подводницата агресор можеше да се отклони от курса си не само странично, но и вертикално.

Скоро екипажът щеше да научи, че това не е част от учение. Мисията на „Рейгън“ беше да предотврати Третата световна война или, ако не успее, да бъде отговорна за нейното започване.

„Чан Джън“

Подводница тип 094 от клас „Дзин“

21°94′63″ N, -168°66′04″ W

Тихи океан

650 морски мили северозападно от Хаваите

Шейсет часа по-късно командир Джън се бореше с желанието да излезе на перископна дълбочина и да проветри кораба, да поеме още една глътка свеж въздух, да види ясното синьо небе в предвоенния свят, та дори и да е през перископ. Вместо това заповяда на екипажа да подготви ракетите.

– Екипаж на „Чан Джън“ – започна той обръщението си по интеркома, в гласа му се долавяше гордост, – днес нашата нация ни е поверила най-голямата отговорност – защитата на родината. Войната с нашия американски враг започна. Заповядано ни е да преминем към първа степен на тревога.

След това Джън върна микрофона обратно в поставката и запали цигара в контролната зала – нещо, което никога не беше правил. Вдиша дълбоко, никотинът успокояваше нервите му – нерви, които се опитваше да скрие от моряците. Издиша дима в затвореното пространство. Погледна всеки от хората си, младите тържествени лица, които го гледаха в очакване да получат следващата заповед. Твърда решителност бе заменила първоначалната несигурност и страх. Бяха готови.

– Дежурният по кораб, заемете дълбочина петдесет метра и се подгответе за зависване – нареди Джън.

– Дълбочина петдесет метра и подготовка за зависване, слушам, сър. Главен старшина: петдесет метра дълбочина и се подгответе за зависване.

– Дълбочина: петдесет метра – заповяда Джън.

– Тъй вярно, петдесет метра – дойде отговорът.

– Ракетна стрелба, заемете бойните си постове. Началник вахта, обявете обща тревога.

Джън усети как подводницата му оживя, когато алармата отекна в корпуса, а екипажът се втурна към бойните постове. Беше време за битка.

– Заемете бойните си постове, ракетна стрелба. Подгответе ракети седем, осем, девет, десет, единайсет и дванайсет.

– Шест ракети, тъй вярно.

– Пълен стоп – нареди Джън.

– Пълен стоп – прозвуча отговорът. – Корабът е готов да зависне.

– Главен старшина, започнете зависването.

В контролната зала се възцари тишина, докато Джън запалваше поредната си цигара, а секундите се превръщаха в минути, докато инерциалните навигационни устройства на ракетите се стабилизираха и подаваха информация за позицията на „Чан Джън“ като място за изстрелване. Джън погледна часовника „Тиендзин Чайка 1963“ на китката си. Процесът беше отнел двайсет минути. Беше време.

– Говори капитанът – каза той в микрофона. – Изстрелването на неядрени ракети е разрешено. Преминете в състояние на готовност.

Джън прехвърли микрофона на интеркома на старшия си помощник. Челото му лъщеше от пот.

– Говори старшият помощник. Изстрелването на неядрени ракети е разрешено. Ракетите в състояние на готовност.

– Пригответе се за заповед за огън – каза капитанът.

– Готови за заповед за огън, тъй вярно, сър!

– Заповед за огън потвърдена.

Джън, неговият старши помощник и политическият офицер си размениха ключовете за стрелба.

– Нагнетете тръбите – заповяда Джън.

– Тръбите са под налягане.

Джън направи пауза, преди да доближи микрофона на интеркома до устните си, за да даде разрешение на командира на ракетно-артилерийската част да стреля.

Подводница на САЩ „Рейгън“

Клас „Колумбия“

21°90′52″ N, -168°63′18″ E

Тихи океан

645 морски мили северозападно от Хаваите

Щатската подводница „Рейгън“ изчакваше на дълбочина 180 метра. Плавайки със скорост три възела, поддържаше достатъчно движение напред, за да може да маневрира в това, което моряците наричаха „най-малък ход“.

Два дни по-рано целият флот бе мобилизиран. По-голямата част от наземните, подземните и въздушните средства се групираха на общо място на 650 морски мили северозападно от Оаху, докато служителите на ВМС за връзки с обществеността обясняваха ситуацията на местните медии. Подготвените от тях опорни точки обръщаха внимание на това, че безпрецедентният размер и бързината, с които корабите и подводниците се бяха подготвили за това, което те нарекоха „смело ново годишно учение“, подчертава високото ниво на професионализъм и готовност на ВМС на САЩ.

Всички налични P-3 „Орайън“ на Хавайските острови се издигнаха в небето. Крайцер от клас „Тикондерога“ и пет от осемте разрушителя от клас „Арли Бърк“, които бяха разположени в пристанището, отплаваха от Пърл Харбър в Тихия океан, докато бързоходните подводници от класове „Лос Анджелис“ и „Вирджиния“, създадени за откриване и унищожаване на вражески подводници, се плъзгаха под вълните.

Четири автономни подводни апарата „Оушън Еъроу Трайтън“, които се тестваха в Хавай, също бяха натоварени с издирването. Но в крайна сметка „Рейгън“ беше насочен към целта от мастития P-3 „Орайън“ – четиримоторен турбовитлов самолет, създаден по време на Студената война за лов на подводници.

– Капитане – обади се сонарният техник след няколко маневри, целящи да отделят следата от фоновия шум, – засякохме го.

– Сигурен ли сте? – попита Мендоса и направи няколко крачки, за да погледне дисплея на пасивния сонар за потвърждение. Неговата подводница с балистични ракети не беше създадена, за да атакува други подводници; това беше работа за многоцелевите подводни лодки. По-скоро мисията ѝ беше ядрено възпиране. Ядрените подводници с балистични ракети бяха известни като „най-жизнеспособното звено от ядрената триада“ и девизът им беше „да се крият с гордост“. „Рейгън“ можеше да го прави по-добре от всяка друга подводница, създавана някога. Макар че по-старите многоцелеви подводници бяха по-подходящи за мисия по преследване и убиване на вражеска подводница, „Рейгън“ със сигурност можеше да върши и тази работа.

– Тя е, сър. Курс 314 градуса. Разстояние 5,2 морски мили. Насочила се е право към нас. Потвърдена класификация: клас „Дзин“.

– Добра работа, СT2 – похвали го Мендоса.

Погледът му премина от екрана към главния корабен старшина, който беше старшият му съветник. Морякът с изсечени като с длето черти беше прекарал повече време под вода от почти всеки друг на активна служба. Капитанът знаеше, че за младите подводничари под негово командване и той, и старшината изглеждат точно такива, каквито бяха – древни моряци, – въпреки факта, че никой от тях все още не беше навършил четирийсет.

– Корпусът пука. Излиза на плитко, капитане – додаде хидроакустикът.

Мендоса се обърна към дежурния по вахта и нареди:

– Изведете ни на 240 метра.

– Слушам, 240 метра – отговори дежурният.

Подводницата намали скоростта си до два възела и финализира решението си за стрелба: пеленг 314, дистанция осем хиляди метра.

Торпедото щеше да бъде изстреляно с висока скорост към точката на прихващане, като се изискваха прецизни настройки на сонара, за да не може нищо неподозиращата цел да получи предупреждение, преди детонацията да стане неизбежна.

– Отворете външната врата на първата тръба! – заповяда Мендоса.

– Отваряме външната врата, слушам, капитане – отговори оръжейният офицер.

Мендоса си пое дълбоко дъх.

„Боже, нека тази „риба“ да долети до целта си!“

– Прицелът е готов, сър.

– Корабът е готов, сър.

– Оръжията са готови – докладва офицерът по бойните системи.

– Решението е готово на 314 градуса, в момента на 7404 метра.

– Огън по генерирания пеленг! – заповяда Мендоса.

– Готови за стрелба – обърна се заместник-командирът по въоръжението към своя техник по управление на огъня.

Миг по-късно торпедото премина в готовност.

– Огън! – заповяда заместник-командирът.

От тръбата изскочи една „риба“.

Това беше торпедо ADCAP. За пълното унищожаване на набелязания кораб беше нужно само едно.

Оръжието – беше изтласкано от тръбата от струя вода – се насочи под ъгъл надолу в продължение на двайсет метра, преди да запали самоокисляващия се двигател, захранван от течно гориво за торпеда. Все още бе свързано с подводницата чрез оптичен кабел и всички данни се предаваха на компютъра за активно насочване на борда на „Рейгън“. Подводницата щеше да продължи да подава актуализации на позицията на целта към торпедото по кабела до момента, в който торпедото откриеше целта със собствения си сонар. След това оръжието щеше да започне да актуализира информацията за местоположението на целта в корабния компютър. Смъртоносното пътуване щеше да отнеме малко повече от четири минути.

Шкиперът наблюдаваше пулта за управление на огъня, както беше правил стотици, ако не и хиляди пъти по време на тренировките, съзнавайки, че този път това не е учение. Само след няколко минути над сто китайски подводничари щяха да срещнат смъртта си.

Обърна поглед към старшия помощник и главния старшина. Нямаше нужда да се казва нищо.

Капитан Мендоса и екипажът на „Рейгън“ всеки момент щяха да станат първите в историята на бойните действия, които са потопили ядрена подводница.

В зоната за поразяване, на 200 метра от „Чан Джън“, ADCAP активира сонара си за крайната фаза на атаката. На двайсет секунди от целта торпедото започна ехообхващане, като използваше бързи активни звукови импулси, докато дистанцията до целта се скъсяваше.

Противно на това, което се вижда по филмите, когато едно толкова усъвършенствано торпедо като ADCAP е изстреляно на разстояние, целевата подводница няма как да разбере, че „рибата“ е наблизо, докато не е станало твърде късно.

Секунди по-късно магнитните сензори на торпедото откриха металната сигнатура на корпуса на целта и взривателят за близост детонира тристакилограмовата фугасна бойна глава точно на три метра под вражеската подводница.

Детонацията създаде обем от газ, който изпрати нагоре ударна вълна, която се стовари върху подводницата със скорост над 5000 километра в час и разкъса външния корпус. Във вътрешността на подводницата пораженията бяха опустошителни: електрическите прекъсвачи се задействаха и спряха захранването на системите за изстрелване на ракети, тръбите за морска вода се спукаха, причинявайки катастрофално наводнение, членовете на екипажа бяха отхвърлени към стоманените прегради, като съкрушителната сила убиваше и осакатяваше безразборно. Настъпи хаос.

Същата ударна вълна смаза долната част на корпуса и раздели палубите, като огъна „Чан Джън“ нагоре във формата на приличаща на банан гробница. Две стотни от секундата по-късно, когато водата нахлу в газовия джоб, създаден от детонацията на бойната глава, втора ударна вълна удари обречената подводница, като проряза стоманените плочи и прегради, разкъсвайки гордостта на китайския флот почти до половината. Почти веднага мехурът отново се отрази навън и дръпна подводницата в другата посока, създавайки обратно огъване, което безразборно чупеше панти, тръби и шевове и разкъсваше надстройката.

Торпедата ADCAP бяха специално проектирани като оръжия от типа „една риба, едно убийство“. Това торпедо сработи точно по предназначение.

Вътре в подводницата огромната ударна вълна превърна свободните предмети в шрапнели, взриви компютърните екрани и изхвърли членове на екипажа от палубите към преградните стени, преди вторичните разширяващи се газове да заплашат да разкъсат подводницата на две.

От бойното си място в контролната зала, намираща се точно пред средната част на кораба и зад надстройката, капитан Джън изпита кратко усещане за безтегловност, преди тъпанчетата му да се пръснат и главата му да се удари в една стоманена подпорна греда, която раздроби страничната част на черепа му. Джън се стовари на палубата, като си счупи гръбнака и двата крака. Успя да си поеме последен дъх, вкарвайки кислород в онази част от мозъка си, която все още функционираше, докато вторичното разширяване на газовия мехур издигаше подводницата нагоре, разпуквайки допълнително корпуса под налягане. Последните му мисли не бяха спомени за живота му, за родителите му или за жена му. Вместо това бяха съсредоточени върху един-единствен въпрос: „Кой ни предаде?“.

Безпощадният океан проникна във всички останали пространства, в които все още имаше въздух, подводницата се напълни с вода, а двете ѝ половини се отправиха в пируети към дълбините.

Малцината останали живи членове на екипажа в предната и задната част на подводницата пълзяха през труповете в напразни опити да стигнат до аварийните люкове, докато двете отделни части на подводницата продължаваха да потъват в бездната. В торпедното отделение на китайската подводница избухна пожар и малко повече от десет секунди след първоначалния удар собствените торпеда на лодката се взривиха, като изпратиха подводно огнено кълбо, което погълна всички останки, гарантирайки, че „Чан Джън“, нейният екипаж и техните тайни ще почиват завинаги в морските дълбини.

Седалище на „Елба Индъстрис“

Маунтън Вю, Калифорния

Андрю Харт, основател и главен изпълнителен директор на „Елба Индъстрис“, прекъсна криптираното телефонно обаждане в частния си СИРС на територията на кампуса на технологичната си компания в сърцето на Силициевата долина.

– Е? – попита набитият мускулест мъж до него. В дрезгавия му глас се долавяха следи от акцент, който идваше не от израстването му в Юга, а от годините в униформа: военната версия на приета културна адаптация. – Получи ли се?

Харт изчака миг, преди да отговори, и почука с пръсти по тъмния плот на масата, който почти не се различаваше от пода, стените и тавана.

– Както и очаквахме, данните бяха прехвърлени от Хаваите в „Бъмбълхайв“ – отвърна той, визирайки центъра за данни на АНС на стойност 1,5 млрд. долара в Кемп Уилямс в Блъфдейл, Юта. Не успя да скрие усмивката, която се материализира само от едната страна на лицето му, което повечето биха сметнали за красиво – резултат от очевидно добро възпитание.

Едрият мъж остана безмълвен.

– И за да отговоря на въпроса ви, господин генерал – Харт предпочиташе да се обръща към Иън Новак с бившето му военно звание, – да, получи се. Записахме ги по време на прехвърлянето. Все още са криптирани, но това няма да е проблем задълго.

Бившият генерал изсумтя и прокара ръка през късата си прошарена коса.

– Все още ли сте скептично настроен? – попита Харт.

– Мисля почти изцяло в термините на непредвидени ситуации и най-лоши сценарии – отвърна бившият военен. – Това е една от причините да ме наемете.

– Така е.

– И все още няма данни да сме оставили следи?

– Няма. И няма да има – отговори Харт. – Ние сме на светлинни години пред нашата конкуренция и пред неумелите правителствени агенции за киберсигурност.

– Нека ви напомня, че това е неизпитана технология.

– Само защото постоянно се развива и учи, при това зад защитна стена, за чието съществуване АНС дори не подозира.

– Засега.

– Какво, вие ли ще ги информирате? – попита Харт, а усмивката отново бавно се прокрадна по лявата страна на лицето му.

– И никой не знае дали наистина сме ги получили?

– Оттук идва красотата на тази операция, генерале. Разполагаме с данните, но само няколко избрани партньори знаят, че дори сме се опитали да ги освободим от веригите им.

Новак беше свикнал с драмата, която Харт внасяше както в напрегнатите, така и в обикновените неща.

– Но не знаем колко време ще отнеме декриптирането и дали изобщо можем да ги декриптираме?

– О, можем! – възрази Харт. – Това е само въпрос на време.

– Винаги е въпрос на време – подхвърли бившият военен.

– Нашият КРКК – каза Харт, използвайки акронима за криптоаналитично релевантен квантов компютър – вече работи, събира и декриптира информация. Военните и разузнавателните служби едва наскоро започнаха да модернизират системите и мрежите си към постквантова криптография и в скоро време нашият компютър ще може да декриптира дори и това. Скоро ще разполагаме с цялата необходима информация. Искате да се откажете ли?

– Точно обратното – отговори Новак. – Нека променим света!

ЗОВЪТ

Всяка война се основава на измама.

СУН ДЗЪ, „ИЗКУСТВОТО НА ВОЙНАТА“

Ранчо „Кумба“

Флатхед Вали, Монтана

– Все още ли си сигурен, че искаш да пробваш? – обърна се Лиз Райли към мъжа на лявата седалка на малкия ретро самолет-амфибия „Лейк Букъниър“ от 1976 г.

Самолетът плаваше удобно върху корпуса си в западния край на езерото, а двигателят му „Лайкоминг IO-360“ с впръскване на гориво и мощност 200 конски сили, монтиран върху пилона зад кабината, работеше на празен ход.

Едрият мъж до нея не отговори веднага. Очите му бяха насочени напред към леките вълнички върху тъмната вода. Той наклони глава надясно и погледна небето. Синьо с разпръснати облаци. Идеално време за летене.

– Ще се справиш, Рийс – добави Лиз. Гласът ѝ беше силен и уверен, а южняшкият акцент гордо напомняше за дните, в които лежеше в тревата в задния двор на семейната къща в покрайнините на Форт Ръкър в Алабама, гледаше небето и мечтаеше. Почти постоянното ехо от въртенето на роторите на хеликоптерите „Блек Хоук“ и „Апачи“ над главата ѝ беше вдъхнало любовта ѝ към авиацията. Беше последвала тази страст в армейската програмата за летателно обучение на сержанти и в кабината на хеликоптер „OH-58D Кайова Уориър“. Нараняванията, получени по време на бой, сложиха край на кариерата ѝ в армията, но с нищо не намалиха любовта ѝ към летенето.

Джеймс Рийс се обърна към пътничката си – пътничка, която в този случай беше и негов инструктор по пилотиране – и скъпа приятелка Елизабет Райли. Тя изглеждаше като у дома си в самолета, сякаш машината беше построена специално за нея. Помагаше и фактът, че беше с почти цяла педя по-ниска от високия метър и осемдесет и три Рийс. Тъмната ѝ коса беше прибрана на опашка под малинова шапка на Университета на Алабама. Слънчеви очила „Рей-Бан“ предпазваха очите ѝ от отблясъците. Беше професионалист в стихията си.

– Какво? – попита тя, подканвайки го да обясни изражението на лицето си.

– Нали знаеш, че мразя да летя?

– Всеки път ми го казваш – отвърна Лиз. – Това, което искаш да кажеш, е, че някога много мразеше да летиш.

– Аха, именно – потвърди Рийс.

– И доколкото си спомням, не беше точно самото летене, а излитането и кацането.

– Отново си права – кимна Рийс. – Точно като скачането.

– От самолет ли?

– Да. Винаги съм обичал самия скок. Не съм голям фен на рязкото дръпване.

– Защо?

– Защото това е моментът на истината. Парашутът или ще се отвори, или ще има неизправност, в който случай ще се наложи да преминеш през стъпките на аварийните процедури. След това или ще имаш над главата си свестен парашут, или си прецакан и се налага да се освободиш. След като го направиш, оставаш с последната възможност. Винаги сам пакетирам основния парашут, но резервните ги сгъват специални хора.

– Разбирам, че това може да е смущаващо – призна Лиз.

– Това беше една от причините да ощастливяваме хората, които сгъват парашутите, с по каса бира по време на скокове.

– Мъдро решение.

– Не ми харесваше и фактът, че във въздуха има куп други скачачи, с които трябва да се съобразяваш и които трябва да се съобразяват с теб.

– Ами приземяването? – попита Лиз.

– Е, при скока с автоматично отваряне кацането винаги е истинска каша. Правиш това, което наричат ПСП – падане с парашут. То реално изисква около два дни обучение. Армията успява да натъпче тези два дни в три седмици във Форт Бенинг. ПСП помага да се намалят наранявания, но в повечето случаи се превръща в крака, гъз и глава.

Лиз се разсмя.

– Не преименуваха ли Форт Бенинг, както преименуваха Ръкър?

– Откъде да знам? – Рийс сви рамене.

– А какво ще кажеш за приземяването при скоковете със свободно падане? Изглеждат доста грациозни – подметна Лиз.

– При свободното падане е различно. Все още обаче можеш да се удариш силно, особено когато си натоварен с екипировка.

– В такъв случай днес няма да скачаме – заяви тя.

– Това е добре, като се има предвид, че нямаме парашути – отбеляза Рийс.

Лиз пренебрегна коментара му.

– Ще излетим, ще прекараме известно време в изследване на Северна Монтана и после ще кацнем пак в езерото. Аз съм тук, ако ти потрябвам – добави Лиз и посочи контролните уреди пред себе си.

– Това е успокояващо – отвърна искрено Рийс и се обърна към щурвала.

– Може би все пак трябва да затвориш вратата – напомни му Лиз.

– Добър съвет – съгласи се Рийс. Посегна към вратата, дръпна я и завъртя ключалката.

– Какви са процедурите при повреда на двигателя? – попита Лиз.

Загледан дали във водата пред тях няма отломки, Рийс отвърна:

– Ако сме на вода, ще оставя самолета да се движи напред. Ако сме в преход, ще преценя – но, моля, не се колебай да поемеш управлението. Ако сме във въздуха на височина над шестстотин метра, ще се върна назад. Завоят ще е надясно, за да избегнем планините.

– Правилно.

Рийс огледа езерото и небето вляво и вдясно и каза:

– Небето и езерото изглеждат чисти.

– Чисти са – потвърди Лиз, като направи същите проверки от мястото си.

Рийс посегна към щурвала с лявата си ръка. Очите на Лиз се спряха на безименния му пръст – пръст, който скоро щеше да бъде украсен с венчална халка. На китката му имаше часовник от неръждаема стомана, за който знаеше, че е купен от баща му Том в Сайгон по време на Виетнамската война. Яките ръце на Рийс веднъж я бяха издърпали на безопасно място – в нарушение на заповедите на началниците му – от разкъсваните от войната улици на Наджаф, Ирак. На Лиз ѝ се струваше, че това бе станало вчера. Подозираше, че така ще е винаги.

Никога нямаше да е сигурна дали вторият пилот беше загинал от попадението с РПГ или от последвалата катастрофа. Беше се опитала да освободи колана му, а металът беше покрит с кръв. Крещеше му да се събуди, въпреки че половината му глава беше отнесена. Неповторимият пукот от стрелбата на автоматите „Калашников“ от милицията „Махди“ на Муктада ас-Садр и куршумите, които проникваха в осакатения фюзелаж на вертолета, я бяха принудили да излезе със своя автомат М4 на улиците на стария град Наджаф. Помнеше как ѝ се мяркаха мисли, че да загине при катастрофата би било за предпочитане пред това, което щеше да я сполети, ако бъдеше заловена от милицията на Махди. Знаеше също, че ако не беше Джеймс Рийс, днес нямаше да е жива.

Рийс и неговият екип от четирима снайперисти били на позиция само на няколко пресечки, когато видели как хеликоптерът пада. По-късно Лиз разбра, че Рийс се обадил по радиото на своя команден и контролен елемент в предната оперативна база и поискал разрешение да се придвижи до мястото на катастрофата. Искането му било отхвърлено. По-високопоставеното командване, което не искало да рискува и се опасявало от политическите последици от загубата на още петима тюлени в битка, наредило на Рийс да остане на позиция, за да осигури наблюдение, докато на мястото бъдат изпратени армейски сили за бързо реагиране. Когато обаче Рийс чул, че стрелбата от М4 на Лиз започва да се смесва със звука от огъня на калашниците, тръгнал на помощ в явно нарушение на заповедта.

Шлемът на Лиз беше отхвръкнал при катастрофата, а след това беше захвърлила и бронежилетката си, за да може да се придвижи без тежести възможно най-бързо към приятелските линии. Докато Рийс пристигне, адреналинът, който ѝ бе позволил да избяга от хеликоптера, вече се бе изчерпал. Нараняването на гърба, с последиците от което все още се бореше чрез интензивни ежедневни тренировки по функционален фитнес, почти я бе обездвижило. Освен това беше стигнала до последния си патрон – патрон, който беше запазила за себе си.

Рийс беше свалил собствената си бронежилетка и ѝ я беше навлякъл. След това беше сложил своята каска на главата ѝ, беше я вдигнал на рамо и беше побягнал към откраднатия автомобил, който съекипникът му Бузър беше прекарал в близката уличка. Не беше обърнал внимание на получената рана от куршум, който беше направил дупка в прасеца му, докато не бяха приключили с мъчителното пътуване до базата.

За Лиз това беше прехвърляне със самолет до Балад за спешна операция, след това полет до Регионалния медицински център в Ландщул, Германия, и после още един полет до Националния военен медицински център „Уолтър Рийд“ в Бетесда, Мериланд.

За Рийс това беше строго мъмрене за неподчинение и заплахи за изправяне пред Комисията за преразглеждане на тризъбеца , капитански разбор и военни съдилища. Тези заплахи бързо се превърнаха в похвали, когато командирът на Лиз Райли се обади на командира на Военноморските специални сили, за да изрази благодарността си към цялата командна верига на военноморските тюлени за бързата им реакция и дързост. Последва награждаване на Рийс и неговия екип от снайперисти с армейски медали за храброст.

Битката в Наджаф бе свързала Лиз и Рийс за цял живот. Съпругата на Рийс Лорън и дъщеря му Люси също се бяха превърнали в семейство на Лиз. След като бяха изтръгнати от този свят, тя остана до Рийс, докато той изправяше отговорните пред правосъдието. Според нея дългът, който имаше към него, никога нямаше да бъде напълно изплатен.

„Той заслужава най-сетне да бъде щастлив“ – помисли си Лиз.

Силите на Рийс се бяха възвърнали след неотдавнашното му изпитание в карцера и последвалите събития. Тя знаеше, че той и неговият приятел и съратник от екипа на тюлените Рейф Хейстингс тренират всеки ден, като се надпреварват в стръмни преходи, плувания в студеното езеро и в оборудваната с машини на „Соринекс“ спортна зала, която бяха направили в плевнята. Бяха подобрили и стрелбището в ранчото „Кумба“, обширното имение на семейство Хейстингс във Флатхед Вали, с барикади и мишени „TA Таргетс“. Ежедневните състезания по стрелба с пистолети, автомати и пушки-помпи ги поддържаха във форма. Рийс изглеждаше по-силен, отколкото Лиз някога го беше виждала. Нямаше нужда да пита защо тренира толкова усилено. Знаеше.

Въпреки че Рийс не говореше с нея за времето, прекарано в мрака, Лиз знаеше, че то е оставило следи. Как би могло да не остави? Собственото му правителство го беше затворило в малка килия без светлина и без посетители в продължение на три месеца – това си беше равносилно на изтезание. Тя не знаеше дали е говорил за това с годеницата си. Мъжете като Рийс обикновено държат някои неща заключени, макар че, ако трябваше да е честна, наистина нямаше други мъже като Рийс.

През годините сигурно хиляди пъти го беше молила да се съгласи да го вземе с нея и да работят заедно, за да получи пилотски лиценз. Доскоро той не беше проявявал интерес. Но сега, както във всичко, което правеше, Рийс беше изцяло отдаден.

– Това няма да се случи днес при тези условия – отбеляза Лиз, – но ми кажи какво причинява подскачането и какво трябва да направиш, ако започнем да подскачаме?

– Подобно на лодка с прекалено голяма тежест отпред, при „Букъниър“ това се дължи на неспокойни условия и прекалено голяма мощност, което води до накланяне на носа. Прекомерното тегло в кокпита също може да е фактор, но напоследък тренирам много, така че това няма да е проблем – отговори той, като потупа шеговито стегнатия си корем.

– А ако все пак започне?

– Ще започна да вдигам щурвала, докато не спре.

– Ако не спре?

– Тогава ще намаля мощността и ще се опитам да кацна и тъй като преценката е по-добрата част от доблестта, ще пробваме отново на следващия ден.

– Почти вярно. Не забравяй обаче да намаляваш мощността бавно – напомни му Лиз.

– Точно така. Бавно.

– Днес има вълнички, така че имаме перфектни условия за обучение за първото ти излитане от вода. Ако беше като стъкло, нямаше да се пробваме. Водата като стъкло е врагът. Е, не съвсем, но е опасна, особено при кацане. Губиш усещането си за дълбочина. Ще го направим, но не и докато не придобиеш повече опит в разчитането на водата.

– Ще се доверя на преценката ти – подхвърли Рийс шеговито.

– Какъв е критерият за забрана за излитане от вода на хидроплани?

– Всяка вълна над двайсет и пет сантиметра – отговори Рийс.

– Времето, прекарано във ветроходството, ще ти помогне при маневрирането на вода – продължи Лиз.

– Да, забелязвам някои прилики.

– Мисли за „Лейк Букъниър“ като за лодка във водата и самолет във въздуха. Веднага щом се издигнем във въздуха, нещата ще се променят. Това, което се случва на езерото, е различно от това, което се случва там горе.

– Разбрано.

– Обясни ми подробно – подкани го Лиз.

– Добре – започна Рийс. – Предпазните колани трябва да са поставени. Инструктажът да е завършен. Вратите да са затворени. Магнети – и двата. Прекъсвачите – включени. Ръкохватка на задкрилките – надолу. Хидравличен манометър – нагоре. Воден рул – нагоре. Тримерните плочки – в положение. – Рийс провери индикатора и завъртя глава, за да потвърди визуално, че тримерните плочки на опашката са в правилната позиция. – Селекторът за гориво – включен. Смес – богата. Пропелер – пълен напред.

Лиз свали слушалките около врата си.

– Това е шумен самолет, но на вода обичам да се ослушвам за звукови сигнали. Справи се чудесно на теория; сега е време да почувстваш самолета. Можем да сложим отново слушалките, когато вече сме във въздуха.

– Точно като нашите слушалки „Пелтър“ навремето – подметна Рийс, като последва примера на Лиз със слушалките си. – Някои момчета ги харесваха, а други не можеха да ги понасят. Защитаваха слуха ти, но затрудняваха определянето откъде идва стрелбата, щом куршумите започнат да летят.

Отчетливото ръмжене на двигателя, съчетано с шума на перката зад ауспуха, изпълни пилотската кабина.

– Това нещо звучи като стария ми „Харли“ – отбеляза Рийс.

– Грег О’Нийл и Хари Шанън във Флорида ги наричат „Небесни Харли“ – отвърна Лиз. – През седемдесетте и осемдесетте години на миналия век се продаваха с думите „най-забавното преживяване, което можеш да изпиташ облечен“.

– Ще го имам предвид – каза Рийс.

Джонатан Хейстингс, патриархът на семейство Хейстингс и собственик на самолета, в който седяха сега, беше изпратил Лиз в Кисими, Флорида, на двайсет и пет часов курс за собственици на хидроплани на езеро под ръководството на инструктори, които се бяха посветили на тези класически самолети. Лиз, която вече беше сертифициран летателен инструктор, получи специализираната си квалификация за амфибийни самолети в базата за хидросамолети „О’Нийл“, ръководена от сина на Грег – Бен, на близкото езеро Лийв Оук, близо до мястото, където Арманд Ривард беше започнал бизнеса си след закупуването на компанията „Лейк Амфибия“ през 1979 г. Грег О’Нийл беше изпитал възможностите ѝ по време на процеса на сертифициране и Лиз се беше влюбила в самолета, чиито корени се простираха до емблематичните самолети „Груман Гуус“, „Уиджон“, „Малард“ и „Албатрос“ от 30-те и 40-те години на миналия век. Легендарният авиационен механик и гуру на езерните амфибии Хари Шанън от „Амфибиънс Плъс“ също ѝ беше предал своите задълбочени познания за уникалния самолет.

Лиз прехвърли поглед от бившия военноморски тюлен към уредите, за да провери ученика си, преди да се обърне към двете места зад тях. Малката чанта „Ебърлсток“ беше поставена на страната си, като частично закриваше новата бежова пушка „ЗИГ Зауер MSX – СПИЪР LT“ с оптика „Танго6T1-6 x 24 mm“. От профила на пълнителя тя разбра, че това е версията 7,62 x 39. Лиз беше по-добре запозната с оръжията, отколкото с обиците или чантите. Имаше супресор „Дед Еър“, ремък „V TAC“, сгъваем железен мерник, оптически мерник „ШуърФайър Скаут“ и лазерно прицелно устройство ATPIAL . Всички оръжия на Рийс бяха конфискувани при обиска на ФБР преди почти две години, така че карабината беше ново попълнение в арсенала му. Тъй като бяха иззети в рамките на разследване на убийството на президента на Съединените щати и Рийс беше отведен във федералния затвор във Флорънс, Колорадо, и затворен в изолатор в нарушение на петата, шестата, осмата и четиринайсетата поправка, връщането им се беше оказало бюрократичен кошмар.

Рийс забеляза, че Лиз се взира в оръжията зад тях, и каза:

– За всеки случай, Лиз.

– За всеки случай – повтори тя.

Рийс кимна и дясната му ръка се насочи към дроселната клапа над тях.

Кати Буранек седеше на стол на малкия плаж, подпряла крака на ръба на каменното огнище, и гледаше с бинокъл към отсрещната страна на езерото, където беше едномоторният самолет – изглеждаше по-скоро като лодка с крила. Имаше уникална, почти странна конфигурация с двигател и витло, монтирани над и зад пилотите. Кати прибра един кичур руса коса зад ухото си и сложи бинокъла „Сваровски“ с десетократно увеличение в скута си. Пръстите на дясната ѝ ръка напипаха диамантения годежен пръстен на левия ѝ безименен пръст – ослепителният скъпоценен камък беше закрепен в семпла, но елегантна и вечна платинена обковка.

Бяха създали дом в Монтана и макар да не бяха определили дата, сватбата се задаваше на хоризонта. Рийс умишлено не бе обяснил как и защо се крият нараняванията, с които се бе върнал преди няколко месеца; изглеждаше различен. Тя не знаеше дали това беше разследващият журналист в нея или инстинктите ѝ като негова любовница и годеница, но в Рийс имаше промени, някои явни, други едва доловими. Въпреки че никога не беше далеч от оръжието, очите му вече нямаха вид на преследвано животно, притиснато в ъгъла и напрегнато, готово всеки момент да избухне и да се хвърли във внезапна битка на живот и смърт. Очите му все още се променяха от кафяви през зелени до лешникови в зависимост от обстановката. Не беше това. Беше тъга.

Кати посегна да погали Полукс зад дясното ухо, но ръката ѝ веднага бе побутната от Кастор. Двата черни лабрадора седяха на задната седалка на стария автомобил „JF40 Тойота Ланд Крузър“, който Рийс беше взел назаем от Карълайн Хейстингс, когато се беше върнал от пътуване преди няколко месеца. Беше казал на Кати, че кучетата били на стар приятел, който вече не можел да се грижи за тях; не уточни защо. Здрави и силни, те се бяха привързали към нея и обичаха, когато Зулу, родезийският риджбек на Хейстингс, слизаше да си играе с тях.

Кати беше засадила зеленчукова градина в малка оранжерия, която Рийс и Рейф бяха построили до плевнята, където старият джип „Уагъниър“ на Рийс от 1985 г. все още стоеше неизправен. Споделяха нейния „4Рънър“, но тя знаеше, че приятелят му Кърт Уилямс от „Крузър Аутфитърс“ в Юта е нащрек за JF62 от 1988 г. – предпочитаното средство за придвижване на Рийс.

Карълайн Хейстингс, матриархът на семейство Хейстингс, слизаше от главната къща със Зулу няколко пъти седмично. Трите кучета се гонеха и плуваха, докато двете жени работеха в градината, а Карълайн предаваше наученото за градинарството и живота на жената, която вече смяташе за много близка.

Макар че Рийс никога не си беше падал по ранното ставане, през повечето дни преди изгрев-слънце Кати усещаше как спуска краката си от леглото и се измъква от стаята, все още обвита в тъмнина. След като той излезеше, тя навличаше върху голото си тяло някоя от тениските му, отиваше до прозореца на спалнята и наблюдаваше в ранния морски здрач как Рийс слиза бос към езерото с кафе в ръка, за да гледа изгрева на слънцето над планините. В приглушената светлина на новата зора Рийс изчезваше, докато вървеше надолу по утъпканата пътека. С приближаването на слънцето към хоризонта Кати започваше да различава познати форми: терасата, наклонената морава, плажа, огнището, кея и накрая мъжа, когото обичаше, силуета му на фона на небето, преминаващо през червени, жълти и оранжеви нюанси. Появяваше се на фокус в края на кея, облегнат небрежно на един пилон, отпиващ, както тя знаеше, кафе с лек аромат, смесено със сметана и мед.

За какво мислеше?

За нея?

За тяхното бъдеще?

За неговото?

За съпругата си Лорън и дъщеря си Люси? Дали ги молеше за прошка, или общуваше със спомените за тях, докато светът оживяваше?

Бяха отнели живота им насилствено, последните им мигове били изпълнени с ужас. Рийс обвиняваше себе си. Но вместо да чака онова, което смяташе за неизлечим мозъчен тумор, да ги събере отново в задгробния живот, беше направил това, което умееше най-добре. Беше наказал враговете си с насилие и ужас, каквито те не биха могли да си представят. И Кати му беше помогнала. Бе станала част от живота му тогава.

Дали си мислеше за съекипника си Бен Едуардс, застанал зад Кати с детонатор в ръка, а около шията ѝ имаше увито детониращо въже?

Или пък си мислеше за Бузър и за 9-милиметровия пистолет, с който бяха отнели живота му, за да го накарат да изглежда като самоубийство – грешка, която бе разкрила конспирацията?

Сега Кати знаеше, че ключът е бил в Бузър. Бузър предпочиташе да използва калибър .45 и никога не би посегнал на живота си с 9-милиметров. Това осъзнаване бе отвело Рийс до разплатата.

Или пък си мислеше за Фреди Стрейн? Бившият му партньор снайперист бе проследил Рийс в Африка и му бе предоставил избор, който в крайна сметка бе довел до смъртта на Фреди на един покрив в Одеса.

Дали си мислеше за сестрата на Рейф, Хана, преследвана като дивеч за удоволствие на остров в Берингово море? Или това беше нещо по-ново? Убитият президент? Разкритията за баща му? Или нещо друго? Нещо, за което тя не знаеше. Секретна мисия?

Дали нямаше предвид някой израелец? Шпионин, когото е познавал в Ирак? Жена, която беше загинала при взрив в небето от същия терорист, който беше убил Фреди?

Рийс познаваше болката. Беше ли възможно да продължи напред? Беше ли си простил? Дали и за двамата най-накрая бе започнала нова глава?

Кати никога нямаше да се натрапи в спомените на Рийс за мъртвите. Те си бяха негови. Подозираше, че тези тихи утрини са времето му за среща с духовете на мъртвите. Те винаги щяха да бъдат с него.

Щом слънцето изскочеше над хоризонта, тя го гледаше как се обръща и се връща в хижата, където в кухнята ѝ приготвяше чаша кафе. Преди още да е открехнал вратата, Кати смъкваше фланелката и се мушваше обратно в леглото, за да се събуди отново до мъжа, когото обичаше.

Чуваше го да поставя кафето ѝ на нощното шкафче отстрани на леглото, а после усещаше как се вмъква обратно под завивките, как хладното му тяло бързо се сгрява до нейното, преди да се любят със страст, която ги оставяше без сили и дъх. Бяха свободни.

Рийс и Рейф бяха започнали изграждането на своята концепция за стрелбище с лък/книжарница/кафене магазин/уиски-бар в Уайтфиш. Собственикът на „Глейсиър Арчъри“ се беше пенсионирал и го беше продал на двамата бивши тюлени. Сега магазинът, както и сградата, към която беше прикрепен, бяха в процес на мащабно преустройство. От едната страна беше „Глейсиър Арчъри“, а от другата имаше книжарница, кафене и уиски бар „Абелардс“. Семейство Хейстингс финансираше проекта не защото очакваше или дори се интересуваше от възвръщаемост, а защото Джонатан и Карълайн искаха момчетата им да са близо до тях. Рийс беше част от семейството им.

Кати пишеше на лаптопа си до езерото и изпращаше статиите си от едно кафене в града, където имаше безжичен интернет. Студиото в Уайтфиш даваше възможност да прави седмичните си новинарски клипове. Рийс проверяваше как върви ремонтът и пазаруваше, докато тя работеше. Бяха монтирали поставка за въдици на багажника на покрива на нейната тойота и на път за вкъщи спираха да се разходят до някое планинско езеро или поток. Замятането му се подобряваше; Кати с радост го наблюдаваше как напредва в нещо, което самата тя умееше, откакто беше проходила.

Чу как воят на двигателя на самолета се усилва и видя как хидропланът се изстрелва напред. Белият самолет със зелена шарена маркировка набираше скорост, докато се движеше по езерото срещу лек насрещен вятър. После се издигна и полетя към небето.

Може би летенето щеше да замести военните му задачи? Би ли могъл Рийс да оцелее без бойна мисия?

И какво ли щеше да стане с притесненията му? Все още ли се притесняваше, че ще станат обект на насилие? Тя знаеше, че е по-добре да не настоява. Когато му дойдеше времето, Рийс щеше да ѝ каже. А точно сега Кати имаше чувството, че разполагат с цялото време на света. Междувременно трябваше да планира сватба.

Беше толкова потънала в мисли, че не чу звука на приближаващия автомобил.

Рийс намираше за терапевтично и медитативно да е сред облаците с познатото усещане на шумоизолиращите слушалки на ушите му. Вместо да потискат оглушителните звуци от стрелба и експлозии, сега те приглушаваха монотонното бучене на двигателя до по-поносимо ниво. Спокойствието се нарушаваше само от гласа на инструкторката му или от този на въздушния контрол на летището в Калиспел, ако използваха прибиращия се триколесник, за да тренират кацане на пистата. Когато си слагаше оборудване като слушалките в преследване на нова цел, на някакво ново предизвикателство, имаше усещането, че постъпва правилно. Представяше си деня, в който ще лети с Кати и децата им от езерната им къща в имота на Хейстингс до ловната хижа на бившия сенатор Тим Торнтън в северната част на Айдахо, близо до канадската граница, или до някое от многобройните уединени езера в планините. Ако беше по-далеч, щеше да се възползва от услугите на Елизабет Райли.

Никога не се бе интересувал много от заповедите, идващи отгоре. Тези, които бяха далеч от кръвта и мръсотията на бойното поле, често имаха други приоритети. Последиците от нарушаването на заповедите изобщо не му тежаха и не предизвикваха дори миг колебание. Решението да спаси Лиз в Наджаф беше естествено. Рийс беше изградил доверие сред хората си благодарение на своята отдаденост на професията на оръжието и на действията и решенията си на бойното поле. Въпреки че агресивното му и креативно планиране и изпълнението на мисиите бяха опасни в лицето на постоянно адаптиращия се враг, стилът и идеите му често предизвикваха напрежение между него и тези над него в командната верига. Повишенията и изкачването на следващото стъпало по стълбицата на военните чинове никога не бяха влизали в сметките му. Според Рийс работата му беше да смаже врага и да върне хората си живи у дома.

Рийс също така знаеше колко е важно да се запази позицията на морално превъзходство – един от малкото и може би единственият фактор за разграничаване на американските сили от врага. Осъзнаваше, че е изоставил принципите си, когато неговият отряд и семейството му бяха убити. Конспирацията беше проникнала в собственото му командване на военноморските тюлени и включваше плетеница от правителствени, финансови и фармацевтични структури, като цялата им мощ се бе съюзила срещу него. Рийс се бе превърнал в терорист. Беше станал бунтовник. И беше добър в това. Може би дори по-добър, отколкото беше като тюлен. Сега това нямаше значение. Беше приключил. Беше загърбил този живот. Беше време да продължи напред.

Поривът да се научи да пилотира беше изненада дори за самия него. Летенето никога не му бе допадало особено. До момента, в който не започна да преглежда старите документи на баща си; някои бяха останали в кутии, а други му бяха предадени от познати в ЦРУ. Рийс се смая, когато разбра, че Том Рийс е бил пилот. Досиетата сочеха, че е получил лиценз за частен пилот и квалификация за летене по прибори, докато е работил в Управлението, подготвяйки се за назначение в Централна Америка.

Защо никога не го беше споменавал? Рийс не си спомняше някога да го е чувал да казва нещо за летене. Защо никога не беше водил Рийс и майка му да летят? Рийс си представи как тримата са около огъня на брега на отдалечено езеро и пекат прясно уловена пъстърва на скара, а самолет като този, с който летеше в момента, е наблизо. Дали го беше казал на майка му? Дали някога я беше вземал да лети? Рийс никога нямаше да разбере. Още една мистерия, оставена от Том Рийс.

Спомни си за писмото от баща си.

Използвай времето, с което разполагаш, Джеймс... Когато решиш да приключиш с оръжията, отдалечи се от тях. Не живей в миналото. Обичай жена си. Отгледай децата си. И не поглеждай назад. Цени всеки миг, защото веднъж отминал, той си отива завинаги.

След завръщането си от Кипър с Рейф прекарваха все повече време с бащата на Рейф. Старият разузнавач от Селуските скаути беше в напреднала възраст и всички знаеха, че тежкият живот рано или късно ще започне да му се отразява. В един от разговорите им Рийс го бе попитал дали е знаел, че Том има лиценз за пилот. Джонатан беше поклатил отрицателно глава.

– Някои мъже държат в тайна определени части от живота си за доброто на семействата си – беше му казал, а в гласа му все така се долавяха духовете на родезийското му минало.

Рийс знаеше дори по-добре от Рейф каква част от живота си Джонатан бе затворил в себе си. Веднъж Карълайн му беше разказала историята. История от неделя, 3 септември 1978 г. Денят, в който сестрата на Джонатан бе загинала при терористична атака, която бе свалила от небето полет 825 на „Еър Родезия“. И му беше разказала за последвалите събития. Карълайн се беше доверила на Рийс и го беше заклела да пази тайна, предавайки му урок по прошка.

– Може и да не е споделил с теб летенето, момко, но това не означава, че не можеш да го споделиш с Кати и може би с децата си някой ден, нали? – беше му казал Джонатан между дръпванията от току-що свитата цигара. – Лиз ще ти помогне. Имам един стар „Лейк Букъниър“, който мисля, че може да ти хареса. Пазя си го от години. Време е да полети отново.

– Какво е „Лейк Букъниър“? – попита Рийс.

– По-добре да ти покажа.

Джонатан заведе Рийс в един от хангарите си на международното летище „Глейсиър Парк“ и му показа необичайната летяща лодка.

– Вече не летя много. Преди години Карълайн ми каза да избирам между цигарите и летенето, като си мислеше, че ще избера летенето.

– А ти избра цигарите, нали? – засмя се Рийс.

– Моите летателни дни и без това бяха зад гърба ми – отвърна Джонатан и дръпна от цигарата. – По-разумно беше Лиз да е зад щурвала.

– Какво е това чудо?

– „Лейк Букъниър“. Произведен от „Лейк Еъркрафт“. Попаднах на него през осемдесет и пета година. Първоначалният собственик беше кацнал твърдо във вода със свален колесник и не искаше повече да има нищо общо с него. Този е построен във фабриката им в Санфорд, Мейн, през седемдесет и шеста. Цената му е била двайсет и шест хиляди като нов. През осемдесет и пета получих адски изгодна оферта.

– Как попадна на него?

– Така се случи, че бях в един и същи ловен лагер с Арманд Ривард, бивш дилър на „Лейк Амфибиън“, който беше купил компанията няколко години преди това. След доста изпити уискита край огъня сключихме сделката – Джонатан се засмя. – След лова се срещнахме в Кисими, Флорида, където той беше преместил централата на компанията. Не искаше да ми го даде, докато не премина през неговия курс. През годините е летял няколко пъти обратно до Флорида. Летях с него през осемдесет и осма, когато разбраха, че популацията на алигаторите излиза извън контрол. Хванахме един алигатор от носа, ей там – продължи Джонатан, като посочи предната част на самолета. – Проклетият динозавър беше захапал сърна. Измъкна се, но онази вечер ядохме сърнешко. Както и да е, този „Букъниър“ стана първият ми самолет в Америка.

– Не знаех, че си се научил да летиш в Африка – подхвърли Рийс.

– Е, в Родезия на моята младост човек трябваше да е умел и изобретателен по необходимост.

Рийс кимна.

– Харесва ли ти? – попита старецът.

– Дали ми харесва? Влюбих се в него! Обичам го – отвърна Рийс и прокара ръка по крилото.

– Какво ще кажеш да му дадем втори живот?

Рийс погледна застаряващия патриарх на клана Хейстингс.

– Ще помоля Хари Шанън да се увери, че е годен за плаване и въздух, а след това с Лиз можете да се захващате за работа.

– Какво имаш предвид?

– Искам да кажа, че е време да полетиш. Всъщност гледаш сватбения си подарък.

– Рийс? Рийс!

Познатият глас в слушалките го откъсна от спомените му.

– Да?

– Къде се отнесе?

– Просто се бях замислил – отвърна Рийс.

– Е, време е да помислим за кацането.

– Разбрано.

– Завърши завоя. Какво търсим?

Рийс беше наклонил самолета наляво със спуснати задкрилки. Излезе от завоя на 240 метра над езерото.

– Гледаме за отломки. Жици. Лодки. Гребци. Повърхностни условия. Дълбочина. Районът е чист – каза Рийс.

– Чисто – потвърди Лиз. – Какво още трябва да търсиш?

– Вражески подводници?

– Какво ще кажеш за посоката на вятъра?

– О, да, посоката на вятъра! Духа от изток на запад. Ще влезем от запад, срещу вятъра.

– Правилно.

Рийс отново наклони самолета. Гората на Северна Монтана под тях беше като гъст зелен килим.

– Остани на този курс – посъветва го Лиз. – Какво искаме да избегнем?

– Авария? – предположи Рийс.

– Бъди по-конкретен.

– Искаме да избегнем водния път – отговори той.

– Точно така, никакви високоскоростни завои при кацане. Преди това какво е първото, което искаме да проверим?

Рийс погледна арматурното табло и прегледа мислено процедурите.

– Колесникът – каза той. – Хидравличното налягане е повишено. – Обърна глава, за да се увери, че колесникът е вдигнат. – Визуално потвърдено.

Лиз все пак провери твърдението на ученика си.

– Алтернаторът включен – продължи Рийс съсредоточено, докато минаваше през точките на контролния списък. – Помпата за допълнително гориво е включена. Хидравличната помпа е включена. Колесникът е вдигнат. Свалени клапи. Водно кормило нагоре. Тримерните плочи – в позиция. Задкрилките – спуснати. Горивна смес – настроена.

– Добре – каза Лиз. – Не забравяй да контролираш скоростта на спускане. Малки корекции на газта.

– Малки корекции на газта – повтори Рийс.

– Скорост? – попита Лиз.

– Между осемдесет и осемдесет и пет мили в час – отвърна Рийс, като си спомни, че скоростта на хидропланите се съобщава в мили, а не във възли.

– И? – подкани го тя.

– И...

– Какво друго?

Очите на Рийс сканираха арматурното табло, докато самолетът продължаваше да се снижава.

– Каза ми, че това е нещо, което правиш постоянно по време на мисия.

– О, да – изход! Ако се наложи да се откажем от кацането или да кацнем и излетим веднага, изходът ще бъде на юг, за да избегнем планините.

Като лидер Рийс постоянно разиграваше мислено „какво ще стане, ако“ по време на патрулиране, като предвиждаше действията и опциите си, ако отрядът му от военноморски тюлени бъде ударен точно в този момент. При летенето не беше по-различно. Е, различно беше поради това, че никой не стреляше по тях.

– Намалявам мощността до 450 милиметра – каза Рийс, като погледна манометъра за налягане в колектора, който показваше текущата работна мощност на двигателя.

– Отлично, Рийс.

– Носът надолу. Снижавам мощността до 300 милиметра. Нулев ъгъл на крилата.

– Страхотно се справяш. Не бързай. Този самолет знае какво да прави. Дръж височина и изчакай.

Докато продължаваше да се спуска, Рийс погледна към къщата и кея. Очакваше да види Кати да наблюдава първото му кацане на вода. Не очакваше обаче да види друг, застанал до нея.

Вниманието му се измести от водата, а умът му превключи на друга скорост.

– Рийс! – повиши тон Лиз, в гласа ѝ се долавяше настойчивост.

Вместо да я погледне, Рийс се обърна към пушката на задната седалка.

– Рийс, скоростта ти на спускане е твърде висока. Рийс!

„Кати, трябва да защитя Кати!“

– Рийс, намали скоростта на спускане! – заповяда Лиз.

Но Рийс не я чуваше.

– Поеми управлението – каза той, погледна през прозореца към двамата на кея и протегна ръка към пушката на задната седалка.

– Поемам управлението – каза Лиз.

– Самолетът е твой – прошепна Рийс и издърпа леко назад зарядния лост, за да се увери, че в патронника има патрон. Беше запомнил процедурата за тройно потвърждаване на положителния контрол при предаването на управлението на самолета, но беше забравил визуалната проверка, за да се увери, че човекът до него наистина е поел управлението.

– Самолетът е мой – каза Лиз, завършвайки третата стъпка от процеса, като умело приведе самолета амфибия в идеално състояние за кацане на вода.

Професионална както винаги, Лиз бавно върна газта в режим на празен ход, като същевременно отпусна щурвала напред, намали задното налягане и приводни хидроплана.

– Е, това си беше цял шибан уестърн! – заяви Лиз и се обърна към ученика си. – Какво стана, по дяволите?

– Просто ме закарай до кея – каза Рийс и погледна пушката. Замисли се за миг, след което я върна на седалката зад себе си. После ръката му се насочи към дръжката на „ЗИГ Зауър P210“ в кожения кобур „Алеси“ зад дясното му бедро.

– Рийс, какво правиш?

– Просто бъди готова – отвърна Рийс, без да откъсва очи от брега.

Лиз насочи самолета към кея, като се приближи от запад, за да се увери, че вятърът е директно срещу носа. Изключи двигателя и каза на Рийс да спусне кранците.

Рийс бутна нагоре лявата врата, която се отваряше като крило на чайка, и разкопча предпазния си колан.

Разпозна мъжа, който стоеше до Кати.

Беше човек от ЦРУ.

Човек, когото Рийс познаваше добре.

Рийс се изправи, качи се на носа на това, което сега беше по същество лодка, и скочи на кея, стиснал в ръка въжето, което беше прикрепено към носа на самолета.

– Свърши нещо полезно, Вик – каза Рийс, подаде въжето на мъжа и застана между него и Кати, за да закачи друго въже за поплавъка под лявото крило. След това го закрепи за друг кнехт на кея, а главата му се въртеше в търсене на заплахи.

– И аз се радвам да те видя, Рийс – каза Вик, издърпа въжето със заучено движение и се наведе, за да го намотае около кнехта в краката си.

Виктор Родригес беше директор на Центъра за специални операции на Управлението и отговаряше за най-тъмните дейности на ЦРУ по целия свят. Вик се изправи и кимна на Лиз, която се бе облегнала на отворената пилотска кабина.

– Здравейте, госпожице Райли.

– Здравейте, господин Родригес – отвърна тя.

– Трудно е да те открие човек – каза Вик на Рийс.

– Очевидно това е идеята – отвърна Рийс и хвърли пронизителен поглед покрай мъжа от Управлението към склона зад къщата. Рейф и Джонатан Хейстингс стояха на пост на задната тераса.

– Не ги предупредих достатъчно рано – поясни Вик. – Сам съм.

– Следващия път можеш да ми се обадиш – предложи Рийс.

– Щеше да е по-лесно, ако имаше телефон.

– Какво искаш, Вик? – попита Рийс и прегърна Кати сякаш за да я защити от нещо.

– Трябва да поговорим.

– За какво?

– За Алис.

Кървав изгрев