Само смелите

1.

Макар да беше само на осемнайсет, през 1937 година София Александър осъзнаваше, че Германия се е променила, след като нацистите дойдоха на власт. Промени се и нейният живот, въпреки че семейството ѝ не беше еврейско. Сега се определяха като „арийци“. В тези дни дори да имаш един дядо евреин, независимо дали по вяра или произход, те обявяваха за неариец.

Животът ѝ в Берлин се промени драматично, след като майка ѝ заболя от туберкулоза преди две години, когато тя беше на шестнайсет. През първата година на болестта майка ѝ се грижеше за дома им, но през втората беше изпратена в санаториум за болни от туберкулоза. София я посещаваше по няколко пъти на седмица. По-малката ѝ сестра Тереза, сега на шестнайсет, ходеше на свиждане по-рядко, а баща им беше така зает, че едва намираше време. Така че София я посещаваше най-често. Тя беше сериозна ученичка, но винаги намираше време да отиде при майка си толкова често, колкото беше възможно. Оставаха ѝ няколко месеца да завърши гимназия, а Тереза беше две години по-малка и мразеше всеки миг, прекаран в клас. София беше отличничка.

Майка им, Моника Александър, беше блага жена с вечно разклатено здраве. Беше изтънчена красавица и обожаваше дъщерите си. София водеше дълги сериозни разговори с нея и често ѝ четеше, докато Моника затвори очи, преди да заспи. После си тръгваше. Когато приеха майка ѝ в санаториума, София обеща да се грижи за баща си и сестра си и спази обещанието, като порасна по-бързо. Когато навърши осемнайсет, се научи да шофира. Баща ѝ позволи да ползва колата, което направи посещенията на София по-лесни, понеже санаториумът беше извън града.

Баща ѝ – Томас Александър, беше известен хирург и имаше собствена частна болница. От цяла Европа идваха да го търсят за сложни операции. Уменията му в общата хирургия бяха големи. Разочарован беше, че не може да излекува жена си, но с почивка и с лекарствата, с които разполагаха, се надяваше тя да се възстанови напълно. София обаче се тревожеше за нея. Майка ѝ изглеждаше така крехка, през повечето време спеше. Но щом се събудеше, с радост виждаше, че по-голямата ѝ дъщеря пак е дошла на свиждане.

У дома София беше поела контрола върху сестра си, която имаше нужда от здрава ръка. Тереза се възползваше от заетостта на баща си и болестта на майка си и флиртуваше с всеки срещнат. Мъжете падаха в краката ѝ като узрели ябълки. За разлика от сестра си, София беше срамежлива като майка си. Тя беше чернокоса красавица с големи зелени очи и сериозно изражение. Мъжете, които преследваха Тереза, не я забелязваха, а и тя не флиртуваше. Ако я погледнеха отблизо, щяха да видят, че София е по-красивата. Имаше съвършени аристократични черти, дълга грациозна шия и елегантна осанка. Тереза обаче беше по-ефектна и затова привличаше вниманието по-бързо. Имаше руса, почти бяла коса като на майка им, прозрачна порцелановобяла кожа, която пудреше, пълни червени устни, блестящи сини очи с цвета на лятното небе. Усмивката ѝ бе широка и непосредствена, зъбите – идеални, а фигурата – чувствена. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се засмее. Дразнеше непрестанно познатите си момчета. Дългата ѝ руса коса падаше на гъсти къдрици. Блестящата тъмна коса на София се спускаше права по раменете ѝ. Тя имаше деликатно телосложение като баща им и гледаше със строги очи сестра си, както бе обещала на майка им. Държеше я на къса каишка, от което Тереза постоянно се оплакваше.

Тереза нямаше лоши намерения с флиртуването и съблазнителната си усмивка и не осъзнаваше, че естествената ѝ сексуалност е афродизиак за мъжете, които я желаеха. Баща ѝ го смяташе за безобидно и не правеше нищо. София не беше сигурна. Според майка им Тереза трябваше да се омъжи рано, преди да се е вкарала в беля. Нужен ѝ беше властен съпруг, за да я контролира, но на шестнайсет години все още не ѝ беше време за женитба, първо трябваше да завърши училище. Така че София играеше ролята на кучето пазач пред портите, докато се надяваше и чакаше майка им да се прибере.

Беше дълга година за всички тях без Моника, особено за София, но Тереза ѝ се наслаждаваше, макар майка ѝ да ѝ липсваше. Обичаше да ходи на танци и партита, но заради възрастта ѝ възможностите бяха малко. Родителите им спряха да се веселят, когато Моника се разболя. Преди това организираха елегантни приеми в дома си, който се изпълваше с жени във вечерни рокли. Понякога Тереза се прокрадваше в стаята на майка си и пробваше някоя от роклите ѝ. Когато София я хвана, ѝ се кара много.

– Тази е на мама. Веднага я съблечи! Ще я скъсаш!

Някои от най-хубавите рокли на майка им бяха ушити специално за нея в Париж, други – от шивачи в Берлин. Като съпруга на най-важния хирург в Берлин, я канеха навсякъде, на всички блестящи събития. Томас Александър беше много уважаван. София обичаше да гледа как родителите ѝ танцуват на организираните в дома им официални вечерни партита с важни гости.

Знаеше, че баща им много обича майка им, но заради работата не я вижда толкова често, колкото му се иска. София искаше да му помогне и работеше като доброволка в болницата му след училище и в почивните дни, щом свърши с ученето, въпреки грижите за къщата. Баща ѝ се чудеше колко е неуморна, колко е умна и деликатна. Имаше талант да се грижи за хората. София му заяви, че ще стане медицинска сестра, и работеше с него в операционната. Тереза искаше само да се омъжи и да има деца. Все още не беше срещнала бъдещия си съпруг, но ѝ харесваше вниманието на мъжете, защото те се рояха около нея като пчелички около красиво цвете. Никой не можеше да ѝ устои и това ѝ харесваше.

Тереза не се интересуваше истински от момчетата в училище, но флиртуваше с тях. Идваше ѝ отвътре и мъжете го намираха за очарователно. Със София беше трудно да се говори. Тя беше сериозна и обсъждаше важни теми, които изискваха младежите да се замислят, а не само да я ласкаят. Говореше за последните медицински открития и отличните хирургични умения на баща си, за книгите, които беше прочела и които не бяха интересни за повечето мъже, и за неспокойната политическа ситуация в последните години в Германия. Баща ѝ я беше предупреждавал няколко пъти да не се включва в разговори за политика. Това беше чувствителна тема в Германия с набиращата сили нацистка партия през последните четири години. Три години по-рано, през 1934, Адолф Хитлер стана фюрер. Лично Томас не поддържаше политиката му, но пазеше мнението си за себе си, зает с частната си болница. Няколко пъти беше оперирал нацисти от Върховното командване и беше срещал фюрера, но това, което интересуваше Томас Александър, беше медицината, а не политиката.

Промените от последните години притесняваха София дори преди майка ѝ да се разболее. Хора с дори капка еврейска кръв бяха отделяни, дискриминирани. В началото, през 1933 година, когато София беше на четиринайсет, отнеха на евреите правото да бъдат учители, професори, съдии или държавни служители и мнозина загубиха работата си. Някои от учителите ѝ изчезнаха тихо, без даже да се сбогуват, и тя изведнъж осъзна какво става. След месеци хората с еврейски произход бяха изключени от изкуствата, после им забраниха да притежават земя, да бъдат журналисти или вестникарски редактори. И всичко само за година. В края на 1933 г. вече изпращаха бездомни и безработни хора в концентрационните лагери, разположени около Мюнхен. „Дахау“ отвори през 1933, „Заксенхаузен“, близо до Берлин – през 1936, а „Бухенвалд“ – година по-късно, през 1937. Никой не говореше за това открито, но София беше чула слухове. Една съученичка ѝ каза, че неин чичо, журналист, обсъждал с баща ѝ колко добра идея са лагерите, за да се отърват от нежеланите елементи по улиците, каквото и беше намерението на нацистите.

Следващата година, 1934, когато София беше на петнайсет, научи, че на евреите отказват здравно осигуряване и им забраняват да работят като адвокати. Година по-късно, когато Хитлер стана фюрер, а София навърши шестнайсет, им забраниха и да постъпват в армията. Отнеха им гражданството и правото да сключват брак с арийци. Няколко месеца преди това им бяха забранили да работят като счетоводители и зъболекари. Списъкът със забранени професии се увеличаваше всеки ден. Бащата на София беше намерил нов стоматолог за семейството, когато старият напусна Германия с думите, че това е само началото на предстоящото зло, но според Томас Алекзандър мнението му беше твърде крайно.

София говореше с майка си за това и изолираната от света Моника го намираше за шокиращо. Някои от познатите им лекари бяха евреи, но бащата на София твърдеше, че нищо няма да им се случи, че те са уважавани, важни мъже като него самия. По негово мнение докторите нямаше да бъдат засегнати от тези политически действия, защото са високообразовани, а уменията им са необходими. Томас беше предупреждавал няколко пъти София да не говори за тези неща извън семейството и ѝ се караше, че изобщо мисли за тях. Майка ѝ обаче не ѝ се караше. Тя споделяше притесненията ѝ за управляващата партия, която взимаше толкова жестоки мерки.

– Докъде мислиш, че ще стигнем? – попита я София един ден, когато бяха сами и можеха да разговарят свободно.

– Предполагам, че няма накъде повече, но съжалявам тези хора, те губят работата си, живота си, а имат семейства, за които да се грижат. Сигурно скоро ще смекчат забраните. Нацистите просто искат да покажат колко са силни. Сигурна съм, че ще облекчат правилата. – София изобщо не беше сигурна в това, но не искаше да плаши майка си. Беше виждала как залавят хора в Берлин, за да ги депортират, докато полицаите ги бият, а децата им плачат.

Всяка година все повече нейни познати изчезваха, всичките евреи, някои от приятелите на баща ѝ загубиха работата си. Зъболекар, счетоводител, известен журналист – никой не беше опасен, но всички бяха евреи. Дори някои от съучениците ѝ говореха гадости за евреите, въпреки че преди бяха приятели с тях. Изглеждаше ѝ много погрешно и толкова лицемерно. Как приятели стават врагове за една нощ?

– Не говори с папа за това. – Моника предупреди София отново и тя обеща да не го прави.

Баща ѝ, така или иначе, не го беше грижа за нищо освен за болницата. Медицината беше всичко, което го вълнуваше. Живееше в свой изолиран свят само за посветени, в операционната си, спасявайки хора. Не го интересуваше религията им. Ако бяха болни, им помагаше. Ако имаха нужда от операция, ги оперираше. Болестите правеха хората равни, както стана с майка ѝ с туберкулозата. Бащата на София беше преди всичко учен и се грижеше старателно за пациентите си. Политиката на правителството не го вълнуваше.

София винаги преживяваше дълбоко всяка форма на несправедливост и съжаляваше по-нещастните от нея, сякаш изпитваше вина за това как живее семейството ѝ и какво притежава. Тереза го смяташе за смехотворно и все ѝ се подиграваше:

– Тогава защо не им дадеш дрехите си? Както и да е, те и без това няма да ги искат.

София се обличаше в простички дрехи в убити цветове. Тереза мечтаеше за парижките рокли на майка си и ги премести в своя гардероб сега, когато Моника я нямаше. Планираше да ѝ ги върне, щом се прибере. София се ядосваше, когато я хващаше да ползва вещи на майка им. Разпознаваше ги на мига – чанти от алигатор, изискани френски ръкавици от младо козле, деликатно изплетени пуловери или добре скроено палто, за което Тереза беше още малка. Тя искаше да е модерна и пораснала. Баща им не обръщаше внимание на тези неща и често на Тереза ѝ се разминаваше. А ако София работеше в болницата, посещаваше Моника или просто беше навън, сестра ѝ нападаше гардероба на майка им.

Живееха в удобна луксозна къща. Моника я бе обзавела красиво, с произведения на изкуството, които тя и Томас бяха наследили, и други, които бяха купили. Бяха я построили по същото време, когато той бе издигнал болницата си – преди много години. Беше обширна и красива и отразяваше уважаваната му позиция в обществото. София се срамуваше от хубавия им живот, а Тереза смяташе това за смешно. Според София богатството, което им беше втора природа, ги отдалечаваше от другите хора. Още като дете беше привлечена от религията и с това се отличаваше от останалите в семейството. Баща ѝ открито заявяваше, че не вярва в Бог. Вярваше в науката и медицината, в уменията на хирурга, а не в някаква висша сила. Тереза твърдеше, че църквата я отегчава, и я отбягваше колкото е възможно. След като се разболя обаче, вярата на Моника стана по-силна. Със София понякога си говореха за това. Вярата на София беше непоклатима. Баща ѝ обвиняваше за това бавачката, която бяха наели, когато дъщеря му беше малка. Накрая той уволни жената, задето пълни главата на детето му с идеи, които той смяташе за глупост, с вяра, която той не споделяше, и с опасни мисли. София се натъжи, когато бавачката си тръгна, но това не промени вярата ѝ. Даже я подсили. Никога не говореше за това пред баща си, но тя беше там, силна и успокояваща сила в живота ѝ. Понякога ходеше сама на църква и се молеше за майка си. Моника изглеждаше по-добре, щом я видеше, след като се е помолила. Но с изключение на няколко кратки подобрения, през последната година здравето ѝ се влошаваше. София беше ужасена, че ще умре. Моника гледаше на това спокойно и философски и ѝ го повтаряше често. Но София искаше да вярва, че майка ѝ скоро ще се прибере у дома. Баща ѝ твърдеше същото, а той никога не лъжеше. Беше честен човек, макар да не вярваше в Бог.

Понякога, щом приключеше с работата за баща си и дребните поръчки на сестрите в болницата, или когато майка ѝ изглеждаше още по-слаба, София отиваше в църквата близо до дома им. Беше кратка разходка, която ѝ позволяваше да изчисти мислите си от видяната болка. В малката и спокойна църква винаги откриваше утеха. Не казваше на никого къде ходи. До църквата имаше манастир и монахините, които живееха там, бяха сърдечни и гостоприемни. Познаваха я и винаги я поздравяваха с кимване или усмивка, когато отиваха за вечерна молитва или се връщаха в манастира. Беше казала на някои от тях, че майка ѝ е болна, и те обещаха да се молят за нея. Манастирът принадлежеше на Сестрите на милосърдието и София винаги се изненадваше колко умиротворени изглеждат монахините и колко са мили. Тя палеше често свещички в църквата. Осъзнаваше, че баща ѝ ще се ужаси, ако разбере. Той настояваше, че религията е за глупаци. Това беше спор, който не желаеше дори да започва с него, нито пък със сестра си. Понякога казваше на майка си къде ходи, но не често. Това беше тайното ѝ убежище, от което черпеше сили.

Някои монахини бяха на мисия в Африка. София го намираше за пленително, знаеше, че там работят като медицински сестри или учителки, отдадени на бедните. Понякога чувстваше, че има повече общо с тях, отколкото със семейството си, макар да не можеше да го признае пред никого. Беше споделила с някои монахини, че баща ѝ има болница и че тя помага там. Все по-често си мислеше дали да не постъпи в колеж за медицински сестри, така че да работи при баща си и да бъде по-полезна за майка си. Изглеждаше, че това е нейната съдба, и баща ѝ харесваше идеята да работят заедно в болницата. Все още не беше решила окончателно, когато състоянието на майка ѝ се влоши необратимо и в края на лятото дойде трагичната развръзка.

Моника почина, докато София държеше ръката ѝ. Тя спеше в стаята на майка си в последните ѝ седмици, Тереза и Томас също бяха там, когато болната си отиде. Моника беше заобиколена от любимите си хора. Сякаш светът се продъни, щом тя си отиде. Тереза никога не беше мислила, че майка ѝ ще почине, а Томас все настояваше, че тя ще се прибере у дома, и отказваше да повярва, че може да умре. Прие като личен удар факта, че не успя да я спаси. Само София виждаше какво приближава, но този път молитвите ѝ не получиха отклик. След като майка ѝ си отиде, тя потърси приятелките си в манастира и те я успокоиха, увериха я, че Моника е намерила покой и духът ѝ винаги ще е с нея – малка утеха за загубата на жената, която обичаше толкова много. Поне бе направила всичко възможно на Моника да ѝ е удобно накрая.

Беше твърде млада – едва на осемнайсет – за да загуби майка си. Това, което преживя, я убеди да влезе в колежа за медицински сестри и баща ѝ се зарадва, когато тя се записа да учи там. Тереза все още беше в гимназията, а Томас се върна на работа при първа възможност и намери утехата си там. Работеше почти непрекъснато и дъщерите му го виждаха рядко. През септември София започна да учи в колежа и това не само поразсея скръбта ѝ, а и даде и целта, от която се нуждаеше, правилната посока. Монахините бяха доволни, когато разбраха. София започна нов живот.

Тереза се радваше, че вечно бдителната ѝ сестра е заета. Даваше ѝ достатъчно време да се отдаде на забавления и обичайното флиртуване. Не направи нещо твърде дръзко, но докато навърши седемнайсет, вече имаше няколко сериозни ухажори и София предполагаше, че ще се омъжи, преди да стане на осемнайсет години. Фаворитът за ръката ѝ бе уважаван млад мъж – барон Хайнрих фон Ернст. Лудо влюбен в Тереза, той беше десет години по-голям, а семейството му притежаваше голяма банка в Берлин. Дори баща ѝ го одобряваше, както бе повторил многократно на София. Тя знаеше, че няма как да спре това, и не се и опитваше. Беше се отдала на учението си и се справяше добре. Работеше в болницата с баща си и наблюдаваше много операции като допълнение към лекциите, защото искаше да стане операционна сестра и да му помага.

Хайнрих и Тереза се сгодиха няколко дни след помена за годината от смъртта на майка ѝ. Тя беше само на седемнайсет. Беше облекчение за Томас и София да имат повод за празник няколко дни след болезненото възпоменание. София беше на деветнайсет и завърши първа година в колежа, а Хайнрих каза на бъдещия си тъст, че ще изчака с женитбата, докато Тереза навърши осемнайсет. Макар и все още твърде млада, тя някак израсна като жена, мислейки за бъдещия си дом, за който ще се грижи. Спря да флиртува с други мъже и се държеше като пораснала, а София се радваше за нея. Не я притесняваше, че сестра ѝ е сгодена, а тя все още няма никакви романтични очаквания или ухажори. Всичко, което искаше, беше да е операционна сестра. Това изпълваше дните и мислите ѝ, докато учеше здраво за изпитите.

Хайнрих се ожени за Тереза на нейния осемнайсети рожден ден в градината на тяхното семейство, но нито Тереза, нито баща ѝ се нуждаеха, нито желаеха религиозна церемония. Хайнрих се съгласи да ги бракосъчетае известен съдия, когото Томас бе оперирал и познаваше добре. Съдията беше благодарен, че Томас е спасил живота му, и бе щастлив да извърши церемонията. Хайнрих беше хрисим и отговорен млад мъж, зашеметен от красивата си булка. Беше мила церемония и София плака, докато разменяха обетите си, защото майка им ѝ липсваше. Сватбата беше само със сто гости, повечето приятели на Томас и Моника. София беше украсила градината с бели лилии и момини сълзи. Само две години след смъртта на майка им не искаха бляскава венчавка. Все още ги болеше от нейната загуба.

– Щеше да се радва за теб – каза София на Тереза със сълзи в очите точно преди сватбената церемония.

– Мислиш ли? – попита Тереза, също толкова разчувствана, докато бършеше очите си. – Нямаше ли да мисли, че съм прекалено млада?

– Ти порасна много през последните две години – успокои я София.

– Искаме бебе скоро – прошепна ѝ Тереза и тя не се изненада. Сестра ѝ винаги бе мечтала за такъв живот – да се омъжи колкото е възможно по-рано и да има деца. София беше сигурна, че скоро ще забременее, и тихичко се помоли, докато Томас придружаваше Тереза по пътеката към олтара. Сега Тереза щеше да бъде баронеса, което ѝ подхождаше. София беше единствената ѝ шаферка, носеше семпла светлосиня рокля, която беше взела от гардероба на майка си. Беше една от парижките ѝ рокли, на „Мадам Гре“. Сватбената закуска беше пищна и елегантна, присъстваха някои от нацистите от Върховното командване. Бяха приятели на родителите на Хайнрих или пациенти на баща ѝ. На София ѝ беше неприятно, че са тук, но Томас ги беше поканил. Той бе оперирал някои от тях и те го хвалеха горещо.

Хайнрих и Тереза се ожениха през 1939 г. и новините в Германия не бяха станали по-добри за последните две години. Австрия беше анексирана предишната година и вече беше част от Германия. Евреите нямаха право на собствен бизнес. Всички еврейски активи бяха иззети, всяка собственост, движима и недвижима, притежавана от евреи, трябваше да бъде регистрирана. Синагогите бяха унищожени и сринати със земята, арестуваха евреи и ги изпращаха в концентрационни лагери. Лекарите евреи нямаха право да лекуват неевреи, а не след дълго загубиха правото да практикуват изобщо. Сега еврейските лекари можеха да работят само като медицински сестри. До края на 1938 г., шест месеца след сватбата на Тереза и Хайнрих, на всички евреи адвокати беше забранено да упражняват професията си. Можеха само да „консултират“ себеподобните си.

Най-шокиращото събитие през 1938 година беше Kristallnacht през ноември. София беше потресена, както и по-голямата част от цивилизования свят. Стотици синагоги бяха изгорени, еврейските домове и бизнеси съсипани и ограбени, евреите бяха набелязвани и нападани дивашки и много бяха убити. 25 000 мъже евреи бяха арестувани и пратени в концлагери след Кристалната нощ. Еврейските бизнеси бяха унищожени. Евреите бяха лишени от градски транспорт, училище и болници и бяха изпратени в гета в Германия и Австрия. Децата им нямаха право да посещават нееврейски училища. Трябваше да предадат всички златни и сребърни предмети, които притежават. И два месеца преди сватбата на Тереза, когато нацистите превзеха Чехословакия, германците спряха да приемат евреи наематели и те трябваше да се преместят в къщи, собственост на евреи. Някои смели и състрадателни съседи германци укриваха своите приятели евреи с голяма опасност за себе си, в случай че бъдат разкрити.

Сърцето на София се късаше от всичко, което чуваше и четеше, докато Тереза, съпругът ѝ и дори баща ѝ изглеждаха така, сякаш не знаят какво се случва, докато офицерите от нацисткото Върховно командване танцуваха на сватбата. Но София не можеше да забрави това, което знаеше, и нямаше как да се насили да любезничи с тях. Отказа да танцува с тях. Просто не можеше, знаейки колко хора са пострадали от техните ръце.

Хайнрих и Тереза, барон и баронеса Фон Ернст, прекараха медения си месец в Южна Франция и се върнаха 30-ина дни по-късно, през юни. София вече беше завършила втората година от обучението си за медицинска сестра. Учеше още по-усърдно и баща ѝ я хвалеше за помощта ѝ в болницата. Оставаха ѝ два месеца до дипломирането.

Къщата беше ужасно пуста, след като Тереза замина. Баща им непрекъснато беше на работа. София започна да навестява Сестрите на милосърдието по-често и дори понякога вечеряше с тях на дългите маси в столовата, за да не се храни сама вкъщи. От кухненския персонал в болницата готвеха за баща ѝ, така че да не му се налага да се прибира в празната къща. Тереза, с нейната жизнерадост и богата индивидуалност, остави голяма празнота в живота им, след като се омъжи. София забеляза, че баща ѝ прекарва все повече дни и нощи в клиниката и често спи там, ако се притеснява за постоперативните си пациенти. Понякога виждаше картони, докато работеше там, и знаеше, че той все още лекува и оперира евреи. Но не смееше да го попита. Защото това означаваше, че баща ѝ престъпва един от най-строгите закони в Германия, а това водеше до опасни последици. София дори разпозна един пациент, старец евреин, когото Томас беше оперирал и преди. Картонът му беше под друго име и изчезна веднага щом пациентът беше изписан. Когато осъзна какво прави баща ѝ, тя започна да го уважава още повече. Неговата отдаденост на пациентите беше непредубедена, не зависеше от раса, религия или политически убеждения.

София довърши оставащите ѝ месеци в колежа, чудейки се колко далеч ще стигнат нацистите, за да се отърват от евреите, които преди бяха като всички други германски граждани, но вече не.

С никого не бе споделила своите опасения за баща си, но осъзна, че той помага както може, по единствения начин, който познава. Лекуваше и представители на Върховното командване, и офицери. За него науката и лечението трябваше да са достъпни за всички, без значение от раса или религия, и той така правеше. Веднъж само София му спомена за притесненията си.

– Опасно е за теб, папа – прошепна му, докато напускаха операционната заедно. Пациентът, току-що опериран, беше преместен от операционната някъде долу от двама дежурни. Предполагаше, че са го настанили в необозначена стая, докато не бъде изписан.

– Не вярвам в Бог, София, а сега дори по-малко. Но вярвам в своите колеги и в клетвата, която съм дал да се грижа за всички нуждаещи се и да не вредя.

Погледна я проникновено и после се отдалечи и изчезна за останалата част от нощта. Тя предположи, че той ще се грижи за тайния пациент, докато не стане възможно да бъде преместен на безопасно място. Когато го видя на следващия ден, баща ѝ изглеждаше уморен. Не говориха за инцидента, той остана без последствия. София реши, че пациентът е оцелял и се крие някъде.

Беше страшно време. На трети септември 1939 година Великобритания, Франция, Австралия и Нова Зеландия обявиха война на Германия заради нахлуването ѝ в Полша. Все още никой не разбираше какво означава това и на колко много животи ще повлияе. Евреите водеха отчаяна битка за оцеляване от шест години. Дори храната им беше ограничена седмица преди обявяването на войната. Трябваше да оцеляват с две до три хиляди калории на ден, получаваха дажбите си срещу купони. Мнозина напуснаха страната, но други си мислеха, че всичко скоро ще се успокои. Около четири хиляди евреи бяха емигрирали в отговор на насилието и страха от бъдещето.

Нощта, в която беше обявена войната, Томас Александър оперираше пациенти както обикновено. Хайнрих и Тереза бяха в луксозния си дом в Берлин, който неговите родители им бяха осигурили. София отиде в манастира при Сестрите на милосърдието на литургия, за да се помоли за мир в този жесток, разнебитен свят. Всички знаеха, че вече нищо няма да е същото.